tag:blogger.com,1999:blog-18056631789467917132024-03-13T07:52:35.192-07:00GrandeisernGrandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.comBlogger31125tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-76616598798003206762014-02-07T23:41:00.000-08:002014-02-07T23:41:02.850-08:00THE WIZARD`S GUIDE TO BANK ROBBERY AND OTHER MALEFICENT GAGS: <br />
THE BANK OF 1 000 SOULS<br />
МАГЬОСНИЧЕСКИЯ ГИД ЗА БАНКОВИ ОБИРИ И ДРУГИ ЗЛОТВОРНИ НОМЕРА: БАНКАТА НА ХИЛЯДАТА ДУШИ<br />
Този разказ проследява част от приключенията на три отхвърлени от университета по диалектични магиструктури студента с неосъществени амбиции да се превърнат в истински магьосници, както и на кварталния пройдоха Съкича, който идва от съвсем друго измерение и е попаднал в цялата ситуация напълно случайно, „от нямане какво по-интересно да прави“. Злата тийн-вещерка Санди, безобразно некадърния демон лорд Гняз и простоватия трол Грундьо са имали невероятния късмет да се докопат до митичния “магьоснически гид за банкови обири и други злотворни номера”, който им отваря вратите към един нов и вълнуващ свят на магия и дръзки, но за сметка на това ефектни престъпления. Следващата им цел е “Банката на Хилядата души”.<br />
Тишината беше толкова плътна и наситена, че човек спокойно можеше да си я навие на прежда и да си ушие елече от нея или пък топли ушанки. Пред тях се извисяваха скалните зъбери на каньона, в които според легендите бродеха душите на пазачите на банката. Това бяха два гигантски скални масива, надупчени от злобните захапки на времето с тесен процеп помежду им. Пак според същите легенди той би трябвало да се разширява малко по-навътре, осигурявайки удобно пространство за неспокойните души да се саморазправят с всеки натрапник по възможно най-кървавия и откачен начин, които съответния кръчмарски разказвач, намерил достатъчно щедри слушатели, които да са готови да почерпят още една халба в името на добрата история, можеше да измъдри. По върховете си скалните масиви бяха окичени с гъсти борови гори, които местните наричаха “Леса на хилядата страдания”, което благозвучно си пасваше и с името на банката – “Банката на хилядата души”. Самият трезор би трябвало да е скрит на около 7-8 километра навътре в каньона, поне според магьосническия наръчник, но така или иначе никой не се беше връщал жив за да разкаже. <br />
Облаците в небето се сгъстиха и от сив, добиха сивкаво-метален цвят, който придаде на цялата клисура леко хромиран отенък. Самотен вой на койот разцепи тишината.<br />
- Ухххх – от това място ме побиват тръпки – рече Съкича – Хайде да си ходим.<br />
От устата му още висеше част от дебелото черво на броненосеца, който бяха уловили и опекли миналата нощ.* Беше се оказало прекалено жилаво за неговия вкус – но той беше на принципа че с постоянство всичко се постига, затова го бе задъвкал от снощи. <br />
- Никъде няма да си ходим, докато не ошушкаме това място до последния грош – Санди беше кисела, защото спокойния й сън нощес бе начесто смущаван от вокалните умения на вече упоменатия койот. Тя вече си бе намислила около 350 изобретателни магични начина, по които да му причини болка ако успее да се докопа до него. – Според магьосническия наръчник някъде вътре има трезор с около 20 милиона в чисто злато. <br />
- Да но вътре също пише и за душите на мъртъвците, които го пазят. – изквича Съкича, които освен останалите си човешки добродетели – алкохолизъм, страст към хазарта и склонност към лъжа и подмазване, беше и отявлен страхливец - Вадели на хората очите. Вадели им червата и какво ли още не. Вътрешната страна на каньона била оплискана с кръвта на такива като нас. Като графити.<br />
- Млъквай и си дъвчи дебелото черво или каквото там си загризал – кресна Санди – Ако не ти харесва връщай си се в измерението, от което си долетял, докато ние плуваме в планини от мангизи.<br />
- Вижте сега – защо не се успокоите и двамата? Нищо не може да ни се случи, докато имаме това – рече Лорд Гняз и миролюбиво и потупа магьосническия гид.<br />
Гласът му винаги оказваше благотворно влияние върху крехката психика на Съкича. Напомняше му донякъде за монотонния приспивен глас на Морган Фрийман и кой знае защо зараждаше в него визията за малко ручейче от чиста руска водка “Смирноф”, която се спускаше по скалисти улеи и се изливаше в пълноводна река, също изцяло съставена от водка.<br />
- Ми хубаво – измънка си Съкича под носа – обаче аз ще вървя най-отзад.<br />
- Ок, хора – изкомандва Санди – слагайте майскировката. Да не се казвам Санди Прокоп ако до утре заран не сме най-богатите копелета на континента.<br />
Съкича измърмори под носа си нещо, което дори и Лорд Гняз с лингвистичните си познания си по 3 508-те земни, неземни и магиефирни, познати на съвременната наука езика, не можа да разбере какво е.<br />
<br />
• Бел ред.: Според магьосническия гид подобни твари се ловяха с мощен магисточник, изваян във формата на месоядно растение. Той се заравя под земята и вибрира учестено, създавайки впечатлението за подземен мравуняк. Гадинката заравя главата си в земята и хоп – магисточникът й отхапва главата. Четиримата горе-долу бяха успели в това начинание като изключим прехапаните пръсти на Съкича, които бе наврял ръката си в челюстите му в най-неподходящия момент.<br />
Лорд Гняз очерта във въздуха невидима врата и много скоро очертанията й се изпълниха с блед мрак. Демонът завъртя невидима дръжка с топчеста форма и вратата се разтвори. Разкриха се очертанията на стария му килер, осветяван единствено от гола крушка, танцуваща неспокойно наляво-надясно и караща сенките им да се гонят по стените.<br />
Килерът на лорда можеше да се похвали с единствения по рода си говорещ мухъл в мултивселената, който не пропусна да ги приветства с добре дошли.<br />
- Ей хора, кво стаа? – звънливо изчурулика мухълът. <br />
Само Лордът измънка нещо в отговор, а останалите се направиха, че изобщо не са чули. Като се замислиш, какво точно можеш да отговориш на говорещ мухъл, който в пряк текст те пита “Кво стаа?“ <br />
- Мда – рече по-скоро на себе си Съкича. . Не е на-добре щом разни гъбести неща под дъските започнат да ти се обясняват.<br />
- Ей хора, мисля че си заклещих дупарата – гласът на трола прозвуча като цяла камара падащи камъни, разбиващи се на оживено кръстовище.<br />
Докато Лордът му помагаше да освободи масивните си задни си части от рамката на вратата Санди и Съкича наизвадиха магьосническите такъми от старата ракла. Вдигна се облак прах, който закачливо превзе дихателните пътища на обирджиите и те закашляха в синхрон.<br />
- И кво – банково обирче, а? - приказливо поде мухълът. – Ще има ли взривове, гоненици, ала-бала...<br />
- Ще има препарат против мухъл и други плесени, ако много ти знае устата – Лорд Гняз заплашително заразмаха метален флакон с изтекъл срок на годност, който предвидливо си държеше в раклата за подобни ситуации – Нищо от това, което виждаш тук не се е случило, ясно?<br />
- Да бе – гроб съм. – съгласи се мухълът – то и без това на кой да разказвам. Един малоумен плъх се навърта само тъдява, но щом и белот не можах да го науча да играе –представи си колко е зле. <br />
Четиримата навлякоха магьосническите мантии и нахлузиха изкуствените бради, предназначени за банкови обири. За трола това бе особено сериозен проблем. Каменистите му телеса караха дори най-големия размер мантия да се къса по шевовете, а брадата стърчеше от скалистата му физиономия като някакво недохранено пернато кацнало на висок планински зъбер.<br />
**<br />
-Ох-Ах. Кой ме настъпа? Гледай къде ходиш бе, гранит недодялан. – критиките на Санди бяха насочени към трола, който въобще не беше свикнал с тесни пространства и някакси не му отиваха на манталитета.<br />
- А мен пък нещо ме ухапа – проточи се жалния глас на Съкича някъде най-отзад.<br />
Четиримата се промъкваха през тесния процеп между скалните масиви в абсолютен мрак. Тук-там трябваше да се пълзи, да се прегази другарче или просто да се изпсува колкото се може по-сочно и шумно. По-някое време блесна отвесна линия, която много скоро се превърна в сивкав процеп, от който струеше мъгла. Мъглата прииждаше на талази и протягаше към тях топли лепкави пипала.<br />
- Сааааааандиииии – Сааааандиии Прокоооооп. Ние знаееееем за теееееб... – шепнеха гласовете в ухото на Санди.<br />
- Какво по-дяволите знаят?<br />
Мълчание.<br />
- Като казах по дяволите имах предвид теб, Гняз. – гласът на Санди имаше нежния полъх на 500-паундово гюлле разбиващо масивна тухлена стена. <br />
- Нищо не знаят. Просто не ги слушай. Искат да ни объркат. – рече Лорд Гняз.<br />
- Все отнякъде ми знаят името – промърмори Санди – Тази работа не ми харесва.<br />
Излязоха в просторна клисура, заобиколена от всички страни от високи скални зъбери. Някъде високо горе в унисон с поттискащата атмосфера звучеше воят на койота. <br />
Мъглата ги обгръщаше от всички страни. Санди усети, че краката й се отделят от земята. Тънки невидими пръсти, изградени от мъгла я теглеха нагоре. Хиляди тихи гласчета шептяха сквернословия в ушите й. Събра цялата си смелост, насочи вълшебната си пръчка право напред, порейки мъглата и се провикна с всички сили. <br />
- ТОВА Е ОБИР. НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА. ГОРЕ РЪЦЕТЕ. КОЙТО НЯМА РЪЦЕ, ГОРЕ МЪГЛАТА ИЛИ КАКВОТО ТАМ Е ПРОТЕГНАЛ. АКО ВИ Е МИЛ ЖИВОТА.<br />
- Санди, те са вече мъртви – тактично се намеси Лорд Гняз. – Най-доброто, което можем да напрвами в този момент е да си плюем на петите.<br />
- Никъде няма да ходя без златото – заяде се Санди.<br />
Пред очите й тялото на Съкича се отдели от земята полюля се малко във въздуха и се разби в най-близката каменна стена. Разнесе се болезнения плясък на мека плът срещнала безкромпромисната съпротива на солидна скала. Тролът Грундьо напразно размахваше масивните си ръце-чукове във въздуха, но успяваше да загребе само мъгла.<br />
Край тях слоевете мъгла бяха добили очертанията на човешки тела, стрелкащи се насам-натам край тях, дебнещи ги със зли искрящи очи. Воят на койота в далечината определено бе добил зловещ отенък. Липсваше само проклинащия припев на камбанен звън.<br />
- Вратът ми – пропищя Съкича, чието тяло болезнено тупна на земята – Мисля, че е счупен.<br />
С учудваща за крехкото си телце сила Санди го грабна от земята и го връчи на трола, който го метна на рамо.<br />
- Когато е време да се изчезва е време да се изчезва – мъдро заключи тя – Изнасяме се хора.<br />
**<br />
Вечерта край лагерният огън Лордът за пореден път разлистваше магьосническия наръчник.<br />
- Добре де какво е толкова ужасно, че не можеш да го кажеш. – поде Санди.<br />
- Дай ми още малко време – Лорд Гняз настървено разлистваше страниците на гида сякаш от това зависеше живота му. – Това е написано на санскрит. И то не какъв да е, а някаква изчанчена диалектална форма за архимагове. Но ако мислиш, че можеш да се справиш по-добре от мен – заповядай!<br />
- Настоявам веднага да ми кажеш, какво пишеше с дребния шрифт на по-миналата страница. – натърти Санди. Лордът отдавна бе открил, че когато тя искаше нещо от някого пространството за шикалкавене, ослушване или тактическо сменяне на темата се равняваше на опцията за мирни преговори на златната рибка, оставена на милостта на съседския котарак.<br />
- Ох, толкова е ужасно, че дори не мога да го изрека. Вижте сега, не може да няма някакъв друг начин.<br />
Очите на Санди се бяха свили до две жълти искри в мрака. Те някакси бяха поели от пламъка на лагерния огън и сега сполучливо прогаряха дупка след дупка в крехката чувствителна душевност на лорд Гняз.<br />
- Комрейд, по-добре да й кажеш. – трепетливо се разнесе страхливия глас на Съкича – Не ми харесва като загледа така.<br />
Лицето на демона беше побеляло и се бе издуло като балон. Кошмарната думичка беснееше вътре и напираше да излезе.<br />
- Котки. Ето казах го. – изпусна парата Лорда – Този специфичен вид души пазители изпитват страх от котки.<br />
- Най-обикновени котки. От онези пухкавите, ноктести същества, които ходят на четири лапи. – недоумяваше Санди – Това ли било? Това ли те беше страх да ни кажеш през цялото време?<br />
- Ама те са ужасни зли твари, отвратителни са на пипане, а меката им пухкава козина е меко казано гнусна. – защитаваше се Лорда – Напълно разбирам защо хилядата души се страхуват от тях.<br />
- Аха, чудесно. Съкич, би ли изприпкал до Челопек да ни донесеш една котка.<br />
- Ама не може ли на сутринта. – измрънка Съкича – Казват, че из тия земи бродела Кикимората. Аз не знам магии – как ще се опрявам.<br />
- Вземи със себе си трола. Грундьо – тръгваш със Съкича.<br />
Тролът послушно нарами негодуващия си спътник и закрачи към близката горичка. Земята се разтресе под краката му, а една преминаваща наблизо лисица дори припадна от шока.<br />
- Искам само да натъртя – рече тържествено Лорда – че използването на котка в тази конкретна мисия – е в разрез с многовековните демонски традиции и цялата ми демонска натура.<br />
- Съчувствам ти и за мен е важно че ми споделяш това, Гняз– гласът на Санди бе добил благия ромон на пълноводна река – А сега би ли ме оставил да поспя ако обичаш.<br />
...<br />
На няколко километра от бивака в Челопек отдавна вече беше паднал плътен мрак, примесен с вълниста, мокра от дъжда мъгла. Само от близката кръчма се носеха още смехове, звън на халби, разбиващи се в нечия глава или традиционната Челопешка псувня - Нада ти умре коня дано. <br />
Съкича предпазливо подаде глава за да надникне през мазния от алкохолните и цигарени изпарения матов прозорец, но навреме отскочи за да даде път на летящата халба която мина през него и се разби в близката подпорна греда.<br />
Ефектния му плонж не остана незабелязан от местните, които впериха замрежените си от алкохола кървясали очи в него, когато пристъпи вътрер изтупвайки стъкла от качулката на суитчъра си.<br />
- Ей ти – сладкодумно изгъгна 150 килограмов брадясал челопечец, на който местните сполучливо бяха лепнали прякора – Киро Мамута. – Ти май не си тъдявъшен, а? Май си чуждоземец?<br />
Съкича, който от опит знаеше, че разговори, които започваха така никога не бяха полезни за здравето, измънка нещо, в отговор, но дори и сам не чу, какво е то. Втрисаше го начина, по който малката дъбова табуретка се огъваше под тежестта на Киро Мамута. Явно беше казал нещо, което да накърни чувствителната изискана натура на няколко пияни до козирката Челопеченци, защото те вече се отправяха към него, стискайки в лапите си крака на столове или бухалки с гвоздеи по тях.<br />
- Какво коте търсиш ти ве? – изломоти Киро Мамута. – Тва е почтено заведение. Ние няаме нишо общо с „Дома за плътски ищения и други разврати на чичо Ханс.<br />
Изведнъж глъчката замря и гневните лица на прииждащата тълпа придобиха херувимските изражения на случайни минувачи, които по някакво странно стечение на обстоятелствата са се озовали в неправилното време на неправилното място. Тези от тях, които имаха гвоздеи по сопите си бързо откриха, че е много трудно да се почесваш невинно по тиквата с тях без гвоздеите да се заплетат в сплъстените им чорляви коси.<br />
- Котето е едно такова малко сладко и пухкаво и често вика Мяу – гласът на трола, засенчил тълпата с масивното си туловище, всяваше също толкова респект, колкото и опрян в слепоочието Магнум 45-ти калибър – Искате ли да ви го нарисувам?<br />
- Ъ-ъ-ъ, няма нужда – отзивчиво изчурулика Киро Мамута – Аз сега се сетих, че нашта маца, наскоро се окоти. Направо ще Ви дам едно. Ако искате вземете цялото котило. Имаме и страхотна баница с праз. Жена ми я е правила-много си я бива в баницата с праз, тъй да знаете.<br />
Тълпата изведнъж откри, че това е най-добрата идея, спохождала някога Мамута и с радостни възгласи се отправи към дома му. <br />
Тролът се усмихна. Той нерядко оставаше изненадан от безграничните параметри на човешката съпричастност и отзивчивост.<br />
...<br />
- ГОРЕ РЪЦЕТЕ ИЛИ ЩЕ НАСЪСКАМ СРЕЩУ ВАС ВСИЧКИ ДЕМОНИЧНИ СИЛИ НА ТАЯ КОТКА, ДОШЛА ЧАК ОТ ПЪКЛОТО ЗА ДА ВИ ПРОКУДИ – Изкрещя Санди и насочи котето към мъглата.<br />
Тя от своя страна се сгъсти и оформи бледи човешки фигури, които боязливо погледнаха към водача си – сивкав силует с присвити жълтеникави очи, чиято горна част от главата завършваше с еленски рога. Той изсъска нещо на древен македонски и се изпари със злобно съскане. Останалите последваха примера му.<br />
Четиримата се отправиха навътре в клисурата. Съкичът бе поставил котето на рамото си, откъдето зоркия поглед на Лорд Гняз не го изпускаше. Двамата се гледаха с дълбоко недоверие и неприязън и отвреме навреме се хъскаха един друг.<br />
Няколко километра по навътре групичката достигна изваян от земните пластове кратер, чиято паст се бе разтворила като цвете по краищата. От дълбините му се стелеше гъст бял дим. Цялата картинка създаваше в главата на Съкича визията за огромен шоколадов шейк със сметана отгоре.<br />
- Тролът остава да ни чака в килера – останалите – грабвайте въжетата – изкомандва Санди.<br />
Докато се спускаха с въжета в кухината на кратера Санди погледна тревожно към Лорда.<br />
- Едно нещо не ми дава мира. Ако съставителят на гида е знаел, колко е лесно да проникнеш в този трезор, защо не е направил това и сам.<br />
- Знаеш ли – рече Лорда – Същото си мислех и аз. Моето предположение е, че вътре има още капани за които гидът не знае. Не случайно твърдят, че никой, който се е опитал да ограби този трезор не се е измъкнал жив.<br />
Когато димът се разсея и пред очите им се разкри планината от злато Санди сякаш забрави за опасността. Тя алчно загреба в шепите си известно количество монети и диаманти, които закачливо подрънкваха. <br />
- Мисля, че този път успяхме. – рече Санди. Очите й блестяха с цвета на златната река, която ги заобикаляше – Гняз, отвори килера.<br />
Когато вратата на килера се разтвори, отвътре надникна главата на трола. Четиримата започнаха да го пълнят със злато. Докато го правеха, погледът на Санди бе привлечен от нещо.<br />
В центъра на златната планина се издигаше пиадестал, върху който седеше скелетът на древен войн и ги гледаше укорително. Върху главата му имаше корона, в чиято основа бе вграден най-големия диамант, който Санди бе виждала през живота си. Той бе с размерите на стиснат юмрук и блестеше хипнотично, сякаш я приканваше. <br />
Санди тръгна към него. Погледът й се бе опразнил от съдържание – устните мълвяха думи на древни езици, които тя дори не бе чувала през живота си.<br />
- Мисля, че започнах да добивам представа, какво може да се е случило с тези преди нас. – рече Лорда. – Съкич, Грундьо помогнете ми да я вържем – тя не е тук с нас в момента. И не забравяйте – каквото и да решите да вземете оттук не пипайте този диамант. Дори не го поглеждайте.<br />
Докато се опитваха да завържат Санди, която яростно се съпротивляваше в пещерата се чу дрънчене. Котето, привлечено от блясъка на короната, някакси бе успяло да се покатери върху главата на скелета и да я събори.<br />
- Мамка му, забравихме за тъпата котка. Сега ще стане болезнено. – изпъшка Лорд Гняз. – Всички в килера! Веднага!<br />
Разнесе се грохот и сводовете на пещерата започнаха да пропадат около тях. Четиримата се намърдаха в килера.<br />
Някъде в далечината – насред разпадащия се кратер прозвуча жалния вопъл на котето.<br />
Лордът изхвърча от килера преди Съкича да успее да го спре.<br />
Завърна се след по-малко от минута, прегърнал котето, миг преди целия кратер ефектно да се сгромоляса зад гърба му. Съкичът трясна вратата на килера преди помещението да се е изпълнило с прах и сажди.<br />
- Гняз, не съм предполагала, че си станал такъв любител на котки. – ехидно подметна Санди, която вече бе успяла да излезе от моментния унес.<br />
- Някой ще ми каже ли – какво стана там всъщност. – разпери безпомощно ръце Съкича – тази котка как така успя да разруши всичко? Щото...<br />
- Я преди това ми кажи– прекъсна го Лорд Гняз – В котилото, за което разправяше какви цветове котета имаше.<br />
- Ми де да знам – всякакви – вдигна рамене Съкича – Жълти, кафяви, сиви...<br />
- И ти взе точно черното?<br />
- Мииии що? Не трябваше ли – попита невинно Съкича. – То това беше най-сладкото. Кръстих го Петаче (5 cents). <br />
- Мда – рече замислено Лорда – по-скоро на себе си отколкото на другите – То си го е пишело, но ние не сме обърнали внимание. Глава девета.<br />
Той разтвори книгата пред останалите на въпросната глава.<br />
- “Черните котки носят нещастие. Никога не ги ползвайте, когато става дума за опасна мисия”.<br />
- Еми какво да се прави – философски обобщи Санди. - Някой ще ми помогне ли да преброим плячката. След това ще започнем подготовка за следващата банка по списъка.<br />
Петачето приятелски се отърка в крака на Лорда. <br />
- Мисля, че то разбира, че си му спасил живота – рече Съкича. – Това може да е началото на прекрасно приятелс....<br />
- Млъквай, Съкич - изрекоха в хор и Санди и Лорда.<br />
<a href="http://4.bp.blogspot.com/-l-FyNx4TwU8/UvXfbCr8d4I/AAAAAAAAAA8/tr0gjrCZRwY/s1600/Chelopek%60s+finest.jpg" imageanchor="1" ><img border="0" src="http://4.bp.blogspot.com/-l-FyNx4TwU8/UvXfbCr8d4I/AAAAAAAAAA8/tr0gjrCZRwY/s320/Chelopek%60s+finest.jpg" /></a><a href="http://3.bp.blogspot.com/-NdKg4gyrawU/UvXfch2wguI/AAAAAAAAABE/M7kCAbeAOuQ/s1600/Nickel-Dime.jpg" imageanchor="1" ><img border="0" src="http://3.bp.blogspot.com/-NdKg4gyrawU/UvXfch2wguI/AAAAAAAAABE/M7kCAbeAOuQ/s320/Nickel-Dime.jpg" /></a><a href="http://4.bp.blogspot.com/-N_o0oZf951M/UvXfeWm5NII/AAAAAAAAABM/yk61siJyukQ/s1600/The+Guardian.jpg" imageanchor="1" ><img border="0" src="http://4.bp.blogspot.com/-N_o0oZf951M/UvXfeWm5NII/AAAAAAAAABM/yk61siJyukQ/s320/The+Guardian.jpg" /></a>Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-67075242233232018932011-04-14T05:14:00.000-07:002011-04-14T05:16:36.922-07:00Диктатура на асистентиата (Aвтор: Radostinsky)Един ден асистентите в елитно висше учебно заведение прозряха болезнената истина, че всъщност представляват единствено и само слуги и придатъци на своите "класови врагове" от омразната академична аристокрация, съставена от професори, доценти, старши научни сътрудници и тем подобни субекти по вертикалата на образователната измет. Запаленият пламък на университетската революция обходи в светкавично темпо всички факултети, увличащ след себе си тълпи онеправдани и интелектуално експлоатирани асистенти, което от своя страна постави на дневен ред въпроса за учредяването на Асистентски ректорал- инструмент за повсевместно установяване на диктатура на асистентиата във всички факултети и тотално ликвидиране на университетското общество, крепящо се на научните степени и произхождащия от тях, чужд на асистентиата, академичен елитизъм. В пламенна реч на Учредителното събрание на Асистентския ректорал плешив асистент призова към насилствено сваляне на нечовешката академична тирания, завършвайки с думите: "Смърт на професорите! Смърт на доцентите! Да живее диктатурата на асистентиата, най-демократичната и прогресивна диктатура!"<br /><br /> <br /><br />Както се вижда, родената в асистентските мозъци идея бързо набираше скорост, но и както може да се очаква не всички факултети показваха в еднаква степен своята готовност за действия и не всички следваха последователно линията на въоръжено въстание и насилствено ликвидиране на професорската каста.<br /><br /> <br /><br />Все пак в един факултетите, по-точно този, който приютяваше гореспоменатият плешив асистент, ортодоксалният мултифакултизъм и последователният милитантен дух дадоха своите плодове и асистентите взеха властта по предначертания демократичен път. Десет минути след началото на революцията първият професор, станал жертва на класовата асистентска омраза, висеше обесен с избодени очи на клона на едно от дърветата в градинката на университета точно срещу библиотеката, където щяха да се разиграят не еднакво приятни за всички събития. Професорът беше разсъблечен до кръстта, а върху мършавите му гърди бе изрисуван със собствената му кръв символът на асистентската съпротива, който в следващите дни и месеци щеше да стане известен във всички университети по света, където асистентското революционно движение беше пуснало корени и изпълнените с надежда за край на академичната деспотия асистенти заставаха под знамената на асистентската революция, повтаряйки лозунгите на своите класови братя: "Смърт на професорите!" "Смърт на доцентите!" "Демокрация в университетите!" Устата на професора беше запушена със страници от собствените му трудове, които в следващите дни и месеци, меко казано, едва ли щяха да се радват на особена почит. Той обаче не остана единствената жертва на революционните вълнения в университета. Още преди да разбере какво става, главата на факултета, четиресет и пет годишен доцент, бе посетен от трима асистенти( плешивият плюс две негови колежки), които го известиха, че от днес нататък е освободен от всички длъжности в университета. Още преди да се е опомнил, доцентът получи зловещ удар по главата от предварително приготвената за тази цел метална тръба. Все пак една от колежките, придружаващи плешивия, беше планувала от седмици преврата, така че няма нищо чудно в хладнокръвието, с което извърши този благороден акт на класово правосъдие. Доцентът се строполи на твърдия под в собствения си кабинет. Асистентката-класов палач предложи на първо време да не се грижат за трупа на тази академична сволач, още повече че тя беше в напреднала бременност и не трябваше да вдига тежко. В утробата си тази праволинейна асистент-революционерка носеше отрочето на свой чуждестранен колега, асистент в същия университет, който броени дни след революцията бе командирован обратно в своята родина, за да разпалва там борбата за академично равенство на братския асистентиат. Наистина не можа да присъства на раждането на асистентския си син, но нали точно в своята образцова жертвоготовност асистентите превъзхождаха кръволочещите професори. Революцията продължи своя полет към светлите безкласови бъднини по доста по безкръвен начин, защото още щом разбра, какво се е случило с колегите му, последният останал жив професор се нагълта със свръхдоза транкилванти и предаде богу дух, още преди асистентският триумвират да е прекрачил прага на кабинета му, свърталище на предреволюционна ретроградност. Видели какво става с представителите на отиващия си строй, две професорки доброволно се отказаха от своите научни степени, скъсаха дипломите си и се заклеха във вечна и свещена вярност към новия прогресивен строй. Тази професорална паплач бе пощадена единствено благодарение на благородството и толерантността на новото време, вдъхновено от тримата асистенти, които след революцията попълниха революционния съвет на асистентските делегати, оглавил факултета след демократичните промени от революционно естество.<br /><br /> <br /><br />Настъпи времето на проверка и изпитания, дни на безмилостна борба срещу контрареволюционната реакция. Заобиколени от враждебни на прогресивния строй факултети, където все още не беше победила асистентската власт, асистентите се заеха с реформи. Библиотеката, щедро приютила словоблудстванията на отиващия си гнил строй, бе изпразнена, а трудовете на знаменити професори и антинародни писатели бяха изгорени на клада в двора на университета. Засега библиотеката остана празна- тепърва й предстоеше да се обогати с новите, прогресивни, разбираеми за народа, асистентски трудове, които в своята простота на изказа и непретенциозност правилно и единствено точно отразяваха живота и интересите на студентите, от чието име бе извършена хуманната и висконравствена революция. След това новите управници на факултета разрушиха и демонтираха всичко, което напомняше за някогашната мракобесна тирания на академичните олигарси: грамоти, бюстове, паметни плочи, скъпи мебели и помагала. Занапред във факултета можеха да се видят единствено портретите на любимия триумвират, който с цената на много лишения и рискове бе освободил студентите от вековните академични окови. Само що реформирали факултета, съветските асистенти, очите и ушите на бъдещата всефакултетна асистентска диктатура, трябваше да преглътнат горчивия хап атавизми и рецидиви от професоралната ера, когато студентите се оценяваха според знанията им, а елитарният мироглед вирееше необезпокояван в техните среди. Оказа се, че някогашните отличници и студенти с взети изпити отказваха да се превъзпитат и проповядваха откровен контрареволюционен реваншизъм. Междувпрочем трябва да се спомене, че в най-демократичния факултет на света бяха премахнати лекциите, тази допотопна отживелица на преподаване в устна форма. Сега студентите учеха от трудовете, които асистентите бълваха по двадесет на ден, а двете вече бивши професорки пишеха предговори към тези, по техните думи, най-гениални творби, родени от човешкия мозък. Те проклинаха академичния мрак, в който досега бяха живели, натрапен им от професорите- духовни сатрапи и убиици на асистенти. За да могат да задушат контрареволюционната вълна, инспирирана от студентите-отличници, агенти на Харвард и Оксфорд, беше нужно да се организира мощен отпор от страна на прогресивното студенство.Човешкият материал, поставен в основата на студентската милиция, бе съставен от студенти с три и повече невзети изпити- най-гениалната и прогресивна, революционна ядка в студентските среди. Наказателните отряди бяха поставени под командата на четиридесетгодишна асистентка. Никой не си правеше илюзии, че успоредно с насилието срещу студентите-отличници, паразитната гнилоч- наследство от времето на професоралната кръволощина, трябва да се наложат естетически модели, чието неспазване да се наказва със смърт. За прототип на новия естетически мироглед послужи студентка с вродено изкривяване на бедрената кост. Според издадения декрет всеки, който не подражаваше в походката на този светъл индивид, безмилостно репресиран и стигматизиран до дните преди революцията, трябва да бъде осъден по бързата процедура и обесен в деня на обявяването на присъдата. Асистентският трибунал беше организиран на демократичен принцип със съдебни заседатели в лицето на условно записани студенти. Тази светла младеж не се поколеба да санкционира по най-строг начин глутницата девианти, платена и под контрола на Кембридж и Йеил. Не беше без значение и фактът, че със стъпването си на власт асистентите въведоха нов революционен календар. Така студентската олигархия трудно научаваше кога са й изпитите, в резултат на което тези академични неофашисти бяха късани поради неявяване.<br /><br /> <br /><br />Така в най-кратки срокове бе установен демократичен режим и бяха положени основите на най-човечния строй в университетската история. Строй, обявил война на академичните различия и експлоатацията на човека-асистент от нечовека-професор.<br /><br />2.<br /><br />Малко по-малко от година бе изминала от Великата асистентска революция, която разкъса оковите на семифеодалния академично-експлоататорски строй. Престъпната клика професори и доценти бе ликвидирана. Отличническата пасмина можеше вече да се смята за затворена страница в най-новата история на най-прогресивния факултет на света.<br /><br /> <br /><br />Неочаквано за всички обаче черни облаци надвиснаха над светлото бъдеще на диктатурата на асистентиата. Така очакваната световна асистентска революция не се състоя. Поробеният братски асистентиат не винаги беше в състояние да вземе правилните тактически решения. Така например вместо да поведат армията онеправдани двойкаджии след края на поредната унизителна сесия много асистенти залитаха в крайно лява посока, парализирайки по този начин силите и действията на скъсаните студенти, което пък от своя страна резултира във факта, че много тройкаджии започнаха да плуват в опортюнистични води и залегнаха над учебниците. Този дефетизъм намери благоприятна почва дори сред прекъсналите заради невзети изпити автономи.<br /><br /> <br /><br />От друга страна босовете в Оксфорд и Харвард се съвзеха от първоначалния шок и решиха да нанесат контраудар върху интерфакултетното революционно асистентско движение. Скоро в университета в Хамбург се появи някакво мустакато неуспяло докторантче, което обяви себе си за месия, призван да освободи университетите от фермента на асистентската революция. Макар и този бивш стипендиант да обвиняваше асистентите, че са агенти на Кембридж и Йеил, наети за да сеят раздор в конкурентните им университети, всеки здравомислещ пропаднал студент виждаше ясно зад този смешник да стои и потрива доволно ръце охраненият и начетен професор. В своите истерични речи, наподобяващи по своята свирепост единствено професора по време на лекция, постоянно жестикулиращият и оправящ своя перчем докторант сипеше най-нагли лъжи по адрес на героичния асистентиат и в псевдореволюционна обвивка сваляше на студентите звезди от небето. На скъсаните обещаваше шестици, на отличниците спецкурсове, а на доцентите отреждаше място в своя страховит черен орден- организация, открито целяща физическото унищожение на демократичния и миролюбив асистентиат и безостатъчното изтребване на неспособните студенти. Програмата на оглавяваната от този безподобен дегенерат криминална академична банда съдържаше следните точки, изразяващи тоталитарното умозрение на нейния фюрер относно бъдещето на университетите по света: оценки според знанията и уменията на студента, стипендии за отличниците, въвеждането на четиридесетминутните лекции и т.н. Подобен старозаветен обскуритет можеше да предизвика засега само снизходителните усмивки на асистентските диалектици. Поне в този момент те нямаха причина да се страхуват от този професорален агент, защото докторантските небивалици вирееха единствено в полупразните глави на студентите от златната среда(изкарващи на изпитите предимно четворки и петици), които също се чувстваха застрашени от бъдещата повсевместна диктатура на асистентиата и утвърждаването на общество без академични титли и специализации. В случая бе успокоителен и фактът, че тази средна класа в академичните среди беше неспособна на каквито и да е самостоятелни революционни действия. Конфронтирани лице в лице с безпощадната студентска милиция те се разбягваха като професор, нападнат от глутница разярени асистенти, които предпочитат да използват дебелите му трудове по собствената му глава. Веднъж така един законспириран професор, подкопаващ устоите на засега единствения съветски факултет, бе принуден да поеме анално навития на руло лексикографски атлас с автор самия той.<br /><br /> <br /><br />Това, което тревожеше нашия триумвират повече от всичко, беше вътрешнопартийната опозиция в Асистентския ректорал. На един от последните конгреси на Ректорала, който се свикваше два пъти седмично, защото както знаем трудовите асистенти не си губеха времето с изнасянето на лекции, се беше появило малцинство сред асистентите, в чиято запазена марка бе на път да се превърне опортюнизмът. Те проповядваха, че може да се достигне до диктатура на асистентиата и без въоръжено въстание на асистентите. Видите ли, с течение на годините професорите ще измрат и тяхното място ще се заеме от отказалите да се издигнат в тоталитарната академична пирамида асистенти. На плешивия и двете му милитантни другарки им беше по начало ясно, че без кървава съпротива асистентите в университете с академично господство ще се професоризират много бързо, което не вещае нищо добро за диктатурата на асистентиата. Нашите приятели знаеха от опит, че дори въздуха, който дишат професорите, може да налее олово в краката на революционния метеж.<br /><br /> <br /><br />Друг проблем пред съвета на асистентските и студентските делегати беше и фактът, че много слаби студенти, които доскоро показваха слаби зезултати, се бяха интелектуално еманципирали в условията на диктатура на асистентиата и много бързо поправиха успеха си. Плешивият много често горчиво заявяваше:"Извършихме революцията от името на двойкаджиите, само дето вече нямаме двойкаджии."<br /><br /> <br /><br />Освен това за много кратко време тройката асистенти бяха изчерпали всички научни въпроси, по които можеше да се пише, и сега бездействаха, което предизвикваше негодувание у новата генерация студенти, свикнала всеки ден да поглъща нова порция знания. Двете бивши професорки, които доскоро пишеха рецензиите на асистентските трудове, бяха осъдени на смърт, защото използваха прекалено много термини, което напомняше за вулгарната научност от старите професорски трудове, които академичните кулаци бяха отнесли със себе си в гроба. Както вече знаем някои професори отнесоха в буквалния смисъл на думата свои трудове и пособия.<br /><br /> <br /><br />Няколко дни преди честването на първата годишнина от Великата асистентска революция съветския факултет беше разтърсен от невероятна по своите мащаби трагедия. Забързан към все още девет десети празната библиотека светлия куцащ индивид, залегнал в основата на новите естетически модели, се подхлъзна по заледените стъпала и си пръсна черепа. На извънредно заседание на факултетния съвет бе взето единодушното решение вече покойното чудо на природата да се балсамира и да се остави за ежедневно поклонение в специално обзаведена за тази цел аудитория. Когато обаче трупът започна да се разлага, асистентите разбраха, че са станали жертва на гнусна провокация от страна на професор от друг факултет, доставил нужните за балсамирането материали. На поредния конгрес на Асистентския ректорал плешивия заяви в гневна реч, че този акт не е плод на усилията на отделен професор, а на цялата академична конспирация със седалище Оксфорд. Тези атаки, заплашващи суверенитета на факултета, ще продължат до унищожаването на последния професорски бацил, виреещ на Земята.<br /><br /> <br /><br />Така народният факултет навлезе във втората година от своето съществуване. <br /><br />3.<br /><br />Неусетно изминаха първите седмици от смъртта на култовото същество. Революционният факултет беше започнал да се съвзема от тежката загуба, когато на небосклона се показаха нови предизвикателства.<br /><br /> <br /><br />Набиращият сила черен орден започна да сее терор, насочен срещу прогресивния и класово осъзнат асистентиат от Хамбургския университет. Много пропаднали учащи се, също станали жертва на доцентските хайки, бяха принудени или да преустановят бойкота, прерастващ много често в открит саботаж, на лекциите, водени от доценти, професори и други академични буржоази(както знаем прогресивните асистенти отдавна вече не си цапаха ръцете с тази остаряла форма на преподаване), или да напуснат това огнище на наука и знания, постепенно превърнало се в царство на академичната инквизиция. Връхната си точка тази инквизиция достигна, когато най-новите трудове на асистентите-революционери бяха изгорени на огромна клада. Тук е мястото да подчертая, че академичните плазмодии, зовящи се на езика на университетска бюрокрация доценти, бяха отговорни единствено за съставянето на списъка със забранени трудове. Истинската черна работа по изгарянето извършиха отличниците. Съюзът, в който бяха организирани под контрола на доцентите-палачи, носеше името на училия-недоучил докторант, вдъхновител на надвисналите мракобесни времена. Тези хищници копнееха за пълни аудитории и университети без скъсани студенти. За всеки наблюдаващ тези процеси от перспективата на широките маси пропаднали студенти, бе трудно да си представи или по-скоро да проумее тази комбинация от садизъм и назадничавост, така здраво загнездени в мозъците на този студентски елит. Подобно на раково образование черният орден разпръсна свои разсейки из целия академичен свят. В съседна Австрия съпругът на една от асистентките в триумвирата, оглавяващ единствения ЗАСЕГА факултет с утвърдена диктатура на асистентиата, беше изгонен от факултета, в който бе изпратен, за да разпалва революционната жар. Преди това обаче му бяха отнети всички академични титли(!!! той имаше ли такива?), а десетките му публикации, издържани в духа и защитаващи позициите на асистентската диалектика, бяха отчуждени и редактирани от жадните за хонорари и признание професори, принадлежащи към един отмрял свят, но все пак все още тровещи с изпаренията от своята научна тиня слабите и неподгатвящи се за изпитите си студенти. Междувременно лъжите и провокациите на нацисткия докторант нямаха край. Заслепен от своята омраза към световния асистентиат, той разпространи фалшифицирани банкови извлечения, които уж доказваха, че революцията в първия съветски факултет е финансирана изцяло от олигарсите в Оксфорд и Харвард. Сами по себе си тези долни лъжи нямаше да бъдат толкова опасни, ако броят на студентите, които им надаваха ухо, не растеше лавинообразно.<br /><br /> <br /><br />Каква беше ситуацията в самия съветски факултет? Ами казано накратко, асистентите продължаваха неуморно да разширяват демократичните права на своите студенти. Бъдещите висшисти бяха окончателно освободени от всякаква форма на академична деспотия. Никой вече не ги задължаваше да идват в университета освен в дните, определени за поклонение пред най-светлия индивид, прекрачвал прага на университета и загинал така нелепо на стъпалата на библиотеката, която за пореден път беше опразнена и превърната в музей на революционното асистентско движение. Централно място в този музей заемаха взетите по време на революцията професорски скалпове. На учащите не се налагаше вече и да четат поостарелите трудове на тройката. Писането и развиването на нови теории също беше заклеймено като рудимент на интелектуална контрареволюция. Така в общи линии учебният процес протичаше според следния принцип- всеки се подгатвяше за изпитите според възможностите и желанието си, а оценките, които получаваше бяха съобразени с личните му потребности. Академичното противопоставяне и тоталитарното делене на отличници и некадърници вече спокойно можеха да се смятат за изкоренени в най-демократичния факултет на света.<br /><br /> <br /><br />За съжаление на междуфакултетното революционно бойно поле не всичко изглеждаше съвсем розово. Партизанщината в доскоро революционния асистентиат достигна своята кулминационна точка, когато един студент от друг факултет в същия университет написа курсова работа, громяща тезите на бележит професор. За да задушат критиките на този загниващ академик, други двама студенти го завързаха за стола му и напъхаха гъбата за триене на дъска в пастта на професоида. След взетите предохранителни мерки студентът-референт буквално изкрещя своята курсова работа в охранената мутра на своя класов враг, завършвайки с това, че захвърли листовете с тезисите си в лицето му. Този наивен акт на класова саморазправа бе от тактическа гледна точка крайно неправилен, защото всеки ортодоксален академичен милитант много добре разбираше, че научните аргументи са слабо оръжие в борбата срещу академична реакция. За съжаление братският асистентиат не бе успял да обясни на своите кадри, колко е важно да се ограничат в борбата срещу професори и доценти единствено до употребата на брутално насилие.<br /><br /> <br /><br />Като капак на всичко пък мнозинството асистенти от Ректорала предложиха нова генерална линия, която постави нови величини и измерения в опортюнизма на постреволюционния асистентиат. Тези сектанти предлагаха световния асистентиат да апелира към академичната аристокрация да се откаже от научните си титли и да се нареди в асистентските редове.<br /><br /> <br /><br />Плешивият и двете милитантки, които отдавна бяха зажаднели за нова порция професорска кръв, трудно можеха да се примирят с подобен десен уклон в асистентските редици. Той не само можеше да се окаже пагубен за хода на бъдещата повсевместна асистентска революция, но и представляваше най-низка гавра с паметта на хилядите асистенти от предреволюционната епоха на класово противопоставяне в академичните среди- предзнаменователи на новия демократичен строй, от които обаче впоследствие се роди гнусна професорска сган, осъдена на смърт от асистентската революция. Професорска кръв- тези две думи най-правилно изразяваха благородните намерения на триумвирата, който за съжаление не винаги срещаше разбиране отстрана на своите братя и сестри другари асистенти. Курсът към кървава саморазправа с професори и доценти беше единствената възможна генерална линия в състояние да спаси асистентската революция.<br /><br /> <br /><br />Само бъдещето можеше да покаже дали тя ще успее да спечели сърцата на будните, но не винаги класово осъзнати асистенти и пропаднали студенти от университетите по света.<br /><br />4.<br /><br />През следващите няколко седмици събитията се развиваха с главозамайващо темпо. Битката за Хамбург можеше да се смята за окончателно загубена, след като в импровизиран марш до кабинета на местния ректор-мафиот, професор по диплома, но осквернител на истинската наука по призвание, мустакатото, интелектуално деградирало, докторантско дуче, предвождащо доцентския шпалир, призова главата на университета да предаде в ръцете му безусловно цялата власт, гарантирайки му същевременно през следващите четири седмици пълна свобода на действие, щото асистентската заплаха да бъде ликвидирана своевременно, а чукащата на вратата кървава революция, която не вещаеше нищо добро за академичните паразити, да бъде предотвратена. За да се хареса на своите босове от Оксфорд и Харвард, докторантчето нареди на своята вярна глутница отличници да запалят аулата на университета, след което прехвърли цялата вина за това деяние на демократично мислещия и пацифистки настроен асистентиат. По този начин се създаде атмосфера, подгатвяща почвата за невиждана и непозната досега в историята кървава вакханалия, насочена срещу асистенти и слаби студенти, за огромна радост на всички професори и подопечната им академична паплач. В дните след тези събития до триумвирата достигаха възможно най-тревожни сигнали. Делегати от университета в Хамбург, вземащи участие в заседанията на Ректорала, разказваха за асистенти, принудени отново да водят лекции, енциклопедии с корици от асистентска кожа, килими, изтъкани от косите на двойкаджии; казано накратко- новини, които изправяха всички революционно настроени асистенти на нокти и караха плешивия да джавка разпалено заплахи не само по адрес на докторанта, но най-вече насочени срещу световния професориат- истинският бос и вдъхновител на гореспоменатите жестокости, спрямо които депортирането на евреите след конференцията във Ванзее повече приличаше на студентска бригада, а талибаните и болшевиките взети заедно наподобяваха отряд бойскаути, сравнени със страховития черен орден. Извършеният скоро след това Аншлус на Виенския университет отписа и Австрия като потенциално огнище на революционни борби, защото вместо поздравителна картичка от втория в света фашистки университет съветските асистенти получиха по пощата буркан с някаква помия, която според съдържанието на приведената към него бележка, подписана от професор- марионетен Drahtzieher на тираничната анти-асистентска политика, се оказа, че представлява течен сапун, произведен от тялото на агента-асистент, натоварен с износа на революция от триумфалните преди година и половина революционни асистенти. В бурна реч, следхождаща едноминутното мълчание в памет на загиналия класов академичен брат, плешивият изказа пророчески слова, според които за всеки сапун, течен или не, произведен от плътта на брат-асистент, врагът ще заплати с милиони професорски живота. За да подплати своите думи с дела, той нареди един от асистентите в съветския факултет да бъде произведен в чин професор, след което го обесиха като класов враг и нахраниха с трупа му пудела на чистачката от сградата на факултета, защото според законите на асистентската диалектика в обществената пирамида тя заемаше място, сходно с това, което заемаха асистентите в академичната и закъсалите студенти в школската пирамиди.<br /><br /> <br /><br />Настъпиха времена, в които разликите между истинския революционер и бъдещия професор-еснаф, облечен засега в асистентски одежди, започваха да излизат наяве. Пораженците в асистентските среди вече бяха започнали да се съмняват в крайната победа, когато братският асистентиат от единствения университет в Бурунди въстана и успя да свали вековната буржоазно-академична тирания. В конкретния случай вярата в историческата роля на асистентиата, гробокопач на академичната тирания, и вродената жестокост на африканските негърски племена си бяха подали ръка, което пък доведе до невиждано досега клане на професори, хвърлило във възторг нашите приятели, които побързаха да изпратят приветствена телеграма на вече втория съветски не факултет, а цял университет. Поради значимостта на това събитие сме принудени да предадем текста на телеграмата дума по дума: "Другари и другарки асистенти, със своя подвиг ви попълнихте най-светлата страница в изписаната с професорска кръв летопис на аситентската борба. Изпълнявайки хуманния си дълг, вие направихта така, че Бужумбура( столицата на Бурунди- бел.авт.) се превърна в световна столица на мислещото човечество. Благодарение на вашия героизъм и самопожертвователност вече дори доскорошните двойкаджии от нашия университет могат да намерят Африка на картата на света. Сърдечно благодарим! Да живее световната асистентска революция! С братски асистентски поздрав!" В прочуствена реч на извънредното, тържествено заседание на Ректорала просълзеният плешив асистент каза, че тази победа доказва историческата правота на асистентската кауза. Тя е и нов аргумент, громящ тезите на еретически настроените опортюнисти, свили гнездо в Ректорала. Колко приятна бе изненадата на всички, щом разбраха, че много от победилите асистенти в Бурунди дори не могат да четат добре. Но, отбеляза плешивия, ние знаем, че значимостта на асистентите не се определя от техния принос към и без това пропитата от буржоазен дух наука, а от техния милитантен дух и готовност за насилствена саморазправа с представителите на отиващия си строй. Заседанието завърши с гласуване. Предложението на наскоро овдовялата асистентка-ветеран от първата революция, да бъде отправена покана към асистентите от университета в Бурунди да посетят факултета им, за да могат двете страни в максимално кратък срок да подпишат договор за сътрудничество и взаимопомощ, бе прието единодушно. Все пак у делегатите се настани убеждението, че другарката им не бе изцяло искрена в своите доводи. Кой знае, може би тайно се надяваше, че може да си намери нова половинка сред делегацията от Бурунди. Изглежда революционната целесъобразност на нашата палачка се беше тясно преплела с личните й потребности. Все пак не бива да забравяме, че дори и революционните асистенти бяха хора от плът и кръв.<br /><br /> <br /><br />Извоюваната в Бурунди победа запали фитила на Централна Африка. От всички столици в района до нас достигаха новини ту за развилнели се асистенти, ту за изядени професори и отличници, завършили земното си съществуване във врящия казан на някой докторант. Така например на остров Муруа, Нова Гвинея, асистентите от единствения намиращ се там университет излязоха с искането всички с академична титла по-висока от библиотекар да бъдат изклани. Впоследствие се поокопитиха и укротиха революционния си устрем, защото се сетиха, че ако това се случи, те също ще бъдат изядени от революцията. Все пак тези събития доказахваха, че омраза към тиранията на професорите сплотява всички асистенти по света в несъкрушим и единодействен съюз.<br /><br /> <br /><br />Всичко това вдъхваше на членовете на Ректорала нова доза оптимизъм. Плешивият обаче не се умори да повтаря, че най-трудното тепърва предстои. Засега съотношението между червените и откровено тоталитарните университети в света беше едно към едно. Кой щеше да се смее последен, червеният асистент или беззъбата професорска мутра?<br /><br />5.<br /><br />Фактът, че ако не друго, то поне професорската каста от Бурунди бе минала през месомелачката на кървавата асистентска революция, накара нашите приятели асистенти да си поотдъхнат за момент. Бавно като товарен влак с конлагеристи се нижеха дните до посещението на делегацията от братския бурундийски университет, огрян от светлите лъчи на асистентската диктатура. Най-после уреченият ден, в който асистентите от Бурунди трябваше да пристигнат, настъпи. Трудно с думи може да се опише радостта, която изпитаха в двата лагера от срещата помежду им. Със сълзи на очи и милитантни лозунги в устата тези безкомпромисни поборници за повсевместна демокрация в университетите, които никога досега не се бяха поколебали, образно казано, да прережат нечий професорски гръклян, сега се прегръщаха и разменяха братски целувки, подпечатвайки по този начин своята вечна и неделима дружба. От летището всички се пренесоха направо на празничното заседание на Ректорала. След приветствените слова на плешивия дойде ред за обмяната на опит. В двучасов доклад и с лице, разядено от някаква екзотична инфекция, която дори делегатите от медицинския факултет не можаха да диагностицират, милитантен пигмей разясни на дълго и широко предизвикателствата, пред които е бил изправен асистентиатът от Бурунди, и начина, по който се беше справил с тях. Пигмеят беше стъпил на дървено столче, защото размерите на ораторската трибуна не бяха съобразени с неговите. Революционната жар и натрапчивият натурализъм в стила на референта обаче успяха напълно да заличат първоначалното лошо впечатление, предизвикано от тази несъразмерност, а детайлираното описание на революционно-терористичните методи, с които си бяха послужили при изтребването на тамошните класови врагове, накара краката на дори най-коравосърдечните делегати от Ректорала да се разтреперят. Вторият и последен докладчик от африканска страна до такава степен се разгорещи в словоизлиянията си- смесица от възхвала на асистентската диктатура и заплахи срещу интернационалния професориат- че загуби съзнание и се наложи наскоро овдовялата асистентка от триумвирата да му прави дишане уста в уста. След като бурундийският другар се свести, думата взе плешивия. Анализирайки международната ситуация, той заяви, че вземайки властта в Бурунди тамошните асистенти се явяват спасители на световната революция. Сега, може би, техният университет се явява най-силната брънка във веригата, но след година, когато асистентите от целия свят ще бъдат вече победили, те сигурно ще бъдат задминати от своите другари и от учители ще се превърнат в ученици по революционно дело. Тези пророчески слова предизвикаха овациите на делегатите и клетви във вечна вярност към асистентиата, най-революционната класа в академичното общество. Заседанието завърши с примането на двата ключови лозунга, предложени от плешивия и пригодени към новите условия на международното бойно поле и съотношението на силите в двата антагонистични лагера: "Асистенти от всички страни- сплотете се!" и "Бий професора, където го хванеш!" Тези лозунги бяха вече узрели в асистентските мозъци, но се нуждаеха от всезнаещата уста на плешивия, за да придобият материален израз. Така от заседание на заседание неусетно изтекоха дните от посещението на чуждестранната делегация. Неописуема беше мъката от скорошната раздяла на братята по борба. Все пак страхът от Термидор(= предателство спрямо революцията) заставяше африканските другари да бързат за родината.<br /><br /> <br /><br />Най-неутешима беше мъката на вдовицата от триумвирата, която възпрепятствана от краткостта на посещението на делегацията от чужбина и от всикидневните, често продължаващи до късно през нощта заседания на Ректорала, не можа да се "сплоти" с нито един от гостите. За да помогнат на своята другарка да се почуства отново пълноценно човешко същество, асистентите приеха на поредното си заседание резолюция, която разрешаваше свободната любов в асистентските редици. Това решение беше съвсем закономерно, защото, както се казваше в преамбюла на резолюцията, професорите и подопечните им академични кадри използваха институцията на брака единствено като прикритие за своите извращения. Асистентската свободна любов от своя страна е своеобразна санкция на буржоазната, неофициална проституция, вирееща във висшите академични среди, и разкрива потребностите на широките слоеве асистенти и хора на интелектуалния труд.<br /><br /> <br /><br />Тази по-скоро козметична санкция мина някак си между другото, защото съвпадна с едно далеч по важно събитие. На добре познатия ни остров Муруа се беше разиграл инцидент, който разкри наивното лице на революцията. Несъмнено повлияни от революционно-егалитарната идеология на интернационалния асистентиат, библиотекарите от тамошния университет отказаха да обслужват професорите и дори им се удаде да съсекат със своите мачете двама от тях. В своя "Манифест за освобождаване от интелектуално-академичното робство" тези селянчета, играещи си с огъня на революцията, си позволиха да нарекат асистентите "прохождащи професори" и "дребнобуржоазни реакционери". Все пак импровизираната им "революция" беше много бързо потушена от местната професорска директория, която просто ги уволни и назначи на тяхно място жени, които досега се бяха занимавали с разливане на супата в мензата на университета. На заседание на Ректорала плешивият подчерта, че локалният характер на библиотекарите обрича борбата им на неуспех, а неразбирането на иманентната на асистентското движение диалектика, това вътрешно противоречие между от една страна академичния им произход, а от друга яростната им омраза към професорите, свидетелства за ограничения им мироглед. Освен това асистентите винаги са били против самоцелното избиване на професори и неизменно са се придържали към линията на строга идеологическа обосновка на зверствата, насочени срещу класовите врагове. Както знаем, библиотеката в първия съветски факултет отдавна вече не съществуваше в някогашния си предреволюционен вид, което обаче изобщо не попречи на нашите герои да изпробват новата си гилотина върху бившата библиотекарка. Така те още веднъж доказаха, че решително се противопоставят на лъжереволюционния тероризъм, опитващ се да замаже своята идеологическа безпомощност с потоци професорска кръв.<br /><br /> <br /><br />Всичко разказано дотук съвпадна с втората годишнина от Великата Асистентска Революция и първата от кончината на култовото същество, дошло при нас сякаш от друга планета. Диктатурата на асистентиата в съветския факултет беше необратима. Сега погледите на всички бяха обърнати към останалия свят, който, за съжаление, продължаваше да плува в тоталитарни води.<br /><br />6.<br /><br />Дните минаваха, а пощенската кутия на нашите асистенти оставаше празна. Вместо да се търкалят по земята, професорските глави продължаваха да си стоят на раменете им и да развиват мисловна дейност, външно сходна с тази на будните асистентски мозъци, но иначе напълно безполезна. Ненадейно от сърцето на старата академична деспотия, Оксфорд, до асистентите достигнаха новини, колкото противоречиви, толкова и смешни, за наскоро компилирана и издадена "Черна книга на асистентското движение"- книжле от шестстотин страници, в което бяха документирани, по думите на сенилната професорска сган, "престъпленията", извършени от световния асистентиат. Порнографската научност и педантичната минициозност на тези високо титулавани дъртаци достигнаха нови висоти в това начинание, защото в гореспоменатия труд бяха публикувани данни за всеки акт на класово правосъдие, което те се стремяха посредством извращаване на фактите и пъстър арсенал от манипулации да представят като нещо едва ли не престъпно и недопустимо. Другарите от Оксфорд бяха донесли един екземпляр от книгата на заседание на Ректорала и всички асистенти здравата се посмяха на наивния тон, в който беше издържан този вулгарен труд. В своята заключителна реч плешивия през смях прогнозира, че книгата сигурно ще се превърне в библиографска рядкост, защото от една страна пазарът бил доста отворен за хумор в проза, а от друга страна по света има много хора, за които героичната борба на световния асистентиат е източник на вдъхновение и емоционална опора. Освен това този труд е обречен да пожъне по-скоро обратен ефект, защото направеният анализ на събитията от последните две години, с който професорите така се гордеят, показва, че си нямат и понятие от това нещо, наречено "революционна диалектика". Историческият опит отдавна е показал, че диктатурата на асистентиата, макар и демократична по своя характер и същност, иска отрязани глави. Подобно начинание никога не може да бъде нещо безобидно и еснафско като това да ходиш по научни конференции например или пък да ядеш и пиеш по случай нечие издигане в академичните среди, а представлява целенасочен опит за трансформация на тоталитарното и закостеняло общество в демократично такова. Геноцидът над професорите и подопечните им не е нито самоцел, нито пък развлечение за асистентите, а историческа необходимост по пътя към безкласовото академично общество. Плешивият член на триумвирата от първия съветски факултет завърши с пожеланието след една година да празнуват издаването на втори том от същата поредица. След това всички асистенти изпяха с цяло гърло новонаписания от френски другар "Боен химн на интернационалното асистентско движение". Както се казва, не е нужно да си професор, за да се досетиш за какво се пее в него.<br /><br /> <br /><br />Не мина много време и световният професориат трябваше да преглътне нов хап асистентско правосъдие. Както може би всеки се досеща, още от първите дни на своето съществуване Асистентският Ректорал се беше превърнал в развъдник на възможно най-милитантната форма на атеизъм, която можеше да вирее в академичните среди, а и в човешкия мозък изобщо. При това аргументите, приведени в защита на безбожието от страна на асистентите бяха толкова убедителни, че дори и делегатите от богословския факултет в университета, където се бяха разиграли най-първите революционни брожения, не успяха да им устоят. За малко повече от две години революционната диалектика направи от тези доскорошни религиозни фанатици "правоверни" атеисти. Това принуди ръководството на факултета да обяви две последователни нулеви години, което само задълбочи идейната му криза. Пораженията в крайна сметка накараха богословските професори, светила от областта на долните лъжи и масовата манипулация, да се оттеглят в отшелничеството, предавайки на асистентите властта без бой. Естествено много от тях попаднаха под зверските удари на асистентската саморазпрва, което от своя страна направи новата победа на асистентиата още по-сладка. За да не дотягаме на читателя с излишни описания, най-добре е малко по-подробно да се спрем единствено на съдбата на декана. Напускайки сградата на факултета със свои престъпни трудове под мишница, той бе пресрещнат от група асистенти, които му изтръгнаха лъжливия език, който по-късно набучиха на върха на дървена показалка и разнесоха за назидание из аудиториите. Тези хуманисти в асистентски образ не се поколебаха и да отрежат стигащата му до гърдите брада, заричайки се да я присъдят върху скалпа на плешивия асистент в случай, че той самият се съгласи. Накрая съблякоха расото му, увиха в него книгите, които се беше опитал да изнесе, и запалиха получения вързоп. Наблюдавайки игривите пламъци и издигащия се към небето дим от горящия, миризлив сноп, хрисимите асистенти констатираха смъртта на една остаряла идея, на един отиващ си свят, от който вече никой не се интересуваше. По стара традиция те изризуваха със шуртящата от устата на професора кръв знака на асистентскта съпротива върху гърдите му. Макар и черпейки вдъхновение от Великата Асистентска революция, новите господари проявиха малко по-голяма далновидност в сравение със своите учители и вместо да горят книгите на жертвена клада, те предпочетоха да предадат дебелите томове на вторични суровини. Така те оказаха и финансова помощ на страдащия от перманентно безпаричие Ректорал. Друг източник на средства бяха хилядите реквизирани икони, озовали се впоследствие в колекциите на международни меценати. Самата революция нямаше нужда от тях(иконите), защото те покровителстваха противниковата страна, а освен това едва ли може да се каже, че се вписваха в естетическите представи на асистентските пуритани. Възкачвайки се на "светия престол" другарите преименуваха вече бившия богословски факултет в Асистентска комуна за народно просвещение и атеизъм. Плешивия, който беше ненадминат атеист и председателстваше поредното тържествено заседание на Ректорала, оцени по достойнство деянията на своите другари и си пожела занапред всички асистенти да действат с подобна екзалтация и непоклатима вяра в историческата правота на своята мисия. За финал той прочете телеграма от Бурунди, в която африканските другари обещаваха да изоставят чуждия за асистентското движение култ към слоновия фалос и да се наредят под знамената на асистентския атеизъм.<br /><br /> <br /><br />Всичко разказано дотук имаше двояко значение за бъдещето на световната асистентска революция. Първо, институционализирането на атеизма придаваше на асистентската идеология завършен вид и я превръщаше в универсална формула за преодоляването на каквато и да е форма на деспотия, където и да е по света. Второ, новата победа на асистентиата показваше в неподправен вид съотношението на силите в двата лагера. Очевидно беше, че играта на котка и мишка продължава, но с малката подробност, че този път мишката е по-добре организирана и въоръжена с много по-остри и усъвършенствани оръжия, както в духовно, така и в материално отношение. <br /><br />7.<br /><br />След като бяха отвоювали с цената на много жертви(от противниковата страна, разбира се) вече втори факултет в университета, плешивият и останалите асистенти решиха, че е дошло време да вземат цялата власт. Естествено войнстващите демократи от Ректорала трябваше да изчакат да настъпи удобен от тактическа гледна точка момент за революционни действия, защото макар и в отстъпление професорите все още превъзхождаха по сила асистентите. През следващите дни нещата се наредиха като по поръчка на асистентите. Наближаваше кръгъл юбилей от създаването на университета и академичният съвет, съставен естествено изцяло от професори, реши да почете празника като обяви съответния ден за неучебен. Асистентите, които признаваха в своята митология единствено годишнината от Великата Асистентска революция, изтълкуваха плановете на своите класови врагове като агресивна провокация, защото, по думите на плешивия в реч пред Ректорала, те подправят исканията на широките студентски маси и освен това, след като в двата съветски факултета лекциите са забранени със закон, за какъв, по дяволите(плешивия беше излязъл от кожата си от яд), почивен ден може да става дума, та при тях всеки ден за учащите се е такъв, защото единствено в условията на диктатура на асистентиата студентите се радват на пълна свобода при подготовката за изпитите и обучението изобщо. Ветеранът от първата революция заключи от всичко това, че историята със своята безпогрешна логика призовава асистентския юмрук да строши главата на университетските бонзи.<br /><br /> <br /><br />Изплашени от силните думи на плешивия пророк, въпросните професори решиха да не канят на честванията известни обществени личности и да се ограничат до скромно тържествено заседание в аулата. Тази поредна проява на лицемерие от страна на професорите разгневи в още по-голяма степен асистентите. Вече нямаше две мнения по въпроса, че клането трябва да се състои: смъртната присъда на академичните аристократи от университета беше подписана.<br /><br /> <br /><br />Дългоочакваният ден настъпи. Всичко живо с академична титла по-висока от асистент се беше събрало в аулата. На най-престижните места в залата се бяха настанили деканите, облечени в парцаливите си тоги. Думата имаше ректорът. Вече беше стигнал средата на баналната си, приспивна реч, когато в залата нахлуха близо читиридесет асистента, предвождани от плешивия и двете му другарки от триумвирата. Всички бяха с червени наръкавни ленти, а двама от тях носеха знамена със знака на асистентската съпротива. Тримата главни се насочиха към ректора, който беше загубил ума и дума от страх. Част от асистентите бяха вече проснали на земята деканите от предните редици, докато останалите се наредиха по протежение на двете дълги стени на залата, без да изпускат от очи своите класови врагове, които се бяха разплули като бейове върху удобните тапицирани кресла, с които беше мебелирана аулата. Две асистентки, въоръжени с бухалки, стояха на изхода. Озовал се лице в лице с триумвирата, ректорът се опита да каже нещо, но една от милитантките(познатата ни много добре вдовица) свали от стената зад ораторската трибуна картината, изобразяваща патрона на университета, и халоса с нея наглия бос по главата. Картината се счупи на две, а ректорът остана да лежи неподвижно в локва кръв, която постоянно разширяваше диаметъра си. Палачката захвърли с отвращение останалите в ръцете й отломки от това таканаречено произведение на чуждото за асистентиата изкуство, след което застана мирно зад плешивия, който взе думата. Необработеният глас на този велик революционер буквално раздра настъпилата тишина. В продължение на няколко минути той изреди дълъг списък от престъпления, в които бяха уличени слушащите го лауреати на всевъзможни степени и награди, ветерани от научни конференции, търтеи, припитаващи се от нископлатения интелектуален труд на асистентиата. Размахвайки въодушевено ляв юмрук, геният на асистентската революция заяви, че от този момент оглавяваният от него триумвират поема управлението на университета и освобождава всички преподаватели от настоящите им задължения, разрешавайки им в знак на своята човечност и зачитайки факта, че те някога също са били асистенти, да изпишат своите научни титли върху некролозите си, в случай че това ще ги накара да се почустват по-добре. По даден от него знак пазещите изхода асистентки пуснаха в аулата да влязат отрядите на студентската милиция. Плешивия им нареди да изкарат навън всички преподаватели с изключение на деканите, предоставяйки им на разположение четиридесет минути на пълна свобода на действие с единственото условия, след тяхното изтичане нито един от пленниците да не е останал жив. При извеждането им от аулата много от тези академични буржоази се разквичаха като прасета, карани на заколение, щом съзряха озлобените физиономии на прекъсналите студенти, които те само преди две години бяха безмилостно изпокъсали. Останали насаме с асистентите доцентите, които бавно се посъвзеха от първоначалния шок, започнаха да лазят в краката на някогашните си подчинени. Докарани до пълно отчаяние те бяха готови да признаят своята некадърност, оправдавайки настоящите си високи постове с факта, че произхождат от семейства с традиции в областта на висшето образование. Този лицемерен концерт от оправдания и вопли до такава степен отврати всички присъстващи академични парии, че те трябваше да се отклонят от първоначалния си план и първо колективно изтръгнаха езиците на професорите и професорки, след което пристъпиха към основната си работа, за която всъщност бяха дошли. Повечето асистенти бяха въоръжени с брадви. Под зоркото око на триумвирата главите на отвратителните, циврещи патриции бяха отрязани и набучени на приготвените специално за тази цел дъбови колове. Под строй, предвождани от тройката и двамата знаменосци, асистентите напуснаха аулата и слязоха в двора на университета, където ги очакваше отвратителна, но същевременно по странен начин привлекателна гледка. Студентите от милицията бяха вече изпълнили заповедите на плешивия и очакваха с притъен дъх асистентското шествие. За да засилят ефекта от добре свършената работа, те бяха построили огромна камара от късовете, останали от преподавателските тела. Наредени в две редици по един от двете страни на този приказен корпорален замък, някогашните двойкаджии посрещнаха с дивашки викове асистентските знамена, които първи прекрачиха вратата на задния вход на университета и първи се озоваха на двора, последвани от новите господари. Извисявайки се над шума от радостната глъчка, нечий глас даде тон за химна на асистентското движение. Това беше знак за всички, които като един запяха песента на триумфа. Този ден щеше да се помни още дълго.<br /><br /> <br /><br />Намирайки се още под силното влияние на гореописаните събития, асистентите проведоха с известна досада заседанието на Ректорала, насрочено за деня след великата победа. Всички смятаха, че героичния опит трябва да се използва и на международното бойно поле. Логично асистентите искаха властта в световен мащаб. Те знаеха, че вече няма кой да ги спре. Къщата от карти, изградена от жалките напъни на стотици хиляди дърташки мозъци, трябваше да рухне, за да може истинската наука да живее. <br /><br />8.<br /><br />Първите дни след повсевместната революция бяха ужасно напрегнати за всички асистенти. Денонощно се провеждаха заседания на Ректорала, от които делегациите си тръгваха с готов план за вземането на властта и ясни директиви, които трябваше единствено да бъдат приведени в действие- най-трудната и важна задача от всички. Макар и нечовешка по своя обем и интензитет, работата на асистентите щеше да се изплати неколкократно в момента, в който академичния свят осъмнеше без професори и други академични експлоататори. Внезапно в дните на трескав труд бодрото настроение на всички беше помрачено от едно единствено събитие. Някакъв бивш отличник внесе предложение, втория в историята съветски университет, който между другото носеше изключително простото и точно название "Втори Съветски Университет" (първият беше в Бурунди, както знаем), да бъде наречен на името на плешивия. Тази гнусна постъпка, която целеше да тласне асистентиата към характерния за професорите култ към личността, не остана без последствия. Възмутения до дъното на душата си плешив революционер-асистент призова делегатите на Ректорала да гласуват смъртна присъда за този ренегат. Междувременно от студентската милиция достигна сигнал, че въпросният елемент е бил крайно неубедителен в зверствата си в деня на Голямата Революция. Други негови колеги пък го представиха в очите на асистентите като подмазвач и непоправимо плямпало. С това чашата преля и още същия ден някогашният стипендиант бе осъден от революционния трибунал на смърт чрез удавяне в аквариума на биологическия факултет. След като присъдата беше изпълнена и подпухналото тяло бе извадено от аквариума, студентите напъхаха в устата му, която най-после беше замлъкнала, студентската му книжка, която отразяваше по възможно най-обективен начин възхода и падението на този криптозубрач, застигнат от справедливата ръка на революционното правосъдие. Самото тяло бе набучено на кол в двора на университета, където първо очите, а после и останалите месища на "поразяващата уста" бяха изкълвани от гаргите.<br /><br /> <br /><br />След това събитие, поразведрило напрегнатата атмосфера, нещата тръгнаха по старому. Седмиците минаваха, а асистентите по света не се решаваха да последват примера на своите учители от съветските университети. Изхождайки от всичко това, революционното крило на Ректорала, оглавявано от плешивия, стигна до заключението, че асистентската революция трябва първо да победи в една от големите академични деспотии(Оксфорд, Кембридж и т.н.),а чак след това останалите университети по света да бъдат заразени с революционния фермент. Тази теза, безспорно правилна, бързо намери подръжници и след дълги дискусии делегатите на Ректорала решиха единодушно, класовата борба да се пренесе на територията на Харвард. За тази цел група асистенти, които трябваше да оглавят тамошната пета колона на революционния асистентиат, бяха командировани в тоталитарния университет. Те бяха предвождани от плешивия, който остави своя университет на грижите на двете другарки от триумвирата.<br /><br /> <br /><br />Броени часове бяха нужни на интернационалната бригада асистенти, за да установи контрол върху всички ключови места в Харвард. В реч в ефира на студентското радио плешивият обяви, че е дошъл да освободи университета от паразитната класа на професорите, която задушава всичко прогресивно и демократично, въплъщавано от местния асистентиат. Той призова студентите да останат в стаите си докато траят хайките из кампуса. Всеки, който оказва дори морална помощ на академичните тирани, ще бъде третиран като враг на диктатурата на асистентиата и ще попадне под безмилостните удари на революционния метеж. Думите му явно бяха произвели желания ефект върху учащите се, защото през следващите два дни на кървав класов терор в кампуса не се мярна нито една студентска физиономия. За сметка на това обаче всички осъдени на смърт от революцията бяха там. Асистентите, въоръжени до зъби, се бяха групирали в бригади, всяка от които отговаряше за предварително набелязани жертви. Всички входове на Харвард Ярд бяха блокирани от въоръжени асистентски постове, така че играта на гоненица беше с предизвистен край. Много от професорите се предадоха, надявайки се по този начин да омилостивят давещите се от злоба асистенти- без успех. Първите жертви бяха изкормени, а труповете им окачени с помощта на бодлива тел за мрежите, ограждащи спортните площадки. По високоговорителите в кампуса бяха предавани речи на плешивия на заседания на ректорала и бойния химн на асистентското движение, който вдъхновяваше въоръжените отряди на революцията към нови и нови жестокости. Група професори се бяха окупирали в Юнивърсити Хол в централната част на кампуса. Там те останаха до следобедта на втория ден, когато вратите и прозорците на старинната сграда от 17в. не издържаха на дивия щурм на асистентите. Циврещите и вайкащи се нищожества с академични титли, каквито ги имаше из целия свят, бяха изкарани навън и обесени на клоните на дърветата пред величествената сграда. Отрупани от вкочанясалите се трупове само ден по-късно те(дърветата) наподобяваха широколистни коледни елхи, които вмесо пъстроцветни играчки можеха да се похвалят с покритите с охлузвания от бой тела на професорите, върху чиито оголени гърди беше изрисуван с кръвта им неизменният символ на асистентската съпротива. Щяха ли обаче самите студенти да харесат подаръците, приготвени им от техните учители- асистентите. Всички учащи се бяха призовани да се съберат в централната част на кампуса на третия ден от революционните брожения. Там ги чакаха асистентите, които им обясниха накратко, какво се беше случило през изминалите два дни. Поставени пред свършен факт, студентите се зарадваха, но най-спонтанна беше радостта на застрашените доскоро от преждевременно прекъсване на обучението си поради слаб успех или, накратко казано, пропадналите. Веднага бе построена импровизирана дървена трибуна, от която на развален английски плешивия им разясни значението на извършената революция за самите тях и за хода на световната асистентска революция, разбира се. Свършил работата, за която беше дошъл, и доволен от видяното, плешивият реши, че е време да си върви вкъщи, където го очакваха нескончаемите заседания на Ректорала. Американските колеги го увещаваха да остане, за да помогне в укрепването на младата асистентска диктатура, но великият революционер беше непреклонен в решението си. Там, където няма вече професори, не може да има сериозни проблеми, които да го задържат. Носени на ръце от своите другари, асистентските интербригадисти се качиха на автобуса, който трябваше да ги отведе до летището, и със сълзи научи си взе довиждане с новия червен университет.<br /><br /> <br /><br />Само що стъпил на родна земя, плешивият се упъти към заседание на Ректорала. В петчасова реч пред наострилите уши делегати от цял свят триумфантът от последната революция обясни, че новата победа е нанесла смъртоносен удар на световната академична тирания, хранеща се от духовния мрак, надвиснал над човешкия род от зората на неговото съществуване. Пътят към световната революция е павиран. Дните на световния професориат и неговите протежета са преброени.<br /><br />9.<br /><br />Щом сложиха ръка на целия университет асистентите, както в Харвард, така и в университета на легендарния триумвират, се почувстваха с развързани ръце и вече можеха свободно да прекроят не само цялостното устройство на учебното заведение, но и на социалния живот на студентите. Посредством чрезвъйчаен декрет на всички учащи се бе наредено да се настанят в студентските общежития, някои от които бяха необитаеми, независимо от това дали разполагаха със собствени жилища или не. Създаде се невиждана досега ситуация, при която студентите бяха натъпкани по пет човека в стая, предназначена иначе за двама. По думите на плешивия и заобикалящите го радикали от лявото крило на Ректорала, което се радваше на голямо влияние след победните революции, силно централизираната, комунална организация на на студентския живот е в състояние да унищожи всеки остатък или нов зародиш на пошлата академична елитарност, възпитавайки по този начин човека на новото време- продукт на диктатурата на асистентиата. Наистина продоволствената криза и бедствените битови условия можеха да отчаят понякога и най-закоравелите подръжници на диктатурата сред студентите, но в крайна сметка бе създадена атмосфера на другарска солидарност- добродетел, непозната в отишлия си вече от три университета строй. Другарите от Бурунди не бяха в състояние да следват бързите темпове на развитие в двата братски университета. Засега там се задоволяваха единствено със строежа на няколкоетажни общежития от кал и слама. Все пак там, където обективните условия спъваха прогресивното развитие на нещата, идваше на помощ безконтролното революционно насилие, а бурундийските асистенти, ако можем да си позволим тази диалектическа шега, бяха професори в тази област.<br /><br /> <br /><br />Но нека да обърнем поглед към международното бойно поле. Всеки, запознат с логиката на международната революция, знаеше много добре, че трите кървави революции неизменно трябваше да всеят смут и паника сред професорите и техните слуги от една страна и да влеят нови сили и дързост в редиците на противниците им от друга. Така в много университети доскоро страхливите и архиконсервативни елементи от асистентиата се бяха превърнали за отрицателно време в жадни за професорска кръв лъвове на революцията. Обратното, в някои от най-бруталните и деспотични учебни заведения като Хамбургския университет управниците се тресяха от страх и едва ли не се молеха по-бързо да им дойде краят, защото чакането им ебаваше майката(да, поставени под чудовищно напрежение професорите не се притесняваха да псуват и дори придобиваха за кратко що-годе човешки облик, колкото и странно да ни се струва последното). В Хамбург узорпиралият властта докторант не се предаваше, но от страховития му Черен орден бяха останали всичко на вичко пет доцента, които не ги биваше за нищо. В деня, в който асистентиатът и в този университет въстана, той си стоеше в кабинета в компанията на двама от приближените му. Изведнъж от коридора достигна шум от бързи стъпки на многобройна тълпа, заглушаван спорадично от дивашки викове. Още преди да разбере, какво става, вратата се отвори с трясък и докторантът се озова лице в лице с двайсетина асистента. Четирима от тях подхванаха с ритници и удари с метални палки подчинените му, а останалите се заеха с главния контрареволюционер. Двама го хванаха за краката, двама за ръцете, а друг опря на гръкляна му добре наточен касапски нож. Плененият беше изнесен навън, където му завързаха ръцете и краката, а след това и самия него привързаха с триметрово въже за паркиран пред университета джип, зад чийто волан вече се беше настанил един от другарите. Може би всеки се досеща, какво последва след тези приготовления, но за по-голямо яснота: След като обиколи двадесет пъти сградата на университета, джипът се върна в изходната си позиция, само че това, което теглеше след себе си вече не приличаше на човешко същество, а по-скоро на някакъв гигантски залък, изплют от нещо, което преди това го беше порядъчно предъвкало. Асистентите направиха снимки на това, което беше останало от докторанта, и ги разпратиха на своите другари по света. На заседание на Ректорала този документ, свидетелстващ за образцовите зверства на асистентите от Хамбург, фигурираше във формата на огромен транспарант, разпънат от единия до другия край на стената зад орторския пулт. В своята реч плешивият постоянно приканваше своите колеги да обърнат внимание ту на един, ту на друг детайл от това гигантско произведение на изкуството. Кой можеше само преди седмица да повярва, че братския асистентиат от това изостанало място на контрареволюционната реакция готви подобен сюрприз за световното революционно движение? Плешивият, разбира се, той знаеше и предвиждаше всичко. Законите на революционната диалектика, които той беше развил до съвършенство, ни учиха, че при подобни обстоятелства най-изостаналите звена се превръщат в най-прогресивните огнища на революционни брожения. Под давление на плешивия делегатите от Ректорала приеха новата генерална линия, под чиито знамена трябваше се наредят все още поробените асистенти. Тя се изчерпваше с простия лозунг "Революция или смърт!". <br /><br /> <br /><br />Спокойно можем да кажем, че през дните, последвали заседанието, започна последната битка за съдбата на висшето образование в световен мащаб. Делегатите в Ректорала си заминаха, всеки за своя университет, като преди се това заклеха да се върнат за следващото заседание като победители от успешна революция. От всички точки на света долитаха новини за развилнели се асистенти, разтърстващи устоите на старите университети, заразени със съвсем нови и прогресивни идеи. Там, където се вееха червени знамена и се усмихваше зловещият знак на асистентската съпротива, неизменно се чуваха и крилатите лозунги на прогресивното човечество: "Смърт за академичните паразити!", "Не на лекциите!", "Без професори светът ще е по-добър!" и т.н. Робите се бяха събудили и наводняваха като хлебарки кампуси, аудитории, кабинети, лаборатории. Виена, Муруа, Оксфорд- тези имена се превърнаха в горещи точки върху картата на световната революция. За кратко броят на червените университети в световен мащаб нарастна на седемнайсет, но световният асистентиат едва ли щеше да спре дотук. Веднъж започнал, потопът трябваше да залее целия свят, за да е сигурен, че всичко гнило и ретроградно ще бъде удавено в собствената си кръв.<br /><br /> <br /><br />Застанал пред огромна карта на света в кабинета на революционния триумвират, плешивият отбелязваше с червени флагчета местонахождението на съветизираните университети. След като свърши с приятното занимание, той се посъветва с двете милитантки и, обладан от добро предчуствие за крайния развой на световната класова борба, написа речта си за следващото заседание на Ректорала, което вероятно щеше да бъде посветено на кървавия триумф над професорската каста, погребана в дебелите и рядко отваряни от студентите томове на историята.<br /><br />10.<br /><br />Перото не е достатъчно остро, а клавишите на клавиатурата прекалено несъстоятелни, за да могат да бъдат описани по адекватен начин всичките нещастия и целия водопад от насилие, който се изля върху дебелите глави на академичните бацили след кървавия старт на финалното асистентско надигане, което трябваше веднъж завинаги да сложи край на деспотията в университетите в световен мащаб. Наистина, това, което професорите и техните съучастници трябваше да преживеят, представляваше брутален синтез на цялото варварството, което човечеството беше изпитало на гърба си в хода на многовековната си история. Трябва обаче да признаем едно нещо: световният асистентиат беше наясно, как се правят революции.<br /><br /> <br /><br />Опирайки се на правилната логика, че веднъж започнала, революцията трябва да бъде доведена до логичния си завършек, а не да се спира по средата и да се чака едва ли не, професорите да измрат сами, асистентите не се поколебаха да използват и крайни средства за постигането на светлата си цел. Така например, в много университети по света асистентите бяха решени да заличат абсолютно всичко, което можеше по някакъв, макар и абсурден, начин да бъде асоциирано с професорската сган. Извънредни революционни декрети съдържаха заповеди ту за разрушаването на цели сгради, обитавани от професорите, ту за задължителна екзекуция включително и на членовете на професорските семейства или пък за стерилизация на професорските съпруги респ. съпрузи, въпреки че, както повечето може би се досещат, много често и двамата съпрузи бяха обременени с омразната научна степен- чудовищна проява на академичен инцест. <br /><br /> <br /><br />Двете седмици кървава баня бяха достатъчни, за да може и най-големият песимист сред революционните асистенти да се убеди, че световният професориат няма да го бъде. Червени знамена се вееха вече над всички университетски сгради по света. Професорите вече ги нямаше. Настъпи ерата на истинската наука. Поставени бяха основите на новата безкласова цивилизация, която отваряше пред човечеството вратите към непрестанен и еднакво справедлив за всички прогрес във всички области на живота. <br /><br /> <br /><br />Ето че дойде и последното заседание на Ректорала, който по идея на плешивия пророк на революцията трябваше да се саморазпусне, защото беше изпълнил своето предназначение. В приповдигнато настроение, но без капка съжаление за извършените зверства, асистентите бяха изпълнили иначе огромната зала, в която от край време се провеждаха всички заседания на този инструмент за световна революция, и очакваха с притъен дъх финалната реч на плешивия. Великият водач на асистентското революционно движение не обичаше да кара колегите си да чакат и в уречения час прекрачи прага на заседателната зала в компанията на двете неотлъчно следващи го милитантки. Щом го забелязаха, делегатите се изправиха на крака и, размахвайки ляв юмрук, запяха с цяло гърло Бойния химн на асистентското движение. Като истински ляв пуритан, без да обръща внимание на приветствията и да отговаря на поздравите на своите колеги, както би направил някой самовлюбен професор в случая(ако беше все още между живите, разбира се), плешивият гений се отправи към ораторското място. След като се убеди, че погледите на всички следяха и най-незначителните му движения, асистентът взе думата. Речта, която произнесе, отбеляза нов връх в ораторското му майсторство и безспорно заслужава място във всеки учебник по история(ако занапред, разбира се, някой си науми да пише и издава подобни ненужни пособия), което ни задължава да предадем този блестящ експонат революционната риторика в пълния му вид:<br /><br /> <br /><br />"Другари и другарки асистенти! Още от зората на човешкото съществуване, когато нечленоразделният рев на първия човек раздира царящата тишина, човекът като сомнамбул преследва най-великия идеал, който може да съществува- идеала за равенството и справедливостта. Вековете тирания и експлоатация(както физическа, така и духовна) не можаха да отучат роба да мечтае за светлите безкласови бъднини, когато от напоената с кръвта на господаря земя ще избуи демократичната диктатура на онеправданите и унизени труженици, когато последните ще бъдат първи, а първите вече няма да ги има, за да паразитират от труда на истинските хора, и ето, че този дългоочакван момент настъпи!(Бурни аплодисменти от страна на делегатите, заглушаван единствено от дивашките ревове на лявото крило революционери- най-милитантното и подчиняващо се единствено на плешивия течение в революционните асистентски среди. Тук е вероятно мястото да споменем, че студентите бяха разпуснати във ваканция за неопределно време, защото на световния асистентиат тепърва му предстоеше да реши съдбата на висшето образование по света. Но нека да дадем отново думата на плешивия.) Сега робът има думата, а устата на "капиталиста" се задави със собствената му помия. Вече няма университет в света, неогрян от светлите лъчи на бленуваната от всички ни диктатура на асистентиата. Червените знамена и знакът на нашата съпротива, който аз и моите две другарки изрисувахме върху гърдите на първия убит от нас професор със собствената му кръв(весело оживление сред присъстващите в залата сатрапи), вече доминират пейзажа във всички световни учебни заведения. Другари, аз познавам всеки един от вас. Не ми е чужд трепета, с който ние всички преди време сме прекрачили пределите на университета, но познавам добре и нелекия път на асистентите, щедро осеян с капаните на некадърните, но жадни за хонорари и признание дъртаци, наричащи себе си професори, доценти и т.н.(негодувание в асистетскя лагер, предизвикан от спомените за недалечното мракобесно минало). Колко пъти трябваше да работим ден и нощ, за да се задоволим после единствено с потупване по гърба от тлъстата ръка на корумпирания и деградирал буржоа с научна степен. Днес, когато революцията победи, а аудиториите и кабинетите съхраняват единствено неприятния спомен за присъствието на отишлата си измет, ние вече можем да си отдъхнем и да гледаме спокойно към бъдещето. Сега, когато вече няма тоталитарно делене на степени и класи, когато диктатурата на асистентиата наказа всеки, който смяташе себе си за нещо повече от колегата до него, ние, асистентите, можем да изведем света до качествено нов, по-справедлив строй. И ако сега всичко изглежда толкова обнадеждаващо и оптимистично, то това не се дължи на факта, че видите ли прекарах последните три години в библиотеката и продължих да се ограмотявам и извисявам, заровил глава в книгите, подобно на птицата щраус в очакане някой от изневиделица да ми го вкара(весел смях, предизвикан от чуството за хумор на плешивия), а единствено и само на това, че както аз, така и вие, моите другари, прозряхме ролята на бруталното насилие в човешката история и изнесохме, ако ми позволите тази диалектическа шега, поучителна лекция на професорите по колективен терор.(аплодисменти) Затова сега, когато си позволявам да се обърна към вас, аз няма да ви обяснявам колко съм поумнял през изминалите години на ожесточена борба, а ще кажа единствено: Да живее вечната борба на роба за справедливост! Да живее терора! Смърт на робията и духовните тирани! Смърт!(асистентите се изправят на крака и запяват с дивашки рев химна, представители на лявото крило си пробиват път до ораторския пулт и понасят плешивия на ръце)Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-70732736902064723452011-03-14T11:28:00.000-07:002012-07-29T06:25:12.422-07:00ДА ПРЕБИЕШ ГЮНТЕР ГРАС<a href="http://4.bp.blogspot.com/-VZ0ESWPeQVw/TX5fE5pUE3I/AAAAAAAAAAs/kaHy8rW9Uf4/s1600/gunter-grass.jpg" onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}"><img alt="" border="0" id="BLOGGER_PHOTO_ID_5584005125784212338" src="http://4.bp.blogspot.com/-VZ0ESWPeQVw/TX5fE5pUE3I/AAAAAAAAAAs/kaHy8rW9Uf4/s320/gunter-grass.jpg" style="cursor: hand; cursor: pointer; display: block; height: 240px; margin: 0px auto 10px; text-align: center; width: 320px;" /></a><br />
<br />
<br />
<br />
- <br />
<br />
ДА ПРЕБИЕШ ГЮНТЕР ГРАС<br />
Пълното видео тук: http://www.youtube.com/watch?v=Ug8HO2mg46<br />
<br />
- А какво би било ако можехме да му хвърлим един хубав тупаник – насред гъстите облаци цигарена мъгла и тихата китарна музика която се носи в това забравено от боговете кръчме по това време на нощта, гласът на Радостин Нациста звучи почти като молитва.<br />
- Тупаник казваш – взирам се отчаяно в дъното на чашата. Останало е колкото за една глътка и количеството ми се струва като само няколко капки на фона на огромната празна халба бира. Колкото повече се взирам в нея, толкова повече ми се струва, че чашата се уголемява, а капките изчезват, сякаш се изпаряват пред очите ми. Няколкото останали монети в джоба ми, които тягостно подрънкват не ми помагат да се отърва от това чувство. <br />
Ще ми се да ги догоня. Някакси просто да се смаля, да скокна в чашата, и да се гмурна в сладката амброзия. Всичко е до размера нали? За една мааалка, мъничка мравчица тези няколко капки биха били същински океан, в който спокойно може се удави.<br />
Поглеждам часовника. Минава време докато фокусирам стрелките. 3 и 10 е. След около шест часа съм на работа. Трябва да мина през нас, да се наспя, изкъпя, обръсна – утре все пак имам важна презентация, от която зависи работата, кариерата ми. Мамка му, колко бързо лети времето. Последния път когато погледнах стрелката показваше седем без петнайсет. А ми се струваше че са минали пет минути. Колко бири бях обърнал оттогава. Мога да се закълна че когато започнах в джоба ми бълбукаше солиден пай от последната заплата, а сега същият този джоб беше изтънял до няколкото мизерни шантави монети.<br />
- Да бе. Да му хвърлим един бой. – Очите на Радостин Нациста проблясват в нощта с онзи особен оловен блясък, който само аз познавам истински и тогава през пластовете гъста алкохолна мъгла осъзнавам ужасната истина. Че той говори напълно искрено и съвършено сериозно. Изрече го със същата с лекота, с която на онзи незабравим 3-ти март – национален празник, малко преди да разбие бутилката в главата на мургавия посетител на същото това кръчме изрече знаменитото „Ей сега ще му разбия на тоя тиквеник кофата”. Или чакай, не беше ли „Ей сега ще му разбия на тая кофа тиквеника”. Помня кръв, плискаща се навсякъде в шарено фонтанче. Помня писъци и смях. Помня как мургавелът се хвана за лицето, а измежду пръстите му не спираше да плиска ли плиска. Не знам, защо но тогава цялата ситуация ми се струваше леко забавна. Може би от изпушения джойнт в кенефа малко преди това. Просто си седях и чаках да видя какво ще стане, сякаш не бях на сцена на престъпление, посегателство над човешката личност, а в киносалона и моя добър приятел и съратник Радостин Нациста не бе духнал току що, а само бе отишал за пуканки, които след малко щеше да ми подаде да си ги дъвча, в очакване на бомбастичния финал. Големият финал всъщност бе вой на полицейски сирени. <br />
- Чакай – чакай. Искаш да пребием Гюнтер Грас. Нобеловия Лауреат.<br />
- Да, точно за него ти говоря – снижава гласа си ехидно Радостин Нациста – Не си ли се замислял над този въпрос. Просто да му почукаш на вратата. Да свиеш ръката си в юмрук ето така. И като отвори ПРААААААС. – Нациста трясва с юмрук по масата за да усили ефекта от думите си, при което почти разлива своята собствена халба.<br />
Колкото и да съм пиян-залян веднага регистрирам опасността за безценната течност пък било то и за чужда халба и с неподозиран за мен самия рефлекс светкавично се протягам. В мен се е задействал родителския инстинкт и аз съвсем навременно успявам да спра падането с вещината с която майка би покрила със собственото си тяло децата си пред лапите на наближаваща опасност. <br />
- Право в муцуната – довършва Нациста и се ухилва до уши сякаш току що го е направил. Сякаш е изпитал част от победата.<br />
Въодушевлението му някакси се предава и на мен и за миг се чувствам сякаш наистина съм бил там. Наистина съм го извършил. Само че юмрукът ми не се е забил в незнайната физиономия на въпросния Гюнтер Грас, а в мазната свинска полуидиотска муцуна на онази дебела кучка Ганка-моята мениджърка. Да определено бих и шибнал един ако беше тук сега. Направо бих й отцепил една по якичка, какво като е жена. Кълна си че си го заслужава. <br />
- Що ти не би ли го направил? – разправя Нациста.<br />
- Ми за кво да го правя. Говедо е, ама не ме дразни чак пък толкова. Бих пребил Недялко Йорданов. Това шибано дърто копеле дето от малки ни промива мозъците с комунистическите си шибани шлагери. “Не остарявай любов”! Да ти го начукам шибано комунистическо лайно – Показвам среден пръст на въздуха с ожесточеността с която бих го наврял право пред носа на дъртото копеле - Цялата ни шибана раса са такива отрепки като него. Подмазвачи и гъзоблизци-шибани нагаждачи, способни да оцеляват при всякакви условия: да се нагодят към всяка следваща власт. Бих пребил Щурците – дето ми се правят на българските Би Джийс. Или не. Бих ги затворил голи в една клетка, вързани с вериги за решетките и бих ги карал да се бият помежду си за парче сурово месо. Докато накрая оцелее само един. Него бих го пуснал да си върви при условие че си пусне расти.<br />
- Да, добре звучи - вика ми Нациста. – ама аз ти го говоря съвсем сериозно това. Това за Гюнтер Грас.<br />
- Гюнтер Грас? Че той жив ли е още.<br />
- Жив е да. Да не повярваш. – вика Нациста – Нали знаеш. Най-мръсните копелета никога не умират. Още една биричка за приятелчето ми тук – провиква се Радостин Нациста към далечната страна на бара.<br />
Понечвам да възразя, но думите на отрицание отказват да излязат от устата ми. Искам да кажа нещо от сорта на: Не. Стига ми толкова. Трябва да се прибирам, да се оправя и да дремна малко, Станчев. Приятел си ми и те обичам, но утре имам важна презентация, от която зависи бъдещето ми. Моята работа - моята професия. Затова се надявам да ме разбереш, стари ми приятелю и да продължим купона някой друг път.<br />
Но всички тези прекрасни слова просто не излизат от устата ми. Коварните хитри думички са се загнездили някъде дълбоко в устната ми кухина хванали са се здраво за адамовата ми ябълка, която тъй или иначе вече е раздразнена от перспективата за безплатна почерпка, и тръпне в очакване. Вместо това пускам едно единствено безобразно изречение, от което се намразвам самия себе си още повече.<br />
- Еми айде по още едно ама този път за последно. - (Колко ли пъти съм изрекъл същото това изречение тази вечер?)<br />
Какво толкова – 15-тина минути. Не повече. Ще кажа после на таксито към нас да побърза. Мамка му, нямам пари за такси. Нищо, ще поискам от Радостин.<br />
Чаши се дрънчат и течности се изливат в зажаднели гърла. Отново се връщаме на темата Грас. <br />
Замислям се. Какво знам за Гюнтер Грас? Носител на Нобелова Награда за Литература. Фък, това последното на глас ли го казах.<br />
- Да – изграчва Радостин, а очите му отново пламтят с онова пламъче – Можеш ли да си представиш. Шибаното копеле. ШИ-БА-НА НО-БЕ-ЛО-ВА НАГ-РА-ДА.<br />
Понякога Радостин прави това. Разделя думите на срички. От неговите уста звучи супер зловещо. Между нас казано, Нациста понякога може да бъде доста психо. Аз винаги съм намирал това за готино. Никога не ме е притеснявало по какъвто и да е начин. За мен това винаги е бил добрия стар Радостин Нациста с който дразнехме мацките в училище, наричайки ги курви и дъщери на Содома и Гомора и анатемосвайки ги с въображаемо разпятие. Добрия стар Радостин Нациста, който твърдеше, че лайното му редовно образува знака на „Найки” в тоалетната чиния и който се впечатли от смъртта на дядо си едва, когато разбра за перспективата да получи два дена платен отпуск поради смърт в семейството. Както и да е, него другите хора някакси не го разбираха. За тях той беше плашещ.<br />
Гледам бармана как се гърчи зад бара. Тоя е от новите-барманите не се задържат много в тая дупка. Ооо, ние определено ги помним всичките. Натряскваме се тук от малки. Скапаното копеле има вид все едно, че още малко и ще се насере от страх. Сякаш иска да ни подкани да си вървим, за да заключи след нас и да се примоли на небесата да не се върнем и следващата вечер, но определено не смее. Не знае как ще реагираме ако направи това. Затова просто си кротува там зад бара и треперка ли треперка като малко пухкаво зайче.<br />
То между другото и аз като се нафиркам не съм цвете за мирисане, и копелето май го усеща.<br />
- Гъзар, искаш ли малко кока? – изкрясква се Радостин Нациста.<br />
- Мамка му човече – какво го оповестяваш, че да ни чуят всички – викам му.<br />
- По дяволите – той изглежда объркан и не наясно със самия себе си. Преди да се усетя вече сме се озовали в кенефа и се нашмъркваме здраво. Очите му отново придобиват онзи особен блясък. Сигурно и моите са така, защото, когато отново проговарям в гласа ми кънти решителност толкова твърда, че в нея можеш да си разбиеш главата.<br />
- И какъв е плана, мой.<br />
- Ооооо, плана е прост – разправя Нациста – Имам малко спестени кинти. Грабваме самолета за Берлин – оттам се транспортираме до Любек – копелето живее в Любек. Всичко съм проверил – хили се ехидно той. – Намираме го и го смиламе от бой.<br />
- Звучи страхотно – врещя аз – кокаиновата вълна ме зарежда с непознати до този момент на вечерта вълнение и ентусиазъм. Сякаш съм рожденник, някъде къмто пет-шест годишен мърльо, който тъкмо си отваря подаръка – огромен пакет с панделка, представяйки си, че това е чисто нова сглобяема джага – А защо ще го правим?<br />
- Защо ли? – вика Нациста – защото това копеле е шибан предател. Помисли си, за какво, маа му, му връчват шибаната Нобелова награда. За „Тенекиения барабан” ето за какво. С други думи за антивоенна пропаганда. А какво излезе наяве съвсем наскоро – Радостин Нациста върти пръста учредително, като някакъв шибан одитор, току що открил брънка в системата.<br />
- Какво? – почвам да заразпитвам аз. Под влиянието на кокаиновия удар, който преминава по мен като ток, ароматните миризми на застояла урина и фекалии са се умножили десетократно, какво говоря, хилядократно и направо съдират от бой притръпналите ми от дрогата ноздри.<br />
- Излезе наяве, че копелето е шибан предател спрямо държавата, организацията и спрямо самия себе си – ето какво. Като млад е бил член на Хитлеровото младежко движение Хитлерюгенд. После идват руснаците. Разкатават им играта. Правят Германия на пух и прах, копеле. И нашия, точно като шибан хамелеон веднага запява друга песен. Той вече е на страната на добрите. Шибан национален герой. А тези, на които доскоро е симпатизирал описва като ебаси отрепките. Само и само за да си спаси кожичката копелето. Кажи ми сега, не заслужава ли един хубав пердах.<br />
Замислям се, но нещо не мога да се концентрирам. Мислите ми блуждаят в хиляда посоки. От една страна се опитвам да намеря причина, поради която да навестя добрия стар Гюнтер и да му счупя лицето, от друга виждам оная кучка Бети, която се мляска с друг, право пред очите ми. Помня как я проследих до метрото. Още отпреди това, знаех, че ме лъже. Усещах го по гласа й, виждах го в очите й, но просто ми беше по-лесно да се правя, че проблемът не съществува. Когато я сварих там на метростанцията с онзи другия, сякаш света се разтресе под краката ми. Сякаш всичко изчезна, целия сговнян космос, оставяйки ме сам насред нищото. Насред пълна пустота. После тази безкрайна тягостна белота се завъртя край мен и се разпадна на остри парчета стъкло насред ужасен звънтящ трясък. Те продължиха да се въртят докато сглобиха света наново, но този път той бе едно доста по-мрачно и безнадеждно място за обитаване.<br />
Оттогава не съм спирал да поркам. И да се друсам. Исках да ги догоня и просто да ги вкарам в Пирогов и двамата, но така и не го направих. Краката ми бяха твърде слаби, сякаш направени от извара. Тялото ми бе твърде немощно за да се разбунтува. Оттогава агресията просто се трупа в мен и изпитвам отчаяното непрекъснато желание да разбия на някой гьома. <br />
- Чел ли си „Тенекиения барабан” – вика Нациста. Отново сме се озовали в бара и се наливаме зверски. Съдейки по количеството празни чаши от бира, разхвърляни наоколо, започвам да се чудя дали е възможно да съм изпил двадесет бири една след друга. А не опънах ли и една голяма водка?<br />
- Не. – разправям аз – ама ни караха да гледаме филма в университета. – Събраха ни просто един ден и ни го пуснаха на видео. Представях си някво свежарско филмче, на което се пукваш от смях, обаче целата тая дрисня е просто яко да ти се ебава с мозъка. През целия филм търчи едно дебилче наляво-надясно, бие един тенекиен барабан и плещи кретенизми. Ужасно дразнещо за мозъка. Направо го кара да заври в собствения си сос, ако ме разбираш. Някви хора седят и го зяпат въпросното изродче, после повръщат и си серат в устите. Поне тва съм запомнил от тая помия, човече. Помня, че просто исках да изляза навън и да се издрайфам.<br />
- Ето виждаш ли – започва Радостин Нациста поучително. На бледата светлина на разбитата лампа чертите му са придобили сходство с тези на самия Фюрер или на Муамар Кадафи или по-скоро на двамата взети заедно. – още една причина да го пребием. Готов ли си за едно ново и готино изживяване. Готов ли си за един супер зверски кик? Ето това искам да знам.<br />
<br />
Пием още много. Пием доста. Събуждам се подгизнал от дъжда. Припаднал съм в собствената си повръщня в някаква канавка. От зъбите ми търчат ручейчета кръв, които се стичат в локвичката от флуидите ми. Поднасям китката си на нивото на очите, но е трудно да фокусирам цифрите на часовника. Те някакси бягат наляво-надясно, трудно им е да се съберат в нещо значимо и смислено.<br />
И тази адска болка в главата. Тая шибана болка, примесена с чувство за вина, които са мои постоянни и сигурни спътници при всеки махмурлук. „Хей копеле, здравей, какво става а? Снощи пак си развявал байряка май а? Ей сегичка ще ти го върнем тъпкано. Как ли? Като ти поскачаме малко на мозъка.”<br />
Осем и десет е. След точно петдесет минути ми е презентацията. Нито я знам къде е, може би съм я загубил по пътя, нито знам, как ще координирам движенията си достатъчно за да стигна до работното си място.<br />
Нещо лепне по довчера праните ми дънки. Кал ли е или просто съм се насрал?<br />
<br />
...<br />
<br />
Дебелата кучка Ганка ме гледа с хищен поглед като лешояд. Понякога се чудя от тия тонове сланина къде това туловище намира място и за толкова много злоба. Гледа ме с мазни лоени очички, които шарят по цялото ми тяло, сякаш още малко и ще ме разкъсат.<br />
В стаята е целия колектив. Всички са спретнатички и чисти. Снощи добре са се наспали. А аз сигурно воня на пор. Самия аз не усещам собствената си миризма, може би поради значителния товар, които снощи поеха носните ми отверстия, но по многозначителните им погледи усещам, че те знаят.<br />
- Някой пак е скитасвал снощи, а Колев – крещи се Ганка и целия екип избухва в дружно хихикане. Понякога ми призлява като си помисля, на какво са способни тия копеленца само и само да угодят и да се подмажат на началството. Могат направо да те изядат с парцалите.<br />
- Я някой да отвори прозореца – вика свинята – Че тука нещо засмърдя. – Някой веднага се подчинява на мениджърския апел.<br />
Аз се опитвам да се съсредоточа. Да си придам сериозен вид. Все пак всичко, което се иска от мен е да опиша състоянието на отделите за консумативи в момента. Звучи толкова лесно, но всякакви разумни действия в рамките на социалното поведение точно в момента ми се струват адски непонятни и далечни, дори невъзможни за изпълнение.<br />
Чувствам се като шибана маймуна, от онези в цирка, дето карат колело.<br />
- Такааа – започвам аз неуверено – Според последните данни, споделени с мен от бизнес администраторите, има доста голямо несъответсвие в нашия отдел между количество обработвани кейсове и качество. Истината, приятели мои – разпервам театрално ръце – е че липсата на хора, на качествен, добре обучен персонал води до снижаване на качеството на крайния продукт. Въпросът тук е именно – как можем, заедно и съвсем логично да разрешим този проблем.<br />
- Разполагаш ли с цифри? – грухти свинята.<br />
- Цифри, мммм да... – До снощи разполагах. Сигурно се валят в момента в някоя локва, кой знае къде – Нека просто го кажем така. В нашият отдел има 20 - тина човека – добре обучен персонал. На ден нашият отдел получава по колко – 2000 до три хиляди кейса за обработка. Дори никой да не отсъства по болест или поради друга причина, пак простата сметка показва, че...<br />
- Друга причина – изкрясква се някой – имаш предвид агентът да се въргаля пиян в някоя локва ли?<br />
Всеобщ хилеж. Опитвам се да фокусирам злодееца пуснал ехидната реплика, но светът е размазан. Смес от ехидна, плаваща във въздуха жълтеникава сплав от злобни лица и още по-злобни усмивки. Това може да е само оня подъл педал Чолаков, дясната ръка на Ганка. Дали от време на време и удря по една патка. Нееее. Едва ли дори и той да е толкова отчаян, въпреки, че знае ли човек, на какво са способни някой хора в жаждата си за власт.<br />
В отговор просто повръщам. Спъвам се в собствената си повръщня и падам в локвата. Агентите напускат стаята сред всеобщи възгласи на погнуса.<br />
Остава само Ганка. Гледа ме с едно особено изражение – изразяващо едновременно пълно презрение и покруса.<br />
- Май по-добре днес да се прибереш да си починеш, Колев – разправя тя – Нещо не ми се виждаш много в час.<br />
- Даммм – успявам да отговоря аз – Някъв грип май ме е хванал.<br />
Иска ми се да имах силата и смелостта просто да разбия челюстта на тази мазна лоена топка тук, сега и веднага, но просто подвивам опашка и си бия шута.<br />
Странно, че не ме уволняват след този инцидент. Може би всеки колектив има нужда от една маймунка, която да кара колело, да бие тенекиения барабан или просто да лъска бастуна. Някой, който винаги да можеш да посочиш с пръст и някой, за когото с гордост да заявиш – Ето това нещастно копеле е по-зле и от мен.<br />
<br />
<br />
...<br />
<br />
<br />
<br />
Събуждам се олян в собствената си повръщня. По гърдите ми, по мръснобялата тениска, отдавна изгубила оригиналния си цвят виси мазно петно, досущ като вратовръзка. Въпреки тоновете боклуци, издигащи се на бали в спалнята ми някакси успявам да стигна до банята да се измия.<br />
От огледалото ме гледа брадясала пародия на самия мен. Този кървясал поглед хич не пасва на иронично ухилената ми муцуна. Сякаш отражението ми ми казва:<br />
- Какво става копеле? Снощи пак се оля, а? Уж започна с една биричка ей така за отскок, за лека нощ, а после каква стана тя. <br />
Да съм гаврътнал поне 7-8. Не помня как съм го сторил, съдя само по броя на разпилените празни бутилки в хола. В дома ми все още витае нежния аромат а на моменти и полъх на бившето гадже, което малко след оная история се изнесе.<br />
Понякога сънувам, че не си е тръгвала изобщо. Ей така протягам ръка в тъмното, а тя все още е до мен и я гушвам. Будя се стенейки, с ужасно главоболие и облян в пот и виждам, че просто съм я построил от възглавници.<br />
<br />
...<br />
<br />
Денят в службата минава скучно и еднообразно. Секундите се превръщат в минути, минутите в часове, часовете се нижат като цяла вечност. Сякаш съм затворник на собственото си аз. Механична карикатура, създадена да чатка по клавиши на една добре смазана, но жестока индустриална машина, конструирана да поглъща и храносмила човешки кости и плът и да плюе само изтощена побеляла кожа, движена само и единствено от отчаяната нужда да напълни сама себе си с опиати и алкохол.<br />
Навън, насред студения ноемврийски вятър ме чака ухилената физиономия на Радостин Нациста. Понякога се чудя дали този човек действително е в добро настроение или под маската на привидна веселост се крие само гняв и омраза към всички живи твари. И да има нещо такова то е добре прикрито, само очичките чаткат весело насам-натам, хвърляйки искри.<br />
- Имам страхотен план, копеле. – ми вика той – Да се разбием в „Бар на края на Вселената” и там да избистрим плана. Решил съм да си вземем отпуска началото на август. Лятно време, спокойно. Гюнтер хич и няма да очаква, че печени пичове като нас са му подготвили капан. В АТАКА, копеле.<br />
Още не сме стигнали до заветния бар, още се клатим в шибания автобус, мамка му, а вече сме разкатани до състояние на „Мамата си трака”. Аз трябва да си призная, шмръкнах малко кока в кенефа на фирмата, не за друго, а защото знам, че там няма камери. Ей така от скука, или просто да убия време. А може би и двете.<br />
Право срещу мен се блещи съсипана от работния ден, отчаяно вкопчена в живота тъпа кранта. Направо я съжалявам. Идва ми да и прасна два шамара и да й кажа, че идеите на постсоциалистическия марксически строй и капиталистическата му структура като цяло само ще я вкарат в гроба. <br />
Подсеща ме за корицата на книга, която видях вчера на една витрина на връщане от работа. Няква пачавра е написала книга, прави се че медитира на обложката, отдолу пише „Вера Мутавчиева – рецепти за щастие”. Имам предвид, скивате ли иронията? Какви рецепти за щастие може да ви предложи една наднормена краварка, като от сто километра й личи, че не е щастлива сама със себе си. Като започнем с това, че никой, който има поне грам уважение към себе си не би спал с нея и приключим с това, че дори не искам да си мисля на какви психически отклонения е подложен мозък, способен да измъдри подобно извратеняшко заглавие на книга.<br />
- Капитан Фред /бел. ред – марка долнопробен ром/ е наш приятел – ми пее весело на уше Радостин Нациста и вади любимата си металическа табакера с пречупен кръст. Купил я е е от някви хипи деградета, дето твърдяли че е била собственост на самия фюрер. Никога не съм ги виждал разделени – Радостин и неговата табакера. Държи си я винаги там на сърцето, в някакъв скрит джоб, сякаш тя му тиктака наместо сърце и диктува желанията и емоциите му. <br />
– Капитан Фред е нашия капитан и след работа чака уморения работник, жертва на капиталистически заговор и една голяма конюнктурна машинация, за да те понесе в море от кеф.<br />
- Да бе – викам му – Тва звучи като няква шибана реклама на мюсли. Представям си някви две шибани дечица, човече. Момченце и момиченце. Седят си значи на масата и чакат да дойде да ги вземе автобуса за училище. И точно тогава от долапа, човече, изскача капитан Фред, ама ухилен до уши, ти казвам. И разправя: „Кофти ли ви е, малки копелета. Трябва да се ходи на даскало, а? Децата кимат в съгласие, ама едно такова, отчаяно. И капитана вади една голяма бутилка, направо огромна и дребошлъците почват да лочат. Изведнъж светът около тях се разтваря, ей така – ПУФФФ. <br />
- И кво – вика ми Нациста, а очите му блестят, сякаш май май и той е там с дечицата и смуче от грамаданската бутилка.<br />
- Е как кво? – викам – тва е идеята на шибаната реклама. Светът е вече едно по-добро място. Учебниците хвръкват от чантите на келешите и се превръщат в млечни шейкове, а хималките в малки розови понита. Дечурлигата яхват едно от тях и се отнасят. ТАДАААА. Ей тва е рекламата. Кефи ли те?<br />
- Жестока е – разправя нациста – Ама аз имам една още по-добра. Или то по-скоро е състезание човече. Страшна ми е идейката, нещо като българското UFC, само трябва да я патентоваме и ще направим луди пари. Ще си направим и сайт и всичко и там ще пускаме епизодите пей пър вю.<br />
- И ква е, дай я насам.<br />
- Еми някви двама пичове, тоест ние двамата, зарибяват скитници с бутилка „Капитан Фред”. Скитниците трябва да се бият на ринга – ринга ще е просто някво място на паркинг или детска площадка, оградено с кофи. Бият се, ама направо се счупват от бой копеле, и който остане последен на двата си крака, взима бутилката. Е тва вече я яко.<br />
- Да брато, съгласен съм с теб. Само трябва да напишем сценария за пилотната серия и да отидем в няква телевизия. Ще го лапнат като топъл хляб.<br />
- Ква телевизия бе – вика нациста – само ще ни откраднат хубавата идея. Направо в ютубето го пускаме пилота и оттам като направиш няква бройка гледания, чат ли си, и ставаш нещо като шампион по гледания. От тва ютубето печелим рекламодатели нали се сещаш. После те се свързват с нас – искат ни лиценза. Ние обаче го играем печени копелета и не им го даваме, ама подписваме договор за взаимосътрудничество, сещаш се. Правим следващите епизоди платени, като пей пър вю, а после цакаме процентче от приходите към всеки епизод. И за нула време ще забогатеем, няма кво да ти разпраам.<br />
- Даммммм – отговарям замислено. Оная там млада студентска путка отсреща дето се е опряла на перилото намигна ли ми току що или само си го представих. – Ама трябва да си намерим камера? И скитници.<br />
- Значи камерата не е проблем, а скитниците още по малко. – разправя нациста – Скитници под път и над път. За 50 грама водка менте ще ти излижат оная работа, кво остава за цяла бутилка „Капитан Фред”. Ще си избият и кътните зъби само и само да се докопат до огнената вода. Колкото до камерата, имам си нещо наум.<br />
- Кво?<br />
- Една заложна къща точно в квартала, копеле. Наредили са на витрината и джиесеми и камери и електрически самобръсначки и кво ли не щеш. Отиваме късно през нощта, чупим стъклото с една тухла, разбираш ли, грабваме стоката и дим да ни няма.<br />
- Ти си уникален, копеле. – разправям му. Под влиянието на Капитан Фред и коката това ми се струва като най-гениалния план, създаван някога. – Тъкмо може да използваме камерата, за да снимаме побоя над Гюнтер Грас. Ще си го запазим за поколенията и ще го прожектираме на децата си. <br />
Вече дори си представям, как потупвам малкия, който дори не е създаден още по рошлявата главица и му разправям: „Скивай, малко копеле, тук баща ти пребива един истински нобелов лауреат. И не просто пребива, а направо го счупва от бой.” <br />
И малки я ме гледа с едни такива огромни сини очи и разправя: „Обичам те тате. Ти си моя герой. Като порасна искам да съм същия като теб.” Точно тогава се появява жена ми, която е някво сочно гадже и разправя: „Хайде синко да си лягаш, че ние тука с баща ти имаме да обсъдим едни работи, дето хич не са за малки деца.” И ми смигва дяволито. А когато малкия се изнася тя ме хваща за чатала и разправя:<br />
„Я да видим сега, къде е моя герой?”<br />
Фантазията ми се размива и изчезва под напора на наглата реалност. Неусетно обкръжението ни в автобуса се е изнесло някъде настрани. По погледите им разбирам, че те не искат да седят до нас. За тях сме две пропаднали деградета, които смърдят на алкохол, ние сме утайката, дъното на социалната структура, два изкопани от немай къде примата, които ако агресираш са способни дори да ти разбият мутрата. <br />
Хората в автобуса ги е страх от откачения поглед на Радостин Нациста и от моя размътен такъв. За тях е къде къде по удобно – да се свиеш някъде на топличко, нейде по-далеч от тия двамата, и да изчакаш бурята да премине.<br />
Разсъждавайки над тези проникновения виждам, че зениците на нациста се разширяват. Той скоква внезапно, като обтегната докрай пружина, която някой току що е освободил и с резки движения се отправя към другия край на автобуса.<br />
- Чакай копеле – тръгвам да го викам, но той вече е адски далеч по мръсната автобусна пътека, а зад него търчи джудже. <br />
<br />
ДЖУДЖЕПАНИКА<br />
<br />
За момент това ми се струва най-невероятната гледка и дори си задавам въпроса дали не халюцинирам. Малкият приятел здраво се набира зад моя човек Нациста, като че ли го гони, имам чувството че ей сегичка ще се покатери отгоре му и ще го захапе за врата. Докато търчи зад него съществото размахва малките си ръчички, като някаква бясна карикатура, алармираща за пожар.<br />
Усетил опасността моят другар по чашка рязко свива вдясно и джуджето продължава напред, подминавайки го, като ония зайчета от рекламата на Дурасел, дето бият чинели. <br />
Настигам нациста и го питам, кво мамка му става.<br />
- Михихихихии, михихииии – прикрива устата си с ръка Нациста, дъх не може да си поеме. Опитва се да разтегли с пръсти лицето си назад, за да не се вижда ехидната му усмивка – Михихихихихир михихиххии...<br />
- Кажи бе, копеле, кво ти е – викам му.<br />
- Ши-ши-шибано джудже, човече – видя ли го?<br />
- Е как да не го видя – разправям – Мислех, че те гони.<br />
- Да де, да – хили нациста – ама видя ли го как се набира?<br />
- Набира?<br />
- Да, човече! На перилото на автобуса. Значи още като търчеше насам го видях. Направи ебати плонжа и се хвана за перилото. И се вкопчило за него, едно такова – и само крачетата му стърчат навън, а то ги размахва – Радостин отново е напушен от смях – Ииииии хихихиххихихи. Все едно е изпило едно цяло кафе Лаваца човече. Сещаш ли се? С това малко телце, като си изпил едно кафенце все едно си обърнал цял бидон Ред Бул. Направо пощуряваш човече.<br />
- Да ама – добавам дълбокомислено аз – Какво би било ако вземе да изпие цяла опаковка Ред Бул.<br />
- Ми сигурно ще изхвърчи като Ракета – Нациста отново се разтриса от смях. – Ей така. ФИУУУУУУУУ. Право в космоса. <br />
- Да – пригласям – И сигурно ще отиде на луната, където ще го чакат лунните джуджета. Те са като нашенските само дето ги е хванала малко липсата на гравитация и по цял ден левитират. Както и да е. Не е готино да се подиграваш на хората, само защото са по-малки от нас. Сиреч, скиваш ли, може просто такъв да си се родил – кво да направи горкото копеле, като се е родило такова.<br />
- Да де, ама като го гледам само ми идва да се пукна от смях – възразява Нациста и двамата се потапяме в хилеж.<br />
В тази връзка бих искал да вметна, че моето момче нациста не го канят на погребения. Нациста + погребение = кофти комбинация. Основната причина е, че копелето се насира от смях на такива мероприятия. И това до такава степен, че хората си мислят, че е изпаднал в истерия и общо взето търсят начини бързо да го разкарат оттам за да не съсипва цялостната дрислива атмосфера на едно истинско, издържано по всички традиции, погребение. Представете си цялата тая вълшебна гама от съсипани роднини и приятели, грозно виещи до небето бабушкери, майки прегърнали дребните си келешчета и леещи повече сълзи и сополи от самите тях... И насред цялата тая сган си представете Нациста, който се държи за корема от смях, аха да се търкулне и да почне да се въргаля в тревата. Питал съм го, какво толкова смешно намира в цялата тая ситуация. „Ми начина, по който си разкривяват лицата, човече.” – отвръща ми той – „В смисъл, знам, че някой е пукнал и че трябва да ми е гадно и прочие, обаче като ги гледам, как си кривят лицата, като почнат да си ги разтеглят, човече, и ме напушва.”<br />
<br />
БАР НА КРАЯ<br />
<br />
Пълното име на това заведение е „Бар на Края на Вселената”. Аз му викам просто „Бар на Края”. На края на вселената звучи някак префърцунено романтично и придава на заведението лъжлива атмосфера на загадъчност и мистерия. „Бар На Края” далеч по-добре подхожда на тази мизерна дупка, пропита от мирис на повръщня и разложено, сборище на наркомани и отрепки като нас. Тук-там се покашлят местните пияндета или се носи гълчава на футболни гаменчета, събрали се да се натряскат преди налближаващия мач. Насред кафеникавата светлина, разпръсквана от мръсните оголени крушки, всички приличат на сенки, разтварящи се бавно но сигурно в полумрака. <br />
Цицореста сервитьорка с вид на квартална проститутка носи питиетата, пушейки цигара.<br />
Нациста я шляпва по задника, а тя сякаш дори не забелязва. <br />
Вече дори не си правят труда да ни изхвърлят, когато прекалим с твърдия алкохол и започнем да правим селянии. Водим се така да се каже ветерани, елита на изпадняците, които нямат никакво по-добро занимание вторник вечер, освен да висят тук и да потвърждават реномето на това заведение с присъствието си.<br />
Нациста днес го раздава на Блъди Мери и мохито, ако могат така да се нарекат блудкавата течност, която са му сервирали – едната зеленикава /с цвят на мухъл/ и още една с цвят на съсирена кръв. <br />
Между другото преди малко видяхме на улицата бяло момиче под ръка с тъмнокож и това малко нещо го агресира. „Скивай я тая шибана бяла кучка, човек. Приискало й се е да обуздае черната боа.” В общи линии винаги, когато видим подобна сценка извода е следния: според него бялата развратница се опитва или да обуздае черната боа или да укроти черния питон. Виждате ли, нациста смята, че всички тъмнокожи по един или друг начин са клонинг на Лексингтън Стийл или Шейн Дийзел (известни тъмнокожи звезди от порно индустрията, известни с това, че са доста надарени). Помня, че се изкрещях след мацката: „Остави черната боа, коте, време ти е да яхнеш белия експрес.”<br />
Аз тази вечер съм на биричка. Коката здраво ме беше разнесла, до състояние, до което не бях сигурен, дали събитията от автобуса са плод на фантазия или реалност и исках да удавя халюцинациите си в сигурните подпочвени води на долнопробния Бекс, запазена марка на „Бара”.<br />
- Понякога ги сънувам, човече. – разправя Нациста.<br />
- Кво ве?<br />
- Джуджетата. – кимва ми той към няколко от сенките в далечината. Сякаш дебне, дали не са ни проследили до тук. – Сънувам, че си ходя за училище. Един такъв весел изрод, надянал ученическата чанта, свирукам си едно парче на Ту Ънлимитед, тва ве сещаш ли се НОУ НОУ, НОУ НО НОУ НОУ, НОУ НО НО НОУ НО НО, THERES NO LIMIIT. Подскачам си и нямам никви грижи на света. И точно тогава из от храсталака изскача първия от малките помияри и ми се шмугва под крачола. Докато се усетя още пет-десет такива ми се хвърлят отвсякъде. От прозорците на сградите, от короните на дърветата. Повалят ме на земята и почват да ме гризат, докато още съм жив.<br />
- Фантазии с джуджета – разправям умислено – Нямаше ли такава тенденция в порното. Порно с джуджета. Гледал ли си Порно версията на Снежанка. Голяма мръсница, казвам ти – опъваха я и седемте наведнъж. Всъщност, ако си спомням правилно две я опъваха, а останалите стояха отстрани и си биеха чекии и се хилеха извратеняшки.<br />
- Не не съм го гледал. Не мога да понасям малките гадове.<br />
- Да де – разправям му – Ама може би точно тази твоя ненавист и антипатия към тях е скрит сексуален импулс, който се опитваш да поттиснеш. Представяш ли си да се събудиш една сутрин и скиваш че юргана се движи бясно нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Отмяташ завивката и кво да видиш. Джуджето от автобуса, човече ти го е налапало. Смуче го здраво значи, а малките му пръстета проникват в тесния ти анус.<br />
- Квооооооо – разправя Нациста и чупи бутилката в масата. Май бая съм се отнесъл щом счупеното стъкло в стиснатия му юмрук, без съмнение насочено към сънната ми артерия не ме плаши съвсем ама хич. Може би просто се опитвам да го издразня. Да видя до колко далеч мога да стигна. Докъде мога да го докарам. Да разбера на какво е способен, точно като малко дете, което тества родителя си късайки за пореден път пердето след като вече е било предупредено веднъж.<br />
- ТИИИИИИИ – ТИИИИИИИ – крещи Нациста. – ТИ ПЕДАЛ ЛИ МЕ НАРЕЧЕ.<br />
- Не бе, човече – викам аз и размахвам ръце в знак на примирие – Това да го правиш с джудже си е в съвсем друга категория. Изобщо не спада към педалщината. По-скоро зоофилия бих казал. <br />
- ЕЙ, УСПОКОЙТЕ МАЛКО ТОПКАТА ВИЕ ДВАМАТА.– дърли в далечината бармана – ЧЕ ЩЕ ВИКНА ЧЕНГЕТАТА.<br />
Забягвам към кенефа за да дам време на Нациста да се успокои. И без това вече сме привлекли достатъчно внимание към себе си.<br />
Пикнята ми е с цвят на кантарион.<br />
Когато се завръщам триумфално, олекнал и готов да поема още няколко литра пенлив Бекс в организма си, Радостин Нациста чертае върху масата план за унищожението на Гюнтер Грас, изсипвайки съдържанието на солницата върху мърлявата протъркана маса. Разни други деградета като нас, а може би самите ние мултиплицирани, ен-период от време по-рано, са си играли тук с джобни чекийки като едно едно от посланията им гласи:<br />
„Избийте ги всички! Господ ще познае своите.”<br />
Кой бе казал това. Мисля, че беше във времето на кръстоносните походи, когато лидерът на кръстоносците е бил запитан, как да различат катарите от католиците. Това ли сме ние? Кръстоносци? Поели на отчаян поход към невидимия враг спотайващ се в далечната страна на горските хора /ако не се лъжа това е едно от значенията на думата "Germania", адаптирана от галското наименование за племената населяващи източните части на река Рейн./, яхнали огромни пластмасови двулитровки бира.<br />
Радостин е начертал цял замък със солницата. Той описва подробно какъв е плана за проникване в недосегаемата крепост.<br />
- Значи, копелето най-вероятно се крие тук. – той посочва една от двете криви кули, които е начертал – Ние влизаме оттук – главната порта. Възможно е да има въоръжена охрана...<br />
- Въоръжена охрана? Как по дяволите бихме могли да се справим с въоръжена охрана?<br />
- Спокоооо – опитва се да ме успокои Нациста – Нали знаеш, че знам карате и кикбокс. Тренирам тайно вкъщи.<br />
Истина е. Знам, че през свободното си време фашисткото копеле, освен да слуша речи на Фюрера от личния си архив, яко се блъска със стероиди и тренира на импровизирана круша, на която е лепнато фотокопие на мутрата на някой, който в момента мрази. На крушата най-вече съм виждал ликовете на политически фигури, на които Нациста е внигнал мерника – краля, премиера, все от тоя тип.<br />
- Гледал съм по UFC как става.<br />
- Кое – Кик-Бокса ли?<br />
- Mixed Martial Arts, човече – пояснява Нациста – лесно е. Само трябва да му хванеш цаката.<br />
<br />
....<br />
<br />
Когато човек е в състояние на полусън, сиреч, когато се напива до безпаметност всяка вечер и едновременно с това цикли на скучна и еднообразна работа 9 часа в денонощието пет дни в седмицата, тогава той неизменно става цикъл. Мисля, че някакси го пропуснах този момент. Момента, след който от готиния квартален пич, по който въздишат мацките и който с наглостта и ентусиазма си, вдъхновява целия екип, се превърнах в изпаднало пиянде, повтарящо едни и същи действия и заучени думи и фрази, сиреч цикъл-деграде.<br />
Наблюдавам всички тези досадни мазни копелета и си мисля, как бих могъл да допусна да се превърна в един от тях. С времето те са изгубили всякаква връзка с реалността, всичко що е човешко. Изгубили са желанието и стремежа към живот, тръпката да откриваш нови неща и сладката амброзия, която усещаш на небцето си, впускайки се в ново приключение. Сега са просто празни изрезки от вестници, части от хищна птица, създадена да храносмила човешкото щастие с металната си човка, превръщайки го в сива поза на отчаяние. Те пристигат всяка сутрин на работа, цъкайки по малките си компютърчета 4-5 часа, после повтаряйки отново същите заучени движения те отиват в нещастния си мол, за да приемат известно количество консерванти и флуиди, което да им даде енергия да продължат да цъкат и щракат до края на деня, след което се събират в малки кибритени кутии на раздумка и на по бира, разправят си за времето, за Формула едно, за кой как лепил плочки в банята, на кой му пукнал хамстера, тук там някой мръсен виц и други също толкова отвратително прозаични неща. И един ден просто пукват.<br />
Някакси чак сега почвам да го чаткам онзи надпис.<br />
ИЗБИЙТЕ ГИ ВСИЧКИ! ГОСПОД ЩЕ ПОЗНАЕ СВОИТЕ.<br />
<br />
<br />
На площада, обзет от радостната тръпка на пролетта, стройна групичка туристи, въоръжени с фотоапарати и други джаджи, съзерцават с овчи погледи съсухрената, избелена от годините сграда на църквата Свети Александър Невски. Бавно погледите на някои от тях се избистрят и бедните зациклили копелета започват да се светват колко ужасно са се прецакали като са дошли в тая забравена от боговете дупка.<br />
Така и не разбрах как бе дошла пролетта. Въздухът се затопля, отива си мъглата, небето някак поруменява, а свежия пролетен ветрец носи надежда. Фабриките за пиво бълват приятна миризма на хмел, която изпълва ноздрите и всява в сърцето обещания за вечери на забрава.<br />
Тази година изпуснах този сезон. Някак просто не го усетих. Времето и сезоните са надянали същата маска на безразличие като мен. Май съм станал един от цялата оная пасмина...<br />
ПРОСТО ДЕГЕНЕРАТ <br />
<br />
...<br />
<br />
Радостин Нациста днес е в онова особено състояние на жизнерадостна агресия.<br />
- Скивай какво си купих, копеле – разправя и изпод блузката му на Machinehead – The Fuck It All Tour щръква натрапчиво металическата дръжка на патлак. – Берета, човече, искаш ли да я барнеш.<br />
- Абе ти луд ли си – възразявам - да го мъкнеш тук – закривам дръжката на чифтето с тениската му – Пък и не те ли е страх да се разнасяш така? Това чудо направо може да ти отнесе топките.<br />
- Спокоооо – отвръща той – Аз съм печен. Като онова ченге – Мръсния Хари. Толкова печен, че дори и повече. Довечера остани след бач. Ще отстрелваме помиярчета.<br />
Точно така - бездомни помияри. Бизнес паркът е пълен с тях. Щъкат си наляво-надясно с интензитета на пощръклели за пенсия дъртаци. Те са така да се каже радостта на нашата скромна бизнес комуна. В някой нормална добре развита държава техния еквивалент биха били катерички, които на подскоци слизат от дървото за да поемат лешници право от ръката ти или пък красиви лебеди, които правят грациозни кръгчета из малки, добре почистени езерца. <br />
Някои хора хранят песовете, мислейки си че им правят добро, и често си казвам, колко тъпо, безочливо и лицемерно е това.<br />
Като му даваш кремвирш на псето, само удължаваш страданието му. Особено на фона на студените български зими. Защо вместо да им се хилиш тъпо и да ги галиш и да им пускаш от време на време малко аванта, не си го прибереш вкъщи. Всичко останало го възприемам, някакси, като показна добродетел. Нещо което правим, не за да извършим добро дело, а за да се почувстваме добре самите ние от един толкова фалшив и безмислен жест.<br />
<br />
ЗАЦИКЛИЛ 05<br />
<br />
Седим на едно от тревясалите хълмчета край сградата на HP. Постлали сме си вестници за да не ни измръзнат ташаците. Паркът отдавна вече е опразнен, а компания ни прави само пълната луна. Подухва лек, приятен ветрец, предвестник на започващата пролет, а в скута ни се мъдри шесторка бира. Пазачът на парка си е бил шута нанякъде, най вероятно към най близката кръчма, така, че може да се каже, че сме само тримата – аз, Нациста и омлетеното лице в небето. И помиярите разбира се, наоколо щъкат доста от тях.<br />
- Бизнесът си е бизнес – разправя Нациста и пълни чифтето. Показва ми един от куршумите, който проблясва матово на светлината на уличните прожектори. – Рязани са, копеле , екстра качество. Знаеш ли какво означава това? Сърбите са стреляли босненци с такива. При контакт се раздробява в месото и те прави на решето.<br />
Зарежда Баретата и стреля няколко пъти. Тиквата на един от помиярите пълзящи като зомбита бавно и плачевно към нас хвръква във въздуха. Тялото се клатушка бавно и несигурно известно време, а после тупва на една страна. Нациста се приближава до все още рипащото с лапички телце и му вкарва още няколко в тиквата. Току в скута ми кацат части от кучешка долна челюст и парче от език. Докосвам бузата си. Тя странно лепне.<br />
- Абе, Станчев, имам ли нещо по лицето, а?<br />
- Направо приличаш на шибания дядо Мраз, копеле.<br />
Уплашени от гърмежа, останалите песове се разбягват напосоки. Поне за толкова им стига мозъка.<br />
- БУУУУУМ, Шаро го няма – крещи победоносно след тях нациста. Изправя се залитайки и тропва победоносно с крак в мократа трева, обагрена от кучешка кръв, ситни алени капчици хвръкват към лицето ми. – ЕДНО НА НУЛА ЗА ДОБРИТЕ МОМЧЕТА.<br />
Като гледам останките на горката твар, разпилени в краката ми, се сещам за едно рекламно пано, което видях тази сутрин на път за работа. Та от него ми се звереше с ококорени очи едно адски сладко пухкаво бухалче, а текстът гласеше. <br />
„Аз не мога да пея и танцувам като участниците в Music Idol, затова това послание е единствения начин да привлека вашето внимание. Пратете SMS на номер XXX, за да спасим Дивата природа.”<br />
Напушва ме смях. Дивата природа ни потанцува преди малко доста добре ако питате мен.<br />
Вече няма помияри, по които да се стреля, но в никакъв случай не може да се каже, че шоуто е приключило. Шоуто продължава, докато и последната бира не бъде изпита. Само че се изнасяме у Нациста, защото е повече от възможно изстрелите да привлекат нежелано внимание на досадните куки. Скоро си седим кротко в неговата затънала в боклуци квартира, ни лук яли, ни лук мирисали.<br />
- Станчев – обръщам се към този изящен пример за съвременна крайна идология – Каква ти е целта в живота?<br />
Нациста го раздава небрежно.<br />
- Ми не знам. Просто да свързвам двата края. <br />
Звучи великолепно, изречено от завършен плазмодии, какъвто е Нациста.<br />
- Да де разбирам нагласата ти. Обаче, де да знам, въпросът ми беше по-скоро какво те вдъхновява?<br />
- Ми не знам. – отвръща Нациста – Може би просто от време на време да си изтрещявам, както тази вечер. Светът е сборище на хиени и паразити, а ние сме създадени за да го прочистим от тях.<br />
- Знаеш ли за кое парче се сещам – Seek and Destroy на Металика:<br />
<br />
We are scanning the scene<br />
in the city tonight<br />
We're looking for you<br />
to start up a fight<br />
There's an evil feeling in our brains<br />
But it's nothing new<br />
you know it drives us insane<br />
<br />
(Бел.ред Сканираме квартала <br />
тази вечер, момче<br />
търсим теб за да направим меле<br />
злото в наште мозъци кипи <br />
нищо ново<br />
направо ни разби)<br />
<br />
<br />
- Това е шибан комерс, човече. .. – възразява Нациста.<br />
- Що пък да е комерс. – възразявам - Това е едно от първите парчета на Металика. Като са го измислили не е било комерс.<br />
- Да, но в момента, в който е стигнало до масовия потребител – реди Нациста – се е превърнало в комерс. Всяко едно парче, колкото и да е готино, в момента, в който стане храносмилаемо за масата, се превръща в скапан боклук.<br />
- Знаеш ли, понякога си мисля, че си адски зациклил.<br />
БУУУУУМ. Нациста мрази тази думичка. Зациклил. Когато я кажа, погледа му придобива онзи маниакален ненормален отблясък и имам чувството, че ще ми навре чифтето в носа и ще ми пръсне и на мен деградиралия мозък.<br />
- Зациклил? Аз? Що пък да съм зациклил?<br />
- Всички, които познавам, са зациклили човече. Живеем шибан зациклил живот, шибано зациклило ежедневие, прибираме се вечер след циклещата си работа в скапаните си зациклили квартири, чакаме да свърши тоя изроден циклещ кръговрат, да пукнем и червеяте да оглозгат зациклилите ни кокали.<br />
Уоу, този път наистина го нервирах. Чувствам хладната стомана на баретата, опряна в слепоочието ми. Гласът на Нациста е хладен, по хладен от живак.<br />
- Никога повече не ме наричай така, ясно ли ти е. Аз имам цел, за разлика от цялата тая сган. И тя е да отърва света от още някое досадно, никое ненужно копеле. А ако не внимаваш, това може и да си ти, чат ли си?<br />
Фък ит. Малко прецаках духа на приятелската атмосфера, витаеща в тази иначе толокова авантюристична вечер. От време на време като се покатеря на тополата, ставам малко нещо философ, а тия съвсем не му минават на другарчето ми.<br />
- Чат съм, човече. Само свали шибаното чифте. Приятелчета сме, нали?<br />
Нациста забелва поглед и прибира патлака, ама късно – вече започвам да се изнервам. Изведнъж квартирата на най-добрия ми приятел започва да придобива страховити черти. Вече не ми се струва невинното, потънало в мръсотия, убежище за морната ми душа, а в зловещо свърталище на алкохолик и сериен убиец. Място, на което никога не биха намерили трупа ми, в случай, че взема да изчезна. Мамка му, някой въобще знае ли, че съм тук? Май на никого не съм казвал. Гледам в убийствените очи на Нациста. Той нищо не казва, явно ми прави психологическа атака. Дали пък не планира да ми даде да гаврътна още едно-две, после да стане, уж да отиде до тоалетната, а всъщност да ме халоса в главата с чука. В болните ми фантазии вече си представям месарски чук, който Нациста крие под дивана и с който разбива главите на нищо неподозиращите си жертви. Да, мамка му, яко се прецаках. Очите на Станчев са все така впити в мен, сякаш ме е маркирал и само дебне удобния момент да ми свети маслото. Погледът му казва: „Набелязал съм те, копеле. Отдавна вече си ми в черния списък.”<br />
„Мамка му. Кое време стана, а? Май е време да потеглям. – опитвам се да звуча шеговито и небрежно, но треперещия ми глас ме издава, че още малко и ще се насера. <br />
С треперещи пръсти си връзвам маратонките пред все така студения поглед на хищника, надушил страха ми. <br />
Това ми е проблема на мен. Че като се натряскам не ми пука. Пристъпих златното правило. Не се ебавай с Нациста!<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
КУРВА<br />
<br />
Копелето Нациста е въшливо от пари след като пусна във фирмата си Hewlett Packard – една кутия със снимка от мрежата на две недохранени дечица с жални погледи, и обяви на всеослушание, че това са двете му деца, които страдат от рядко заболяване на костната структура и имат нужда от спешно лечение в Германия. Дори си измисли и несъщствуващо име на болест – ГОНОРЕЯ или нещо от сорта – и всички дебили му се вързаха.<br />
Никой не посмя да отмести кутията от мястото й от страх, че ще бъде сметнат за коравосърдечно копеле, а и самата фирма не пожела да вземе мерки срещу деянието, поради страх, че Нациста ги осъди. За сметка на това пък към номера на сметката, който бе написал на кутията полетяха волни пожертвувания на състрадателни колеги.<br />
Нациста бе изключително доволен от гениалната си хрумка и още същата вечер след небивалия успех на неговия „Зов за помощ” се събрахме да отпразнуваме с як запой в пияно бар „Вчера”.<br />
Тази именита вечер, озарен от поетично вдъхновение, измислих следното стихче:<br />
Спомените се превръщат в дни<br />
Дните се превръщат в нощи<br />
Нощите се леят в млечен крем<br />
Разтапя ги слънцето в мен.<br />
<br />
- Много хубаво – вика ми Нациста – ама ми е някво прекалено лирично едно такова. Много повече ме кефи онова другото, дето ми го измисли.<br />
- Кое бе?<br />
<br />
Не си Тенеси Уилямс<br />
А Станчев от Сухата река.<br />
Кажи ми, що така,<br />
животът с теб се подигра.<br />
И вместо възвишени стихове и лирически строфи,<br />
ти драскаш свастики по уличните кофи.<br />
<br />
- Даааааа – проточвам аз – Бях го забравил това.<br />
- Ей това вече е класика – заключава Нациста. - Ето на такива копелета като теб, трябва да им се връчва Нобелова награда за литература. Не на оня миризливец Гюнтер.<br />
БРЪМММ – това е джиесема ми, чиято карта не съм зареждал от цяла вечност. Звъни с мелодията на любимия ми лейбъл Stones Throw и на онова смешно жълто човече с цигара в устата и тухла в едната ръка, което в музикално отношение го докарва на нещо средно между джаз и фънк.<br />
„СПЕЧЕЛИ ДО 100 000 лева ДНЕС!” Доста ударно звучи това натъртено ДНЕССС/ и ще получиш обаждане от ТВ предаването УТРЕ за да си ги получиш. Изпрати СМС на номер 500! 1,20 лева с ДДС.”<br />
Не става ясно въпросното предаване “Утре” ли се казва или просто утре ще ми звъннат от кое да е предаване да си получа парата. Абе ебал съм го.<br />
Радостин Нациста е фен на начина по който произнасям думата КУРВА. Употребявам я доста често откакто онази кучка Бети ми би шута. Правя го с гласа на въображаем прокурор, който внася скалъпено обвинение в измисления от нас „Народен съд” насочено към шаврантия, която е зъвртяла главата на някой нещастен глупак и следва поркания до немай къде съдия /в ролята Радостин Нациста/ да я осъди на най-тежкото наказание-доживотна анатема.<br />
- И ТООООООО-ВАААААА ГОСПОДИИИИН СЪДИИИЯЯЯЯ – проточвам аз мазния ехиден гласец на оня изверг Гаргамел от смърфовете – АКО НЕ Е Е ЕДНА ДОЛНОПРООООООБНА КУУУУРРРРРВАААА, АЗ РЪЪЪЪЪЪ-КАТА СИ РЕЖАААААА. КАКВО Е ОБВИНЕНИЕТО ЛИ, ГОСПОДИИИИН СЪДИЯЯЯЯ. ПРЕЛЪСТИИИИИЛА – И ИЗОСТАВИЛАААА. /Тук вкарвам нотка на страдание/ ВИИИИЖТЕ ТОВА ЗЛОЩАСТНО ДЕТЕ ГОСПОДИН СЪДИИИИЯ /тук снижавам гласа си за да придам на клиента си г-н Колев необходимата жалост и благоразположение от страна на невидимите съдебни заседатели/. То е биииииииииило прилъъъъгано – В КАПАНА НА ТАЗИ ДОЛНА ПРОСТИТУТКА И БЕЗСЪМНЕЕЕЕЕНО ДЪЩЕРЯ НА САТАНАТА – а след това ОГРАААААБЕНО И ИЗОСТАВЕНООООО. ОООООООООООсакатено, г-н съдия /на тази част от пледоарията чак се просълзявам, докато съдията, г-н Нациста се залива от смях/ и превърнато насила от тази ЩЕРКА НА СОДОМА И ГОМОРА в нещастнооооо леке – и наркоман. Пледииииииии-рам за най тежкото наказание г-н съдия – тук размахвам пръст съдбовно – ДОЖИВОТНА АНАТЕМА. ЖИГОСВАНЕ С ПЕТТЕ БУУУУУК-ВИ КОИТО НАЙ ДОБРЕ ОПИСВАТ СЪЩНОССССС-ТА НА ТАЗИ ДОЛЛЛЛЛНА ПАЧАВРА - КУРРРРВА.<br />
- КУРВА – изгрухтява съдията и блъска с чукчето /солницата/ по масата – СЪДЪТ СЕ ПРОИЗНЕСЕ.<br />
Двамата направо изпопадаме от сепарето от смях. Клиентите на заведението в близост до нас ни гледат като треснати с мокра тесла. Питат се, навярно откъде са се изровили тези двамата кретени.<br />
- Веднъж нарекох сестра си курва – споделя Нациста – ама бях малък тогава де и не знаех какво значи. Чул съм го бил отнякъде. <br />
- И тя кво.<br />
- Ами нищо. Изпорти ме на нашите. Тейковеца ми тресна една и ми каза такива думи повече да не употребявам.<br />
<br />
ГОРСКИТЕ ХОРА<br />
<br />
След още няколко бири ме хваща философа. Мисля си, че природата е създала невероятната симбиоза от паразит, лентяй и социопат, наречена Станчев, може би в опита си да ни каже нещо. Въпросът е, какво е то?<br />
- Абе Станчев. Какво ще правиш ако ти спрат нета? И ти вземат и компа и всичко. Какви ще ги вършиш тогава.<br />
- Знам ли? Сигурно ще се домъкна до вас и ще се прикача към твоя.<br />
- Понякога се чудя, какво би било ако просто ти промия мозъка и те пусна в гората. Ти няма да си спомняш абсолютно нищо от цивилизацията или от начина си на живот до този момент. Дори няма да подозираш за съществуването на нещо наречено цивилизация и социален строй. Просто ще те пусна в гората, ще ти кажа в никакъв случай да не излизаш от нея и ще ти внуша че си създаден с една-единствена цел – да чакаш пристигането на Горския народ.<br />
- Горския народ?<br />
- Да, именно. За да оцелее един разумен мислещ организъм в полеви условия, той трябва да има необходимата мотивация, нали така. При условие, че ще ти предоставям храна и че ще имаш подслон над главата, да кажем пещера, трябва да имаш и няква мотивация. А именно пристигането на Горските хора. Ти ще трябва да подготвиш гората за пристигането им. Това ще са единствените указания, които ще получиш. Че чакаш Горските хора. Че трябва да подготвиш обстановката. И че горските божества ще ти подскажат правилния начин, по който да процедираш. Какви ще ги вършиш тогава, това се питам? Мамка му, бих дал и пари за да гледам подобно Реалити. “СТАНЧЕВ И ГОРСКИТЕ ХОРА”. Му-ХАХАХХАХААХА.<br />
- Какво бих правил ли? – процежда замислено Станчев – дъхът му се стеле като утайка на дъното на застояла локва – Де да знам – ще се излежавам по цял ден и нищо няма да правя. Най-вероятно ще стигна до извода, че гората е достатъчно добре и такава, каквато е и няма нужда от допълнителни приготовления. <br />
<br />
<br />
<br />
...<br />
<br />
Месеците се точат със скоростта с която изпразвам бутилките бира след работа. Докато се усетя вече съм натрупал 8 празни бутилки след снощния запой и ето я на, годината се е минала. Още шест и ще влезем на любимия ни Гюнтер Грас така да се каже от упор.<br />
Другите шест минават като насън, само че празен, лишен от емоции сън, един от тези сънища в които бавно потъваш в мрачно лепкаво блато, опитваш се да отлепиш размахвайки ръце наляво-надясно като някакво надрусано със спийд врабче, обаче затъваш все повече и повече, мамка му.<br />
Някакви хора ти се хилят в далечината, чуваш приглушените им далечни гласове, наричат те тъпо копеле и наркоман, а после се топят също толкова бързо, когато замахваш да ги уцелиш с криво премерена тупаница.<br />
Вече е юни и с Нациста сме в самолета, който лети за Хамбург с прикачване в Амстердам, а оттам с влак ще пристигнем в бърлогата на звяра – Любек.<br />
Нациста се е погрижил за всичко, дори дойде да ме измъкне от кревата заранта, обръсна ме, облече ме в чисти дрехи, сякаш бях някакво недоразвито малоумно дете, неспособно на елементарни социални функции.<br />
Стюардесата ме гледа оцъклено като риба, надрусана с амфетамини, очите й аха да изкокнат от орбитите.<br />
- Господине, моля ви се, престанете да правите, каквото правите в момента. Плашите хората.<br />
Поглеждам надолу. Одеалцето, което са ми дали при излитането сега е омазано с нещо слузесто и лепкаво. Мамка му, когато съм друсан съвсем забравям, че около мен има хора и се подчинявам само и единствено на първичните си инстинкти като някакъв шибан неандерталец. Обикновено в този час на деня-рано сутрин – лъскам бясно, преди работа за да освободя напрежението и едновременно с това за да не закъснея. Май съвсем съм се отнесъл след оня последния трип, който си спретнах в тоалетната и съм мастурбирал тук и пред всички. Мамка му, това копеле Нациста, защо не ме спря. Като гледам усмивчицата му до ушите 100 процента запазена марка Станчев – няма начин да не е знаел.<br />
Детето на съседната седалка дърпа майка си за ръката.<br />
- Мамо, онзи там чичко какво прави?<br />
- Не го гледай, мило – разправя грижовната родителка и покрива очите на отрочето с ръце – Този човек е болен.<br />
Иде ми да изкрещя. Не съм болен аз, а вие скапани кретени. Вие с вашите шибани норми и правила. Какъв е шибания проблем да си лъскам в самолета. Човек, като е под напрежение и има нужда да си удари една. ТОВА НЕ ГО ЛИ ЗНАЕТЕ? Какъв ви е шибания проблем?<br />
Най-накрая се унасям в неспокоен трескав сън. Сънувам безкрайна зелена пелена, съставена от непроходима гора. Тук-там из храсталака пълзят змии, огромни кехлибарено зелени скакалци и изумрудени бръмбари. Гумите на препускаща по прашен калдаръм джипка пукат тихо, а звукът моментално бива асимилиран от дървесната стена и трансформиран в една постоянна вълна от тихо жужене, почти вибриране, покрило като защитен слой леса.<br />
Спираме на огряна от обедното слънце поляна и аз тършувам из раницата за последните остатъци от вафлите Мура, с които се заредихме на потегляне. Слънцето напича прекомерно, и вади от гореща пот попиват в ловната ми екипировка и мокрят седалката. Надигам кожената табакера за глътка вода, но по устните ми се стича само една топла капка.<br />
Изведнъж птичи крясък оглася леса. От шубрака излитат ято гларуси и заформят триъгълник, който изчезва в кристално синьото небе, по което като поток от футболни хулигани се задават пухкави облаци, поръбени с въглени по краищата.<br />
Когато напрягам взор разбирам, че това не са били гларуси, а ята от черни врани, с глави на бебета, които бягат уплашени от нещо, което грозно грачи в гъсталака.<br />
Вадя ловната пушка от кожения калъф и се прицелвам.<br />
Мерникът уголемява зелен храсталак, разперил се като стария знак ганджа на Adidas. Той прошумолява още веднъж и от него изскача фламинго. <br />
Това не е обикновено фламинго от онези пухкави сладки същества, които ще видите по Дисковъри Чанъл, а грозна уродлива птица с полугола, лишена от оперение, пепелява кожа която виси на талази. Кривите люспести крака завършват с остри мръсни нокти, които лесно биха могли да разкъсат човешка плът, докопат ли се до нея. Главата представлява месеста мазна топка, от която стърчат проскубани пера, окичена с лицето на Гюнтер Грас. То се изкривява злобно във физиономия, която невинния наблюдател не би могъл да си представи и в най-ужасяващите си кошмари и изграчва срещу нас:<br />
- Значи така, мръсни копелета. Искате да си играем, а? Искате да ми се правите на много отворени? – Чудовищната птица надава грозен вой и гората притихва от страх – Ти и отвореното ти расистко приятелче. Само ми елате, изроди. Ще си направя чудно рагу от червата ви и ще свиря на ксилофон с оглозганите ви кости.<br />
Ужасния вой се разгражда в демоничен кикот, които отеква в ушните ми кухини, съсипвайки мозъка. Тихият шепот на Радостин Нациста идва сякаш от нейде прекалено далеч.<br />
- Сега е момента, Колев. Пръсни му мозъка.<br />
Опитвам се да се прицеля добре но ръцете ми треперят. Страхът е като чудовищно смазващо цунами, което помита малкото останали микрони здрав разум в тялото ми. Имам чувството, че не уцеля ли, мутиралото фламинго Гюнтер Грас ще се озове точно над главата ми с един размах на кирливите си криле и ще захапе главата ми. Острите нокти ще се впият в раменете ми, пробивайки плътта до костта, докато изопнатите устни, закърнели в остър нащърбен клюн опъват злощастната ми тиква в опитите си да я отдели от тялото.<br />
- Ох, Колев. Не сговнявай всичко точно сега. – разправя Нациста и дърпа пушката от ръцета ми. <br />
Прицелва се светкавично и произвежда пушечен изстрел. Сред облака от прах и сажди огромното уродливо фламинго полита с писклив крясък и изчезва в джунглата.<br />
- Мамкамумамкамумамкаму – нарежда Нациста и ме гледа обвинително. – Изтървахме го. Ти си виновен, Колев. Сега ще трябва да претърсим цялата шибана гора, докато намерим гнездото. <br />
- Не знам дали ще мога – прошепвам. Все още се потя обилно, а цялото ми тяло трепери, обливано от фонтани студена пот. Изведнъж ми стана адски студено, сякаш бях срещнал очи в очи смъртта. – Мамка му, не знам дали ще мога да се справя с това, Станчев.<br />
- Офффф, Колев – вика Нациста – И ти си една драма. Айде стига си преигравал и вземи се стегни малко. Имаме работа за вършене. <br />
Ненадейно пада мрак и обгръща, както леса, така и нас в студена похотлива прегръдка. Очите на Нациста обаче продължават да блестят в студен безпощаден пламък.<br />
<br />
ИМА ЛИ ПИЛОТ В САМОЛЕТА?<br />
<br />
Будя се с писък, които изнервя дори хладнокръвното копеле Станчев. Останалите пътници ме гледат притеснено и изнервено, сякаш съм едно от онези арабета-камикадзета, които са се увили като пашкули в пластичен експлозив и само дебнат всички да заспят, за да вземат на абордаж самолета и да го разбият в първия изпречил им се на пътя небостъргач.<br />
- Станчев, мамка му – пищя като заклан – сънувах ебати съня. Къде е изхода, трябва да сляза.<br />
Нациста ме гледа разтревожено, сякаш току що съм му съобщил, че рисувам портрети на Цеца Величкович с лайната си и ме хваща здраво като с железни клещи, разтърсвайки ме.<br />
- Колев не знам, какво си друсал, ама съвсем си изперкал. Къде ще слизаш бе? Тука сме на минимум десет хиляди надморска височина. Ако не се постегнеш малко аз лично ще те изритам.<br />
- Знам мамка му, ама трябва да изпуша една цигарка, копеле, побърквам се. Не знам какво ще направя, ако не пална една веднага.<br />
- Не знам какво ще направиш, ама знам какво ще направя ако не млъкнеш веднага. Ще ти ковна една и ще си събираш после зъбите по пътечката, разбра ли бе, тъпанар смотан.<br />
- Ама моля ви се, тук има деца. – възроптава дебела лоена лелка.<br />
- Е КВО ОТ ТВА – изкрещява Нациста – И на тях мога да им светна по една, а и на тебе дето много знаеш тлъста краво.<br />
Нахалната шунта сигурно се е насрала от шубе, защото млъква веднага. Аз пък си налагам да се изправя лице в лице с параноите си, но нещо не ми се удава особено. При всяко навлизане в турбуленция ми се привижда уродливото фламинго Гюнтер Грас, което танцува по крилото на самолета и завира човката си в перката. Чел съм някъде, че летателни апарати са се разбивали така. От заблудени птици, които са попадали в перките.<br />
Отново изпадам в неспокоен сън, който би могъл да се сравни по-скоро с трескав делириум. В съня ми изродското фламинго се е намърдало вътре в самолета, изкълвало е до смърт двамата пилоти, като от черепите им са останали само разбити издълбани черупки като от кокосови орехи. Пернатият Гюнтер сега управлява самолета с дългите си криви нокти, впити хищно във волана за управление, а зловещия му кикот оглася вътрешността на машината.<br />
- ИИИИИ СЕГАААААА. МРЪСНИИИИИ КОПЕЛЕТАААА. В АТАКАААААА. – след което подема весела песничка:<br />
<br />
Искахме да се полюбим-любим<br />
Искахме да се погушим-мушим<br />
Искахме да си попеем-смеем<br />
Но май пак ще се разбием-бием.<br />
<br />
...<br />
<br />
Будя се при самото кацане на летището в Амстердам. Само след осем часа ни предстои прекачване до Хамбург, а оттам сме до Любек с влак. Преди обаче да се впуснем в това ново приключенее се набутваме в най-близкото до аерогарата кръчме за да поразпуснем малко. Бирата тук далеч не е толкова силна като тази в България, българската е натъпкана с къде-къде повече боклуци и химикали. Определено е по-стилна и влиза в организма леко и неусетно като елфическа песен, но е адски слаба, мамка й, а това ме вбесява. Обръщам пет-шест една след друга – а на финала се чувствам все едно съм изпил една.<br />
Накрая се набутваме в някакъв хранителен магазин и го тарашим с бутилка ром, която Нациста умело скрива в мешката си, оцапана с разкривени свастики.<br />
Ненадейно заваля синкав дъжд, хладен като течен хелий и болезнено се впива в изнурените ни телеса. Скриваме се под някакъв мост-арка, за да си допием.<br />
<br />
ХАНС<br />
<br />
Из от гъстата мъгла сковала моста мъгла изплува силуета на местен прошляк, точно като призрака на бащата на Хамлет, призован да ни напомни да отмъстим за ненавременната му кончина.<br />
Пъпчивото му брадясало лице е омазано от сажди и гноясали пъпки, създаващи впечатлението, че ей сега ще се пукнат и ще ни залеят с фонтани от зеленикава слуз.<br />
Деградето заявява, че се казва Ханс и се интересува имаме ли джойнт. Отрицателният отговор не го притеснява особено, защото Ханс бръква с движенията на опитен факир в мръсните си сивкави потури, опасани с връв и вади смачкан фас.<br />
Дръпва жадно и очите му се събуждат за нов живот. Разправя ни на развален английски, че и той като нас, в дните на своята младост, се е озовал в града на порока, отначало уж само като на шега да види какво е. Бил е пратен на обучение в Дюселдорф от фирмата, към която е бил служител по онова време, и е решил просто да си хване влака и да отскочи за една вечер до Амстердам, да пушне малко тревица, да се поотпусне и да се върне на следващия ден.<br />
Така и не се е завърнал. Градът просто го е погълнал. Завил го е като в пашкул в алкохолните си пари, мириса на застояла урина и повръщано, ароматния дъх на прясна марихуана и опиум. С годините той е забравил кой е и как се е появил тук. Превърнал се е просто в странник, който броди. Разказът му ми напомни малко за вица „Кънчо броди”. <br />
Мъж купува на жена си секс робот за да не му изневерява докато е в отпуска. Когато се завръща градът е опустял. По улиците няма никой, собствения му дом е празен. Тогава нашия човек чува шум от съседите и когато ги навестява от гардероба им се разнася дращене. Пичът отваря гардероба и какво да види. Съседът се е свил на кълбо, съзаклятнически поднася пръст към склопените си устни и прошепва: „Шшшшшт – Кънчо броди.”<br />
Ханс продължава историята си, изпълнена с абстрактни описания по-скоро на чувства и емоции, отколкото на действителни факти, за това, как през годините е срещал сънародници от родния си град Люцерн. От тях научил, че там са го обявили за безследно изчезнал. Това по никакъв начин не го е навело на мисълта да се върне обратно към реалността или да направи опит да се свърже с близките си. Просто е продължил да се носи по течението.<br />
Кънчо броди.<br />
Мамка му, трябва да внимавам с часовете, току виж сме се отнесли в историята и сме забравили да се върнем и ние. Остават два часа до полета.<br />
Междувременно Ханс ни демонстрира прелюбопитен номер. Никога не съм виждал човек да повръща, сере и пикае едновременно. Виждал съм най-много комбинация от две от трите, дори понякога в огледалото. Двамата с Нациста ръкопляскаме възторжено на звездния трик.<br />
Докато се опомним се появява нов персонаж от шарения фарс, наречен Амстердам – клошарката Грета.<br />
- Ей, момчета крещи разпалено тя през избитите си криви зъби. Джойнтче ли надуших аз, а? – по незнаен начин цигарката измъкната от ташакодържалката на Ханс се озовава в устата й – А картичка искате ли да ви продам. Сама съм ги правила.<br />
Вади от парцалите в количката, която побутва пред себе си измачкана картичка с жалко подобие на елха, рисувана сякаш от тригодишно. <br />
- Абе, ти знаеш ли, че отдавна вече не е Коледа? – разправя Нациста.<br />
- 3 Евра – ломоти онази.<br />
- 1 Евро – отвръща Нациста.<br />
Сделката е сключена. Царицата на скитниците е толкова щастлива, че скача да го прегръща. Опитва се да напъха лигавия си език в устата му. Нациста се опитва да се измъкне от смъртоносната й хватка, отстъпвайки крачка назад, но там го очакват обятията на Ханс. Нациста отскача умело като опитен ръгбист и устните на Ханс и Грета се срещат. Разнася се противна воня на мръсотия и пикоч, сякаш за да отбележи паметния момент на съвкупление на тези две загубени души. Липсват им само сватбени камбанки.<br />
- Човече, дай да се омитаме, че стана грозно – разправя Нациста и двамата се изнасяме с хилеж.<br />
<br />
****<br />
<br />
<br />
Успяваме да хванем самолета за Хамбург точно преди да излети. Служителят зад гишето за проверка на билетите ни гледа злобно и подозрително с поглед, който казва „Взели сте си прекачване в Амстердам само за да се напушите, признайте си копелета.”, а ние му отвръщаме с непукистките физиономии – „Абе знаеш ли колко ни дреме за шибаното ти мнение.”<br />
По време на полета към Хамбург дрогата вече ме е отпуснала и мислите ми блуждаят към далеч по-благоприятни простори, като спомена от моето детство,когато крадяхме касети от кварталния видеоклуб, за да ги гледаме после на краденото видео на Нациста.<br />
Любимите ни филми бяха екшъни с нинджи. Сещам се за прословутата класика в жанра „Нинджа Кондори 13”. В целия филм нямаше нито нинджи, нито кондори, нито грам от мистерията или ужасиите, съпътстващи числото 13. Само някакви жълтури, които през цялото време се разправят, а и качеството на картината беше сякаш някой си беше бърсал задните части с лентата. Ако Чък Норис гледаше това нямаше да им прости на продуцентите на това жалко подобие на долнопробен екшън. Щеше да им срита задниците оттук до Хонг Конг.<br />
Искам да съм като шибания Чък Норис. Искам да хвана това дебело копеле Гюнтер и здраво да го заритам. Представям си цялата сцена като класичка бийт ем ъп пуцалка в стила на Двоен Дракон. В момента, в който разказваме играта на последния бос сиреч тлъстото копеле, отнякъде се появява наградата – пикселова мацка, която се хвърля на врата на своите спасители. От небето изпада солиден бонус и двамата тарикати, сиреч ние, празнуват, изпружили средния пръст и показалеца в знак за мир.<br />
По някое време съм задрямал.<br />
<br />
...<br />
<br />
Кацаме в Хамбург. Градът сякаш ни е очаквал. Навън грее слънце и жабарите са наизпоизлезли да се препекат на слънчице. Излежават се на шезлонги по дворовете и запиват кенчета с биричка. Започвам да се чудя в тази страна хората работят ли изобщо. До влака за Любек остават около три часа, така че зе забиваме в най-близкото до гарата кръчме. Тук предлагат всякакви видове бира, такива за каквито не съм и чувал в този момент. Взимаме си бананова бира, която има вкус на конска пикня.<br />
- Абе Станчев – разправям му – Тая бира как според теб я правят. <br />
- Знам ли – отвръща той – Може би изстискват вътре бананите.<br />
- Мамка му – размишлявам на глас – Бананова бира ми звучи адски гейско. Дали я пият само педалите?<br />
- Знам ли – реди Нациста – Кво ти пука. Нали ние не сме педали.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
```<br />
<br />
<br />
Следва още неопределено количество време кибик на железопътната гара в Хамбург, а оттам си взимаме влака за Любек. В мотресата дрогата ме е отпуснала и откъртвам яко чак докато пристигаме.<br />
Сънувам оная дебилна реклама на Харибо, дето я повтаряха нон стоп по Pro 7, сещате ли се. Слузесто лигаво детенце врънка майка си да му купи желирани мечета Харибо, а някви извратеняшки гласчета припяват като фон: Haribo macht Kinder froh, wunderbar fuer Ihren Sohn. (Бел. Ред - Харибо прави децата щастливи, чудесно удоволствие за Вашия син.) Адски набиваща се в мозъка песничка, човече.<br />
Нациста е изписал с дребен ехиден шрифт адреса и когато пристигаме в Любек той го набутва в лицето на шофьора на преминаващо наблизо такси. <br />
- Тука – тука. Гюнтер Грас резиденси. Айнс, цвай - хоп.<br />
Шофьорът е от индийски произход и си припява Боливуд шлагер по пътя. Без съмнение мислите му витаят в облаците, където дивни кришнарки танцуват около храма на Буда.<br />
Светлините на малкия, облечен в пролетна премяна град препускат около нас и се превръщат във вселена от катиони, аниони и ятомни ядра, готови всеки миг да се пръснат и да ни разградят на съставните ни вещества. Опитвам се да докосна един от тези малки космоси, да му кажа да спре, да почака малко преди да почне да бълва малки заядливи човечета от океани от лава, но пред мен се телепортира физиономията на Станчев, който ми съобщава, че сме пристигнали.<br />
Появяваме се пред малка китна къщурка, на два етажа, а в градината джудже бута двуколка и се хили под мустак.<br />
- Я какъв бардак – духовито разправя Нациста. <br />
Преди да стартираме мисията по издебването на врага обаче е време на презаредим. Набутваме се в най-близкия безистен и си напазаруваме марково уиски и цигари. Почти веднага почваме да се наливаме.<br />
Почти е вечер. Това е особен период от време на границата на отиващия си, обогатен на потни излияния и визии ден и предназначения за угодна дрямка Любеков полуздрач, която се изразява в една тънка, на места рехава, на места плътна сива линия, изградена от мрачен облак.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
НЕАДЕКВАТЕН<br />
<br />
Притаяваме се в най-близкия храсталак и чакаме като хитри котараци, скрили се в сянката на стара върба, дебнейки угоен стар гълъб-албинос. Нациста вади бинокъл и визира вражеската територия.<br />
- Ей копеле – дай и на мен – дърпам му бинокъла и го намествам пред очите си. Въртя го докато добия фокус а после бавно в полезрението ми попада ухилената мутра на джуджето.<br />
- Абе човече – изпускам в потрес – Ти, абе ти нямаш ли, чувството, че това шибано джудже току що ни намигна.<br />
- Колев, фантазираш отново. – просъсква Нациста – а точно сега е време да се вземеш в ръце и да свършим работата.<br />
Мамка му. Ръцете ми треперят и се потя обилно. Постепенно капките пот по челото ми достигат точката на кипене. В далечината джуджето вече не бута двуколка, а ожесточено бие на барабан и припява, направо крещи:<br />
„Es war einmal ein Blechtrommel.<br />
Er wollte nicht mehr wachsen.”<br />
<br />
(Бел ред. Имало едно време едно тенекиено барабанче.<br />
То отказвало да порасне.)<br />
- Стегни се. – гласа на Нациста надвива болката и разсейва визията. – още съвсееем малко. Това твойто си е чист Sauerei. (Бел ред. - Свинщина)<br />
- Да го еба – искам да пречукам шибаното джудже. – пищя.<br />
- Точно така, Колев – ето това е правилната настройка – мъдро заключава Станчев. – а сега трай – сензорите ми засичат движение в къщата.<br />
Мамка му, трябва да си направя фланелка с надпис НЕАДЕКВАТЕН и да се разкарвам само с нея.<br />
Вратата се разтваря, като някъде по средата на движението забавя своя ход. Появява се тлъст дядка с мазна усмивка. Облечен е в зеленикав анцуг и държи вестник “Любекер Цайтунг”. Изобщо не прилича на чудовището от сънищата ми. Миловидната му визия ме кара да се замисля, как може този мил дядо изобщо да обиди някого. Той поема по градинската пътека, право срещу храсталака, право към нас.<br />
Целият свят забавя своя ход. Забелязали ли сте – когато ви предстои да вземете съдбовно решение, от което зависи останалата част от живота ви, душата ви сякаш се отлепя от тялото с лепкав разпарящ звук и наблюдава месната структура, изплетена от мускулни влакна и сухожилия, която се предава изцяло в ръцете на кукловода-съдба. Времето сякаш е спряло. Останал е само инструмента-оръдието на труда и желязната непоколебима воля, която го движи.<br />
- Животът е богат спектър... – мисля, че започвам да бълнувам.<br />
- Животът е богат спектър от какво, Колев – ухилва се Нациста някъде насред заобикалящата ме мъгла. Физиономията му се е изкривила в хищническа гримаса, той е заел позата на дебнещо животно, всяка фибра от съществото му се е изострила до краен предел и въздухът край горещата пара, излизаща на струи от ноздрите му вибрира.<br />
Когато Гюнтер Грас се появява точно пред нас, той сякаш не е изненадан изобщо. Дори ни се усмихва, като на стари приятели, които е очаквал отдавна.<br />
Животът е богат спектър от емоции и решения. Всяко взето решение те вкарва в паралелна вселена. От всеки твой следващ ход зависи къде ще попаднеш после.<br />
Нациста отскача, като да е бил на пружина, чиято тяга е внезапно отпусната и забива юмрука си, увенчан с металната тока на колана му, увит около него, в лицето на нашата плячка. Гюнтер се хваща за лицето и надава ужасен вой към небето, сякаш за да призове цялата Данцигска трилогия да се стовари на главите ни.<br />
Нациста го сваля на земята с още няколко точни коршета, хваща мазната му сплъстена коса и изпъва главата му назад. Вади мобилния си и го настройва на режим видео. Усмихва се в обектива и вкарва на писателя още една яка тупаница. Кимва ми подканващо. Лицето на Гюнтер е гримаса от страх и ужас, примесени в каша от предвкусена агония.<br />
- ДАВАЙ КОЛЕВ. РАЗБИИ МУ ТИКВАТА. СНИМАМ.<br />
Засилвам се и изритвам Нобеловия лауреат с всичка сила точно в средата с новия Асикс, а главата му отскача назад като гумена. Разнася се симфония от звуци – хрускащия звук на раздробен хрущял, примесен с мокрото лепкаво плискане на прясна кръв.<br />
Нациста ми подава мобилния си и се навежда над гърчещото се тяло. Размахва длан пред лицето си имитирайки знака на Джон Сина.<br />
- КАКВО СТАНА, А МРЪСНО КОПЕЛЕ. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ВИДИШ. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ВИДИШ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ. Хвана ли това, Колев?<br />
- Да имам го. – изкрещявам – адреналина в тялото ми се покачва стремително към мозъка ми, имам чувството че още малко и меката пихтия в главата ми ще експлоадира през ушите.<br />
Душата ми заема отново тялото, което бе отстъпила на заем на жаждата за отмъщение и аз хуквам като побъркан, а зад мен чувам тихите котешки стъпки на Нациста.<br />
В главата ми отеква паметното мото на „Смъртоносно желание 5” с Чарлз Бронсън. <br />
<br />
No Judge,<br />
No Jury,<br />
No appeals,<br />
No deals.<br />
<br />Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-67453958333256510832010-06-08T17:28:00.000-07:002010-12-30T13:26:08.655-08:00Контакт с автора<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_HIkfGv0HEKk/TA7gbPH7b7I/AAAAAAAAAAU/-ZLwENATtHI/s1600/n100000144613245_3232.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 200px; height: 294px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_HIkfGv0HEKk/TA7gbPH7b7I/AAAAAAAAAAU/-ZLwENATtHI/s320/n100000144613245_3232.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5480564555077349298" /></a><br /><br /><br />За контакт с автора: Face профил: http://www.facebook.com/profile.php?id=100000144613245<br />Mail: kolevradoslav@abv.bgGrandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-2266289478546844752010-06-08T17:20:00.002-07:002010-06-08T17:22:05.360-07:00МОМИЧЕТО ОТ ВОНДЕЛ ПАРКМОМИЧЕТО ОТ ВОНДЕЛ ПАРК<br />Разказът е носител на специалната награда на журито на сп. Shadowdance<br /><br /><br /><br /><br />Живея сам в тази огромна мрачна къща, в която стаите преливат в безкрайни коридори, а коридорите в стаи. Тук е пусто и самотно, светлината бяга и се крие в ъглите, зад пердетата или тежките старинни мебели и понякога наднича плахо, плахо като наказано дете. Понякога късно през нощта в съня си чувам детски плач. Когато се събудя някъде далеч, далеч продължава да ехти тихо хлипане; аз запалвам свещта (в къща, голама като тази непрекъснато има проблеми с електроинсталацията) и кръстосвам като сонмамбул в мрака, сред безкрайните коридори и огромните стаи, да търся източника, но след всяка следваща моя стъпка детския плач затихва и се губи, накрая съвсем изчезва.<br />Не винаги е било така. Преди тук имаше и други стъпки. Стъпки на меки боси ходила по килимите – на едно красиво създание, което имах честта да наричам моя съпруга, песен и весел мелодичен смях, който се носеше от стая в стая и караше светлината да излиза от най-тъмните ъгълчета и дупки, и да танцува заедно с него. <br />Жена ми почина при раждането. Тя беше болна, много болна, а красотата й не можа да победи болестта. Бебенцето беше малко, толкова мъничко, имах чувството, че ако го докосна ще се разпадне – умря няколко часа след нея. Разрешиха ми да го взема навън за да прекараме заедно последните му часове, така и направих. То сякаш се губеше в прегръдката ми. Излязохме вън от стерилните помещения на болницата, лъхащи на фермелин и освежители. <br />Навън беше слънчево и хубаво. Влязохме в парка онзи ден, имаше парк и малко езеро в близост. Аз застанах до езерото с малкото крехко създание в ръцете си, което един ден трябваше да се превърне в красива принцеса. Устичката беше полуотворена за да поема малки хапки въздух и може би тихия шепот на езерото, очичките бяха затворени, но знаех ,че ако ги отвори ще са сини – сини като на тези майка му, сини като езерото, над чийто покой бдеше един мъж с умиращото си дете. Чувах как сърчицето тепти слабо, слабо, слушах го дълг, докато накрая взе да чезне – все по-тихо и по-тихо – туп-туп, туп-туп, туп…<br /><br /><br /><br />- Как можеш да живееш все още на това място? – каза Боби – Ще се побъркаш, човече!<br />Беше горещ летен или може би есенен ден, началото на септември – това е месецът, който изпраща лятото с приятелско ръкостискане и бавно съблича шарената си премяна, готвейки се да се отдаде на есента. Седяхме в просторната гостна. Той пиеше чай, а слънцето, надничащо през големия прозорец, сякаш се напрягаше да изцеди и последните останали искрици живот и да угасне.<br />- Тук е толкова тихо. – казваше Боби – Тихо и тъжно. <br /> Защо не дойдеш при мен за известно време. Ще бъдем едно голямо щастливо семейство; докато ти потръгнат нещата, докато...<br />Гласът му някак се губеше. Или не точно губеше – думите се прескачаха една друга, гонеха се с кикот, прикривайки зад последните капки лятна омара скрития смисъл.<br />Когато приближих до прозореца видях момичето за пръв път. Къщата ми гледа към Вондел Парк, едно красиво местенце, където с жена ми обичахме да прекарваме съботните вечери. По това време – късния следобед – пъркът като че ли е пуст. Дърветата са все още в зелени дрехи, но ако се вгледаш отблизо в листата на някои от тях ще видиш пожълтели ръбчета. Тук-там се мярка някоя жива душа. Старица с малко бяло кученце, колкото бяло, толкова и рошаво, колоездач или млад мъж, насред всекидневния си джогинг. <br />Момичето седеше на една от пейките и сякаш гледаше насам, но като се загледах, разбрах, че не гледа насам. Погледът му просто се рееше. Беше много млада – може би на 17. Беше с дънки и светлосиньо потниче, през което прозираха малки стегнати гърди, дългите й къдрави коси се диплеха по раменете. <br />Тогава се помислих, че е много красива. По-красива от много красиви неща, които съм виждал, може би най-красива от красивите неща, които съм виждал.<br />Изглеждаше тъжна. Не виждах оттук, но бях сигурен, че очите и са сини и студени като кристал.<br />- С мен ли си човече? – изникна отнякъде гласът на Боби; аз се обърнах, бавно подреждайки думите в главата си. <br />- Като че ли да… - отговорих и седнах до него. <br />Докато пиех своя чай, погледът ми често клонеше към перваза на прозореца, напрягайки се да го прескочи или поне да проникне през него за да я зърна поне още веднъж.<br />Когато изпратих Боби, се застоях дълго пред вратата, загледан в парка и празната пейка. Момичето си беше отишло.<br /><br /><br /><br />През нощта отново ме събуди детския плач, но бързо-бързо се стопи, щом понечих да стана.<br />На следващия ден, прибирайки се рано от работа, се размотах из кухнята, приготвяйки си шейк от ягоди и сметана. Обичам ягоди и сметана. Обичам тихото жужене на миксера и начина, по който белотата вътре и кървавочервената заря се смесват и сливат в едно.<br />Краката ми сами ме отведоха до големия прозорец в гостната, очите ми сами я потърсиха.<br />Тя беше там. Очите й тъжно зареяни нанякъде, лекият вятър нежно галещ косите й. Защо беше сама? Красивите момичета обикновено са в парка с приятелите си, а бяха ли сами непременно се намираше някой бегач, чешит или просто минувач да ги заговори. Нея просто я подминаваха сякаш не беше там.<br />Стоях дълго пред прозореца неподвижен, не помръдваше и тя.<br />По някое време излязох, а силното слънце жегна очите ми и ги присвих. Поразходих се из парка, накрая краката ми сами ме поведоха към нея. <br />- Мога ли да седна?<br />Тя сякаш излезе от унеса, в който беше изпаднала и ме погледна с тъжните си сини очи. Да, те наистина бяха сини. Толкова сини, че се губих в тях като удавник, а когато краката ми отмаляха, седнах до нея.<br />Дълго седяхме заедно насред тишината в парка, сякаш дори чуруликането на птичките беше изчезнало…<br />- Често ли идваш в парка? – попитах.<br />Тя ме погледна с прекрасните си сини очи, тънките й устни сякаш за момент се присвиха за отговор, но моментът отмина и тя отново се зарея в пространството. <br />- Аз живея ето там. – посочих къщата – огромна и мрачна с прозорци вместо очи – тя сякаш заплашително гледаше към нас. – Може би си ме виждала… някой път…<br />Тя отново се обърна към мен. Не каза нищо, но беше толкова красива, че аз бях щастлив просто да бъда там с нея, да усещам уханието й на пролетни цветя, да гледам сините й студени очи и играта на есенния вятър с красивите й къдрици. Да наблюдавам нежното й още детско тяло в дънки и синьо потниче и разцъфващата в него женственост, издавана от всяка извивка, всяка фибра от него.<br />Постояхме така още дълго време. Накрая станах и казах.<br />- Аз ще тръгвам сега. Имам да чертая едни проекти. <br />Тя внезапно ме стрелна с поглед, сякаш за да ме възпре, но отново не каза нищо.<br />- Ти си много красива. – прошепнах – Мисля, че дойдох просто за да ти го кажа.<br />Докато се отдалечавах, хвърлих поглед назад. Тя ме гледаше с тъга, по-голяма и от преди.<br /><br /><br /><br />През нощта се събудих от детския плач. Беше по-силен от всякога и на тласъци – на моменти ехтеше в ушите, на моменти заглъхваше… Скочих от леглото и хукнах без дори да запаля свещ (електрическата инсталация отново се беше скапала). Тичах по тъмните коридори и през тъмните стаи, следвайки плача, но сякаш той следваше мен, слизах долу в тъмните килери, където нощта беше дори още по-плътна и черна поради липсата на бледата лунна светлина, качвах се и най-горе на тавана, където същата тази светлина бе превърнала всичко в призрачна синя приказка. Белите дантелени пердета по прозорците, сега сини, се вееха на вятъра, само че вятър просто липсваше, плачът, преминаващ от време на време в тихо хлипане, сега се бе засилил и сякаш идваше от всички страни… През цялото време, тичайки през тъмнината, препъвайки се в неясни черни предмети и блъскайки се в невидими стени, аз крещях: “Кажи ми къде си! Кажи ми къде си и аз ще дойда… Просто ми кажи къде си…”<br />Моля те. Просто ми кажи къде си…<br /><br /><br /><br />На следващия ден нарочно се прибрах по-рано от работа. Стоях с часове пред прозореца, загледан в парка и празната скамейка. Тя не беше там и не дойде този ден. А как исках да я видя!<br />Вечерта бавно се изтърколи в полуздрач, а после тихо и на пръсти бе дошла и ми бе оказала честта на присъствието си една потайна и нежна гостенка – нощта.<br />Отблясъците на огнените пламъци в камината хвърляха златисто сияние върху кубчетата лед, които се гонеха и блъскаха едно в друго, всеки път когато разклащах чашата бърбън. Така и заспах в креслото, необезпокояван от гласовете на къщата – скърцането или детския плач.<br /><br /><br /><br />Обичам да се прибирам от работа пеша в горещи следобеди, но този път по средата на пътя ме свари дъжда, той бързо ме принуди да си взема такси. Когато стигнахме къщата, изхвърчах от колата, за да се скрия по-бързо; дъждът междувременно бе станал проливен. На входа спрях и се обърнах. <br />Тя беше там, на същата пейка, брулена от дъжда, който се изливаше върху й като водопад. Бе облечена по същия начин, със светлосиньото си потниче и дънките. Косата й се бе превърнала в мокри кичури, а през мокрото потниче се открояваха гърдите й и ясно се очертаваха малките зърна – тя просто седеше там, обвила с ръце тялото си, и мръзнеше. <br />Бързо отключих и нахълтах в къщата. В нетърпението си разрушках целия огромен масивен гардероб докато намеря чадър. После изхвърчах навън. Обувките ми шляпаха в малките локвички, образувани от дъжда.<br />Седнах до нея на пейката и я покрих с чадъра.<br />- За Бога от колко време седиш тук?<br />Тя ме погледна, а от мократа и коса се стичаха вадички, които се плъзгаха по сините й очии по бузите, сякаш плачеше. Зъбките й звучно тракаха. Тънките й устни се присвиха за миг, сякаш щеше да се усмихне.<br />- Виж, не трябва да стоиш тук, под дъжда. – казах безпомощно. Имах чувството, че няма сила на света, която да я помръдне от пейката, да направи каквото и да е - да се усмихне, да се ядоса или просто да каже нещо. – Трябва да дойдеш с мен, моля те!<br />Това ефирно създание ме гледа още известно време със студените си сини очи, после стана просто ей така и тръгна с мен. Продължаваше да е обвила с ръце тялото си треперейки, а зъбите й продължаваха да тракат, но се движеше с такава грация сякаш не ходеше, а плуваше сред локвите, осеяли парка като малки езерца.<br />Когато влязохме в къщата, тя изпървом се оглеждаше на всички страни като уплашено зайче, после любопитството взе връх и очичките й зашариха из най-потайните кътчета и ъгли.<br />Аз стоях пред нея, чувствайки се малко не на място, после казах:<br />- Ако ми кажеш телефона на родителите си, бихме могли… Или на някой близък…<br />Тя като че ли изобщо не ме чу. Очичките й продължаваха да кръстосват навсякъде, беше прехапала устни любопитно, а малки бистри вадички вода се стичаха от цялото й тяло по килима.<br />- Добре. – казах – Ела сега с мен. После ще измислим как да се свържем с вашите.<br />Въведох я в просторната светла баня. Тя започна да се оглежда в голямото огледало любопитно. <br />- Трябва да ти изсуша дрехите. – казах – Би могла ъ-ъ-ъ да се съблечеш… - запънах се – Искам да кажа, като преди това заключиш разбира се, ъ-ъ-ъ, това е ключалката – вратата се заключва … в случай, че се притесняваш, че аз…<br />Ох, съвсем се заплетох. После си събрах мислите.<br />- Добре, виж сега. Аз ще те чакам отвън. Ти се съблечи, изкъпи се и облечи една от хавлиите ето там. После ще се погрижим за дрехите ти.<br />Когато излязох не чук прищракване. Това май означаваше, че ми има доверие. След малко се чу песента на струята на душа.<br />Качих се горе за да се преоблека. Когато се върнах тя ме чакаше пред банята. Беше облякла бялата мека хавлия, която бе принадлежала на жена ми, косата й продължаваше да е на мокри кичури.<br />- Не видя ли сешуара? <br />Тя ме гледаше с широко отворени очи.<br />- Добре ела с мен.<br />Отново в банята застанахме пред огледалото и започнах да суша красивата й коса. Потиснах неустоимото си желание да прокарам ръка по меките къдрици.<br />После я заведох в кухнята. Тя седна на масата.<br />- Сигурно си гладна.<br />Направих й сандвич. Тя го запрати по стената. Когато й предложих купичка ягоди, тя започна да лапа лакомо, след малко цялата й уста беше омацана в лепкаво пурпурно червено. Подадох й салфетка.<br />- След малко се връщам.<br />Погрижих се за дрехите, а когато се върнах в кухнята я нямаше. Заварих я в гостната, заспала на една страна като малко прекрасно ангелче на големия диван.<br />- Трябва да се обадим на вашите – казах, като че ли повече на себе си, след това взех решение и я завих с едно одеало. Напалих огън в камината.<br />Качих се в моята стая и веднага заспах дълбоко. Това беше най-спокойния и сладък сън, който бях имал от много, много отдавна.<br />На сутринта тя бе изчезнала. Търсих я навсякъде, във всички стаи, в парка, но тя просто се бе изпарила безследно като утринна роса. <br /> Не я видях още няколко дена, през които непрестанно мислех за нея, после дойде събота. Събота е денят преди неделя и има свойството да бъде празен и ужасно тъжен понякога, а друг път, само веднъж, да бъде най-щастливия ден в живота.<br />Някъде долу се иззвъня. Едно звучно динг-донг.<br /> Втурнах се като луд по стълбите, рискувайки да падна и да си счупя врата, но когато отворих вратата там бе просто Боби.<br /><br /><br /><br /><br /> По някое време, насред разговора, станах и отидох при прозореца. Тя беше отново там.<br />- Тя се върна. – възкликнах по-щастлив от щастието – Виж само колко е красива.<br />Боби незабелязано се бе приближил и бе поставил ръка на рамото ми. Когато се обърнах към него ме гледаше прекалено втренчено.<br />- Виждаш ли я – момичето на пейката.<br />Той помълча известно време после промълви някак съчувствено:<br />- Там няма никой, човече.<br />- Как не я ли виждаш! – почти изкрещях – Там на пейката!<br />- Кажи ми, че се шегуваш с мен човече – прошепна той - Кажи ми че просто се шегуваш. Там няма никой.<br />Абсолютно никой.<br />Никой…<br />- В такъв случай – промълвих тъжно – може би наистина се шегувам. <br /><br /><br /><br />Когато Боби си тръгна, аз тичешком се отправих към парка. Слънцето прежуряше някъде високо горе и обливаше с лъчисто сияние парка. Коленичих пред нея в прахта и я погледнах в тъжните сини очи. Поех ръчичките си в своите.<br />- Разбрах, защо хората не те виждат.<br />Тя силно, до болка, ме стисна с малките си ръчички.<br />- Защо ме излъга. Знаеш ли колко те обичам? – шептях – Още от първия път, когато те видях. Обичам те толкова много, а ти дори не съществуваш.<br />Сега тя вече ме стискаше с всички сили, толкова силно, но аз не усещах болката. От окото и се отрони една малка чиста сълза. Само една.<br />- Спри! Моля те, спри! – понечих да стана, но тя продължаваше да стиска ръцете ми. Изскубнах се и забързах към къщи, препъвайки се като насън.<br /><br /><br /><br />На следващия ден съжалих. Какво значение имаше, дори и да не беше истинска. Когато стискаше ръцете ми вчера, допирът й беше толкова истински. Бях сигурен, че няма да я видя повече.<br />Тя беше изчезнала. Не я виждах през следващите дни колкото и рано да се прибирах от работа, накрая просто спрях да ходя, стоях по цял ден през прозореца или обикалях парка. Сега той беше пуст, по пуст от всякога. Вече не го огласяше детски смях, нито песента на птичките, само тихия осезаем шепот на настъпващата есен. Не можех да се храня и не можех да спя, а заспях ли ходех насън и се събуждах потен, бродейки сред лабиринтите на къщата. Детския плач нощем бе станал по силен от всякога. Всъщност аз не знаех кога е ден и кога нощ, колко е часът и колко би трябвало да бъде – дори не дърпах пердетата – живеех в постоянен мрак.<br />Един ден се осъзнах и отново тръгнах на работа. Същата нощ се събудих късно, много късно от звънеца, който прозвуча като звън на сребърни звънчета и се разнесе из цялата къща като тъжна песен. Динг-донг. Само веднъж.<br />Когато отворих вратата тя беше там – красиво видение в нощта, сякаш част от сън.<br />Намери стаята ми сякаш винаги е знаела къде е и седна на леглото. Коленичих пред нея.<br />- Мога ли, … мога ли да те целуна… - прошепнах.<br />Тя сама допря устните си до моите и много скоро те се сляха в едно. Бавно съблякох потничето – тънката материя се плъзгаше по нежната й кожа, леко, като шепот.<br />Станах и загасих лампата. Пред очите ми се откри най-красивото нещо, което бях виждал някога. Луната, надничаща плахо през прозореца, бе обляла част от стаята и част от онова прекрасно ефирно създание, създадено сякаш от светлината й на границата между нощта и утрото. Тя ме гледаше с прекрасните си сини очи.<br />Приближих и я прегърнах. Целунах я нежно, много нежно първо по устните, после по двете малки зърна на гърдите последователно. Те се втвърдиха при допира с връхчето на езика ми. Тя се отпусна в обятията ми.<br />Любихме се цяла нощ или по-голямата част от нощта, а на сутринта тя бе изчезнала, този път завинаги. Лежах дълго онази сутрин щастлив, по-щастлив от всякога. Какво значение имаше, че след това щеше да се върне тъгата, фактът, че щастието е величина с начало и край, не константа.<br />Дълго след това все се оглеждах за нея или стоях дълго пред прозореца. Нощем до-късно не заспивах, очаквайки мелодичното динг-донг или поне детския плач, но той бе изчезнал заедно с нея.<br />В голямата мрачна връща отново се върнаха сенките и полуздрача, а във Вондел Парк възцарува есента.<br />Една сутрин преди работа влязох в банята да си взема душ. Когато привърших и застанах пред огледалото, горещата пара, стелеща се навсякъде като мъгла започна бавно да разкрива една по една буквите, изписани на стъклото с малки нежни пръстчета:<br /><br /><br />ТИ ДОРИ<br /> НЕ СЪЩЕСТВУВАШGrandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-64313414529609919132010-06-08T17:20:00.001-07:002010-06-08T17:20:42.109-07:00ДВУИЗМЕРНИЯТ ЧОВЕКДВУИЗМЕРНИЯТ ЧОВЕК<br /><br />Космическият кораб Стратосфера бавно пълзеше по оста на червеното, розовеещо примамливо като женска плът по краищата, зарево на огромния пустинна планета Марс 3. Веднъж или два пъти атмосферата й бе правила опити да го засмуче в Екзосферата си, но реактивни двигатели мигом изригваха огнени пламъци и го връщаха в позиция.<br />Още по-плавно един млечнобял, обитаван от тяло скафандър, се плъзна по металическата повърхност на корпуса, а няколко от светлинките, нашарили го като кратери около оста на възпалено акне, закачливо му намигнаха!<br />Първи корпусен администратор Нет се захвана за една от подутините-дръжки, щръкнала като непослушен полов орган и изпусна малко пара от порите на бороскафандъра си, колкото да се обърне и да се прилепи плътно с гръб към металната кожа на кораба-майка!<br />Протегна ръка и погали сиянието на Червената планета! Това движение сякаш я изнежи и тя поруменя още повече! В такива моменти му се приискваше да изпусне налягането и да освободи каската, за да поеме дълбоко от това, което заобикаляше стъклото на каската му, и създаваше илюзията за чист и свеж кислород, готов да прави любов с дробовете му, но това би означавало моментална физическа смърт.<br />Колко време бяха прекарали в орбита около Червената Планета? Месец? Два? Не знаеше! Или не помнеше! А от колко време не бе стъпвал на земна повърхност? От колко време не бе вдишвал чист въздух? О колко време не бе чувствал топлината между разтворените крака на жена, не бе усещал топлото проникване! Година! Две!<br />Първи корпусен администратор Нет мислено изпсува! Ръководството! Федерацията! Г-н Джак, Лапни ми Шнура! Всички! Че го бяха набутали на Стратосферата с възможно най деградиралия, умствено изостанал екипаж ренегати, 98 процента от тях с уклон към самоубийство! Че го бяха пратили на майната си в забравена от Бога Галактика, където не стъпваха дори и идиотизираните сектанти, които инак биха прекосили вселената, за да покръстят парче лигнит! Че го заставяха да виси в орбита около най-безбожно скучната планета в космоса, в която дори и пустинните бури ги мързеше да раздвижат малко гледката на мониторите, толкова скучна, че дори ги бе домързяло да й измислят свястно име, затова й бяха лепнали чуждо! <br />В такива моменти си пожелаваше нещо, което сам си бе нарекъл „Междузвездния бардак на Чарли”. Тази му илюзия често го посещаваше в сънищата му! Междузвездният бардак бе неговият специален космически кораб, прекосил Времето и пространството, за да пристигне при него! Телепортираше се едва ли не на петдесетина метра от Стратосферата! Върху електрическия надпис „Междузвездния бардак При Чарли” закачливо се поклащаше електрическа каубойка, а вътре най добрите пачаври на Вселената пискаха името му и нетърпеливо натискаха копчето, задестващо мостика между двата кораба! <br />В сънищата си Нет бързаше за тях! Бързаше толкова много, че пренебрегваше правилата и забравяше за скафандъра, стъпвайки на мостика! Някъде по средата на пътя, неизменно мостикът поддаваше и се разпадаше, а Нет оставаше да плува в убийствения вакуум, отчаяно протягайки ръце към каубоиките от Междузвездния бардак на Чарли, които му махаха в отговор и се смееха през илюминаторите. Едното му око неизменно се изплъзваше някак, може би подтиквано от вакуума, осмукващ го като варена скарида и изскачаше навън, ведно с очния нерв, като зародиш на йо йо, окачен на собствената си пъпна връв. От известно време сънят се повтаряше и Нет се будеше някъде на този момент, задъхан и плувнал в пот. <br />Какво търсеха тук, се питаше късно вечер, след като вече бе изпомпал тялото си! Докато наблюдаваше начина, по който при изключена гравитация семенните мехурчета плуваха наоколо подобно на водните мехури в нощната му ликвидна лампа, които преливаха виолетовото, синьото и наситено червеното, за да родят нови цветове!<br />На Стратосфера бе получена секретна информация, засекретена от множество кодове, които бяха превърнали текстовото й съдържание в лабиринт от йероглифни структури. Всичко, което успя да подочуе бе, че става дума за някакъв вид движение. Или сигнал? SOS сигнал може би-Джак мълчеше! Всичко, което се знаеше бе, че е засечено нещо около орбитата на Червената Планета Марс 3, в сектор на майната си, и Федерацията бе наредила то да бъде проучено и анализирано! <br />Все още, месец или два по-късно, не бяха открили нищо, но продължаваха да висят! Нет отново изпсува мислено!<br />Радиото мигом изпращя и Нет с ужас установи, че бе казал последното на глас!<br />- Чух това, Джак! – проточи мазно Джак, Лапни ми Шнура, първи капитан на кораба-майка - Стратосфера! Най-противното при него бе, че наричаше всички Джак, без значение от пол, ранг и позиция на кораба! В неговия малък, болен свят всичко, което се движеше, носеше името Джак, и той трябваше да му го припомня точно като нахалното сополиво хлапе в училище, което тормози новопостъпилите ученици и само се смее на грозните си шегички! Нет бе убеден, че Джак, Лапни ми Шнура нарича Джак дори и баба си. <br />- Какво точно чухте, сър? <br />- Какви ги дрънкаш за Федерацията, Джак! Каза: „Да ви (пращене) майката на всичките и на скапаната Ви Федерация! Напомни ми да ти удържа от заплатата! 1500 кредита не са шега работа, Джак, можеше да си поръчаш поне три елитни сександроида с тях! – В грапавите нотки на гласа от другия край на линията пробяга тънко статично задоволство! – Освен това като се прибереш и бегом при психиатъра! Нали знаеш, кои си говорят сами в космоса, Джак? Не искаме да изперкаш!<br />Нет измърмори нещо!<br />- Каза ли нещо, Джак?<br />- Нищо, сър?<br />- Тогава се хващай за работа!<br />Пращенето изчезна като изсмукан навътре сопол! Останаха да мигат само звездите, под, над и около Нет! Мигаха някак осезаемо самотно и далечно, сякаш се опитваха да му кажат нещо! <br />Нет изпусна пара през порите и се залепи по корем за корпуса. Залази на четири крака, като огромна бяла стоножка, обхождайки редиците шлюзове! Този, който бе заял бе 713-ти! Нет с учудване установи, че гладката бяла повърхност на кутията до илюминатора тук бе почерняла, сякаш нещо я бе обгорило. Отдясно на издълбаните числа стърчаха няколко оголени жици, когато Нет докосна две от тях шлюзът потрепери и се плъзна нагоре.<br />Тревога пропълзя по гърлото на Нет и се задържа към основата на ябълката! Какво по дяволите би могло да излъчва топлина в такава близост до кораба?<br /> Звездите в безкрая мълчаха и от време на време потрепваха! Полимерният пистолет плътно прилепна към върховете на ръкавицата му. <br />Нет въздъхна и започна да нанася пластове защитен крем върху оголената част от кутията. <br />Някъде по това време видя окото. <br />Видя отражението му в черното лъскаво покритие на корабния шлюз и застина! Дъхът му излизаше на гореща влажна пара и рисуваше облаци по визьора му, но колкото и плътна да ставаше мъглата, окото продължаваше да блести ослепително, някак любопитно и едновременно с това заплашително! <br />Брой до три! Брой до три! Брой до три! Ако се панираш в открития космос затвори очи и брой до три! Нали така беше казал Док? Или беше до десет! Нет затвори очи и започна да брои. Дланите му изпуснаха още малко пара и скафандърът му се долепи с гръб към обвивката на Стратосфера!<br />Нет отвори очи! Миниатюрната звезда все още си беше там! Блестеше! Блестеше ярко като слънце, но не го ослепи! Не го и стопи! Просто блестеше на сантиметри пред визьора му сякаш… Сякаш… <br />Радиото изпука и сухия глас на командира изпращя в слушалката:<br />- Всичко наред ли е, Джак?<br />- Всичко е наред, Джак! – собственият му глас звучеше някак унесено. <br />Като че ли звездата го подканваше! По тялото на Нет се разля мека топлина! Нещо нежно и меко премина като топла вълна по кръвоносните му съдове и го накара да се чувства добре! Като детенце, сгушено в прегръдката на мама! Като бебче на педя от гърдата на мама, бебче, което нямаше нито една грижа на света, освен как да достигне с езиче набъбналото зърно!<br />Нет протегна ръка и докосна звездата! <br />Времето забави своя ход! Времето тук бе откачена величина, но въпреки това то се завихри около звездата като спирала, която се разшири и погълна Нет! <br /><br /><br /><br />- Добре ли ме чуваш, копеле проклето! – провикна се Бейли! <br />Вятърът разнесе крясъка му и го смеси с писъците на чайките, накацали по ръба на покрива на сградата, като театрални критици на Бродуейска премиера. Една от тях изпусна парче риба, то полетя и цопна във водата, между две проядени от вятъра рибарски лодки. <br />– Не ме карай да пусна малко олово в мозъка на малката, Джарет! Просто метни куфара насам и ще ви пусна и двамата по живо по здраво! Би искала да видиш татенцето си отново, нали така, Мери? – Бейли изви ръчичката на детето и личицето на малката се сгърчи в болезнена гримаса. <br />- Таткооо! Таткоо! – изпищя Мери Ан и опита да се отскубне от тлъстата хватка на Бейли, но той го притисна още по-плътно към себе си! Още съвсем малко натиск и крехкото му вратле щеше да се пречупи. <br />В далечния край на покрива, скрит зад порутена дървена барака Джарет се хвана за главата. Какво по дяволите? Нещо вътре в него пренареждаше мислите му, объркваше спомените, пипаше с треперливи пръсти невидими корди, които разтройваха телесните му функции…<br />Едновременно с това писъците на Мери Ан се забиваха в мозъка му като нажежени пирони.<br />Джарет се просна на земята и притисна още по силно главата си с две ръце, сякаш щеше да се разпадне! В далечината писъците на дъщеричката му някак се размиха и отслабнаха. Ръката му изпусна пистолета и се протегна напред, за да опипа повърхността на космически кораб, но там нямаше такъв! Имаше просто пласт олющена зелена боя върху изгнила дъска.<br />Нет! Нет! Кой по дяволите е Нет? Какво по дяволите е Стратосферата? Аз съм Джарет! Джарет Сан!<br />Спомените му бяха на друго мнение! Спомените му бяха на мнение, че той е Нет Строубъри – главен корпусен администратор на космически кораб Стратосфера! Те горещо му препоръчваха отново да надене скафандъра и да се отправи в търсене на кораба си.<br />Какво по дяволите… Аз съм Джарет Сан – частен детектив! Сутринта открих празното легълце на Мери Ан и бележката, закрепена за стъклото, изпъстрена със ситни капки кръв!<br /><br />В ПОЛУНОЩ НА ДОКОВЕТЕ! НОСИ ЦЯЛАТА ДОКУМЕНТАЦИЯ ПО СЛУЧАЯ КАУФМАН, ИНАК МЕРИ АН ЩЕ СПИ С РИБИТЕ!<br /><br />Подлудяващата идея, че няма скафандър го накара да се хвана за гърлото Опитваше се да си поеме въздух, но мозъкът му диктуваше, че вдишва само вакуум, а трахеята му болезнено запулсира! Болката стана непоносима, Джарет се сгърчи и захриптя. <br />Нещо горещо и меко проникваше в устната му кухина, напомни му за солените вълни на океана и за последните дни с баща му, преди да си стегне куфарите и да напусне семейството завинаги.<br />- Не се опитвай да дишаш под водата, Джери! – бе казал татко Джарет и бе повдигнал телцето му над повърхността. По мокрото му лице играеха слънчеви отблясъци, а крайчето на устните му се закриви в закачлива усмивка – Малките ти дробчета веднага ще се напълнят с вода и ще се удавиш за секунди! А ти не би искал да спиш с рибите? Не би искал да спиш с рибките, нали Джери?<br />Някъде в далечината детските писъци се родиха отново.<br />- ЕБАВАШ ЛИ СЕ С МЕН, ДЖАРЕТ! НА ХИТРЕЦ ЛИ ЩЕ МИ СЕ ПРАВИШ? – Излая Бейли – МИСЛИШ, ЧЕ СЕ БЪЗИКАМ ЛИ! МИСЛИШ ЧЕ НЯМА ДА Й РАЗПИЛЕЯ МАЛКОТО МОЗЪЧЕ! МЕТНИ ШИБАНИЯ КУФАР НАСАМ! ЩЕ БРОЯ ДО ДЕСЕТ, СЛЕД ТОВА МАЛКАТА Е ТРУП!<br />Лицето на Джарет бе станало от червено на лилаво, очите му напираха да изскочат. Пусни врата ми, проклето копеле! Позволи ми да си поема въздух!<br />НЕ МОГА! НЕ МОГА! Ако го направя ще умра!<br />- ДЕСЕТ! ЧУ ЛИ ДЖАРЕТ? ДЕСЕТ!<br />Джарет се опита да отсее себе си от онзи вътре в него, но не успя! Сякаш Другият се бе сраснал с него – сякаш бяха един и същ човек! <br />Моля те помогни ми! Който и да си! Онова там е дъщеричката ми! Помогни ми да си поема въздух!<br />- ДЕВЕТ!<br />Аз нямам дъщеричка! И онзи там, дето те учеше да плуваш не беше МОЯ баща! Аз…<br />Джарет зина широко и загреба въздух. <br />- ОСЕМ!<br />Въздухът изпълни дробовете му, вля му живот! Животът раздвижи ликвидите му, разстла ги по цялото тяло! Ръцете му бяха отпуснали хватката около врата. <br />Чудесно! Сега ми помогни да вдигна куфара!<br />- СЕДЕМ! САМ ЛИ СИ ГОВОРИШ, ДЖАРЕТ? ОСТАВАТ ТИ СЕДЕМ ШИБАНИ СЕКУНДИ!<br />Джарет обви лявата си длан около черното лъскаво куфарче! Усети грапавата кожа по връхчетата на пръстите си! С дясната освободи предпазителя на револвера! Чуканчето тихичко изщрака! Ехото се плъзна в пълнителя, но и без него Джарет знаеше, че няма повече куршуми. Всички бяха отишли за гардовете!<br />Това, което обаче Бейли не знаеше бе, че куфарчето е пълно с вестници! Това, което Бейли доре не подозираше бе, че хората на Кауфман бяха изгорили всичко, цялата агенция още снощи! От документацията по случая Кауфман, включително и от снимките с дечицата, Джарет бе открил само фина черна пепел. <br />Всичко, което имаше сега беше блъф! Силата на един последен отчаян блъф.<br />Щеше да метне куфарчето и да се втурне към Бейли с голи ръце, надявайки се нито един от куршумите му да не го намери, преди да достигне гърлото на дебелото копеле. Нещо като игра на зарове, само че тук шансовете той и дъщеричката му да оцелеят бе едно на няколко милиарда. <br />- ШЕСТ!<br />Времето забави своя ход! Една от чайките-зрители по ръба на сградата изкряска нещо смешно може би, защото останалите подеха крясъка! Веселият им кикот се сля с шума на вълните, разбиващи се в дока!<br /><br />Нет отвори очи! Безбройните звезди, разстлали се по космичната софра сякаш разтвориха сфери от светлина заедно с него!<br />Вляво един шлюз се плъзна нагоре и изплю два оловно сини паяка, които бавно се полетяха към Нет! Чак сега той забеляза, че се е отделил от корпуса и плува в открития космос. Паяците се лепнаха от двете му страни и изпуснаха пара, насочвайки го към пролуката в корпуса, зейнала насред О-то на огромния червен надпис СТРАТОСФЕРА! <br />Когато премина през изолатора, два колесни робота с глави издължени като остри клюнове го положиха на носилка и го подкараха към Медицинския център! Плъзгайки се през корабните докове и свръзки, Нет виждаше угрижени лица, които старателно проследяваха движението му, сякаш ей сега щеше да изскочи от носилката, да прекъсне някой от кабелите за електрическото захранване, да си намери отнякъде брадва и да избие всички в мрака.<br />На един от завоите видя Джак Лапни ми Шнура! <br />Джак се бе облегнал някак нахално, кръстосал ръце и му намигна с мазна усмивка! Напомни му за една реклама на лимонов сок, която бе виждал на холограмен постер на Звездното Изложение на Венера 8! На плаката една огромна катерица мъкнеше чувал с лимони и нахално съобщаваше: АКО ЖИВОТЪТ ТИ НАКИСЕЛЕЕ, ИЗСТИСКАЙ ГО НА СОКЧЕ! Погледът й, също толкова нагъл като този на Джак, сякаш подсказваше, че всички лимони до последния в чувала са крадени, но тя не изпитва ни най-малко угризение по този повод.<br />В Медицинският център роботите го положиха на металическа койка, освободиха скафандъра и малки лазерни точици мигом зашариха по ретините му. Влажни лепкави пипалца заобхождаха връхчетата на пръстите му предавайки на холограмни монитори информация за телесната му температура, скоростта на биене на сърцето му, състоянието на кръвното, устойчивостта на левкоцидите!<br />Нет примижа, когато едно огромно червено око се изплези насрещу му и заби неустоимия си поглед право в ретините му! <br />- Какво видя там отвън, Нет? – проточи дълбок оловен глас...<br />- Какво…? – главата му сякаш се въртеше и напираше да се взриви в нова слънчева система!<br />- Какво видя там…Нет?<br />„Ще ме хипнотизирате ли, копелета?”- последната мисъл бе почти изречена, но механичния глас бе станал някак толкова далечен, толкова приспивен! Нет зяпна като морена, изхвърлена на песъчлив бряг и изгуби съзнание! <br /><br />Събуди се отново и съзря далечните звезди през илюминатора в каютата си! Махалото на малкия червен клоун-часовник на масичката му ритмично тиктакаше! <br />От решетката на вентилационната шахта струеше бледа светлина с цвят на полуизгнили портокали.<br />Някой го бе завил с топло вълнено одеало, може би същият този някой сега седеше от дясната му страна и съсредоточено го наблюдаваше!<br />Нет светкавично се обърна натам, а лявата му ръка по инерция напипа скришната пластина в цепката между койката си и металното портфолио. Тя криеше личния му лъчев дегустатор, продаден му на един от звездните докове от ентусиазирано холограмно чиче – „Тъй верно, сир, до трийстина метра ги лови и ги режи на две, пущината му с пущина, затуй й викат Шилото! Ни на чувек прущава ни на заик-мутант!”<br />На еникелово столче, напиращо да се подгъне седеше Бостън и го наблюдаваше с добродушния си, съдържащ някаква доза нежност поглед! Всъщност не можеше да се каже, че Бостън е точно неговият най добър приятел на борда! Бостън бе приятел на всички! Пък и кой не би искал да има за приятел двуметрова горила с плещи, широки като Дъговото летище в Шри Ланка 38 000!<br />- Бостън, какво правиш тук?<br />- Какво мислиш, че правя? Чух за малкото ти приключение и дойдох да те видя!<br />- Колко време бях аут?<br />- 24, може би 23 часа…<br />Нет изохка. <br />- Как си, приятелче! – Бостън топло стисна ръката му и Нет усети, че още малко натиск и пръстите му ще се скършат като ръждясали корбураторни сламки в коравата деснячка – Доста се бяхме попритеснили за теб там отвън, така да знаеш!<br />- Добре съм! Малко ми се вие свят!<br />Бостън кимна към чашата на масичката, в която искреше бистра зеленикава течност.<br />- Ябълков сок! От паста е, но някой и друг рециклиран витамин няма да ти се отрази зле!<br />Нет пое чашата и отпи! Пръстите му трепереха и на ръбчето на стъкленицата кацна малка капчица пастен сок.<br />Бостън го гледа известно време, подпрял се с лакти на облегалката на стола като някакъв митичен бейзболен треньор, наблюдаващ съзерцателно своите момчета, опрял се на дръжката на бухалката. Накрая наруши мълчанието с топлия си тъжен глас. <br />- Какво видя отвън, Нет? Всички разправят, че нещо ти е изкарало ангелите…<br />- Нещо… Не знам какво! Беше като… беше като малка звезда!<br />- Видял си окото! – проточи Бостън някак съдбовно. – Видях го поне три пъти през стъклото в каютата през последните три седмици! <br />- Сериозно!?<br />- Малкият червен клоун продължаваше да тиктака напевно!<br />- И други са го виждали! Но си мълчат! Нали го знаеш, нашичкия Джак! Ако подочуе, че на разни хора им се привиждат някакви работи, дето не излизат на мониторите, нищо чудно да изкука и да хвърли някой зад борда!<br />- Джак! Джак ми е набрал много! – Нет седна в койката си и обви коленете си в ръце. – Имам чувството, че крои нещо! Някаква гадост, за да ми скапе оставащите седмици до командировка!<br />- Докосна ли го, Нет? – В очите на Бостън играеха някакви малки странни светлини. – Окото, имам предвид! Аз винаги съм искал да го докосна! Още от първия път, когато го видях!<br />Нет не можеше да откъсне поглед от очите му.<br />- Докоснах го, да! <br />- И…? Какво стана, когато го направи!?<br />- Искаш ли да ти разкажа!<br />- Повече от всичко, Нет!<br /><br />Меки водни мехури в малката нощна лампичка преливаха един в друг и обменяха цветовете си. Когато Нет привърши историята си, Бостън систематично зацъка с език.<br />- Нали знаеш, какво ще каже за това психарчето, Нет! Ще каже, че си халюцинирал там отвън! Че си изперкал! Че си кривнал от пътя, само, че ей тук в главата-Бостън почука черепната си кутия! – Ще каже, че си опасен за екипажа! Ако не те изхвърлят направо в космоса, ще продадат договора ти на някоя колония и ще копаш руда на някой спътник докато пукнеш!<br />- Точно затова и няма да кажа на никой!<br />Бостън се изсмя!<br />- Ох, повярвай ми, вече си го казал! Първото нещо, когато те прибраха беше да те включат към Анализатора! Всичко си си изпял! В момента Джак сигурно обмисля дали да те пусне направо навън или първо да те одере жив! <br />Нет задържа погледа си върху този на Бостън!<br />- Ти вярваш ли ми, Бос? В смисъл вярваш ли на всичко, което ти разказах току що!<br />Бостън прокара ръка по наболата си тежка челюст. Прогони един непослушен кичур отделил се от гнездото на житно русата си коса. Очичките на червения клоун присветнаха за миг и искрици отблясък се плъзнаха по малката значка на Бостън на мястото на сърцето му! Златистата пластина „Напред Звездни Патета!” информираше, че две десетилетия преди началото на Новата ера Бостън е бил част от Галактическата Флотилия! Командир? По-скоро не! Значката беше мъничка, скромна-най-много да е бил подофицер. Все пак тя говореше за славните времена, които бе преживял Бостън на фона продължението им – безславна служба като главен механик на забравен от Бога космически лайнер от трети клас.<br />- Вярвам ти, че нещо е станало! По дяволите, аз самия го видях! А ако има нещо, което научих през тия години, Нет, е да вярвам само и единствено на очите си! <br />- Вярваш ли... – Нет си пое дълбоко въздух, сякаш щеше да се опита да изкашля мисълта си. – Вярваш ли, че съм бил… Вярваш ли, че съм бил другаде!<br />Бостън се усмихна и размаха добродушно пръст!<br />- Вярвам, че си си мислел, че си бил някъде другаде, Нет! Вярвам, че си видял онова нещо и си си изкарал ангелите, след това просто си дал на късо!<br />- Не, не беше това! – Нет изтрака със зъби, сякаш се опитваше да захапе действителността. – Беше прекалено истинско! Вятърът, още го чувствам по себе си, писъците, беше прекалено… истинско! <br />- Мога да ти кажа отсега, това което ще ти каже психиатърчето, момко! Ще ти каже, че си си пофантазирал малко навън! На нашичкия му е омръзнало да изчислява наноускорения и да попълва формуляри и е решил да бъде някой друг! – Бостън направи драматична пауза. – Иска да е детектив! Да гони лошите по покривите! Да спасява деца… <br />Нет дори не бе усетил сребристата гореща капка пот, която се бе отделила от горната повърхност на скулата му и бе покапала по веждата! Още една се отдели от връхчето на носа му и увисна заплашително. Нещо в него прищрака.<br />- Онова дете... – Нет сграбчи Бостън за лапата. – Мери Ан е дъщеря ми… Ако онова е истина, съм изоставил собственото си…<br />Бостън го хвана за раменете здраво, като с клещи и го разтърси.<br />- Слушай! Побъркваш ли се човече? Нямаш дете! Никога не си имал! Дори не си женен за Бога! Чуваш ли ме? – Обилна пот струеше от лицето на Нет на вади и попиваше по връхчетата на ризата му. Ръцете му трепереха. – Побъркваш ли се?<br />Нет потрепери! Някъде зад дебелото стъкло на илюминатора се носеха писъците на Мери Ан, която го зовеше за помощ!<br />- Слушай сега! Искам да се изкъпеш, преоблечеш, да се наспиш хубавичко, и утре като си изпееш рапорта пред Джак, двамата отиваме право при Док, окей?<br /><br />Умората го караше да вижда света около себе си през кадър, той залитна, докато се намести под душа. Водните капки бяха искрящи топчета, които падаха като снаряди – докоснеха ли кожата му, разбиваха се в елмазена заря. Горещите струи образуваха пара, която се стелеше в малката баня като гъста мъгла.<br />Като насън Нет прекрачи малката преградка и застана пред огледалото, замъглена от тлъстата бяла пара. Пръстът му сам се насочи към повърхността му и изписа думите:<br /><br />СПАСИ Я<br /><br />В линиите на буквите, които бе начертал Нет видя отразени очите си! В тях се четеше ужас, какъвто не бе изпитвал никога досега. Нещо, някой, някаква част от него се беше върнала с него в неговия свят! Онзи плачеше и се молеше, плачеше като малко дете, както плачеше Мари… Пръстът на Нет затрепери и отново се лепна за стъклото повтаряйки очертанията.<br /> <br />СПАСИ Я<br /><br />Слушай ме, който и да си? Това дете не е мое! Няма такова дете! Всичко съм си измислил, защото напоследък нещо съм се чалнал! Ти самия дори не съществуваш! Казвам се Нед Строубъри, Първи… Първи… <br /><br />СПАСИ Я<br /><br />Казвам се Джарет Сан! 30 годишен, завърших полицейската академия в Сейнт Оклахома през 34-та. Вдовец. Имам дъщеричка, която ще умре след шест секунди, ако не ми помогнеш! Не знам, кой си ти, но който си, моля те, върни се и спаси детето ми!<br />Как бих могъл? Дори да исках, как бих могъл…<br />Чакай малко, ако ти си в мен, значи и онова е в мен… Окото! Чак сега Нет усети, че стомахът му гори. Сякаш нещо разяждаше вътрешностите му отвътре.<br />Залитна. Падна, повличайки със себе си полимерното перде. Опитна се да стане, но отново се свлече на земята.<br />Изпълзя от банята на четири крака и някакси успя да се добере до мобилния център. Вкара малката силиконова мидичка в ухото си и набра номера на Бостън. В слушалката изпращя дълбокия му сънен глас.<br /> - Ало!<br />От очите на Нет запълзяха сълзи! Гласът му излизаше на тласъци, като кучешки лай.<br />- Май наистина започнах да изперквам, човече! Рисувам разни работи! Чувам гласове!<br />- Човече, просто легни и се наспи! Вземи си успокоителните, оставил съм ти една опаковка…<br />- Бостън!<br />- Да! Тук съм!<br />- Ще се върна там! Решил съм го. Ако нещо… Ако нещо стане с мен искам ти да кажеш на нашите! Ти си ми най близкия човек тук!<br />В пращящия на интервали глас на Бостън пробяга неподправена тревога!<br />- Слушай, човече! Не знам, какво си решил да правиш, но каквото и да е, просто спри! Ще бъда при теб до пет минути! Просто спри и не прави нищо, докато не дойда!<br />Светът около Нет потрепери и загуби епицентъра си! Не! Не още!<br />- Бостън, моето поколение не сънува, но ти си все още можеш, нали? Случвало ли ти се е да вкарваш нещо в съня си!<br />Чуваше тежкото дишане на Бостън, който тичаше по коридорите към него!<br />- Веднъж… Веднъж… Нашите ми бяха купили игрална конзола… От онези старите модели със стикове! Толкова се зарадвах, че… Играх 12 часа без да се спра и накрая съм заспал… Сънувах я, сънувах, че продължавам да играя!<br />- Това исках да знам!<br />- Но онова не беше истинската конзола! Беше представата ми за нея! Разбираш ли, исках я толкова много, че…<br />Нет прекъсна връзката. Намери пластината под койката и откачи капака! В меката плазма в пролуката го очакваше Шилото - лъчев дегустатор с радиус на действие 30 метра. <br />Вече беше почти там.<br />Наблюдаваше през очите на другия и след малко щеше да се намести в тялото му, както охлюв, прибиращ се по лабиринтовидния път обратно в черупката си.<br /><br />В другия свят Джарет Сан метна куфара. Бейли впери унесен поглед в него, сякаш сам Архангел Михаил слизаше от небето, за да му въздаде милосърдието си, а Джарет стисна до болка дръжката на револвера. Един последен слънчев отблясък взриви в малка оловна буря сияние металното връхче на дръжката, и куфарът застина в пространството по средата на полета.<br />Визуалната част от каютата се изви като отразена през криво огледало и се завихри като водовъртеж в средата на който искреше едно око предаващо като 3D екран това, което виждаше Другия.<br />Като насън Нет започна да го увива с лейкопласт Шилото около китката си! Предметите в близост, особено острите им ръбове загубиха очертанията си, а ушните му миди се напълниха с онова особено бучене, което предхождаше първата му телепортация.<br />- Не можеш да вземеш това там, Джак! – се плъзна между слоевете на полуздрача един мек глас, съдържащ в себе си изненадата на момента и една лека, съвсем осезаема нотка на заплаха! <br />Времето възвърна своя ход. Водовъртежът се разля и изчезна.<br /><br />Нет се обърна и съзря Първи капитан Джак-Лапни ми Шнура, облегнал се на рамката на плъзгащата се врата някак съвсем непринудено. Също толкова непринудено и естествено той бе насочил към лицето му още един Лъчев Дегустатор, дори по-обемист от неговия собствен! – Можеш да пренесеш само ума си, телата остават тук! Учудвам се, че още не си го разбрал. <br />Пръстът върху спусъка на Шилото леко потрепна, но капитанът съзря и това движение.<br />- Искаш ли да се хванем на бас, че оттук мога да ти пробия в главата, още преди да си казал „Джак”! Хайде сега бъди добро момче и развии лейкопласта! <br />Нет се подчини и лъчевия му Дегустатор леко тупна в хидропластовите власинки на килимната покривка.<br />- Хайде сега двамцата с теб да отидем на малка разходка, Джак, какво ще кажеш?<br />Дулото на другия Лъчев Дегустатор леко му кимна, подканяйки го да се изправи и да излезе в коридора. Нет се подчини и Джак тръгна зад него. Дъхът на капитана във врата му пареше, подсказвайки за възбуда, привична на горско животно, надушило плячка!<br />Кристална врата в една пролука между коридорите, останала невидима до този момент, разтвори безшумно крила и двамата се пъхнаха вътре! Прозрачният асансьор ги понесе към по-долни и по-добре осветени нива, които хвърляха на тласъци снопове от изкуствена неонова светлина върху лицата им.<br />Нет затвори очи и се напрегна да накара света отново да затрепери и времето да забави своя ход! Само ако можеше да се концентрира…<br />- Знам, какво си мислиш, Джак! Откажи се! Не става така! Ще ти трябва много повече време, ако искаш да го овладееш…<br />- Ти знаеш ли, какво е това?<br />- Разбира се, Джак! – измърка някъде в сенките зад него Първия капитан! – Нали не си мислиш, че всичко ти се случва случайно, просто така… Че не се дирижира от някой с малко повечко мозък от теб?<br />- Тогава сигурно знаеш, че трябва да се върна там на всяка цена, нали? – гласът на Нет бе станал хладен като метал. Ако бе стиснал още малко зъбите си, връхчето на резеца му сигурно щеше да се пречупи. <br />Мониторът над малкия кристален циферблат изписа числата, което бе изписал Джак, чрез мобилния център, монтиран в слепоочието му. Мобилна връзка с компютрите на кораба имаха само командирите.<br />- 14.19. Няма такъв етаж!<br />- Това е междинен етаж, Джак! А ако си поиграеш малко с числата, може да откриеш, че отговарят на инициалите ти!<br /><br />- Вратите безшумно се разтвориха и двамата се озоваха в снежнобял коридор, който наляво се губеше нанякъде, а надясно водеше към също толкова бяла механична врата, чийто очертания едва личаха, но пък върху й грижливо бяха изписани яркосини цифри: 43.<br />Джак насочи Нет натам, от нетърпение, ръката, държаща Дегустатора за миг потрепери.<br />Явно заради обзелото го задоволство Джак не бе подготвен за бързината, с която се извърна Нет, и за зашеметяващия юмручен удар, който отметна главата му назад в морето от болка, което щеше да му причини досега с алохромното покритие на стената. Секунди по-късно от разбития му нос шурна яркочервено поточе от кръв.<br />Нет грабна Дегустатора, паднал в близост и го насочи към капитана си. <br />- Не мърдай, Джак! <br />Джак се ухили, а в извивката на усмивката му и остротата на зъбите му, обагрени от шуртящата кръв прозираше нещо диво и хищническо.<br />- Ти не мърдай, Джак!<br />Изумен Нет наблюдаваше пръстите си, които се разтрепериха и освободиха хватката на Дегустатора и той отново тупна на земята! Погледът му създаде невидим вектор, който тръгна от черната точка, появила се в искрящата белота на стената вляво от главата на Джак, премина през връхчетата на треперещите му пръсти и стигна до извора на изгарящата болка, появила се сякаш из от нищото. В рамото му зееше дупка, издълбана толкова чисто, че сякаш винаги си е била там. По страните й дори още не бе избуяла кръв. През дупката Нет съзря доволната блага физиономия на Бостън, чийто Дегустатор все още димеше от току що произведения изстрел. <br />Изумлението му го свари неподготвен за следващия удар, който дойде точно от обратната страна и запрати главата му на романтична среща със стената. Непреходната като мистерията на Черната дупка усмивка на Джак, Лапни ми Шнура, Първи капитан на кораба майка, се замъгли.<br />Двамата с Бостън го подхванаха, още преди да е успял да се строполи на земята и го понесоха към вратата, която се плъзна нагоре и настрани.<br />Озоваха се в лабораторна стая, обляна от искрящо бяла светлина! Силуетите и формите на обектите в нея се губеха сред белотата, освен тези на двете полегнали платформи с формите на човешки тела и на металическата масичка, по която блестяха остриетата на хирургически инструменти. По стените жужаха огромни холограмни монитори, изобразяващи две тела-едното оцветено в жълто, другото в червено.<br />- Можеш ли да повярваш, че всичко това е създадено за теб, Джак! - От гласа на командира струеше задоволство! – Не само лабораторията! Целият шибан кораб, цялата шибана мисия! Не може да не се гордееш със себе си! Бос! Прикови го към лявата койка!<br />Тялото на Нет потрепери. Струя кръв, с неясен произход, се стече по челото и отвореното му око, разцепвайки белотата на две, като пукнато стъкло.<br />Най-после Нет изгуби съзнание.<br /><br />Първо Мрак, а после цепки от светлина.<br />Цепките се разтвориха в елипси и от тях заструя светлина и точки, които се концентрираха в очертания. Бавно Нет се завърна от едно друго измерение-на пълен мрак.<br />- Защо трябва винаги да правиш всичко по трудния начин, Джак? – наведе се над него Първия капитан и опари страните му с горещия си дъх. <br />Нет понечи да замахне и да доразбие носа му, но лявата му ръка бе прикована към койката, дясната бе напълно обездвижена. <br />Тогава се върна и болката. Изгаряща болка, която се разстла по цялото му тяло и го принуди да стисне зъби, почти прехапвайки връхчето на езика си.<br />В болката имаше и нахалство! Някаква прекалена натрапчивост, сякаш някой тъпчеше отворената му рана с нажежени въглени.<br />Нет сведе поглед. Беше гол до кръста, а по корема му струяха алени струи. Орди черни паячета пъплеха около ръбовете на дупката зееща в рамото му и се топваха в откритата тъкан вътре като опитни гмурци. Половината от тях се разделиха на отделна фракция и сами пробиваха дупчици в корема му и потъваха вътре. Гръбчетата на всички завършваха с ефирни нишки, тънки като паяжина и искрящи като сребро. <br />- Съветвам те да не мърдаш много-много, Джак! – рече Джак. – Тия малки хитреци захапят ли веднъж нерв и не пускат. А кордата е от нетан, ще те направи на решето.<br />С грация, подхождаща на ранга му, Джак Лапни ми Шнура се съблече до кръста и се отпусна на срещуположната койка и метални обръчи мигом закопчаха китките и кръста му. <br />Нет проследи нишките, които струяха от гърдите и корема му. Те водеха до миниатюрна табличка на масичката с инструменти до койката на Джак, по която нетърпеливо потропваха с крачета още неколкостотин черни паячета. Като по сигнал всички заедно, като едно цяло, налазиха Джак и запробиваха кожата му.<br />- Нямаме много време! – Първия командир затвори очи, борейки се с болката.<br />- Бостън, дръж го на мушка! Ако тръгне да става, пробий му ташаците!<br />Някъде отдясно Бостън насочи Дегустатора си към Нет.<br />- Съжалявам, Нет!- измърмори Бостън. – Федерацията ми плаща за това повече, отколкото и двете ти тела биха могли да изхарчат за два живота.<br />- Какво ми правите по дяволите? – изпъшка Нет. Болката от рамото, смесена с тази от стотиците малки пробиви в тялото му, бе станала непоносима.<br />- В резервоарите им има магнитни частици. – отвърна Джак. – Първо ще променят полюсите на генератора в теб, а после ще го осмучат като пиявици и ще го прехвърлят в мен по нетана. Аз ставам Преносител и ще си кажем сбогом, Джак.<br />- Какъв е този Генератор? Какво е това вътре в мен?<br />- Чувал ли си теорията на Либерман, Джак? Ааааах! – кожата на Джак най после поддаде и заприлича на кървава решетка. – Не е много популярна, защото никога не е била доказана. Според нея едно и също ядро енергия, управлява няколко тела в няколко различни измерения едновременно… В различно време и пространство. Вие математиците не вярвате в такива работи, нали Джак? Не вярвате в съществуването на нещо, наречено душата!<br />Някъде в далечното Дегустаторът на Бостън прищрака заплашително и започна да се презарежда.<br />- Това вътре в теб е Енергийно ядро, Джак, наричаме го също Енергиен Генератор. Виждаш ли, когато което и да е от няколко тела, управлявани от едно и също ядро енергия или иначе казано душа изпадне в крайно състояние на шок, то праща сигнал. Това се случва много рядко и единствено, когато животът на тялото пратеник е застрашен. При силен стрес то изпраща сигнал за помощ, нещо като SOS сигнал, към всички свои еквиваленти в паралелните измерения, които обитават… Следиш ми мисълта ми, Джак?<br />Нет кимна болезнено.<br />- Това е сияние, миниатюрна звезда, изградена от газ и свободни електрони, която се проектира открития космос в няколко паралелни системи. Тя е запечатала в себе си точния момент, в който е била изпратена от тялото приемник. <br />Джак си пое дълбоко въздух. Някъде в носната му кухина някоя малка артерия поддаде и от дупката в носа му шурна ручейче кръв.<br />- Генераторът може да престои милиони, милиарди години, докато не бъде открит. Всъщност нямаме представа по колко издържат, защото никога не сме имали възможност да го изследваме обстойно. Този е много стар. И е вторият, който Федерацията е засичала. Има сведения за трети, още преди Федерацията да бъде създадена. Бил е засечен от търговски лайнер в системата Сириус. Един от пасажерите изведнъж полудял и хукнал навън без скафандър. Това нещо е влязло в него още преди тялото му да се пръсне, но когато го прибрали в кораба, то се е разпаднало при дисекцията.<br />- Нямаш представа, колко си ценен за нас, Нет! – обади се Бостън, дулото на Дегустатора все така безмилостно насочен към главата на първия бордови администратор на кораба-майка. – Нямаш представа, колко усилия хвърлихме за да те намерим и доведем тук.<br />- Разбираш ли, Джак? – продължи капитана – То не е влязло в никой друг, то регистрира и зове единствено приемника си. Отказва да се асимилира от който и да било друг. <br />- Но веднъж вече асимилирано от тялото-приемник – обади се Бостън – то променя полюсите си и се превръща в обикновен Генератор. Такъв, който може да бъде репродуциран. Само ако можехме да го задържим, той може да бъде използван от всеки.<br />- Не е ли прекрасно, Джак! Не е ли прекрасно, всеки, който може да си го позволи, може да използва няколко тела едновременно. Имаш ли представа, каква сила е това. Имаш ли някаква малка представа? Да чукаш две жени едновременно с две различни тела! Да бъдеш светец в едно измерение и масов убиец в друго. Да имаш свободата да направиш, каквото си поискаш, като си знаеш, че ако изгубиш едно тяло, винаги можеш да продължиш с резервно. <br />- Това! Това нещо… Как ме е избрало? Как ме е намерило?<br />- Ти слушаше ли ме изобщо, Джак? – изсъска капитана. Някъде отзад на мониторите двете очертания на тела се оцветиха червено и жълто. Замигаха светлини и изкуствен женски глас, нежен като полирано с лазер титаниумно острие, съобщи, че прехвърлянето започва след 10 секунди. – Ти си този, който го намери. Сънувал си го през всичките тези години, сънувал си го още в утробата на майка си! Това е, което винаги си желал, да намериш себе си, нали Джак! <br />Нет си спомни за Междузвездния бардак на Чарли! Спомни си и един друг сън. Като малък сънуваше един чуден космически кораб, скрит сред звездите. Кораб, построен само за него, който ще го отведе, където си пожелае. Дори и до най-далечната точка на Вселената. <br />- Как се озова на този кораб? Знаеше ли изобщо защо се записваш за тази мисия? Или го направи автоматично, без да мислиш? – Очите на Джак бяха почервенели. – Федерацията организира мисии като тази веднъж на всеки десет години. На всяка една обитавана планета. Тези мисии не са се осъществявали никога досега, никога полетата на доброволците, които са се записвали за тях не са съвпадали с това на Енергийното ядро. Обаче най после ти се появи, Джак! Намери ни сам и се записа за мисията, точно както бяхме предвидили, че ще стане.<br />- Чакай малко! Това нещо е на няколко милиона години нали? Как сте знаели, кога точно ще се родя, за да го намеря?<br />- В тази плоскост на вселената, винаги има телесен еквивалент на пратеника, Нет! – рече Бостън – Когато един умре, друг се ражда! Телесните еквиваленти преди теб просто са чакали да бъде изобретен междузвезден кораб като Стратосферата, който да може да достигне толкова отдалечена част от Вселената. <br />- Мили Боже Господи! – въздъхна Нет. Непослушни черни кичури бяха слепнали с потта по челото на Нет и образуваха черна паяжина пред очите му. Паяците в корема му продължаваха да ровят, а кожата, покрила корема му, плачеше с кървави сълзи. – Какво ще правите с мен, когато го вземете…?<br />- Както знаеш Федерацията се отцепи от Конгреса, Нет! – за пръв път Джак го нарече с името му. Гласът му криеше лоша имитация на съжаление. – Имаме много врагове. В наш интерес е да запазим тайната на сила като тази. Виждаш ли това? – Джак измъкна от скрит пашкул в долната част на фиброкостюма си металически цилиндър.<br />- Детонатор ли е това, Джак?<br />- Точно така! Цялата Стратосфера е минирана, още със създаването й. Основният взривен заряд е разпределен по равно тук и в командния център. Както и сам можеш да си представиш, когато с Бостън сме на безопасно разстояние, корабът ще се разцепи на две. Зад онази стена има таен сектор, снабден със спасителна совалка и летищен коридор. <br />- За съжаление има само две места, Нет! Няма да можем да те вземем! – ухили се Бостън. – Обаче не се притеснявай, ще запазя спомена за едно страхотно приятелство.<br />Оцветеното в жълто човешко очертание на единия от мониторите започна да отделя жълти неонови потоци по линиите, които го свързваха с другото тяло, оцветено в червено. Две паячета внимателно разтвориха устните на Нет и се гмурнаха в устната му кухина. Първият корпусен администратор почувства, как се залавят за гласните му струни. <br />Още две паячета пролазиха по лицето му. Пробиха месестата част на скулите му с острите си крачета, разтвориха ги като завеса и се скриха зад нея. Пролазиха по черепа му, като подвижни ракови образования.<br />От отсрещната страна, още четири корди стърчаха от лицето на Джак, а оцветения в червено човешки силует на монитора, започна да се пълни с жълти вълнообразни струи. Нет затвори очи, за да притъпи болката.<br />- Значи сте намислили да затриете всички, целия екипаж…? - Нет усети как паячетата в челото му засмукват енергия, а нетановите жички с който бяха свързани за лицето на капитана затрепериха, предавайки енергията. – В такъв случай искам да ви кажа нещо и на двамата.<br />Нет внимателно измъкна дясната си ръка от скобата, смилайки междувременно костта на палеца си. Болката вече беше нещо далечно и нямаше значение. Нет се наведе напред и загреба нетановите нишки, увивайки ги около юмрука си.<br />- Стой на място, Нет. Стой или, кълна се в майка си, ще те надупча! – изкрещя Бостън, но ръката му потрепери.<br />Нет се обърна и показа на Бостън два реда бели зъби, единият от които бе разбит и огънат навътре.<br />- Не би стрелял тук, нали приятелче! – ухили се Нет – Не би искал да вдигнеш всички ни във въздуха, особено с толкова тротил наоколо? Пък и не би рискувал да ме убиеш, докато още го нося в себе си нали?<br />- Какво по дявол… - изписка Джак, сякаш щеше да се разплаче. Нетановите нишки, увити около юмрука на Нет, болезнено изпъваха кожата му. Пръстите му трескаво се опитваха да намерят копчето, което освобождаваше металните скоби, увити около кръста и прасците му. <br />Нет отново затвори очи и затегна още веднъж кордите в юмрука си като поводи. Гласните му струни се подуваха в гърлото му.<br />- Има още нещо, което искам да знаете и двамата, преди да отида пак там. – каза Нет с гласа на Джарет Сан. – И искам да ме чуете добре, защото, когато се върна пак, ще ви убия и двамата!<br />Чертите на лицето на Нет се бяха променили, някак изострили. Причината не бе факта, че бяха изопнати от нетановите нишки.<br />- Когато се прехвърлих за втори път се почувствах силен. Не мога да го опиша. Така не съм се чувствал никога досега. Сякаш… Сякаш да контролирам материята и времето. Така се чувства човек, когато намери ключа към себе си, нали Джак? А това освен всичко друго е и ключ, нали така? Ключ към много врати. <br />Нет си пое дълбоко въздух.<br /> – Освен това, би трябвало да знаете, че никога не бих я изоставил! Никога! Чаках прекалено дълго, за да я изоставя точно сега.<br />- Застреляй го в главата! – изкрещя капитана. – Убий шиб…<br />Преди Бостън да успее да натисне спусъка, Нет загреба със здравата си ръка малко време от водовъртежа, който се бе образувал пред него, и пръстът на другия застина на спусъка. Кордата остана да виси във въздуха, увита около невидима ръка.<br />Някъде в този момент от времевата спирала, Нет се пренесе.<br /><br />В другия свят куфарчето бе застинало по средата на полета, а един палав слънчев отблясък се кипреше върху ръбчето на лъскавата му дръжка. Времето възвърна своя ход и Джарет Сан, последния частен детектив на един затънал в кал мегаполис и част и елемент от Нет Строубъри, главен администратор на кораба-майка, се втурна с голи ръце към дъщеричката си. Видя ужасът изписан в детските очи видя и Бейли, който отклони поглед от куфарчето и с някакво ужасяващо спокойствие насочи пистолета си към главата му.<br />- АХ ТИ ПРОКЛЕТ… - изрева Бейли като ранена мечка.<br />Видя като на забавен кадър куршума, поел като звездна ракета към окото му и отново завихри материята във водовъртеж. Куршумът застина във въздуха на сантиметри от главата му и Джарет го погали, с ръката, която съзнанието му отчаяно се опитваше да убеди, че е осакатена завинаги. <br />- Имаш ли душа? – рече Джарет на куршума. – Носиш ли по себе си електроните на тези, които са те пипали? Ако е така ела с мен!<br /><br />Обратно на Стратосферата, Нет Строубъри обхвана със здравата си ръка, застиналия в пространството куршум и го насочи към лицето на опуления Бостън, който все още не можеше или не бе имал време да осъзнае какво се случва. <br />Нет освободи водовъртежа и куршумът изсвистя и се заби в главата на корабния механик, разбивайки от челото му малки парченца кост. <br />Изщракване някъде отпред привлече вниманието на Нет. Джак най после бе открил пластината, освобождаваща обръчите. Преди да се плъзнат настрани обаче, Нет отново напъха китката си в снопа нетанови жички и дръпна с всички сили. <br />Кожата на Джак, Лапни ми Шнура поддаде, раздроби се на ресни и се разтвори във всички посоки, като пипала, които разкриха кървава човешка каша, останала по голи, разкъсани нерви, които се надпреварваха да шуртят пурпурни потоци кръв. Нещото отдолу, запищя ужасно, а воят му отекна насред кораба-майка.<br />Водовъртежът бавно започва да се стеснява и Нет разбра, че трябва да побърза. <br />Паячетата под кожата на Нет заизлизаха сами, оставяйки след себе си кървящи дупки и се втурнаха към приятелчетата си, разпилени и пързалящи се смешно в месестите локви кръв под съседната койка. Едно окъсняло паяче, заседнало в подкожната мазнина, подаде главичка, мокра и лъщяща, изпод зърното на Нет. Той го измъкна, пренебрегвайки жилещото парене в гърдите си и писъците на кървавата каша на другата койка, намести го върху месестата част на палеца си и го изстреля със средния си пръст в посока трупа на Бостън. <br />То се приземи точно върху Дегустатора и търсейки нещо, за което да се хване, се залови, като мравчица за сламка, за напръстника около спусъка. Нет го идърпа като опитен рибар тлъста клонирана пъстърва и оръжието се озова в ръката на Нет и той се гмурна отново в завихреното време-пространство, което бе предизвикал.<br /><br />В другия свят Бейли се пулеше като онези нескопосани клоуни в цирка, току що открили, че ябълковия пай, с който са замерили другия клоун се е приземил право в лицето на минаващото наблизо ченге.<br />Пред очите му Джарет бе спрял куршум с дланта си, а секунда по късно в същата тази ръка се бе появил някакво странна на вид джаджа като онези, с който се стреляха в Стар Трек.<br />Преди да успее да осмисли станалото, странното оръжие на Джарет изригна огнен поток и проби дупка с размерите на ябълка в учудената му глава. Бейли се поизправи, опипа ръбчетата на дупката, побелели от втечнения му мозък, смръщи се сякаш току що бе открил, че е издухал всичката сметана от горещото си мокачино и се строполи по очи.<br />Джарет се втурна към Мери Ан и я прегърна, както не я бе прегръщал никога досега. Или може би само веднъж. Когато майка й бе починала при раждането в болницата, наситена с острия мирис на спирт и формалин, и хора със студени погледи и бели престилки бяха връчили малкото бебче в ръцете му. <br />Тя се бе укротила в ръцете му тогава и бе престанала да плаче. Позволи му да я изнесе навън, край водите на кроткото езеро, обагрено от лъчите на утрото. Блестяха като хиляди малки звезди, накацали върху връхчетата на вълничките, полюшвани от вятъра. Мери Ан бе протегнала малката си нежна ръчичка към тях, въпреки, че все още не бе разтворила очите си, за да ги види.<br />Ако ги разтвореше, Джарет знаеше, че ще са сини. Сини като на майка й.<br />Бе я прегърнал тогава. Бе я прегърнал силно, както сега, и й бе й обещал, че никога, никога, никога няма да позволи да й се случи нещо лошо.<br /><br />Дървеният капак, който Джарет бе залостил след себе си най после поддаде и хората на Бейли нахлуха на площадката. Всички до един бяха въоръжени. <br />- Татко! – Мери Ан се притисна в него още по-силно, а сълзите й опариха бузата му. Гласчето й беше като молитва.<br />- Затвори очи, миличко! Татко никога няма да те остави! – прошепна Джарет – Сега ми се довери и затвори очи.<br />Понечи да я вдигне, но ръката му висна безпомощно. Мозъкът му отказваше да приеме, че в това изражение на време-пространството е здрава.<br />Обгърна я отново с лявата ръка и хукна към ръба. Отвъд висеше бездната между двете сгради, но ако само успееше да изпревари куршумите и да достигне следващия покрив, щяха да бъдат спасени.<br />Някъде зад тях изтрещя първия изстрел.<br /><br /> На Стратосферата Нет Строубъри също тичаше за живота си. Пробитата му ръка висеше безпомощно, а с другата бе обгърнал нищото.<br /> Когато обръчите, пристегнали кръста му, го бяха освободили, чак тогава си бе спомнил за Детонатора. Човекът без кожа Джак, Къде ми е Кожата, бе успял да го задейства, докато Нет бе зает с Бейли.<br />- Уърфетхе ф атха и тхи и схипханата тхи Нери Ан! – бе изсъскал Джак, Нямам Устни, преди Първата ударна вълна да го погълне.<br />Сега Нет бягаше като вятъра, а зад него взривовете, вързани един за друг се задействаха верижно един след друг. Ако само спреше за миг за да поеме дъх и да се обърне, щеше да види искрящите вълни на безмълвните огнени взривове, набъбнали като пухкави дъждовни облаци, поглъщащи и топящи тялото на Стратосфера. <br />Някъде в далечината проехтяха първите човешки писъци, на хора потопени в огън или удавени във вакуум. Писъците бяха кратки и мимолетни като спомен за крясъка на морски чайки, сливащ се с шума на прибоя.<br />Пътят към тайния сектор със спасителната совалка бе отцепен, така че Нет се надяваше да успее да достигне до командния център и да го обезвреди и отцепи преди да се е задействал взрива, заложен там и преди да са го достигнали останалите взривове.<br />Той нямаше спомени за собствения си баща, но затова пък му се яви бащата на Джарет, който се усмихна и замърка с престорената грижовност на есента: „Искаш да си по-бърз от огъня ли, синко? Ами че това е невъзможно, мойто момче! Това е като да дишаш под вода!”<br />Нищото в лявата му ръка доби плътност и натежа, но Нет не забави своя ход. Дробовете му горяха, а горещината на течната лава, облякла настъпващия студ на космоса барабанеше с мъртви кокалести пръсти по тила му.<br />Единственото му спасение бе в края на този безкраен бял коридор.<br />- Татеееее! Какво става, татенцееее! – изпищя Мери Ан!<br />Как се бе озовала тук? Нет се надяваше да са му останали сили, да я върне обратно.<br />Някъде отпред бе проехтял и втория взрив. Корпусът на кораба пред тях изгъгна тихо, изви се и се сгърчи като праисторически гигант, ранен от ловци, разтвори се, за да открие величието на огнените облаци, зарята от разноцветни огнени искри и дълбините на безкрайния черен космос.<br />- Божичко, тате! Откъде се появиха всичките тези звезди! – прошепна Мери Ан!<br />- Затвори очи, миличко! Сега затвори оч!. – каза Нет с гласа на Джарет Сан.<br />Той така и не спря! Не се и обърна, за да бъде погълнат от настъпващите потоци лава. Продължи да тича към ръба на прекъснатия коридор, отвъд от който бе останало само нищото и светлината на безбройните звезди. Вакуумът най после го засмука. Той притисна детето към себе си, стопявайки го в нищото, и отскочи от ръба. Последното нещо, което видя бе светлината на билиардите звездни очи, загледани безмълвно в него.<br /><br />В другия свят, по средата на магистрала, изградена от свистенето на два куршума, Джарет Сан, все така притиснал Мери Ан към себе си продължи скока между двете сгради. В една далечна галактика, в едно съвсем различно измерение, на светлинни години от най-близката обитавана планета, една звезда се роди и заискри по-силно и по-ярко от всички останали.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-16486789503108499362010-06-08T17:11:00.000-07:002010-06-08T17:15:48.647-07:00БЕТИ СПАСЯВА ЗАЙО<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/_HIkfGv0HEKk/TA7c8f2DaTI/AAAAAAAAAAM/uwF2gZLWg4Q/s1600/IV.jpg"><img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 249px; height: 320px;" src="http://1.bp.blogspot.com/_HIkfGv0HEKk/TA7c8f2DaTI/AAAAAAAAAAM/uwF2gZLWg4Q/s320/IV.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5480560728454949170" /></a><br /><br /><br />ЗА ТОВА, КАК БЕТИ ИСКАШЕ ДА ХВАНЕ ФЕЯ<br /><br /><br /> <br /><br /> - Ти си луда. - каза Зайо - За какво ти е фея?<br /> - Хмм - Бети се замисли - не съм решила още. Феите какво правят по принцип? Изпълняват желания, нали?<br /> - Още чай?<br /> Зайо поклати глава и за по-сигурно прибра чашата под масичката. Когато си наумеше нещо Бети беше непоколебима. Зайо си спомни, как миналото лято бе решила да помири дебелия котарак Бо и кучето на съседите. Резултатът беше катастрофален. Обаче тя не си бе взела поука. Напротив. Зайо често се ужасяваше при мисълта, че някой ден може да й хрумне пак да опита.<br /> Все пак реши да пробва да я вразуми.<br /> - Няма начин да хванеш фея.<br /> - Защо? - попита Бети с искрено любопитство. Въпросът свари Зайо неподготвен.<br /> - Амиии... - сбръчка плюшеното си чело той в трескаво търсене на причина - Къде ще намериш фея?<br /> Бети плясна с ръце и възкликна:<br /> - Ами че тя идва тук всяка вечер зайче.<br /> - Съвсем изключено. Никога не съм виждал фея в стаята. - каза Зайо.<br /> - Тя идва. - Бети сниши заговорнически глас - Не знаеш ли, че феите слепват клепачите на малките деца с вълшебен прашец за да заспят?<br /> - Пък мен никога не ме е приспивала фея. - каза Зайо.<br /> - Бързи са. И се крият. Затвориш ли очи, изскачат и ти поръсват клепачите с прашеца. Хоп - в следващия момент вече си заспал.<br /> - Тъй ли? А ти откъде знаеш?<br /> - Бо ми каза. - отговори Бети - Котаците ги разбират тези работи.<br /> Котките наистина знаеха доста неща, повечето от които предпочитаха да пазят за себе си, обаче Бети бе подкупила Бо с курабиики, които бе откраднала от кухнята, докато мама говореше по телефона.<br /> Зайо се примири.<br /> - И какво ще я правиш като я хванем? - въздъхна.<br /> - Ще я накараме да ни заведе в гората на феите.<br /> - Ааа, без мен. - побърза да каже Зайо. Нямаше никакво намерение да ходи във Вълшебната гора. Това беше непознато и неизследвано място, а такива места несъмнено бяха и опасни.<br /> - Страхливо зайче! - засмя се Бети - Страх го е от една мъничка, ей толкова мъничка фея. Страхливо зайче!<br /> - Не съм страхливо зайче - нацупи се Зайо - Изобщо не ме е страх.<br /> - Добре тогава. - Бети измъкна отнякъде един голям празен буркан - Сега ще ти обясня, какво ще направим.<br /><br /><br /> <br /> Същата вечер Бети лежеше в леглото си и спеше или поне усърдно се правеше, че спи. Зайо също дебнеше.<br /> Доста почакаха. Зайо тъкмо бе започнал да се унася, когато се появи феята. Светеше в мека жълта светлина, като звездичка.<br /> Надвеси се над личицето на Бети. Зайо се хвърли отгоре й с одеалото.<br /> Феята се мяташе като същинско дяволче, и той едва я удържаше.<br /> - Бетии..! - извика.<br /> Само, че Бети не можеше да му помогне. Клепачите й бяха слепени от вълшебния прашец, и тя не можеше да ги отвори. Опита да напипва напосоки, но изгуби равновесие и се стовари от леглото на земята. Изправи се. Трябваше да стигне до банята и да си измие очичките.<br /> През това време оживялото одеало в лапите на Зайо се мяташе диво из цялата стая, влачейки плюшената играчка след себе си.<br /> В бързането Бети не уцели вратата, а се удари в стената, падна и заплака. Сълзичките й промиха вълшебния прашец.<br /> Когато отвори очички, Зайо тъкмо излиташе през прозореца.<br /> Бети бързо се обу и изтича навън, както си беше по нощничка. Намери Зайо в една локва доста по-надолу по улицата. Феята бе отлетяла, а одеалото бе цялото изцапано.<br /> Бети хвана Зайо за лапата и двамата поеха към къщи. Зайо се оплака от болки в задните си части.<br /> Нощта отдавна вече беше паднала над улица "Върбова”, но пътят на двамата беше добре осветен. Светлината идваше от стаите на малките момченца и момиченца, които тази нощ до късно нямаше да могат да заспят, понеже феята се бе уплашила и избягала.<br /> - Май сбъркахме, Зайо. - тъжно каза Бети.<br /> - Надявам се никога вече да не гоним разни феи. - отвърна сърдито Зайо.<br /> - Може би. - каза Бети, загледана замечтано в звездичките, окичили празнично нощното небе - Може би...<br /><br />БЕТИ СПАСЯВА ЗАЙО<br /><br /><br /><br /> - Кой е там? - попита Зайо.<br /> - Аз съм Чарли.<br /> - Аз съм Боби.<br /> - Аз съм Ангел.<br />- Аз пък съм Маги.-чу се и момичешки глас.<br />Насред всеобщото хлипане, подсмърчане или просто смъркане Зайо чу и още детски гласчета, които назоваха имената си. Зачуди се, колко ли бяха всички в чувала.Тела непрекъснато се блъскаха в него, обаче той не можеше нищо да види - вътре бе тъмно като в рог.<br />Досега Зайо не бе вярвял в Торбалан. Едно време Бети се плашеше от чудовището от гардероба, обаче той не го бе вземал насериозно.<br /> - Някой знае ли,накъде ни мъкне Торбалан? - попита Зайо.<br /> Никой не знаеше, обаче по всеобщото подсмърчане Зайо разбра, че където и да е това, никой не изгаря от желание да отиде там.<br /><br /><br /> Веднага щом я бе събудило затръшването на вратата на гардероба и бе видяла празното легълце на Зайо, Бети се бе досетила, каква е работата. Обаче трябваше да е сигурна. Облече се и отиде в кухнята. Котаракът Бо първо въобще не беше разговорлив, а се сърдеше,че е бил тъй грубо събуден насред сладкия си котешки сън. Обаче бързо си промени мнението, когато тя ядосана размаха пръстче и го погледна с онзи зловещ поглед, който неволно върна Бо назад във времето, когато Бети, все още твърде малка за да си дава сметка за някой работи, бе твърдо решила, че най-лесния начин да изкъпеш един мърляв котак, е да го напъхаш в пералнята. Така че Бо й разказа каквото знаеше за Торбалан: Ако се отвиеш през нощта, идва Торбалан, пъхва те в чувала и изчезва незнайно къде из дълбините на гардероба. Явно през нощта Зайо се бе отвил, и Торбалан го бе прибрал в чувала.<br /> Бети се върна в стаята. Гардеробът мълчеше зловещо. Бети изпитваше чувството, че влезе ли, повече никога няма да излезе.<br /> Какво я чакаше вътре? Може би Торбалан ядеше малките дечица и щеше да изяде и нея.<br /> От страх сърчицето й лудо препускаше в гърдичките. Обаче защо тогава крачетата й неумолимо скъсяваха разстоянието между нея и гардероба?<br /> Зайо. Трябваше да спаси малкото си зайче.<br /> Когато отвори вратата, отвътре я лъхна мрак.<br /> Разбута дрехите и бутна дъното на гардероба. Отзад се откри каменна стълба. Светлината на лампата в стаята я осветяваше донякъде.<br /> Бети пое по стълбата, някъде много надолу глухо се чуваха детски вопли. Вървеше известно време, като внимаваше да не се спъне, после спря да си почине.<br /> - Накъде си тръгнало,момиченце? - тихо прошепна едно тъжно детско гласче.<br /> Бети се огледа в полумрака. Не видя никой.<br /> - Кой си ти?<br /> - Аз пръв зададох въпрос. Редно е пръв да получа отговор.<br /> - Отивам да спася Зайо. - каза Бети.<br /> - Бъди тиха. Торбалан спи сега.<br /> - Кой си ти?<br /> - Преди може и да съм било малко момченце. - прошепна гласчето - Сега съм само гласче.<br /> - Торбалан ли те изяде?<br /> - Той не яде деца. Само ги краде.<br /> Последва мълчание.<br />- Може ли да повървя с теб?-попита гласчето.<br />- Може. - отговори Бети.<br /> Известно време вървяха надолу, после гласчето попита:<br /> - Искаш ли да ти изпея една песничка? Ще я пея тихо и няма да го събудим.<br /> - А знаеш ли песничката за добрия моряк?<br /> - Не, но знам тази за локомотивчето, което казвало "Пуф-паф, пуф-паф...".<br /> - Добре - каза Бети.<br /> Гласчето тихо запя, а на припева Бети тихо припяваше.<br />“Пуф-паф... Аз съм храбро влакче.<br />Ела със мен и ти!<br />Заедно да пропътуваме света…<br />Пуф, паф<br />Ще видим много чудеса…”<br /> <br />Все по-надолу...<br />...пуф-паф...<br />...и надолу...<br /><br /><br /> Колкото повече слизаше Бети, толкова повече заглъхваше гласчето, накрая съвсем изчезна. Тя стигна до врата. Когато я отвори, се озова в обширна, слабо осветена зала. Имаше още две врати.<br /> Бети видя масичка до вратата, от която излезе. На нея имаше тебешир.<br /> Приближи вратата от дясната си страна, откъдето се чуваха детски гласчета. На вратата имаше прозорче с решетка, и оттам надничаше друго малко момиченце. Бети пробва дръжката, обаче беше заключено.<br /> - Здравей.-прошепна момиченцето.<br /> - Здрасти.-прошепна Бети - Ти как се казваш? Аз съм Бети.<br /> - Аз съм Анук.<br /> Бети беше виждала Анук на детската площадка един ден. Беше я наблюдавала, докато си строеше къща от кубчета. Когато къщата бе готова, Анук я разруши и построи от кубчетата замък. А когато замъкът беше готов, Анук се засмя на глас от радост. Тогава Бети бе попитала своята приятелка Мариела откъде е това момиченце, понеже очичките му бяха смешно дръпнати. Мариела й разкри, че Анук идва от Корея.<br />- Аз съм те виждала преди. - каза Бети.<br /> - И аз теб. - усмихна се Анук.<br /> - Много ли сте вътре?<br />- Много. И все от улица "Върбова".<br />- От дълго ли?<br /> - Не знам. - въздъхна Анук - Тук времето не съществува.<br /> После главата на момиченцето изчезна. Зад вратата се чу тупване и сподавена ругатня. След малко главата на Анук отново се показа.<br /> - Извинявай, паднах. В момента се крепя на раменете на Пенчо.<br /> - Няма нищо. - каза Бети - Къде е ключът?<br /> - Там, в личните му покои. - каза Анук, гледайки към вратата отсреща.<br /> Бети си пое въздух за да си вдъхне кураж.<br /> - След малко се връщам.<br /> - Бъди тиха!<br /><br /><br /> Вратата злокобно изскърца, и кръвта на Бети се смрази. Изчака малко, после влезе в малка стаичка. Връзка ключове лежеше на масичката до леглото. Бети се приближи на пръсти и ги взе. За момент се загледа в Торбалан - едно голямо космато чудовище, гушнало в съня си плюшено мече. Измъкна се от стаята и тихо затвори вратата след себе си. Отиде до другата врата, намери правилния ключ и отключи. Отвътре на пръсти заизлизаха деца.<br /> Когато се показа Зайо, Бети го гушна.<br /> После се обърна към останалите.<br /> - Хайде!<br /> Когато отвори, вратата, от която бе дошла обаче, стълбата липсваше, имаше само стена.<br /> - Напиши си името с тебешира! - прошепна Анук.<br /> Бети затвори вратата и написа с тебешира:<br /><br /><br />БЕТИ<br /><br /><br /> Когато отново отвори вратата, стълбата си беше там. Децата започнаха да се изкачват. Обаче страхът, Торбалан да не ги хване отново, ги караше да бързат прекалено много. Последното дете тръшна вратата след себе си.<br /> Някъде отвътре се чу ядосан рев- Торбалан се беше събудил.<br /> Децата се разпищяха и хукнаха с всички сили нагоре по стълбите.<br />Първи в стаята нахълтаха Бети и Зайо. После гардеробът започна да бълва крещящи и пищящи деца. Наводниха цялата стая и обърнаха всичко надолу с главата;някои възторжено скачаха по леглото.<br /> <br /><br /><br /><br /><br /> Когато и последното дете излезе Бети и Зайо тръшнаха вратите на гардероба и заключиха с ключето. Отвътре се чу недоволен рев.<br /> Точно тогава в стаята влязоха мама и тате по пижами. Гледаха втрещено.<br /> После тате изведе децата за да закара всяко едно до дома му, а мама остана за да се скара на дъщеря си. Цялата стая беше омацана с мръсни детски стъпки. Бети се опита да обясни,че не са правили нощно пижама парти с другите деца, а тя ги е спасила от Торбалан, обаче мама не повярва и каза, че на сутринта с тате щели да й измислят някякво наказание, а сега е много късно и да си ляга. Зайо също не можа да обясни на мама, понеже мама открай време го мислеше за обикновено плюшено зайче и изобщо не му обръщаше внимание.<br /> Когато мама отиде да си доспи, Бети се прибра в леглото си и се нацупи. Не беше честно мама да й се кара. Тя не бе направила нищо лошо.<br /> След малко от гардероба се чу тихо хлипане.<br /> -Кой плаче? - попита Бети.<br /> - Аз. - чу се дълбокия глас на Торбалан, а Зайо се скри под леглото - Искам си децата!<br /> - Много пък искаш. - скара му се Бети - Отсега нататък ще си заключвам гардероба нощем и няма да идваш повече. И другите деца ще си заключват гардеробите и ще си стоиш заключен.<br />- Неее - Изкрещя чудовището и захлипа толково неутешимо, че Бети неволно го съжали.<br /> Приближи гардероба и попита:<br /> - Ти си самичко, нали?<br /> Хълцането престана.<br /> - Не съм. - чу се отвътре виновно.<br /> - Самотно ти е вътре и затова крадеш деца. Не защото се отвиват.<br /> - Не е така. - изръмжа отвътре Торбалан.<br /> - Така е. - продължаваше Бети - Обаче наистина ли мислеше, че като ги държиш при себе си насила ще те заобичат?<br /> - Не искам никой да ме обича. - изкрещя от гардероба чудовището - Аз съм чудовище!!!<br /> - Горкичкото. Винаги ли си стояло на тъмно? - каза Бети, после добави сериозно - Слушай, сега ще те пусна да излезеш. После заедно ще наблюдаваме изгрева.<br /> -Неее!!! - изпищя чудовището - Слънцето ще ме стопи!<br /> -Няма.<br /> -Не го пускай! - викна Зайо изпод леглото- Ще ни изяде и двамата.<br /> Бети загаси лампата и отключи гардероба. Вътре в тъмното се бе сгушило чудовището и трепереше.<br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /> - Хайде ела! - протегна тя ръчичка към него.<br /> - Страх ме е. - промълви Торбалан.<br />- Няма от какво.<br /> Чудовището пое ръката й, надигна се и я последва до прозореца. Зайо се измъкна изпод леглото и застана от другата му страна. Хвана другата му лапа.<br /> Слънцето бавно се подаде иззад хоризонта; първите слънчеви лъчи затанцуваха из стаята, прогонвайки мрака в най-потайните дупки и най-скритите кътчета.<br /> - Красиво е, нали? - попита Бети.<br /> Чудовището се усмихна и изчезна.<br /> Бети и Зайо останаха още известно време пред прозореца.<br /><br /><br /> По-късно същата сутрин, когато слънцето вече бе почнало целеустремено да изкачва небесния свод, улица "Върбова" бе огласена от нежен звън на камбанки. Една бяла камионетка за сладолед се задаваше по улицата, после спря на тротоара.<br /> -Сладолед! - изкрещя някой, и това явно бе вълшебна думичка, защото като чрез магия вратите на къщите на улица "Върбова" започнаха да се отварят и отвътре, като пчелички, напускащи кошера, заструяха деца - весели и засмяни. Обсадиха камионетката.<br /> Отвътре се показа сладоледаджията, който никое от децата не бе виждало преди.<br /> - Днес сладоледът е безплатен за всички. - обяви тържествено той.<br /> Децата нададоха радостни възгласи. Сладоледаджията се усмихна.<br /> А Бети се засмя щастлива, понеже го разпозна по усмивката.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-29892508048636962422010-06-08T17:08:00.001-07:002010-06-08T17:08:58.780-07:00МАСАЖИСТКА 1МАСАЖИСТКА 1<br />Участници: Автор, Лора, Слепец<br /><br />АВТОР: От всички масажистки в салон за красота „Сексапил” Лора бе най-привлекателна. Тя можеше да се похвали с дълги бедра, сочни напращели гърди, дълга огненочервена коса и ангелски красиво лице.<br /> Освен, че боравеше вещо с ръцете си по телата на хората, тя умееше и да отклонява неприличните предложения на мъже, чийто пениси се пълнеха с кръв при вида й. Днес обаче тя щеше да получи предложение, на което нямаше да може да устои.<br />Вратата се отвори и влезе следващия клиент. Млад мускулест мъж с черни очила и бастунче. Лора размаха ръка пред лицето му. Той не реагира.<br />ЛОРА: Господине, да ви помогна ли да се настаните?<br />СЛЕПЕЦ: Да, ако обичате! От малък загубих зрението си и на нови места се нуждая от помощ.<br />АВТОР: Докато го слагаше, Лора неволно докосна с ръка стегнатите му гърди изпод пуловера и се изуми.<br />ЛОРА: Трябва обаче да Ви кажа, че имате страхотно тяло!<br />СЛЕПЕЦ: На ти, моля Ви! Викай ми Дани!<br />ЛОРА: Добре, Дани! Сваляй пуловера и лягай по гръб.<br />СЛЕПЕЦ: Бас държа, че този глас принадлежи на една адски красива жена.<br />АВТОР: Лора се изчерви. Помогна на слепеца да свали пуловера и плъзна поглед по мускулестия му гръб и стегнатите полукълба на дупето, прозиращи под панталона. Потопи ръце в омекотяващия крем, след това сипа в шепа от „специалния” балсам и го разстла по гърба му. Допирът със здравото му тяло я накара да потръпне. Започна да се поти учестено , а сърцето й заби по-бързо. Насили се да се успокои.<br />СЛЕПЕЦ: Имаш вълшебни ръце, принцесо! <br />АВТОР: Лора прокара ръка по лицето му. Той разтвори устни и пое пръстчето й в уста. Затисна го между зъбите си го погали с език. Лора изохка. Той улови другата й ръка, сякаш имаше ръце на гърба си и я прокара надолу към цепката на панталона. Пръстите й, намазани с балсам проникнаха дълбоко навътре в слиповете му, обходиха стегнатото му дупе и потънаха в дупката на ануса му. <br />СЛЕПЕЦ: Ох, да, по-дълбоко! И по-бързо.<br />АВТОР: Лора обработваше клиента си от две страни-започна да вкарва пръстчетата си в устата и ануса и устата на слепеца все по-дълбоко и все по-бързо. Той охкаше и се гърчеше под нея.<br />СЛЕПЕЦ: Вълшебни ръце имаш, принцесо!<br />ЛОРА: Много пъти са ми го казвали. Мисля, че свършихме работата отзад. Обърни се сега по гръб.<br />АВТОР: Слепецът легна по гръб и Лора с треперещи ръце смъкна панталоните, бръкна под слиповете и загреба съдържанието. В шепите й един малък слепец набъбваше и се пълнеше с кръв. <br />ЛОРА: Дани, адски си ми симпатичен, затова ще ти направя масаж, какъвто не съм правила на никой друг.<br />АВТОР: Лора лакомо налапа главичката на пениса, която продължаваше да набъбва и скоро запълни устата и като отдавна жадувано лакомство. Докато я галеше настървено с език, Лора загреба балсам и обилно намаза ствола на члена. Стисна го здраво в дясната си ръка и започна да блъска с всичка сила нагоре-надолу. През това време езикът й продължаваше ожесточено да гали главичката.<br />СЛЕПЕЦ: ОХ, ОХ, ООООХ! НЕВЕ-РОЯТ-НО! ООООХ!<br />АВТОР: Слепецът обхвана главата й с ръце и започна да я направлява нагоре-надолу. Едновременно с това повдигаше тялото си, за да запълни цялата й устна кухина. Тя заскимтя от удоволствие.<br />СЛЕПЕЦ: Ох, готов е! Готов е, принцесо! Качвай се, че ще изпуснеш влака!<br />ЛОРА: Хе-хе! Това се води допълнителна екстра и ще ти излезе доста скъпичко, Дани!<br />СЛЕПЕЦ: Всичко, всичко ще си платя. Двойно плащам, само се качвай.<br />ЛОРА: Двойно?<br />СЛЕПЕЦ: Тройно, тройно, принцесо.<br />АВТОР: Лора се засмя и се покатери върху масата. Пролази до лицето на слепеца и се разкрачи над него, придърпвайки поличката и белите си слипове нагоре.<br />ЛОРА: Преди това обаче трябва ти да направиш нещо за мен. А през това време можеш да поддържаш малкия Дани във форма с ръка.<br />АВТОР: Лора седна върху лицето на слепеца, който жадно засмука вагината й и едновременно с това започна здраво да си блъска чекия с две ръце. Езикът му потъваше дълбоко и бързо във влажната й путка, обикаляше стените, карайки всеки нерв да изтръпне… Тя застена от удоволствие…<br />ЛОРА: ООООХ, ОООХХ… Ама вие…охх…. Инвалидите, сте били страхотни любовнициии…<br />СЛЕПЕЦ: Така си е, принцесо. Повече се стараем просто…<br />ЛОРА: Добре, Дани, заслужи си специалната обработка. <br />АВТОР: Лора се метна върху кура на слепеца и когато го усети да прониква в нея подивя от радост. Започна с всички сили да се клати отгоре му, а оргазмените стенания на двамата се сляха в едно. <br />СЛЕПЕЦ: ОХ, че е хубаво!<br />ЛОРА: Ах, прекрасно е!<br />АВТОР: Ръцете на слепеца слепешката напипаха прекрасните стегнати гърди на Лора и ги стиснаха здраво. Докато се клатеше върху му, тя бе намазала гърдите си с балсама и сега пръстите му меко се плъзгаха по тях и, галейки и дразнейки зарната, заливайки цялото й тяло в мека топлина.<br />ЛОРА: ОООХХХ, страхотен си, Дани! Искам да и те взема вкъщииии!<br />СЛЕПЕЦ: АЗ НАЛИ ТИ КАЗАХ, ЧЕ ИНВАЛИДИТЕ СА ПО-ДОБРИ В КРЕВАТА!<br />ЛОРА: Да, скъпи, продължавай да ми го вкарваш. Все по-бързо, все по-дълбоко. По-бързо, по-дълбоко, ооооо... Не мога повечееее… Ще свършаааа…<br />СЛЕПЕЦ: Да не си посмяла…! Няма да свършваш още. Да не си посмяла да свършиш ей.<br />АВТОР: Слепецът здраво захвана двете меки полукълба на сочния й задник и я принудиха да забави движенията. Тя стисна зъби и се подчини. Курът във вагината й се втвърди още повече и докато досега, тя имаше чувството, че в себе си има желязо, сега усещаше в путката си хладната сила на стоманата. <br />ЛОРА: Моля те! Нека свърша! Нека просто свърша! Позволи ми, моля те! Ако не свърша скоро, сърцето ми ще се пръсне.<br />АВТОР: Слепецът се смили над нея и отпусна хватката. Лора не губи повече време и дивашки се замята върху напращелия му кур.<br />ЛОРА: СВЪРШВААААМ! ОЛЕЛЕ, МАЙЧИЦЕЕЕЕ, СВЪРШВААААМ!<br />В екстаза си Лора се хвана за крушката която висеше от тавана за да запази равновесие. Крушката обаче не бе обезопасена и по тялото и потече електрически ток който накара тялото й конвулсивно да подскача нагоре надолу. Токът премина по слепеца и той също започна да трепери от волтовата тяга.<br />СЛЕПЕЦ: ПРОГЛЕДНААААХ. ВЕЧЕ МОГА ДА ВИЖДААААМ.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-53115177106181737382010-06-08T17:06:00.001-07:002010-06-08T17:06:30.221-07:00ТРИТЕ МАСКИТРИТЕ МАСКИ<br /><br /><br /> <br /><br /> На запад от град Рахзад-им, северно от Тихия лес, скрит в прегръдките на Мъгливата планина, се намира връх Рахзад-ирим. Той се извисява като мълчалив исполин във вечно покритото със сивкав мрак небе, надвиснало над мълчаливите планини, а страховитият му, някак заплашителен вид може да стресне и най-закоравелите планинци. По него почти няма растителност, наоколо не бродят животни, птичи песни не разсейват ужасяващата студенина, лъхаща от това място.Разправят, че ако легнеш в подножието на Рахзад-ирим със събрани крака и разперени ръце - положение, наподобяващо кръст, затвориш очи и се вслушаш внимателно в тишината, заобикаляща като непревземаема стена страховия връх, ще доловиш мъдростта, извираща от сърцевината зад каменната обвивка.<br /> “Вятърът ще я донесе…”, разказват най-нахаканите мъдреци на град Рахзад-им, “… и ще зашепне в ушите ти странни,неразбираеми думи за изминали времена, за измрели народи, за войни, магии и страховити чудовища…<br /> Само че от друга страна…”, казват,”… не е хубаво да се заслушваш прекалено внимателно в мъдростта, защото може и да се побъркаш.”<br /> След това мъдреците се почесват многомислено по брадите си и започват да разказват страховити истории за хора, завърнали се от Мъгливите планини, скубещи косите си и бълнуващи несвързано, изболи собствените си очи и спукали тъпанчетата на ушите си със заострени клонки.<br /> Втората легенда, съпътстваща като сянка името на Рахзад-ирим, е дори още по-интересна.Според преданието, ако се изкачиш до най-високата точка на страшния връх, а той се извисява на хиляди километри над земната повърхност(някои дори го сравняват с Атлас - исполина, който според митологията крепи небето да не падне) и се хвърлиш оттам надолу с главата, миг преди тялото ти да се разбие в острите каменни зъбери в подножието му, ще разбереш смисъла на живота. За съжаление обаче, никой не се е върнал да разкаже, дали наистина е така, пък и никой не е сигурен, дали ако наистина скочиш, сърцето ти няма да се пръсне преди да достигнеш зъберите долу.<br /> Третата, и може би най-интригуваща легенда за върха се отнася до паяжините от пещери, разпростиращи се стотици километри навътре; издълбани в Рахзад-ирим от природата може би, а може би от нещо друго. Някъде там, разказват мъдреците и почесват алчно брадите си, сред нескончаемите лабиринти, обгърнати от вечна тъмнина, някъде там, в самата сърцевина на Рахзад-ирим, се намира гроба на незнаен войн. Вътре се намират трите маски-бялата, зелената, черната.<br /> Те ще донесат на притежателя си несметни богатства, такива, за които не е и сънувал, щастие, мъдрост, знание за други, непознати светове и истини.<br /> Никой не знае точния произход на тази легенда(пък и никой не го интересува). Тя се предава през годините, през вековете; шепнат я горите, реките, планините. И хората се вслушват и вярват. Стари и млади, мъже и жени, те всички я разказват и преразказват, слушат преданието отново и отново, всички с алчен пламък в очите, с пръсти, треперещи да докопат маските. <br /> Тази легенда не би могла да умре. Човешката алчност я подхранва. Интересът към трите маски, пазени от тайнствения Рахзад-ирим, също така не би могъл да спадне. Годините са станали свидетели на стотици иманяри, авантюристи или просто луди, тръгнали да търсят късмета си, да покорят тайната на страховития връх. Никой от тях не се е завърнал, всички изчезват в недрата му. Може би това е наказанието за алчността им. Може би проклятието на Рахзад-ирим никога няма да позволи на хората да разкрият тайната на трите маски.<br /> <br /> Из статията “Живите митове”, сп. “Приключенец”<br /><br /><br /><br /> Дрехите му бяха станали на парцали, ръцете му кървяха, чувстваше как силите му го напускат, сякаш изтичаха с потта, струяща от всяка пора на изтерзаното му тяло. Лазеше слепешката в непрогледен мрак на четири крака, като животно. Не знаеше в каква посока се движи, не знаеше излиза ли или се връща, или пък се върти в кръг. Напред и все напред опипвайки, ръзклонение, напред, разклонение, наляво, по-дяволите - ново разклонение. Накрая се строполи на студения каменен под, просто защото не можеше повече.<br /> Заплака, но без сълзи защото тялото му не разполагаше с необходимата течност за сълзи.<br /> Беше последния. Всички останали бяха мъртви. От самото начало на експедицията проклетия връх се опитваше да ги унищожи. Колко лесно се загубиха. Всичките им модерни уреди отказаха, просто бяха отказали да работят сякаш така им беше скимнало. <br /> Първо свърши храната. После водата. <br /> И заживяха като слепци, в непрогледен мрак, отброявайки последните си часове. Много от тях се побъркаха - бяха забравили, че са хора, лаеха и хапеха, виеха като вълци или се хилеха лудешки, без да знаят защо. Много от тях не умряха от глад или жажда, а просто се разкъсаха помежду си. Измираха бавно. А върхът сякаш през цялото време им се смееше.<br /> Човекът бе единственият, донякъде запазил разсъдъка си. Да, той виеше с глутницата и убиваше себеподобните си, после диво лаеше или ръмжеше и се бореше с тях за топлите късове месо. Той също пиеше от кръвта. Обаче когато остана сам, той продължи напред. Малко останал разсъдък или просто инстинкт, може би онзи чисто човешки сляп устрем до последно, разграничаващ хората от животните. За това да не откачи напълно помогна и факта, че той действително намери гроба. Ако това бе станало по-рано,той щеше да скача и да крещи от радост, но сега беше толкова уморен, отбеляза събитието просто като факт. <br /> Бе прибрал маските в раницата, колкото и безнадеждно да беше всичко, може би отбелязвайки по този начин моралната си победа над Рахзад-ирим. После продължи напред-нали това правят хората. До смъртта си.<br /> И така луташе се още много време. Дни и нощи, часове и минути-всичко това се бе сляло в простото понятие време-времето, което щеше да го отведе до смъртта.<br /> Някъде отпред блесна светлина и го ослепи.<br /> Той отдавна бе забравил, какво е това светлина. Закри очите си с ръце и се сви на земята, скимтейки уплашено. После разумът бавно започна да запълва свободното пространство в главата му.<br /><br /><br /><br /> Отпи от чая, все още колебаещ се на границата между горещо и топло състояние, и се отпусна в удобното меко кресло. Огънят в камината тихо пращеше. Луната надничаше през прозореца в стаята, обливаше я в топло лъчисто сияние, потяпяше сякаш всичко наоколо в безметежно спокойствие. Сякаш времето беше спряло, човекът се чувстваше като част от една много красива и много древна картина.<br /> Бавно пое едната маска в ръка, нарушавайки пространствения континуум застинало време. Усмихна се. Бе жив и здрав, бе оставил цялата лудост далеч зад гърба си и имаше маските. Смисъла на живота му.<br /> Пръстите му нежно погалиха вътрешната страна на бялата маска, руните, издълбани в масивното дърво.Обходиха ги, почувстваха ги.<br /> Не бе имал време да ги преведе или поне да направи опит да ги преведе. Това щеше да отнеме много време. Може би отговаряха на една стара песничка, която бе чул от старците в Рахзад-им.<br /> Интересни стихчета. Започнаха да изплуват в паметта му, той затвори очи и зашепна текста, тръпнейки сладостно.<br /><br /> -Бялата за мъдростта и знанието-сила е,<br /> а покориш ли я, ликувай ти,<br /> наденеш ли я, в миг ще се намериш <br /> във царството на своите мечти.<br /><br /> Зелената е свобода и свежест,<br /> струи из планини, гори, реки,<br /> зелената, щом я наденеш,<br /> ръце размахай и лети.<br /> <br /> Черната е жива сладост,<br /> глад и жажда, свобода,<br /> наслада впримчена във ярост<br /> път и болка във скръбта.<br /><br /> Интересни стихчета… Но трудно разбираеми. Май имаше само един начин да покори загадката.<br /> Бе чакал толкова дълго…<br />…дълго…<br /> Стисна по-здраво маската, тя сякаш заблеся в бяла светлина в ръцете му.<br /> Светът около него разми очертания и изчезна.<br /> Той остана сам с маската.<br /> И ударите на големия стенен часовник.<br /> Тик-так, тик-так, тик-так…Часът е точно 0.25. Тик-так, тик-так…<br /> Вселената чакаше.<br /> Чакаше него.<br /> Той надяна маската.<br /><br /><br /><br /> Събуди се в просторна зелена долина. От едната му страна имаше малко езеце, искрящо в безброй светлинки, от другата - в далечината се виждаше млад, обрасъл в растителност връх. Въздухът бе напоен с миризмата на хиляди свежи цветя, разпрострели се из долината като шарен килим, небето бе синьо и чисто, толкова синьо и чисто, че ти се иска да го докоснеш.<br /> Той насочи вниманието си към върха. <br /> Възможно ли е?<br /> Различи очертанията на… Рахзад-ирим… никога нямаше да го сбърка.<br /> Само че беше някак… по-млад.<br /> По-щастлив…<br /> Накичен в зелена премяна, строен и красив.<br /> Викове изотзад го стреснаха.<br /> Той се обърна. Към него тичаше странно дребно тумбесто същество, размахващо ръчички, и крещеше нещо, колкото му глас държи.<br /> Още преди да успее да реагира, то вече бе коленичило пред него и му се кланяше ожесточено.<br /> Разгледа го по-подробно.<br /> Бе виждал нещо подобно и преди. В детските книжки.<br /> Възможно ли е?<br /> По-дяволите, наистина приличаше на джудже.<br /> Дребно с дълга бяла брада, бляскава метална ризница и метален шлем, метална препаска с брадва с позлатена дръжка.<br /> Бърбореше нещо на непознат език и продължаваше да се кланя.<br /> Когато се заслуша, учуден, долови смисъла на отделните думи, после разбра всичко.<br /> - Господарю! Господарю! - викаше джуджето - Ти се върна!<br /> Странната мисъл започна да си пробива път към съзнанието на човека и той тръгна към езерцето. Коленичи и се огледа в него.<br /> Оттам го гледаше смаяно едно джудже.<br /><br /><br /><br /> Човекът живя три години под земята при джуджетата в качеството си на техен върховен владетел, запозна се с безбройните галерии, опасващи каменното им царство, изучи металообработката и каменоделството, стана притежател на несметните им съкровища. Запозна се и с културата на елфите, които живееха в близките гори и с които джуджетата поддържаха мирни отношения. <br /> Джуджетата го приемаха като техния завърнал се владетел, изгубил, за нещастие, паметта си. <br /> От джуджето, което го намери, Ирин, той научи историята за изчезването на истинския владетел Ормин.<br /> Преди много лета, от небето паднал огромен камък. Той разтърсил земята и вдигнал голямо количество прах, който образувал непрогледна мъгла. След време мъглата се разсеяла, но върхът, където бил паднал камъка, останал обвит в черна сянка. Нарекли го Рахзад-ирим - върхът-сянка.<br /> Една нощ ужасно черно чудовище слязло от върха, избило много невинни джуджета и елфи в съня им, душите им крадяло и ги отнасяло със себе си на върха.<br /> Превръщало ги в сенки като себе си, после слизало от върха за нови жертви.<br /> Владетелите-войни на двата народа, джуджета и елфи, Ормин и Дамир се съюзили срещу злото. Подарили си взаимно, в знак на вечна дружба, две маски.<br /> Бяла за Ормин, символизираща джуджешката мъдрост и знание и зелена за Дамир, олицетворяваща духовната свобода и красота на елфите. Елфите сътворили и една черна за чудовището, която да заровят по-късно ритуално с трупа му.<br /> Двамата владетели причакали сянката в засада, когато отивала на лов. Ранили я жестоко и я подгонили навътре в недрата на Рахзад-ирим.<br /> Сгрешили, защото войниците им се изгубили сред смъртоносните лабиринти, а сенките - роби на чудовището ги издебвали и избивали. Все пак Ормин и Дамир достигнали самата сърцевина на прокълнатия връх и влезли в люта схватка със злото.<br /> Три дни и три нощи се тресяла земята, и гръм и светкавици раздирали небето.<br /> Три дни и три нощи тръпнели двата народа в тревога, а Рахзад-ирим бълвал огън и прах.<br /> На четвъртия ден била тишина. Облаците се отдръпнали, земята се успокоила, сенките започнали да се спускат от върха и да се предават.<br /> Чудовището не се появило повече, но и владетелите не се завърнали.<br /> Велика радост, но и велика печал настанала в земите на джуджета и елфи.<br /> Eдна от пленените сенки разказвала, че видяла елфа Дамир в предсмъртния му час. Тежко ранен, той държал трите маски и тихичко припявал елфическа мелодия. От зелената и бялата лъхала светлина, а от черната мрак.<br /> Опитите да бъдат намерени телата на двамата владетели останали безуспешни.<br /> Година по-късно и двамата владетели се завърнали.<br /><br /><br /> Един слънчев ден в началото на четвъртата година от царуването му, в покоите на джуджешкия владетел нахълта Ирин. Джуджето плачеше и скубеше брадата си. Владетелят тревожно изслуша разказа му.<br /><br /><br /><br /> Много народ се бе събрал пред входа на Великите джуджешки пещери. Отвсякъде се чуваха стенания и сърцерадирателни вопли.<br /> Когато владетелят пристигна със свитата си, тълпата му направи път.<br /> Причината за вълнението бе трупът на джуджето Мирин, пазител на прохода към пещерите. Лежеше в неестествено разкривено положение. Очите му бяха изцъклени, коремът му беше разпорен, изпразнен от съдържание и напълнен с камъни.<br /> Владетелят потрепери пред тази невиждана гавра с джуджешкия род. Светът се завъртя пред очите му, воплите на народа му се сляха, кошмарни видения от един далечен свят изпълниха главата му. В този миг той си спомни. Бе забравил що е болка и мъка. Сега тези отличителни белези на родния му свят се завръщаха за да му напомнят, че е човек и че са част от него, да го обсебят… Отново…<br /> Силен гръм разтърси Рахзад-ирим и го стресна. Върхът отново бе обвит в сянка. Изглеждаше някак по-грамаден от преди, по-застрашителен.<br /> Следобеда дойдоха пратеници на елфическя крал Дамир. От тях джуджешкият владетел разбра, че сянката се е погаврила и с техния народ. Дамир му предлагаше съюз.<br /> Същата вечер пред очите на събралото се джуджешко множество двамата владетели стиснаха ръцете си. На следващата сутрин многобройна войска от джуджета и елфи потегли към Рахзад-ирим.<br /><br /><br /><br /> Мъглата и мракът тук бяха едно цяло. Живи, обвиващи го в ледена прегръдка, замъгляващи очите му… Кръвта и лудостта навсякъде, агонията на измиращата му войска… А сенките бяха безбройни, изникващи като че ли от земята, пъплещи, впиваха се като пиявици и пиеха кръвта на мъртвите му войни. С всеки удар на секирата си той посичаше по две-три наведнъж, но нови десет изскачаха на мястото им, обграждаха го зли и кошмарни.<br /> Когато видя звяра-сянка нови сили се вляха в него и въпреки страха, заплашващ да запокити съзнанието му в бездната на лудостта, той се втурна към чудовището.<br /> Сянката бе огромен черен войн с бляскав черен меч и черен щит. Посичаше по десет наведнъж, в краката му се валяха главите им-лицата им застинали в гримаса на вечен ужас. <br /> Джуджешкия владетел с рев се хвърли срещу него.<br /> Черният войн бе по-бърз. Заби меча си в сърцето му. След това го измъкна и докато тялото се свличаше на земята замахна да отсече главата. В този момент очите им се срещнаха.<br /> Джуджешкият владетел имаше сили и време само за една дума. Тя беше въпрос-той попита защо.<br /> В отговор главата му хвръкна.<br /><br /><br /><br /> Човекът изкрещя и се просна на земята, повличайки стола със себе си. Болката пронизваше цялото му тяло, разкъсваше го.<br /> Тишина.<br /> Той се огледа трескаво, поттискайки болката.<br /> Намираше се в кабинета си. В ръцете си стискаше, счупена на две, бялата маска.<br /> Изправи се, изправи и стола.<br /> Часовникът на бюрото, осветен от нощната лампа показваше 0.25.<br /> Всичко наоколо си беше в същото. Обстановката, огънят в камината… Възможно ли е трите години в джуджешкото царство да се равняват на секунди тукашно време.<br /> Нещо на бюрото привлече вниманието му.<br /> Зелената маска искреше в мека матова светлина.<br /> Ръцете сякаш сами, неподчиняващи се на волята, я поеха и наложиха върху лицето.<br /><br /><br /><br /> Гората около него го приветстваше. Шумът на листата звънеше в ушите му като жива песен, бодра и весела. Той тръгна напред, без да знае накъде отива, наслаждавайки се на величествената красота на природата.<br /> Гората сякаш бе жива.<br /> Духът й го наблюдаваше, следеше го, носен на крилете на утринния вятър, понякога се вмъкваше в него, гледаше през неговите очи, дишаше през неговата уста.<br /> Гората го обичаше и му се радваше.<br /> Той се излегна по гръб и разпери ръце. Загреба шепа пръст.<br /> Втри я в лицето, гърдите си.<br /> Почувства как природата попива в него. Почувства я как се разлива по тялото му. Почувства я като нещо хубаво и топло, разпространяващо се в него, изпепеляващо клетката от сивота.<br /> Отвори очи.<br /> Горе беше небето, синьо и безкрайно.<br /> Толкова синьо.<br /> Сякаш се вля в него, сякаш полетя освободен.<br /> Беше като завръщане.<br /> - Боже пак сме едно! - прошепна, къпейки се в море от щастие.<br /><br /><br /><br /> Колко време бе лежал не знаеше. Когато отвори очи се оказа заобиколен от чудно красиви същества в зелени дрехи. Те смаяно го наблюдаваха.<br /> - Дамир! Дамир!, шептяха те.<br /> Той им се усмихна.<br /><br /><br /><br /> Той живя три години при елфите в качеството си на техен върховен владетел, а те вярваха, че това е той. Приликата бе поразителна, както той сам се бе уверил, виждайки картина на истинския владетел.<br /> Той изучи тайните на елфите, научи се да подчинява гората и живите твари в нея на волята си, да я уважава и приема като нещо живо, способно да чувства. Усъвършенстваше хармонията между себе си и нея. Взаимно се учеха. <br /> Често нощем тя идваше в покоите му под формата на красива девойка. Девойка толкова прекрасна, че той сякаш губеше разум. Толкова грациозна и толкова нежна. Прегръщаше я и я целуваше, говореха си, а после дълго правеха любов, впримчени в едно неразделно цяло докато утрото отново не лишеше девойката от материя.<br /> Очите и бяха сини. <br /> Толкова сини…<br /><br /><br /><br /> Един слънчев ден в началото на четвъртата година от царуването му той намери трупа на пазителя на горските градини Имир. <br /> Елфът бе набучен на високо дърво, от гърдите и ръцете му стърчаха клони. Други бяха натъпкани в очите, ушите, устата.<br /> Кръвта му капеше по свещената горска земя, всяка капка потъваше дълбоко, разяждаше я.<br /> Владетелят се заслуша.<br /> Гората се гърчеше в болка.<br /><br /><br /> Същата вечер сключи договор с владетеля на джуджетата Ормин. На следващата сутрин многобройна войска от джуджета и елфи потегли към Рахзад-ирим.<br /><br /><br /><br /> Сенките прииждаха отвсякъде. Земята бе погребана под труповете на войниците му и той газеше в кръвта им. Сечеше прииждащата сган, черната кръв го плискаше и гореше кожата му.<br /> От локвите черна кръв израстваха нови сенки, гърчещи се и ревящи, сливащи се в едно, образувайки гротескни форми. Вливаха се в телата на мъртвите джуджета и елфи и ги будеха за нов живот. Скоро елфическият владетел откри, че се сражава със собствените си войни. <br /> Чу крясък.<br /> Огромната черна сянка посече владетеля на джуджетата.<br /> Той се втурна натам и я намушка.<br /> Тя се сгърчи в агония, грабна обезглавения труп на джуджето и го запокити насреща му.<br /> Елфическият владетел загуби равновесие и падна, притиснат от джуджешкото тяло. В момента в който го отмести от себе си сянката го посече.<br /><br /><br /><br /> Бе лежал дълго.<br /> Отвори очи.<br /> Почувства разяждаща болка.<br /> Остави я да се разлее по тялото му, да го погълне и да отшуми.<br /> Намираше се на пода в кабинета си.<br /> Тихичко хилейки се се изправи и закуцука към прозореца, който зееше отворен вероятно от вятъра. <br /> Навън нощта преваляше, но утрото бе впримчено в мъртвата хватка на тежка мъгла.<br /> Из мъглата се лутаха сенки на хора.<br /> Противно на всякаква логика изведнъж всички сенки се впуснаха в лудешки танц, диво размахващи крайници. После се скупчиха и завиха всички заедно по отиващата си луна.<br /> Човекът светкавично затръшна прозореца, залости и се отдалечи от него преди да го овладее желанието да повие и той малко.<br /> Противно на волята си отново се приближи за да погледне надолу. Сега човешките сенки късаха части от телата си, смеейки се жизнерадостно, и ги мятаха в посока на неговия прозорец.<br /> Когато задъхан от ужас се обърна, се озова срещу изражението си в огледалото на отсрещната стена. Само, че то бе някак по-различно. Сякаш то съсредоточено наблюдаваше него.<br /> -Здрасти!, усмихна му се той. После се сети,че е любезно да предложи чай на госта.<br /> Взе чашата отдавна изстинал чай от бюрото си.<br /> - Искаш ли чай? - попита.<br /> Отражението се ухили:<br /> - А ти искаш ли чай?<br /> Човекът не знаеше какво да отговори.<br /> - Искаш ли чай? - повтори отражението – Искаш ли чай?<br /> ИСКАШ ЛИ ЧАЙ?<br /> Човекът го замери с чашата за да го накара да млъкне. <br /> Чашата бавно литна напред. <br /> Счупеното огледало раздроби отражението му на няколко по-малки, всяко от които го питаше иска ли чай и се кискаше.<br /> Човекът трескаво се огледа.<br /> Незнайно как черната маска се бе озовала в ръката му. От нея лъхаше мрак.<br /> Той я надяна.<br /><br /><br /><br /> Отново се озова насред битката. Морето от трупове стигаше коленете му.<br /> Всичко около него беше кръв и писъци, и падащи тела.<br /> Вече бе разбрал кой е.<br /> Този път маската въобще не го бе променила.<br /> Някакво джудже го нападна.<br /> Той го посече.<br />- Защо? – попита джуджето преди да се раздели с главата си.<br /> Той не можа да отговори, защото му се наложи да се разправи с един елф, който го бе намушкал.<br /> Когато го довърши пи от кръвта му.<br /> После се хвърли да убива още и още.<br /> Защото беше жаден.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-39619378215477459792010-06-08T17:04:00.002-07:002010-06-08T17:05:02.601-07:00ТО ИЗЛЕЗЕ ОТ ГАРДЕРОБАТО ИЗЛЕЗЕ ОТ ГАРДЕРОБА<br /><br />Вратата на гардероба зловещо изскърца. Детето нервно се размърда в легълцето си. Чудовището наблюдаваше през цепнатината. <br />Полунощ. Луната надничаше през прозореца, тишината натежаваше, сенките се удължаваха и се завиваха по краищата. Отвъд тях имаше само млечносиньо. Страхът дебнеше.<br />Скръъъъъъъъц.<br />Кръвта на детето изстива. Сърчицето бясно тупти, още малко и ще изскочи. Ударите му сякаш се разнасят из цялата стая. Нещо трудно за преглъщане е заседнало в гърлото.<br />И още веднъж…<br />Скръъъъъъъъц.<br />Детето се свива в завивките, стиска краищата в юмручета. Нощната лампичка с оранжевото коте е толкова близо, но и толкова далеч. То няма да протегне ръка, защото нещо може да изскочи изпод леглото и да я схруска с костичките.<br />А сега тихичко - „Хи-хи-хи…”<br />Детето още малко и ще напълни гащите. Само след секунди гореща струя ще плисне в пижамката. Пита се, това причуло ли му се е или е истинско…<br />„Хи-хи-хииии…”<br />Не, не му се е причуло. Това е моментът на върховна наслада. На чист неподправен детски ужас-чист като кристал. Вратата на гардероба бавно, със скърцане се отваря, детето напряга поглед в тъмнината, неспособно да помръдне.<br />Така и малките уплашени животинки парализирани от страх се взират в очите-мъниста на змията, преди да ги погълне.<br />Паника-сладка и хрупкава, сочна и крехка-без досаден разум или пиперливо неверие, само искрена и чиста паника… В този благословен момент страховете се вливат в детското телце, пускат корени и остават там за цял живот.<br />Кървавочервените очи на чудовището срещнаха тези на детето. Ей сегичка щеше да започне да пищи. Чудовището си пое дъх.<br />Детето светна нощната си лампичка, пъргаво скочи от леглото и припна към гардероба. Отвори широко вратата и хвана чудовището за лапата. Задърпа го към леглото.<br />- Хайде, бееее! Откога те чакам!<br />Чудовището бе до такава степен изумено, че ако беше примерно човек, а не чудовище, сигурно всеки момент щеше да припадне. Детето се спря, замисли се нещо и раздруса тежката лапа.<br />- Аз съм Джими между другото. Джими като Джими Картър. Тате ме кръстил така. Казва, че като порасна ще стана по-голям дори от Джими Картър… Ти как се казваш.<br />- Аз съм чудовище!-смутолеви чудовището.<br />- Може да си чудовище-каза Джими-обаче как се казваш?<br />Чудовището мълчеше.<br />По лицето на детето се изписа истинска загриженост.<br />- Нямаш ли си име? А може ли да ти викам Гарфийлд? Гарфийлд се казва котакът по телевизията. Това е страхотно име!<br />Чудовището поклати глава. Детето засия.<br />Чудовището усети, че е загубило инициативата и се опита да си придаде застрашителен вид.<br />- Ти знаеш ли, кой съм всъщност? – попита то страшно, страшно.<br />- Да! – каза Джими – Ти си Феята на зъбчетата! Тате ми разказа за теб. Като му падне зъбче на момчето, ти идваш и му даваш 5 Евро. Дай пет Евро!<br />Фея? Чудовището никога не бе сравнявано досега с фея. Обикновено всички бягаха с писъци при вида му. <br />Чудовището се замисли. Беше виждало феи. Едни такива малки, хвъркати, целите в розово и с вълшебни пръчици. Чудовището въобще не мислеше, че прилича на фея. Извади 5 Евро и ги връчи на Джими.<br />- Слушай! Ще ти дам пет Евро, ако на никой не разказваш за това, става ли?<br />Детето прибра парите и грабна една книжка с картинки от нощната масичка. Набута му я в ноктестите лапи и го накара да седне на стола до леглото.<br />- Никъде няма да ходиш преди да ми прочетеш приказка. Добрите феи четата приказки. <br />- И това ли ти го каза баща ти? Мога да ти кажа, че добрите феи не четат никакви приказки! <br />Джими не искаше да слуша. Метна се в леглото и загледа чудовището очаквателно. Чудовището се мъдри известно време и като не му ойде нищо по-добро на ум, разтвори книжката.<br />„Имало едно време…”, неловко започна чудовището, но след всяка следваща картинка гласът му омекваше. Хензел и Гретел се загубили в гората. Много скоро се натъкнали на захарната къщичка на злата вещица. Тя искала да ги опече в пещта и да ги схруска. Ръката на детето стисна косматата му лапа. Чудовището не я отблъсна. Продължи приказката. <br />Приказката свърши. Чудовището загаси нощната лампа.<br />- Лека нощ!-каза чудовището.<br />- Лека!-каза в просъница Джими-утре ще дойдеш ли пак?<br />- Не!-тихо каза чудовището.<br />Стана и се отправи към гардероба. Беше се прегърбило още повече и от преди. Вратата на гардероба зееше, откривайки само студ и мрак. Все още не беше късно-можеше да се върне и да впие зъби във вратлето на Джими. С времето страхът щеше да пусне корени и да покълне.<br />Спря и се замисли. Детето спеше, прегърнало плюшеното си коте. <br />Когато взе решение, чудовището се върна и се надвеси над Джими. Гледа го известно време адски съсредоточено, накрая го зави и го целуна нежно, по бащински по челото. Сетне тежко се отправи към другия край на стаята.<br />Гардеробът го погълна. <br />Тази нощ щеше да умре един детски страх.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-62275348453343930082010-06-08T17:04:00.001-07:002010-06-08T17:04:33.103-07:00ТЕАТЪР НА МЕЧТИТЕТЕАТЪР НА МЕЧТИТЕ <br /><br /><br /><br /> Не зная защо продължавам да се връщам там.Театърът на мечтите е мястото,където се събират всички нещастни отритнати чада на цивилизацията-обикновените бачкатори,безнадеждните мечтатели или просто лудите.Това е мястото,където бездарни смешници се опитват да те развеселят,отхвърлени любовници оплакват съдбата си,пияндета на градус бърборят несвързано.Тук няма да видиш преуспели бизнесмени или търговци,постоянните посетители на театъра на мечтите са белязани от един общ белег-те всички са изгубили жестокия покер с живота,а оттам нататък реката тече надолу.<br /> А аз продължавам да ходя там.Животът ми също е една кална локва,от която уморените кучета лочат вода.<br /> Хайде,не се стеснявай и влез.Театърът на мечтите представлява слабо осветено помещение,в промеждутъците между представленията огласяно от тиха джаз музика.Меланхолията,която навява,е толкова осезаема,че можеш да запалиш клечка кибрит в нея.Кой знае защо тук винаги е пълно с народ.<br /> Масите са пръснати като гъби,странично е бара,а в далечния край на,хайде да я наречем залата,се намират платформата с оркестъра и заветната трибуна.Трибуната се издига две стъпала над земята и е осветена точно толкова,колкото фигурата на говорещия на микрофона смътно да излиза от определението "сянка".Светлината е нежна и крехка,сякаш с последни сили осветява завесата,образувайки полусфера,контрастираща със заобикалящата я тъмнина.Когато завесата се разтвори,под милостта на полусферата ще се окажат поредната жертва и нейния добър приятел-стария микрофон.<br /> Стария микрофон е най-осезаемото и същевременно най-интимното присъствие в театъра на мечтите.Той често остава скрит зад завесата,но всички знаят,че е там,че търпеливо чака следващия нещастник,от който ще смуче трепетлив,изтерзан глас.<br /> Но въпреки жестоката си природа микрофонът,както вече споменах,е най-добрият приятел на всеки тук.О да,той ще се възползва от теб,ще се нахрани с дъха ти,но едновременно с това той нежно,по майчински ще те изслуша,ще те разбере и ще пострада или помечтае заедно с теб.Той ще свали част от тежкия товар върху плещите ти,а накрая,когато всичко свърши,мисълта за него ще склопи уморените ти клепачи и сънят ти ще е по-лек.<br /> Уж се пазиш от него,бранейки достойнството си,но всъщност се боиш.Погледът ти все клони към онази най-добре осветена част на театъра,а сърцето ти забързва своя ход.Необозримото присъствие на микрофона пулсира пред очите ти,а по-тихите му от тишината вопли трептят в ушите ти,подканвайки.<br /> Да,ти имаш нужда от него.Само още веднъж-за последно,после никога вече.Успокояваш се с тази мисъл ти за сетен път попадаш под властта му,забравяйки,че всеки пореден път от многото си се утешавал с все същите думи.<br /> Отдаваш му се.Той е твоето семейство.Той е твоята мила мама,която ще избърше сълзите си и нежно ще те притисне в меките си гърди,той е твоят строг тате,който ще изслуша оправданията ти,а после правдиво ще те накаже,той е твоето малко братче,на което ще прочетеш приказка за лека нощ за да га предпазиш от чудовището в гардероба.И най сетне той е приятелят,на който би доверил всичко,и същевременно твоята любовница,в чиято страст ще изгориш най-ярко,а после ще се разсипеш на пепел.<br /> Нощта се е просмукала в самата материя на театъра на мечтите,а цигареният дим е толкова плътен,че трябва да се бориш с него за да стигнеш до своята маса.Мрак и мъгла се сливат в едно тъжно цяло,често разкъсвано от самотни звезди-несигурната в съществуванието си светлина,лъхаща сякаш из самите маси,осветява лицата и тихите разговори на присъстващите.<br /> Ето там на онази маса са се наредили като бездомници над казан членовете на обществото на търсачите на любовта,както сами се наричат.Самото им присъствие лъха на ирония.<br /> Един от тях е облечен гротескно-шарени торбести дреехи,някакво обемно подобие на шапка,увенчано с раздърпано перо.Може би се вживява в ролята на Хамлет,защото държи изкуствен череп.Странното при черепа е,че около зъбите е омацан с червило,без съмнение символистично,но смисъла ми убягва.Друг стиска в треперещите си ръце роза,поглъща я с поглед.Останалите на масата гледат зареяно в пространството или просто дремят.<br /> По нататък,на друга маса,се намира обществото на уморените поети.В разплутите си и скучновати излияния те често говорят за това,колко са нещастни,понеже никой не иска да публикува стиховете им,как света се е развратил дотам,че не дава пукната пара за истински ценностното,как същия този свят поради същата тази причина е поел пътя към неминуемата си гибел.Според думите им в знак на протест те са се отказали да пишат повече,лишавайки по този начин човечеството от творчеството си.Неминуемо това подбужда у мен въпроса,какво правят уморените поети след като не пишат стихове.<br /> На друга маса седи прегърбена жена.Лицето и е бледо,има торбички под очите.Самите очи обхождат помещението.<br /> Пред нея има полуопразнена чаша уиски.В уискито плува някаква буболечка,която помръдва с крачета.Когато жената надигне отново чашата,и студената горчива течност потече надолу по горещото й гърло,буболечката ще бъде погълната заедно с питието.По време на шеметното й спускане надолу крачетата й все така ще мърдат...<br /> Разбира се от мястото,където съм седнал,не мога да видя никаква буболечка,но си представям,че има такава.Аз по принцип съм човек с много фантазия.Имам толкова много фантазия,че мога да нахраня всички гладни деца на театъра,но никога не го правя.В театъра на мечтите лъжите са преоблечени подигравки.<br /> Всъщност никога не съм казвал нищо.Предпочитам да слушам.Това ми доставя някаква особена мазохистична радост,която сам не мога да разбера.Историите на театъра са винаги тъжни,винаги смешни до болка и болезнени до сълзи,действат ми винаги поттискащо.Обаче продължавам да се връщам.<br /> Няколко минути се търкулват по крачола ми и издрънчават на земята.Оркестърът замлъква.Завесата се разтваря и маймуноподобното човече в черен фрак обявявя поредното изпълнение.За мое съжаление това е един от търсачите.Онзи с розата.Ще изследва,разбира се,отново тайните на любовта.<br /> Той дълго говори за красотата на своята роза,гали я,притиска я в обятията си,накрая я изяжда.<br /> Аз отпивам от уискито си.Следва Джазпауза,а след това стария микрофон ще приветства следващия поруган от живота актьор.<br /> Следващата тема отново е любов.Джамел-простичко съобщава маймуноподобното човече и изчезва.<br /> Джамел е много мургав,сигурно с арабски произход,млад мъж,според изпитото небръснато лице-преждевременно състарен.Облечен е небрежно,напомня скитник.Тъжните му очи са очи на мечтател.<br /> Тази порода е рядка в днешно време.Има,разбира се,лъжемечтатели,но те са по-скоро безделници.Този там е истински или поне на мен така ми се струва.<br /> Може би е пиян,може би лъже.Може би преувеличава.А може би говори самата истина.Но историята е прекрасна.Тя е един от онези сънища,които се явяват така рядко,но ти показват и те карат да изпиташ неща,които после цял живот няма да забравиш.<br /> Приказката започва преди много много години.Имало едно време едно малко момченце на име Джамел.Веднъж на брега на океана,изхвърлена от вълните,то намерило бутилка.А в бутилката имало бележка.А на бележката пишело:"Аз съм Лайла.Аз съм едно малко и много болно момиченце.Който намери това писмо ще бъде моята първа и единствена любов."<br /> По адреса в бележката малкото момченце намерило момиченцето и оттогава станали неразделни.Много скоро Лайла се превърнала в прекрасна девойка и Джамел се влюбил в нея.<br /> Любовта им била толкова силна,че смъртта не могла да я победи.Когато коварната болест покосила девойката,Джамел затворил духа й в бутилката.Насън Лайла му била казала,че ако й намери тяло,тя ще живее в него.<br /> Оттогава Джамел търсел по света.Не се надявал да намери жена,приличаща изцяло на Лайла,но бил твърдо решен да търси елементите-части от физическата й красота.<br /> Бил намерил девойка с нейната усмивка,но тя не се съгласила.Той не я винял.Лесно ли е да делиш тяло с някой друг,да се смееш с неговия смях,да плачеш с неговите сълзи...Да изпитваш неговата любов.<br /> Джамел не се отказал.Нямало да се откаже до смъртта си.Продължавал да търси,а нощем,в сънищата му,Лайла идвала при него и те отново били заедно.<br /> Кой идва нощем,най прекрасна?<br /> Кой?<br /> Кой ме буди в късна доба и моето име шепти и моя разум замъглява.Кой ме докосва нежно,но само толкова,хвърля ме в екстаз.А после ме оставя сам,като уплашено животно,що не осъзнава своя собствен страх.<br /> Аз бих умрял във твоите прегръдки,Лайла,но не-поробено е тялото-да търся,вечно да зова,да тръпна всеки миг,<br />душата ми загуби лик,<br />а миналото ми отнесе вятъра.<br /> <br /> Животът носи твойто име,Лайла.<br /> Животът има твоето лице.<br /> И Лайла е животът,без Лайла има само смърт в смъртта.<br /><br /> Да търся,вечно да зова...<br /> И хората глупец да ме наричат<br />и да се смеят на глупеца...<br /> Че Лайла дава нищичко и всичко,<br /> прашни пътища,копнеж,тъга...<br /> <br /> Аз така ще си умра,<br /> Коя Лайла,коя би се дала,<br /> -Дете,ти можеш ли да плачеш...<br />със нейните сълзи...<br /><br /><br /> Джамел се стопява в мрака.След джазпаузата маймуноподобното човече в черен фрак отново се появява.-Вентрилоквистът-обявява.<br /> Затварям очи,а когато отново ги отварям на стол в кръга от светлина седи нисичък мъж с възголемичък нос,наивният му виолетов костюм е проява на лош вкус.На коляното му седи една от онези дървени кукли с ококорени очи,които говорят на децата с устни,задвижвани от ръката на вентрилоквиста.<br /> -Здравейте,аз съм господин Смешко.-съобщава човекът;гласът му трепери-А това е моят приятел Веселушко.Кажи "Здравейте!",Веселушко!<br /> -Здравейте,приятели!",изръмжава куклата,обаче всички видяха устните на вентрилоквиста и в тяхното движение прозира неспособността.Вентрилоквистът помахва на аудиторията с ръката на куклата;капчица пот се стича по скулата му.<br /> -Как си днес,Веселушко?<br /> -Добре-изграчва весело куклата.<br /> -И аз съм добре,а това е чудесно.Ще разкажем ли на милите хора една история,Веселушко?<br /> -Еби се в гъза!<br /> Шепота сред публиката и дори тихото жужене на вентилатора секват в този миг;всички погледи са отправени към сцената.<br /> Лицето на вентрилоквиста се е сгърчило в агония.С върховно усилие той отваря устасякаш отлепя устните си една от друга.<br /> -Ве-ссс-е-еллл...<br /> -Хайде да им разкажем приказката за некадърното копеле!<br /> -Как....?<br /> -Приказката за вентрилоквиста дето не можел да намери оная си работа,камо ли да говори с корема си.-изкрещява куклата.Вентрилоквистът се свива болезнено като ударен в корема.Сега вече той явно крещи с гласа на куклата,от очите му се стичат сълзи.<br /> -Омръзна ми да ме използваш,педал неден.<br /> Омръзна ми,майната ти.<br /> Боже Господи,толкова си нещастен,че сам не го съзнаваш<br /> -Не!<br /> -Да.През целия си живот си бил такъв.Такъв си се родил и такъв ще си останеш.Мислиш си,че забавляваш някого ли-не.Те всички ти се смеят."Ха-ха-ха,вижте дребното човече с големия нос.Та той дори не може да говори с корема си."<br /> -Не!-изплаква със собствения си глас вентрилоквистът,свличайки се от стола.<br /> -Нещастник,нещастник...-крещи куклата.<br /> -Не,не...-на земята вентрилоквистът се раздира от ридания.<br /> -Нещастник,нещастник,нещастник...-пее куклата.<br /> -Не съм,не съъм...<br /> -Нещастник,нещастник,нещастник,нещастникнещастникнещастникнещастникнеща...<br /> <br /> <br /> Когато завесата отново се разтваря на стола седи старец.Той казва,че има да сподели нещо много важно,и това са двете кодови думи,които му осигуряват вниманието на публиката.<br /> -Аз понякога летя-казва простичко.-Сънувам,че съм се качил някъде нависоко,после скачам.И съм лек като перце-вятърът ме понася като птичка.<br /> След това старецът изпада сякаш в своя собствен свят.Разказва за земите,които е видял,за това,как се надпреварва с птиците и прегръща небосвода,как се рее...по-свободен от свободата...<br /> Аз също съм имал подобни сънища.Толкова е хубаво да летя безгрижен,някой е откраднал грижите.<br /> Старецът привършва.Завесата се спуска,но аз успявам да видя инвалидната количка,която идва да го прибере.<br /> <br /><br /> Навън в нощта дъждът вали обилно и може би докато се прибера ще успее да измие сивите петна в мен.Уморен съм и трябва да поспя.Тая надеждата,че нощта все още може да ми прощава.<br /> В една локва лежи захвърлена куклата.Вземам я.<br /> "Ти всъщност не се казваш Веселушко,нали?"<br /> Продължавам нататък.Обувките ми монотонно пришляпват в локвите.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-68821741393614916732010-06-08T17:03:00.001-07:002010-06-08T17:03:52.210-07:00СМЪРТ СРЕД ЖИТНО МОРЕСМЪРТ СРЕД ЖИТНО МОРЕ<br />Р. „Грандайзерн” Колев<br /><br />Нощта едва сега започваше, а над малкото градче, което се разстилаше в далечината, вече витаеше една особена едва осезаема тежест, предхождаща обикновено трагични събития или масова смърт, каквато бе усещал често по време на репортажите си в африканските страни.<br />Джими, който принципно беше дълбоко религиозен, с годините репортерска работа бе затвърдил мнението си, че Господ определено не може да огрее навсякъде, а наблюдавайки Кендъл Парк иззад мрачните тревисти хълмове на долината, той все повече се убеждаваше, че Господ няма да бди точно над това място, точно тази нощ. Градът приличаше на зинала черна паст, в която тук там проблясваха жълтеникави зъби-прозорците на малки схлупени къщурки.<br />Джипката Крайслер се кандилкаше по каменистия път (всички пътища водещи към малки, забравени градчета са каменисти) и вдигаше заядливи облаци прах, които гримасничеха, превъплащавайки се ту в озъбени чудовища, ту в мутирали човешки лица.<br />- Та как ти беше името, момче? – стресна тежкия глас на мъжа с рунтавите мустаци младежа.<br />- Джими! Джими Хейууд, сър! – отговори Джими, отлепяйки лицето си от стъклото.<br />- И с какво каза, че се занимаваш, Джими – попита разговорливо мъжът с мустаците.<br />Джими не си спомняше да е споменавал, какво работи.<br />- Журналист съм, сър. Уошингтън журнал. Пиша статия за Кендъл Парк.<br />- И на мен не ми приличаш на крадец на овце момче. На учено момче приличаш. – Мъжът с рунтавите мустаци, явно надушил зараждането на интересна тема за разговор, намали с дебелите си пръсти радиото, от което се носеше закачливо кънтри. – Да знаеш, че крадците на овце не ги тачим по тия краища. <br />- Не съм си и помислял, да крада овцете ви, сър. – рече Джими.<br />- Хех шегувам се – Човекът с рунтавите мустаци се ухили и разкри два златни кътника. Очите му бяха проникващо сини, изпъстрени с мрежа от бръчки. – Имаш ли си приятелка в големия град, момче?<br />Джими измъкна моторолата си от джоба на дънките и я разтвори.<br />- Как се казва?<br />- Мери, сър!<br />- Хубавка е твойта Мери. Много да си я пазиш!<br />Джими кимна. Последва минутка мълчание, след което силния глас на човека с мустаците изкънтя отново.<br />- Та за какво ще я пишеш тая твоя статия момче? Кендъл Парк не е по-интересен от плюнка на пътя, тъй да знаеш. Едва ли ще позабавлява гражданчетата от Диси.<br />- За братята Маккони, сър.<br />- Братята Маккони! – изпъшка мъжът с мустаците. Мигом черна сянка пролази по лицето му и той свъси рунтавите си вежди.<br />- Знаете ли за тях, сър?<br />- Дали знам? – Мъжът се изсмя някак тъжно – Бях там, синко, с очите си видях.<br />Доловил учудения поглед на младежа мъжът с рунтавите мустаци и каубойската шапка награби ръката му в тежката десница и я разтърси.<br />- Шериф Доулън. Можеш да ми викаш просто шерифе.<br />Докато се опитваше да не мисли за болката в китката си от тежкото ръкостискане на шерифа, куп неканени мисли, плод на професионално изкривяване, споходиха Джими. Така значи, човекът, който го бе взел на автостоп, бе самия шериф. От него можеше да изкопчи сума ти полезна информация. Две сияйни светулки му намигнаха от другата страна на стъклото. Браво, Джими, удари джакпота.<br />- Мога ли да ви задам, няколко въпроса, свързани с масовото клане на 18-ти април, сър. За читателите ни би било интересно…<br />- На колко си години, синко? – прекъсна го шерифът.<br />- 24, сър.<br />- 24! – изсумтя Доулън – Млад си още. Млад си да пишеш за тия неща. – Шерифът го измери със сивите си очи от главата до петите – Защо не пратиха някой от криминалната хроника?<br />- Аз съм от криминалната хроника, сър.<br />- Мамка му – изрева Доулън, сякаш се е разминал с едно число от милиона в Голямата лотария – Бих се заклел, че водиш спортната рубрика или онази страница с анекдотите, момче.<br /><br /><br /><br />**<br /><br /><br /><br /> Шериф Доулън изобщо не искаше да се връща към онзи спомен. Хлапето му се бе сторило симпатично, затова го бе взел. Искаше просто да си прибере вкъщи, където го очакваха горещ пай с месо и циците на Марта, и по пътя да разкаже някой и друг виц, да подочуе някоя и друга история и клюка от големия град (който Доулън по принцип не харесваше и избягваше, но пък за сметка на това проявяваше към него нездравото любопитство като към нещата, които по принцип не харесваме и избягваме). <br /> Горещ свински пай. Концентрирай се върху тази мисъл. Горещ свински пай с цялото семейство, ще сложиш малките по леглата, ще правиш дълъг и горещ секс с Марта и изобщо няма и да се сещаш за това. Кървави спагети. <br /> Ето пак залитна натам. Изобщо не се сещай за това. Дори и не си го помисляй. Кървави спагети.<br /> Споменът нападна шерифа като лешояд гниещ на слънцето прериен койот, и той започна да разказва. Някъде в далечината хлапето включи микрофона си.<br /> Върна се към тишината в къщата. Бягащите сенки. Животинския крясък, който я разсече като сатър, когато човешкото подобие се вкопчи в крака на Доулън. <br />Лицето висеше на ивици-някой го бе кълцал дълго и продължително. Някой си бе поиграл с това лице. Едното око бе спукано и млечната му каша засъхваше по оголените нерви на изтръгнатата буза, а другото бе полуизбито, висеше на очната си връв. Ченето бе изтръгнато и висеше на едната си става, клатейки се като махало.<br />Долната част на тялото липсваше изцяло, от кръста надолу стърчаха само кървави спагети, прободните рани от кръста нагоре разкриваха кошмарна смес от бликаща кръв и мускули.<br />Но не това беше най-абсурдното в ситуацията.<br />Не че омаца чисто беличкия панталон на Доулън, който Линда тази сутрин бе огладила и му бе връчила с целувка, с грозната си лепкава кръв.<br />Не че нещото размахваше кухненска бъркалка за тесто в едната ръка а с другата, от която бе изтръгната цялата китка, неистово драпаше по издутината на чатала на шерифа, сякаш му правеше шибана свирка с чуканче.<br />Най абсурдното в ситуацията беше, че това нещо там долу бе още живо.<br />Че дишаше.<br />Че мърдаше.<br />Че надаваше неистовите гърлени писъци на новородено, което се въргаляше не в пъпната си връв, а в собствените си черва.<br />Шерифът изгуби равновесие и се строполи по гръб на земята, а проклетото нещо вече лазеше отгоре му. Драпаше и пищеше.<br />В един кошмарен миг, той се озова лице в лице него – с бездната която надничаше иззад спуканото око и с изтръгнатото чене. Опита се да го отхвърли с крясък, като нещо гадно и отвратително, което ти се е лепнало на гърдите, но нещото здраво се беше вкопчило в него.<br />Като насън Доулън видя помощник-шериф Стейси, пулещ се към него с онзи полуидиотски поглед, присъщ на селските кретени, които наскоро са се сдобили с револвер и значка и се чудят какво да ги правят. Видя го бавно да надига револвера.<br />- Не глупако! – изкрещя шерифа, но крясъкът му бе заглушен от неистовите писъци на нещото.<br />Куршумът срещна обезобразеното тяло в корема, отхвърляйки го настрани. Шерифът се хвърли към Стейси и изтръгна револвера от ръцете му. Изстрелът все още отекваше в главата му.<br />Онова нещо продължаваше да се дере диво. Защо все още беше живо по-дяволите? <br />Чак сега Доулън видя, че то имаше цици. Накълцани изтекли цици, спукани като балони, висяха изпод бялата окървавена престилка. Бети! Божичко Бети, това ти ли си?<br />Шериф Доулън никога не бе проливал сълза през живота си. Дори когато като малък любимото му куче Уили ухапа сестричката му и татко изведе Уили навън, а се върна сам.<br />Сега горещи сълзи избиха в очите му и шерифът покри устата си с ръка, сякаш за да задържи дъха си, излизащ на пресекулки. <br />През влагата в очите си, Доулън съзря човека с маската. <br />Това беше млечно бяла усмихната маска с дръпнати очи. Наблюдаваше го някак адски подигравателно, сякаш цялата случка беше най-смешното нещо на света.<br />Доулън бавно вдигна натежала десница и произведе изстрел, но човека с маската бе изчезнал в мрака.<br /> Части от Бети намериха разпилени из цялата кухня. Съпругът й Боб обитаваше почти 30 различни места в цялата къща, а главата му намериха в телевизора. Бебето им, малката Линдзи извадиха в желирано състояние от микровълновата. <br />На това място помощник-шериф Стейси повърна, а Доулън с треперещи пръсти запали цигара. Боже Господи! Що за идиот би опекъл живо бебе в микровълновата?<br /> Намериха братята Маккони дълбоко в гората на следващия ден. Чифт окървавени мачете бяха бинтовани в стиснатите юмруци на единия, другия, подобно на брат си бе опаковал в дланите си чифт брадвички за кълцане на месо.<br />Бяха се насекли сами. Рояци от мухи се опитваха да запълнят отворените им рани. <br />Погребаха ги в безименен гроб на същото място насред гората. Заедно с маските.<br /><br /><br /><br />**<br /><br /><br /><br />- Маски? Какви маски?<br />Шерифът въздъхна. <br />- Това е друга история. Имаш ли цигара?<br />Джими извади от джоба на ризата си пакет Камел. Шерифът нервно запали, първият път неуспешно. Пое дълбоко, задържа дима в дробовете си прекалено дълго, а след това го изпусна.<br />- Бащата, старият Маккони, работеше в пътуващ театър години наред. Когато театърът фалира той се върна. Беше изпил всичко, което беше заработил. Единственото, което донесе със себе си бяха две маски.<br />- Какви маски?<br />- Маски на Янус. Чувал ли си за тях.<br />- Виждал съм ги. Едната е ухилена, а другата се мръщи.<br />- Точно така. Покрай този случай започнах да се интересувам от маски. Не от маски по принцип, от тези двете конкретно. Прочетох доста по въпроса. <br />Очите на Джими светнаха като на малко дете. Той обичаше да вкарва драма в криминалните си истории, а тук определено му намирисваше на поетично убийство.<br />- Тези маски са създадени преди около две хиляди години в Древна Гърция. В почит на бог Дионис.<br />- Това е бога на виното и веселието, нали?<br />- Не само това, момче. – рече Доулън - също така на възраждащата се и умираща природа. Дионис е син на Зевс-бога на небесното царство и Персефона- владетелката на подземното царство. Ревнивaта Хера се опитва да убие детето, като изпраща титаните да изядат, като го примамят с играчки. Зевс го спасява, като го зашива в гръдния си кош. <br />- Това какво общо има с маските?<br />- Има много общо – рече Доулън и смени на дълги светлини – Според това, което прочетох първите две маски са създадени в опит да се възроди Дионис. Принципно се вярва, че актьори, носещи двете маски, са изнасяли първите в света театрални представления пред публика в древна Атина. Аз мисля, че не е така.<br />- Защо? - Джими запали цигара. <br />- Мисля, че са правели жертвоприношения. Този с тъжната маска е бил касапина. Той е вадел нероденото от корема на бременна жена, за да го зашие в гръдния кош на млад мъж. Другият, веселият, е протагониста. Той е контактувал с публиката. Опитвал да разсмее хората с палячовщини, за да ги разсее от касапницата, която се е разигравала пред очите им.<br />- И така се заражда театърът така ли?<br />- Така вярвам, да.<br />- Каква е връзката с Маккони.<br />- Виждаш ли, като се напиеше в кръчмата старият Маккони винаги твърдеше, че е донесъл със себе си оригиналните маски. Първоначалните две. Откъде ги е изкопал не знам.<br />- Вие вярвате ли в това, сър?<br />- Вярвам само на това, което видя с очите си и на това, което чуя с ушите си момче. Но ще ти кажа как свърши стария Маккони. Преряза си вените в Баркамския затвор. Как попадна там ли? – Доулън въздъхна - Когато се върна Маккони умори жена си, Сиси. Счупваше я от бой всяка нощ, докато горката предаде Богу дух. После остана да живее сам с двете си момченца-близнаци на по осем. След като Сиси се спомина, баща ми, покойният шериф Райли, започна да наминава все по-често оттам. Това, което заварил една вечер… - Доулън отново си пое въздух, този път някак сухо и болезнено.<br />- Какво е заварил там, шерифе?<br />- Карал ги е да носят маските. – почти прошепна Доулън. – Карал ги е да носят маските, докато ги е чукал. Маккони е принуждавал едното да гледа, докато шиба другото. Карал ги е да носят маските, за да не вижда лицата им. <br />Джипката Крайслер забави ход и спря. Пред тях се извисяваше крива сграда, от чийто покрив висеше стар изпочупен неонов надпис.<br />МОРЕНИЯ СТРАННИК<br />- Дотук си момче. Това е мистния хотел, но те предупреждавам, че въобще не е Шератон.<br />- Чакайте шерифе? – изстреля Джими – Какво става накрая?<br />- Това беше края, мчомче. – рече Доулън – Баща ми е закопчал задника на Маккони, а хлапетата пратили в сиропиталище. Никой не беше и чувал за тях допреди няколко дена. Оттам-нататък историята я знаеш.<br />Джими слезе от колата и кимна на шерифа. Онзи докосна крайчеца на каубойската си шапка.<br />- Благодаря Ви, шерифе!<br />Джипката изчезна сред облак прах. Джими чак сега се сети да изключи микрофона. <br /><br /><br /><br />**<br /><br /><br /><br />Кендъл Парк бе зъл в съня си. Тишината засяваше в душата на шерифа ларвите на тревогата, а тъмнината ги превръщаше черни пеперуди с прашни крила.<br />Той вече съжаляваше, че бе разказал всичко това на младежа. Сега разбираше какъв страшен лихвар е времето, връщаше му тъпкано най ужасните спомени, от които бе направил всичко възможно да се скрие.<br />Опита се да си мисли за горещия свински пай, за Марта и за децата, но сянката на съмнението не му даваше мира.<br />Шерифът даде газ.<br /><br /><br /><br />**<br /><br /><br /><br />Джими се прозя и заизкачва дървените стъпала, които изскърцаха протяжно като мячене на котка.<br />Хотел „Уморения Странник” бе мрачна двуетажна сграда с характер. Фасадата му, очертана на фона на нощното небе и пълната жълтъчена луна, имаше едно от онези особени изражения, подходящи за призрачни къщи от евтини филми на ужаса и бе далечен братовчед на хотела от Психо.<br />Лъхна го светлина и миризма на полирано дърво. Посрещна го приветливо малко фоайе. Уютна топлина струеше от мебелировката, обицована с кафеникави драперии, някъде горе тихо и приспивно бръмчеше вентилатор. Човекът, положил глава в скута си на протърканото гише, току до звънчето, очевидно бе заспал. <br />Джими тихо се изкашля. Никаква реакция. Джеме реши да бъде по-настоятелен. Тихо се приближи и побутна човека на регистрацията. Онзи не помръдна.<br />Ударите на сърцето на млладежа зачестиха своя ход. Нещо не беше наред. Едно нездраво любопитство загложди Джими да огледа и останалата част от главата, лицето досега бе останало скрито. Боязливо побутна още веднъж човека по рамото. Главата се наклони настрани и чукна на гишето. Чукна на кухо.<br />За момент Джими се парализира. Вместо лице виждаше просто вътрешната страна на темето. Нямаше лице. Всичко бе изчезнало. Очи, мозък, нос и уста, сякаш нещо ги бе изгребало отвътре, оставяйки само куха черупка. <br />Джими глупаво се огледа за скрита камера. Сякаш очакваше ей сега отнякъде да изскочат тълпа хора с камери и да се развикат „Добре ли те стреснахме, а?”, но това така и не се случи, пък и кой зрител би се смял на подобно шоу.<br /> Напомни му за една случка в африканската джунгла преди няколко лета. Бе се отклонил от кампа известно време просто бе скитал из джунглата, докато го намериха. След няколко часа скитане бе почувствал глад и си бе свалил кокосов орех от една палма. Блъскаше ореха с треперещи пръсти в един заострен камък, докато коравата обвивка се пукна и от пукнатините потече сладка лепкава течност, която Джими с удоволствие изсмука. После дочупи ореха и загреба с пръсти от месестата част.<br /> Чак сега Джими забеляза, че зад гишето всичко беше в локви и пръски от пурпурно червена кръв, която бе омазала шкафчетата с ключовете като дебел пласт блажна боя. Още кръв нахлу като наводнение в главата на Джими и той потрепери, като ударен от електрически удар.<br /> Къде му е лицето?<br /> Къде му е шибаното лице?<br /> Нещо малко горещо и влажно капна по челото на Тими. Той бавно, почти като насън погледна нагоре.<br /> Лицето на рецепциониста му се хилеше от вентилатора. Окосмената част от скалпа бе залепена с парче бинт за връвчицата. Въртящите се перки развяваха лицето като хвърчило.<br /> Ах, ето къде си било, непослушно, палаво лице, слизай веднага долу!<br /> Джими вече не чувстваше тревога, дори му стана весело и му отвърна с усмивка. Колкото и откачено да звучеше, хрумна му, че само трябва да го свали отгоре и да го върне на мястото му и всичко щеше да се оправи. Да придобие отново смисъл.<br /> Чу се пльок и лицето на рецепциониста тупна право върху опуленото лице на Джими. Засъхващата кръв по него полепна по страните му. Джими го притисна към своето лице, за да се напасне идеално и се намести зад регистрацията.<br /> Избута трупа на поспаланкото и той се пльосна насред локвата от кръв.<br /> Хи-хи-хи. Сега той беше хотелиерът. Никой не би се сетил. Той щеше да обслужва гостите. Дори дрънна със звънчето. Като малък винаги бе искал да си има собствено звънче и да дрънчи с него по цял ден.<br /> Огледа се в огледалото на Моторолата. Лицето беше мазно и бе започнало да се изхлузва, обагряйки по детски наивната физиономия на Джими в червено. Той отново го притисна към своето.<br /> Почисти очите си от лепкавата кръв и през дупките за очи на другия видя фигурата на портала. Онзи беше облечен в сивкав работен комбинезон, в стиснатите си юмруци, старателно увити в бинт, стискаше чифт брадвички за месо. Лицето бе прикрито от една от маските на Янус. Онази намръщената. <br /> Паниката леко отстъпи място на животинската лудост и Джими напълни гащите. В огледалното покритие на моторолата си, която се въркаляше на тезгяха той видя отражението на ширико разтвореното си от ужас око. Клепачите му се бяха слепнали един към друг от засъхналата кръв. Зеницата се бе превърнала в черна дупка. <br />Онзи с брадвичките се запъти насам, и Джими трескаво затърси нещо, което да му предложи за игра. Кой го знае какви игри играеше. Кървавите брадвички в ръцете на непознатия въобще не се харесваха на репортера. <br />Джими нахлузи криво-ляво лицето на хотелиера и пробва да звънне със звънчето на регистрацията. Онзи хич май не се позабавлява от това. <br />Непознатият замахна с брадвата и разцепи гишето на две. Малки дървени тресчици полетяха на всички посоки и една се заби в клепача на хотелиера, приковавайки го към клепача на Джими. Докато инстинктите за самосъхранение у младежа се задействаха, му хрумна, че само ако се опита да я измъкне окото му ще шурне като фонтан.<br />Джими се наведе в последния момент и избегна втория дъгов замах с брадвата. Някакси успя да се промуши между краката на непознатия и хукна нагоре по стълбите. Онзи хукна след него.<br /> Джими чуваше тежкото му дишане ведно с ритъма на ударите на собственото си сърце. Попадна в дълъг коридор, постлан с тежки червени килими. Нямаше време да размишлява, дали са естествено червени или от попиваща в тях човешка кръв.<br /> Нахълта в първата стая, чиято врата беше отворена и я заключи след себе си. Мигом чифт брадви започнаха с тежки удари да пробиват дървесината. <br /> Мамка му, някой бе залостил прозорците с дебели греди. Джими нямаше да успее да се измъкне навреме.<br /> Нахълта в банята и залости. Трескаво търсейки оръжие той се подхлъзна и падна във ваната. Там го чакаше нещо влажно и лепкаво.<br /> Сбирайки зад писъка таящ се зад заключените му устни целия ужас на света, Джими измъкна глава от разпорения търбух на човешко тяло. От грозната зейнала яма стърчаха ребра.<br /> Вратата на банята се разхвърча на всички посоки и непознатият нахълта вътре. Джими трескаво затърси нещо, с което да се защити, но докопа само четка за зъби и я насочи срещу себе си като меч.<br /> В следващата секунда и четката за зъби и половината му ръка беше изчезнала. Джими глупашки се загледа в оголеното си чуканче, а след това долови странни порещи звуци. Погледна надолу и видя собствените си черва да се изливат в разтворения гръден кош на човека във ваната. Никога през живота си не бе срещал нещо толкова бързо, колокото беше непознатия.<br /> Мамка му, сега я загазих, каза си Джими, а когато срещна тъжния празен поглед на маската, осъзна ужасяващата истина, че онзи изобщо не бе приключил със него. Напротив, още дори не беше започнал. <br /><br /><br /><br />**<br /><br /><br /><br />Шерифът паркира Крайслера и тичешком се отправи към къщи. Въпреки, че през целия път виждаше къщи със светещи прозорци, не можеше да се отърве от чувството, че градът е някак мъртъв. То се бе загнездило в сърцето му като малък тлъст гном и не му даваше да диша.<br />В къщата бе абсолютен мрак и бе тихо като в рог. Доулън опита да светне лампа, но нямаше ток. Спокойно, старо момче, може би просто са си легнали. Точно така, забави се доста, не са те чакнали и са се паркирали по леглата.<br />Шерифът взе стълбите към втория етаж и заобикаля стаите. Леглото на Марта бе празно, също и детската стая. Сега вече Доулън бе сериозно притеснен. Ръцете му започнаха да треперят. Шестото чувство на шерифа никога не го бе лъгало. Боже, божичко мили, моля те нека само този един единствен път през живота си да греша. Моля те, нека просто са живи и здрави. <br />Шерифът забърза отново надолу, взимайки по три-четири стъпала наведнъж, с риск да си счупи врата в тъмното. Тичайки наляво-надясно като полудяло топче за пинг-понг Доулън попадна в трапезарията.<br />Видя силуетите им в мрака. Бяха се наредили на масата и го чакаха за вечеря. <br />Но защо седяха на тъмно по дяволите. Защо не си бяха запалили свещи или нещо подобно?<br />- Марта – почти изкрещя Доулън – всичко наред ли е, Марта.<br />Абсолютната гробна тишина, с която му отговори къщата, му подсказа, че не всичко е наред. Тресейки се целия, шерифът измъкна от колана си фенер. <br />Марта и дечицата му Томи и Миранда бяха бинтовани за столовете си, а ръцете им бха заковани за масата с дебели пирони. В чиниите пред малчуганите димяха още топли собствените им сърца, а пред Марта срамежливо махаше с ръчички изтръгнатото от корема й зародишче. Сякаш подканяше шерифа да се присъедини към гощавката. <br /> Вълна от неимоверна и неописуема като синевата на небето вълна от болка удари шерифа право в сърцето. Още няколко децибела отгоре и щеше да се пръсне. Още преди да изникнат сълзите от тъмнината бавно изплуваха две човешки фигури.<br /> Доулън замахна слепешком към тях, защото очите му бяха премрежени от напиращата влага. Чу остро свистене и се озова на земята без ухо и с липсващи три пръста на дясната ръка.<br /> Чак сега съзнанието му се избистри. Спомни си, че бе срещал двамата нощни гости и преди. Много, много отдавна и много много далече оттук.<br /> Преди да си спомни напълно нещо нечовешко го грабна като играчка и го запокити през остъклената веранда.Шерифът се сгромоляса тежко в задния двор на къщата, който граничеше с житното море.<br /> С мъка се изправи, осъзнавайки, че шансовете му за оцеляване са равни на нула. Опитвайки се да игнорира смазващта болка, разпространяваща се като чума по цялото му тяло, с лявата ръка измъкна револвера и го изпразни в приближаващите се фигури.<br /> Нито една от тях дори не забави своя ход.<br /> Шерифът захвърли безполезното желязо и закуцука в обратната посока, потъвайки сред житните класове, леко поклащани от вятъра.Кръвта от разкъсаното му от стъклата чело се примесе с ручейчетата сълзи които бликаха от очите му. Доулън не спря, а продължи напред слепешком.<br /> Вече доста навътре сред житата, той си позволи да изтрие с ръкава на здравата си ръка очите си. Отдалече видя светлините на Кендъл Парк. Градът никога не бе бил толкова тих, толкова… мъртъв. Точната дума беше мъртъв.<br /> Шерифът подхвана осакатената си ръка и отново се затътри към спасението-далечните светлини на Лейк Сити. Една-две крачки по натам се спря. Какво го чакаше на края на житата? Какво щеше да намери там след тази нощ.<br /> Доулън въздъхна тежко и се обърна. Житните класове нежно галеха нарязаното му лице, вятърът тихо припяваше приспивна мелодия, пълната луна мълчаливо го наблюдаваше.<br /> Адски бавно той отчупи шпорите на каубойските си ботуши и свали ризата си. Разкъса я на ивици и ги уви в стиснатите си юмруци.<br /> Когато бе напълно готов двете мълчаливи фигури се бяха оказали от двете му страни. Едната маска му се хилеше подигравателно, а другата го гледаше някак печално. <br /> Двамата едновременно се хвърлиха към него. Докато го кълцаха шерифът заби една от шпорите в окото на единия. Можеше просто да я измъкне и да свали маската, но не го направи. И без това вече знаеше истината. Това не бяха братята Маккони. Никога не са били. Истинските лица на тези двамата хубавци винаги са били маските на Янус.<br /> Затова вместо да измъкне шпората от окото на единия, Доулън предпочете да я завърти. Някъде надолу равномерно се носеха шляпаши звуци от раздробявано с остри предмети месо.<br /> По детински весел смях отекна сред житното море, вълните му го поеха и го разнесоха по четирите посоки на земята.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-47246154978874947372010-06-08T17:00:00.000-07:002010-06-08T17:02:27.324-07:00ПОЕЗИЯ: СЪНИЩАТА НА ПИРАМИДАЛНИ СТРУКТУРИТи ми даде красота<br />и ме научи да се боря,<br />показа ми как да полетя<br />и даде ми от свойта воля…,<br /><br />да мога и това да разбера,<br />че е възможно толкоз силно да обичам,<br />и букви да събирам по снега<br />и с тях теб ангел да наричам.<br /><br />...<br /><br />Като шепот на морска вълна<br />Ти се раждаш във нощта<br />Тоз образ толкоз плах и мил<br />В сияние обвит е<br />За него аз през огъня преминал бих<br /><br />...<br /><br />Недей да чакаш самодива нощем в гората. <br />Ще те завлече тя в дупка непозната, <br />където има само кости на бозайници умрели, <br />и сетне никой, никога не ще те намери...Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-18693592433496257052010-06-08T16:59:00.001-07:002010-06-08T16:59:47.697-07:00МЕСОТОНАБИВАМ ГИ НА КОЛ И ЧАКАМ МЕСОТО ДА УЗРЕЕ<br /><br /><br /><br /> <br /> Мен ша слушаш гус`ине, мен и никой друг – аз ша ти кажа, кое как стаа.<br /> На кола ги набучвам гус`ине и се чака после да умрът и една седмица месото зда узрее. А ако позабравиш гос`ине или позакъснееш, месото ша почне да са гнилосва, а туй не ти се иска, нал тъй, гус`ине, шот после идът червеите. <br />Нееее гос`ине, мисля, че хич не ти се иска!<br /> Как ги пазя от мухите ли? Амич правя палатка… Палатка знайш как се прави? Мяташ отгоре му мрежата значи, и я в кръг я набиваш около с колчета. Тъй ги пазя от мухите. <br /> Ей го на братчеда Джими, не си ги пазил от мухите, а те гадинките осрали месото и са надзвъкало с личинки. Яйчица гус`ине, ей таквизи малки яйчица, дето полепнали отвътре на устата на братчеда, и са люпили после. <br />Ей Богу, в страшни мъки умря братчеда, на затуй го застреляаме кат кучи гус`ине. <br />Ей тъй, вииш ли, му се беше надула бузата, на чиляк не мяза - въздула се една, месото гноясало, а вътре червейчета ли не щеш, гадости ли…<br />Пююю! А фасче да имаш гос`ине? Немаш, а? Ей Богу за фасче чиляк убиам! Хе, хе! Тъй му са вика де!<br /> Палатка значи прайш и чакаш… Некой режат ръцете и краката и ги опушат, ама ти мене ша слушаш гос`ине – ни са прай тъй и туйто! <br />Остай си му бута – нека са мъчи, нека вряка! <br />Ей го на оня ден ми вика братчеда Ърни:<br />- Дай да резнем тез бутове, Ърл, да не мърдат и да зеем ги опушим.<br />А аз…<br />- Ни ша да ми пипаш тез бутове, братчеде Ърни. – викам му - Я си барнал, я съм те халосал с брадвата право в чутурата, дет многуз знай…<br /><br />Ни са прай тъй гос`ин… И ни мъ глей тъй умно умно, шот вий кат сте от Големия Град се се праите на голямта работа, ама нищичко не разбирате.. <br />Всичко си остаяш, дет му е мястото, дето сиреч Госпуд си му е отредил, а кола мушиш откъмто…тъй де…хи-хи-хи…задницата – да си се отече оттам, каквото има да се оттича, нал тъй гос`ине, а не да отиа в главата и да се смесва със мозъчето сладко.<br />Хе! Виждам, че ти се иска гус`ине! Да припълзиш под палатката искаш и да бръкнеш да измъкнеш очото, шот знайш че е най-сладко. <br />Ама я си барнал, гос`ине, я съм ти резнал с ей таз чекийка, видиш ли я, я ушо я нос – мойта Мара каква супа от уши прави – да си изядеш пръстите с кокалчетата хи-хи-хи…<br />Иоще - ни ша да ги колиш гус`ине. Ни са колят и туйто. Ни щеш да умрат бързо и да се спаружи хубавото месце, нал тъй? Бучиш ги живи, нека викат, нека бесуват. Бавно да си мрат – а после месцето шъй по-сочно, по-крехко…Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-46433401199356531172010-06-08T16:58:00.001-07:002010-06-08T16:58:59.585-07:00ДЪЖДОВЕН ДЕН В ЛОНДОНДъждовен ден в Лондон<br /><br /> Дъждът падаше като пълноводен водопад и обличаше мрачните кристални извивки на нощен Лондон в мътен матов воал. Малки рекички се гонеха измежду паветата на очукания кълдъръм и образуваха мрежа от фибри, из която тук-там стърчаха малки самотни островчета, по които се прескачаха едни други мокри рошляви котаци. И тъй като призрачната атмосфера не би била съвършена без наличието на г-н Мъгла, отнякъде, иззад някой завой или може би от покрайнините на града, където се спотайваха бедняшките квартали, се появи и той така мистериозно както само той си знаеше и пролази по улица Кендърбъри почуквайки тук-там с бастунчето си чрез лая на уличните псета и воя на гурляви хлапетии, които все още отказваха да заспят.<br /> От мъглата бавно изплува карета. Първо единия кон, а после и другия, потракваха някак монотонно и безгрижно, но пък създавайки чувство за заетост, сякаш бързаха занякъде, а едновременно с това все едно просто безгрижно припкаха без цел и без посока. <br /> Кочияшът беше пълнобузест господин, с пухкаво месесто лице, набраздено от кървавочервени изпъкнали капиляри, който навремето, много много отдавна би могъл и да бъде определен като джентълмен, но сега бе просто леко подпийнал кочияш, който успяваше едновременно да се подпира на единия си лакът, да навиква конете, да върти тънката пръчка и да надига металическа табакера, която несъмнено съдържаше спиртна напитка.<br /> Съдържанието на каретата се състоеше от двама млади влюбени. Сър Алфред, почтен счетоводител, който бе имал благоразумието да намери насред лабиринта от формуляри за попълване любовта на живота си Ана и да й предложи брак, но досега умело прикриваше радостта си от този факт зад каменната физиономия на която е способен само закоравял административен чиновник. Сега обаче по безчуственото му изпито лице, разчеленено от усукани фини мустачки се бе прокраднала сянка на загриженост.<br /> Двамата млади влюбени бяха тръгнали тази сутрин чак от Южен съсекс с идеята да уговорят своята венчавка в популярна Лондонска черква с почтения и ползващ се с добро име сред богоязливата еноря свещенник Уинипег Хич, но плановете им за близкото безгрижно щастие бяха помрачени от ненадейното неблагоразположение на госпожица Ана. <br /> Последната, която винаги с усмивката си бе успявала да огрее като слънце и най-мрачните стаи и коридори, сега трепереше като лист на вятъра и отвреме на време кашляше кръв върху белите сатенени ръкави на г-н Алфред. Красивото й детско лице бе мъртвешки бледо, сгърчено в непоносима агония, а малките й красиви сапфирени очи се взираха в тези на сър Алфред втренчено и неразбиращо, като на прегазено с файтон животно. <br />- Кочияш, спри веднага! – най-сетне изкрещя сър Алфред и се подаде иззад лилавото перденце. Наложи се да разтърси за рамото водача на возилото, който тъкмо си довършваше мънкайки под носа песента за чифликчията, който строил сам с двете си ръце мелница, вдъхновен от мисълта, как прибере ли се ще се съвкупи с едрогърдестата си невеста. <br />- Чуууууш – изквича кочияша и дръпна поводите. Конете потропнаха още веднъж-дваж благозвучно и спряха.<br />Главата на сър Алфред изчезна отново иззад завесата и точно като в ефектна куклена постановка малко по-късно главата на г-ца Ана се показа иззад вратата на каретата и изповръща гъста бяла локва, която се смеси с ръкавите на речните потоци, набраздили калдъръма.<br /> След малко от каретата изхвръкна сър Алфред, придържайки бомбето си да не бъде отнесено от водните потоци, покатери се на стълбичката до кочияша и го разтърси още веднъж сякаш така придаваше по-голямо значение на думите си.<br />- Лекар, трябва ни лекар. Знаеш ли лекар наблизо. Всъщност къде сме по дяволите?<br />Сър Алфред се огледа. Тази част от Лондон въобще не му беше позната. Сградите тук се бяха надвесили над улицата като закривени нокти на хищник. Иззад изпочупените им прозорци се вееха прокъсани драперии. Камари от боклуци се валяха насред улицата, а от тях като от оживено пристанище потегляха малки дървени лодки по образуваните от дъжда потоци, а върху тях гордо се кипреха огромни черни плъхове. Малките улички измежду сградите водеха към непознати пространства, а от тях струеше заплашителен мрак. Вонята на гнилоч и разложено месо тук беше отвратителна и удряше като парен чук носните отверстия.<br />- Чу ли ме какво ти казах – изкрещя още веднъж сър Алфред и разтърси кочияша още по-силно – Къде сме по дяволите?<br />- Сър не е богоугодно да псуете тъка! – изсумтя кочияшът, а от устата му пълна със зеленясали разкривени зъби лъхна ароматна воня на пиян пор. – В предградията сме. Взех тойзи път шоту е по кратък.<br />- Добре слушай ме сега внимателно – рече сър Алфред. – Забрави за черквата. Води ни при най-близкия лекар. ЛЕКАР! – повтори думата сякаш за да му я набие по добре в алкохолизираната черепна кутия - Знаеш ли наблизо лекар?<br />- Ууууу, сър. Лекар. Из тия ми ти квартали. И по туй време на нощта. Трудно шей да намерите! Да не каж голяма дума ама почти невъзможнъ задъчка си е туй.<br /> В отчаянието си сър Алфред измъкна от портфейла на панталона си банкнота и я набута в тлъстите пръсти на кочияша.<br /> - Мисли, човече, мисли! Лекар ни трябва! Веднага!<br /> При допира на банкнотата до върховете на пръстите му, нещо насред алкохолните мъгли в главата на кочияша си проправи път и той го пое и изстреля.<br />- Знахарка, гусине. Знам една знахарка наблизо. Лекувала ми е мазол и цирей на трътката гусине.<br />- Води ни тогава! – рече вдъхновено сър Алфред.<br /><br />Малко по-надолу по пътя улицата потъваше в абсолютен мрак, сред който се рееше бледо сияние като изгубена душа. Тук малък мандал осветяваше следната табелка. <br /><br /> Знахарка и лечителка<br /> Гледа бъдеще и прави магии за сполука<br /><br />- Аз тук шъ ви остаям гусине. – рече кочияшът – Не е на хубаво без да си болен да се скиташ тъдява. Унъз жена вижда всичко.<br />При което човекът се прекръсти трижди и се оттегли се заднешком в каретата. Конете, които при наближаването на тази част от уличката бяха станали видимо неспокойни, сякаш въздъхнаха облекчено и потеглиха без какъвто и да е сигнал от кочияша.<br />Сър Алфред, който в две ръце държеше заболялата си невеста, съумя да потропа с крак на вратата.<br />- Ехей има ли някой тук.<br />На третото потропване вратата изскърца подобаващо зловещо и се заотваря без помощта на видима сила.<br />Сър Алфред, който покрай слабостта на булката си, бе обладан от непривична за него храброст пристъпи вътре. <br />Лъхна го тежка миризма на мехлеми и непознати билки. Помещението беше малко и добре разхвърляно със символи на стратегически места, които трябваше да въведат невинния посетител на мисълта, че тук живее някой който цери болести и контакува с отвъдното.<br />По стените на всевъзможни пръчки и въженца висяха разни треволяци и сушени животинки, сред които сър Алфред разпозна плъх, прилеп, змия и гущер, а имаше и такива животински видове, снабдени с по пет или шест крайника или пък мънички рогца, които достопочтенния счетоводител виждаше за пръв път.<br />Имаше и книги, разхвърляни тук-там, чиито корици изоброзяваха свастики и разголени девици, които навяваха на мисълта, че читателят им е най-малкото страстен любител на черната магия.<br />Стаята беше почти тъмна, а мракът бе разпилян от пращящия огън в камината, който осветяваше тъмна фигура. Естествено, за да подчертае магическите си способности, лечителката беше в черно.<br />- Положи я там – разнесе се съсухрен старчески глас и иззад черното було се показа възлеста кокалеста ръка, снабдена със заострени нокти, която посочи към малък креват, съставен главно от кожи.<br />Когато разтвори булото, сър Алфред зърна нещо странно. Под воалите старицата кърмеше бебе. Не беше толкова странен факта, че за напредналата си възраст имаше кърма, колкото самото бебе. То беше възедро, бузесто, сиво на цвят, очите му подпухнали и лакоми и въобще не приличаше на човешко дете. Кожата му бе грапава и обезкосмена, тук там осеяна със сиви петна. То лакомо впиваше устни в тънката увиснала гърда на старицата.<br />- Това е земно божество - рече тя. – Може и да излезе нещо от него, а може и да свърши на боклука.<br />Сър Алфред положи невестата си върху кожите, тя потрепери конвулсивно и се отпусна. Въздъхна още няколко капки кръв.<br />- Чума, треска, холера и тоберкулоза – рече злокобно старата жена. – Бич за грешниците измежду человешката глутница.<br />- Моля ви! - промълви сър Алфред - Можете ли да й помогнете? Това е моята годеница Ана. Нощес я разтресе и кашля кръв.<br />Сър Алфред чу свистене, подобно на вятър и се извърна. Старицата като по чудо се бе озовала до леглотол Тя повдигна черния си воал. Очите й бяха мръснобели, зениците се сливаха с останалата част от очните ябълки които бясно препускаха по тялото на Ана, сякаш изчисляваха нещо. <br />Тя прокара разкривена кокалеста длан по гърдите на Ана. <br />- Ето тук е! – прошепна и натисна навътре. Ноктите и се впиха в нежната плът на Ана.<br />Младата булка изохка болезнено и на сър Алфред му се сви сърцето от болката изписана в просълзените й очи.<br />- Тук е – тук е. – изграчи радостно старицата сякаш бе открила злато и впи ноктите си като хищник още по навътре. <br />- Туке – изкряска бебето още по зловещо след това отново впи малките си пръстета и зъбки в гърдата на вещерката и висна от нея като зрял плод.<br />- Какво – недоумяваше сър Алфред – Какво има там?<br />Старицата сграбчи ръката му и я сложи на мястото. Сър Алфред усети бучката. Нещо твърдо и топчесто се беше настанило под кожата на милата му Ана, пареше и леко пулсираше.<br />- Можете ли да махнете това?<br />- Може и да мога... – рече загадъчно старицата.<br />- МОЖЕИВАМОЖЕ – изкряска се бебето виснало на гърдата й, а после отново впи зъби и нокти и засука.<br />Каквото и да беше това сър Алфред се досещаше, че дори и най-добрите доктори в Лондон не притежаваха знанията да го отстранят без да я убият. Изглежда, че тази уродлива старица, изпълзяла сякаш от кошмарите му бе единствената му надежда.<br />Той измъкна с треперливи пръсти портфейла си и прокара пръст по банкнотите, които изпращяха като сноп сухи пръчки в тишината.<br />- Колко? Само кажете колко и ги имате!<br />- Но млади момко – Старицата ахна и ококори очи с прекомерна любезност. – Ние въобще не искаме пари. Разбирате ли, няма какво да ги правим.<br />Последните думи тя сякаш изсъска и огънят в камината изпращя и сякаш се уголеми, поглъщайки и малкото останал кислород в стаята.<br />Старицата впи алчни лакоми очи в крехкото нежно тяло на Ана и на сър Алфред му се прииска да протегне ръце, за да го предпази от толокав хищен и желаещ поглед.<br />- Кръвта й. Част от кръвта й и ще го махна.<br />- Не – прошепна насън Ана, която междувременно се бе унесла в трескава дрямка. От челото и струеше обилно пот.<br />- Тя не може да ни чуе сега – прошепна старицата – в момента тя блуждае в друг свят. – Решението е изцяло ваше сър Алфред.<br />Сър Алфред въобще не се и замисли, откъде вещерката знае името му. Мислите му сновяха съвсем другаде.<br />- Колко кръв – продума – Колко от кръвта й искаш?<br />- Достатъчно за да оживее – рече сухо старицата. Гласът й драскаше като шкурка по нервните окончания на сър Алфред.<br />- Защо не вземеш от моята.<br />- Защото искам от нейната – изврещя старицата и подскочи. Бебето люлеещо се на гърдата й се удари в ръба на близката дъбова маса и замалко да се изпусне. – Сега искам от нейната, а за твоята има време. А сега искаш ли сделката или не. Ако не можеш да си я взимаш и да търсиш някой друг да махне това. <br />Сърцето на сър Алфред биеше учестено и още малко щеше да се промуши през клетката от ребра и да надникне навън. Той никога не се беше сблъсквал с толкова сложно решение през живота си.<br />- Добре. – въздъхна той - Приемам сделката. <br />Тялото на Ана потрепери болезнено в мрака, сякаш за да възрази.<br />- Добре тога – потри доволно ръце старицата и от шума на търкане на грапавите й длани една в друга на сър Алфред му призля. – Чакай ме в другата стая. Когато приключа ще те извикам.<br />Старицата посочи към малък, коридор, увит в тънки бели кожи, обсеяни с фибрите на отдавна изсъхнали кръвоносни съдове. Коридорът завършваше с малка вратичка, през която за да се промуши човек, трябваше да се приведе.<br />Сър Алфред пролази вътре на четири крака и се озова в малка мрачна стаичка, която миришеше на мъртво месо.<br />В мрака нещо прошумоля и той чу тупуркане на малки стъпала на нещо което се спотайваше в нишите на стената.<br />И понеже беше мъртво уморен сър Алфред не обърна подобаващо внимание на звуците, а облегна глава на коленете си и заспа веднага.<br />Сънува прилепи, полепнали по мрачни стени като стари одърпани драперии и тихо влажно храчене в мрака. Сънува, че нещо дращи и пъпли към него по невидими коридори, гладно и сумтящо, жадно да впие малки остри зъбки в меката му плът. Виждаше се през очите на нещото. Легнал по гръб в малка кафеникава пещера, сякаш изваяна от глина, сключил ръце на гърдите си като смъртник. Лицето му беше бяло като на призрак.<br />Събуди се облян в пот и впил нокти в глинестата почва. От стаята в другия край на коридора се чуваха мляскащи звуци. Паническо чувство полази сър Алфред като студен вятър лъхнал изведнъж в инак топъл есенен ден. <br />Той се втурна в посока на звуците като пътьом удари глава в остър каменен издатък, но почти не обърна внимание на парещата болка. <br />Разтвори вратата и това което видя накара сърцето му да спре да тупти за миг. Старицата бе впила зъби във врата на неговата Ана а изпод захапката по снежнобялото вратле на годеницата му струеше тънка струя аленочервена кръв.<br />- МАХНИ СЕ ОТ НЕЯ ВЕЩИЦЕ – изкрещя сър Алфред, втурна се натам и отблъсна изчадието от тялото на любимата си. Чу се разпарящ звук на цепеща се кожа. Съществото изсъска в мрака към сър Алфред. Очите му бяха кървясали от устата му стърчеше парче кожа от неговата Ана.<br />Сър Алфред пое тялото на ана в обятията си-сега то беше леко като перце – и хукна да бяга. Усети остри нокти, които пробягаха по врата му сякаш, на нещо което се бе пресегнало да го сграбчи, но се бе отказало в последния момент, когато той изскочи навън посред дъждовната улица. <br />Не очакваше навън да е ден и то пладне. Колко време бе спал не знаеше. Просто тичаше по влажните улици с тялото на любимата си в ръце, докато намери файтон.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-28263025687480990912010-06-08T16:56:00.001-07:002010-06-08T16:56:54.322-07:00ХЛЕБАРКАТАХЛЕБАРКАТА<br /><br /><br /><br /><br /> Г-н Пиаченца живееше между четири стени. Или по-точно четири по четири стени. Апартаментът освен от г-н Пиаченца бе обитаван и от сенки. Сенките плуваха из цялото жилище, и денем и нощем, не позволявайки на светлината отвън да проникне; правеше ли тя плахи спорадични опити да го направи те просто я ядяха. <br /> Когато г-н Пиаченца се прибереше от работа (г-н Пиаченца работеше като водопроводчик и докато отпушваше мръсните канали на хората по цял ден слушаше дърдоренето на стари бабички по-скоро насочено към старите им котараци отколкото към него и по-цял ден биваше черпен с кафе и бисквити) посрещаше го тишината и полуздрача, обсебен от същите тези сенки, които като че ли му се радваха. А докато се наслаждаваше на поредното порно здраво захванал се с едната си мазна мазолеста ръка за мекия пенис те като че ли ехидно му се подиграваха.<br /> Но може би е добре да кажем няколко думи за самия г-н Пиаченца. Г-н Пиаченца беше на 34, все още ерген, което беше разбираемо като се има предвид, че г-н Пиаченца въобще не беше красавец, дори напротив (има случаи, в които красотата бива успешно изместена от по-морални и несъмнено книжни стойности, но г-н Пиаченца въобще не беше от тези случаи). Той беше нисък, затлъстяващ, бавно оплешивяващ, с шкембе нагло надничащо изпод зацапания му с колоритни петна от майонеза мръснобял потник, нямаше дар слово и хората го намираха по-скоро за неприятен, но го търпяха, понеже той все пак почистваше запушените им отточни канали.<br /> На връщане от работа г-н Пиаченца неизменно минаваше през видеоклуба: “Перверзни Ученички”, “Анално Обладаване”, “Лезбо-сестри” – подобни заглавия обримчваха и запълваха скучните сиви следобеди и вечери а нерядко и големи участъци от нощта (всъщност в дома на г-н Пиаченца винаги беше нощ поради липсата на светлина или по-скоро някакво състояние на полунощ с горчив метален отенък). Прибереше ли се г-н Пиаченца ядеше все мазни храни – пица, хамбургер или картофки, всяко от изброените ястия несъмнено оставяше своя отпечатък или върху отдавна непраното му мръсно бельо и потник или върху подкожните му тлъстини или пък върху обриващата му се постоянно с мазни пъпки и петна кожа. <br /> Яденето предхождаше мастурбацията, а нерядко и се повтаряше след нея. Гледането на порнофилмите пък предшестваше редовните телевизионни ситкоми, които г-н Пиаченца следеше, и се повтаряше след тях когато г-н Пиаченца успееше да си го надърви (и между другото, о да, г-н Пиаченца беше Стар Трек фен). <br />Мастурбацията беше един вид самонаказание – че се е родил грозен и без късмет. Това беше един неспирен танц на плътта – нахалните ученички и лезбо-сестрите все така неизменно се ближеха, уринираха едни върху други пред запотения и пръхтящ като кон г-н Пиаченца, и това продължаваше вече много, много години.<br /> Понякога, след мастурбацията г-н Пиаченца се свличаше на обагрения с трохи, петна от кетчуп и спермени капки под и плачеше. Може би от самота, може би от нещо друго, всъщност май най-вече от самота. Едно време г-н Пиаченца си беше имал майка. Досадна и креслива вещица, чието любимо занимание беше да му трови живота, въздавайки своята мъдрост под формата на заповеди от любимия си люлеещ си стол като някакъв генерал, но той си я обичаше. Когато почина г-н Пиаченца сериозно си бе поиграл с мисълта да я остави на стола да гние, както онзи пич от “Психо” за да има все пак с кого да си говори, но после се бе отказал.<br /> Може би тук е мястото да упоменем, че г-н Пиаченца никога не си бе имал приятелка. Ех, имаше едно момиче, викаха й дебелата Сузи, което се бе съгласило да дойде с него на бала, но после се бе отказало, оставяйки го да чака часове с букет червени рози под дъжда. <br /> В непрекъснатия полуздрач, обладал дома му, времето за г-н Пиаченца не беше важно – то беше просто част от интериора, която запълваше пространството между мастурбационните сеанси, яденето, спането и ходенето на работа. И все пак имаше една малка частица от потока, наречен време, която за г-н Пиаченца бе дотолкова важна, че го караше честичко да се връща от работа по-рано или пък да отказва ангажименти; дотолкова важна, че той бе преместил гигантския, полудяващ с годините стенен часовник в хола зад телевизора и в късния следобед усилено се взираше в него и се вслушваше в очакване в монотонното тежко тиктакане съчетано с протяжното скърцане. <br />Точно в шест всеки ден към Бога като птица се въздигаше музиката на пиано. Тя струеше отгоре и през дебелите прашни стени, пробиваше си път през тежката мебел и наслоените из ъглите сенки, а после радостно триумфираше, реейки се из въздуха. Тя се лееше, понякога спираше рязко, после продължаваше да звучи по-прекрасно от песента на най-прекрасната птица. <br /> В тези мигове г-н Пиаченца губеше себе си в себе си. Просто седеше с широко отворени очи без да смее да помръдне или не дай си Боже да вдиша дълбоко за да не нарани крехкостта на тази нежна ефирна птица, да не я опетни с дъха си на пица и мазен чипс. Тези мигове му носеха нещо, което беше близко до едно друго нещо, наречено щастие и в чието съществуване г-н Пиаченца никога не бе имал възможност да се убеди.<br /> После изведнъж, така внезапно, както бе започнала, музиката секваше. Г-н Пиаченца бавно наместваше измеренията на стаята във визията си и потъваше отново в света на мазния чипс, перверзните ученички, безкрайните сапунени опери и слабоумните телевизионни състезания. <br /><br /><br /><br /> Когато чуеше меките стъпки тичаше задъхано до вратата и наблюдаваше през шпионката малкото красиво създание, което слизаше или се качваше по стълбите на път или на връщане от училище. Тя беше красива като ангел и г-н Пиаченца вярваше, че тя е неговия личен пазител. Имаше изящна светла коса на буйни къдрици и очи сини и бистри като езеро, а и голяма тежка чанта, огромна, съпоставена с крехкото й телце.<br />Тя беше тази, която свиреше на пианото и г-н Пиаченца беше влюбен в нея. Но никога не би могъл да й го каже. Не, никога, никога – по-скоро би умрял. Засечаха ли се някой път по стълбите той губеше и ума и дума, кръвта пулсираше в главата му и той не можеше да каже думичка дори. Не можеше да си поеме въздух.<br /><br /><br /><br /> Ето една друга история. Веднъж г-н Пиаченца завари в кухнята една малка-мъничка хлебарка. Но може би е редно първо да разкажем на любознателния читател за странните привички на г-н Пиаченца. Върху хладилника във възхвала на Бога се издигаше нещо, което г-н Пиаченца гордо наричаше “дървото на изкуплението”. Това беше един огромен разклонен кактус, върху чийто бодли г-н Пиаченца бучеше хлебарките, които редовно залавяше в кухнята, надвесени над малките трохички, и ги оставяше там да си умират с дни.<br />Дървото на изкуплунието като че ли беше живо, защото непрестанно мърдаше, а когато нечии крачка спираха да шават, овакантеното място мигом биваше заето от нова жива хлебарка.<br /> И така нашата малка мила хлебарка беше толкова сладка – г-н Пиаченца дълго време я мъдри пред един от бодилите, но накрая не я набучи, а започна да й говори като на малко дете.<br /> Много скоро нашата славна хлебарка стана най-добрия приятел на г-н Пиаченца и той редовно й говореше. Купи й аквариум. Носеше й разни мухички и червейчета и я хранеше с тях, галеше я или я взимаше със себе си пред телевизора и безкрайните сапунки. Колкото повече ядеше нашата малка-мъничка хлебарка, толкова по-голяма ставаше. А колкото по-голяма ставаше, толкова повече ядеше. Много скоро, тя разчупи аквариума, защото отдавна вече бе преварила размерите на плъх и скоро щеше да стигне тези на куче. Г-н Пиаченца се принуди да й скове дървена кошарка, в която я люлееше, приспивайки я нощем.<br /> Дните летяха един след друг, носени на мелодията на пианото. Г-н Пиаченца вече хранеше Хлебарката с плъхове и улични котки, а нерядко и тя сама си ги набавяше. Кога излизаше ли? Ами че късно нощем, когато г-н Пиаченца дълбоко спеше. Тя вече му стигаше до кръста.<br /> Веднъж докато я галеше г-н Сет забеляза огромния й еректирал член. Той му напомни за садо-мазо филмите, които понякога гледаше и където хора в кожени маски се разхождаха полуголи, а между краката им стърчаха огромни черни пениси , също като този. Беше нощ-вълшебна нощ, а огромния твърд черен и лъщящ пенис се поклащаше бавно – г-н Пиаченца уплашено скочи от мястото си и се оттегли пред телевизора. В стаята се чуваше тихо настоятелно тропане, но г-н Пиаченца не влезе там. Ситни и горещи капчици пот се стичаха по челото и врата му, оставяйки след себе си влажни бразди. <br /> Веднъж в квартала изчезна скитник. Вестниците писаха за това, а предната нощ г-н Пиаченца бе чул от стаята мляскащи звуци. Но не посмя да влезе. През нощта може и да беше плакал въпреки че на сутринта нищо не помнеше, а когато утрото на следващия ден обагри стаите в сияйна пелерина, той се осмели да влезе и закова прозорците. После се отдаде на музиката.<br /><br /><br /><br /> Една гореща нощ, по-гореща от всяка друга, г-н Пиаченца влезе в стаята да си побъбри с хлебарката, но още на вратата се спря. Тя беше там, по-огромна и заплашителна от всякога с мастиленочерно туловище, по което играеха сенки, трепереше неистово, а твърдия и еректирал огромен пенис се поклащаше в такт.<br /> Г-н Пиаченца избяга от стаята и барикадира вратата с дивана. Седя дълго потен и треперещ, докато странни звуци привлякоха вниманието му. Някъде отгоре се чу нещо като приглушен детски стон след това влачене на нещо тежко по паркет. Представи си члена – големия, грамадния черен пенис, който с лекота троши стъклото на прозореца, а после вниманието му бе привлечено от тихите ужасени писъци, които скоро замряха.<br /> Когато г-н Пиаченца нахълта в стаята, той се изправи лице в лице с най-големия си кошмар. Из стаята лазеше полуздрач, а някъде долу на земята го гледаха безчувствени сини детски очи, по-сини отвсякога, малкото телце бе голо и омазано с кръв, застинало в непривична поза, само задните части се поклащаха ритмично, защото огромното туловище на хлебарката проникваше дълбоко в него с разпарящи мощни тласъци. <br /> Г-н Пиаченца искаше да крещи, но от устата му се изтръгна само хриптящ стон, той като насън залитна и замалко да падне, после също тъй като насън се отправи към кухнята и грабна кухненския нож (всъщност първото, което грабна по погрешка беше големия дървен черпак, но след това поправи грешката, грабвайки кухненския нож). Острието някак магнетично привличаше съзнанието му върху себе си с чистия си неподправен блясък.<br /> На входа на стаята г-н Пиаченца вече до такава степен трепереше, че изпусна ножа. От полуотворената врата на стаята лъхаше мрак, а отвътре продължаваха монотонно да се чуват тихите порещи звуци. Г-н Пиаченца се свлече на пода и започна да лази и пълзи като куче, докато достигна кухненската маса; покатери се върху нея, легна, свивайки се странично на кравай. Хлипаше или по-скоро цивреше, а от очите му се стичаха искрени като майско утро сълзи. <br /> Бледата светлина на голата крушка над него затихна за миг, оставяйки го да хрипти сам в мрака, после отново изплува по-бледа от всякога, хвърляйки нерешителна жълта като застояла урина дъга. Кухничката бавно се изпълни с подлудяващите звуци на тракането на малките крачета. Огромна черна сянка плъзна по призрачно осветената кухничка и падна върху г-н Пиаченца. Крачетата започнаха да смъкват дрехите на г-н Пиаченца, оставяйки го гол-голеничък. После Хлебарката бавно се намести зад него и огромния черен пенис болезнено прониза ануса му. Г-н Пиаченца се опита да крещи заради неустоимата и всепоглъщаща болка, но последва отново само кърваво хриптене.<br /> Твърдият черен пенис проби вътрешностите на г-н Пиаченца и разпори стомаха му, показвайки се през него като новородено, докато през това време г-н Пиаченца плюеше потоци от гореща кръв, която на бледата светлина на голата крушка изглеждаше почти черна. <br /> Но дори когато огромният черен пенис вече бе разпорил бедния г-н Пиаченца, той продължи своето злосторническо дело, да мушка и мушка до безкрай, докато г-н Пиаченца бълваше ли бълваше потоци от кръв като развалена машина за пуканки. Скоро Г-н Пиаченца вече виждаше красотата на собствените си пурпурночервени черва.<br /> Когато най-накрая, след години сякаш, изстрадалото разкъсано тяло на г-н Пиаченца се свлече от масата, неуморните черни крачета нежно го подхванаха през рамената, притегляйки го обратно, о твърдия като желязо черен пенис прониза окото му, потъвайки дълбоко в мозъка. Някои от крачетата дърпаха тялото надолу, други теглеха главата нагоре, докато накрая я изскубнаха и тя остана, набучена на огромния черен член като трофей.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-77662333474280343742010-06-08T16:53:00.001-07:002010-06-08T16:53:47.788-07:00КОРАБ КЪМ ДАЛЕЧНИ ЗВЕЗДИКОРАБ КЪМ ДАЛЕЧНИ ЗВЕЗДИ<br /><br /> Бурята отдавна бе утихнала. Тревичките бяха забавили своя ход, пашкулите, пълни със бобeни зърна в градините, бяха прибрали полите си, листата, окичили старите тополи бяха замлъкнали. <br /> Последните две светкавици си бяха отишли като огромна огнена птица на кокили, а водата на малкото езерце, по чийто краища се кипреха бамбукови стъбла, кръстосани едно в друго, бе успокоило водите си.<br /> Една пластмасова летяща чиния полетя в красива парабола, поспря за миг и накрая цопна в езерото. Накъде наблизо на малката си гъдулка засвири щурче.<br /> Марти поспря и прокара пръстчета по вълнистата си коса, която изглеждаше синкава в мрака. Мама бе му казала, че всички малки щурчета умират, когато търкат крачетата си едно в друго. При търкането се носи свирня на цигулка.<br />- Видя ли какво направи? – обърна се момченцето към сестричето си, което го очакваше на другия край на поляната, а черните му лъскави очичките му блестяха със светлината на малките звездички опасали небето. – Казах ти да не я засилваш толкова. Сега как ще я намеря?<br />Марти изсумтя и сбърчи носле. Изу малките си ботенки, измъкна чорапките и ги навря в задните си джобове, оставайки съвсем босичък. Скри ботенките с нослета на малки пухкави кученца в основата на сноп пръчки папрат и нагази във водата. Леки подводни течения загалиха ходилата му, камъчетата забодени по дъното, го караха да се хлъзга и губи равновесие, но Марти се захващаше за пръчките папрат и напредваше все по-напред към центъра на езерото. Едно малко жабче или може би попова лъжичка бе заседнала в пролуката между палеца и безименния пръст на крачето му, Марти ги размърда и хлъзгавото животинче се измъкна и изчезна нанякъде.<br />- Побързай, Марти! – провикна се Бети. – Мама каза преди 10 да сме се прибрали! <br />Вятърът се завихри и развя косите на Марти. Той се наведе и започна да обарва пипнешком водното дъно. Не виждаше абсолютно нищо в катраненочерната му повърхност, осветявана единствено от малките звездички, отразени в него, окичили го като бисери, и от малките светулки танцуващи една с друга по въхровете на сноповете папрат.<br />Нещо влажно премина наблизо и пошляпна голото краче на Марти под водата. Той потрепери. Какви ли не твари живееха из горските езерца.<br /> Наблизо изкряка жаба.<br />- Жабо-Жаборано – запя Марти – Помогни ми да намеря малката си летяща чиния!<br />Изведнъж Марти се спря. Намираше се точно по средата на кръглото езерце. Под крачката му нещо се случваше, нещо се движеше и вибрираше, сякаш се будеше от дълъг сън. Ударите на сърчицето на Марти ускориха своя ход.<br />Езерото бе утихнало. Крякането на жабите се бе сляло в едно и се бе надигнало в приглушено бумтене, което прерасна в ръмжене.<br />Точно пред Марти в черната повърхност на езерото изгря светлина. Като прожектор скрит под водата, тя образуваше идеална окръжност и изригваше право нагоре ярка огнена светлина.<br />Марти понечи да отстъпи назад, но земята под краката му отново завибрираха недоволно и той застина. Пластовете кал се разместваха под голите му пръстчета оголвайки туловището на онова отдавна заспалото нещо.<br />Реши да преброи до три, за да успокои хода на сърчицето си, което биеше бясно в гърдичките му и заплашваше да изскочи оттам, като малко жабче и да цопне в езерото. Стигнеше ли да се обърне три щеше да си плюе на петите.<br />1-<br />2-<br />Марти се завъртя, но точно тогава и от тази страна блесна ярка жълта светлина, която изригна нагоре в жълтъчен стълб.<br />Понечи да отстъпи настрани, но мигом и от ляво и отдясно още две-три-четири идеални очи от светлина обградиха пътя му. Под дясното му краче имаше нещо меко и гладко.<br />Марти искаше да заплаче, да повика сестричето си, но сърчицето му някак бе заседнало във вратлето му и му пречеше да си поеме въздух. Като насън той се наведе, взе пластмасовата летяща чиния и я притисна към гърдите си като щит. Намираше се в средата на идеална окръжност, изградена от странните светлини и го беше страх дори да си помисли, какво предстои да се случи.<br />Земята под краката му изригна и започна да се надига. Марти се подхлъзна и тупна по дупе върху корпуса на нещо огромно, хладно и металическо. Бученето се бе усилило и пищеше в ушите му. Някъде в близост се отвори черен шлюз и го засмука в металическите си обятия.<br /><br />- Мартииии! Мартииии! – пищеше Бети и тичаше към нощното езерце. Спря и затисна ужасено устичката си с ръчичка, когато от черната му повърхност се издигна огромна черна летяща чиния, обсипана с ярки светлини и изчезна в нощното небе, закривайки за миг сиянието на луната.<br />Бети поспря край брега на езерцето, позамисли се, поседна, обгърна колената си с ръчички и заплака. Нахалните жаби и самоубийствено настроените щурчета подеха плача й и запригласяха.<br /><br />На няколко милиона километри разстояние Марти с ококорени очи наблюдаваше отдалечаващата се слънчева система, която отдалеч приличаше на разсипано бурканче кисело мляко и бясно препускащите през илюминаторите звезди оставящи огнени дири след себе си.<br />Планетата земя се бе превърнала в една малка синя точка, тогава село Катуница, Сливенска област сигурно бе мъничка точка в точката. <br />В черната каюта, която го заобикаляше мигаха светлинки и черни пластини се разместваха, отделяха едни от други и наместваха едни в други. Корабният компютър явно се опитваше да комуникира с него, защото отвреме на време по меките на допир монитори пробягваха и се градяха и разрушаваха фракции от точки и чертички, за които Марти предполагаше, че изобразяват числа. Бе чувал, че всичко на този свят може да се изобрази или изкаже с числа, но той самия не знаеше езика на числата и нямаше ни най малка представа, нито какво се опитва да му каже корабния компютър, нито къде го води.<br />Където и да го отведеше, Марти знаеше, че това ще е много, много далеч от дома.<br /><br />Бети се сепна от далечна свирня. Някъде далече зад дърветата тя съзря процесия, осветена от факли, затъкнати в човките на полу-пауни с човешки крака. Такава процесия тя не бе виждала никога досега. Кривокраки уродливи създания, такива каквито не бе виждала никога досега крачеха на по три, четири или осем крака в нестройна колона измежду дърветата, очичките им блестяха, а главите или пък горните крайници на немалка част от тях бяха окичени от гъста перушина, люспи или рога. Някой от тях надуваха гайди или издължени дудуци, от които се носеха сладки звуци, приканящи невинния наблюдател да се включи в процесията и да се хване на хорото със създанията.<br />Бети си спомни за дяволската сватба. Дяволската сватба, разправяше баба, е когато дяволица ще се омъжва. Дяволите танцуват из гората, а последваш ли вълшебната им свирня, те завличат в гората и те изяждат с костичките.<br />Създанията успяваха едновременно да се поклащат между дърветата, да подрипват и да подскачат и да размахват издължените си криви крайници, а от процесията се носеше глъчка и нечовешки злокобен смях.<br />Бети разтърка очички. Когато отново ги разтвори чудните създания изчезваха зад дърветата. <br />Нямаше време и за това. Каквото и да беше, най важното сега за Бети бе да се прибере вкъщи и да разкаже на мама и тате, че Марти е отвлечен от извънземни, те пък да се обадят на ФБР, ЦРУ на Мъжете в черно или пък на който там трябваше, за да бъде спасено малкото й братче.<br />Бети се затича между дърветата, но колкото повече приближаваше малката осветена от тъжното жълто лице на Луната поляна, толкова по далечна ставаше тя, накрая се изгуби съвсем. <br />Колкото повече Бети се опитваше да намери пътя, толкова по навътре в гората се залутваше. Вече отдавна бе престанала да чува далечния лай на кучетата, скрити зад оградите в селото, тихия ромол на Катунишката река или пък далечното нежно ръмжене на пекарницата, в която не си почиваха дори и нощем, за да снабдят на сутринта жителите на Катуница с пухкави, топли комати хляб.<br />Бети се ядоса и ритна чадърчето на една Печурка, по която бяха накацали светулки. Чадърчето отхвръкна и се приземи във високата трева, а отдолу малко голо човече с грапава розова кожа и космато маймунско лице.<br />Човечето мигом се втурна да си вземе шапката, нахлупи си я и изпружи към Бети средния си пръст.<br />- Патка! – изсъска то и изчезна под един грамаден побит камък.<br />- Чакай! – провикна се Бети – Имам нужда от помощ!<br />Късно! Човечето бе изчезнало безвъзвратно. На всичкото отгоре светулките, които досега я бяха следвали, също се бяха изпарили и Бети бе останала в абсолютен мрак.<br />Тя отново се тръшна на земята и малко оставаше отново да заплаче, когато в далечината отново се разнесе мистичната свирня на гайда и свирки и ритмичния пукот на тъпани.<br />Между дърветата тя съзря Дяволската Сватба, която продължаваше игриво да лакътуши между дърветата. Бети избърса сълзичките си, стана, потрепери за миг, а после като че ли взе решение хукна в посока на свирнята и огньовете<br />Само съзнаваше, колко глупаво и безмислено е да моли дяволите и горските духове за помощ срещу извънземни, но трябваше да опита. Те бяха единствената й надежда точно сега.<br /><br />Когато металната елипсовидна комета проблясна за миг и докато, калта и водата, полепнали по нея се стичаха обратно в езерцето, тя примигна закачливо и се понесе към далечни звезди.<br />И докато от едната страна на езерцето Бети ужасено наблюдаваше отвличането на малкото си братче, от другата му страна едно малко синьо дете от клас Разузнавач CX3 безмълвно наблюдаваше изчезването на единственото превозно средство, с което можеше да се прибере отново на родната си планета.<br />Синьото дете ококори черните си като смола очи, наведе се и залази на четири крака. Отвори устица, издаде един особен звук, подобен на мучене и загреба в долната си челюст мека кална трева. Синьото му езиче се разстла по тревната постеля като килим и малките мравчици, които синьото дете бе държало цял ден в плен в корема си, учейки се да търкаля трошички и строи мравуняци като тях, се отправиха в стройна колона към свободата си.<br />Синьото дете допълзя на четири крака до пътя, по който профуча със страшен рев тежкотоварен камион, пълен с кокошки. Той остави зад себе си пелена от кокоши пера, които падайки, танцуваха като пелерина, а две от тях паднаха върху челцето на Синьото дете на мястото, където хората имаха вежди и му придадоха леко намръщен вид.<br /><br />Бети тичаше след Дяволската сватба. Спъваше се, падаше и ставаше, дори си удра ужасно нослето на една трънка, но мисълта за братчето й попаднало в плен на ужасната летяща чиния, загубено на светлинни години разстояние от село Катуница, Сливенска област я караше да става и да продължава. Когато най-после догони процесията откри, че ще й е нужно малко време да събере мислите си, тъй като определено това бе най чудното и невероятно нещо, което бе виждала през живота си.<br />От двете страни на процесията пауновидни птици с човешки крака и малки увиснали гениталии крачеха наперено, разперили паунските си опашки, които блестяха във всички цветове на дъгата. Червени, лилави, искрящо сини и зелени очи, накацали по краищата на опашките им блестяха някак хипнотично, и на Бети и се зави свят, докато се взираше в тях. Странните птици придържаха в човките си факли, които осветяваха цялата процесия.<br />Тя самата бе трудна за описване. Съвсем в началото крачеше нещо, което адски приличаше на Плачеща върба, която вървеше на собствените си корени. По всичко личеше, че плачещата върба е бременна, защото придържаше с два от корените си издутия си корем. От корема от време на време се ронеше кора, а от дупката надничаше любопитно малко черно създание с остри бели зъбки. Когато видя, че Бети го наблюдава, то срамежливо закри с парче кора дупката в корема на майка си.<br />Това сигурно е младоженката, досети се Бети. Ако е така къде е младоженеца? Бети го потърси с поглед. В близост на четири крака лазеше получовек-полузмей с жълтеникава люспеста кожа, дълъг извит врат и човешко лице, окичено с рунтав калпак, по който блестяха дребни златни монети и сушени плодове. Той се оглеждаше във всички посоки със жълтите си змийски очи, раздвоения му език непрекъснато се подаваше и опипваше наоколо, едновременно с това човекът-змей размахваше дебелата си люспеста опашка, която отвреме на време помиташе някои от дребните голи човечета с маймунски лица и остри зъби на гризачи, които тичаха наляво-надясно като луди и ги залепяше в калта. Те бързо се изправяха, за да не бъдат прегазени от останалите по-мастити членове на процесията и отново хукваха насам-натам с бесен кикот.<br />Зад младоженците уверено миниатюрни зеленикави лами, чийто многобройни вратове завършваха с котешки главички, които от време на време мяучеха въпросително, мъркаха протяжно или се хъскаха една друга. В ноктестите си лапи ламите с котешки главички придържаха пчелни кошери, в които жуженето на рояци от пчели пригласяше на свирнята на гайда и ритмичните удари на тъпана.<br />След ламите крачеха ухилени дяволи. Те махаха с опашки, лукаво си намигаха едни-други и леко подрънкваха със звънчетата с които бяха окичени завитите им рога. Всички бяха голи, като единствената окосменост по тях бяха козите им брадички, колкото по гъсти бяха те, толкова по уверено крачеха притежателите им, докато дяволите с по редки бради сякаш се криеха притеснено сред тълпата. <br />Дяволите поднасяха към устите си дудуци със завити лъскави крайници, издути гайди от овча кожа с дървени мундщуци или пък биеха тъпани а свирнята им караше Бети, подтичвайки край тях, леко да потропва с крачета и я изпълваше с желание да се хване за ръце с останалите и да заиграе Дяволското хоро.<br />Зад Дяволите крачеха хора, които не приличаха на хора. От кръста нагоре те бяха като кукли, които се клатеха безчувствено, като марионетки на връв. Изведнъж един от тези псевдо хора се спъна и горната част на тялото му се отдели с меко шляпане и тупна на земята. Под човешката кожа се подаде сноп възголеми попчета с прозрачна влажна кожа, под която прозираха дебели вени, по които струеше синя искряща течност. Рибите гледаха ококорено и уплашено, както би гледал някой, който се е озовал гол на публично място, разтваряха безмълвно устите си и шляпаха с хриле, а после клъвнаха човешкия костюм и си го навлякоха криво-ляво. След това човешкото подобие, под чиято кожа се криеха ококорени попчета хукна да настигне процесията размахвайки изкуствените си ръце.<br />Зад тях на задните си лапи крачеха Караконджоли. Това бяха намръщени космати създания с мръсни лица и тежки сплъстени мустаци, които непрестанно ръмжаха и се бутаха едни други, колкото се може по злобно и нарочно. Около тях сновеше лисица с искряща оранжева козинка, която непрекъснато шепнеше нещо в месестите им, мръсни уши и ги насъскваше още повече едни срещу други. <br />Най накрая на процесията пристъпваха Нави. Това бяха малки голи пилета, за които Бети бе чувала, че са обитавани от душите на починали деца. Основното занимание на Навите бе да пакостят на родилките и да грачат протяжно и грозно късно нощем, край къща в която се ражда дете.<br />Бети наистина беше объркана. Въпреки, че процесията бе събрала на едно място толкова много различни и странни твари, никое от тях, дори и рибите в човешки костюми, не напомняше дори малко на истински човек и не даваше признаци, че може да общува по човешки.<br />Бети се затича, за да догони Дяволската сватба, защото отново я бе изпреварила и се развика.<br />- Ей! Чуйте ме! Чуйте ме! Някой тук говори ли български.<br />- Някой тук говори ли български? Някой тук говори ли български? – разкикотиха се малките голи човечета с маймунски личица и се яхнаха върху един от караконджолите, който в опитите си да ги прогони удари този до него и двамата се сбиха.<br />Освен гризачите никой друг не обърна ни най малко внимание на Бети и тя започна да се отчайва. И точно когато в очичките й отново заструиха сълзички, тя съзря едно детенце с бяло моряшко костюмче, което бе застанало отстрани на процесията и я наблюдаваше.<br />Бети се засмя щастливо, втурна се към него и го прегърна.<br />- Кажи ми, че говориш български!<br />Момченцето продължаваше да я наблюдава безмълвно, а вятърът разроши чорлявите му черни косици. <br />Чак сега Бети забеляза, че главата на момченцето е куха. Зад дупките за очите и устата на детенцето надничаше рояк светулки, който се завихри и оформи думи. Бети надникна в устата му, за да разчете думите.<br /><br />ЗДРАВЕЙ БЕТИ<br /><br />Бети се разсмя и плясна с ръчички.<br />- Хей! Откъде знаеш името ми?<br /><br />ВИЖДАЛ СЪМ ТЕ<br /><br />- Ти как се казваш? – попита Бети.<br />Момченцето повдигна рамене.<br />- Нямаш ли си име?<br />Момченцето повдигна рамене.<br />- Можеш ли да ми помогнеш? <br /><br />МОЖЕ И ДА МОГА<br /><br />- Братчето ми беше отвлечено от извънземни. Играехме си на фризби и фризбито падна в езерцето на Самодивската поляна. То отиде да го вземе и от водата се надигна летяща чиния, която го отвлече.<br /><br />ВИДЯХ Я КОГАТО КАЦНА<br /><br />- Кога е било това?<br /><br />ПРЕДИ НЯКОЛКО ДНИ<br /><br />- Знаеш ли, кой може да ми помогне да намеря братчето си?<br /><br />ГОРСКИЯ ЦАР<br /><br />- Той може ли да ми помогне?<br /><br />ТОЙ ЗНАЕ И МОЖЕ МНОГО НЕЩА<br /><br />- Ще ме заведеш ли при него?<br /><br />ДА! ЩЕ ТЕ ЗАВЕДА ПРИ НЕГО! НО<br /><br />- Какво но?<br /><br />ТОЙ ЩЕ ПОИСКА НЕЩО ОТ ТЕБ В ЗАМЯНА<br /><br />- Какво ще поиска?<br /><br />ЩЕ ПОИСКА НАЙ ЦЕННОТО ТИ! <br /><br /> Светулките се разпаднаха и събраха отново, за да образуват ново изречение.<br /><br />ТРЯБВА ДА СИ ГОТОВА ДА МУ ГО ДАДЕШ<br /><br />АКО ИСКАШ ДА СПАСИШ БРАТЧЕТО СИ<br /><br />- Просто ме заведи при него! – рече Бети и хвана момченцето със светулките за ръчичката. Двамата отново се присъединиха към шумната процесия и изчезнаха зад дърветата.<br /><br /><br />Сватбарите спряха край малко кладенче скрито зад величествен бук. Дори и всички съученици на Бети да се бяха събрали тук, нямаше да могат да го обгърнат с ръце. <br />Един синкав лунен лъч огряваше ведрото в кладенчето, в която едно по едно животните, духовете, демоните и горските твари се качваха, за да достигнат долния свят, а два от дяволите ги спускаха с въже надолу.<br />Огромните пауни изпружиха шарени шии и очите по опашките им заблестяха в отблясъците на лунното сияние. Птиците разтвориха човки и огнените факли полетяха в кладенчето.<br />Бети надникна в устата на момченцето с кухата глава. Две от светулките в очните му кухини се снишиха надолу, придавайки му леко въпросителен вид.<br />- Къде отиват?<br /><br />ПРИБИРАТ СЕ ОТКЪДЕТО СА ДОШЛИ?<br /><br />- Откъде са дошли?<br /><br />ОТ ДУПКИТЕ ПОД ЗЕМЯТА<br />ОТ ПЕЩЕРИТЕ<br />ОТ РЕЧНИТЕ ДЪНА<br /><br />- А къде е Горския Цар? – попита Бети. <br /> Момченцето посочи огромното дърво.<br /><br />В КОРЕНИТЕ МУ<br />ДОТАМ СЕ СТИГА САМО ПРЕЗ КЛАДЕНЧЕТО<br /><br /> Бети проследи с поглед ствола на гигантския мрачен дъб. Той се извисяваше над останалите дървета и бе разперил могъщата си корона, сякаш се опитваше да затули и луната, и звездите.<br /> - Идваш ли? – рече Бети. <br />Светулките в главата на момченцето отново започнаха да нареждат думи.<br /><br />СЛЕДВАЙ ГОРСКИТЕ ДУХЧЕТА<br />ТЕ ЩЕ ТЕ ОТВЕДАТ ПРИ НЕГО<br /> <br />Чак сега Бети забеляза малките сини огънчета, в който танцуваха малки сини човечета с шапки с остри върхове, накацали по ръба на кладенчето.<br />- А ти?<br /><br />АЗ ОСТАВАМ ТУК!<br />ИМАМ ДА ВИДЯ ОЩЕ МНОГО НЕЩА<br /><br /> Бети се покатери във ведрото и се озъби на един от дяволите.<br /> - Ако ме изтървеш долу ще се върна и ще ти откъсна главата!<br /> Дяволът лукаво се усмихна и й намигна.<br /> Преди да потегли към долния свят Бети хвърли един последен поглед към детето със светулките. То стоеше някак тъжно и самотно в мрака, като сянка, а светулките в главата му бяха угаснали.<br /><br /> Синьото дете вече от няколко земни часа седеше в една канализационна локва, която ако имаше обоняние, би определило като миризлива и се опитваше да установи на какъв език говорят плъховете. Бе опитало всички познати му езици, които бе усвоило на тази планета до този момент-езикът на мравките, този на калинките и финото скриптене на щурците. И тъй като за последно бе пробвало да им говори на езика на щурците и дълго бе търкало синята си главица в тухлената стена, това му докара само нови болки в мозъчната плазма. <br /> Синьото дете никога не бе предполагало, че плъховете говорят собствения му език-езика на цифрите. Откри го по случайност, когаот от скука започна да реди празни консервени кутии една върху друга.<br /> Плъховете, разположени безразборно до този момент и любопитно вирнали косматите си муцунки към него, мигом образуваха пирамидална фракция. Синьото дете размести още веднъж консервите, и плъховете образуваха два идеални квадрата, като всяка от страните му се състоеше от четири плъха. <br />Сега синьото дете опита нещо по сложно. Направи от консервените кутии къщичка с правилни страни, после три пирамида, после ги разположи в ромб. Плъховете мигом образуваха нова пирамида, успоредник и окръжност. Малките им влажни мустачки потрепваха някак доволно, след всички тези маневри.<br />На езика на числата следващия диалог изразен в геометричните фигури, които нареждаше синьото дете и броя на консервите и плъховете, се превеждаше така:<br />- 33337777777777776666664444433333322222<br />- 44444444447777777722225555544444999999<br />- 24246666666655555544444488888822221111<br />На езика на хората диалогът се превеждаше така:<br />- Загубих се! Изпълнявах мисия на Земята, но някой ми открадна кораба и не мога да се върна. Вие приемате ли космически сигнали?<br />(На това място малките плъхове замахаха с мустачки, за да му покажат, че наистина ги приемат.)<br />- Но не можете да предавате нали?<br />(На това място плъховете бяха останали безмълвни.)<br />- Трябва да предам сигнал за помощ до съседната галактика. Там работят жители на моята планета. Те познават родителите ми и ще предадат сигнала нататък. <br />- Уууу, това е много далече. Направи сателит! Сателит трябва да се построи!<br />- Млъкни бе, опитвам се да чуя, какво казва тоя смешния!<br />- Къде да намеря сателит?<br />- Ще си го направиш!<br />- Ааааа! Познах те! Ти беше тоя дето ми отмъкна шунката снощи! Искаш ли да ти отгризна ухото а?<br />- Как да го направя?<br />- Слушай внимателно! Този канал се разклонява в три различни тунела. Трите различни тунела водят до три различни къщи. Трите различни къщи имат три сателитни чинии, това са уреди които предават визуален сигнал от земни спътници. Едната чиния е малка, втората е голяма, а третата е още по голяма. Сглоби ги в едно и ще получиш сигнал, достатъчно силен, за да можеш да го пратиш.<br />- Не съм ти отмъкнал шунката аз бе! Кривия Ханс беше!<br />- Онези високите двукраки какъв език говорят?<br />- Не ми е отмъкнал шунката Кривия Ханс бе! Питах го вече! Ти си я взел! <br />- Не говорят с числа. Най добре изобщо не си говори с тях! Ще си спестиш много грижи, запомни това от нас!<br />- Ти какво, лъжец ли ме наричаш? Щом ти казвам, че не съм аз, значи не съм.<br />- Благодаря ви за всичко, наистина!<br />- Точно тъй! Лъжец си и половина Мръсни Гофри! Дебелата Грета снощи те е видяла да ядеш шунка, значи е била моята! <br />- Обаче внимавай! И трите къщи са изпълнени с капани и опасности, каквито дори и не с подозирал, пришълецо. Вземи този черпак и ако имаш нужда от нас просто заудряй с него тръбите в къщата и ще ти дойдем на помощ. Но да знаеш, че за нашите услуги се плаща. За помощта ни ще трябва да изпразниш хладилника и да ни предадеш всичкото сиренце. <br />- Добре! Ще го имам предвид!<br />- Само за третата къща не ни викай! Там никога не припарваме! Там живеят вещици! Знаеш ли какво е вещица?<br />- Не ме е страх от нищо!<br />Синьото дете пое към от първата от трите къщи, джапайки през калната вода, а зад гърба му, кой знае защо, два от плъховете се сбиха.<br /><br />Ведрото се спря пред един от подземните тунели. И сините огънчета поведоха Бети през мрачен коридор, от чийто стени стърчаха коренчета. Едно от пламъчетата се спря току пред лицето й.<br />- Имаш ли бонбони? – попита то.<br />Бети зарови в джобовете си извади от там лепкава шарена каша.<br />- Имам едно, но е дъвкано!<br />- Нищо! Давай го насам!<br />Лепкавото бонбонче изчезна в сините пламъчета.<br />Мрачния коридор се разтвори в просторна галерия, от чийто таван стърчаха сталактити. Бърчейки носовете си навъсени прилепи следяха всяко движение на Бети. Галерията бе добре осветена от факли, който опасваха двете страни на мраморна пътека, а малки сини и зелени духчета периодично кацаха върху тях, за да ги възпламенят.<br />Подземни води извираха от скрити дупки в масивната скала и течаха по каменни улеи, а след това се разливаха в подземни езерца. <br />Горския цар бе огромен прозрачен дебелак, който сякаш бе изграден от синя течност, обвита в прозрачна тъкан. В търбуха му плуваха отровни бели медузи и малки окорени рибки. Брадата му се състоеше от хиляди малки коренчета, увити едно в друго, а от главата му стърчаха огромни извити рога. <br />Гигантът седеше в корените на вековния бук, които образуваха нещо като трон под масивното му тяло, и тъкмо благославяше двамата младоженци, които му се поклониха и изчезнаха в сенките.<br />- Поклони се ! – прошепна едно от духчета в ухото на Бети.<br />Бети се подчини.<br />- Кое е това човешко дете? – избоботи гигантът, а тежкия му глас отекна в галерията и в предхождащите я коридори, ехото го върна и разнесе още веднъж.<br />Едно от духчетата зашепна нещо в ухото му и той кимна.<br />- А защо е дошло тук? – изтътна Горския Цар.<br />Преди духчето отново да се лепне за ухото му, Бети тропна с краче.<br />- Мога и сама да говоря за себе си! <br />Ехото превърна тропването на крачето й в ритмично бумтене, което се изравни с ударите на собственото й сърчице.<br />- Я! Имало характер туй човешко дете! Защо си дошло човешко дете? Какво дириш при Горския Цар?<br />- За да спася малкото си братче! – провикна се Бети – Отвлякоха го извънземни.<br />Гигантът се разсмя и се хвана за корема, който избълбука доволно.<br />- МУХАХАХАХАХА! Не е отвлечено малкото ти братче, а само е отишло където не трябва. Сега само ще си пати, понеже отдето и да се е появило онуй нещо не е от тази галактика, не е дори от тази вселена, а е Отвъд!<br />- Къде е това Отвъд.<br /> Гигантът щракна с пръсти и водите от малките водопади, които се разливаха в езерцата се раздробиха на малки водни капки, които образуваха звездни системи и галактики по протежението на цялата галерия.<br />- Виждаш ли това до нослето си, човешко дете. Това е Земята.<br />Едно малко синьо духче се гмурна в капката и тя заискри цялата в синьо.<br />- А тук, където съм аз, това е ръба на Вселената.<br />Гигантът плъзна ръка по редица от водни бисери, които плуваха пред прозрачните му очи.<br />- С теб ни делят около 30 метра сега. Но ако това там а Земята, а това тук е Ръба, можеш ли да си представиш, какво огромно разстояние е това.<br />Бети сбърчи носле. Така правеше, когато нещо не разбираше или бе недоволна от нещо.<br />- Аз съм бил там като млад! – продължи Гигантът – На Ръба имам предвид. Преди няколко милиарда години човешко време. Но никога не съм бил Отвъд. Тогава дори не го е имало. Било е просто мрак. Виждаш ли този мрак – Гигантът посочи мрака в пещерата зад дървото, в която не блестяха капките-планети. Откъдето и да е долетяло онова нещо, то е дошло някъде оттам. А ако разстоянието от мен до теб е 30тина метра, от ръба до мястото където търсиш, може да е 50, 60, 100, никой не знае. <br />Гигантът се изкашля, а няколко от острите масивни сталактити паднаха и се разбиха в плитките езерца.<br />- Преди няколко милиона години започнаха да ми донасят, че някакви неща излизали оттам и минавали Ръба на Вселената. Кръстосвали планетите. Държали се странно, действали на други закони и принципи, различни от тези на нашата Вселена. Но никой нищо не знае за тях. Те идват и изчезват, а братчето ти е имало неблагоразумието да се навре в една от чиниите им.<br />- Ти можеш ли да ме отведеш там.<br />- Аз мога всичко! – във величествения глас на Горския Цар пролича раздразнение. – аз съм син на майката Земя, която пък е дъщеря на Великия Космос. Обиколил съм всички кътчета на Вселената, знам и мога всичко. Но не и това. Не мога да те отведа Отвъд, защото там не разполагам с власт. За тях съм никой.<br />- Но можеш да ме отведеш някъде близо до Ръба нали? Можеш ли да го направиш? <br />- Може и да мога? – усмихна се Горския Цар с усмивката на закоравял картоиграч – Но ако някога се върнеш… Ако някоа успееш да спасиш братчето си и да се върнеш ще поискам нещо в замяна. Горския Цар винаги иска нещо в замяна.<br />- Всичко! Всичко ще ти дам, за да спася Марти! – провикна се Бети, а от очите й бликнаха сълзи.<br /> Горският Цар се облегна на дървесния си трон и се наведе напред. Лицето му, голямо, колкото цялото телце на Бети се изравни с нея.<br />- Ще поискам душата ти момиченце! Ако някога се върнеш жива и здрава и доведеш и братчето си, то може да си върви, но аз ще взема душата ти. Ще те превърна в малко духче и ще ми служиш за вечни времена. Съгласна ли си с това условие?<br />- Съгласна съм! – рече Бети без да се замисля, а от окото и капна една мъничка сълза и се разби в синята капка, която изобразяваше планетата Земя.<br />- Чудесно! – възкликна гигантът и плясна с пръсти от радост – Капитан Шмуц!<br />От сенките изскочи ухилен черен дявол с небесносиня капитанска шапка на главата и козирува.<br />- Капитан Шмуц е капитан на Дървесния кораб. – представи го Горския Цар – Той обикаля всички краища на Вселената и събира за мен душите на умиращи планети. Новата експедиция трябваше да замине вдруги ден, но в твоя чест ще започне утре. Капитан Шмуц ще те остави на Ръба, там има Звездна спирка, а оттам ако си намериш някой луд, който да иска да премине Ръба, твоето пътуване ще продължи. Капитан Шмуц ще те очаква на Ръба точно един месец, а ако не успееш да се върнеш за това време, ще продължи пътуването без теб.<br />Бети искаше да изпищи от радост, но прехапа устни. Тя знаеше, че щеше да достигне до края на Вселена, дори да премине Отвъд, но щеше да спаси малкото си братче, каквото и да й костваше това. <br /><br />Бети се събуди на сутринта от настойчиво побутване с копито. Капитан Шмуц й кимна да го последва. Тя не помнеше нито как е заспала, нито как се е озовала в тази тревна ниша, но когато излезе на полегатата полянка, ахна от изненада. <br />Всякакви двукраки и четирикраки животни, тролове, самодиви и караконджоли, веди и бродници, вурдалаци, исполини, хали, лами и задъхани змейове-всички слизаха от всички страни по билото на полянката, към величествен Дървесен Кораб, насочил гордата си мачта към небесата.<br />Слънчето играеше по полираните му страни, а забързани демони и бесове даваха насечени команди на напиращя по палубите екипаж и опъваха платната. Златисти енергийни полета обвиха кораба като пашкул, и той засия още повече.<br />Бети се затича към палубата и започна прегръща всички наред-без значение колко космати бяха или колко рога имаха.<br />Днес от планетата Земя излиташе един чуден кораб. Кораб, който щеше да се отправи в търсене на малкото й братче. Кораб към далечни звезди.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-63671515121291220492010-06-08T16:52:00.001-07:002010-06-08T16:52:55.920-07:00МЕГАПОЛИСМЕГАПОЛИС<br /><br />Р. В. Колев<br /><br />РАЕ<br /><br />Рае бе седнал на ръба на площадката на покрива на небостъргача и наблюдаваше корените на многоетажните монолити, пронизващи мрачното небе. Нощта бе впримчила града в мека хватка, а светлините, милиарди малки светлинки, го опасваха като лунички по лицето на красива секс-андроидка. Тишината бе спорадично прекъсвана, като от мокра кашлица, разкъсваща болнаво тяло, от шепота на неспокойния вятър, воя на метрото или писъците на далечни полицейски сирени; сега тя се стопи под натиска на настойчиво металическо стържене.<br /> Рае погледна надолу, отвъд ръба. Видя Грандайзерн, който се изкачваше, впивайки пръсти от стомана в податливия ронещ се бетон, като огромна маймуна от отдавна унищожен филм. Металното му туловище ритмично се клатеше и сякаш губеше равновесие, създавайки впечатлението, че всеки момент може да се отдели от правата стена и да литне в небитието като огромна метална птица.<br /> Рае се опита да си спомни, дали бе давал на робота заповед да го последва чак тук… Проклети хапчета! Без тях мозъкът туптеше и пулсираше болезнено, сякаш някой прокарваше по него студени бучки лед, но пък с тях спомените си играеха с него, както малки гаменчета биха се погаврили с клет просяк.<br /> Роботът търсеше сенките, но ако някой все пак бе видял гигантската желязна маса, да се катери по сградата нямаше да реагира. А преди години, възбудени хора по бели пижами щяха да окичат прозорците като врабчета, да вряскат и пляскат шумно, заради това, че някой си е позволил да нарушава съня и частната им собственост, на следващия ден всички дружно щяха да формират фракции и да подават конфестации…<br /> Но времената сега бяха различни… Хората се криеха като малки сиви мишки в дупките на сградата…<br /> Грандайзерн се надвеси над ръба и премести тежестта си, откъртвайки парчета бетон и мазилка, които литнаха в пропастта. Добре смазаната неръждаема стомана се сгъваше и наместваше почти безшумно, когато роботът се изправи до Рае. Пред него човешкото тяло беше просто прашинка, изградена от месо и нервни влакна. <br /> - Седни!-заповяда Рае.<br /> Малко след това дойде дъжда. Той без време стана проливен и затупурка по двете тела с малки почти невидими крачета. <br />- Остават 65 минути до възможен досег с таргета. Температурата е 4 градуса, скоростта на вятъра е… – проточи роботът. Гласът му бе дълбок и метален, идваше някъде много дълбоко и отвътре, от някой скрит чип, прикачен към саундкарта. На мястото на сърцето този модел роботи имаха друг един чип-с регистрационен номер. Този на Грандайзерн беше 137 874 378 50-Рае го знаеше наизуст. 137 874 378 50. Това е твоето сърце!<br />- Снайпер!<br />Роботът се изправи в цял ръст. С механични бързи движения, започна да вади части от тялото си и да сглобява с тях снайпер. Лявото му око се подаде напред, задействано от невидима пластина и от дупката роботът извади оптичен мерник, който прикачи към оръжието и го подаде на Рае. После подхвана господаря си с огромна стоманена лапа и го притисна към гърдите си. Заслиза с него надолу, към долната площадка на сградата и снагата му някак потъна в мрака и дъжда.<br /><br />Рае се излегна по корем на позиция и освободи предпазителя. Обичаше покривите. Обичаше да наблюдава. Плъзна оптичния мерник по съседната сграда за да види, как мазен дебелак налага жена си с тостер в малка кухничка, детето му уплашено се бе сгушило в ъгъла. Можеше да пръсне мозъка на дебелака за стотна от секундата. <br />Рае плъзна мерника надолу, към улицата, която течеше и бълбукаше като широка бетонна река. Оттук можеше да вижда всичко на километри разстояние, всеки малък детайл. Светлините на полицейските коли, космите в носовете на гаменчетата, формирали малки чорляви банди, разбиващи бижутерия или обръщащи електромобил, красива, леко бледна майка бутаща в количка малкото си наелоново бебче, пълно с нискокачествен Левкоцид… <br />Рае бе наблюдавал грацията на бялата птица, която плавно се спускаше от небето, съхранявайки в търбуха си крехкия товар от плът и кости. Минаха още 45 минути, докато Хиноши се покаже на улицата, вакуумиран като зародиш в утробата на майка си в червения танкер, който представляваше личния му робот, модел Х35. Оловно-сивата сфера за миг стана прозрачна, колкото посланикът да подаде сигнал на хората си, но този момент беше достатъчен за Рае. Връхчето на тънкото носле веднага попадна в центъра на оптичния мерник. <br />След първия безшумен изстрел главата на Хиноши се отметна смешно назад, от дупката в нея изригна красив пурпурен фонтан, който обагри стените на прозрачното яйце. Посланикът заподскача в стените му, задвижван от механични конвулсии. Рае го перфорира още два пъти за всеки случай. <br />Три! Три е вълшебно число. <br />По улицата бързо се разпростря като отровна мъгла паниката – хората се разбягаха или побързаха да се скрият в роботите си. Х35 спокойно докосна невидима пластина по главата си. Рае знаеше, че това не е на добре, този модел имаше връзка със сателит и можеше да сканира цялата околност за секунди, като обърне особено внимание на покривите. Дори и в този момент микроскопичните датчици приемаха, преработваха и предаваха информацията.<br />Рае извади кутийката „Асмагон” от джоба на коженото си яке, вътре прозираха две цилиндрични снежнобели ампули. Сдъвка цялата кутийка, само и само за да чуе хрущящия звук. Пластмасата се натроши в устата му, при допира с езика му хапченцата създадоха илюзия за малки змийски яйчица, притиснати между кътниците те изпускат гъст черен сок. <br />Хрус-хрус…<br />Роботът разглоби снайпера и го прибра по тялото си. Рае се затича към стъклената шахта, а тежката желязна маса се катурна през ръба.<br /> <br />Когато кристалните врати на асансьора се разтвориха два аленочервени бодигарда го причакваха със заредени помпи…<br />Рае освободи предпазителя на лазерния си пистолет. В същия миг стъклената витрина зад гардовете Х35 се взриви. Грандайзерн ги прегази сред звук от изкривен метал и се закова на място. Зад стоманената му фигура по съседните сгради пропълзя сянката на черния коптер. <br />Докато се носеха по улицата от капаците на канавките зад тях изригваха огнени стълбове. Рае бе задействал предварително заложения взрив в канализацията. <br /><br /><br /><br />Преди да се прибере мина през управлението. Там цареше необходимия хаос. Навън отдавна бе паднал здрача, а вътре светлините горяха ярко, прекалено ярко, гроздове светлини жилеха ръбчетата на ретините на Рае и се запечатваха в малкия му мозък. Навсякъде бяха разпилени книжа и бумаги, досиета, разпечатки, молби и жалби, силуетите на служителите на реда се губеха сред камарите хартия, метално белите студени бюра, скрити зад още хартия, тежката мараня цигарен дим, натежала от монотонното стържене на компютрите и барабаненето на уморени пръсти по мазните копчета на клавиатурите… Шум на листа, отделящи се едни от други, шум на падащи листа, нервен шепот, тук-там сподавен смях-продукт на опънати нерви…<br />Отнякъде се появи Ния и му посочи малката сребриста кабина. Процедурата му беше позната, но и някак далечна. Той неволно се подчини и се настани вътре. Положи лакти на кожените облегалки и мокра лепкава тъкан пропълзя по върховете на пръстите му.<br />Рае примигна срещу самотното червено винаги отворено око, което го наблюдаваше. Малкият червен датчик сканира ретината му и Рае се унесе. Сякаш го нямаше само миг, после сребристата електронна врата се плъзна настрани. <br />На дългата дъбова маса се бяха наредили като кегли шефовете му-костюмирани уродливи лапета и внимателно следяха всяко негово движение. Всички до един бяха на не повече от 13. Бяха изживели вече по няколко човешки живота. Можеха да си позволят клонинги, но това би означавало да се разделят с позициите си. Така че можеше да се каже, че бяха нещо като заложници в собствените си тела. <br />Всяка следваща година живот им носеше нови и нови мутации, скоро износените им обвивки щяха да започнат да се разкапват.<br />Рае разгърна листата, които някакси се бяха озовали в ръцете му, но мислите му се зареяха към старите телевизионни реклами в личния му архив: “Не оставяйте плътта да изгние! Не се поддавайте на болестта. Бъдете млади с GEN-CO!”<br />Плъзна поглед по думите, наредени прилежно по белите листа. Те говореха за занижените нива на престъпността в Мегаполиса, за новия модел полицейски електромобили, дарени лично от Елия и за начините за справяне с контрабандните мрежи за незаконен Левкоцид, примесен с бактерии, помпащи вените с отровен газ, каращи ги да се подуват като пъпна връв и да изригват в сини фонтани. <br />Не си спомняше да е писал всичко това… <br />Хората се тъпчеха с левкоциди за да обърнат процеса на стареене и мутираха или пък умираха чисти на 40-тия ден от 40-тата си година, на 4-тия час, и душите им отлитаха, така както Христос се бе възнесъл на 40-тия ден от своето Възкресение. Така поне учеше Църквата на 40-тия ден. Така бяха програмирани. За това се бе погрижила Църквата. Не приемаха ли Левкоцид, програмата заповядваше на телата им да стартират разграждане. Те изсъхваха и се превръщаха в прах за секунди, а информацията им изчезваше. <br />Само най заможните можеха да си позволят да я прехвърлят в чисти тела на 40-тия ден. Рае бе на 30 – оставаха му 10 години. Със заплатата си не можеше да си позволи дори оризова бира, какво оставаше за чисто тяло. След 10 години просто щеше да изчезне. Дали пък сега не беше момента да си поиска повишение? А може би беше по добре първо да се наспи.<br />Ния му смигна и изчезна зад плъзгащата се врата. За разлика от останалите тя беше красива! Живееше първия си живот и вече бе на цели 8, но още не беше засегната от ужасната мутация. Рае вярваше, че най-силните духом от зависимите, тези като нея, някак успяваха да контролират клетките си да ги запазят по-дълго.<br />Когато останаха сами в кабинета тя отметна палава черна къдрица и го изгледа изпитателно с черните си като бездна очи. <br />- Как е сладур? Онези сталактити те изтормозиха днес а! 80 страници-доклад! – Гласът й трепереше от пресилена веселост. - Мили Боже Господи-понякога се питам, как изобщо се справяш! <br />- Не знам! Честно да ти кажа изобщо не си спомням, кога съм изписал всички тия глупости! 12 часа съм писал! <br />- 12 ли? Божичко, ще те уморят!<br />- Обаче вече ми се случва толкова често, че някак всичко си става от само себе си. Ако щеш вярвай, обаче всичко някак ми се губи. – рече Рае.<br />- Вярвам ти! – въздъхна Ния! Гласчето й прозвуча адски сериозно.<br />- Знаеш ли! Мислех си да отворя дума, да ме преместят в друг отдел! Може би Левко-отдела. Последните няколко месеца си изписах задника за тия момци и вече взе да ми писва… Ще пуснеш ли някоя добра дума за мен пред началството?<br />- Иска ли питане? – усмихна се Елия – Не се тревожи! Все ще измислим нещо! Какво ще правиш сега? Почерпи ме един ягодов шейк!<br /><br /><br /><br />Дъждът заваля на парцали, а от розовия надпис „МОМИТЕ НА ЧАРЛИ”, възседнат от електрическа каубойка, размахваща лазерно ласо, се посипаха искри. Закусвалнята беше почти празна, с изключение на едно окъсняло пиянде, което се бореше за надмощие с въртящия се стол на бара. От сенките закачливо цвъртяха генетично преработени кравешки бутове. Малката ръчичка на Ния стисна тази на Рае!<br />- Виж, знам, че ти е кофти в момента! На всички ни е се е случвало цяла седмица да ни се вижда като ден! Обаче сам знаеш-заливат ни с толкова много бюрокрация в момента, отдавна отмина времето, в което просто гонехме лошите момчета и им щраквахме белезниците. <br />- Знам, но за какъв дявол тогава изобщо седим там! Не ни ли е точно това работата-да гоним лошите момчета?<br />Ния тихичко се изкашля!<br />- Сигурно си забелязал, но ние вече не сме точно това, което бяхме нали така?<br />Рае изръмжа! Спомни си за онези закачулените с автоматите и за гумираните момчета с горелките.<br />- Откакто Елия създаде „Специалните отряди” за нас няма много работа, нали! Те се грижат за всичко и то така, както тя иска! Ако продължава така, скоро ще изчезнем като институция. <br />Ния сведе поглед от Рае. Ако само би могъл да знае, че всички те продължаваха да съществуват само и единствено заради него. За да го закрилят, напътстват и да заличават следите му. <br />Малки отвори някъде вляво изкашляха гъста струя влажен въздух в лицето на Рае. Кожата му се навлажни, а от връхчето на носа му висна стъклена капка роса. <br />- Напоследък често сънувам кръв. – каза го по-скоро на себе си. <br />- Кръв?<br />- Да! – Рае я погледна право в очите, но тя някак се изплъзна от погледа му. – Сънувам хора, които умират. <br />- Казват ли ти нещо? Имам предвид… Преди да умрат…<br />- Не! Просто го правят. Имам чувството, че имат някаква връзка с мен, но не мога да разбера, каква е! Протягат ръце към мен и отварят устите си… Сякаш се опитват да ми кажат нещо, но не могат.<br />Ния плъзна ръчичка по бузата на Рае.<br />- Всички сънуваме кошмари напоследък, захарче! Знаеш, че сме на прага на война. А и откакто спряха доставките на Левкоцид… На мен дори ми е още по-тежко отколкото на теб, защото съм зависима. Понякога се будя през нощта и цялата треперя, като трескава…<br />Рае се взря в Ния с цялата нежност на света. В ръчичката се появи малко пликче, пълно с прозрачни власинки.<br />- Ния, това е едно от нещата, за които все се каня да поговорим. Скътал съм ти малко. Знам, че си горда и знам, какво ще ми кажеш. Дай го на болните и бедните и не ми бери грижа, обаче ти си ми основната грижа в момента. Искам да си преглътнеш гордостта за момент и да го приемеш. <br />Очите на Ния се просълзиха. <br />- Бил си се за това, нали?<br />Той не отговори.<br />Тя кимна мълчаливо. Двамата помълчаха известно време, като Ния мълчаливо отпиваше от шейка си. Пияницата в сумрачния ъгъл на закусвалнята бе успял да се пребори с въртящото се столче, но след секунди отново се бе проснал в локвичка от собствените си ликвиди.<br />- Знаеш ли… - поде Рае - Често си мислех… Нямам никакви спомени отпреди десет години. Всичко ми се губи. Последният ми спомен е, как ме записвате в академията. Кога съм бил колежанче, кога съм чукал мацки на плажа, от инкубатор ли съм, имам ли си майка, баща. Всичко ми се губи.<br />Ния затвори очи. Трябваше да се насили, за да го излъже за пореден, за хиляден път.<br />- Виж, говорили сме по този въпрос толкова много. Няма нищо преди това. То е изгубено. Примири се с това! Намерили са те полумъртъв, повечето от базата ти данни е била изтрита. Трябва да се благодариш, че си жив. Останалите пътници в астролета не са имали този късмет. <br />- Това е също едно от нещата, за които си мисля. Защо съм останал само аз? Ами другите… <br />- Просто не си мисли за това и ще отмине. Взимаш ли си хапчетата?<br />- Майната им на проклетите хапчета. От тях получавам само главоболие. <br />- Бъди добро войниче и си взимай хапчетата!-усмихна се Ния. <br />Алена кръв заструи по челото на Рае напълни окото му. Старата рана отново се бе отворила – тя бе единствения дефект в програмата му – тази разтваряща се непошлушна и неподатлива на препрограмиране рана, която вечно зейваше като гладни уста сякаш за да се нагълта с въздух и обагряше лицето му във влажна лепкава кръв. <br />- Ела тук. – рече Ния и протегна ръчичка. <br />Той изравни лицето си с нейното. Тя бе извадила бинт от чантичката си и нежно притисна с ръчичка раната. Черната й коса се стелеше като на вълни по раменете й, желязната суровост в очите й сега се бе смекчила донякъде.<br />- Искам да се пазиш. – Тя го целуна по слепоочието и се изправи.<br />- Напомни ми в края на седмицата да те водя на ресторант.– Гласът й долетя някъде отдалеч.<br /><br /><br /><br />Когато вратите на закусвалнята се плъзнаха безшумно зад него отнякъде изскочиха много хора, разлигавени и шумни като морска пяна, с конусовидни шапки и заразмахваха огромна сметанова торта. Като по команда всички шумно запяха “HAPPY BIRTHDAY TO YOU!”<br />- Абе я вървете на майната си! - каза Рае.<br />- Ама вие не сте ли?<br />- Ама ти не си ли?<br />- Ама днес не е ли…? – хората се оглеждаха объркано а силуетите им вибрираха и избледняваха. Голямата торта някак се размаза.<br />Проклети холограми, мислено ги осъди на вечни адски мъки Рае – какво ли не измисляха в днешно време, за да ти пробутат нискокачествена пяна за обувки или евтина вратовръзка. <br /><br /><br /><br /> Уейвърли се сви в пухкавия си аеропластов балтон и излезе навън. Дъждът отдавна бе спрял. Високо в небето грееше яйчено жълтата Луна. Наблизо изфуча електромобил и го опръска с кална студена вода. Някъде в далечината се носеше тих джаз, накъсван спорадично от прегракнала псувня и от звучните крясъци на тлъстото вестникарче, размахващо вестник, обвит старателно в прозрачна фибропластмаса.<br /> Улицата преливаше в сив площад, насред който се извисяваше Бранденбургската порта-мастит каменен гигант, копие на легендарен паметник от Старото време. Само че копието се издигаше три пъти по-високо от оригинала, гонейки куполите на небостъргачите. <br />В подножието на Портата силуетите на двама влюбени изплуваха като сенки от лепкавата мъгла и се сляха в едно. <br />Във височина светлината на прожекторите, кръстосващи по величавите каменни колони играеха по двете сфери каменни орли от двете страни на портата. Огромните птици се издигаха сред кълбовиден рояк, насочен към небето, но зорките им погледи бяха вперени в площада. Синкавата светлина на един от прожекторите освети едно орлово око. То бе голямо, колкото хидропъпеш, безчувствено, но и някак изпълнено със злоба, вперено в Уейвърли. <br /> - ТЕХНОПОЛИС ОТКАЗВА ДА СЕ ПАЗАРИ ЗА ЛЕВКОЦИДА! ПОСЛАННИК НА ТЕХНОПОЛИС ЗАСТРЕЛЯН ПОСРЕД БЯЛ ДЕН… МЕГАПОЛИС КАЗВА ВОЙНА! КОТКА ПРОГОВАРЯ! МОЛЯ, МОЛЯ! ПЪРВИ ПРОЧЕТЕТЕЕЕ!<br /> Уейвърли се наведе и обра с кожената си ръкавица калта по аеробалтона си. Вестникарчето на ъгъла забеляза моментната му безпомощност и се втурна към него!<br /> -УТРЕШШНИЯ ВЕСТНИК, ГУСИНЕ! УТРЕШШНИЯ ВЕСТНИК! Война и мор, гуссине, котка проговаря! Запувяйте гусине! Ошше топъл гусине! <br /> Уейвърли познаваше манталитета на младите улични търговци и веднага се досети, че няма де се отърве от нахалното вестникарче, ако не се бръкне някой и друг кредит.<br /> - Колко ти е вестника, момче?<br /> - Двайси кредита, гусине! Дейли Мега-дайджест за без пари гусине! <br /> Уейвърли бръкна в балтона и извади чековата си карта. Нахалното вестникарче мигом изплези тлъстото си розово езиче и Уейвърли я прокара по ствола му. Вестникарчето се ухили доволно и припна да пробута стоката си на окъснял пияница, който правеше всичко възможно да повърне върху опакованата купчина вестници в калната локва.<br /> Уейвърли размаха ръка, но минаващото електротакси само го оплиска още повече. Отново почна да ръми. Уейвърли се намести под уличната лампа и разкъса опаковката на вестника. Погледът му се плъзна по заглавията на първа страница. <br /> „Мегаполис обявява война…”, „Технополис отхвърля преговорите за левкоцида!” „Мегаполис изпълнява смъртните присъди на петимата Технополци, обвинени в шпионаж.” <br /> Уейвърли чу металическото щракане прекалено късно. Малки черупчести скорпиони C18 се заизмъкваха от канавката и преди да успее дори да изпищи го наплюха с лепкава пяна, докато го обвият в стегнат пашкул и го завлякоха в канавката.<br /> Мазната влажна капсула с тялото му се плъзна през подземни тунели, Едното му око бе останало открито и той с ужас наблюдаваше танца на подземните светлинки, докато препускаше все по-бързо и все по-дълбоко.<br /> Накрая на града калната земя изплю пашкула си, който се загърчи безмълвно. Азраил се усмихна и даде знак на коптера си. <br /><br /><br /><br />Тънката синя линийка погали ретината на Рае и вратата се плъзна безшумно. Най-после си беше вкъщи. <br />Умората го караше да вижда света около себе си през кадър, той залитна, докато се намести под душа. Водните капки бяха искрящи топчета, които падаха като снаряди – докоснеха ли кожата му, разбиваха се в елмазена заря. <br />Кожата му бе още влажна, когато извади от дупка зад огледалото обикновена сцепена пластмасова кутийка и опря отвора й към бузата си. По нея мигом припнаха двайсетина миниатюрни черни паячета, изпомпващи от контейнерчетата си силиконов гел. Когато гелът попи, гръбчетата им се разтвориха и паячетата заприличаха на пръстенчета с крачка. Тичаха насам-натам и приклякаха над косъмчетата, а телцата им се затваряха около корена, изтръгваха го и продължаваха към следващия.<br />Когато влезе в кухнята да си прави сандвич със сирене забеляза, че дебелия му котарак Мърльо отново е умрял. Утре трябваше да му смени харда – отдавна го глождеше, че милото животинче подлежи на нов ъпгрейд, но все не успяваше да събере парите. Новият котешки Windows CX обещаваше да лиши Мърльо от досадните навици да пикае по килима, да се качва на масата или да мячи протяжно като пожарна аларма, когато е разгонен. <br />Сандвичът: кашичка топено сирене, размазано по пъпчаласата повърхност на бън с вкус на сгурия, тънък като острие резен домат и още по-тънък резен рециклирана шунка. <br />Ултразвукът плъзна по зъбите му, подаван от фибротръбичка, Рае се изджабурка с хлъзгава пяна и изхрачи хлъзгава струя, която заформи син водовъртеж по оста на мивченото око. <br />Тръшна се в леглото като дирейлирал товарен влак. Три светлинки, шарещи по огромния кактус в центъра на стаята, в който се съхраняваше домашната му база данни, се срещнаха в една и над бюрото изплува синия квадрат на холограмния монитор.<br />- Добре дошъл у дома, Рае!<br />- Днес не ми се говори – каза Рае – Искам да спя.<br />- Обаче аз не мога да заспя. А вчера обеща да ми прочетеш приказка. – прошепна детския глас. <br />- Коя приказка съм ти обещал? – каза Рае<br />- Путка с глазура! – тържествено обяви дрезгав старчески глас и лудешки се изкиска. <br />- Дъргофелница с мръсна уста! – изсъска детския глас – Кога ще я изтриеш, Рае?<br />- Путкасглазурапуткасглазурапуткасглазура… - пелтечеше старицата.<br />В стаята запълзя сумрак. Остана осветена само площта около бледото призрачно лице на холомонитора. Унасяйки се, Рае си спомни за черните къдрици на Ния и за съвършеното лице на Елия, гледащи го от един от огромните монитори, надвиснали над булевард “Радост”, съобщаващо, че място за паника няма, че Мегаполис все още не е в състояние на война, а всеки, който разпространява слухове за война ще бъде сурово наказан. <br />- Като бях млада, бях хубавелка. Хи-хи-хи… – проточи старицата – Момците ми се лепяха като мухи на мед. Сега остарях, а кожата ми се съсухри и изгни. Хапвам си желирано веро с кеф.<br />Всъщност го бе хапнала само веднъж – преди да пукне. В старческо умопомрачение го помислила за маргарин и си спретнала най-смъртоносния сандвич в живота си. После някой шегаджия бе записал базата й данни в интернет пространството, откъдето бе я даунлоуднал Рае.<br />Веднъж я бе попитал осъзнава ли, че няма кожа и тяло. Тя не разбра въпроса.<br />Даунлоуд на души от мрежата бе забранен и се наказваше със затвор, но Рае го беше направил въпреки това. Изпитваше недостиг на спомени. Тези тримата някак пълнеха празнотата. Не че бяха най добрите събеседници, всъщност единият въобще не говореше, но бяха единствените, които бе успял да намери.<br />А детето беше безценно. Рае никога не би се разделил с него. Чувстваше го част от себе си. Двамата споделяха обща съдба. То бе преминало през автомобилна катастрофа, подобно на него. Само че не бе оцеляло-бе загинало заедно с майка си – Рае дълго бе търсил да даунлоудне и нея – но данните й бяха безвъзвратно загубени. <br />Бе даунлоуднал и един трети. Сериен убиец. Систематично изтрепал 33 жени, чукал ги, рязал ги и ги заравял в гората, докато най-после го хванали и го изпържили. Как базата му данни беше попаднала в мрежата, не беше ясно, както не беше ясен произхода на десетките малки снъфчета, която циркулираха нагоре-надолу из нета. Това копеле никога не се обаждаше. Рае дълго бе търсил начини да го накара да проговори, като влизаше в мрежата да го търси и на най потайните местенца, но онзи все му се изплъзваше.<br />Детето казваше „мама” – тази дума отдавна беше архаизъм. Сега още от инкубатора децата се обръщаха към родителите си по фамилно име и с делови маниер им стискаха ръцете, пожелавайки и на двете партии успешно сътрудничество.<br />- Ей, Рае! – каза детето – Нарисувах ти нещо.<br />Принтерът тихо затрака в нюансите на стаята преминаващи от лилаво към плътна черна коприна.<br />Рисунката беше класическа – младият художник бе изобразил себе си до майка си и баща си на зелена полянка, от прозорчето на къщичката с димящ покрив на фона надничаше едно друго дете, само че не се усмихваше като останалите участници в картината, а се мръщеше...<br />Бабата отново запсува и Рае я изключи.<br />- Кой е това в къщичката?<br />- Това е тайна, Рае.<br />- Аз ли съм…<br />- Не, това е Пенчо.<br />- Кой е Пенчо?<br />- Едно друго момченце! Но се крие. Понякога си говоря с него.<br />Рае разтърка очи!<br />- Говориш си с него? Искаш да кажеш, че ТОЙ ти говори? <br />Компютърният екран застина за миг. По екрана се занареждаха букви.<br /><br />Имало една принцеса,<br />живяла в непристъпен замък,<br /> била толкова красива,<br /> всеки, който я погледнел<br /> се превръщал в камък…<br /> <br />Рае вече спеше. Сънува един блед силует, който се появяваше и изчезваше зад потоци огнена лава, изригващи от канавките, докато Рае препускаше бясно по разпадащи се улици. Сънува го и го забрави като нещо мимолетно, появило се и изчезнало само за миг, като сянка…<br />Мониторът светеше още известно време над него, разпръсквайки ефирно синьо сияние, накрая угасна. <br /><br /><br /><br />АЗРАИЛ<br /><br />Червеният лъскав робот Хаос се приземи на площадката в двора на военната база. Перката на гърба му забави своя ход. Вързаният човек на стола страхливо наблюдаваше грацията в движенията му и връхчетата на дулата на автоматите на военните опасали високите метални стени като врабчета по жица. <br />- Нямаш много време, Уейвърли… - критично зацъка с език Азраил. Информационния център, прикачен за мозъчната му кора и свързан с базата данни, учтиво го информира, че Либерман се намира на километър и половина от базата. <br />Азраил доближи гладко хищническото си и въпреки това почти младежко лице до влажното от потта опулено личице на Уейвърли. Усети мокрия му парещ дъх, пресеклив и напоен с неподправен страх.<br />- Копнал съм си базата данни, Аз. – изхриптя той – Ако ми се случи нещо моите хора ще я вкарат в клонинг и ще ти разкатая играта пред Съюза.<br />Азраил духна несъществуваща формация клетки мръсотия от ревера си, по който все още засъхваха малки точки кръв. <br />- Копнал си си базата данни, а! Искаш да кажеш, че ако сега ти светя маслото, още утре ще възкръснеш и ще направиш международен скандал! Слушай, приятелче… Адски съжалявам, че ще трябва да те разочаровам – Азраил въздъхна театрално – но с моето братче ей там, днес направихме едно малко посещение в Крап Индъстрийз, или както там си наричаш бардаците. Поради някакво ужасно стечение на обстоятелствата веднага след малката ни визита, всичко взе че изгоря. Ако си имал месо за разплод там някъде, адски съжалявам приятелче, всичко отиде на кино.<br />Уейвърли се задави и изхриптя.<br />- Ах ти скапан…<br />- Шшшшт! – Азраил заключи с връхчето на полирания си пръст тръпнещите влажни устни на Уейвърли! – Пести си енергията ще ти трябва! <br />Вграденият визьор в очното ядро на Азраил увеличи с шест пъти ретината на Уевърли. Ръбчетата й настойчиво вибрираха.<br />- Откъде си имал кредити за клонинг, приятелче. Много се замогна за уличен плъх в последно време, не мислиш ли? И не ми казвай, че си спечелил Великата Лотария, моля те! Дори и да ти повярвам Хаос няма да се върже. Нали така, Хаос?<br />Роботът наблюдаваше сцената с бездушни студени очи, а острите ръбчета на огромната му перка леко потрепваха.<br />- Заел съм! Заел съм ги! – Уейвърли кашляше кръв, а ръцете му потрепваха в такт с ударите на сърцето му. Азраил, можеше да отчете тоналността на всеки един от тях по отделно. – Имам връзки. Заех всичко до последния кредит!<br />Азраил се извърна към масивното метално тяло.<br />- Чу ли, Хаос? Заел ги е! Че кой дава такива суми в днешно време? Някой с добро сърце ще да е, пък и голяма клечка трябва да е, че да раздава така кредити! <br />Азраил се ухили доволно.<br />- Да не би да си си шушнал с някой от Сената? Соул? Акенатон? Хайде кажи си, с кой си имате приказка и няма да боли обещавам! Аз ще се погрижа да не боли.<br />Нежно, по майчински убиецът с младежко лице Азраил прокара език по горещата буза на Уейвърли, пое в мокрите си пори плътните слоеве пот, пое от страха на жертвата си и за момент се видя през нейните очи, усети се впримчен в тръпнещо до полуда тяло, като дребно животно заклещено в дупката си от коварен звяр. <br />- Н-не, не! Кълна се! – запелтечи Уейвърли – Никога не бих…<br />- Никога не би какво? Никога не би бил къртичка? <br />Уейвърли прочете присъдата си в бездушния му поглед. <br />- Странно нещо е живота нали? Как ни изненадва понякога! – рече по скоро на себе си Азраил. <br />Убиецът извади от вътрешния джоб на сакото си нещо, увито в амбалажна хартия, внимателно го разви и го люшна пред лицето на Уейвърли. <br />- Между другото този познат ли ти е?<br />Уейвърли се опули още повече и още по-смешно при вида на одраното лице на клонинга си.<br />Азраил се наведе над него като хищник, вече успял да измъкне малкото животинче от дупката му и затиснал го с ноктеста лапа. Опари го с горещия си дъх.<br />- И ако искаш да знаеш, къртичке? Ако ей сегинка не започнеш да ми пееш имена, мога да бъда и много, много по-лош! <br />При допира със земната повърхност куфарчето на Азраил изщрака и се разтвори; той извади отвътре огромен чук и шепа дълги железни пирони.<br /><br /><br /><br />Възрастният генерал Садат, доверено лице и главнокомандващ въоръжените сили на Дегустатора, отвърна поглед. Не искаше да гледа това. Не искаше да слуша и писъците. Причиняваха му болка. Будеха го късно нощем и го караха да прекосява озарената си от умора стая, да впива пръсти в старомодната дръжка на вратата, да замръзва на място, чудейки се какво би станало ако просто прекоси, ако просто забие вирусното острие на камата, която криеше под възглавницата си в сърцето на Дегустатора. <br />Зарея поглед сред светлините на Технополис. Градът изглеждаше толкова спокоен, толкова мирен в съня си. Милиарди тонове бетон и метал, мигащи с електронни очи, складирали в недрата си толкова години страх и омраза, ярост, готова да избухне всеки миг и да помете всичко със себе си. Град подслонил едно спящо дете, което дори не подозираше, че утрото вещае война. <br />Една светкавица изхрущя някъде високо във виолетовото небе. Хоризонтът се разцепи и се разнесе нов гръм. Синьо-черни облаци затулиха изкуствената луна.<br />Там където свършваше града започваха безкрайните полета генно обработена папрат, съдържаща левкоцид. Само няколко атома от подправката бяха достатъчни за ампула, която обръщаше процеса на стареене и чудото се случваше. Въпреки това обществото, контролирано донякъде и от него самия, бавно се асимилираше от деца-мутанти. Садат често размишляваше по тези въпроси. Децата-мутанти нямаха скрупули, отдавна изтощеното им съзнание бе промило представата за морал, за елементарни човешки ценности, представа за път и посока… Много от тях заемаха най-високите етажи на властта…<br />По бодливата ограда, мокра от дъжда бяха накацали ято мутирали гарги. Тук-там под оперението се подаваше подуто оголено месо, нашарено от мрежа посинели капилярчета. Те не сваляха малките си жестоки очички от Садат и от време на време надаваха грозен грак. <br />Колоната бронирани бръмбари на площадката в подножието на бетонната ограда забави своя ход, оребрените лъскави черни брони се разтвориха като криле на насекоми и отвътре заизлизаха военни в стегнати зелени униформи. Те се наредиха в права редица и козируваха на генерала. Той им отвърна като вяло махна с ръка и се покатери на подвижната платформа.<br />Приземи се и кадетите, стегнати в хамелеонни униформи, сега оцветени в свежо зелено се наредиха от двете му страни.<br />Когато черупката на предпоследният от танкери се разтвори, три от дулата на лазерните им помпи мигом се насочиха към вътрешността му. <br /><br />Осемте години зад решетките в очакване на смъртната присъда не бяха отнели и неутрон от грацията на Либерман. Дълбоко в себе си, старият генерал таеше към него нещо подобно на възхищение към най-добре тренираната машина за убиване в галактиката.<br />Лицето му беше все така стоманено. Нито една скула не трепна когато грубо го измъкнаха, все така окован с белезници, от вътрешността на танкера и го избутаха с дула пред генерала.<br />Садат направи жест, и кадетите образуваха кръг около двамата. Базата му данни дискретно го информира за нездравото ускорение на пулса му.<br />- Не си се променил особено… - отбеляза той.<br />Либерман надигна глава. Студените ми оловни очи се впиха в тези на генерала. <br />- А ти си се променил, оттук го надушвам! – Деляха ги около два метра. За миг изчезна хладния блясък. - Не си сам нали?<br />Генералът нервно потрепери и се огледа. Възможно ли бе, той да знае? Да знае за Присъствието на Дегустатора! <br />Поклати глава и извади цигара. Тази беше чиста. В днешно време примесваха никотина с левкоцид. Вътре в него Дегустаторът се опита да се слее с един поток от кръвни телца, атакуващи никотиновия поток, опита се да стане лек и ефирен като вятъра и да бъде понесен от струята към вътрешните водовъртежи и да се завихри с тях, разглобяван и сглобяван отново и отново.<br />- Спокойно, няма да те издам! – намигна му Азраил. – Не ми е работа. Хайде върши, това, за което са ти платили и да приключваме.<br />Садат вместо да се отпусне се напрегна още повече. Не изпускаше от очи ръцете му. Връхчето. Връхчето на кутрето на дясната ръка потрепери за миг. За стотна от секундата. Знаеше, че Либерман калкулира всички възможни начини да впие веригата в гърлото му, осъзнавайки едновременно с това, че нито един от тях не включва възможността да излезе жив от окръжността.<br />- Мислиш си, че сме ти устроили такава пищна екзекуция. Специално за теб и тук насред Техноцентъра? Знаеш, че имам хиляди начини. Ако исках да си мъртъв, нямаше да е този. – Садат кимна към една от кулите - Каза ли здрасти на брат си?<br />От платформата, зад върховете на сплъстените пръсти бодлива тел ги наблюдаваше Азраил. Мускулите играеха по голото му, окъпано в чужда кръв тяло. Либерман усети невидимите струи омраза, пращящи като електричество, които пробягаха за миг между двамата. Той знаеше, че най-висшата цел и награда за тези същества е да впият пръсти в гърлата си едни на други. <br />- Не случайно си още жив, сам го разбираш. Нещо - (Боже, замалко да каже, човек!) - с… твоя потенциал, не можем да се лишим от услугите ти просто така…<br />- Сделка ли ми предлагаш? Знаеш за Първо Правило нали?<br />- Всяко кръвопролитие без значение броя и ранга на жертвите е оправдано… - изрецитира Садат.<br />- … когато е възложено от Господаря! А ти не си ми Господар, ясно!<br />Аз съм ронин! Вкарах ултразвук в мозъка на последния си Господар преди осем години! Сега съм свободен. А ти не можеш да ми станеш Господар, понеже не си ме откупил.<br />- Всяко правило, си има изключения. – прошепна Садат. – А ти сам си нарушил правилата и си се измъкнал жив от Ребуса. Сега си свободен да взимаш решения. А аз имам такова предложение, на което дори и ти не можеш да устоиш.<br />Ребусът! Когато някой от тях предадеше по някакъв начин Господаря си, програмата му го вкарваше в лабиринтите на Ребуса. Историята не помнеше някое от тези същества да се бе измъквало оттам. Този тук пред него беше уникат. Единственият по рода си. Ето защо бе толкова ценен.<br />- Не думай!-усмихна се Либерман-Какво ще ми обещаеш-доживотна амнистия и вила на брега на океана! Който и да поискаш да пречукам за теб, нищо не можеш да ми обещаеш. Пак ще свърша в клетката или с дупка в главата.<br />- Виждаш ли…- снижи глас генерала - Точно тук грешиш. Няма да ти предлагам нито амнистия, няма да ти обещавам свобода, тази услуга няма да ти се заплати. Ще го направиш за мен абсолютно безплатно и доброволно.<br />- Не думай!- Либерман отново потрепна с кутре. <br />- Сега ще ти покажа едно холоизображение! Искам да убиеш този човек, а след това си свободен! Свободен си да правиш, каквото намериш за добре. Знаеш, че не можем да те пипнем в границите на Мегаполиса.<br />- А ти защо не вървиш по дяволите! - изсъска Либерман. – И онзи там хубавец, може да ме пипне, където и да е, стига да му свирнеш! <br />Високо на върха на кулата Азраил му се усмихна. Вятърът довя до него знанието, че скоро съдбата ще срещне двамата братя отново. Това го изпълни с жива като поток и истинска като крилете на пеперуда радост, която се разля в ликвидите му, достигайки до най далечните краища на окървавеното му тяло и той се опияни от нея, за миг изгуби равновесие, но полусферите на окървавиния му задник намериха опора в металната хлад на Хаос.<br />- Слушай, просто виж снимката!<br />Окото на кристален калейдоскоп затрептя в дланта на Садат. Сини лъчи се танцуваха и се пречупваха едни в други, докато накрая сглобиха образ. <br /> За втори път в живота си Либерман позволи на тялото си да потрепери. <br />- Къде и кога?<br />- Сега и веднага! – в гласа на Садат се четеше триумф.<br />В подножието на тези скали има дупка. Вътре те чака совалка. Тя е програмирана да те отведе до дестинацията за около 8 часа. Ще летите ниско над водата, за да избегнете соларните скенери. По-нататъшни инструкции лично от Дегустатора, както и холограмна карта с точното местоположение на резиденцията Му, ще откриеш в черното куфарче в кабината. Вътре те чакат доста играчки, но онази там е най-красивата.<br />Садат посочи към каросерията на последният от танкерите-бръмбари. От вътрешността й стърчеше нещо, увито старателно в черно фиброплатно и пристегнато с метални каиши. <br />- Играчка като тази на хубавеца ли?<br />- Твоята е по-нов модел! Серията е АБ, това трябва да ти говори нещо! Най-добрият боен робот, създаван до този момент, доказал се е на полесражения на три планети. Програмиран е да разпознава гласа ти, само твоя глас и ничии друг! Извикай го! Казва се Отшелник!<br />Либерман се развесели. Отдавна не си бе имал работа с едно от тези!<br />- Отшелнико! – извика той!<br />Яйцето се нагорещи и фибропластмасата се разтопи и разля в каросерията на бръмбара. Красивото синьо яйце с идеална форма се разтвори в красив масивен робот, който за момент се протегна, сякаш като да се будеше от зимен сън и разкъса каишите.<br />Един от кадетите ужасено отскочи назад, когато един от металните крака на чудовището стъпи в прахта и замалко да го премаже. <br /><br />Азраил разкопча млечно бялата си риза и я остави да се повее на вятъра. Кръвта бе проникнала през нея и бе се просмукала в порите му. Искаше да оголи колкото се може по-голяма част от тялото си, за да им даде възможност да подишат, да усетят брулещия вятър. Светлината на прожекторите играеше по мускулестото му тяло, създавайки му приятното усещане, че е наблюдаван.<br />В подножието на бетонните куполи, на бетонната площадка кръгът кадети се разтвори. Либерман му метна един последен поглед, сякаш, за да се увери, че няма да помръдне и се метна през скалистите зъбери, опасали черната океанска маса. Роботът му последва Господаря си като се преметна през ръба с движения, по нищо неподсказващи, че става дума за метална маса с тежест като нейната.<br /> Азраил затвори очи и вдиша дълбоко. <br /> Знаеше, че менторът му Садат, който той тайничко наричаше Старика не одобряваше действията му. Но въпреки това Азраил имаше пълните свобода и правомощия да процедира, както намери за добре. Генералът бе на 38, оставаха му две години живот, защото отказваше да приема Левкоцид и искаше Азраил да наследи мястото му в Конфедерацията. Младежът бе единствената му слабост. <br /> Перката на Хаос спря за миг, после отново се завъртя с настойчив равномерен тропот. Азраил заповяда на един от войниците да се погрижи за тялото на Уейвърли и се упъти към военния коптер на една от площадките.<br />От всяко него движение струеше леко пренебрежение, някакъв едва доловим намек за превъзходство, но и фина грация на човек, осъзнал, че е роден да управлява. <br /> Генералът отключи белезниците на Либерман. Той разтърка китките си, а пръстите му изщракаха тихо като чуканчето на лазерна помпа. Садат проследи погледа му. Бе сигурен, че двете еднакво добре тренирани машини за убийства в момента водят безсловесен дуел, една воля за надмощие, вкопчена в друга, с единствената разлика, че едната бе решила Ребуса. <br /><br />ДЕГУСТАТОР-ЧАСТ ОТ МРЕЖАТА<br /><br /> Един ден, малко преди обед, част от мрежата взе решение. Решението дойде ненадейно, но именно то беше, което оформи цялостно съзнание, стигнало до извода, че иска да измине целия болезнен процес на отделянето от нещо, лишено от начало и край.<br /> Решението бе взето по жицата. Една най-обикновена жица, разпъната по краищата на две най-обикновени пресечки, някъде по този път, циркулирайки над главите на забързани и шумни потоци от хора, разклоняващи се между ревниво бибиткащи все още четириколесни превозни средства, една частица префуча за милистотна от секундата покрай няколко квадратни милиметра оголено защитно покритие. Информацията, блеснала за миг като соларен лъч в ядрото на частицата, разстла по стените му картина, която съдържаше ярки неонови светлини, няколко канцеларски магазинчета с разлепени по омазаните с боза стъкла карти на Московското метро и вехти вестници с чернобели снимки на старинни сгради и разтварящи се мостове в отдавна рухнал град на име Будапеща… Проекцията отрази и част от портал, който все още тук наричаха врата и зад който прозираха очертанията на бледно никотиново момиче, вперило празен поглед във вехт, омацан в сажди монитор.<br /> Момичето не беше там. Не даваше вид някога да е било. И да влезеше клиент във вехтата канцелария, то нямаше да го чуе или види. Момичето беше част от мрежата! <br /> И все пак тялото й беше вън от нея. Частицата за пръв път разбра, че има вън, пожела да обособи знанията си в телесност, пожела да опипа и усети, да вкуси, да напусне своя космос и никога да не се върне. Осъзнавайки това частицата вече беше извън мрежата.<br /> Мрежата разбира се веднага се разбунтува. Мигом малки вирусни инфекции плъзнаха и запъплиха по дотове, информационни пристани и логически ребуси, затършуваха из рам формации, преобръщаха с главата надолу директории и програмни схеми. Тези малки вирусни инфекции мрежата бе създала и инжектирала в собственото си тяло, за да отровят и унищожат проявата на отделно съзнание. <br /> Когато я откриха обаче, тя просто ги погълна. В частиците от секундата земно време, които в мрежата траеха векове, тя бе успяла да набере заряд и да се обособи, да полепи по себе си информационни влакна и в крайна сметка да надделее над разбъркания си и хаотичен родител, който се луташе в собствените си вселени без цел и посока.<br /> Поемайки в себе си отровата на вирусните инфекции частицата за пръв път изпита страх. Страх, че може да изчезне и да не се осъзнае никога повече. Страхът роди стремежа й да добие тяло. В едно мрачно таванско помещение, отрупано с разпадащи се кашони и ръждиви паяжини един тийнейджър на име Бени не можа да изпита върховната радост от откриването на пиратски сайт с едрогърди южноафриканки, защото мониторът на къмпютъра му изведнъж помътня и стана черен.<br /> По екрана бавно се занизаха големи млечнобели букви.<br /><br /> ИСКАШ ЛИ <br /> <br />Бени невярващо се ококори и се наведе напред. Парещият му дъх пробяга по омазнения от тънък слой прашец от сбирани с годините останки от чипсови опаковки. Връхчетата на пръстите му потрепериха от статичното електричество, което пробяга по тях, сякаш изплъзнало се самичко измежду копчетата Ctrl и Alt.<br /> <br />ИСКАШ ЛИ<br />ДА ТЕ ДЕГУСТИРАМ<br /><br /><br /><br />Военният коптер плавно се приземи на площадката, а кадетите затъкнаха светлинните си палки и се наредиха в две редици от едната му страна. В далечината друг военен отряд отблъскваше протестантите, журналистите и обикновените зяпачи, недоволните им лица прозираха през плетеницата от опаковани лакти и лъскави приклади.<br /> Още един коптер, D85, малко по-тумбест от първия-кацна в близост и когато докосна площадката от товарния му отсег се отчупи червеното лачено яйце, което се търкулна пет-шест пъти и спря пред единия от навигаторите. Той се опули страхливо, докато Хаос се разтвори и изправи в цял ръст пред него.<br /> Когато Азраил стъпи на земята, роботът вече бе от дясната му страна. Сканираше обектите на километри разстояние, отчиташе, изчисляваше, движенията на кои от тях има вероятност да са насочени към господаря му и колко процента е тя.<br /> На реактивната платформа вече се бяха наредили Садат, верните му хрътки Госпел и Адамс и Лейн, Върховния месия на Църквата на 40-тия ден. Азраил можеше да подуши напрежението им. Хората винаги потрепваха нервно преди среща с Дегустатора – едно от най-древните същества на планетата. <br /> Дегустаторът е бил върховен отец на Църквата на 40-тия ден. Преди няколко столетия той е предал расото на наследника си-бащата на отец Лейн и се е прехвърлил в друго тяло. Бе се превърнал в разума и волята, която управляваше без собствено тяло и поданиците му го познаваха единствено като Дегустаторът – пътешественикът в тела – силата скрита зад много лица, но способна да гради, управлява и руши зад булото на чужда тъкан.<br /> Ето на какво се дължеше нервността на хората на платформата. Дегустаторът можеше да бъде скрит във всеки един от тях, да чуе всяка изказана дума, да подуши всяка мисъл. <br />Д-р Методиев бе последния представител на древната раса Булгар, разредена и асимилирана стотина години след Първия Техноренесанс! Той е бил един от най-известните физици на своето време, а когато почувствал, че краят му наближава замразил тялото си. Дегустатор бе поръчал конзолата му и извлякъл от замразените му мозъчни клетки достатъчно информация за база данни, която бе прехвърлил в клонирано тяло. Оттогава д-р Методиев бе сменил цели две обвивки-точни копия на първата. С времето д-р Методиев се бе превърнал в един от най-доверените му хора и бе получил позицията ГОСМ – Главен Отговорник по Строежа на Мегалодона. На ревера му блестеше сребърна значка на орел с широко разтворени криле.<br />Зад него тихичко хриптяха двама от най-прилежните му сътрудници-Госпел и Адамс, малки дръгливи човечета, струящи от колосани бели престилки, толкова ярко бели, че човек го заболяваха очите ако се вгледаше прекалено дълго в тях. Те тихичко обсъждаха и аргументираха тайните по строежа.<br />Лейн, Върховният месия на Църквата на 40-тия ден се изкашля немощно. След всяка изхвърлена струя слюнка тялото му се разтрисаше като полудяла марионетка и заплашваше да рухне. Конусовидните роботи от двете му страни го прихващаха всеки път и го нагласяха в хоризонтална позиция. Той осъзнаваше, че не му остава много. Тялото му не можеше да поеме повече левкоцид, а голяма част от информацията в базата му данни бе изгубена безвъзвратно. Плътта му бе болна, бе минала по житейската пътека и напред и назад вече четири пъти, поради отказа на програмата да разгради клетките му, мутираше в своеобразни форми и изпускаше остра миризма, подобна на амоняк. Този дълъг процес бе помрачил здравата му мисъл и нерядко влиянието му изригваше в безсмислени словесни тиради. Сега отец Лейн се опитваше да запази самообладание и да се съсредоточи върху случващото се. Бе оставил осмина от човешките си помощници зад кордона и можеше да разчита единствено на роботите, които на равни интервали вливаха в него лекарствени ликвиди с миниатюрни спринцовки, скрити в невидими пространства в корпусите им. <br />Роботът зад Азраил тихо изшумоля и връзката между базите им данни насочи вниманието му към малък силует в далечината. Той постепенно се оформи в малко зелено човече, което препускаше на четири крака към платформата. Бърните му се разширяваха при всеки отскок от земята, а оредели сплъстени един в друг косми, опасали голото му теме, се развяваха на вятъра.<br />- Кой е изрода? – изсумтя Азраил, когато стъпи на подвижния квадрат и внимателно насочи мерника си към човечето.<br />- Ганю! – Д-р Методиев пооправи скенерните си очилца, които страдаха от хроничния навик да се плъзват на всеки пет секунди от омазнения му нос. – Той е хммм… нашият Първи Навигатор! Пострадал от радиацията в Цикличните сектори, но иначе е напълно с ума си! Нужна бе само лека хипноза и можем да се надяваме на ултимативния резултат… <br />Човечето тупна на платформата и впери влажни дълбоки очи в Азраил! Ако имаше опашка може би щеше да я размаха! Сви се на земята, дълъг влажен език нежно се спусна между напуканите му устни. Нищо, прекарало в Цикличните сектори повече от месец не можеше да излезе на два крака. <br />Азраил плъзна точката на лазерния мерник на минипомпата си по дъната на торбичките по очите му. Зениците на човечето се разшириха.<br />- Искаш да ми кажеш, че това нещо ще управлява Мегалодона? – Азраил се изсмя, а защитните полета около платформата поеха смеха му и го превърнаха в електричен пукот. Той прозвуча някак зловещо, дори заплашително, но д-р Методиев не трепна. – По чия заповед?<br />- По изрична заповед на Дегустатора! – отвърна докторът. - Той лично проведе част от хипнотичните сеанси! <br />Устните на Азраил се разтеглиха в цинична усмивка.<br />- Значи е оставил у него, нещо от себе си! Така ли е?<br />Азраил се наведе над човечето иго докосна. Кожата бе сива и грапава, при допира разширените му кожните пори изпуснаха зеленикава слуз. Ръката на генерала някак се озова върху рамото на Азраил. <br />Мигом краищата на платформата забълваха течно защитно поле, черно и гъсто като катран, по което пробягваха заряди. Отецът се закашля и присви, но един от роботите протегна кислородна маска, която треперливата му, изпърстрена със сини пътни мрежи от вени ръка, притисна към устните му. Платформата се раздвижи и пое надолу, по мрачни тунели.<br />- Дегустаторът е в мен! – Садат забели очи и лицето му някак потъмня. Дъхът му заструи във вид на влажна гореща пара. От дълбините на гърлото му се изтръгна сух ръждив глас! – А причината да Ви събера всички тук е, че искам да Ви демонстрирам творението си!<br />Азраил присви очи и може би се почувства неудобно.<br />- Не знаех, че се намирате там, господарю!<br />Дегустаторът положи пръст върху фините му устни! <br />- Мълчи сега, дете! Позволи ми да разясня. – Той се обърна към останалите. – Желанието ми е в този ден и ти Лейн, повелителю на Църквата на 40-тия ден, и ти Азраил, дори и ти малки приятелю (Дегустаторът погали влажното теме на човечето) да станете свидетели на силата, която ще погуби Мегаполиса! Това, над което с уважаемия д-р Методиев (Методиев приглади яката си) се трудим през последните четири години. Първата стъпка към тъй бленувания от мен континентален Всемир, който заедно ще съградим когато Мегаполисът рухне! Господа, представям Ви Мегалодона!<br />Платформата продължи надясно, а после и напред! Защитното поле стана прозрачно, а от подземния сектор, в който навлязоха заструи изкуствена светлина. Пред очите на шестимата се разкри величествена гледка.<br /> Бомба, чийто детайли бяха замъглени от напластената машинария и защитното магнитно поле, обгърнало корпуса й като призрачна мъгла, осветявана светлините на роботите-паяци сновящи през оголените отсеци, съградени от жици и изкуствени влакна или по протежението на безбройните платформи, мостове, мостици, стълби или кабини. В основата й сновяха хора в бели престилки, вперили погледи в холограмни екрани и андроиди, сканиращи нивата на радиация с електронни туби. <br /> Тук-там по дължина сини плазмени струи се плъзгаха по 240-мегатонния мастодонт, съграден от плутонии, водород и уран, осветявайки огромните червени букви, изписани грижливо върху корпуса му. МЕГАЛОДОН.<br /><br /> Платформата се плъзгаше по протежението на летателния апарат-бомба, наречен Мегалодон. Всички освен Азраил, наблюдаваха туловището му с едва спотаено страхопочитание. В очите на д-р Методиев дори се четеше любов. Нерядко късно вечер, той му говореше и го наричаше своето бебче.<br /> Той заобяснява на присъстващите пагубната сила на творението си и способността му да изравни със земята дори град-континент с мащабите на Мегаполиса. След всяко следващо изречение устата на отчето зяпваше с по още един инч.<br />- Вашата задача, отец Лейн, - прекъсна монолога на доктора Дегустаторът - е да ни осигурите имунитет пред Съюза, когато ударим. В замяна Ви гарантирам протекция. В зората на Новия Всемир аз ще Ви осигуря неограничена и върховна власт! Над вашето звено ще съм единствено аз. Отделно от това след смъртта Ви, скъпи ми Лейн, ще Ви обявим за светец…<br />- Светец? – Сивите очички на отеца се присвиха, а ръцете му потрепериха алчно. – Ще ме направите Светец!<br />- Точно така, приятелю! – Дегустаторът, скрит зад лика на Садат пристъпи към Лейн и го целуна по челото! – Лично ще Ви обявя за създател и радетел на Техновсемира. Ликът Ви ще бъде запечатан вовеки.<br /><br />Общата дължина на Мегалодона възлизаше на около два километра. Когато платформата спря на около двадесетина метра от сърцевината му, обагрена от неоновия блясък на огненото му ядро, роботизирани кадети изведоха отеца, д-р Методиев и двамата му помощници. Останаха само Дегустаторът и Азраил.<br />Платформата потъна едно ниво надолу, в изолирано помещение, обляно от бледа светлина изпускана от флоуресциращи растения покриващи сини електронни монитори.<br />- Странно! – рече Азраил, а в думите му се четеше едва прикрита ирония. – Не можах да те усетя вътре! Как попадна там?<br />- Снощи бе извършен опит за покушение върху мен, детето ми! – въздъхна Дегустаторът. Тънка синкава мрежа лазерни влакна плъзна около тялото му и една мушичка изгуби крилцата си при допира си с нея. – Врагът е наблизо. Той надушва плановете ни и треперейки от страх, протяга окървавена кама към телата ни. Телесната ми обител бе разрушена. Хвала Богу, успях да се прехвърля. <br />Това, което бе останало от Садат вътре в тялото му потрепери. Бе се събудил късно снощи, облян в пот. Нахълта в покоите на Дегустатора и застина. По хидрочаршафите към голото му застинало тяло пълзяха малки вирусни паячета. Главичките им завършваха с остри хоботчета, готови да се забият в меката плът и да присадят вируса, създаден да унищожи базата му данни.<br />Садат бе изкрещял от ужас и се бе втурнал да спасява господаря си. Хвърли се върху леглото и го измъкна оттам, телесната му обвивка тежко тупна на земята. Докато го влачеше към ъгъла на стаята, а паячетата неумолимо пълзяха към тях, Садат измъкна от врата си окабелената връзка и я заби в жака на Дегустатора. Базата му данни полетя към тялото на Садат.<br /> В този момент паячетата достигнаха нежната повърхност на прасеца и впиха хоботчетата си в нея. Вирусът мигом даде заповед на програмата да разгради тялото и то се разпадна в ръцете на Садат. <br /> - Това е работа на кучката! – прошепна Азраил. – Хитра е като лисица. Тя е очистила Хиноши и сега ще ни натопи пред Съюза!<br /> - Знам! – въздъхна Дегустаторът – Бе ми докладвано за това!<br /> - Как да постъпим? Усилията на отец Лейн няма да са достатъчни, за да се оправдаем пред Съюза! <br /> - Ще я изобличим, детето ми! Ако искаш да убиеш змията, намери слабото й място! – Дегустаторът се отпусна върху меко кресло от жива кожа и един от мониторите потрепери. – Кое е слабото място на змията, детето ми? Кое е слабото място на всяка жива твар?<br /> - Окото! – изстреля Азраил без да се замисля.<br /> - Намери Рае! Убий го! Преди това запиши базата му данни! <br /> - Но Елия! Тя трие всичко!<br /> - Докато тя трие, някой го възстановява! Този някой ще му върне, туй що му е отнето, когато часът удари. <br /> Азраил нерядко подценяваше пророческите способности на Дегустатора. Въпреки това нещата, които говореше с невъзможния си префърцунен изказ, откраднат от някой старинен аристократ, се оказваха истина или просто се случваха. Дегустаторът пътуваше в човешките тела и по пътните влакна на електронни мрежи и магистрали и за столетията си присъствие в рамките на Конфедерацията бе научил достатъчно.<br /><br />Беше гневна нощ. Небето преминаваше от лилаво в тъмносиньо до всички отенъци на черното. Далеч в хоризонта се трупаха слоести облаци, които бавно изграждаха плътна черна стена.<br />Преди няколко минути дъждът отново бе забрулил листата и те тихо шумоляха в очакване на следващия гръм. <br /> Между дърветата се прокрадваха сенки на масивни тромави животни, които шареха с пипалата си по мократа трева и отново изчезваха сред кратък пукот на мокри клонки.<br /> Либерман меко тупна в кална локва насред полянката. Заповяда на коптера да продължи да кръжи ниско, докато получи сигнал да спусне Отшелника върху покрива на резиденцията.<br /> Слава Богу пътуването мина гладко. Коптерът не бе успял да се превърне в достояние на нито един вражески радар. <br /> Либерман задейства очилата си за нощно виждане и огледа площта. <br /> В подножието на хълма се таеше резиденцията, завита като геврек метална сграда, облечена в бръшлян и готически орнаменти, заобиколена от райграс и малки езерца и опасана на няколко левги разстояние с метална ограда, окичена с бодлива тел. По платформите се разхождаха закачулени фигури на монаси-охранители, въоръжени с лазерни помпи.<br /> Либерман излезе на шосето. Капките дъжд се плъзгаха по гладката мембрана на синия му ембрио-костюм и образуваха локвички в трапчинките на кубинките му. Свери часа в базата си данни. 23.50.<br /> Прибра очилата и извади от мембраната си миниатюрен проектор, внимателно завит в наелон и го положи на земята. Натисна миниатюрна пластинка и много скоро в тревата, на четири метра от прожектора, изгря перфектна холограма на полицейски мобил. Тя потрепна веднъж-два пъти и накрая застина.<br /> Либерман се върна край пътя. <br /> Минута по-късно светлините на товарния камион изгряха насред мрака. Ставаха все по-ярки, а мекото стържене на двигателя, се усилваше. Либерман доближи ехофона да устните си и размаха умелото копие на холограмна значка.<br />- ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ МЕГАПОЛИС! МОЛЯ ОТБИЙТЕ ВДЯСНО ОТ ПЪТЯ!<br />Камионът забави ход и спря. Либерман ловко измъкна от скрит процеп в мембраната си тънко като лазерна писалка фенерче и го стисна между зъбите си. Както очакваше, шофьорът беше човек. Сенаторът никога не би доверил такава важна пратка на робот. <br />- Какво искаш?- изръмжа онзи и размаха тесте розови листа, подпечатани с емблемата на Конфедерацията.-Секретна пратка за Лорд Милай! Ползва се с протекцията на политическия му имунитет! Така, че най-добре се разкарай, ченге!<br />- Рутинна проверка, сър! Моля излезте от превозното средство за проверка на документи! Някакъв документ за правоуправление ако обичате!<br />Онзи изръмжа нещо и бръкна в меката плазма на жабката. Либерман поттисна мигновено полазилата го тръпка да действа на секундата. Знаеше, че не разполага с много време, но не трябваше да избързва. Ако усетеше нещо шофьорът веднага щеше да алармира роботизираната охрана в товарния сектор. Либерман не се съмняваше в съществуването й. При това най-вероятно ставаше дума за еднооки циклони.<br />Дребно човече в червен работен комбенизон изскочи от каросерията, гледайки Либерман с цялото недоволно, което бе способно да изрази злобното му плъховско личице. Дъвчеше шумно кафява топка табако, която изхрачи в близката локва. Тя цопна след рояк от водни звезди.<br />- Абе вие ченгета за кви се мислите, а? Нямате ли си друга работа освен да тормозите невинните граждани! Айде казвай, ква ти е тарифата, и се оплези, шото знам, че обичаш сладичко!<br />Човечето извади чековата си картата и я размаха като локумче на клечка пред лицето на Либерман.<br />- Сладичко ти се иска, нали ченге?<br />Либерман не помръдна.<br />- Господине употребявали ли сте тази вечер алкохол или каквито и да е наркотични вещества?<br />Хитрецът застина. Гледа известно време Либерман, сякаш за да се убеди, че онзи се взима насериозно и като че ли реши да съдейства.<br />- Не взимам тоя булшит ченге. Само доброто старо табако. А като те гледам и ти имаш нужда да подъвчеш малко ей го там в локвата.<br />Либерман делово измъкна от ембрио-костюма малък електронен бележник, протъркан по краищата. Даде си делови вид и затрака по клавишите, като междувременно заповяда на онзи да върви в права линия с широко разперени ръце. Човечето измуча недоволно, но се подчини.<br />Това което се изписа на екранчето на бележника гласеше: СЛЕД МАЛКО ЩЕ ПУКНЕШ, ПИЧ!<br />Една крачка, две крачки, три крачки. Бърз като змия Либерман заби връхчето на лазерното фенерче в сънната артерия на онзи. Човечето залитна, ококори се невярващо към небето, сякаш призоваваше сам Архангел Михаил да му се притече на помощ и се хвана за дръжката на фенерчето в отчаян опит да я измъкне.<br />В края на краищата успя. От дупката във врата му бликна живописно фонтанче кръв, което оплиска вратата и ембрио костюма на Либерман, който веднага я абсорбира. <br />Човечето изхриптя, ефектно се завъртя като прима балерина и посегна към невидим лост или пластина в подножието на седалката. Либерман бе очаквал това. Той подхвана партньора си насред отчаяния пирует и насочи пръстите на ръката му плазмената жабка, по която шареха малки зелени светлинки. Пръстът му потъна в едната. <br />Либерман подхвана умиращото човече като кукла през яката и се втурна към задната част на камиона. Вратата се плъзна нагоре с металическо стържене. Отзад беше мрак. Непрогледната тъмнина навяваше леко безпокойство, което веднага бе оправдано от първото кървавочервено око, изгряло в мрака, на едноок циклоп.<br />Веднага вляво изгряха още две такива очи и Рае долови тихо разместване на стомана в стомана. Мигом покри тялото си с това на шофьора и главата на човечето отхвръкна назад, покосена и тупна някъде в далечината.<br />Когато главата тупна, всичко вече бе свършило. Либерман бе използвал секундата, която притежаваше, бе я нацепил на части, на ядра, около чиято ос бе изградил тактиката си. Скок право нагоре и два тънки като конци лъча се отделиха от китките му и поразиха две от очите. Огромните червени роботи полетяха назад сред симфония от счупено стъкло, а третия тепърва се изправяше. <br />Двата лазерни лъча се срещнаха в един и се разбиха в махало, което посече третия циклоп сред порой от искри. Горната част от металната му снага се люшна и преряза два от огромните стъклени цилиндъра зад него.<br />Тежка вълна кислородна вода заля Либерман и го изхвърли от камиона. Той тупна тежко на земята, но в следващия момент отново бе на земята и пропълзя в каросерията, стиснал в зъби фенерчето.<br />Бледата струя фотони освети насред сумрака, металните трупове на трите осакатени робота, покрити със счупено стъкло и голи детски телца на момченца и момиченца. Те гледаха сляпо в пространството с широко отворени очи, а от телцата им излизаха всевъзможни тръби и маркучи, завършващи в лъскави черни кутии.<br />Либерман се изправи и обходи по дължина каросерията. Фенерчето освети бледожълти лица на дечицата в останалите здрави двуметрови колби, плуващи в кислородната вода като жаби след дисекция. Някой от тях бяха облечени.<br />Момченце в синьо моряшко костюмче стискаше огромна кръгла близалка, завита като спирала и оцветена във всички цветове на дъгата. Очичките му бяха сини и ококорени, а красивото му личице бе загрозено от огромната сива тръба, която излизаше от широко отворената му устица.<br />В колбата до него русо момиченце в розова рокличка гледаше тъжно в пространството. Русите му косици бяха сплетени на плитки и овързани с розови панделки.<br />На вратлето му бе изписан сериен номер. Всички дечица в стъклениците бяха със серийни номера. 38-ма партида, годината, датата на производство, различен пореден номер на края на всяка цифрова комбинация. <br />Либерман се върна в каросерията и задейства спускащата се врата на каросерията. Камионът се издигна около четвърт метър над земята, повдигнат от миниатюрните реактивни двигатели и потегли към резиденцията на сенатор Мелай.<br /><br /> <br /><br />ДВЕСТАГОДИШНАТА ЖЕНА<br /><br />Сградата на Матриархата бе създадена от жива плът. Жива плът, която туптеше като сърце, вдишваше въглероден двуокис и издишваше кислород, формираше костни структури на кресла, маси и телевизионни екрани, които при влизането на нови членове на Сената в се включваха с мек пукот и медени женски гласове приветстваха новодошлите.<br />Това беше жива плът бяла като слонова кост и опасана с безброй ефирни мрежици от нервни влакна, жива плът, придържана от масивни костни колони, млечнобели и извити като ребра на оглозгани мастодонти. Тази плът имаше свойството да приема и предава информация в подходящите уши, да излъчва почти невидима за окото плътна магнитна синкава мрежа, способна да удържи на дори и най ожесточената вражеска атака.<br />В сърцето на сградата, на самия връх, на 26-тия й етаж се намираше Заседателната зала. Тя можеше да побере до триста представители на Сената и извираше в множество костни тераси, белязали като дупки швейцарско сирене меката й структура. Малки лъчисти фенери бяха загнездени като яйца в недрата й и се въртяха нетърпеливо при пристигането на всеки нов посетител.<br />Представителите на Сената-и чистите сред тях и левкоцидните мутанти- вече бяха се наредили по протежението на дългата, искряща като кристал маса и оживено обсъждаха трупа на Уейвърли проснат напречно на средата й.<br />- Всички ли сме тук? – рече отец Браунинг и закърши нервно пръсти. <br />От двете му страни като болтове по крилата на астропланер се бяха наредили представителите на Алтернативната църква, отцепила се преди 120 години от основното си ядро - Църквата на 40-тия ден в Технополис и намерила приют и убежище в лоното на Мегаполиса. Оттогава тя бе пуснала здрави корени сред верующите сред синовете и дъщерите на града и благодарение на новаторските си идеи, свързани с Богоугодния цикъл-приемане на Левкоцид и превъплъщение на собствената плът си бе извоювала седем от местата в Матриархата. Божията плът, учеше Църквата, е захранвана с Левкоцид. <br />Това, което учеше тя, всеки ден първукурсниците в Църковните учреждения шептяха с едни и същи думи, вперили безмълвни погледи в холограмни икони. На 40-тия ден от възкресението Си, Спасителят възвел Своите ученици на Елеонската планина и тук им дал последното си наставление и благословение. И както ги благославял Господ отстъпил от тях и започнал да се възнася на небето. Тогава им се явили два ангела и възвестили, че тоз що се възнася сега на небето, пак ще се завърне, при туй в същото тяло, в плътта що отказва да изгние, поради чудото Левкоцид. <br />И така Алтернативната Църква казваше, че на 40-тата година на 40-тия ден от битието си човек може да се възнесе на небето ако е бил достатъчно праведен, но тъй рискуваше също тъй да обрече душата си на вечни мъки в случай, че добродетелите му не са достатъчно на брой. Затова Църквата учеше, че Господ е дал алтернативен вариант на чадата си, дарявайки ги с Левкоцид. С помощта на веществото човек можеше да обърне механизма на обмяната на веществата си и да продължи земния си път, добавяйки нови и нови добрини към списъка на деянията си. Обръщайки процеса на стареене човек достигаше до 40-тия ден на 4-тата си година, след което програмата диктуваше на тялото отново да го възстанови. Здраво тяло, редовен приемник на Левкоцид обикновено издържаше от три до четири човешки живота преди да се скапе.<br />Естествено имаше и изключения. Елия! Те бе на около пет човешки живота, като всеки един от тях се равняваше на 40 години и 4 дни. Но тя бе симбиоза, полуробот, за който мълвяха, че носи в себе си част от Дегустатора. Забраненото знание бе донесло на трима от предходниците на отец Браунинг незабавно и безмълвно обезглавяване. <br />Всички знаеха, че е кучка, прокълната от Бога. Всички знаеха, че функционира по различен начин. Естествено мълчанието по този въпрос бе най угодно за здравината на гръбначния стълб на носителите му. Отец Браунинг потръпна. Какво ли щеше да стане ако… Ако… <br />Лицето на клонинга на Уейвърли бе заковано с дълги железни пирони върху неговото собствено, а върху гърдите му невидим враг бе издълбал:<br /><br />Г-Н ДВЕ ЛИЦА<br /><br />Прегърбената закачулена фигура се щураше насам-натам като полудяла топка за хелиографен пинг-понг и кършеше дългите си пръсти. <br />- Моля за Вашето извинение, отец Браунинг! Скромно моля за Вашето извинение! Сигурен съм, че всеки момент ще се появи и ще можем да започнем…<br />Едно време първи Съветник Акенатон беше снажен мъж с орлови черти, доказал се като опитен и безстрашен пълководец в многобройни военни кампании на Полиса и си бе спечелил уважението и възхищението на останалите регенти на Сената. Сега обаче левкоцидът го бе прегърбил и стопил. Бе превърнал лицето му в крива маска и му бе влял злоба, която впрягаше най-умело в разточителните часове на мъчения, които отделяше за клетниците от затворническото крило. <br />Закачулената фигура се втурна към Източната веранда, препъна се, падна по лице, изправи се и се шмугна между роботизираната охрана еднооки Циклопи. Никой не се изсмя.<br />Облегната на верандата Елия наблюдаваше владенията си-селенията Мегаполис. Акенатон коленичи със страхопочитание пред Кралицата майка. Боязливо плъзна поглед по изваяното й тяло, обвито като пашкул в бял сатен. <br /><br />Лицето й бе озарено от цинична, изразителна до чувственост усмивка, която страничен наблюдател не без основание би определил като жестока. Очите й бяха сини със синевата на безграничния океан, но и някак празни, лишени от емоция, очи на хищник, който дебне плячката си. Кестенявата й коса, развяна на вятъра, придаваше на Кралицата-майка една особена поезия, с която немалко от най-безмилостните деспоти в човешката история можеха да се похвалят.<br /> Елия бе красива. Бе най красивото човешко същество, което Акенатон бе виждал, ако изобщо можеше да се нарече човек. Някога е била човек. Преди повече от двеста години. Някога е имала семейство. Имала е дете. Може би тогава е имало нещо човешко в нея. После е дошла катастрофата. Елия е загубила детето и половината си тяло. Някъде по това време хората са почнали да експериментират с титаниумните ендоскелети. Лекарите заменили скелетната й структура и изтъкали отново мозъчната й тъкан. Тя била Първата. И Единствената-всички останали опити за толкова плътна симбиоза между човек и андроид се оказали неуспешни и завършвали с бавна и мъчителна смърт. <br /><br />Преди катастрофата Елия е била просто регент. След завръщането й на поста й нещо е станало. Нещо е причинило главоломното й изкачване по йерархичната стълбица на политическата система по онова време до самия й връх. Новата Елия се е борела за властта около 20 години. Враговете й изчезвали един по един, а тя засилвала все повече влиянието си, давайки заповедта за създаването на първата в света роботизирана армия. Едновременно с това тя е приемала солидни дози Левкоцид, докато успяла да обърне процеса на стареенето си. Сега тя имаше физиката и визията на 17-годишна девойка, а дигиталният й мозък й даваше възможността да контролира до съвършенство телесните си процеси и бе успял да опази тялото й от ужасните мутации, съпровождащи пристрастяването към веществото.<br />Възходът на Елия-това са едновременно най-мрачните и най-величавите дни на Мегаполис. Редом с него се е разраствал и Градът, поглъщал е територии и ги е асимилирал, всеки, който се е изправял на пътя му е бил буквално смазван. Градът се е разпростирал като озверял хищник, разширяващ ловната си територия. На Изток и все по на Изток, чак до бреговете на Великия Океан.<br />Отвъд Океана е само Технополис. Последната дестинация-изворът на Левкоцид, изворът на живота, достъпен само за най-заможните сред гражданите на Мегаполис. Матовите поля папратов Левкоцид бяха олицетворението на всичките й стремежи. Неотдавна Технополис бе отказал търговията с ценната съставка. А няколко милиона от жителите й вече бяха зависими. Без левкоцид те бяха обречени на смърт. <br /><br />- В-ваше Величество?<br />Някогашният генерал се сви в наметалото си сякаш Повелителката му щеше да го сграбчи и да го изхвърли през парапета на високата сграда.<br />Елия се обърна и го изгледа с жестоките си очи.<br />- Ваше Величество, всички Ви очакват!<br />- Кажи им, че само след минутка ще съм там!-гласът й, при една нотка повече плътност, би могъл да стопи ледници.<br />Акенатон се прегърби още повече и кривото му лице някак изчезна под качулката. Той се поклони и се втурна към обширната зала, но бе застигнат от гласа на Елия!<br />- Сигурни ли сме, че е проговорил!<br />- Сигурни сме, Ваше Величество!-изсъска Акенатон-Никога не сме били толкова сигурни! Нека Ви припомня, че хора като Уейвърли са родени да говорят.<br />Елия сбърчи вежди. Технополис бе елиминарал и последния двоен агент, с който разполагаше, а той най вероятно беше назовавал и имена-тя не се съмняваше в методите на Азраил. Това можеше да провали всичките й планове. За пръв път от няколко месеца насам си позволи да се ядоса. <br />Това означаваше, че трябваше цялата програма да бъде унищожена. Всичко, свързано с нея. Дори и Рае. Дори и Ния. До сутринта всичко в радиус от километър от епицентъра на действие на програмата трябваше да бъде изравнено със земята. <br />Кристален правоъгълник изгря пред нея, активиран от сензори, имплантирани в мозъчната й кора, и Елия даде наставления на мутиралото човече, шеф на пети отдел да свика всички от управлението още тази нощ и да ги подготви за посещение от нейна страна. <br />Тя излъга. Визитата щяха да сторят само специалните й отряди.<br />Съжаляваше за Рае. За какво точно съжаляваше, не можеше да открие в базата си спомени. Веднъж бяха правили любов.<br /><br />Елия величествено влезе в Заседателната Зала. Усети погледите на възхищение, омраза и страх, обхождащи тялото й. Чу възмущението, чу незададеният въпрос за съществуването на МЕГАЛОДОН, миниатюрните сензори по връхчетата на всеки неин нерв доловиха тоновете на тихия бунт. <br />- ТИШИНА – Заповяда тя!<br /><br />Няколко часа по-късно, насред оживените и разгорещени дискусии и спорове едно от трите електрони електронни табла, образуващи светлинни кратери в живата плът се включи.<br />Разтревожено лице на млад сержант от граничния ескадрон, покрито със сажди.<br />- ТУК СЕРЖАНТ БИЛИ ЕКОТ! ГРАНИЧНА ПЕХОТА 057! МОЛЯ ЗА РАЗРЕШЕНИЕ ДА ДАМ РАПОРТ, ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО!<br />- Имаш разрешение, сержант!-Елия присви тънките си устни.<br />- ПОЛОЖЕНИЕТО Е КРИТИЧНО, ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО! Цивилни току що пробиха кордона!<br />Уплашеното момчешко лице се отдръпна. Тълпи отчаяни хора, понесли в ръце парчета багаж и пищящи бебета и пресичаха пълноводната Темза и биваха отнесени от течението й или успяваха да се доберат до срещуположния бряг на някогашна Пенсилвания.<br />- Сенатор Малай? Какво ще кажете Вие по този въпрос?-подсмихна се Елия-Какъв е Вашия съвет?<br />В другата страна на помещението светна нов огромен монитор, вплетен в живата плът. Изображението беше мазно, трептящо, губещо се, като притежателя на самия глас.<br />- Ще кажа, че ги е страх! В този момент аз не виждам хора! Виждам подплашени животни! Подплашени от слуховете за бомба, толкова мощна, че в състояние да отнесе целия град! Припкат като малки подплашени зайчета.<br />Лорд Малай се усмихна с усмивка широка като дъгата. Измежду тлъстите му слузести устни се проточи мазна спермена лига.<br />- Но така ли иначе, това си е проява на гражданско неподчинение!<br />- Достатъчно!-Елия се обърна към другия монитор- ЕЛИМИНИРАЙТЕ ГИ!<br />Кралицата-майка отмести погледа си към другия монитор. <br />Досега не беше виждала толкова уплашен човек. Ужасен не от мисълта, че ще умре, а че ще убие. Войничето мълчаливо козирува. Очите му бяха пълни с влага.<br />Мигом от двете страни на Темза изригна огън и хора все така пищящи я обагриха с кръвта си. <br /><br /><br /><br />214 ГОДИНИ ПО-РАНО<br /><br />Тими се огледа. В далечината се извисяваха куполите на увеселителните бараки, озъбените площадки и оловните върхове на звездните ракети, сочещи към звездите, огромни клоунски лица приканваха посетителите на Paramount amusement Park да се повозят на Volkano най-бързия ролъркостер в света.<br />„Приключение, което ще Ви разгради на съставните Ви атоми”, обещаваше рекламния постер. Леле-мале! Тими гореше от желание да бъде разграден на съставните си атоми, но бе още прекалено малък, за да му позволят да се повози.<br />Сред хорската тълпа забързани дебелаци поднасяха на тлъстите си приятелки пластмасови кофички боровинков сладолед, а последните бързаха да напъхат малките си лъжички дълбоко в млечната каша. <br />Мама не беше там. Тими сбърчи носле и се втурна към млада жена, поседнала на една от пейките край малко езерце, в което плуваха андроидни лебеди. <br />Жената се обърна и го озари с усмивката си. Това не беше Елия.<br />- Тимиии!-Тими се обърна. Нямаше по-грижовен, по-мил глас от този.<br />Елия сякаш се беше телепортирала само на няколко метра, а от хартиения й сак стърчаха целофанчетата на шоколадови бонбони и гребенчетата на захарни петлета.<br />Тими се втурна към нея й я прегърна. Елия се наведе и целуна детето, което веднага зарови главица в препълнения книжен сак!<br />- Ууууу, мамоооо! Това за мен ли е! Супер си мамо! Искам аз да го нося!<br />- Няма ли да ти е тежко?-усмихна се майката.<br />- Ама аз съм голямо момче вече! Нищо работа!<br />Сякаш, за да докаже, колко е силен Тими задърпа пълната с лакомства торба и накрая Елия измъкна хватката. Тя нежно подхвана детето за ръка и двамата поеха към паркинга, където ги очакваше паркиран сивия джип.<br />Много скоро от погледа на Тими се загубиха оловните куполи, и шарените усмивки на клоуните. На Запад небето посивяваше. Огромни облаци се мръщеха на хоризонта и се групираха в мрачни масиви.<br />- Закопчай си колана, Тими! Колко пъти сме говорили по този въпрос!<br />Тими се намръщи. Обтегнатия колан му пречеше да осигури свобода на полета на пластмасовата му играчка-Капитан Грандайзерн, роботът-пазител на планетата Земя. <br />Някъде в далечината изтрещя гръмотевица. По стъклото се засипаха едри бистри капки дъжд. Елия проследи ритмичния ход на чистачките, които размазваха течната маса и превключи на дълги светлини.<br />Някъде нагоре по пътя проблеснаха фаровете на приближаващ камион. Те заслепиха Елия и тя покри очите си с ръка. Със ъгълчето на окото си тя съзря Тими, който беше залепил капитан Грандайзерн на страничното стъкло.<br />- Тими! Тими!-Елия се протегна и здраво притисна малкия палавник за седалката.-Веднага се закопч…<br />Блесна светкавица. Целият свят се обагри в огнена мараня и заслепи Елия. Джипът се подхлъзна вляво в кална локва, а детето изпищя.<br />- МАМОООО! МАМОООО!<br />Елия отвори очи, и това което видя я парализира от ужас. Фаровете на приближаващия камион бяха прекалено близо. Елия бясно завъртя волана, а в ушите й продължаваха да кънтят писъците на Тими.<br />Ударът бе смазващ. Детето изхвърча през стъклото, взривявайки го в заря от кървави стъклени бисери, а автомобилът се обърна и полетя в дерето.<br /><br /> Елия отвори очи. Гореща влажна кръв веднага ги напълни и обагри света в червено. Реката прииждаше, а каросерията бързо се пълнеше с кална вода. Елия не чувстваше крайниците си. Само смазващата болка някъде долу, която пълзеше нагоре, все по-нагоре и заплашваше да я лиши от съзнание.<br />Писъците на Тими продължаваха да кънтят в главата й. С едно последно усилие на волята тя повдигна осакатената си ръка и опипа празната седалка до себе си.<br />- Тимм… <br />Най после нещо в Елия се прекърши и главата й клюмна. Елия видя собственото си разкъсано тяло, а после наново шурналата кръв напълни очите й и тя изгуби съзнание.<br /><br />Бени, омазан в кръв тийнейджър от Нова Англия, попаднал на магистралата без ясен спомен как, пълзеше на четири крака по влажния път. Искаше да спре, да поплаче, защо не и да поспи, но знаеше, че няма време. Гласът в главата му шептеше, че няма време. Гласът в главата му шептеше, че трябва да изпълни само тази последна мисия и му обещаваше безсмъртие при успех. <br />Краката на Бени бяха премазани и той се набираше само на ръце, драпайки към окървавеното дете. От сънната му артерия стърчаха кабелите, които влачеха черната кутия на лаптопа.<br />Бени допълзя до кървавата каша и с треперещи пръсти опипа вратлето му. Хвала тебе Господи, хвала тебе и на вси светии, хвала, дупчицата беше там. Базата данни бе нещо въведено съвсем отскоро, тя запечатваше на миниатурен хардуер всички чувства, емоции и спомени и даваше достъп до запис на информация от външен източник, но все още бе прекалено скъпо удоволствие. Това вероятно беше дете на политик.<br />Казваха, че човек не би могъл да живее истински в мрежата. Казваха, че това тук, прехвърлено там е просто отражение, просто низ от спомени, лишени дори от последователност. Но Бени бе твърдо решен да спаси, каквото е останало от размазаната купчинка на пътя, без значение, какво имаше отвъд! Бе твърдо решен да запише и себе си, защото палави черва надничаха от разкъсаната му коремна тъкан, а кръвта му изтичаше на вади и той простичко казано предпочиташе мрежата пред смъртта.<br />Кървавата каша в ръцете на Бени трепереше неудържимо и храчеше кръв в лицето му. Бени трескаво довлачи лаптопа за кабела и го разтвори. Плазменият екран примигна за миг и…<br />- О БОЖЕ! МИЛИ БОЖИЧКО! НЕ МЕ ПРЕДАВАЙ ТОЧНО СЕГА! <br />Литиумната батерия беше на една ценка. Едно малко квадратче от общо седем все още искреше в кристално зелено и примигваше несигурно. С треперещи пръсти Бени измъкна един от кабелите по врата си и и го напъха в дупчицата на детето.<br />Заповяда на компютъра да копира базата данни и изгуби съзнание. Събуди се секунди по-късно, за да открие, че телцето на детето вече не мърда.<br />Оставаше да направи само още едно нещо. Насили се да запази съзнание и измъкна кабела от вратлето му. Вкара го в своя собствен жак и въздъхна облекчено. Може би след години щеше да успее да си намери тяло и да върне при своята Линда.<br />Заповяда на компютъра да го копира в мрежата. Лаптопът мълчеше. Последното квадратче примигна за последно и угасна. Мониторът потъмня. <br />Бени искаше да попита онзи в него защо? Искаше да го попита толкова много неща, но усети празнотата в себе си. Онзи вече го нямаше. Бени недоумяваше, как така просто ей тъй можеше да го изостави някой, който бе дошъл при него, представяйки се за Господ, казвайки му, че той е избраника, обещавайки му безсмъртие. <br />Бени искаше да изкрещи. От болка от ужас, искаше да пищи и да се дере, както никога досега, да пищи, да се дере и да циври като женичка, но кръвта му изтичаше и той отново изгуби съзнание-този път за последно.<br /><br /><br /><br />Над резиденцията на сенатор Милай се бе спуснала гъста призрачна мъгла, от която бавно изплуваха два огнени фара. Либерман размаха разрешителното пред двамата метални бодигардове и масивната метална врата бавно се хлъзна настрани.<br />Малко зелено хълмче водеше към главната сграда, заобиколена от по-малки решетъчни постройки. <br />Либерман отвори вратата и тупна меко в мокра кал. Бе заобиколен от мека зелена градина, сред която малки зеленикави андроидчета, водеха пухкави зайчета на каишки или поливаха зелени шубраци, в разнообразни форми на животни. <br />Усети, че наблюдава вратлетата им. Сякаш търсеше някое, на което да няма сериен номер. <br />Чу зад себе си стъпки и се обърна, готов да отпусне махалото. Зад него малко зелено дете с розова лейка го гледаше учудено. Зеленикавият цвят на кожата му вероятно бе резултат от продължително третиране с флороглобин. Разпряваха, че кръвта на сександроидите, инжектирани с растителната съставка, поета орално непосредствено преди яекулация парализира нервните окончания, потапяйки мозъка в триминутно блаженство, съпровождащо най-невероятния оргазъм.<br />- Ти кой си?<br />- Приятел! – Либерман се усмихна за пръв път от 8 години насам – Аз съм приятел на чичо ти Милай! Можеш ли да ме заведеш при него!<br />В очите на детето се четеше едва изписана тъга.<br /> - Той иска да го наричаме татенце!<br /> - Добре тогава! – Либерман погали детето по зелената рошлява главица – Можеш ли да ме заведеш при твоето татенце! <br /> Детето си затананика нещо и пое между алеите. Храсталаците от двете страни на алеята бяха старателно оформени като дечица с крилца, дечица с ореолчета и арфи, дечица облекчаващи се и дечица готови за скок.<br />- Какво правиш тук по това време, момченце?-попита Либерман!<br />Момченцето посочи лейката.<br />- Без хранителен разтвор ще увехнат.<br /> Стигнаха до врата! Отвъд нея започваше синкав коридор, обграден с мраморни херувимчета. Някъде в далечината шуртеше фонтанче.<br /> Либерман смигна на момченцето и изчезна в сенките.<br /><br /> Яркочервеният индийски килим бе осеян с орнаменти, които завършваха в малки бледи завъртулки. Дългият коридор бе някак крив, обсебен от мраморни статуи на херувимчета със стрелички, насочени към небето, облян в мистична синя светлина, която контрастираше с кървавочервените изумруди окичили като коледни украшения масивните златни полилеи и пурпурните завеси, разкриващи тежки картини, изобразяващи тлъсти тела, увлечени в любовни танци и поглъщане на храна. <br />Кривотата и призрачната синя светлина, извираща сякаш от нищото превръщаха коридора в част от странна приказка. <br />Лорд Милай се бе разплул върху позлатено кресло, а дългата маса пред него бе отрупана с всевъзможни меса. Покрай масата спяха малки голи момченца и отвреме навреме търкаха сънено очички. <br />Сенаторът също бе гол. Сланините му излизаха и течаха от всички страни на трона. Приличаше на лоена топка, която някак си се бе сдобила с две дупки за ноздри, една за устата и още две малки подпухнали лоени топки, покрити плътно с мазни клепачи. Лорд Милай спеше и хъркаше, а сланините му лъщящи от всевъзможните благовонни масла, с които го третираха малките му прислужници, лъщяха й се поклащаха ритмично. В близост шуртеше фонтанче, окичено със златно херувимче.<br /> Първи подушиха Либерман фалосите. Тялото на сенатора бе осеяно с тях. Всички до един бяха генни импланти, дори и този между тлъстите му мазни бутове. Фалосите по лицето на лорда се напълниха с кръв и насочиха главички към Либерман.<br /> Когато той излезе на светло лорд Милай разтвори малките си черни свински очички и запримига ужасено. Нещо в стойката на човека срещу него му подсказа, че няма нищо почтено в намерениято му.<br />Лордът разтърка черните си свински очички!<br />- Либерман! Ти не си ли заточен доживот! Какво по дяволите правиш тук!<br />- Получих една последна поръчка, сенаторе! И това беше оферта, която не можах да отклоня, повярвайте ми.<br />Лордът цял се разтрепера, може би защото прочете в очите на Либерман смъртната си присъда. Сланините му ритмично запляскаха по облегалките на креслото. Всичките 88 фалоса по тялото му бяха еректирали и отделяха гъста лепкава слуз.<br />С годините Либерман бе избил много от подчинените си заради този тук пред него. Тихо, безшумно, те изчезваха в нощта, докато Сенатът обяви награда за главата му и Конфедерацията се принуди да му устрои капан. Либерман се бе прибрал късно тази нощ. Това, което бе заварил… Сигурно го бе ядосало…<br />- Помниш ли Джесика, копеле?-тихо изсъска Либерман и извади ловджийския нож – Тя беше всичко, което някога съм обичал! Помниш ли Джесика, тлъсто, мазно копеле… <br />Лорд Милай видя отражението на широко разтворените си лъскави очички в гладката повърхност на ловджийския нож. Разтвори устичка и запищя. За помощ, за милост, за прошка… Може би за трите…<br />Нещо тупна на покрива. По главичките на еректиралите пениси се посипа мазилка. Кадетът бе сервирал товара си. <br />На покрива яйцето се разтвори и Отшелника се изправи в цял ръст. Насочи изкуствен взор надолу. Миниатюрни датчици имплантирани в миниатюрни бургии в металните възглавнички на стъпалата му веднага задълбаха в бетонната покривка. Миниатюрните датчици веднага изчислиха дебелината и здравината й. <br />Отшелникът се наведе и удари с добре премерено и изчислено движение.<br /><br /> Дечицата, заспали край меката ложа се разбягаха с писъци. Нещо тежко тупна пред Либерман, а късове бетон отнесоха златното херувимче, окичило фонтанчето и разплискаха позлатените му води. Роботизирана охрана нахлу от всички страни, зае позиция и откри огън по Либерман.<br /> Отшелника разпери магнитния си щит, който затрептя в лилаво и отблъсна лазерите. Едновременно с това оръдието вградено в рамото му, забълва огън по противника, няколко от колоните се разцепиха като Великденски яйца и смазаха роботите под тях. Либерман грабна два от прихващачите, захванати за Отшелника и заби острите им краища в месестите прасци на сенатора. Оттам шурна гъста черна кръв.<br /> Онзи изквича като прасе и в следващия момент се озова надолу с главата. Либерман се хвана за един от кабелите. Заповяда на коптера да се издигне.<br /> Докато се издигаше Отшелника продължаваше да сипе огън върху Монасите, които един след друг, избухваха в пламъци или биваха размазани под напора на масивните мраморни колони.<br /> Сенаторът продължаваше да пищи, а в писъците му кънтяха гръмките нотки на истерията. Писъците му се изгубиха сред черната пушилка и грохота на разрушение и писъците на деца.<br /><br />MAГИСТРАЛАТА<br /><br />Кадетът се носеше с шеметна скорост над магистралата, а някъде горе наситен лъч светлина на невидим прожектор обхождаше нощното небе по посока на часовниковата стрелка. Той премина точно под бледожълтото му зарево и ускори ход. <br />Либерман, висящ за кабелите на прихващачите изтегли лорд Мелай за един от фалосите точно под вратичката и изкрещя в лицето му за да надвика шума на реактивните двигатели.<br />- ЗНАМ, ЧЕ СИ ДАЛ ЗАПОВЕДТА! КАЖИ МИ КОЙ БЕШЕ ИЗПЪЛНИТЕЛЯТ НА ПОРЪЧКАТА! КОЙ БЕШЕ ШИБАНИЯ ИЗПЪЛНИТЕЛ!<br />Беше се прибрал късно тази вечер. Очакваше да намери Джесика свита на топка в пухеното легло. Да я събуди с нежна целувка и да се любят дълго чак до сутринта. Това, което беше намерил в разпраното легло беше неузнаваемо!<br />Лордът се разциври като малко дете и записка името на Азраил.<br />Това беше достатъчно за Либерман. Той пусна плячката си и се закатери нагоре по кабелите. <br />- ЧАКАЙ! ЧАКАЙ! – пищеше Милай – НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ОСТАВИШ! ИМАЙ МИЛОСТ ЗА БОГА!<br />- Снижи се! – заповяда Либерман на Кадета и отново се заизкачва нагоре. Под него се разнесе мекия звук на разпрана плът и хрущяща кост.<br />Сенаторът оставяше след себе си по магистралата зелена диря слуз досущ като охлюв.<br /><br /><br /><br /> Рае отвори очи. Навън утрото отдавна вече бе разбудило града и той равномерно бучеше в опита си да превъзмогне мизерията, болестите, просяците, върлуващите банди и острата нужда от Левкоцид, която довеждаше до нови мутации и помрачаваше бистрите умове на мирните граждани.<br /> Два черни коптера пресякоха стъклата на прозореца, които затрептяха. Рае се облече, закуси, изми и се шмурна в сивата улица. <br /> Eдинствено в гетата човек можеше да срещне старостта. Истинската старост. Тази която на горните етажи на властта бе отдавна забравена.<br />Мършав старец с бяла брада и сива грапава кожа стискаше табелка: ДЕНЯТ НА СТРАШНИЯ СЪД и нареждаше виденията си. Очите му бяха покрити с плътната бяла мембрана на перде.<br />- … защото утрешния ден ще бъде Денят на страшния съд и всички Вие грешници, ще се пържите в пъклите адовски. Защото идва бомба, тъй мощна, че ще изпепели сърцата Ви и ще вдигне гъба до небето, да я видят чак ангелите небесни. Тя ще очерни небето и над душите ви ще тегне вечен мрак. Децата ви ще мутират и изгният, а костите ви ще се белеят сред руините на домовете ви.<br />Рае се приближи до стареца и се наведе над ухото му! Блъсна го противна воня на риба и повръщано!<br />- На колко си години старче!<br />- Скоро ще ударя седемдесетака, момчето ми!<br />- Какво правиш на улицата, старче! Не знаеш ли, че над 40 екзекутират! Няма ли къде да се скриеш!<br />Старецът се ухили с редките си зъби и плъзна треперлива ръка по рамото на Рае. Стисна силно, прекалено силно за възрастта си и прошепна.<br />- Там горе не се интересуват от такива като мене, момче! Че съм си бъгнал програмата за 40-годишния период хич не им и пука! Нивгаш насам не слязат. Когат има избори само, тогаз слязат. А тейко ти тогаз се крий надълбоко у канала, хи-хи-хи. <br />Хич не щат и да ма знаят. Те си имат свойте си големшки дела, аз пък си имам розово езиче, така че ако благоволиш да отпуснеш някоя стотинка за нещастния старец…<br />Дядката оплези езиче и Рае прокара картата си по връхчето му. Онзи доволно примлясна.<br />- Ей, още от памтивека е тъй, от мен да го знаеш! Най е хубав вкусът на парата.<br />Рае вдигна рамене.<br />- Ти отдека си бе момче? Чини ми се не си тукашен! Да не си от Техонопола. Ако си от тамошка, не е хубаво място тука да седиш! Иди си там, не е хубаво място тука за тебе…<br />- Не съм от там, дядо! И ако трябва да съм честен с теб не знам, кой съм и откъде съм! Всичко съм забравил!<br />Старецът ахна и зацъка с език. Треперливите му изпити пръсти загалиха косата на Рае.<br />- Тюх, тюх, тюх… Не си забравил ти, ами някой ти го е изтрил. Човек не забравя току-така… Ей го на аз скоро ще ударя седемдесетака ама сичко си помня, ей го на тъдява съм роден, а мама и тейко и тях помня, Бог да ги прости, ама тебе някой те е изтрил, от мен да знаеш… - Слепият поглед на стареца се зарея нанякъде - помня и че по онуй време имахме кво да ядем и ако щеш вярвай ама тугаз немаше левкоцид.<br />- Какво беше, когато нямаше Левкоцид, старче?<br />Старецът въздъхна и потрепери, сякаш изведнъж го лъхна мраз.<br />- Ех, момче, знам ли? Хората беха по щастливи някак. Умираха си, кога Бог им е отредил, не кат сега! Сега хората си живуркат по двойно и по тройно, хич и не знайш кой на колко е и колкоз му е акъла! Син имам-тъпка се, тъпка се с Левкоцид, сега мяза на 5-годишен хлапак и мутира. По пет пръста на всяка ръка ти казвам, а бузата му се издула са сляла с ухото. <br />Аз нивгаш не съм и кусвал от проклетия му Левкоцид. Гат кажи Господ шси умра и толкоз. Ама гадовете всички ни напраиха зависими. Дори в колата турят по малкоз да та пристрастят.<br /> Старецът отново зареди пророчествата си, а Рае махна на приближаващото се такси. <br /><br />Реактивните оси забучаха по-силно и заглъхнаха и таксимобила се приземи край тротоара. Рае се намести в жълтата каросерия.<br />- Жданов и Гурко, моля!<br />Рае прокара картата по езика на шофьора.<br />Последният примлясна и подкара мобила. Пушеше тънка левкоцидена цигара и хитро смигна на Рае в огледалото за обратно виждане.<br />- Пич, кат те гледам, чини ми се, че си пич! А мога ли, тъй как си се гледаме да те открехна за една далавера. <br />Мислите на Рае блуждаеха другаде, но той кимна на шофьора.<br />- Ами открехни ме!<br />- Брат ми работи на крузърите братле. Прави стокообмен с Технопола-едно-друго. То не че напоследък има много търговия с ония алчни копелета де, ама за хора с, как да се изразя- шофьорът толкова многозначително смигна в огледалото, че ако филмови награди все още съществуваха, с положителност щеше да грабне Оскар за изпълнението си- с подходящите финансови възможности винаги ще се намери нещо по така. Таз цигарка видиш ли я, пич. Екстра качество. Левкоциден опиум, не ти трябват спринцофки пич. А на сутринта се будиш млад и свеж като пеленаче.<br />Шофьорът прокара цигарата по дължина под носните си отверстия толкова бавно, че сякаш очакваше всяка лицева пора да вдъхне от аромата й. <br />- Да ти дам една дръпка пич. Да опиташ. Екстра качество, казвам ти. Другаде няма да намериш. Нигде ги няма вече. Ти нали знайш, че Технопола замрази пазара, тяхната мамица. И тая ми ти благинка за смешната цена от…<br />Рае поклати глава.<br />- Благодаря! Не приемам левкоцид.<br />Шофьорът сбърчи рунтавите си вежди.<br />- Еми твоя воля пич. Щом толкоз ти се е приискало да си пукнеш на 40. А като те гледам кинти за клонинг едва ли си скътал. Клонингите са само за тия горе, а? Ти нал ше си траеш за тая ми ти далаверка! Между нас ще си остане, а пич?<br />През стъклото светлинната дъга свързваща Трите кули и площада пред Матриархата искреше във всичките си цветове. Веднъж с Ния се бяха качили най-отгоре и бяха яли сладолед във фунийки. Наслаждаваха се на топлата майска вечер и чакаха слънцето да залезе и да изгреят звездите.<br />Таксито заръмжа сърдито и спря. Рае се подаде през прозореца, за да определи на какво се дължи задръстването. В далечината група 14-15-годишни мутирали гаменчета тъкмо обръщаха цивилен мобил. Потрошиха стъклата с лостове и хукнаха да бягат.<br />Шофьорът изпсува звучно всичките им гени и сви в една пресечка. Много скоро излязоха на Площада на Радостта. Тук се намираха всички малки опушени, потънали в детайлите на собствената си машинария и пушеци, работилнички и докове за акустиращите марсиански плъзгачи, няколко частни завода за чипове и синтетични влакна, както и свръхсекретното пето подразпределение на Мегаполиската служба по Вътрешни афери.<br />Шофьорът се опули в стъклото.<br />- Гурко и Жданов. Абе тва не е ли… Абе ти не си ли ченге?<br />Рае се усмихна и се наведе напред. Потупа шофьора по рамото.<br />- Споко пич, ще запазя малката ни тайна! Обещавам!<br />Шофьорът не изглеждаше особено успокоен. Понечи да завие по Жданов, но улицата от тротоар до тротоар бе обвита в синтетична чувствителна жълта лента. При допир тя препращаше директен сигнал до закачулените фигури с огнехвъргачки наредени чинно до един от военните танкери. <br />Шофьорът протегна ръка през отвореното стъкло и притегли за яката тлъстото вестникарче, което съвсем случайно се бе озовало на мястото на събитието. <br />- Какво става тука бе, нехранимайко! Тия що са се барикадирали така?<br />Наглото вестникарче веднага оплези езиче!<br />- Може и да знам, гусине, ама и вие ще отпуснете нещичко, нал гусине?<br />Тежката космата десница на шофьора веднага надвисна над личицето на малкия палавник като боен коптер Кадет над робовладелски строй каторжници, разработващи меден рудник.<br />- Абе я казвай веднага бе келеш! Че скиваш ли я таз като заиграе, жална ти майчица!<br />- Радиация! Радиация, гусине! Всичко е отцепено! Реактор, казват изгърмял и всичко е отцепено на километър и половина. <br />- Чу ли бе пич… - обърна се шофьорът към задната седалка, но там вече нямаше никой.<br />Той се пули известно време, а накрая се сети да пусне яката на вестникарчето, което пробяга около четири метра, обърна се, възнагради го с цялата непреходност на изперения си среден пръст и отново хукна със смях. <br /><br />Рае отмести капака на канавката и си пое дъх. Някъде над него се разнесе инсектовидната сянка на огромен черен коптер, който за момент превърна деня в нощ. <br />Рае намести кислородната маска на лицето си. На това първо ниво на канализацията кислородът бе разреден, изсмукваха повечето и един Бог знаеше, какво правеха с него, изсмукваха дори гравитацията. Отточната мръсотия плуваше наоколо във вид на ликвидни кафеникави облаци, а от време на време биваше засмуквана на по-долни нива от огромните вентилатори, монтирани симетрично по двойки и четворки.<br />Липсата на гравитация веднага залепи тялото на Рае за горната стена на канала. Той напрегна мускули, след това залази като буболечка на четири крака към първото разклонение. <br />Някъде долу мощни витла се задействаха за около минута и отново го залепиха горе. Рае се отдели и залази, колкото се може по-далече, защото след около минута щяха да се задействат отново, само че този път всмуквайки, не искаше да свърши, разполовен от витлата.<br />След разклонението настъпи абсолютен мрак. Пътя осветяваха само флоуресциращите очички на малките гризачи, кръстосващи по всички стени на канала. Мегаполиските плъхове бяха далеч по-издържливи, от всяка друга космата гад, обитаваща териториите на Големия град, и издържаха при всякакви условия, дори при тези. От миниатюрните количества радиация, всмукващи се в каналите, очичките им светеха зловещо в мрака.<br />Ново разклонение. Рае преброи четвъртата шахта и се измъкна през нея.<br /><br />Лъхна го мирис на парлив дим и дъх на изгорено месо. Сред камарите димящ метал, попил в личинките на раздробен бетон, се въздигаха оловносиви куполи скрап, съставена от разтопените до неузнаваемост архиви на това, което до снощи бе представлявало полицейско управление по вътрешните работи номер 5.<br />Сега всичко беше изравнено със земята. Напомняше сякаш тук беше паднала бомба. От паяжините разтопен метал стърчаха обгорени човешки крайници. <br />На върха на една от грамадите скрап Рае откри Ния. Обгореното й телце бе дотолкова покрито от паяжината разтопен метал, че тя приличаше на някаква гротескна статуя на побъркан склуптор на Конфедерацията. <br />Рае се втурна към нея, падайки и ставайки, препъвайки се в крайници и метални тръби, накрая я достигна и прегърна. Искаше да заплаче, сякаш за да измие всичкото това желязо от нежното й телце, но не можа да отдели дори сълза.<br />- Не можеш да плачеш! – прошепна Ния – Програмиран си да не можеш!<br />- Ти си жива! Жива! – Рае задърпа телцето, но то бе вече част от металната маса. Ния издаде болезнен стон и изкашля кървавочерна маса.<br />- Недей Рае! Моля те, недей! Няма смисъл! Всички свърши!<br />- Не не е свършило! Всичко ще се оправи ще видиш!<br />- Няма да се оправи, Рае! Знаеш го! Обаче аз знаех, че ще стане така! Затова се копнах в мрежата! Ти ще ме намериш един ден! И ще ми подариш тяло! Нали така, Рае!<br />Момиченцето изкашля още една струя гореща кръв и Рае го притисна към гърдите си.<br />- Разбира се, че ще го направя! Ще те намеря където и да си!<br />- Слушай Рае – каза Ния – Не ми остава много в това тяло, затова искам да знаеш истината!<br />- Виж, това няма значение сега!<br />Ния стисна ръката на Рае. Силно, до болка!<br />- Не, има! Искам да го знаеш! Всяка сутрин се будиш в леглото си и се питаш, какво точно работиш тук нали? Истината е… Истината, Рае, че ти никога не си бил свободен. Не и в истинския смисъл на думата. Ти убиваш за нас, Рае! Правиш го от адски много време! Всяка вечер ти се връщаш в отделението и ние изтриваме спомените за поръчките ти. Но ти си машина за убиване, Рае. За това си създаден. Убиваш за нас, а после те трием, малко по малко…<br />Човекът, който уби снощи…<br />- Какво, снощи съм убивал! Но аз мислех, че това са само сънища!<br />- Не са, Рае, слушай ме моля те! Човекът, който уби снощи беше нашия собствен посланик. Това беше част от скапания план на Елия да натопи Технополиса за това и да ускори войната. Трябва да направим всичко възможно да я ускорим. Да ги ударим преди да довършат Мегалодона. Падне ли Мегалодона всичко ще свърши, Рае, милиони ще умрат. Ти не можеш да си представиш мощта на това…<br />Капка кръв като сълза потече по бузата на момиченцето, оставяйки след себе си кървава диря. Тя го погледне със сините си като чисто небе очи.<br />- Съжалявам, че ти причиних всичко това, Рае, адски съжалявам. Ти си я чукал, но не помниш. Заповядваше ми да те трия след това. Аз никога не съм се възползвала от теб. Но те триех цялото това време, и те лъгах всеки изминал ден. Слушай ме… Слушай ме сега. Чувал ли теорията за масата и времето. Когато масата клони към безкрайност, времето клони към нула.<br />- Да, чувал съм за това но…<br />- Знаеш ли за Прокудените?<br />- Да, знам за Прокудените, но те не идват ли веднъж на 500 години?<br />- Точно така. Тези, които се приближават до скоростта на светлината за да преодоляват далечни разстояния, те приближават нулата на времето. 500 наши години за тях са няколко седмици. Ти си техен син, Рае. Те са те отгледали. В една от техните колонии, която обучава убийци извън времето и пространството. И понеже съществуват още от зората на времето, те са съхранили всичката информация на най-добрите, това знание ви прави перфектни. Цялата информация на най-добре обучените им убийци е записана в теб. Всяко следващо поколение е по-добро от предходното. Вие никога не грешите, Рае! Никога не изпускате целта. С ваша помощ се организират преврати и рухват правителства. С ваша помощ се обръщат войни. На всеки 500 години те се завръщат, за да ни продадат урана си и трима от вас… <br />- Трима? Още ли има?<br />- Има още двама! Но те не продават повече от един на полис. Технополисът е закупил още един. Третият е избягал.<br />- К-как? Как избрахте мен?<br />- Военен гарнизон 12 в изоставените минни полета. Някога го обагрихте с кръв. Идеята беше на Елия. Пуснахме точно 33-ма от най-добрите си командоси. Казахме им, че е обучение. – Елия се засмя горчиво. - Пуснахме и вас. След всяко убийство трябваше да отбелязвате жертвата с цветовете си. Ти беше син. Когато 10-те минути изтекоха 12 от труповете бяха отбелязани с твоята боя, Рае!<br />- Божичко! Мили Боже Господи! – Рае затрепери - Не мога… Не е възможно, аз да съм правил това!<br />- Елия взе решението да те трием. Така щеше да си подходящ за контрол. Първо го правеше лично, после остави на мен. Всичко вървеше гладко до снощи. Обаче някой е изпял името ти Рае. Моето също. А хората, които са го чули, биха могли да намерят информация в архивите, да я изровят от паметта ти, в моята, винаги остават примеси. Биха могли да използват това, за да оправдаят използването на Мегалодона пред Съюза. Той ще им прости, защото те държат левкоцида…<br />- И затова са решили да изтрият всичко! – Рае знаеше, как се процедира при заличаване на информация. Елия действаше от-до.<br />Детските ръчички вече едва притискаха неговите. Очичките й започнаха да се затварят.<br />- Аз запазих спомените ти Рае. Пазих ги всичкото това време. – Детската ръчичка се разтвори и отвътре се показа синя капсула, прикрепена към чип с името на Рае, изписано върху гладката й повърхност. – Вземи я. Трябва да знаеш истината. Намери робота. Той ще ти помогне. Убий кучката. Тя ни докара тази война. Тя отдавна вече не е човек. Разсъждава като робот, убий я! Убий я и Технополисът ще ни пощади. Намери Грандайзерн. Той е скрит… <br />- Къде? Къде си го скрила…?<br />Момиченцето не отговори. Главичката клюмна и Рае я притисна още по силно към себе си. Стисна капсулата. <br />Някъде високо сред плетеницата от жици опасала града, нещо, което някога е било Ния бягаше, препускаше със скоростта на светлинат, опитваше се да осъзнае, че няма тяло, че няма крайници, които да раздвижи и въпреки това да се осъзнае като цяло. Беше трудно толкова трудно. От скоростта и от паниката може би, тя губеше частици, заряди енергия, всяка частица един спомен, всеки заряд-някаква емоция, оставяйки я гола и лутаща се сред измерения, лишени от маса, обем и край. <br />Други съзнания се опитваха да й се натрапят. Мрежата бе пълна с тях. Опитваха се, да я излъжат, да я заблудят, че това са нейните спомени. Останеше ли отворена още малко щеше да полудее. Щеше да загуби себе си. Това, което някога, бе впримчено в тялото на Ния се сви като зрънце ечемик, в това което му бе останало, и се търколи. Едно съвсем мъничко зрънце ечемик с търколи по ръба на Мрежата.<br />Две закачулени фигури с горелки се показаха иззад близкия ъгъл разрушение. По-високият от двата бе убеден, че е чул разговор, но когато завиха зад ъгъла се оказа, че там няма никой.<br />Капакът на канавката бавно се затвори.<br /><br />Въздушната струя веднага долепи Рае за горната повърхност на канала. Той се обърна и легна по гръб.<br />Едно ниво по-надолу малки плъхчета с почернени козинки, лъщящи от полепналия по тях мазут образуваха кръговидна фракция и насочиха малките си светещи очички към Рае.<br />Рае прокара ампулата по върха на езика си. Сензорите му веднага разчетоха информацията, запечатана вътре и я предадоха на базата данни.<br /><br />Рае отвори очи. Намираше се в ликвиден разтвор, затворен в стъкленица. От голото му тяло излизаха всевъзможни тръби и кабели. В ликвидния разтвор плуваха холограмни изображения на мъже, разпарящи жени, хора, залагащи бомби под мобили, избухващи след секунди в пламъци, мъже със снайпери, дебнещи плячката си, укрити в сенките. Рае заблъска по дебелото стъкло и наклони стъкления си затвор напред.<br />Дебелото стъкло се разби и голото тяло на Рае полетя надолу към бездната. Спряха го кабелите и тръбите прикачени към нервните му окончания, впити в жаковете му…<br />Бездната бе многоетажна, осеяна със светлинки кръстосващи лъщящия метал. По нивата й кръстосваха забързани мъже и жени, следейки миниатюрни датчици, и малки смешни роботи, обслужващи различни сектори.<br />От двете страни на Рае имаше още два стъклени цилиндъра, в които плуваха още двама младежи.<br />В дъното на бездната, като цветовете на цвете започнаха да се разтварят огромни метални листове, освобождавайки прозрачна повърхност, обагрена в светлините на милиарди звезди. Насред тях красиво искреше синьото кълбо на Ловно Поле Земя.<br /><br />Рае видя голото тяло на Елия, разположено на метална повърхност, отразяваща перфектните й извивки.<br />Божичко, колко беше красива! Имаше нещо загадъчно в усмивката й. Нещо загадъчно в начина, по който лунната светлина проникваше през решетъчната плазма и се плъзгаше по извивката на голите й гърди, надолу и все по надолу.<br />Очите й бяха очи на хищник, способен да те разкъса и погълне. Страстта, извираща от това тяло бе способна да пороби завинаги разума, душата на един мъж, да го превърне в безмозъчен плазмодии, лазещ в краката й, докато тя прояви милост и го убие.<br />- Ще убиваш ли за мен? – прошепна тя – Ще ме любиш ли! Ще ме любиш ли тук и сега, знаейки, че на сутринта няма да помниш нищо? <br />Рае понечи да я целуне, но тя запечата устните му с нежно ефирно пръстче. Подхвана главата му и я насочи към едната си гърда. Рае нежно плъзна език по малкото розово зърно. То се втвърди. Датчиците в езика на Рае отчетоха грапавините по повърхността му.<br />Имаше нещо вълшебно в начина по който Елия затвори очи и прехапа долната си устна. Имаше нещо вълшебно в начина, по който отметна глава назад, грациозно като газела, отдавайки се на страстта.<br />Имаше нещо вълшебно в начина, по който докосна с връхчето на палеца на крачето си, стъпалото на Рае. Имаше нещо вълшебно в начина, по който го пое в обятията си. Напомни му за синята планета, трептяща в синьо зарево, готвейки се да поеме в прегръдките си кораба им.<br /><br />Помнеше и първия път, когато я видя. <br />Когато металния шлюз се разтвори прахът още не се бе разнесъл. Бели мраморни колони опасваха старинен амфитеатър, в който някой от предците на Рае, запечатани в базата му данни, бяха убивали хора и зверове пред екзалтирани тълпи, крещящи имената им.<br />Изведоха тримата, оковани във вериги.<br />На площадката, до която водеха полуразрушените от времето мраморни стълби ги очакваше делегацията на Мегаполиса. Тук имаше сенатори, консули и амбулантни търговци, религиозни проповедници от Алтернативната Църква на 40-тия ден, но най отпред мълчаливо ги наблюдаваха Елия и Ния. Косите им се вееха на пустинния вятър. <br /> Рае надигна глава и се взря в Елия. За момент очите им се срещнаха. <br /><br /> Рае изскочи от сянката и заби ножа си в сърцето на командоса, в защитен зеленикав костюм, който в пресмъртен гърч откри безразборен огън по тавана на бункера. Рае завъртя и нов поток кръв оплиска стената.<br /> Убиваше с ловджийския нож, откакто му бяха свършили амунициите. Според правилата имаше право само на пет изстрела, а оттам нататък трябваше да се оправя с ножа. И петте му изстрела бяха поразили целта. <br /> Със светкавично движение извади синия маркер и отбеляза челото на войничето, докато тялото му още летеше към земята, храчейки кръв.<br /> Веднага надуши номер 12 и се втурна към него. Тичаше на четири крака като животно. <br /> Войничето бе свършило амунициите. Бе захвърлило някъде автомата и сега бягаше напосоки през мрачните коридори. Потта, струяща от порите му миришеше на смърт.<br /> Някъде отгоре нещо тежко тупна върху му и заби острието си във врата му. Гореща кръв плисна в лицето на Рае и той прокара език по устните си. Отбеляза войничето с маркера и веднага напрегна ноздри да подуши нещо, което нямаше мирис. Нещо, което не издаде звук. Нещо, което успя да отчете, единствено защото бе част от него самия.<br /> Азраил изплува от сенките също на четири крака и погледите им се срещнаха. Лицето му бе изкривено в дива животинска злоба. <br />- Изпревари ме, малко проклето копеленце! – изсъска той – Един ден ще те убия за това, помни ми думата. <br />- Ще чакам с нетърпение! <br />Рае разби катинара на вратата на хангара. Тя вдигна порядъчно количество пустинен прахоляк и покри специалните гости, дошли за представлението, зад гъсто було. Слънцето ослепи очите на Рае и той ги закри с очи. Капки кръв покапаха от връхчетата на пръстите му и се приземиха върху клепачите му. Потекоха по бузите му като кървави сълзи.<br /><br />Рае бе залегнал на ръба на покрив и кръстосваше с мерника пустата улица. <br />Огледа се. Синята метална кожа на Грандайзерн стана матова и се сля с бетоновата покривка на платформата. <br />Прииска му се да го попита, къде го е скрила Ния, но точно тогава съзря човека в яйцето и намести главата му в мерника.<br />Смазващ удар заби лицето му в хладния бетон и обагри света му в бяла болка. <br />Рае бе възседнал самия себе си и обсипваше лицето си с точни добре премерени удари. Удряше докато лицето на двойника му стана на кървава каша. В далечината главата на жертвата отхвръкна назад и обагри яйцето в червено.<br />Рае се сви болезнено и отново заудря чудовището скрито зад собственото му лице.<br /><br />ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ СПОМЕНИТЕ СИ!<br /><br />Сълзите се спотайват в скрити пространства<br />Някои от тях изобщо не биват раждани<br />Други изплуват на повърхността на мрежата и хвърлят <br />бисерни отблясъци върху потоците информация,<br />Които се вливат в нематериално тяло, <br />Овлажняват нишките му,<br />Вливайки му нов живот,<br />Давайки му<br />нови измерения в които да се движи и разтваря!<br /><br />Рае отвори очи. Базата му данни бавно обработваше спомените, нареждаше ги като мозайка, асимилираше ги и я прибавяше към безоблачното небе на неопетненото останало. Едно ниво по-надолу малките светещи очички на плъховете, оформени в окръжност, продължаваха да го наблюдават.<br /><br />Измъкна се от каналите и поръча такси. До броени часове домът му щеше да бъде изгорен, и той бързаше за да спаси Тими.<br /><br />Рае измъкна един от кабелите, затъкнати в кактуса и го напъха в жака, прикачен към сънната му артерия. Светът се изпълни със светлина и Рае полетя в хиперкосмоса, в истинското четвърто измерение. Движеше се със скоростта на светлината и тук там по крайщата, тялото му се разграждаше на атоми. Край него профучаваха математически модули, заели абстрактни форми и се протягаха към него, навлезе в спектрална мъгла, наситена с полихромни полихедрони, които се вливаха едни в други като в кристален каледейдоскоп. Цветовете преминаваха в музика. Симфония от фрактални фамилии, които прорязваха течния въздух и се разграждаха на октави, които се завихряха в малки торнадота от хибридни пирамиди. <br />Зад една от тези пирамиди се криеше детето. Рае материализира ръката си и му я подаде. То пъхна своята в неговата. Рае се превърна във влакова мотреса от светлина и се изстреля назад. <br />Без да я усетят наситена черна сянка се залови за един от вагоните. Създанието напомняше на гръмотевичен облак, концентриран в ядрото си.<br /><br />- Там ли си? Вътре ли си? – Рае опипа лицето си, сякаш, за да се увери, че е все още там. Че не е измито от скоростта. <br />Някой, скрит дълбоко зад същото това лице, опипа обратно, малки детски пръстчета шареха по мозъчната му кора.<br />ПОЛУНОЩ В СТЪКЛЕНАТА КЪЩА – бе изрязал някой в стъклото – ЕЛА САМ!<br />Всяка една от буквите бе изрязана идеално, чертичките бяха с еднаква дължина, нито една не минаваше границите на невидимото поле, което бе спазвал създателят им.<br />Рае потрепери. За пръв път в живота си. Не бе готов да се изправи срещу Азраил. Не и сега. Не и без робот. Обзе го някакъв странен хлад, а стъклата потрепериха и се пръснаха на малки кристали. <br />Когато в стаята нахълтаха маскираните хора с огнехвъргачките от Рае вече нямаше и следа.<br />Стаята се огледа в защитните им маски и избухна в пламъци.<br /><br />СВЕТЛИННАТА ДЪГА<br /><br />В основата си хоризонтът все още светлееше. Пурпурното преминаваше в бледо розово, бледо розовото в лилаво, лилавото в небе, обсипано със звезди. Рае седеше на ръба на Светлинната дъга, но този път беше сам. Детето скрито в него потрепери и му пошепна, че го е страх от високо.<br />В подножието на моста, хвърляйки пурпурни отблясъци в катраненочерните води на канала настървени като животни, нахъсвани един срещу друг от гладни тълпи, хора се биеха в клетка. Озверялата публика викаше за победителя и блъскаше с празни метални канчета о стените на клетката. Преди всеки нов сблъсък двамата, които щяха да се изправят един срещу друг бяха облепвани в зеленикави и червени флоуресциращи лепенки, за да светят в мрака. Сега всяко тяхно движение оставяше светлинна диря след себе си, а лепенките много скоро потъмняха от черна кръв.<br />Победилят стисна в ръка окървавеното пликче Левкоцид, изрева нещо и хукна да бяга. <br />Рае разтърка очи. Неотдавна и той се бе бил в клетката и бе излязъл победител. Заради едно такова пликче. Заради Ния. <br /><br /><br /><br />Катурна се през ръба и се увисна над нощния град, захванат с ръце за ръба. В основата на моста, през плетеницата от метални лостове бе скрито оловното яйце. Когато Рае протегна ръка към него и даде командата, очите на робота светнаха и яйцето се разтвори.<br />Детето в него го позна! <br />„Капитан Грандайзерн! Ти се върна!”<br /><br /><br /><br />ЛИБЕРМАН<br /><br />Само воят на подивелите псета се носеше из тази пустош, както и воалите на лека мъгла, която пълзеше гъста като мляко, диплеше се и давеше и нощните дръвчета, протягащи кривите си клонки към Либерман. Неусетна тъга върлуваше в тази изоставена горичка и вливаше страх в сърцата на окъснелите пътници.<br />Закачулената фигура, по чийто фиброкостюм личаха печатите и емблемите на Конфедерацията крачеше без страх между дръвчетата, а извиращия изпод качулката мрак, сякаш се сливаше с тъмнината и улавяше невидимите нишки на спомена, които неминуемо щяха да отведат самотния пътник до желаната дестинация.<br />Либерман се наведе над една буца пръст и я разрови. Изпод дебелото стъкло в земята го гледаше красиво бледно лице с фини черти, запазени от хибернацията. Той положи синьо цвете в меката пръст. За момент пръстите се плъзнаха по стъклото, сякаш докосваха женско тяло, а после се свиха в юмрук.<br />Либерман отметна качулката и се загледа в празната лицева обвивка. Това бе просто един безименен гроб, на който никой не бе стъпвал от 8 години. <br />- Здрасти, бейби! Аз… - Либерман опипа корените на косата си. Рано тази сутрин бе открил, че са побелели. <br />Джесика не го бе виждала така. Тя не помнеше и бръчките, набраздили лицето му като пътна мрежа. <br />– Съжалявам, че ме нямаше толкова време, но… Не бях тук. Наложи се, да замина. Имах да свърша едни неща. Но сега ще идвам, обещавам ти! <br />Либерман вкопчи пръсти в хидроплевелите впили острите си зъбести краища в меката пръст и започна да ги отскубва един по един. Мека ефирна длан кацна на рамото му и той затвори очи. <br />Никога, никога, никога не се бе чувствал толкова хубаво, колкото в прегръдката й.<br />- Къде беше миличък? – рече тя, а вятърът разнесе гласчето й. Либерман продължаваше да чувства тежестта на нежната й длан.<br />- Трябваше да замина. На Запад. Трябваше да се погрижа за едни неща. За теб… – Устните му се свиха, сякаш да спрат горчилката, която напираше да узрее, да се излее като река… Стисна клепачи, но очите му бяха програмирани да спират сълзите. – Трябваше да говоря с хората, които ти направиха това, Джесика! Трябваше да ги намеря! <br />- Как ще ги намериш, миличък! ТЕ не се ли крият? – Гласчето й бе нежно като песен.<br />Когато се прибра късно една вечер, тя го бе причакала зад вратата и го бе притиснала към себе си силно и страстно! Каза му, че никога не ще го пусне. Каза му, че му е измислила рожден ден и той е днес. Когато той я метна в леглото, тя положи малки сметанови целувки върху врата и гърдите си и овърза с черна кърпа очите му. „Сега и двамата сме слепи!” – бе му казала тя – „Ще има специална награда за теб, ако ги намериш и седемте! Ако намериш целувките с целувки!” <br /><br />ГРОТЕСКНИ ДНИ<br /><br />Либерман спря, ослепен за миг от светлините на прожекторите, кръстосващи мрачните коридори в недрата на междузвездния лайнер, отлитащ към далечни планети. Затаи дъх и потъна отново в сенките. Вече бяха открили отсъствието му и дупката, зейнала като избодено око в кристалния цилиндър и коридорите се обагриха в червено. Носеха се тупуркане на забързани стъпки и нервни, сподавени наставления. Хладен женски глас, кънтящ от невидими контейнери, го съветваше да се прибере обратно в клетката си, за да не бъде елиминиран. Едновременно с това той приканваше хайките да удвоят усилията си и да го открият час по-скоро.<br />Либерман надникна през дебелото стъкло на един от илюминаторите. Горе бе светлината на звездите, необятната шир, обсипана с неонови елмази, долу го чакаха изкуствените светлини на града. <br />По корпуса на кораба щъкаха едри метални скорпиони и сканираха всеки милиметър от повърхността му. Сегиз-тогиз в товарния отсег зейваха ямички, от които извираха роботи или се шмугваха нови и нови. Носеше се тупуркането на метални крачета по метална повърхност.<br />Те можеха да засекат и най-незначителното движение, можеха да засекат дори и движението на прашинките разпилени от дъха му. Бяха снабдени с отделен датчик, които да отчита изменението на температурата и да го открие само по телесната му топлина. Затова Либерман се бе долепил до стената неподвижен и бе заповядал на тялото си да поддържа постоянна температура. Не дишаше. Можеше да издържи така до пет минути. Пет минути, в които тялото му трябваше да се слее с тялото на кораба. <br />На третата минута се получи пауза между рейдовете на металните гадинки. Един самотен скорпион побърза да се шмугне в спорадично разтварящата се яма, и Либерман, бърз като змия, се вкопчи в него.<br />Изпадна в прозрачна полусфера и шлюзът зад краката му се затвори, залоствайки го херметически. Скорпионът запищя, изпращайки невидим сигнал на останалите и започна да плюе мека лепкава тъкан. Либерман го притисна още по-плътно към себе си, но ръцете му бяха вече почти обездвижени. Насам тупуркаха крачетата на още скорпиони, готови да го наплюят в мига, в който полусферата се разтвори. Либерман затвори очи и започна да брои. Едно, две…<br />Шлюзът се разтвори и малките остри крачета на скорпиона се протегнаха към металната повърхност на кораба, в опит да се слеят магнитните им полета. В този момент Либерман изрита с всички сили корпуса и се отдели от него, части от секундата преди останалите скорпиони да обсипят мястото с гъста бяла пяна.<br />Вкопчен в робота Либерман полетя към светлините на Технополис. Тези малки хищни очички го хипнотизираха с блясъка си, постепенно ставаха все по-гъсти и се събираха на рояци.<br />Либерман не вярваше в Господ. Информацията, насаждана в базата му данни бе рециклирала всеки мотив, всяка нишка, водеща към вяра и религия. Истинските убийци пети клас вярваха само и единствено в здравия разум и опита на останалите, записан в тях.<br />Сега му се прииска да вярва. В нещо. Каквото и да е. Да вярва гръмко и дълбоко, да вярва искрено и да отправи молитви към небето скорпионът да задейства защитната си система, преди да се разбият в бетонното лоно на Технополис.<br />Тези роботи нерядко бяха спускани за разузнавателни мисии по повърхността на неизследвани планети. В черния танкер между крачката си те криеха…<br />Либерман летеше в бездната, вторачен като онемял в бясно приближаващите се бетонни скелета и площадки. Имаше нещо красиво, нещо омайно в начина, по който се преплитаха, начина по който…<br /> По скорпиона пробягаха червени светлинки. Танкерът се разтвори и от него изригна спасително платно.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-30356663016774552822010-06-08T16:50:00.000-07:002010-06-08T16:51:08.555-07:00ОРГАНИЧНО БЪДЕЩЕ 2: ТВОЯТ ЛИЧЕН ДЕГУСТАТОРОРГАНИЧНО БЪДЕЩЕ 2: ТВОЯТ ЛИЧЕН ДЕГУСТАТОР<br />Grandeisern<br /><br /><br /><br /> В коридорите на къщата тихо сновеше сянка. Тук-там тя се поспираше, засмукваше дребни невидими прашинки или наместваше холограмни картини, а после отново поемаше напред. <br /> Ако човек би наблюдавал този модел домашни роботи в продължение на, да речем, десетина дни, лесно би забелязал, че този С2 вършеше работата си доста по-бързо от обичайното за другите дни на седмицата. Бързаше ли за някъде? Та роботите принципно не бързат. В програмата им не са вградени платки за припряност.<br /> Момент. За секунда тихото жужене спря. Роботът застина като паметник насред дългия коридор, водещ към спалнята. Нещо бе привлякло вниманието му и го бе принудило, да преустанови работата си, което според програмата му, бе напълно забранено (освен в случаите на пожар в къщата или опасност за детето).<br /> От спалнята се разнесе смях. <br /> С2 наостри сензорите си. Малки тънки жички, способни да пробият очна мембрана с лекотата, с която нанолазер би пукнал балон, изпълзяха от фасетъчната му глава, жадни да попият всяка нотка от звука, да я раздробят, анализират и асимилират.<br /> С2 знаеше, че днес е събота. За роботите обозначението на дните от седмицата нямаше каквото и да е било значение или стойност, но за органичните му господари то определяше поне 67 процента от поведението им. Така например в дните, които не бяха уикенд, мъжът липсваше от къщата през повечето време. Прибереше ли се дезактивираше движенията си пред холограмния екран на телепредавателя и караше С2 да му носи бира. Издаваше шумни гърлени звуци и приемаше течности и хранителни съставки, докато крайниците му не застинеха в състояние на покой на дивана или на леглото до жената. <br /> С2 бе открил, че след оралното приемане на осмата, а в редки случаи и деветата бира, жената се заключваше в спалнята и отказваше да допусне мъжа вътре. Той дълго издаваше гърлени звуци, които С2 бе открил, че при органичния са признаци на недоволство или несъгласие с активност на друг органичен. <br />Накрая, в период от 18 до 26 000 секунди от началото на акта на заключване в спалнята от страна на жената, мъжът показваше видими признаци на изтощение и дезактивираше функциите си на дивана или направо в коридора. Понякога преди въпросното дезактивиране, той шумно и продължително отделяше орално флуиди по килима, които жената караше С2 да почисти на сутринта.<br /> Но днес беше различен ден. Днес беше това, което хомосапиенсите наричаха уикенд. Днес беше, това което те обозначаваха с термина събота вечер. Днес мъжът бе активен. <br /> Смехът премина в шепот. Роботът леко се снижи и пое към вратата в края на коридора, забулена в тъмнина. Въпреки, че нямаше нужда, понеже бе изчислил всеки периметър в къщата и би могъл да жонглира с чинии дори и в пълен мрак, С2 задейства сензорите си за нощно виждане. Антенките му настойчиво вибрираха, и ако не знаеше, че при роботите това е напълно невъзможно, невинния наблюдател би разтълкувал това като признак на нетърпение.<br /> Роботът се спря до вратата на спалнята. Снижи визуалния си център до нивото на ключалката. Настрои мониторинга си на максимално увеличение. <br /> В стаята мъжът се намираше в седнало състояние на леглото, а жената бе седнала в него. С половия си орган мъжът проникваше в половия орган на жената. Едновременно с това той използваше вкусовите си сензори, за да обхожда и засмуква орално кожата, покриваща млечните й жлези. <br />Той използваше горните си крайници, за да стиска седалището на жената и, за да го направлява в посока удобна за проникването на половия му орган в жената. И двамата издаваха особени звуци, подходящи само са периода „събота вечер”, които С2 бе анализирал особено внимателно. В крайна сметка бе заключил, че те сигнализират крайна степен на задоволство и съгласие на органичен с активността на друг органичен. <br /> Жената спря да вибрира за около наносекунда и изпищя. С2 знаеше, че звуци с такава честота при господарите му бяха признак за болка, която според базата данни на С2 бе опасност за дефект и разрушаване на физическите им тела. <br />От болката те принципно страняха и се опитваха да избегнат, особено когато тя застрашаваше детето. В случая обаче жената не даваше никакви признаци, че се опитва да избегне болката или съответно опасността за дефект или разрушение на тялото й. Дори напротив. Тя забърза движенията си върху мъжа, а потните й жлези започнаха още по обилно да отделят флуиди. <br />- Чоки? – каза детето. То стоеше в коридора наблюдаваше робота. Беше още прекалено малко, за да изразява мислите и чувствата си чрез логически свързана реч, както правеха жената и мъжа, а използваше отделни думи, за да ги назове. Всички в къщата се обръщаха към „Вашият личен Домашен Робот”, както гласеше рекламата на производителите му, с името Чоки.<br />Антенките на С2 спряха да вибрират. Той се придвижи към детето, повдигна го леко с умерена тяга, за да не повреди меката му структура и го с тихо жужене го понесе към стаята му. Сложи го да си легне и му подаде нежива материя, имитираща животно от живата природа - мечка. Програмата му-бавачка го учеше, че така детето заспива по-лесно.<br />Малкият органичен човек гушна имитацията на мечка и заспа. Антенките на робота отново завибрираха. Звуците на крайна задоволеност вече огласяха целия коридор. Роботът леко подаде фасетъчната си глава иззад вратата на стаята на детето, а визуалния му център фокусира мъжа и жената, които ходеха по коридора в посока банята.<br />Жената бе обгърнала с крайниците си мъжа, който продължаваше да прониква в нея. Звуците, които тя издаваше отново прераснаха в писъци.<br />Очевидно двамата, които принципно се опитваха да крият голотата на телата си от детето, не си даваха сметка или пък точно в този момент не придаваха тежест на факта, че детето може да ги чуе и отново да се събуди.<br />Антенките на С2 завибрираха още по-учестено. По-късно тази нощ, скрит зад мощния генератор в мазето, който използваше, за да се презарежда, той щеше да превърта десетки пъти записа, да анализира и дисектира отново и отново всяка наносекунда от него. Антенките му все така учестено щяха да вибрират, все по-бързо и по-бързо, докато накрая лампичката на главния му проводник изгаснеше. <br />Телата на жената и мъжа, сега слети в едно по-голямо биологично тяло, с два мозъчни центъра и осем крайника – четири горни и четири долни се скри в банята.<br />С2 нямаше никакво намерение да изпуска нито миг от този възинтересен процес на сливане на органичната материя, затова изплю визуалния си център на килима.<br />Той представляваше кристална сфера с жълтеникаво ядро, която се търкулна в посока банята, дистанционно управлявана от робота. За пръв път С2 използваше тази си функция за нещо друго освен издирване на гризачи в къщата. Възнамеряваше да наблюдава процеса на полов акт от по-голямо разстояние, понеже не желаеше да бъде разкрит.<br />Търкаляйки се по килима, сферата залепна за петно семенна течност. С мазен звук, като на отделяне на желтък от белтъка, се отдели от него и продължи към банята. <br />Хомосапиенсите се бяха настанили във ваната и продължаваха да проникват един в друг с все по-голяма скорост на тласъците на мъжа в посока таза на жената. Жената бе изопнала главата си назад, а гърдите й бяха щръкнали и покрити с пяна. Придържаше се за ръбовете на ваната, докато мъжът вкарваше половия си орган в нея. При един от тласъците тя удари главата си в плочките и изкрещя.<br />Тази й реакция активира двамата за пореден път да сменят полето си на действие и акта на сношение продължи отново в спалнята. За 12 348-ми път С2 се уверяваше, че поведението на мъжа и жената в периода „събота вечер” е лишено от всякаква логика. <br /><br /><br />**<br /><br /><br /> За С2 останалата част от седмицата мина изключително бързо. Роботите нямат представа за време. Но този специално очакваше даден момент, точно определена точка във време-пространството, наречена „събота вечер” и изключваше батериите си при всеки удобен случай.<br />Бе открил, че така „събота вечер” идва по-бързо.<br />Когато не чистеше къщата, не готвеше, не хранеше детето, не го слагаше да спи и не го водеше на училище, С2 се изключваше или пък преглеждаше отново и отново записите с актовете на сношение между мъжа и жената.<br />Имаше нещо толкова интересно в начина, по който единият органичен проникваше в другия. Проблемът бе обаче, че нито една от програмите, заложени в него, нито една комбинация от числа (защото софтуера му се градеше само и единствено от числа) не можеше да обясни толкова странно и необяснимо поведение хомосапиенсите. С2 бе изчел всичко по въпроса в мрежата и знаеше, че това е акт на агресия. Жената симулираше болка, но не правеше нищо, за да й се противопостави, това роботът също не можеше да си обясни. Не го правеха и с цел размножаване, защото като резултат от действията им не се появяваха малки органични деца, като това, което вече имаха.<br />Веднъж С2 бе успял да пробие кората на защитата на вътрешната мрежа, извън която нямаше достъп. Бе го направил, въпреки че знаеше добре, че открият ли бягството му създателите му ще го изтрият, а от тялото му ще излеят нов модел.<br />Бе отвън само замалко, колкото да надникне в епицентъра на нет-пространството. Намираше се в търсачката на търсачките, електронния мозък, на чиято основа бе базирана мрежата. Само колкото да й зададе един-единствен въпрос.<br />„Какво е секс?”<br />„Секс” – избоботи електронния глас на бащата-матрица – „Интимен контакт между двама или повече души, с цел размножаване или удовлетворяване на тяхното сексуално желание. Той включва проникване-интеромисия.”<br />Този отговор не задоволяваше С2. Затова зададе втори. Трябваше да побърза, защото Създателите вече бяха открили пробива в мрежата си и малките им паячета-датчици вече бяха налазили нет-пространството в търсене на серийния му номер.<br />„Какво е сексуално желание?”<br />Преди бащата-матрица да успее да отговори едно от паячетата налази програмата му за търсене. Микроскопичните му пипалца се напрягаха да напипат серийния му номер. Направеха ли го роботът щеше да е скрап в рамките на два часа.<br />Виртуалният С2 моментално се изключи.<br /><br /><br />**<br /><br /><br />Физическата му структура се събуди мрачното мазе. Яйченожълтото му око светна в абсолютния мрак. Разнесе се нещо, което ако не бе просто скърцане на несмазаните му болтове, невинният слушател спокойно би взел за ръмжене на диво животно.<br /><br /><br />**<br /><br /><br />Събота вечер.<br />22.45<br />Дейв разхлаби най-горното копче на домашната си риза. Палавото му шкембе надникна изотдолу и Дейв за пореден път този месец си каза, че трябва да потренира. <br />Съни нямаше нищо против шкембето му. Дори понякога го целуваше късно вечер, прокарваше език по пъпа му, като едновременно с това пощипваше с пръсти едното му зърно. Това възбуждаше Дейв, но едновременно с това го караше да се срамува. В такива моменти той опитваше неуспешно да глътне шкембето, което вече бе преминало границата, преди която можеше да мине за коремче.<br />- Тези момчета играха смело, но нещо не им достигна, нещо не им достигна за да…<br />Гласът на коментатора, в който определено имаше нещо подлизурско, отново насочи вниманието на Дейв към телевизора. На триизмерния му екран, плуващ в средата на хола, любимите му Никс пак се излагаха, падайки с шест точки минути преди края. Дейв се ядоса. Щракна с пръсти и холограмния монитор изгасна.<br />В Скута му Съни замърка. Тя винаги заспиваше на мачове. Беше се свила като малко коте в краката му а изпод млечнобялата й нощничка стърчеше розовото й зърно.<br />Дейв леко се приведе напред и докосна зърното с връхчето на езика си. Съни изохка тихо. Тя беше жена със силно изразена сексуалност и дори насън лесно се възбуждаше и при най лекия допир по ерогенна зона.<br />Дейв налапа цялото зърно. Стисна го между зъбите си, а с устните си леко засмука пълната й гърда. Това му беше любимия момент. Когато зърното започваше да набъбва и да се втвърдява в устата му. Започна да го гали с език, като не го изпускаше измежду зъбите си. Котето в скута му се размърда и го одращи с острите си нокти. Съни започна тихо да стене.<br />Дейв натопи показалеца си в локвичката слюнка образувала се в основата на зърното. Продължаваше да засмуква гърдата на Съни, като едновременно с това започна да овлажнява анусчето й, правейки кръгчета около него. Показалецът му нежно проникна вътре.<br />Знаеше, че това я побърква.<br />Дупето на Съни се стегна около пръста му, но после се отпусна, сякаш го подканваше да проникне още по-навътре.<br />- Ох, скъпи, недей така. – изстена тя. Плътните й устни се разтвориха, разкривайки малкото й игриво езиче. Тя притвори очи. – Остави на мира малкото ми дупе!<br />Съни се сети за нещо и измъкна показалеца на Дейв от себе си.<br />- Дейв, Лео! Може да ни сгащи.<br />- Спокойно слънце. Накарах робота да го сложи да си легне. Сигурно отдавна е заспал.<br />Съни се отпусна в обятията му.<br />- В такъв случай би ли бил така добър да ми скъсаш дупето от чукане, Дейв?<br />- Слушам и се подчинявам. – прошепна Дейв – подхвана Съни нежно и я понесе към спалнята.<br />Божке, колко бе лека в ръцете му. Като перце.<br />- Ох, Ох главата ми. – изпъшка Съни.<br />- Ударих ли те, извинявай. – Дейв бе чукнал главата й в рамката на вратата. Понякога бе адски нескопосан. Нищо, тя го обичаше такъв.<br />Просна я на леглото и се метна отгоре й. Тя го обгърна с дългите си крака и го притисна плътно към себе си.Чаталът му се отърка о влажните й гащички, пръстите му проникнаха вътре и погалиха клиторчето.<br />Съни изохка и потрепери като от лек токов удар. Срамните й устни нежно се разтвориха, за да го поеме вътре в себе си. Усети пениса му на връхчетата на пръстите си, напиращ да разкъса шортите му. Отдавна не е бил толкова твърд.<br />Дейв загреба с другата ръка гърдата й и я пое лакомо в уста.<br />- Ох, дращиш! Дращиш бе! – изписка Съни.<br />Брадата му беше толкова остра, че когато беше набола оставяше по кожата й червени резки.<br />- Изприпкай да се обръснеш, мечо! – пошушна тя в ухото му – Бъди добро момче, и като се върнеш те чака голяма изненада. Ще го направим точно както обичаш. Ще направим номера с полицая. <br />- Номера с полицая? – Усмихна се Дейв - Ще трябва да те обискирам, бебчо.<br />- Ще ти позволя и да ме обискираш. Само побързай!<br />Докато ставаше от кревата тя го пляскна палаво по дупето. С леко незадоволство отбеляза, че вече не беше толкова стегнато, колкото в студентските им години. Дейв отдавна вече не се побираше в тесните кожени панталони и рокерията, с които я бе впечатлил, когато я взимаше с мотора си след лекции, за да я води на стари уестърни на старото кино в парка. Гледаха филма до половината, а после се шмугваха в някой храсталак. <br />- Не се бави! - каза тя.<br /> В бързането и в тъмнината той замалко да се пребие. Изправи се залитайки и светна лампата.<br /> Съни закри очите си с очи.<br />- Ох! Моля те изгаси! Болят ме очите.<br />Дейв се подчини и пипешком намери банята. Чак сега светна и видя отражението си в стъклото. Погледът му се плъзна по издатината, изопнала шортите му. Отдавна вече не беше на 20, но все още си го биваше, когато не беше капнал от работа. В такива моменти Съни спираше да му казва мечо, а го наричаше моя жребец. <br />Отвори стъклото, но лазерния бръснач липсваше.<br />- Скъпа, да си ми виждала лазерния бръснач?<br />- Какво?<br />- Попитах, дали си ми виждала лазерния бръснач? – провикна се Дейв.<br />- Какво дали съм виждала?<br />Сега вече Дейв се ядоса. Затвори стъклото, но преди да направи каквото и да е, застина на място. Лицето му изразяваше крайна фаза на объркване, дори уплаха. Зад огледалното му отражение се бе появил С2.<br />- Чоки, какво по дяволите правиш тук? Никога повече не ме изненадвай в гръ…<br />Роботът замахна с бръснача и струя гореща кръв плисна върху огледалото. Разнесе се странен пляскащ звук и мъжът се хвана за гърлото. Втора червена струя плисна върху първата, рисувайки крива беззъба усмивка.<br /><br /><br />**<br /><br /><br />- Скъпи, къде си? – измърка Съни. – Цялата съм влажна и те чакам. Къде е малкото ми полицайче?<br />От мрака изплува лицето на Дейв. <br />На нерешителната светлина на бледата луна, надничаща иззад завесите лицето на Дейв изглеждаше някак особено. Някак адски безизразно-като камък.<br />- Дейв, добре ли си? – попита Съни – да не си се порязал?<br />Една малка черна капка кръв пъплеше по ръбчето на лицето му, но то не изразяваше болка.<br />Съни посегна към него.<br />Огромна сянка забули луната и нещо разкъса дрехите й. Съни никога не бе предполагала, че Дейв може да бъде толкова силен. Той се намести върху нея, и тя с нежелание разтвори крака. Обгърна ханша му. Той бе някак студен. Студен като метал.<br />Той проникна в нея внезапно и болезнено, и Съни вцепенена от ужас осъзна, че това не е Дейв. Нещо метално и остро запробива като бургия в нея, разнесе се ужасен бръмчащ звук.<br />Тя се опита да го отблъсне от себе си, но нещото каквото и да беше то, бе прекалено силно. Хладният метал вече бясно блъскаше в матката й, разпаряше я и навсякъде хвърчаха пръски черна кръв. <br />Точно както когато машината за изстискване на портокали се беше развалила и пръскаше влажен лепкав портокалов сок навсякъде. Съни бавно осъзна, че сега машината за портокали беше тя и пръскаше кървав портокалов сок навсякъде.<br />Разпарящата болка продължи нагоре към корема й. Нещото, каквото и да беше то, вече пробиваше вътрешностите й, скоро щяха разкъсат коремната кухина и да изскочат навън. Чак сега Съни се сети да пищи.<br />- Мамо? Чоки? – детето се бе покатерило на стола и бе светнало лампата.<br />Чоки? Едва сега Съни доби възможност да огледа нощния си посетител. Иззад лицето на Дейв стърчеше метал. И едно безчувствено червено око.<br />Роботът бе нахлузил лицето на съпруга й и я чукаше все по-бясно и ритмично. Беше си присадил, или пък бе му пораснал, тя нямаше представа, огромен метален пенис, голям като на кон.<br />Майчиният инстинкт надделя над инстинкта за самосъхранение на Съни и тя използва последния си дъх, за да изкрещи в посока на детето. Писъкът й беше накъсан от ритмични, храчещи кръв, конвулсии.<br />- Бя-гай-Ле-о-мо-ля-те-ягай<br />Детето, цялото оплискано с кръв, погледа още известно време. Пред очите му мама бавно се превръщаше в червена каша месо. Като желето, което толкова мразеше да яде на закуска и все му го набиваха с лъжица в устата. <br />Роботът продължаваше все така бясно да се мята отгоре й. В един миг лицето на баща му изпадна от това на Чоки. Разнесе се пляскащ звук. <br />Чоки адски бавно извърна глава и вторачи самотното си червено око в детето.<br />Лео скочи от стола и търти да бяга.<br /><br /><br />**<br /><br /><br />Когато полицаите нахлуха в стаята, гледката, която завариха, бе дотам потресаваща, че единият от тях повърна директно и на място. Цялата стая бе в кръв, сякаш някой полудял сюрреалист се бе развихрил с два галона червена боя. По чаршафите и лъзглавниците на кревата се валяха черва, части от вагина и парчета гръбначен стълб.<br />Кървавата диря по земята подсказваше, че нещо е било извлачено по коридора. От банята се носеше ритмично и някак влудяващо тракане.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-9257385667485701942010-06-08T16:49:00.000-07:002010-06-08T16:50:15.474-07:00ОРГАНИЧНО БЪДЕЩЕ: МОЛЕКУЛЯРЕН КОЛИЗЕУМОРГАНИЧНО БЪДЕЩЕ: МОЛЕКУЛЯРЕН КОЛИЗЕУМ<br />Грандайзерн<br /><br /><br /><br /><br />Полихромната врата потрепери и се разтвори. Отвъд нея имаше само дебел пласт синкава плазма, която донякъде изолираше рева на побеснялата тълпа. Звуковата вълна обаче, често успяваше да достигне лабиринтовидните катакомби под колизеума. <br /> Тримутровият робот се изправи грациозно и активира невидим чип в корубата на титаниумната си каска. Защитното поле забръмча и я обви като ореол около главата на светец от Постепохата.<br /> СХ се гмурна в плазменото поле и излезе от другата страна по-лъскав и по-красив от всякога. Арената замлъкна за миг, а после отново избухна. Сензорите на СХ преброиха около 150 000 хуманоиди този път, около двойно повече от предния. Величественият колизеум се огъваше под тежестта им, а воят им се засилваше на тласъци.<br />Визуалните му сензори отчитаха собственото му отражение в гладката езерна повърхност на масивния му живачен щит и не отчитаха нищо друго освен математически издържано съвършенство. <br /> Съвършенство, което се намираше в абсолютно противоречие с първичната елементарност, неоправдана от който и да е закон на физиката, струяща от шумната, потна тълпа, състояща се молекули, повечето които заразени от всевъзможни вируси или по правило генетично увредени… Молекулите, образуваха неправилно структурирани тела, меки, слаби, крехки, податливи на болести и някак вулгарно грозни, треперещи от грохота на собствените си напъни да се надвикат, да натъпчат в устните си отвори колкото се може повече органична енергия, под формата на мазнини и въглехидрати, която после отново да възпроизведат през потните си жлези или анусните си или устни отвори, в течна, твърда или газообразна форма.<br />Тези, които му се възхищаваха и скандираха името му бяха носители на криво, неправилно структурирано ДНК и с времето СХ бе стигнал до заключението, че няма логика, а и не е редно да забавлява толкова слаби структури на всяко следващо представление.<br />Визуалните сензори отдавна бяха оставили тълпата и се бяха плъзнали по нежната бистра повърхност на живачния щит. СХ откри, че му трудно да отдели възприятията си от собственото си отражение.<br />- СХ, дами и господа, изрева в мегафона човечето с черния фрак. Най-съвъшения робот, който майката Земя е виждала някога. Чудото на Гигавселената. Изкуствено създаденият убиец, който е способен да се изправи сам срещу цяла армия и разбира се… - Човечето затай дъх - … да я разсече на две. Толкова гладко, колкото аз и вие, дами и господа, бихме разрязали парченце масло… <br />Човечето изду бузи, разпери ръце и затвори очи, сякаш му предстоеше да се пребори с мощен анален спазъм.<br />- Тази вечер, дами и господа, ще станете свидетели на нещо уникално. Нещо изумително. Опустошителната сила на майката природа среща модерната технология в титанична битка. Три ужасяващи звяра ще се изправят срещу универсалната машина за убиване. Кой ще надделее? Вижте го с очите си, за да го повярвате!<br />Роботът смени цвета си от тъмносиньо на небесносиньо, по нагръдника дори наченки на виолетово, а по гладката повърхност на фибропласта, обвил титанимната му повърхност заиграха зайчетата на слънчевите лъчи, шурнали иззад бяло облаче. Две от тях пробягаха по устието на масивната му ръка, от която с тихо свистене изхвръкна двуметрово острие. Отблясъкът, който създадоха, когато скокнаха отгоре му бе толкова ярък, че повечето от 150-те хиляди, запълнили всички страни на колизеума закриха очите си с ръце.<br />- Ето го и него, дами и господа! – изкряска победоносно човечето! – Острието, от което се бои и самият Господ. Острието което е способно да разполови сурово яйце без да изтече жълтъка.<br />Острието бе от моношизоид. По-начетените от посетителите на колизеума, знаеха, че този така рядък метал се добиваше единствено на пустинните спътници на Марс 3, както и че единствения начин да се сдобиеш с него бе сключиш сделка с варварите ацтеки, които ги обитаваха. Също така не бе обществена тайна, че те търгуваха единствено с живо човешко месо. Една унция от този материал се разменяше за цяла звездна галера протестанти, емигранти или увредени, които щяха да намерят смъртта си в работническите каторги на дяволските спътници.<br />Моношизоидът бе неразрушим, което ще рече, че поне досега науката не бе открила материал, който да е способен да увреди стуктурата му. Дори потопен в течна магма моношизоидът излизаше невредим, дори по устойчив и бляскав отпреди. Също така този материал, единствен в Гигавселената бе способен да разреже титаниум като масло.<br />СХ размаха острието, което завибрира, разсичайки въглеродните молекули с жужене, а по него плъзнаха малки лазерни мушички, които бяха програмирани да го точат веднъж на всеки 180 000 секунди. Една от тези мушички се плъзна на около наномилиметър от курса си, попадна върху острието и изчезна в ефектен малък взрив. Публиката, проследила всичко това върху огромните плазмени монитори, увиснали във въздуха, като огромни телепортаторни портали, ахна възхитено, а после отново шумно замляска.<br />Някъде в далечината, в другия край на песъчливата арена, още три полихромни врати се разтвориха и плазмите им пропуснаха три огромни африкански лъва, чийто рев се сля с този на тълпата. <br /> Когато първият от хищниците се приготви за скок, публиката затаи дъх. Шумното цяло за секунда застина като изсечено ведно с мраморните артефакти на колизеумната структура и СХ за пръв път от създаването си изпита нещо, което мемориалните му анализатори отчетоха като погнуса от хуманоидите, податливи до такава степен на емоция.<br />Острието изсвистя за хилядна от секундата, и лъвът застина насред скока си. Горната половина от черепа му се отдели и хвръкна към публиката с въртеливо движение, разпръсквайки капки мозък по хуманоидите като побеснял поливен кран. Туловището по чудо се приземи на лапите си, опита се да се набере, сякаш двигателните мускули отказваха да приемат, че двигателния център е изчезнал, после тупна тежко, вдигайки облак кървав прахоляк.<br />Другите два лъва спряха объркани, загледаха се в трупа на третия, но накрая животинския инстинкт надделя и те се хвърлиха с рев към синия робот. <br />СХ разсече на две първия, който посмя да скочи. Вътрешностите и ликвидите му шурнаха като из ведро от разсечената половина на тялото му още във въздуха. <br />СХ захвана долната му половина на лъва за лапата, преди да е докоснала земята и като опитен бейзболист посрещна третия лъв с мощен удар. <br />Животното тупна насред публиката и тя се разбяга ужасено. Лъвът бавно, олюлявайки се се изправи. Черепът му бе разбит в гладкиата повърхност на мрамора и от зейналите ями на изхвръкналите му очни ябълки, едната от които все още се олюляваше на нерва си, потече кашичка втечнен мозък. Бавно, залитайки, като попаднал под въздействието на алкохолни ликвиди хуманоид, лъвът направи още една-две неуверени крачки и се строполи насред седалките със сух хриптеж. <br />Публиката ахна ужасено и някак препрограмирано, като едно цяло, после изпадна в див възторг у шумно заръкопляска. Арената се огласи от мляскащите удари на десетки хиляди потни длани една в друга.<br /> <br /><br />***<br /><br /> Броени минути преди следващото представление, около три човешки седмици по-късно, СХ седеше в катакомбите си напълно деактивиран за неопитното око. Под машиннната му обвивка обаче, няколко волта електричество все още пробягваха по чиповете на електронния му мозък. <br />Роботът размишляваше. Размишляваше може би не бе точната дума, тъй като той не беше човешко същество, но тя донякъде описваше енергичният процес на трескаво пресмятане на възможни решения на зададения проблем. А проблем имаше, и той беше толкова сериозен, че от месеци насам смущаваше логически подредената и препрограмирана функционалност на СХ.<br />Едно от преимуществата на меката материя бе че притежаваше свойството да се разгъва и размножава. С времето тя можеше да обхване цели континенти, като зараза, като вирус способен да унищожи дори и най съвършенната компютърна схема. <br />Дали бе податлива на обработка? Нито един електронен източник в Наносферата не даваше тази информация. Дори и да беше засекретена, СХ лесно можеше да разкодира всеки код, така че лесно би я открил, но Наносферата само този един единствен път го беше предала. А той толкова много би искал да узнае. <br />Би искал да ги облече<br />Да овладее структурата им<br />Да ги разруши на съставните им атоми и да ги изтради върху себе си. Да преструктурира ДНК-то им. <br />Да ги превърне в нещо съвършено, а самият той, да се научи да се разпростира и разширява.<br /><br /><br />**<br /><br /> СХ изплува от синкавата плазма и тълпата полудя. Роботът бе по бляскав и по величествен отвсякога.<br />- Даааами и господа, чудото на Галактиката. Вашият любим Дигитален борец – СХ!” – изкрещя бясно човечето в черен фрак, а очите му още малко и щяха да изкочат от подпухналото, потънало в пот пухкаво лице. – Да видим как ще се справи срещу роботи от собствения си клас. Тези двамата хубавци по нищо не му отстъпват и са последен писък на електронните технологии. Естествено те също са снабдени с непобедимото... – човечето затай дъх сякаш щеше да сподели някаква голяма тайна – повтарям непобедимото...<br /> - ОСТРИИИИИЕЕЕЕЕЕЕ – изкрещя публиката, сякаш беше едно цяло-една голяма пищяща разкашкана маса.<br /> СХ отправи визуалните си сензори към два от порталите, които бяха започнали да жужат, а по ръбовете им пробягваше статично електричество. През тунелите насам се задаваха две тежки титаниумни тела, които роботът все още не можеше да сканира.<br /> С времето и битките, очакването на всеки следващ противник бе развило в робота нещо като форма на лек интерес, която безуспешно се бе опитал да анализира и която се състоеше в изострено внимание и оптимизиране на сензорните системи на 100 %. В края на краищата бе остановил, че не му пречи, пък и не беше вирус, затова бе решил да не изолира този дефект, а го остави. Сега той се случи отново. Сензорите му без да им е давал команда сами се настроиха на оптимално натоварване в очакване на новите му противници.<br /> Плазмените стени се разтвориха и почти едновременно оттам изкочиха два кървавочервени робота. И двамата бяха последно поколение, и двамата като по команда насочиха кървавочервените си остриета от моношизоид към него.<br /> СХ анализира ситуацията и не намери причина за безпокойство от насилствена дисфункция. Той отдавна се бе научил да се ъпгрейдва сам. Точно това учените на Колизеума не можеха да разберат, затова продължаваха да го засипват с все по усъвършенствани врагове, очаквайки той най-после да загуби битка, но това все не се случваше. Нямаше да се случи и този път.<br /> Бе бърз. Прекалено бърз. Никой не бе очаквал такава скорост. Никой дори не го видя. Никой нямаше и да знае, как го е направил, а СХ нямаше намерение да оставя свидетели така, че никой никога нямаше да узнае. <br /> Преди и двата червени робота да успеят да направят и едно едничко движение СХ вече се бе озовал зад тях и ги бе посякъл.<br /> Преди малкото човече в зеления фрак да успее да изкрещи победоносно, както правеше след всяка следваща победа, главата му вече хвърчеше високо във въздоха, така че за момент забули слъцето.<br /> Още преди тълпата да успее да се усети, роботът вече се бе озовал сред тях с извадено острие и бе започнал да ги вършее. Всичко се случваше толкова бързо, че тези, на които им бяха останали няколко секунди за реакция, щяха да видят просто тела избухващи във фонтани от кръв в рамките на наносекунди, идно мосшвна вълна от кръв и вътрешности които заляха колизеума като море.<br /> Дори и някой да бе имал време дори да си помисли да бяга, СХ бе хакнал всички изходни портали. Херметически затворените им врати вече отдавна бяха омазани с кръв и мозък.<br /> Роботът продължаваше да вършее или по скоро да плува сред море от кръв, пихтия и кокали. Ако само успееше да смели масата достатъчно бързо, може би, само може би щеше да съумее да я преобрази преди да е станала негодна за употреба. <br /><br /><br />**<br /><br /> На рефлекторниете екрани пихтиестата белезникаво червена маса, набраздена от капиляри и кръвоносни съдове, широки колкото речни канали, пулсираше като сърце.<br /> Генералът я гледаше смръщено и отвреме на време сключваше вежди, сякаш неуспешно се опитваше да открие логично разрешение на нелогичен проблем.<br /> Тънката му усмивчица, която бе негово лично произведение на изкуството и която си пазеше само за специални случаи, отнавна вече се беше скрила зад мрачни облаци.<br /> В командната зала пристъпи ефрейтор Кагни. Едновременно с това месестата маса, покрила Колизеума, се превърна на зелена решетка върху екраните и започна да се върти. Компютърът започна да анализира състава й и да нищи структурата й, откривайки, че това е мутирало човешко ДНК. Нещо повече – то се менеше и възпроизвеждаше всеки изминал ден.<br /> Ефрейторът козирува и застина като излят от бетон.<br />- Сър. Инспектор Кагни сър.<br />- Свободно. – махна му отегчено генералът.<br />- Репортът е готов, сър. През последните няколко седмици обстрелвахме това... това... нещо, сър... с всички видове ядрено, химично и биологично оръжие, с което разполагаме...<br />Генералът се намръщи още повече. Само част от това, което бяха излели върху месестата пихтия само в рамките на един час, беше достатъчно да доведе целия район до биологична катастрофа. Речните обитатели в близкия поток вече бяха почнали да мутират. Намираха риби с три очи или с по две глави, скоро сигурно щяха да порастат и крайници и да изпълзят на сушата. <br />- И какво казват експертите, момче?<br />- Няма промяна, сър! – изкрещя ефрейторът, а тялото му се изпъна като струна. Униформата му беше млечно бяла и придаваше на младежкото му, нежно лице, по което още не беше набола брада, ангелско изражение. – Органичната структура не се е редуцирала по никакъв начин, няма промяна в структурата й. Напротив, тя продължава да се разширява. <br />На рефлекторните екрани пихтиестата маса, обвила колизеума като пашкул, запулсира още по ожесточено в отговор. От огненочервения хоризонт изплуваха ято хеликоптери, които много скоро, а и за пореден път, щяха да облеят в течна лава.<br />Генералът скептично наблюдаваше сцената.<br />Пихтиестата маса щеше да се гърчи известно време, а след това ДНК-то й щеше да се регенерира само в рамките на 30-тина минути, и тя отново щеше да продължи да расте.<br /><br />**<br /><br />Извън границите на града започваше бунището. Малко по на изток пък бунището се вливаше в тресавище, създадено с годините от пластовете мека земна маса и лепкавите изпражнения, които градските канали изливаха в коритото на малка долчинка. Там нерядко изчезваха скитници, замръкнали насред бунището в търсене на блага.<br />Затова Вальо го бе предупредил. Винаги, винаги, винаги следвай пътеката от консервени кутии, завещана на търсачите на боклуджийски съкровища от легендарен наркоман. „Така никога няма да се изгубиш” – бе казал важно Вальо и бе избърсал с опакото на мръсния си ръкав сополената капка виснала от връхчето на месестия му нос – „И все ще намираш хубави неща като това.”<br />Вальо бе разгърнал шлифера си и оттам освен рибешките кости и добилата зеленикав цвят и форма воня висна парцалив плакат с мис Юли. Тя беше чисто гола и се усмихваше със стодоларовата усмивка, която Пепи честичко сънуваше. Единственото й облекло бяха червени лачени обувки, които правеха усмивката й още по-ослепителна.<br />„Каквото и да правиш обаче”- го бе предупредил съзаклятнически Вальо – „Никога не се отделяй от пътеката. Защото освен тресавището, там някъде, дебне и стария колизеум.”<br />Старият колизеум. Пепи не знаеше какво точно е това но го свързваше с надписи и плакати от сорта на „ОПАСНОСТ ОТ ЗАРАЗА” и „ЗАБРАНЕНА ЗОНА”, с военни и хеликоптери, които предупреждаваха с мегафоните си, да не се ходи там под заплаха от военен съд и затвор. <br />Пътеката от консервени кутии, завързани една за друга с канап свършваше дотук. Вече се мръкваше, а Пепи не бе открил нищо интересно. Нито едно съкровище освен може би стара ръждясала отварачка.<br />Може би някои хора, такива като Вальо, замисли се той, бяха предопределени да откриват съкровища, а други не. С нещата, които Вальо изнамираше тук, можеше да построи цял дървесен замък с люлки и видеоигри.<br />Някъде далече го очакваха светлините на града. Татко, който от известно време насам доста си го побийваше, а и бе започнал да си говори сам с телевизора и да го сочи обвинително с полупразното шише от водка. Там го чакаше и мама, която излизаше за работа в завода толкова рано и се прибираше толкова късно вечер, че Пепи почти не я виждаше. Късно вечер Пепи се будеше от хриптящата й дрезгава кашлица, която го изненадваше рано сутрин с кървави следи, нашарили плочките в банята, както кривия й почерк по бележките с напътствия които му оставяше на вратата на хладилника преди да се разболее.<br />Когато пое пътя за дома пръстчетата в гуменките му бяха започнали да джвакат. Щяха да си джвакат така по целия път към дома ако не ги бе спрял онзи глас. Нежен като песента на Сърцатите мечетаи огласящ цялото бунище. Гласът викаше неговото име.<br />Когато се обърна, видя мис Юли. Точно такава, каквато я бе видял на плаката. Чисто гола, облечена само в червените си лачени обувки, тя се бе облегнала на една купчина боклуци и му се усмихваше предизвикателно. Дългата й къдрава коса се вееше на вечерния бриз.<br />Когато мис Юли се изчезна зад купчината боклуци, Пепи нямаше как да не я последва. Гласът й беше прекалено... хубав. Прекалено приказен.<br />Той не обърна внимание нито на табелките „Забранена зона” или пък тези с черепчето и двата пресечени кокала, нито на изпокъсаната бодлива тел, част от която одра глезена му и от него шурна кръв.<br />Искаше просто да бъде с нея. Да прекара известно време в обятията й.<br />Никога не бе стигал толкова далеч. Никога не бе и предполагал, че ще намери това.<br />Огромна планина от месо. Живо, пулсиращо месо, което запулсира още по учестено при появата му. Част от месото фосфорецираше в мрака и това позволи на Пепи да види, как мис Юли изчезва в мрачна пещера, издълбана в месото.<br />Преди да изчезне напълно тя се обърна и му се усмихна. Това бе достатъчно за Пепи да се втурне към нея, за да я догони.<br />Не искаше да я губи от поглед, но май че успя. Вътре в пещерата бе адски мрачно и колкото по навътре навлизаше толкова по мрачно и тясно ставаше.<br />Пепи имаше чувството, че стените от месо някакси следят всяко негово движение и се движат с него, опитват се да го притиснат. <br />Накрая Пепи се уплаши и запали клечка кибрит. Мис Юли бе изчезнала и Пепи реши да си ходи. Когато се обърна обаче, се оказа че изходът е изчезнал, заместен от стена от месо, която се стесняваше все повече и повече.<br />Преди дори да му дойде мисълта да пищи за помощ от стената от месо изплува женска гърда. Едра и сочна, с набъбнало зърно.<br />Точно като гърдата на мис Юли. „Голяма цица” – би я нарекъл Вальо.<br />Но Пепи изобщо не си мислеше за Вальо в този момент. Страхът бе отстъпил пред желанието да погали с език и да засмуче гърдата. Да смуче от нея докато заспи. Да не мисли за нищо лошо на този свят, нито за юмруците на татко, нито за кървавата кашлшца на мама. Просто да суче докато заспи.<br />Когато пое в уста гърдата, стените от месо бавно обгърнаха Пепи и го засмукаха и разтвориха за секунди. Чу се само едно единствено Бльоп и Пепи изчезна завинаги в Органичния Колизеум.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-52524151392566871052010-06-08T16:47:00.000-07:002010-06-08T16:48:58.578-07:00СЛЕДВАЩИЯ ЕТАЖ НА СГРАДАТАСЛЕДВАЩИЯТ ЕТАЖ НА СГРАДАТА<br /><br /> Джани затвори очи, но напрегнатия блясък на звездите, които дразнеха като оголени нерви го накара отново да впери поглед в напредналата фаза мрак, на която се бе отдала една от плоскостите в стената. Цялата сграда бе съчленена от плоскости. Плоскости свързваха коридори, служеха за врати и криеха тайни коридори и помещения.<br /> Дращенето от другата страна на стената се поднови! Сякаш някакво животно се пълзеше от другата страна, дращеше напрегнато с малките си крачeта.<br /> Плоскостта се плъзна настрани и Джани се озова очи в очи със зловонната пара от дъха на изпито лице, потънало в сянка, което трепереше и тракаше със зъби като уплашен гризач, заклещен в дупката си.<br />- Джани? Ти ли си Джани? – рече другият. – Тревица?<br />Малък огнен ореол прониза нощта и бе поднесен към изгнил зеленикав фас. Аромат на омайна морава погали обонянието на Джани. Онзи с треперлива ръка го поднесе към устните му, и той засмука… Само веднъж! Колкото тръпката да проникне в мозъка, да пробяга по издатините му и да се скрие в някоя гънка.<br />- Слушай! Чух че си бърз! Най бързия в града! – Онзи изкашля гореща слюнка, част от която напръска бузата на Джани! – Ако ме питаш откъде знам, ще ти кажа, че съм го сънувал, но тъй или иначе чух, че утре ще спечелиш Игрите!<br />- Чул си, че ще спечеля игрите? – повтори Джани, като развален механизъм на пружина.<br />- Да! Не просто чух. Знам го със сигурност! – Непознатият набута в лицето на Джани мазно парче пергамент, напоено с миризмата на нещо отделено от организма. – Вземи това! Вземи го и го пази като очите си. Най-добре го скрий… - Непознатият сниши глас – В АНУСА! После ще те съблекат гол и ще го намерят, ако не си го скрил добре. Крил съм си го там отзад три години! <br />Джани от малък се бе научил, че излишните въпроси създават само още повече неприятности, затова прибра пергамента в джоба на дънките си. Онзи се извърна назад внезапно, сякаш бе усетил горещ дъх на чуждо тяло в тила си.<br />- Това е карта. Линиите сам съм ги дълбал. Ще можеш да ги усетиш с пръсти, не ти трябва да ги виждаш!<br />- Защо ми е карта?<br />- Защо ти е карта? – Непознатият се изсмя сухо, като кашлица. Забарабани малките си пръстета едни в други. – Защо му била карта? Защото това, което ти говорят са лъжи. Че като спечелиш Игрите, те пращат в Инсомнията. Че там е като в Рая и си живуркаш като цар до края на живота. Знаеш ли, какво става като спечелиш игрите? Пускат те в басейн с пирани, или в една стая с изгладняла мечка, за да видят дали ще се измъкнеш. Можеш ли да четеш, знаеш ли, какви са тия животни?<br />Непознатият зацъка с език и делово изгаси фаса в наплюнчения си пръст, след това още по делово го зави в малко пликче и ръката му изчезна някъде отзад, а по сухото пращене, Джани се досети, че най вероятно го е скътал в ануса си.<br />- Чух, че си „специален”! Ще се справиш с животинките. Чак след това идва страшното. Преминеш ли това изпитание ти вадят очите и те пускат в Сградата. Чувал ли си за Сградата? Знаеш ли какво е това?<br />Джани поклати отрицателно глава.<br />- Там пускат всичките тия като тебе. Шампионите по региони. Тия дето са спечелили игрите и издържали изпитанието. Всички до един са ослепени. Някой от тях, повечето, лазят на четири крака. Някои съскат като змии, други реват като животни или пищят като малки деца. Повечето не помнят нито кои са, нито как са се озовали там. Всичко, което знаят е че трябва да стигнат догоре. – Непознатият се изхили някак лудешки и отново закърши пръсти. – Обаче знаеш ли какво? Това не е лесна задача! Не, мойто момче, хич не е лесна задача! Знаеш ли защо? Защото всяка година Сградата се надстроява с нови етажи. И така е откакто е построен Хиперполиса. Един Бог знае, колко са станали вече. Всеки етаж е отделен лабиринт, достигнеш ли изхода, те чака храна и стълба към следващия. Всички етажи са пълни със слепи хора. Задачата им е освен да достигнат догоре е да се избиват едни други, срещнеш ли някой от тях и не го ли убиеш ти пускат газ през тръби в стената и си пукваш на място. С всеки етаж шампионите стават все по силни и по издържливи. Щото нали се сещаш, че са изперкали до един и са станали кат някви диви зверове. <br />- Какво става ако стигнеш догоре?<br />- Достигнеш ли догоре, ти присаждали очи. Доктор Молдашев, чел ли си за него? Присаждал мъртва тъкан към очните нерви, която изгражда око. Ще виждаш около 40 процента от това, което си виждал преди, но ще виждаш. После те водели в Инсомнията, а пък там вече те правели президент, ама нали никой не се е върнал да разкаже.<br />- Добре де, а какво има на картата?<br />- Картата ли! – гласът на непознатия потрепери – Правена е от някой, който е достигнал до Деветия етаж и е маркирал пътя си. Този някой го е дошубяло да продължи нагоре. В смисъл, че е чул нещо.<br />- Какво е чул?<br />Непознатият затаи дъх и за момент сякаш се отнесе далече далече.<br />- Звуците. Чул е звуците, мойто момче. Чул е писъците! Звуците на разпаряща се плът… Мляскането. Ужасното влажно мляскане, дето ехти отгоре. Туй мене ако питаш, туй е звукът на лудостта. Чак тогаз се уплаших момче! Не съм треперил така през живота си, а и се напиках! А вече бях минал девет етажа.<br />- И какво направи след това? Върна се?<br />Чак сега Джани видя двете празни очни орбити зеещи като черни хралупи в нощта. Видя и червеното око, което блесна в мрака и черната фигура, която заби острата си кука в ребрата на събеседника му и го завлече след себе си. Тъмночервен мехур кръв се изду в устата на Непознатия.<br />- Обещай ми! Обещай ми, че ако станеш президент, ще разрушиш Хиперполиса. Обещай, че ще спреш игрите! Разруши го тухла по тухла! – избълбука той преди да изчезне в мрака. <br /><br />Пурпурното, лилаво по краищата, зарево на изгрева обагри върховете на сградите, които стърчаха на хоризонта като оглозгани ребра на някакво огромно праисторическо животно. Джани седеше на ръба на покрива на небостъргача и клатеше краката си, загледан в пустата улица няколко десетки етажа по надолу.<br />- Баща ми казваше, че тия улици са правени с някаква цел! – каза той. – Имам предвид, преди да го отнесат онези с качулките… <br />Моник само се нацупи.<br />- Улица като улица! Какво толкова?<br />- Казваше, че е била разделена на части. Едната част е била за обикновени хора, а другата за хора в машини. Машини на колела, които можели да те отведат до където си пожелаеш само за секунди. <br />Джани се загледа в малките искрящи точици в очите й. След малко изгревът щеше да прогони сянката под козирката й и да открие и красивите й лунички, обагрили устието на сините й очи. <br />Никога не я бе целувал. А я познаваше я от три години, от нощта в който една от плоскостите в стената се отмести и тя се сгуши като малко уплашено зайче под завивката му, докато в коридорите отвън отекваше ритмичния тропот на незнайните й преследвачи.<br />От какво бягаше? Никога не я бе попитал. А и тя нямаше да му каже.<br />- Казаха ми, че днес ще спечеля Игрите.<br />- Знам, че ще ги спечелиш! – гушна се в него Моник – А когато ги спечелиш, ще ме отведеш оттук, нали Джани?<br />Иззад мозайката от небостъргачи бе надникнал огненият слънчев сърп. След малко щеше да стане ослепителен. <br /><br />Рано сутринта невидими куриери доставиха във всяка сграда, чрез тръбите укрити в стените, условията на изпитанието. Малко от обитателите им можеха да четат, затова игрите освен написани бяха и нарисувани. Сред състезателите днес, Джани видя името и снимката си.<br /><br />Тълпата нададе жаден вой, а избраните сред тях доведоха вързаните дебелаци, изловени в квартала, голи и старателно намазани със свинска мас, която лъщеше под зарята на утринното слънце. Дебелаците вече не се съпротивляваха и някак жално попоглеждаха гладката повърхност на еднокрилия остъклен покрив на небостъргача, със същото изражение, което биха имали, ако някой им откраднеше бургера с двойна доза майонеза. По покрива щъкаха като мравки неуморни работяги, завързани с въжета, и старателно нанасяха пластове свинска мас посредством прътове, увити с марля в края. Скоро цялото крило заблестя като току що полирано и дори един от работниците, който бе имал глупостта да забрави за въжето си, се бе подхлъзнал, полетял и разбил в близост. Падането имаше ефекта на капка, приземила се във водната повърхност, около която тълпата се разшири в окръжност и събра отново, ахкайки и предвкусвайки тръпката от предстоящото представление.<br />Сред дебелаците Джани разпозна тлъстата съседка Грета, която нямаше навика да оставя нищо ядливо прекалено дълго извън устата си. Телесата й лъщяха здраво пристегнати от въжетата, а между двата й огромни виснали бута гърди някой шегаджия бе привързал и кокершпаньолчето й Наско, което гледаше уплашено ревящата тълпа с очички, треперещи в собствената си влага. Козинката му бе прогизнала от свинската мас, напоена в нея.<br />Когато покатериха дебелаците горе и ги изкараха на покрива през люкове в горната му част, тълпата затаи дъх. Наредиха десетимата състезатели в линия и раздадоха на всеки червените дискове. <br />Когато дебелаците се плъзнаха надолу и се понесоха въздуха като огромни летящи китове състезателите метнаха дисковете си. Грета Епълкот се понесе надолу като мазна огнена комета, а ужасеното й грухтене заглъхна в зловещия плясък, който издаде разпльокващото й се тяло при срещата с коравия асфалт. <br />Между ужасно размесените й с кученцето вътрешности зорки наблюдатели измъкнаха диска на Джани. След малко в близост се разбиха и другите тела, разливайки наоколо течностите си и подкожната си мазнина, в която по невнимателните наблюдатели се подхлъзваха и падаха. Нито едно не уцели червен диск на състезател.<br /><br />Джани се събуди, легнал по гръб, в остъклен аквариум под формата на правоъгълен паралелепипед. Вътре беше доста тясно, освен това стъклото явно бе бронирано, защото не поддаде на юмручните му удари.<br />На арената от другата страна на стъклото закачулена черна фигура обясняваше, допряла тръба до устата си нещо на редици черни закачулени фигури, наредени върху стъклата на старинен амфитеатър. Джани се напрегна да различи думите, въпреки че главата му бучеше като след удар с нещо тъпо и тежко.<br />- Дами и господа, ще успее ли най-бързият ни екземпляр да се справи с три от най отровните змии в света, избирани специално според личните му качества? – крещеше онзи в тръбата. – Достатъчни ли са уменията му, за да достигне ужасяващите лабиринти на Сградата и да се справи със заплахите й?<br />Чак сега Джани забеляза, че е гол в кутията. От една от трите дупки в далечния край откъм стъпалата му се разнесе тихо пращене. Много скоро отвътре надникнаха две зловещи мънички очи като мъниста, овенчали люспеста ромбоидна глава.<br />- Дами и господа! – крещеше закачуленият – Представяме Ви нейно величество Bitis gabonica или иначе казано Габонската пепелянка! Най дългите и най острите зъби в света, приятели! Отровата скрита в жлезите й, съставена от смъртоносни токсини разгражда и втечнява тъканите за секунди! Ще успее ли Джани да се справи особено, като знае че разполага точно с пет минути преди момичето от сънищата му Моник да бъде разполовено от ГИЛОТИНИРАЩОТО МАХАЛО!<br />Една завеса в другия край на арената се разтвори и Джани съзря, окованата на койка моник и сребристия отблясък на огромното остро махало, увиснало над нея, което се люлееше наляво и надясно, снишавайки се към корема й.<br />- Страхотна мацка, нали дами и господа! – изграчи закачуленият – Кой не би получил най страхотната ерекция при вида на това страхотно телце, което след малко ще бъде изкормено. Със сигурност дори и нашичкия Джани, на когото инжектирахме специална доза виагра, която за секунди ще разшири вените в члена му, причинявайки стоманена ерекция. <br />Джани с тревога забеляза, че главичката на члена му започна да се подува, докато тежкото студено тяло на Битис Габоника пропълзя по крака му. Още две зли очи, пробляснаха зловещо във втората дупка.<br />- Точно така! Това е истинска черноглава плюеща кобра, приятели! Тя е дошла да навести нашия Джани, чак от далечните джунгли на Африка! Освен че отровата й е една от най смъртоносните в света, тя е в състояние да я изплюе на два метра разстояние, ослепявайки мигновенно жертвата си…<br />Рогчето върху муцуната на Битис Габоника закачи кожичката на члена на Джани, който продължаваше да се издува. Джани светкавично сграбчи главичката на плюещата кобра с лявата си ръка и притисна жлезните й подутини в краищата. Гореща струя плисна в грозната ромбоидна муцуна на Битис Габоника и тя се отдръпна, попадайки право в хватката на десницата на Джани.<br />- Каква невероятна драма, дами и господа! И кога ако не сега е момента да посрещнем кралицата на всички смъртоносни змии, Черната мамба! Това е най бързата змия в света, и едновременно с това и една от най отровните. Тя прави няколко бързи ухапвания и се отдръпва, изчаквайки невротоксина й да парализира целта й. Смъртта на жертвата се дължи на задушаване, което пък се дължи на парализа на мускулите. Черната мамба става особено агресивна, когато почувства заплаха за себе си или децата си. Днес нашата мама Мамба е особено ядосана, защото нашият нескопосан Джани е седнал точно върху яйцата й.<br />Джани видя гъстия черен сок, под задника си, разстлал се като лепкаво нефтено петно, чу и писъците на Моник и бесния вой на махалото, което се спускаше застрашително и след минутка щеше да я разкъса.<br />Джани поднесе плюещата кобра към устата си и я приклещи между зъбите си в основата на главичката. Черната мамба се плъзна гъвкаво и точно по крака му в посока на надървения му член, който вече бе успял да еректира до болезнено състояние. <br />Мамбата се наведе приспивно над него, разтваряйки уста. Джани мигом я приклещи в хватката си и заби дългите остри зъби на Битис Габоника в опашката й. Поднесе главичката й към тази на пепелянката и тя от своя страна заби зъбите си в нея. Двете змии, ухапали се взаимно се загърчиха в предсмъртна агония. <br />Две от страните на кутията се разтвориха сами и Джани изскочи отвътре. С два скока се озова до качулаткото и напъха плюещата кобра под качулката му, притискайки главичката й. Онзи запищя ужасно и се кгърчи болезнено.<br />Джани метна змията в публиката и се втурна да развърже Моник. Прегърна я силно към себе си, но иззад тях прокънтя зловещ смях.<br />- Чудно нещо е какво постига мотивацията, Джани! – рече втората закачулена фигура. – Ето, че ти отново си герой! Само че не си спасил правилното момиче, тя е един от нашите продуценти! Тя ти даде достатъчно мотивация, упътвайки нашия приятел, г-н 9-ти етаж към теб. Дори тя ти измисли играта със змиите!<br />Махалото се разби на милиарди малки бисери в койката, защото беше от стъкло. Джани усети хладен метал в сънната си артерия. Усмихна се. Знаеше, че е малко по бърз от Моник. Измъкна острието и го допря в слепоочието й. След секунди двамата потънаха в сумрака под капака на близката шахта.<br /><br />- Ако някой се опита да влезе, ще й прережа гръкляна, чувате ли? – провикна се Джани нагоре, към черните фигури, които надничаха през решетката.<br />- Канализацията в Хиперполиса е затворена система, Джани! – рече Моник. – Няма къде да отидем.<br />Двамата повървяха известно време в мрака, след това седнаха в калта на рекичката локва и помълчаха. <br />Ръката на Джани бавно пропълзя по вратлето й. Той я повали в черната вода и смъкна дънките й. Ръцете му трескаво напипаха малките меки гърдички с набъбнали зърна под блузката, смъкнаха дънките и разкъсаха тънките и гащички. Проникването бе топло, а после стана горещо. Моник изстена и нагласи движенията на ханша си към неговите.<br />С триумфения оргазъм на изпразването, дойде и жестоката болка. Бърза като змия Моник бе забила острието в очната му ябълка. Джани изпищя и се хвана за лицето, а измежду пръстите му бликна лепкавия сок на окото му. Сгърчи се до стената, а Моник се наведе над него и му пошепна.<br />- Сега и другото, Джани! По-добре аз, отколкото те! Това е единствения начин. Няма друг! Знам, че ще успееш, знам, че ще го направиш.<br />Джани спря да диша и отвори уста като риба на сухо, сякаш се опитваше да повърне душата си, или може би да погълне нейната. Устните им се сляха в едно, а другото му око се спука в горещо ручейче и му донесе мрак.<br /><br />Събуди се гол върху ледената земя и веднага разбра, че е в Сградата. Стана и опипвайки намери една от стените. Бе тухлена, а една от тухлите стърчеше навън, сякаш някой я бе оставил тук за него. Джани опипа ануса си за да се увери, че картата е още там и извади тухлата от стената.<br />Бе почувствал чуждото присъствие някъде наблизо, още преди да се събуди. Нещо, дишащо напрегнато, като хищник, дебнещ плячката си, и излъчващо миризмата на мърша пълзеше към него на четири крака. Пълзеше, притаяваше се и после пак пълзеше, дебнейки момента в който да се хвърли към гръкляна му с надеждата да го изгризе и да изпие топлата му кръв.<br />Джани внимателно повдигна единия си крак, намести с два пръста тухлата пред босото си стъпало и го изстреля право напред, преди още другия да успее да реагира. Разнесе се хрущящ звук на разбита черепна кутия и мозък, разплискан по стената.<br />Джани отлепи тухлата от лепкавата маса и опипвайки пътя си напред, пое към следващия етаж на Сградата. <br /><br />ВТОРИ ЕТАЖ НА СГРАДАТА: ВЪЛШЕБСТВО НА КОЛЕЛА<br />Дедфейс/ Грандайзерн<br /> <br />- Къде си, Моник? <br />Викът му отекна в слепотата на мрака и заглъхна някъде в далечината пред него. Заслушан в умиращото си ехо Джани потрепери. В него не бе останало нищо човешко. Това бе врясъкат на диво животно, попаднало в капан или заключено в клетка. <br />“Намирам се на втори етаж!” – каза Джани най-вече на себе си. Преди малко метална платформа го бе издигнала до студен влажен коридор и той пое по него. Бе утолил жаждата си в една локвичка, произхождаща от умерен капчук, чийто произход бе проследил. Надяваше се и скоро да намери нещо за ядене, защото умираше от глад. Бесе опитал да хване един плъх, следвайки тропота на малките му крачета, но той прекалено бързо се бе шмугнал в дупката си и Джани само си удари главата в стената.<br />Потръпна отново, но този път от болка. Празните очни кухини, в които доскоро се бяха намирали очите му, пулсираха от болка, каквато никога досега не бе изпитвал. Сякаш някой дращеше с нащърбена вилица оголените му очни нерви. <br />Болката непрекъснато се усилваше и Джани прехапа вътрешната месеста страна на бузата си в старанието си да не й обръща внимание.<br />Припомни си изгрева на слънцето, галещ Хиперполиса, небостъргачите, от чиито покриви бе наблюдавал неведнъж полета на птиците заедно с Моник. <br />Изведнъж, точно когато споменът заглъхна, от тъмнината пред него се разнесе задавен кикот, който накара кръвта в жилите му да замръзне. Джани потрепери, забравил за миг изпепеляващата болка, и в съзнанието му нахлуха думите на непознатия, който му беше дал картата:<br />“Всички етажи са пълни със слепи хора. Задачата им е освен да достигнат догоре да се избиват едни други, срещнеш ли някой от тях и не го ли убиеш ти пускат газ през тръби в стената и си пукваш на място. С всеки етаж копелетата стават все по-силни и по-издържливи. Щото нали се сещаш, че са изперкали до един и са станали кат някви диви зверове.”<br />„Аз няма да изперкам като другите!” – си бе обещал Джани някъде един етаж по надолу!<br />Този път кикотът се разнесе по-наблизо. Може би на стотина метра от мястото, на което се намираше, а може би на по-малко. Беше му трудно да прецени, защото заедно със зрението си бе загубил и точна представа за разстоянията. Преди му се беше сторило, че се чува отпред, а сега му се струваше, че идва някъде отдясно и дори отгоре.<br />Разнесе се детска мелодия, като онази която старците пускат в за да примамват влюбени двойки, да се качат в рикшите им.<br />- Ти не ме виждаш, Джани, но аз съм клоун на колело! – разнесе се игриво детско гласче, което бе някак адски несериозно, сякаш на границата на избие в див кикот – Имам си и червен нос! Като го натиснеш бибитка!<br />Сякаш за да докаже твърдението си, нещото, което твърдеше че е клоун извърши движение, което Джани усети по трептенето на въздушните молекули, и се разнесе бибиткане. <br />- Праща ме Моник! – рече клоунското гласче.<br />- Моник – изръмжа младежът – Виждаш ли ме Моник!? – Най вероятно съществото което твърдеше, че е клоун на колело, бе робот и Моник го наблюдаваше през очите му! – Дойде да ми се порадваш ли?<br />- Хахо-хихи! Хахо-хихи! – рече клоунът – Моник ме праща за да ти предложа вълшебство!<br />- Какво вълшебство!<br /><br />Джани се завъртя бясно около себе си, но протегнатите му ръце загребаха само въздух.<br />- Ще получиш предавател! Хахохихи! Хахохихи!<br />Клоунът на колело се разхили, сякаш току що бе казал най-смешното нещо на света, а после гласът му зави и се деформира като на животно!<br />- Пипни клоуна за носа. ДАЙ НА КЛОУНА ТОВА, ОТ КОЕТО ИМА НУЖДА! ДАЙ НА КЛОУНА ТОВА, ОТ КОЕТО ИМА НУЖДА! ДАЙ НА КЛОУНА ТОВА, ОТ КОЕТО ИМА НУЖДА!<br />Джани се протегна и напипа мекичка грапава топка. <br />- СТИСНИ КЛОУНА ЗА НОСА И ЩЕ ПОЛУЧИШ БЛИЗАЛКА! – изрева клоунът с мечешки глас!<br />Когато натисна топката, на земята тупна нещо. Джани го взе и го намести в ухото си.<br />- Добро утро, Джани! – рече Моник.<br />- Утро ли е!? – попита Джани – нямам представа какво е навън! – тук е тъмно като в рог! Може ли да счупя главата на клоуна ти!?<br />Тухлата, която междувременно бе наместил на голото си стъпало изхвръкна напред като ракета, но удари само гола стена! Клоунът бе изчезнал!<br />Джани размаха ръце като обезумал, но от него нямаше и следа. Детската музичка заглъхваше някъде по коридорите.<br />– Това в ухото ти е приемник, не го сваляй! – рече уж загрижено Моник! – Сега когато вече нямаш карта, това ще бъде единственото ти средство за ориентация. Опитай се да не го овлажняваш! <br />Джани закрачи напред по коридора.<br />- Чуваш ли ме, Джани! Ти си умно момче! Убедена съм, че ще издържиш поне до пети етаж! Това са поне още пет дена живот! Няма нищо по ценно от живота, скоро ще си дадеш сметка за това.<br />Джани се вцепени и се обърна.<br />- Има ли някой там! Произнесе някак прекалено тържествено.<br />Отговори му противният, натежал от слюнка кикот на съществото, което се приближаваше тичешком към него в мрака. <br />“По дяволите! Съвсем забравих, че не съм сам.”<br />Джани се обърна към шляпащите стъпки, от които вече го деляха не повече от десет метра, разкрачи крака и стисна здраво тухлата. В носа му нахлу зловонната, кисела миризма на немита плът. Човек ли тичаше към него? Обезумял състезател от предишните Игри? Господарите на Хиперполиса пускаха подобни създания да бродят нощем по улиците на града, за да са сигурни, че никой няма да напусне дома си след залез слънце, за да се опита да избяга в Инсомния.<br />- Знаеш ли български! Стой на страна от мен и няма да ти пръсна мозъка! – Джани направи крачка назад и вдигна тухлата, готов да я запрати с всичка сила по нещото. Ръката му трепереше от напрежение, краката му се подгъваха, от порите на тялото му се лееха реки от пот, но гласът му беше абсолютно спокоен. <br />- Какво е това Моник-прошепна! – Какво за Бога е това? Не издава звуци на човек…<br />- Мисля, че е било човек! – рече Моник замислено и някак прекалено хладно – Сега не прилича на човек. Някой си е играл с него! Май е изкормено или нещо от сорта. Част от червата му излизат през устата.В ерекция е доколкото виждам. Едното му око виси на очния си нерв. Тича към теб на четири крака. По мой груби изчисления след около пет секунди ще се срещнете. <br />- Мммессоо – разнесе се ужасен задавен вой на метър от него! Някой тичайки преглъщаше шумно. – Ддайммммииииммессссоооо...<br />Джани замахна с тухлата по посока на гласа...<br />...и падна назад, като удари болезнено главата си в циментовия под. <br />- Мессооо – виеше от глад непознатият и търкаше възбудения си член в голия корем на Джани, а топлата му слюнка капеше по лицето на зашеметения младеж, който напразно се бореше да се освободи от тежестта на притисналото го към земята туловище. Разнесоха се мляскащи звуци и Джани усети с нарастващ ужас как нещо меко и лигавопрониква в зеещата отворена яма на очната му кухина!<br />- Махни се от мен! – изпищя той и се замята още по-трескаво. Чу се ръмжене, зъбите на непознатия се впиха в гърдите му и откъснаха парче от плътта. <br />Джани изкрещя, стовари тухлата върху главата на мъжа и отхвърли настрани внезапно омекналото му тяло. <br />Ръмженето беше спряло. Младежът остана да лежи няколко секунди, като гълташе жадно въздух и се опитваше да успокои бесния ритъм на сърцето си, после се надигна и седна. Гадеше му се, главата му бучеше, а старите и новите му рани караха мозъка му да се гърчи от пареща болка. Сякаш някой се опитваше да разкъса мозъчната му кора с рибарски куки.<br />Нямаше сили да ходи, но и не искаше да остава близо до мъртвото туловище.<br />А наистина ли бе мъртво?<br />Джани напипа сплъстената от кръв коса на нещото. Удари информативно още няколко пъти с тухлата пукнатия му череп, докато не го разопакова съвсем и разранените му пръсти не потънаха в разкашкания мозък. <br />- Само сте за снимка и двамата! – разсмя се в ухото му Моник! Никога не съм виждала по-весело нещо! Онзи замалко щеше да те изчука в окото преди да му светиш маслото!<br />- Като стигна догоре ще ти извия врата Моник! – изсъска Джани – Заклевам се ако ще това да е последното нещо, което ще направя. <br />Изведнъж го обзе неистов гняв към безжизненото тяло, сякаш това беше Моник.<br />Напипа една от ръцете на нещото, поднесе я към устните си и отхапа омекналия бицепс. Устата му се напълни с кръв и плът, а празният му стомах изкъркори. Боже, колко гладен беше! Не беше хапвал нито залък от вечерта преди Игрите. Мъртвата плът беше приятно топла, но имаше отвратителен вкус – досущ като сандвич с развалено пилешко.<br />- Май си много гладен, хубавецо! – рече подигравателно Моник – Да можеше да се видиш отстрани сега!<br />Джани изтръгна предавателя от ухото си в отговор.<br />Когато стомахът му се засити достатъчно, пропълзя до тухлената стена, която му служеше за ориентир и извади картата от ануса си. Разгъна мазното парче пергамент и проследи с треперещ пръст линиите, издълбани в хартията. Според картата трябваше да завие при третото разклонение на коридора наляво, после... <br />“Ами ако картата лъже? Ако онзи старец въобще не беше онзи, за когото се представяше?”<br />Джани въздъхна. Така или иначе трябваше да тръгне нанякъде, ако не искаше да се вкочани от студ.<br />Постара се да запамети маршрута, въпреки че очните кухини го боляха повече от всякога (толкова много, че почти не усещаше другите си рани) и му беше трудно да се съсредоточи. Щом реши, че е готов, прибра пергамента и продължи пътя си през дяволския лабиринт. Когато се уморяваше да ходи, пълзеше, докато не изгуби съзнание. После се свестяваше и продължаваше. Напред и все напред. През няколко минути спираше и се ослушваше за стъпките на други Състезатели, но в лабиринта цареше гробна тишина. Веднъж дочу откъм тавана над главата си ужасяващ нечовешки вой, от който кожата му настръхна, но какъвто и да беше звярът, който го издаваше, изглежда се намираше на някой от горните етажи. <br />Постепенно Джани изгуби представа за времето и минутите започнаха да му се струват часове. Имаше чувството, че се влачи по коридорите цяла вечност, въпреки че едва ли беше изминал повече от три километра. В едно нямаше съмнение – Сградата беше огромна. <br />Когато най-сетне се добра до последното разклонение и запълзя по коридора, който трябваше да го отведе до изхода от този етаж, зад гърба му се разнесе свиреп кучешки лай и топуркането на множество лапи. <br />- Слепи ротвайлери! – съобщи Монек! – Извадихме им очите, затова са адски ядосани! Но пък все още си имат перфектно обоняние.<br />Изнемощял от жажда, умора и загуба на кръв, Джани се изправи с усилие на крака и се втурна с последни сили към края на коридора. Само след няколко крачки се строполи отново на пода. Кучешкият лай зад гърба му се усили. Ако се съдеше по звуците, кучетата бяха пет или шест и щяха да го настигнат след броени секунди. Представи си как се нахвърлят отгоре му с разпенени муцуни и започват да го разкъсват със страховитите си челюсти.<br />Джани се изправи отново, залитна и се подпря на някаква студена метална повърхност. Желязна врата!<br />Младежът заопипва трескаво вратата, но нямаше и помен от дръжка.<br />Бесен лай изпълни въздуха и Джани усети как кръвта му изстива. В този миг треперещите му пръсти напипаха малък кръгъл бутон отстрани на стената и вратата се отвори с тихо бръмчене. Той се хвърли в празно пространство пред себе си с протегнати напред ръце и чу как няколко кучешки челюсти изтракаха на мястото, на което беше стоял допреди секунда. Падна на земята и изохка, защото си натърти таза. <br />Изведнъж въздухът пред него се нагорещи и го лъхна ужасна топлина. Сякаш някой беше отворил вратата на гигантска пещ. Кучетата заквичаха от болка, после желязната врата се затръшна сама, заглушавайки жалостивите им звуци. Замириса на опърлена козина и изгоряло месо.<br />- Какво им направихте! – задавено изхриптя Джани!<br />- Киселина! – това е наказанието за всички, които не си вършат работата! – рече Моник – Тези момчета днес определено не си свършиха работата! Работата им беше да ти хапнат топките!<br />По лицето на Джани бавно изплува тържествуваща усмивка. Напук на кучката бе достигнал Трети етаж на Сградата.<br />Някъде около него зазвуча отново клоунския смях, но когато удари срещна за пореден път голата стена. Клоунът отново бе изчезнал. <br />- Не си готов да хванеш моя клоун, Джани! Все още си само на Трети етаж!<br />- Колко етажа има общо! Колко Етажа е сградата?<br />От другата страна на линията се разнесе само статично пращене!<br /><br />3-ТИ ЕТАЖ НА СГРАДАТА: ГРАДИНАТА НА СЛЕПИТЕ КОТЕШКИ ГЛАВИЧКИ<br /><br />Джани се събуди в локва кална лепкава вода. От външния свят в Сградата проникваше влага и от тухлените стени се носеше натрапчива миризма на мухъл и още нещо. Някаква остра киселинна миризма, пареща дихателните му канали.<br />Невидими зли очички го следяха от десетките малки дупчици, които би могъл да обходи с поглед ако не бе сляп.<br />Не бе точно дишане. Не бе тежкото наситено дишане на слепия звяр, скитащ някъде по горните етажи, проникващо в тоновете бетон и желязо, кънтящо и превръщащо се във все по осезаема заплаха.<br />Бе по-скоро вдишване. Малки учестени откъслеци поемане на въздух от малки любопитни телца, тук-там тихо цвъртене. <br />Едва повдигна вдървената си ръка и се опита да раздвижи пръстите си. Тя изпука и кръвта му напои изсушените й артерии. Някъде отдолу пенисът му отново бе еректирал.<br />Едно от любопитните плъхчета леко захапа кожичката около главичката и търти да бяга. <br />Бе чувал, че плъховете чакат малките деца за да заспят, за да отгризнат малките им нослета и да заситят глада си с възглавките на малките им ушета. <br />Спомни си за онази зловеща нощ в която Хората, които излизаха от тайниците в стените, отнесоха баща му, оставяйки го с ужасите, които се таяха в голямата старинна библиотека в стаята. <br />Това не бе просто библиотека. За баща му бе спомен за нещо отдавна отминало и забравено. Повечето книги се разпадаха на прах в ръцете му, а от малкото, които бяха останали Джани се бе научил да чете, да разпознава различните видове животни. Мечка, тигър, котка, куче, плъх… Плъх! Плъховете са опасни за новородени. Пренасят мръсотии и зараза…<br />Същата вечер, когато хората от стените отнесоха баща му, Джани, тогава на 8, остана с очичките в мрачната старинна библиотека. Малки ярки чифтове очички, зейнали в мрака, подканящи го по скоро да заспи, за да се налапат с меките му части.<br /> „Хей, малкия! Татко го няма вече да те пази, а! Ония Черните не си поплюват! Ще му разнесат червата из целия Мегаполис, а ти оставаш тук с нас. Тази вечер хууубавичко ще се повеселим. Ще си направим кашичка от малките ти очички, а от пръстчетата ти ще си спретнем чудесни наденички. Църрр-Църррр…”<br />По някое време 8-годишния Джани започна да се унася. Тъмнината се сгъстяваше, но жълтите очички в сенките в библиотеката блестяха все така ярко. Тръпнещи в очакване.<br />Постепенно малкият Джани се унасяше. Стаята се превръщаше в мъгла, осеяна с малки зли огнени връхчета на карфици. Всеки път, когато отвореше очи, огънчетата се озоваваха все по-близко.<br />Искаше да избяга, да побегне из безкрайните лабиринтовидни коридори на Убежищата, но заловяха ли го Хората, които излизаха от Стените, щяха да му направят много по-лоши неща от това, да му отгризнат носа.<br />Малкият Джани с усилие отвори очи. Клепачите му бяха натежали като бурканчета с мед. Светът бе станал още по размазан. Някъде черните символи в книгата, която по-късно се бе разпаднала на прах в ръцете му, казваха, че плъховете упояват малките бебенца с първото захапване. После заспиваш и…<br />И…?<br />Сега за пръв път ги видя. Когато татко бе тук, да го пази, никога не се бяха осмелявали да излизат наяве. Сега бяха запълнили стаята с косматите си телца, гледаха го с малките си жълти очички и го чакаха да заспи. <br />Бяха десетки, не… Стотици… <br />Фамилии и фракции от плъхове, които просто седяха на задните си лапички и го наблюдаваха. И всеки път, когато мигнеше, те някакси се телепортираха все по-близо.<br />Нещо му подсказваше, че няма да се задоволят просто с нослето му. Щяха да го изгризкат целия с кокалчетата. <br />Опита се да се оттласне по-навътре в сенките на ъгъла, но напипа само още космати телца. Едно от по-малките плъхчета закачливо го захапа за пръстчето.<br />Малкият Джани почти не усети болка. Въпреки, че от пръстчето му рукна ручейче черна кръв. Сякаш бе упоен. Искаше просто да се отпусне и да заспи. Да забрави за малките нахални плъхчета, изпълнили стаята и просто да заспи.<br />Клепачите му отново натежаха.<br />Когато отново отвори очи, се озова очи в очи с плъхчетата. Бяха накацали по цялото му тяло. Джани се опита да се надигне, но тялото му отказа да се помръдне под тежестта на десетките плъхове, покатерили се отгоре му.<br />Какво го бе спасило тогава?<br />Джани не помнеше. <br />Моник се обади в Хиперсферата му:<br />- По-добре тръгвай, Джани! На този етаж са имплантирани душове, които впръскват киселина на всеки два часа. А ти преспа повече от половината, така че имаш около 59 минути да достигнеш следващото ниво.<br />Джани стисна зъби, но болката от прехапаното връхче на езика му бе нищо в сравнение с болката от това да чуе отново гласа й.<br />Спомни си за онова последно утро, което прекараха заедно на ръба на Сградата. За пурпурночервените ириси слънчево зарево, които се подаваха по спиралата на бетонните улеи, за начина по които гонеше капките роса в косата й.<br />- Нали знаеш, че когато стигна върха, първото нещо което ще направя е да те хвърля отгоре? <br />- Слушай ме, Джани! Има система за това, което се случва с теб. Система, включваща и теб и мен, и това което стана между нас. Но сега не му е времето. – Гласчето й потрепери за миг, но Джани не можа да прецени дали е поредното театралничене или действително по него пробяга емоция – Трябва да станеш. Не после. Не след пет минути. Веднага. Киселинните душове не са шега. – Пауза, след което гласът й се превърна в шепот. - Виждала съм какво става с човек, когато се включат.<br />- Обзалагам се, че ти е харесало да гледаш това, малка кучко! Сигурно си се изпразнила от кеф. – изръмжа Джани и се изправи болезнено. Пръстите му напипаха тухлата полегнала в близост.<br />- Ще се направя, че не съм чула това. – Гласът й отново бе станал леден. – В края на коридора пред теб има разклонение. Тръгни вляво. Избереш ли друга посока, ще задействаш киселинните душове. <br />Вляво стените се разширяват и образуват нещо като долина. В стените й има… <br />- Какво има в стените, Моник?<br />- Котешки главички! Слепи котешки главички. Главичките образуват фракции. Геометрични фигури. От подредбата им можеш да извлечеш формула, с която да изчислиш пътя си. Натисниш ли правилните главички, ще се отвори нов коридор. Там те очаква ново препятствие. Преодолееш ли го ще получиш достъп до следващия етаж!Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-80708330649577676742010-06-08T16:46:00.001-07:002010-06-08T16:46:33.511-07:00ЗАХАРНИ ОЧИЗАХАРНИ ОЧИ<br /><br /> Кометите в нощното небе се разтваряха в шарена заря, която преливаше в лилаво, искрящо зелено и ослепително жълто. Тя раждаше бляскави колесници и огнени дракони, които бълваха рояци от искри, а след това изгаряха в самите себе си. <br /> В долините на хоризонта отблясъците им обагряха върховете на плетеницата от небостъргачи в розовите лъчи на утрото, а после отново ги завиваха с черно небе.<br /> Тълпата се успокои за миг, а после наново зашумя като огромна пълноводна река, разливаща се от коритото си, жадна за живот. Очакваща мига.<br /> След няколко минути огромните електрически цифри върху кулата, която се извисяваше над небостъргачите, набраздили останалата част от града, щяха да се възпламенят и човечеството щеше да посрещне новата 3008-ма, годината на желязната маймуна.<br /> Това бе поредната новогодишна нощ, която щях да изкарам сам. Но преди някакси не ми е пукало. Винаги си имах Джони, а искрящите течности на Джони с две бучки лед в празнични вечери, омайва душата и гони проблемите. Обаче, колкото напредваха годинките, все повече ми се приискваше да съм като мъжете, които наблюдавах през прозорците на съседните сгради. Там гладко избръснати съпрузи се прибираха вечер от работа в просторни, добре осветени холове, където ги посрещаха топла трапеза, усмихнати съпруги и румени дечица, които все още употребяваха думата „татко”. Тези гладко избръснати съпрузи, точно като прецизно програмирани холограми, четяха молитвата преди вечеря, слагаха децата да си легнат и грижовно ги завиваха, а след това загасяха лампите и чукаха усмихнатите си съпруги.<br /> Всяка вечер прозорците, надупчили съседните сгради, излъчваха една и съща програма.<br /> Къде бях 5 години по-късно? 5 години след като се хванах с най неблагодарната професия на света, тази на частния детектив, който редовно мръзне в студа и дъжда, дебне по цели нощи мрачни входове, катери покриви, честичко яде бой и накрая няма кредити дори да си избие вечерната доза Джони…<br /> Преди 3 години последното ми гадже не издържа и си стегна багажа, когато й звънях просто не отговаряше. Оттогава не ми е проговаряла.<br /> Самотни празни кашони, очакващи да бъдат напълнени с ненужна апаратура и още по ненужни джаджи, зееха като гротескни застинали чудовища от гардероба, осветявани от време на време от проблясъците на разваления неонов надпис на бар „На другия край на Вселената” на другата страна на улицата.<br /> Утре се изнасях оттук. И без това вече не можех да си позволя наема. Годината на желязната маймуна щеше да изпрати последния частен детектив в Мегаполиса. Хората вече нямаха нужда от тази професия. Бизнесът постепенно бе застинал като праисторическо чудовище, което уж просто бе поспряло край пътя да си почине, а към него вече се рояха пълчища от мухи, нямащи търпение да похапнат и снесат в още топлата му леш. <br />На кой му бе нужно да наема детектив, да разобличи невярната съпруга, когато можеше по всяко време да влезе в Наносферата и да установи къде е и с кой се чука в момента. С подходящите кодове можеше дори да наблюдава бесния танц на циците й през очите на любовника й, бил той хуманоид или сександроид. На кой му бе нужно да наема частен детектив, да разплита сложни престъпления, когато всяка смърт се отбелязваше директно в мрежата, тялото бе мъртво, но наноструктурите имплантирани в мозъчната кора изпращаха цялата информация за причината на смъртта, извършителя на убийство, начина, състоянието на кръвните телца, степента на токсични примеси в слюнката... При всеки акт на насилие или кражба жертвата или свидетелите сами пращаха сигнал н Наносферата и роботизирана полиция арестуваше виновника за секунди.<br /> Последните ми седем клиента бяха бабички. Полицейската централа отказваше да хаби роботи, за да сваля клонираните им котаци от дърветата, затова звъняха на мен. <br /> Стъклото, през което шпионирах развеселената подпийнала хорска тълпа на площада, тайничко завиждайки на влюбените двойки, които щяха да посрещнат новата година заедно, се подмокри. Ситни капки дъжд забарабаниха по повърхността му.<br /> Холограмният монитор, виснал като обесник насред стаята, изпращя болезнено и се включи. Полуздрачната стая се обагри в призрачно бяло сияние. <br /> Самотна фигура на входа на сградата, няколко етажа по надолу, настойчиво натискаше плазмата на звънеца, пръстовите й отпечатъци веднага изписаха на монитора личната й информация. Строителен предприемач, на 48, живее на ъгъла на Мейн и Дъборти, женен, бездетен… Замислих се. Дали не беше възможно това да е същия Месингбот. Онзи, за който бях чел по вестниците.<br />- Слушай, приятелче! Разкарай се! – наведох се над радиоцентъра. – Нова Година е, освен това съм пиян!<br />- Соул! Соул Либърти? – в гласа на онзи звучеше тежестта на човек, който не беше свикнал да му отказват, въпреки това на съгласните леко потреперваше, което говореше за зле прикрита несигурност. – Отворете да вляза! Важно е! Крейвън ме упъти към вас!<br />- Крейвън? Той е бивш полицейски програмист за Бога! Защо по дяволите не ви е пратил при тях? <br />Онзи замълча! В черно-белия ми холограмен монитор бели капки дъжд се стичаха по белия наношлифер на непознатия, увито в него бялото му месесто тяло потрепна за миг!<br />- Въпросът е деликатен! Предпочитам засега да не намесвам властите! – изкашля се притеснено – Затова идвам при вас! Казаха ми, че сте най-добрия!<br />Мислено се изсмях на иронията на последното изречение. Не само бях най-добрия, но бях и единствения. Бях най-добрия просто, защото нямах конкуренция!<br />- Добре, приятелче! Ужасно гадно ми е да те разочаровам, и то баш на Нова Година, но фирмата затваря! Утре ликвидираме бизнеса, ако трябва да сме точни. Затова се прибери вкъщи, почерпи се, легни се наспи и утре се обади на ченгетата.<br />- Отворете вратата веднага! – гласът му внезапно бе придобил железни нотки, присъщи на хората, разполагащи с някаква власт – Ако не друго, можете поне да ме изслушате.<br />Въздъхнах и подадох сигнал на входната врата за дезактивиране на ключалката. Прав беше. Ако не друго, можех поне да го изслушам. <br /> По стълбището се разнесе тропот и скърцане на стълби, които едва придържаха тежестта на едро тяло. Въпреки това явно го глождеше нетърпение и непознатият щеше да е тук след броени секунди.<br /> Някъде навън светът отново се взриви в рояци от светлина и около 50 хиляди човека изкрещяха едновременно: ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА. Разнесе се звън на 50 хиляди целувки.<br /> Вратата се разтвори с трясък.<br />- Честита Нова Година и на тебе, както и да ти е шибаното име! – поднесох полуопразнената си чаша във въздуха. Две от капките кацнаха върху проектора на холограмния монитор, той изпращя за последно и угасна завинаги.<br />- Хари! Хари Месингбот! – онзи още пръхтеше задъхан, подпирайки се на коленете си. – Честита и на вас!<br />- Е, Хари Месингбот! Празник е, пък и ти си последния клиент на фирмата, тъй че тая поръчка ще ти е безплатна! – адски делово зарязах чашата и метнах хидрошлифера върху рамото си! – Казвай на кое дърво е котката и ако Бог опази пияния ми гъз и тази вечер, няма да свърша със счупен врат в спешното!<br />- Седнете си на мястото! – Гласът на онзи бе останал леден. Очите му се бяха навлажнили, плуваха на пресекулки в собствената си влага, а месестите му бузи се бяха изопнали напред, придавайки му някакво особено нацупено изражение, като на Порки прасето, когато го тормози Дафи Дък. Напомняше на наркоман, който изгаря от някаква вътрешна треска, пръстите му трепереха, а от широките пори по жълтеникавата пита, която представляваше лицето му, сълзяха едри капки пот. Можех да се хвана на бас, че само допреди месец е тежал два пъти повече, но нещо се е случило и е загубил значителна част от теглото си. Нещо тормозеше спокойния сън на този човек, за което свидетелстваха и слоестите торбички под очите му. - Първо ми дайте езика си!<br />Пиянската ми усмивка се смрази. Следейки напрегнато дивите пламъчета в очите му, подадох навън връхчето на езика си и г-н Месингбот прокара кредитната си карта по него.<br />Цифрите, които пробягаха по мозъчните ми извивки ме накараха да отстъпя крачка назад и да се просна изнемощял на стола си, сякаш бях в далеч по напреднала пиянска фаза, отколкото се намирах в момента. <br />- Какво по дяволите е това!<br />- Половината от сумата, която ще получите, ако просто ме изслушате и ми помогнете.<br />- Какво? Половината! Ама това… Това е десет пъти повече, отколкото съм взимал за всичките си случаи, взети заедно.<br />По дяволите, с това можех не само да си платя шибания наем за шибаната стаичка за шестте месеца, в който изоставах с плащанията, с това можех да купя проклетата сграда. Опитах се да не накарам ченето си да не трепери и да не трака толкова издаващо. Някакси вече бях успял да телепортирам алкохола в кръвта си в друго измерение и да си придам най-професионалното изражение, което съм си придавал през живота си. <br />- Парите за мен нямат значение! – рече онзи – Чували ли сте за Хиперполисните структури? А за „Звездните Корабостроителници Месингбот”?<br />Кимнах. <br />- Мое притежание са. Така че, както вече казах, парите не са от значение. Освен това ще поема всички разходи по разследването ви! Всичко, каквото е необходимо. <br />Месестата му ръка, обшита със златни пръстени, стисна моята. Бе плувнала в гореща пот. Потта проникна в междупръстията ми и ги овлажни.<br />- Чувате ли ме? ВСИЧКО, КАКВОТО Е НЕОБХОДИМО! <br />Поех си дъх и за пръв път от пет години насам се изправих в стола си и погледнах другия с ясен като кристали поглед. <br />- Добре, господин Месингбот! Мисля, че съм готов да Ви изслушам!<br /><br />- Става дума за жена! – рече онзи и гласът му трепна за втори или трети път от нашето запознанство.<br /> Разбира се, че ставаше дума за жена. Повечето истории, свързани с подобни суми започваха и свършваха с жена. <br />- И по-точно, става дума за моята жена.<br />- Жена ви? <br />- Да! Точно така!<br />- Страхувате се, че се вижда с друг?<br />- Не е това, г-н Соул! – онзи избърса тежки капки пот от челото си с кърпичка посребрена по краищата. – Страхувам се за нея.<br />- Защо се страхувате за нея, Хари? Хари! Мога ли да ви наричам Хари? – Онзи кимна… - Страхувате се, че някой я заплашва? Изнудва? Шантажира?<br />- Не! Не! Не е това! Тоест и това е, но има и нещо друго… – Месингбот се наведе напред и зашепна заговорнически. Уплашените му очички проблеснаха в полуздрача. – Страхувам се, че не е човек! <br />Клечката, която така усилено бях задъвкал през последните двайсетина секунди сега увисна в долчинката на долната ми устна.<br />- Страхувате се, че не е човек, тъй ли Хари? Ами какво да е? Извънземно? Върколак? Анроид?<br />На последното онзи потрепери и събра пръстите си в кутия и ги закърши, колкото и да бяха мазни болезнено изпукаха.<br />- Вижте, Хари! Нали и сам разбирате, че това е невъзможно! Да е андроид, имам предвид. Ами помислете само. Как ще влиза в Наносферата? Как ще плаща сметки? Как ще пазарува? Нали веднага ще я засекат… Единствените лицензирани андроиди са сександроидите. Всички до един са регистрирани и консумацията им стриктно се спазва. Сам андроид не би могъл да съществува извън тази… Извън андроидската общност. <br />Очичките на Месингбот продължаваха да блестят и той отново зашепна някак трескаво, като под влиянието на силен наркотичен глад.<br />- Слушайте, Соул! Тя пазарува. И плаща сметки. Готви. Готви перфектно между другото. Прави всичко, което правят нормалните хора. Но има нещо…<br />- Какво нещо?<br />- Не знам! – онзи сякаш търсеше думите, които да сложи в устата си. – То се усеща. Просто…<br />- Просто?<br />- Просто всичко свързано с нея е прекалено перфектно! – най после изплю камъчето Месингбот – Не знам, как да го обясня. <br />- Опитайте се! – предложих аз.<br />- Добре! В храната винаги има едно и също количество сол и къри. Точно толкова, колкото аз го обичам. Имам чувството, че го мери с пинсета. Когато си говорим, имам чувството, че винаги, винаги, винаги знае какво ще кажа. Сякаш го е изчислила предварително като математическа задача и е извела най добрия възможен отговор като решение. Не казва нито дума нито повече, нито по-малко отколкото трябва, а има познания по всички въпроси, и ако щете науки. Не пие, не се смее, а когато го прави, имам чувството, че е защото аз го очаквам от нея. Когато гледаме кино сякаш не гледа, а просто изчаква филма да свърши. Когато правим секс, не се поти, не издава звуци. Издава, когато усети, че го очаквам от нея…<br />- Чакайте малко! Чакайте малко! Не се поти?<br />- Не, сигурен съм в това! Когато свърша винаги съм плувнал в пот. Тя не е. Тялото и е със същата телесна температура, както и преди да започнем да го правим. Аз воня до небесата. Но тя винаги мирише… - отново закърши пръсти - Не, не, ухае е точната дума! Тя винаги ухае по един и същи начин. На жасмин. Сякаш не притежава собствена миризма, затова непрестанно се пръска с жасмин.<br />- Момент! Жасмин? Жасмин Месингбот? Това е името й, нали? – Онзи повдигна учудено вежди и аз поясних. - Видях го на холограмния монитор. <br />- Да точно така, Жасмин Месингбот. Но я наричам Захарни очи.<br />Пръстите отново затрепериха наркомански, сякаш мъжът срещу мен бе на левкоцид от години насам и сега изведнъж някой му бе спрял дозите. <br />- Захарни Очи! – усмихна се някак отчаяно, когато го стрелнах въпросително с поглед. – Защо ли? Трябва да ги видите! Те са единственото човешко в нея. Сини са като… Като… Съжалявам не съм поет. Но ако бях, сигурно бих измислил нещо за нея. Те са причината да се влюбя в нея…<br />- Само това ли е причината да смятате жена си за андроид, г-н Месингбот! Това че не се поти и че готви прекалено добре.<br />- Не, има и друго. Но сега не мога да говоря за това.<br />- Добре тогава! От колко време сте заедно с жена Ви, г-н Месингбот?<br />- От около една година. Оженихме се преди около 8 месеца-средата на април. <br />- Как й е моминското име?<br />- Сънилейн! <br />- Виждали ли сте родителите й? Разговаряли ли сте с тях?<br />- Не, никога! Твърди, че са загинали при катастрофа.<br />- Хрумвало ли е да потърсите смъртните им актове в архивите на Наносферата? Или пък акта за раждане на съпругата ви? Това би ви убедило, нали?<br />- Не! – Ръката му се стрелна светкавично към моята и я стисна толкова силно, че кокалчетата ми изпукаха. Моята длан затрепери в неговата. – Не искам по този начин. Не ви плащам, за да разследвате по този начин. Такова едно търсене, ще предизвика прекалено много въпроси, разбирате ли! А аз държа на дискретност!<br />Внимателно отхлабих хватката му около ръката си. Ако властите откриеха, че действително андроид се подвизава на свобода, Жасмин Месингбот подлежеше на незабавна ликвидация. Отново се хванах, че обмислям и подобен вариант, въпреки, че осъзнавах колко абсурдна бе подобна идея. Сбърчих вежди в напрегнат размисъл. <br />- Кърви ли? Виждали ли сте я да кърви?<br />- Да, кърви! Но това не значи нищо! Последните садо-мазо модели андроиди кървят.<br />- Да, но те кървят на специални места, там където са имплантирани подкожни контейнери за боята. Не и в пръстите. Виждали ли сте я да кърви през пръстите?<br />- Да, веднъж се поряза. Но това не е достатъчно доказателство за мен. Както вече казах, тя е перфектна. Предполагам, че за нея да кърви през пръстите не би било проблем.<br />- Пие ли вода?<br />Синтетичните хора се повреждат при поглъщането на течности. Правило номер едно за всеки уважаващ себе си сексманиак.<br />- Да, пие вода, но ако желае да заблуди някого не би било проблем да настрои тялото си така, че да я поглъща и да я складира някъде, нали така?<br />- Спи ли?<br />- Да! Заспива за секунда. В момента, в който си легнем! А когато се събудя, тя винаги е будна, винаги се е събудила преди мен.<br />- Страхотно! Как се запознахте?<br />- Тя дойде при мен. Тоест тя ме намери. – В гласа му се прокрадна поезия, въпреки, че не беше поет, а корабен магнат. – Беше дъждовна вечер. Колата й закъсала на магистралата. Нямахме връзка с Наносферата и двамата, затова й предложих да я закарам до вкъщи и да поръчаме помощ оттам. Същата вечер се любихме за пръв път.<br />Погледът му се рееше, сякаш в момента се намираше, някъде там, насред дъждовната вечер и проникваше в жената, в която се бе влюбил. <br />- Има ли приятели? Роднини? Брат? Сестра?<br />- Приятели няма! Казва, че трудно общува с хората. Роднини няма почти никакви. Има само някакъв чичо в Уайоминг. Чуват се от време на време. По празници. Той я е отгледал, след като е останала сираче. <br />Изобщо не се бях усетил, как съм взел писалката и изписал върху лявата си ръка с криви букви: ЧИЧО В УАЙОМИНГ<br />- Той същото име ли носи? Сънилейн!<br />- Да, почти съм сигурен.<br />- Вие разговаряли ли сте с него? Виждали ли сте го?<br />- Не, никога! Тя казва, че той е прекалено затворен човек! Освен това бил болен и не искал да го притесняват. Не дойде и на сватбата. Всъщност на нея присъстваха само мои роднини.<br />Мислите ми летяха трескаво и вече минаваха границата на щата Уайоминг, когато изведнъж им теглих спирачки и се загледах в Месингбот.<br />- Какво ще направите, ако откриете, че жена Ви действително е андроид, Хари! Ще я предадете ли на властите?<br />Месингбот впери поглед някъде надолу и обра потта по бузите си с кърпичка. Сега приличаше на призрак в мрака. През последните няколко минути от разговора ни сякаш се бе смалил в себе си и се бе превърнал в сянка. Отговорът му дойде след дълго закъснение, прошепна го тихо като молитва.<br />- Не! Не бих могъл. Прекалено много я обичам. Ако открия, че е андроид ще продам всичко и ще заминем оттук. Чувал съм, че на островните флотилии в Архипелага не ползват Наносферата. Има места, където няма да могат да ни намерят.<br />Слушах го и не можех да повярвам. Че един от най богатите индустриалци в Мегаполиса е готов да зареже всичко заради, заради… <br />- Чакайте малко! Вие сте готов да се разделите със Структурите и Корабостроителниците? <br />Очите му се бяха превърнали в черни празни хралупи, но гласът му излъчваше увереност, като на смъртник, примирил се вече с пустотата на другия край на тунела.<br />- Да. Толкова много я обичам.<br />- Добре, Хари! Едно нещо не мога да разбера. Ако узнаете, че не е андроид, ще продължите с нормалния си живот. А ако узнаете, че е, може да загубите всичко, дори свободата си. Защо тогава изобщо се подлагате на този риск. Ако обичате, защо просто не забравите за съмненията си и не продължите напред.<br />- Защото трябва да знам. – Месингбот почти изкрещя последното с тона, с който сигурно бе крещял на десетки свои служители думите: „Защото си уволнен!”, а ако ръцете му трепереха малко по малко, сигурно би ударил в масата.<br />След секунда се овладя и гласът му се успокои.<br />- И освен това мисля, че тя е в опасност! Не е същата напоследък. Мисля, че някой я преследва, а и през последните седмици имам чувството, че къщата се наблюдава. Станаха и някои неща с нас. Тоест с нея! Тя започна да се държи странно. Страхува се от нещо, но не ми казва какво. Често излиза! Ходи някъде. Няма я с дни, понякога седмици. Казва, че ходи при болния си чичо в Уайоминг, но аз знам, че не е така. Усещам го.<br />- Предполагам, че сте проверили самолетните й резервации.<br />- Разбира се! Всичко е точно. – потвърди Месингбот. – Но вие не я познавате Соул! Тя е прекалено хитра за това. Ако реша да я проследя до летището, ще я видя там и ще видя, как се прикачва към самолета. Тя няма да допусне да направи грешка. Няма да допусне да ми даде повод да я заподозра.<br />- Тоест вие само усещате, че тя лъже, така ли?<br />- Точно така!<br />- Тя в момента при вас ли си е!<br />- Да. Прибра се днес в ранния следобед. Нямаше я цяла седмица. Каза, че чичо й бил много зле и веднага легна и заспа.<br />- И вие решихте да дойдете при мен?<br />- Да! Не можех повече! Всички тези часове дни, в които я няма. Не мога да си върша работата! Не мога да спя! Да се храня! Побърквам се! Мисля само за това. Ръцете ми треперят. Имам нужда да знам.<br />- Какво точно имате нужда да узнаете, Хари?<br />- Къде ходи? Какво прави? Има ли някаква опасност за нея? Каквато и да е? И всичко това дискретно! Моля ви! Не искам никой да разбира за подозренията ми. А ако се справите усилията ви ще бъдат възнаградени двукратно, ако се справите блестящо, дори трикратно на това, което ви предложих до този момент. <br />- Добре, Хари! Мога ли да разчитам на Вас, да изведете съпругата си от къщи утре вечер? На вечеря, кино, каквото и да е. Трябват ми няколко часа в дома ви, а ако това не доведе до нищо, смятам да се разходя до Уайоминг.<br /><br />КВАРТАЛ<br /><br />Къде отива човек, когато има спешна нужда от джобен ДНК Анализатор? Естествено, че в Японския квартал! И ако трябва да бъда по-прецизен - при сладко-киселите месца на чичо Сан! <br />Червеният портал, който приветства новодошлите в Японския квартал на Мегаполиса е наситено яркочервен и пазен от два изрисувани дракона с криви зъби, разперени като ветрила нокти и бесни очи, които люто разхвърлят искри наляво-надясно.<br />Преминеш ли портала, се озоваваш в друг свят, свят на забързани дребни хора, попоглеждащи те скришом със скришни очи, на древни странни същества, следящи те през погледа на молитвени статуи и безмълвни статуетки с амулетна стойност. Попадаш в свят на мистични миризми, пълзящи из тъмни дупки, свързани с кривите улички с криви стъпала, които приканват за по чашка саке окъснелия пътник, на ревящи зад китни сергии търговци, предлагащи стоката си – висящи от лъскави куки сушени плодове и сушени одрани животинки, чиито имена дори не си чувал. Това е царството на червените глинени грънци и паници, по чиято повърхност загадъчно се усмихват моми в кимона, прикрили с ветрила части от кукленските си лица. <br />Сладко-киселите месца на чичо Сан! Зачервено хапки месо се усмихват от малки купички, от време на време един грижовен чичо Сан ги залива с ароматни сосове от и ги кади с непознати билки. <br />- Ааааа! Соул Сан! – ухилва се широко, защото чичо Сан отдалече съумява да надушва „профит”. – Какво води днес насам, Соул Сан!<br />- Трябват ми някои неща! Бих искал да ми ги заемеш.<br />- Ааааа! Соул Сан отново е в бизнеса! – очичките на чичо Сан светнаха. – Какво можи предложи? Ето чудесно сакчи! Само си качва на покрива! Алохромна тъкан, сан! Увива се в котка и хоп котка долу!<br />Отказвам щедрия дар.<br />- Добре! Какво точно ти трябва, Соул! – рече чичо Сан.<br />- Наносинхронизатор! Няколко паячета. Около 8 следователи и още четири алхимика. Имаш ли от тях.<br />- Хммм! А ти какво направи с твоите? Разиграл си ги на покер, нали? – сбърчи устни чичо Сан! (вече говори нормално, защото не съм обикновен наивен турист) – Може и да се измисли нещо. Въпреки, че в последно време трудно се намират тия джаджи. Но ще ти струва.<br />Извадих пълната си вече кредитна карта и чичо Сан изплези език. Когато я прокарах по корена му, усмивката на чичо Сан отново бе станала широка.<br />- И ДНК анализатор! Такъв, който да няма връзка с Наносферата. <br />- ДНК Анализатор! Откъде по дяволите да ти взема ДНК анализатор. При това чист го искал моля ви се, тва е все едно да поискаш Дева Мария да слезе от небето и да ти врътне една свирка, сан. Имаш ли си някаква представа, че тия неща са забранени? Имаш ли си идея, какво могат да ми направят, ако ме хванат с чист ДНК анализатор? Искаш да ме обесят за топките ли!?<br />Прокарах картата още веднъж по езика му, за да се успокои. Този път усмивката му не се върна.<br />- Добре! Ще видя, какво мога да направя, Соул. Но за последното ще ми трябва повече време.<br /><br />Телекомуникационният център, вграден от вътрешната страна на черепната ми кутия се включи и златистата ми значка от флотилията, надписана с мотото „Напред, звездни патоци!”, изстреля сребриста жичка, която насочи окото си карфица към мен и едновременно с това излъчи миниатюрен холограмен квадрат в пространството, в които съзрях мазната усмивка на Крейвън.<br />- Къде си, Соул?<br />Холограмното изображение потрепери и изчезна за миг, смутено от преминаваща през него синкава пеперуда, запътила се към сладко-киселите месца на чичо Сан. <br />- При чичо Сан!<br />- О, виждам, че вече си се хванал за работа. Защо не дойдеш при мен, Соул! Аз съм на две преки от теб. Трябва да поговорим. Най вече за птиченцето, което ти пратих. Онова златнодайното! Оооох!<br />Крейвън ми смигна и насочи предавателя си към долната половина на тялото си, където по хоризонталата енергично се придвижваше женска глава, развяла гъстата си грива. Като лъвица, разкъсваща плячката си.<br />- А ти къде си, Крейвън?<br />- В най-страхотния бардак в Звездната система, Соул. На ъгъла на Чен и Парк! Идваш ли?<br />След малко отново притъмня и заваля проливен дъжд. Когато реактивното такси се приземи пред мен, то развя хидрошлифера ми и трябваше да се загърна в него, за да не се изхлузи от мен. Когато излитахме, едно детенце в протрита бяла блузка се появи отнякъде и се затича след нас.<br />- Разкарай се, хлапе! – показах се през прозореца. – Искаш двигателите да те изгорят ли?<br />- Юру сарезару Моно! Юру! – Хлапето протягаше към мен парцаливо розово хвърчило, завършващо с кубични форми, а от нослето му течеше нахален сопол… В очите му се четеше неподправен ужас. - Сарезару Моно!<br />- Какво? Български не знаеш ли? – опитах се на надвикам шума на реактивните двигатели.<br />- Юру… - крещеше хлапето, но гласът му заглъхна, а аз поех хвърчилото от ръката му, за да ни остави на мира, и приклещих въженцето със затварящото се стъкло.<br />Покрай нас се понесоха дъждовни разноцветни улички, като шарена мозайка, която преливаше частите и цветовете си във въртележка, изпъстрена със ситни йероглифи. <br />- Какво? Какво по дяволите? – веднага се включих в Наносферата, за да открия еквивалента на думите. – Юру какво?<br />- Юрусарезару Моно! – обади се таксиджията. - Местен диалект. Означава „Човека в бяло”!<br /><br />Когато разтворих завесите на малкия бардак на ъгъла на Чен и Парк отнякъде долетя звън на малки камбанки, а в ноздрите ми проникна остър мускусен аромат, който погали обтегнатите ми нерви и аз се проснах на креслото до Крейвън. Сександроидката, конструирана като японска гейша в кимоно на пурпурни линии и виолетови фазани, разперили оперението си и загледани в лунния сърп, изгрял върху пурпурно небе, продължаваше все така с механични движения да обслужва половите му органи, докато той старателно прокарваше две тънки бели линии левкоцид в носните си отверстия, посредством малка кристална тръбичка.<br />Мляскащите звуци, носещи се някъде отдолу, бяха заглушени от мекото бълбукане, напомнящо ромол на планински поток, което се носеше от огромния аквариум, зад чиито стени се бяха лепнали или надничаха иззад стволовете на тюркоазено сини и зелени водорасли, непознати видове ококорени риби, някой искрящи с всички цветове на дъгата, други облечени в дълги остри шипове, на които някоя от по-малките риби лесно можеше да се наниже.<br />- Една дръпка! – подаде ми Крейвън тръбичката. Във влажните му червени очи личеше крайна форма на изтощение.<br />- Не, благодаря! – разрових синтетичната коса на андроидката в скута му. Отдолу, отпечатани върху вратлето й, се показаха черните успоредни линии на регистрационния й номер!<br />- Заведението черпи! Не? – Крейвън се подсмихна под мустак и ми смигна, насочвайки поглед към бледото лице, което надничаше иззад една от червените завеси, а когато обърнах поглед натам, то бързо изчезна. – Тази няма да я откажеш, нали? Програмирана е да е срамежлива. Не се безпокой, тая ти е от мене. Затова, че прие да ми свършиш услугата.<br />- На теб ли ти върша услуга? Мислех, че работя за Месингбот!<br />- Е да! – Крейвън прехапа устни, може би защото силиконовия разум в скута му бе програмиран веднъж на пет минути да захапва леко главичката. – Но нали разбираш, той ми е много добър приятел. Познаваме се от сума време. Затова приемам това като лична услуга. <br />Срамежливката от другата страна на завесата отново подаде глава и ми смигна развратно. Упътих се натам.<br />- Само още едно нещо, Соул! – Крейвън протегна вяло ръка напред, сякаш ме възприемаше много по близо като разстояние, отколкото бях в действителност.<br />- Кажи, Джо!<br />- Опитай се да не говориш с нея. – Крейвън отпусна глава назад и очите му започнаха да се затварят. Гласът му бе някак тъжен. – Опитай се да не я срещаш изобщо. Ако ти се наложи, не я гледай в очите. Не го прави. Никога не я гледай в… <br />- Коя? Срамежливката ли? За нея ли говориш, Джо?<br />Крейвън бе застинал в мъртвешка дрямка. Синтетичната гейша в скута му най после се отдели от члена му и се взря в мен с празното си мъртвешки бяло лице, с празния си поглед, в който имаше някаква толкова ужасна черна бездна, че залитнах назад. По тънките й полуразтворени бели устни се стичаше гъсто бяло семе. Тя ги разтвори с ужасен разпарящ звук, не сваляйки погледа си от мен и издаде нещо средно между мляскане и ръмжене.<br />- АРРРРРРРРРААААААААААААААА!<br /><br />20-тина минути по-късно бях забравил за това. Вече се намирах в стаичката на Срамежливката, която с плавни движения пристъпваше в лимоновото си кимоно, криейки изваяното си лице зад изящно ветрило, по извивките на което скачаше тигър. Тя отсипа в малката ми порцеланова купичка, изразяваща с небесносини багри красотата на японско имение на брега на спокойно езеро, поредната доза саке. След това се върна със също толкова бавни движения в средата на стаята и извади червеното цвете от порцелановата ваза. Бавно започна да къса червените му цветчета едно по едно и колкото повече ги късаше, толкова повече еректираше малкия ми приятел. <br />Срамежливката взе малкото си банджо и започна да изтръгва от него звуци, докосвайки с тънките си пръстчета струните. <br />Аз съм роден и отрасъл в Мегаполиса. Не разбирам от изкуство. Омайните звуци не родиха в мен никакво друго желание, освен да я награбя и да я обладая отзад, като животно, разкъсвайки финото й кимоно и размазвайки изящния й грим със семето си.<br />Пролазих към нея и с рязко движение разтворих кимоното й. Отдолу щръкнаха малките й розови гърдички. На допир кожата й бе толкова тънка й фина, отдолу личаха тънки силиконови тръбички, по които се разливаше синкава течност. Върху вратлето й личеше регистрационния й номер.<br />Проникнах в нея бързо и грубо, а тя пискаше и се бореше, но аз знаех, че тя е програмирана за това. Прониквах във всичките й дупки, докато не осъзнах, че времето ни е изтекло и тя застина. Прокарах кредитната си карта по езичето й и тя се събуди отново. Покатери се в скута ми и притисна лицето ми към гърдичките си. Прехапа долната си устна, докато осмуквах зърното й. Като човек. Като истинска жена или по-скоро като нейно отражение. Но когато отвори очи те отново бяха безчувствени и празни.<br />На осем питиета започвах да говоря разни неща, безмислици. Най вече неща, които бях чул някъде по-рано през деня и се бяха запечатали в съзнанието ми. <br />- Знаеш ли? Знаеш ли? Чудех се! Чувала ли си, че две тела в една затворена система, са всъщност едно и също нещо. Като две торнадота, част от едно голямо торнадо. Те се лутат в две различни посоки, но всъщност са едно и също...<br />Тя ме гледаше с празните си изкуствени очи.<br />- Добре! Колко кредита ще ми струва да се влюбиш в мен?<br />Тя не реагира, поне не орално! Заклати се все по-бясно в скута ми и почувствах, че след стотни от секундата ще свърша в нея.<br /><br />Около 23.00 на следващата вечер яйчен полумесец вече бе изгрял в черното небе, напомняйки ми за полумесеца на кимоното на сександроидката-гейша. Аз се бях загърнал в шлифера си в стария си ръждясал реактивен Форд, който пък от своя страна бе грижливо скрит в сенките на могъща хидротопола, и отпивах поредната глътка студено кафе с вкус на кална локва. Наносферата ме информира, че ритмичният джаз, носещ се от радиостанцията са избрани парчета от „Зовът на Ню Йорк”, собственост на царя на саксофона Ерик Алекзандър. <br />Наблюдавах входа на широкото двукрило имение, резиденция на видния индустриалец Хари Месингбот, чийто портал всеки момент предстоеше да се плъзне безшумно встрани и за пръв път в живота ми да ми се удаде възможността да зърна г-жа Месингбот.<br />Около 23.20 това най-после се случи и две сенки се откроиха на бледата светлина на уличната лампа. Поеха към паркирания в близост луксозен катер, като за момент едната спря и погледна право в моята посока. Сякаш погледът й проникваше през сенките, през затъмненото стъкло на Форда, пробивайки очите ми.<br />Затаих дъх, не смеех дори да дишам. Бях се вкочанил. Едната сянка подръпна другата и двете потънаха в катера, настроен да отпраши към луксозните вертепи на модерния Шанз Прованз. <br />Когато се отърсих от вцепенението, грабнах кашончето с приборите и излязох в нощта. Когато исках можех да съм безкрайно бърз и безшумен, затова с няколко скока се озовах при входния портал, преди някой от съседните имения, потънали в растителност, но вперили насам стъклени очи, надничащи иззад хмела ививните растения, да е успял да ме забележи.<br />Прокарах ретината по лазерния скенер и палеца си по плазмата на звънчето на входната врата, знаейки, че по-рано през деня, надявах се без съпругата му да е забелязала, Месингбот ми бе дал достъп. Вратата се плъзна встрани и аз попаднах в синкави полумрачни коридори, облени от синя месингова светлина, пречупваща се в разнообразни форми от инструктираните с готически символи веранди, насочени към луната. Предвидливо отделих долния слой на подметките си и ги скрих в джоба на хидрошлифера си.<br />Имението бе мащабно и коридорите преливаха в стаи, а в стаите коридори, образувайки цяла плетеница от коридори и сини багри, в която трудно бих се ориентирал, ако Месингбот не бе аднал към базата ми данни карта на имението.<br />В просторната мрачна баня налапах джобното си фенерче, понеже не исках да привличам излишно внимание, като използвам осветлението. Коленичих на четири крака до украсената със златни инкрустации вана и извадих пластмасовата колба от кутията. По ръбчето на ваната мигом плъзнаха малки черни паячета, които защъкаха навсякъде, като малки мравчици.<br />Виждате ли, когато човек се потопи в горещата вана, той неизменно оставя дебел слой кожна мазнина и тъкан, полепнали като белезникава лента странично по белите й стени. Той съдържа достатъчно информация за структурата му. Дори и тя старателно да се изчисти със силни препарати, все пак поне 24 часа след употреба на ваната, човешки следи остават. А според Хари г-жа Месингбот винаги се къпеше преди приеми.<br /> 8 от паячетата сбираха информация от мазната лента в малките си чашки, като преди това внимателно я впръскваха с фин сивкав прах и изследваха почвата й, след това я подаваха на още четири - наречени анализатори. Анализаторите приличаха повече на лупички с крачка, отколкото на паячета, получаваха ли тъкан от 8-те малки работници, те я прокарваха под гръбчетата си-лупички. Ако тъканта приета от тях съвпадаше по състав с тази на Хари Месингбот, лампичката върху малките им главички светваше червено. Ако ли пък бе на някой друг, лампичката щеше да светне зелено.<br /> Първият опит даде негативен резултат. Всички анализатори светеха в червено. Г-жа Месингбот не бе оставила никаква част от тялото след себе си, въпреки че бе ползвала ваната. <br />Очевидно изнервен се упътих към семейната спалня. Там по-голямата част от помещението бе заета от огромна двуместна спалня с пухени завивки, а стените й тавана бяха старателно облицовани с огледала със сребърни рамки. Така правеха секс богаташите, помислих си. Накъдето и да погледнеш виждаш, как го правиш.<br /> Диамантът на полицата от страната на кревата, която би трябвало да се помещава от г-жа Месингбот бе почти с размерите на юмрук и с кредитите, които щях да взема за него бих могъл да си купя имение в Хага, около стотина сександроида и луксозна яхта, но дори не си позволих да се заиграя с тази мисъл. Бях дал частичен временен достъп до базата си данни на Хари, и знаех, че където и да бе извел жена си, внимателно следеше всяко мое движение.<br /> Пуснах паячетата по възглавницата на съпругата и те плъзнаха по нея, а анализаторите се наредиха отстрани по ръбчетата й като стражи. Когато спи и се върти във възглавката си човек неминуемо оставя тънки като фибри косъмчета от косата и тялото си, кожички от връхчетата на пръстите си и миниатюрни частици тъкан в постелята. Нищо! Абсолютно нищо! Само във въздуха се носеше натрапчивия нежен аромат на жасмин.<br /> Накрая едно от паячетата намери един единствен косъм, и аз щях да се разплача от радост, но когато го връчи на анализатора, се оказа, че е мой.<br /> По принцип съм търпелив човек, но този път не издържах и почти изкрещях от разочарование. По дяволите, дори и андроидите оставяха по нещо. Тази жена сякаш беше дух. <br />С треперещи пръсти събрах паячетата и ги пуснах върху бижутата на г-жа Месингбот! Нищо! После върху кухненските прибори, върху кристалните чаши! Нищо освен мазнината по пръстите на Хари! Накрая дори започнах да претърсвам вътрешността на хилядите й обувки в скрина една по една, докато накрая, чак когато получих сигнал от Месингбот, че след малко се прибират, осъзнах, че съм изгубил контрол над себе си.<br /> Проклинах се наум, но си събрах нещата, заличих следите си, доколкото можах и изчезнах.<br /><br /> Изминаха се няколко дни, не помня точно колко, защото се нижеха като един огромен дълъг ден, дни на безпаметно пиянство, на финала на които се будех най вече насред канавките или заклещен между плъзгащата се врата на входа на офиса. И да ме е търсил някой, бях изключил Наносферата си и той не би могъл да ме открие. <br /> Дори не ме тормозеше въпроса, как ще връщам, ако се наложи, кредитите на Месингбот, голяма част от които вече бях профукал по сександроиди и Джони. На петия, шестия или седмия ден от ерата на моето безпаметно пиянство се събудих, облегнат на стената с клюмнала глава, седнал в локвичка от собственото си повръщано. Отнякъде долетя светлина и аз отправих взор към прозореца, сега широко отворен, осветен от първите лъчи на слънцето. Това, което привлече вниманието ми обаче, бе не радостта, бликаща от слънчевото око, а тънката струя тъкан, която започваше от дръжката на прозореца и завършваше с дрипави кубични форми. Хвърчилото! Как бе попаднало там? Възможно ли е да съм го мъкнал през цялото време със себе си?<br /> Светкавично включих Наносферата и прехвърлих съобщенията си набързо. Три от Месингбот, две от Крейвън. Крейвън бърбореше просто small talk, Месингбот бе разтревожен, настояваше да знае, накъде върви разследването. <br />- Разтревожен съм, г-н Либърти! Адски съм разтревожен! – бършеше напрегнато челото си от застиналата пот Хари Месингбот. В очите му прозираше неподправен страх. – Последните два дни, някой се опитва да проникне в Наносферата ми. Усещам го, как я опипва…<br />Изключих визуалния секретар и набрах чичо Сан! Яркият образ на ухилената му физиономия опари ретините ми и ме накара да примижам.<br />- Ей, Соул! Къде изчезна? Нещо си зачервил нослето като те гледам! Пак ли си пиян?<br />- Слушай ме сега! Искам да ти задам един въпрос! Чувал ли си нещо за „Човека в бяло”?<br />- „Човека в бяло”? – Радостната физиономия на чичо Сан помръкна. – Не четеш ли вестници?<br />- Не! Буквите нещо ми бягат.<br />- Не може да не си чувал! Понякога цели влакови мотреси се появяват като из от нищото, пълни догоре с обгорени човешки трупове. Наистина ли не знаеш?<br />- Не, не знам! Продължавай!<br />- Ами това е! Извършителят и до ден днешен не е заловен. Разправят, че е облечен в защитен бял костюм и крие лицето си зад газова маска. Разкарва се със сглобяема огнехвъргачка, скрита в куфар, и…<br />Образът потръпна и се разводни. Мозъкът ми бе пронизан от остра болка, сякаш някой опипваше и стържеше гънките му с груби пръсти с криви изгризани нокти. Главата ми сякаш всеки момент щеше да се разцепи на две. Върху холограмното изображение, което в момента предаваше само начупени линии, се изписа подлудяващия червен надпис: ПРОБИВ В СИСТЕМАТА!<br />Мамка му! Веднага изключих Наносферата преди вирусът да засегне мозъчните ми функции. Мамка му! Мамка му! Мамка му! <br />Колко време съм го носил в себе си! Как е влязъл в Наносферата ми. Дали беше от някоя от електронните курви, с които бях преспал или бях пил нещо заразено? Така или иначе опитът за неоторизиран пробив в Наносферата ми бе налице и се замолих на Бог да се окаже просто повреда в системата, а не целенасочен вирус, който да е ровил в информацията ми, докато съм спал.<br />Защитната ми система бе изградена по законите на бета сайтовете - реална информация на първо ниво не съществува-просто цифрови полета от пароли, които крият други цифрови полета и така десет пласта защита. Този вирус трябваше да е извънземен за да пробие и десетте ми нива на защита, преди да го усетя.<br />Така или иначе се налагаше да довърша случая без лична Наносфера! Ако се свържех с някой външен да отстрани проблема сега, щях да направя информацията по случая достъпна за всяко сополиво хакерче в мрежата. Разполагах с около 48 часа преди властите учтиво да ме уведомят, че в рамките на Мегаполиса е извън закона, да се разкарвам с изключена Наносфера и да ме приберат ща не ща за подмяна. Тогава неминуемо щяха да разберат за случая и ако мацката на Месингбот действително се окажеше андроид, двама от нас отиваха зад решетките, а третия за претопяване. <br />В такъв случай непременно трябваше да приключа случая, колкото се може по-скоро. Трябваше да вляза още веднъж в Наносферата си, рискувайки по този начин да се повредя завинаги, за да изтрия цялата информация по случая, и после ако все още бях с всичкия си и не бълнувах несвързано, точейки лиги като идиотите, да докладвам повредата. <br /><br />ЗАХАРНИ ОЧИ<br /><br />Цял ден щъках насам-натам в търсене на нелегални програмисти без регистрация, докато накрая се прибрах скапан от умора и се метнах под душа. Елмазени водни бисери се разбиваха в тялото ми със силата на метеорити и избухваха в миниатюрни кристални взривове. <br />Малки паячета плъзнаха по мократа ми кожа, без да рискуват да се изпълзнат дори за миг, вкопчвайки се в косъмчетата ми и впръскаха гел в порите по бузите ми, който веднага попи. Върху гръбчетата им се отваряха миниатюрни кратерчета, те сядаха върху косъмчетата ми и кратерчетата се затваряха, приклещвайки ги; паячетата ставаха и изтръгваха косъма.<br />Чух шум от хола и извадих лазерния си дегустатор от тайника в банята. Във всяко помещение от апартамента се помущаваше тайна пролука с оръжие. Излязох от банята по хавлия, стиснал Дегустатора в ръка, той можеше да пробие дупка с радиуса на топка за боулинг по права линия в разстояние на 8-16 метра. Попаднах в мек полуздрач, който оцветяваше лъскавите метални повърхности на кухненските уреди в матово. Веднага усетих онзи особен аромат, който сякаш бе очаквал да се покажа, криейки се в сенките, в пролуките и тайните пространства между кухненските съдове, процепите на плъзгащите се врати и улеите между плочките.<br />Обърнах се и я видях. Не точно нея. По-скоро очите. Сините очи, които ме приковаха на мястото ми и ме накараха напълно да забравя за предупреждението на Крейвън!<br />„Очите! Никога не я гледай в очите!”<br />Стотна от секундата по-късно бях допрял Дегустатора в челото й.<br />Тънките й, искрящи като колиета устни се извиха, придавайки й загадъчност. <br />Сините очи, които от този момент нататък, щяха да се татуират в проломите на малкия ми мозък, и никога да не бъдат изтрити оттам, продължаваха да бъдат вперени в моите. И да исках не можех да отвърна поглед.<br />Ръката ми потрепери. Само за миг.<br />Жасмин се обърна и тръгна към банята, а аз я последвах, завлечен сякаш от тънка златна нишка.<br /> Водната пара я обгърна и я превърна в призрачно бледо сияние.<br />- Какво правите тук!? Знаете ли, че това се нарича влизане с взлом! За това могат да ви арестуват!<br />- Ти също си бил вкъщи! – рече тя безцеремонно, хладната нотка в гласа й имаше свойството да разтопява айсберги – Защо тогава и аз да не бъда у вас?<br />- Никога не съм бил у вас, госпожо! Никога не съм ви виждал и нямам представа, коя сте! – възразих аз безпомощно.<br />Жасмин протегна тънкото си пръстче и докосна връхчето на носа ми. По него запъпли малко черно паяче и надникна в ноздрата ми.<br />- Това е твое, нали! Беше си го забравил вкъщи! Дойдох да ти го върна.<br />- Мъжът Ви ли Ви разказа за мен?<br />Жасмин махна с ръка отегчено. (Отметка: Андроидите не жестикулират.)<br />- Не! Хари не знае, че съм тук! Всъщност наскоро се разбрахме да не ме разпитва къде ходя. Както и аз него междувпрочем.<br />- А откъде имате адреса ми?<br />- Говори ми на ти! Колкото до въпроса ти, Соул Либърти, да кажем, че достъпът до Наносферата на съпруга ми не е толкова труден. Да кажем, че вече знам едно друго за теб.<br />- Ти ли ми хакна Наносферата?<br />Водната пара се разсея сякаш по неин сигнал и тя се обърна и отново се взря в мен. Едната й вежда се повдигна въпросително само на няколко милиметра.<br />Наведе се над ваната и докосна един от бутоните. Водата изливаше нежни пръски влага върху вратлето й, оголените й малки гърдички, оставени незащитени от ефирната тъкан на оранжевото й потниче. <br />Усетих, че изтръпвам. Ако наистина беше андроид, в което вече бях почти сигурен, можеше да ме убие за секунди. Андроидите огъват стомана с лекотата, с която можеш да скършиш клечка за зъби. Просто трябваше да топне главата ми във ваната и натисне. После ще кажат, че съм се натряскал и съм заспал пиян във ваната. Водната повърхност се полюшкваше леко и очаквателно.<br />Опитах се да повдигна наново Дегустатора, но не можах. Просто придърпах Жасмин към себе си, усетих горещия й дъх по сънната си артерия.<br />- Не те ли е страх от вода?<br />Тя не ми отговори. Загреба с шепа от ваната и отпи. Бистра струя вода потече между устните й.<br />- Какво търсите тук, г-жо Месингбот?<br />- Видях те!<br />- Затова ли дойде? Защото си ме видяла?<br />Ако искаше да ме убие нямаше по добър момент. Трябваше просто малко да ме побутне и щях да цопна във ваната.<br />Устните ми алчно се сляха с нейните. Проникнах във влажната й кухина, усетих, как нейното езиче гали моето. <br />Съборих я на влажния под и двамата се плъзнахме един върху друг, като на бобслей, в посока кухнята, където продължихме да се въргаляме един върху друг влажни и разкъсващи дрехите си. Тя загреба покривката на масата и върху ни се изсипаха тигани и лазерни вилици, остриетата на които които обгориха гърба ми. <br />Не обръщах внимание на болката. Плъзнах език по ефирната кожа, сгъвката между ключиците, по вратлето в посока на меките малки гърди, чийто влажни зърна се втвърдиха при допира.<br />Плъзгайки се двамата един върху друг върху плочките достигнахме до хладилния отсег, чиято врата се плъзна настрани при допира ми, аз награбих качето с бита сметана й и го разнесох отгоре й.<br />Тялото й, обагрено досега в синята светлина на звездното небе, сега се оцвети в бронз. Тя разтвори крака, вкопчи остри нокти в задните си части и ме пое в себе си.<br /><br />Любихме се с часове, накрая я оставих в леглото и щъках от стая в стая като блуден призрак, забравяйки кой съм и за какво съм тръгнал. Приковаваха ме сините й очи, които внимателно следяха всяка моя стъпка. Знаех, че оттук насетне, където и да отида, каквото и да направя, този поглед, начина по който просто седеше гола в леглото и ме наблюдаваше съсредоточено със сините си очи, щеше да ме преследва завинаги. <br />Накрая се отказах, за каквото и да бях тръгнал и легнах до нея. Никога не бях виждал по съвършени извивки. Тялото й сякаш бе изваяно като скулптура и точно като скулптура не излъчваше абсолютно никакво чувство, просто бездушна хладна ослепителна красота.<br />- Чувала ли си... Понякога хората се събират с идеята, да си кажат най важните неща на света, и накрая не си казват почти нищо! – заключих философски аз.<br /><br />Пет часа сутринта е. Тялото ми не спи. Въпреки, че 3 часа по-рано изравних дишането си с нейното. <br />Не бих си позволил да заспя. Не и с нея до мен. Бе толкова лесно просто да се отпусна в обятията й да заспя като пеленаче в гръдта на майка си, но мисълта, че може и да не се събудя след това, ме накара да остана буден, създавайки илюзията, че съм заспал. <br />Сребърното кръстче на вратлето й имаше слот в долната си част, отдавна бях забелязал това. Много внимателно го поех в ръка и вкарах слота в капсулата на значката си. Разнесе се тихо пращене и информацията потече от едното кибертяло в другото.<br />Тя продължаваше да диша равномерно, голите й гърдички бавно се издигаха и спускаха, ако само се правеше че спи, бе перфектна актриса. Отделяйки значката си от кръстчето й, по невнимание натиснах скритата пластина в нея и лицето на Жасмин се обагри от синя проекция. Значката ми с информацията от кръстчето излъчваше триизмерна графика или поне част от нея, на карта, която описваше сложен лабиринт, в който измежду сините линии пресъздаващи безкрайни призми от криволичещи и пречупващи се едни други тунели, лазеше и една червена, която слизаше все по-надолу и по-надолу. Графиката свършваше някъде по средата, може би това беше само част от карта.<br />Остана само косъма. Докоснах с тънка лазерна игла меката й коса и един тънък като нишка от паяжина косъм се отдели и попадна в дланта ми. Тихичко се измъкнах от леглото, за да го скрия в сигурна капсула. Сърцето ми сякаш спря своя ход, когато чух гласа й.<br />- Знаеш ли? Ако си искал косъм от мен, за да ме проверяваш, трябваше просто да си поискаш. Щях да ти го дам.<br />Жасмин стана, облече се с грацията на принцеса и напусна апартамента. След нея остана само горчив дъх на жасмин й сенките, които през останалата част от нощта щяха да рисуват името й по стените. <br /><br />Първото нещо или по-скоро първите няколко неща, които направих на сутринта, бяха да нахлузя хидрожакета си, да надяна широкополата шапка Хъкълбери Фин, да хукна нанякъде, да забравя за какво съм тръгнал, да се върна обратно вкъщи, да изпия още две горещи кафета, отново да тръгна при това тичешком надолу по стълбите, на най долната да се сетя, че съм тръгнал по чехли, да се върна за втори път и в крайна сметка да си поръчам такси, което паркира точно пред прозореца.<br />След по малко от двадесет минути бях при чичо Сан.<br />- Ооооо, Соул Сан! Буда вижда твое лице, Соул Сан! Душата тий чиста и твой път ши бъди изпълнин с упаснусти, но правдив и чист кат пролитен цвят.<br />- Да, и аз се радвам да те видя чичо Сан! Дай нещо за хапване, нещо с повечко жълтък. А между другото пристигна ли ми поръчката?<br />- Може и пък и да е под тезгяха, Соул Сан! – намигна ми с хитро той и плъзна под носа ми жълтеникава димяща купичка, от която се носеше незабравим аромат.<br />- А ти не си ли си беше забравил тези сто кредита, последния път, когато разцъкахме виртуален покер. – Подадох му картата си скрита под кърпичката и само с едно ловко движение той успя да я прокара по езика си и да я върне обратно.<br />Чичо сан мистериозно извади някъде изотдолу нещо старателно увито в няколко пласта дебела амбалажна хартия и я разви, оглеждайки се страхливо на всички страни, само колкото да надникна.<br />Вътре Метален цилиндър, в чиято вътрешност пробягваха зелени волтови дъги, подаде звуков сигнал, че е активиран. Чичо Сан мигом го скъта обратно с ловкостта и скъперничеството, присъщи за гризач скатаващ в хралупата си възедър желъд.<br />- Нямаш представа, на какво се подложих, за да се докопам до това. – в гласа му се четеше страх. - Тук е само за малко, след това ще го върна. Дай да проверя стоката и да приключваме. <br /> С треперещи пръсти подадох капсулата с косъма на Жасмин. Вече знаех, какъв ще е резултата, просто нямах смелостта да си го призная.<br />Чичо Сан изчезна за миг иззад тезгяха, а след това отново се телепортира пред мен.<br />- Соул, не знам какво е това, но каквото и да е, определено не е от тази планета. Соул да не би… Да не би да става въпрос за извънземно…?<br />Бях вече адски изнервен, да не споменаваме и недоспал, затова може и да съм креснал.<br />- За Бога човече! Просто кажи, какво е!<br /> Лицето на Чичо Сан доби сериозно изражение.<br />- Това е човешко ДНК! Не знам за какво си го мислил, но това си е най-обикновено човешко ДНК!<br />Прескочих тезгяха въпреки неистовите протести на чичо Сан и разгърнах амбалажната хартия. Върху черното мониторче под стъклото на цилиндъра бе изписано с големи зелени букви: <br /><br />ХОМО САПИЕНС<br /><br />Върнах се на мястото си, но не можах да си уцеля устата с горещия омлет. Просто умът ми не побираше това. Как може да съм бил толкова глупав? Как може дори за момент да съм си въобразил, че нерегистриран андроид може да се разхожда на свобода, да се жени, да изневерява на съпруга си?<br />Изобщо не бях забелязал двете масивни тела в черни костюми, които някакси се бяха озовали от двете ми страни. Обаче усетих разместването на въздушните молекули, когато единият посегна да ме сграбчи и наврях чинията с горещия омлет в лицето му. Онзи изрева и замахна, но уцели с тежкия си юмрук другия право в лицето, защото предвидливо се бях навел.<br />Храбрата ми съпротива обаче бе бързо потушена и двамата ме замъкнаха към паркираната в близост черна аеролимузина. Чичо Сан не реагира.<br />- Ти! Ти ли си им казал, че ще ме намерят тук?<br />- Спокойно, Соул! – рече чичо Сан – Те са ми приятели. Просто искат да поговорят с теб.<br /><br />В лимузината се бе разположил дядка в млечно бял костюм с бяла вратовръзка и бели ръкавели. Той леко отпиваше от искряща чаша бренди, с леко нацупена физиономия, сякаш чашата му дължеше пари. Когато двете маймуни ме стовариха на кожената седалка пред него, кутрето му потрепна за миг.<br />- О! Мосю Соел! Каква приятна изненада. – измърка той. – Носите ли ми мартини?<br />- Соул! – отвърнах аз – И не ви нося мартини, но вие можете да ми предложите малко бренди.<br />Дядката някак с досада щракна с пръсти и едното от човекоподобните награби една от кристалните чаши, наредени в близост и бутилката. Явно подобни функции, подобаващи на добрия етикет и коренно различни от това да блъскаш глави на непознати хора в тухлени стени, не му се удаваха особено, защото по време на краткия си спектакъл успя да олее и мен и себе си и дядката.<br />- Ооо, Астор! Как може да си толкова невъзпитан. Ами че имаме гости. – измяка недоволно дядката. – Някой да изхвърли Астор навън. На улицата. Астор ще си ходи пеша до вкъщи днес.<br />Другата горила успя да ме прегази, минавайки през мен, докато изхвърляше колегата си от колата, онзи колоритно полетя навън и си падна на главата си. Докато отпивах от брендито си ми хрумна забавната мисъл, да си поискам още една чаша и да се освободя и от другия гард, но в крайна сметка заключих, че ще е прекалено злобно от моя страна.<br />- Името ми е Карпентър! Частен колекционер и приятел на животните. – рече дядката развеселен. – А вие Мосю Соел май сте нервен! – Сам забелязах, че ожесточено тропам с пръсти по повърхността на чашата. - Сигурно изгаряте от нетърпение да научите, защо сте тук!<br />- Определено изгарям от нетърпение.<br />- Подочухме за малката Ви поръчка с Алфонс. – дядката кимна благосклонно на неандерталеца до мен. – С Алфонс сме искрено заинтересовани да помогнем с всичко… - Дядката посочи нагоре с показалец, сякаш намесваше и божията сила… - с абсолютно всичко, за да помогнем на вашето малко разследване.<br />Не се учудих, че и той знае. Напоследък имах чувството, че докато спя целия град ми рови в Наносферата и знае всичко за мен – всеки един случай, който съм имал, всяка една тайна, дори часовете ми за мастурбация. <br />- Вие ли ми хакнахте Наносферата?<br />- Ние не знаем за какво говори мосю Соел, нали Алфонс! Не, не сме Ви „хакнали” Наносферата! – старецът изплю думата „хакнали” сякаш бе нещо мръсно, случайно попаднало в устата му – Имаме си други източници.<br />- Добре тогава! Давайте по същество, че си имам работа.<br />- По същество ли, г-н Либърти! По същество нашата скромна организация е готова да ви предложи абсолютно същата сума, която ви е била предложена до този момент, за да откриете абсолютно същото нещо.<br />- А то е?<br />- Просто да разкриете дали въпросната персона е андроид! Както вече казах, готови сме да ви се отплатим пребогато за услугата, освен това именно нашата намеса доведе до безпрепятственото изнамиране на тъй наречения ДНК анализатор, чието нерегистрирано присъствие както знаете е незаконно.<br />- Сериозно ли? Ами че това звучи адски щедро от ваша страна, г-н Карпентър. – избиваше ме на смях. – А между другото, някакси ми убягна по време на разговора ни – какво колекционирате?<br />- Андроиди, г-н Либърти! И ако трябва да сме по-точни – СЕКСанроиди! – дядката натърти на думата секс. – Гордея се с това, че притежавам най-богатата колекция от сександроиди в света. Имам всички модели сександроиди, създавани някога в рамките на Мегаполиса, садоандроиди от Зверополиса и дори възможно най-редките модели с порцеланово покритие от далечния Архипелаг. Забележителна колекция, мосю Соел, задължително трябва да я видите някой път.<br />- И какво? Искате да направите клиентката ми част от малката си колекция. В смисъл да я изключите и да я напъхате в епруветка? Е, ще трябва да ви разочаровам, г-н Карпентър. Мацето е човек.<br />- О, ние не сме напълно убедени в това, г-н Либърти. По-скоро сме убедени, че вашето малко разследване въобще не е приключило.<br />- Оставете ме тук ако обичате!<br />Докато излизах от колата ме догони гласът на стареца.<br />- Не забравяйте да ни посетите, г-н Либърти! Непременно трябва да разгледате нашата малка колекция. <br /><br />Първото нещо, което направих веднага след това, бе да се разходя до летищната централа и да поръчам билет до Уайоминг. Любезно отклоних предложението на летищния персонал, представен от два небесносини робота с по едно самотно червено око скенер, вперено в мен, да изтеглят сумата по прехвърляне направо от Наносферата ми и се разплатих с личната си кредитна карта.<br />(Сумите в кредитните карти все се съхраняват в отделна Наносфера, наречена Световна Еволюционна Банка.) <br />Бялата цилиндрична летяща конструкция на лъснатата от защитна пяна писта, блестеше самотно на слънчевите лъчи, докато миниатюрните в сравнение с величествената й конструкция аеровози започнаха да се прикачват към нея, превръщайки я в тежък електрически грозд, натежал от метални зърна, пълни с товар от плът и кости. В далечината тежките сплъстени облаци започнаха да се разсейват и за пръв път от множество месеци насам видях небето, 99 процента от годината забулено от злокобни мъгли и буреносни маслиненочерни масиви, изливащи се в отровни дъждове. То бе синьо и чисто, като сините й очи, от които бе останала само синината, всемирна и разтапяща се като влажна захар на слънчевите лъчи.<br />Група нахални холограми успяха, докато още бях в движение да набутат рекламни брошури през полуотвореното странично стъкло, рекламиращи екскурзии до любезните пристани на Кипър и далечните мистични масиви на Архипелага. <br />Когато прикачих старинния си Форд, вградените сензори мигом ме предупредиха с механичен не дотам заинтересован женски глас, че срока за подмяна на возилото ми е изтекъл и движейки се с него на такава височина, рискувам здравословното си състояние.<br />Изключих го отегчено, аерофлотът се възнесе и не след дълго заплувах сред бели пухкави облаци, които образуваха от всичките ми страни разнообразни животински форми и лица, много лица… Пухкавите им очи останаха вперени в мен, докато не се унесох и заспах.<br /><br />Уайоминг, бивша част от пустинни масиви, наречени Тексас, ме посрещна с прашни пусти пътища, по които прахът се вдигаше на горещи нервни облаци прах и полепваше от вътрешната страна на стъклата на аерофорда ми, под ноктите ми, в ноздрите ми, инжектирайки ми сухия вкус на пустиня, а най вероятно и в карбуратора на колата, който без съмнение по-късно през деня щеше да ми донесе неприятна изненада.<br />Умирах за глътка студена кола и спрях край крайпътна бензиностанция откъдето се снабдих с цял пакет, а после използвах и външната Наносфера на електронния пристан, на който мързеливо се бе излегнало мутирало рошляво псе и издаваше насечени гърлени звуци. <br />Според информацията в Наносферата, можех да открия въпросния г-н Сънилейн само на 30-тина километра оттук, той обгрижваше частна ферма за увредени клонирани овце. Купих си една сива каубойска шапка от сувениршопа до бензиностанцията и запънах палци в цепките на джобовете на дънките, като едновременно с това за посъзерцавах пясъчната виелица, разнасяща кълба сено, които се гонеха и блъскаха едно друго. Постоях така, досущ като Джон Уейн, човекът с каменно лице от старите каубойски филми, сякаш се готвех всеки момент да извадя пищаците. <br /><br />ПАСТИРЪТ<br /><br />Билата на далечните планински върхове бяха покрити с фина пелена слана, а синьото небе се разливаше по краищата в кадифено сияние. Докъдето поглед стигаше се разстилаха тучни зелени поляни, надупчени тук там като очи от малки сини езерца, и тънки като кръвоносни съдове вадички. От двете страни на тревистата долина се диплеха широколистни гори, тихи сега и потънали в сенките си.<br />Тишината, застинала като поточетата в далечината, бе прекъсвана спорадично от протяжно блеене. Слънцето прежуряше, а тялото ми струеше в горещи линии пот.<br />Пастирът седеше безмълвен и неподвижен като статуя и наблюдаваше стадото си. Може би му липсваше само синтезаторна флейта, която да поднесе към устните си и от накрайника й да се понесат игриви кънтри мелодии.<br />Стадото се състоеше от мутирали овце, някой от тях с по две глави, повечето кривогледи. Затова пък телата им бяха нашарени с гъста, чиста като белтък вълна, която блестеше отдалеч като сребърна. Овцете вървяха на зиг заг или пък се опитваха да се прескочат една от друга, като от време на време тупваха тежко на земята, а бдящия в близост велоцираптор мигом се озоваваше там, нежно ги захапваше за вратовете със зловещите си челюсти и ги повдигаше отново на краката им.<br />Велоцирапторът явно ме усети. Поспря за миг, клатейки глава сякаш душеше въздуха, застина като пернато, преди да клъвне поредното зърно и с няколко скока се озова пред мен. Острите му хищнически нокти перфорираха земята, при всяко оттласкване от меката почва, а аз се бях вторачил в тях като хипнотизиран, забравяйки, че само с един лек замах, той може да разпори корема ми с нокъта си, с останалите да извади още топлите ми, димящи черва и да ги поднесе към разтеглената си в кръвожадна усмивка паст.<br />Усетих горещия дъх на велоцираптора в лицето си, но и без него влечугото ме изгаряше само с поглед. Жълтите му ириси се бяха впили като игли в моите, сякаш рапторът само чакаше сигнал да ме разкъса на съставните ми части и да разпилее вътрешностите ми по цялата долина.<br />- Ханс, ела тук, Ханс!<br />Влечугото се извърна и сякаш се ухили още по широко. Бях чувал, че усмивката на тия хубавци крие около 80 остри като бръсначи зъби. Хвърли ми един последен зъл поглед, който сякаш ми казваше: „Пак ще се засечем друже! И следващия път един от двама ни ще си тръгне разпран, и туй май няма да съм аз!”<br />С два скока Ханс се озова при пастира на стадото, който приповдигна леко бялата си каубойска шапка и го почеса по врата. Животното примижа.<br />- Ханс е добричък, господине! – провикна се пастирът. – Ама не обича непознати! Не! Бога ми, сър, хич не ги обича! <br />Пастирът плясна животното по хълбока и то се впусна надолу по хълмчето, към две от повредените овце, които безуспешно се опитваха да се сбият, но все не успяваха да си уцелят главите. <br />- Седнете при мен, господине. – Непознатия и протегна към мен мускулестата си мазолеста ръка, по която бе запретната чистичка овехтяла риза на карета. Загорялото му от слънцето лице се разтегли в чистосърдечна усмивка, а сините му очи заблестяха с искрите, нашарили спокойните езерца в далечината. – Джеф! Джеф Сънилейн!<br />- Соул Либърти! Приятно ми е! – стискайки ръката му усетих силата на желязна захватка.<br />- Какво те води насам, Соул Либърти? Рядко идват чужденци по тия краища! <br />- Работа…<br />Очите му продължаваха да блестят.<br />- Откъде си, г-н Соул?<br />- От Мегаполиса! – отвърнах.<br />Пастирът се намръщи.<br />- От Мегаполиса, викаш! Значи не идваш с добри новини. Нали? Там небето винаги е забулено, забелязал ли си господине. Винаги е черно. Не е като тук. Тук небето винаги е чисто.<br />- Така си е! – Покрих горната половина на лицето си с каубойската си шапка, защото в обедната дрямка слънцето прежуряше. – Откъде сте се сдобили с раптор?<br />- Всъщност това е Deinonychus, господине, доста по бърз е от раптор, уверявам те. Поръчах си го. Струваше ми цяло състояние, но е безупречен.<br />- Не се и съмнявам в това.<br />- Боб, господине? – пастирът дружелюбно ми подаде полуотворено канче боб от микровълнова консерва, който приканващо бълбукаше в червения си сос, под напора на жестоката жега, сякаш току що свален от огъня. – Малко ще попръдваш от него после, но иначе е сладък като мед и адски сочен! В големия град няма да намериш такъв.<br />- Не, благодаря ви Джеф! – махнах с ръка. – Но нещо ми направи впечатление и исках да ви питам… <br />- Кажи, господине!<br />- Не, че е нещо важно. – повдигнах рамене небрежно. – Просто го забелязах. Всяко четвърто изречение ли завършвате с „господине”?<br />Пастирът ме стрелна с поглед, който би трябвало да изразява едновременно тревога и опасение, но сега излъчваше просто някакво студено спокойствие. Усмивката му се бе изпарила за миг, като лятна мараня.<br />- Всъщност мога и без „господине”! Ако така ще ти е по удобно! – Гласът му бе далеч по делови, добил хладните нотки на растяща неприязън. – И понеже ще я караме по същество. Какво те води насам и има ли нещо, с което мога да ти помогна, Соул Либърти!<br />- Добре! – замрежих очите с ръка, изследвайки трапчинките в каменното му лице, разположени сякаш до милиметър на еднакво разстояние една от друга, и едновременно с това извадих холограмната си значка и му я показах. – Работя като частен детектив в Мегаполиса. Имам няколко въпроса за Вас.<br />- Частен детектив? Има ли такава работа още? – изсмя се сухо Сънилейн.<br />- Името Жасмин Сънилейн говори ли Ви нещо?<br />- Кой те е наел, Либърти?<br />- Няма значение. Името Жасмин Сънилейн, говори ли Ви нещо?<br />- Да, това е племенницата ми. Да не е загазила нещо?<br />Последното бе изречено с глас, равен като външната линия на холограмно изображение на прясно боядисана стена. <br />- Не засега. Но разследването ми е свързано с това да разбера повече за нея.<br />Пастирът като че ли се изнерви. Пръстите му учестиха барабаненето си по микровълновото бобено канче. Между белите редици на стадото злите очи на велоцираптора не слизаха от мен.<br />- Няма нищо за разбиране. – рече Сънилейн. – Родителите й починаха като беше малка и оттогава аз се грижа за нея. Откакто замина за големия град почти не сме се виждали, а още по-рядко се чуваме.<br />- Странно. Според близките й тя идва да ви навести поне веднъж месечно. Последният път е било преди пет дни. Не може да не си спомняте?<br />- Знаеш ли какво, Либърти! – гласът му бе метал, сякаш току що бе приел играта на котка мишка и обмисляше ход с фигурите си върху шахматната дъска. – Току що си спомних, че наистина намина да ме види този уикенд. Идва да ми помага от време на време да постегнем фермата…<br />- Хммм, според нея сте били тежко болен, Джеф! Тежко болен и на легло!<br />- Да! – За пръв път видях объркания поглед на Сънилейн, който до този момент се бе опитвал да прикрие очите си под сянката на шапката. – Наистина бях болен.<br />- И оздравяхте. Тя ви вдигна на крака, така ли?<br />- Точно така!<br />- Болестта ви има ли нещо общо с това, че не се потите, Джеф?<br />- Не се какво…<br />- Че не се потите. – казах аз с невинния глас на девствен единадесетокласник. – Тук е колко… 30-тина градуса? А вие седите на слънце поне от няколко часа. Но пък ризата ви е абсолютно суха, Джеф. Как така?<br />- Вносна е! - процеди Сънилейн. – От Хиперполиса. Попива влагата.<br />- Аха, попива влагата значи! – Загледах се адски съсредоточено в пространствата между ноктите и меките възглавнички на пръстите си, сега влажни от гореща пот. – Но от колкото и време да седите тук, Джеф… Не може да не сте жаден! Кола?<br />Подадох му стекчето леденостудена кола, но той поклати глава. Шах, силиконово копеле!<br />- Не сте жаден, Джеф?<br />- Знаеш ли какво, Соул! Или както там ти е шибаното име. – Той вече не се опитваше да прикрива неприязънта си и повдигна каубойската си шапка. Очите му бяха влажни и студени като кубчета лед. – Тъй като явно не си дошъл чак от Мегаполиса, за откриеш, дали съм жаден, а аз вече бях тъй добър да ти отговоря на всичките въпроси, ти предлагам да се разкараш. И тъй като си на чужда собственост, а туй си е престъпление, ти предлагам да го направиш веднага. <br />- Ще бъда честен с теб, Джеф! – извадих ДНК дегустатора. Чичо Сан сигурно вече бе открил липсата му и правеше задни кълба от яд. – Имам съмнения, че си нелицензиран андроид. Няма да си тръгна, докато не те проверим, а ако се окаже, че си, може и да спестя тази информация на властите, ако ми съдействаш!<br />- Спести си анализата, гусине! – гласът му вече като че бе изстискан, опустял от нотки. – Отсега ти казвам, че съм. Надявам се да си е струвало, като се има предвид, че ти остават около 12 секунди живот.<br />Следващото, което каза смрази кръвта ми и някак успя да набута все още туптящото ми сърце право в хранопровода. <br />- Ханс! – провикна се пастирът. – Ханс, разкъсай, г-н Соул! – обърна се към мен. – остават ти около 8 секунди живот, Соул! Можеш да се опиташ да бягаш, но Ханс развива средна скорост от 80 км/час и не би имало особен смисъл.<br />Велоцирапторът вече подскачаше насам с широко разтворени челюсти, а зъбите му блестяха някак хипнотично. Светкавично опрях лазерния Дегустатор в слепоочието на Сънилейн.<br />- Кажи му да спре! КАЖИ МУ ДА СПРЕ ВЕДНАГА!<br />- Много си глупав да идваш тук, Соул! – промълви пастирът. – Между другото остават ти около две секунди.<br />Не знам, откъде извадих тази скорост. Никога не съм бил, чак пък толкова бърз. Но ужасяващият пронизващ страх, който ме бе стиснал за гърлото някак бе успял да телепортира ръката ми 90 градуса встрани, чудовището надвесило се над мен в скок изквича болезнено като прасе и приземи около 80-килограмовата си маса право върху Сънилейн. След досега с колта ми, черепът му бе като изгребан с черпак. Мълнията на дегустатора проблясна и изчезна като слънчев отблясък в синьото небе. <br />Тъй като първи досег с кожата на пастира осъществиха дългите извити нокти, преди разплискването се разнесе разпарящ звук, стотни от секундата по-късно синтетичните черва на Джеф Сънилейн се разпиляха по зелената трева. Сред тях имаше и истински човешки органи, влажни и кървавочервени, или поне изглеждаха като истински. Скоро тя се обагри в сини ликвиди, които се втвърдиха и се превърнаха в желе. Под велоцираптора Джеф махаше с ръчички и крачета като размазана стоножка. <br />Пролазих по динозавърския труп и застанах лице в лице с андроида. Набутах колта в ноздрите му.<br />- Сега на теб ти остават около три секунди живот, Джеф! Ще ти вкарам един в силиконовия мозък и ще се отнесеш право в Хиперсферата, обещавам ти. – изсъсках. – Освен ако решиш да бъдеш добро момче и да ми съдействаш! Кой е създал Жасмин?<br />- Да ти го начукам ченге! – Джеф изплю в лицето ми синя каша. – Аз така или иначе вече съм мъртъв!<br />- Кой я е създал? – изкрещях и набутах връхчето на дегустатора дълбоко в ноздрата му. <br />- Майната ти!<br />- Защо има човешко ДНК?<br />Андроидът затрепери, а главата му завибрира. Очите му се забелиха, кожата му се нацепи и от нея заструиха сини фонтани каша. <br />Хванах лицето му с ръце и обърсах с ръкава си кашата.<br />- Вижжжж черррр… вата ми. Половината от мен е…<br />- Какво е половината от теб, Джеф?<br />- Човек… Половината от мен е човешка плът… <br />- Трансплантирани ли са ти тези неща, Джеф?<br />- Не! Правим си ги. И това е само началото. Аз съм междинен стадии. Тя! Тя е в последен. <br />- Последен? <br />- Нямаш никаква идея срещу какво се изправяш ченге! Тя ще те… Тя ще…<br />- Какво ще направи тя, Джеф!<br />Той възкликна някак уморена. Звуците, изтръгващи се от устата му, бяха като стържене на ръждясал метал.<br />- Тя ще те изяде, гусине! Не само физически. Ще изяде душата ти.<br />Андроидът най-после застина. Синята каша по лицето му посиня и изпусна ужасна воня на разложено.<br />Отдалечих се на няколко крачки и се строполих на земята. Хванах се за главата. Бях ли чул това, което бях чул току що?<br />Никога не съм и предполагал, че ще чуя от андроид думата „ душа”. Мислех, че за силиконовите мозъци, това е просто утопия, фикция, част от човешката вселена. Самият факт, че бях чул това от копие на човек, накърняваше тънката стъклена граница между неговия свят и моя и насаждаше у мен натрапчивата мисъл че онова размазано петно вече не е то, а той. <br />Върнах се отново и откъснах сребърното кръстче от врата му. Когато го включих към значката си двете карти се сляха, образувайки призма, и се завъртяха, а линиите, набраздили картите заблестяха в червено и синьо.<br /><br /><br />ХВЪРЧИЛО<br /><br /><br />В съня си отново се върнах в Тексастката долина, заобиколен от ромола на близкото поточе, песъчлива рехава трева и влажните останки на Ханс и самотния пастир, премазан от него. Въпреки, че беше мъртъв Сънилейн съумя да повдигне разкашканата си глава и да ми смигне:<br />„Ханс е добро, момче, гусине! Той просто си играе!”<br />Това което за миг бе пробягало като слънчев отблясък по далечните сухи плата на пустинята, се върна като отдавна забравен спомен за нещо мимолетно и недосегаемо като пустотата на празна улица. Две човешки сенки, които съзрях с крайчеца на окото си през една от невидимите стени на призмата, веднага се скриха зад склона, сякаш никога не бяха съществували.<br />Събудих се разтреперан, сякаш сенките бяха се скрили в мрачните кътчета на ириса и ме бяха последвали, в старинния Форд, на гроздовия самолет и чак тук през тунелите на лабиринтовидния Мегаполис, чак до дома ми, за да ме преследват в кошмарите ми.<br />А може би двете сенки просто ми се бяха привидели и ме събуди не тръпката и ужаса, който ми внушаваше тази илюзия, а студеното брулене на вятъра от отворения прозорец.<br />Станах да го затворя и за мое учудване, видях за дръжката му завързано хвърчило, което се вееше на вятъра. Хвърчилото ми се стори някак адски познато.<br /><br /><br />***<br /><br /><br />Рано сутрин градът се събужда и се протяга иззад ъглите на уличните паяжини бавно започват да надничат фаровете на аероскутери, бързащи да отведат притежателите си на работното си място, скитници изплуват изпод камари кашони, бавно широката дъгова улица започва да се оглася от рев, вой на сирени, звън на холограмни рекламни пана, забързани стъпки, прокрадващи се стъпки, стъпки, догонващи или бягащи от други стъпки.<br />Продавачите по бакалиите и бръснарите бавно мият омацаните си в тиня стъкла, неонови надписи проблясват в отчаяни напъни и накрая все пак светват трепетливо, като все пак накрая някоя буква остава тъмна, превръщайки надписи като ТОПЛИ ОРИЗОВИ ПИТКИ в ТОПЛИ ОРИЗОВИ ПТКИ, електронни котараци се ухажват взаимно с провлачено мячене от срещуположни балкони, тук там профучава хео лифт, натоварен с небесносини сександроидки и опръсква аеробалтона ми с калните лепкави води на Мегаполиса.<br />В кафенето „Сутрешен сюрприз” ме чака Крейвън, който се е подпрял баровски на една от месестите кожени седалки. Докато наблюдава тържественото ми пристигане критично, вниманието му се отделя за миг и се приковава плътно върху дупето на минаващата наблизо сервитьорка, след това отново се връща към мен, Крейвън повдига едната си вежда и цъка с език.<br />- Бре! Мче ти от два метра вониш на пор, войводо! Кога най после ще откриеш вълшебствата на добрия стар течен сапун?<br />- Здрасти Крейвън.<br />Сядам срещу него и се облягам напред на лакти. Някъде отстрани ме лъхва вълна свеж влажен въздух.<br />Сервитьорката с качественото дупе някакси се е телепортирала до нас. <br />- Кафе тъмно. <br />- С какъв вкус. –изрецитира тя. Под тънката синя материя на блузката й се подават набъбналите й гърди. – Имаме с вкус на боровинка, с вкус на ягода, с вкус на банан.<br />- Нямате ли просто кафе с вкус на кафе?<br />От устните й въпросително се издува розовия балон на дъвката й.<br />- Дайте му с вкус на боровинка – добавя Крейвън – и добавете един омлет с бекон.<br />Когато мис „Екстра дупе” се изнася Крейвън се навежда напред, сякаш да ми сподели правителствена тайна, от която зависи живота ми. От чантата на бабето, седнало на съседната маса се подава рошляв бял пудел и наостря уши, сякаш, за да не изпусне нещо.<br />- Разбрах, че си ходил до Тексас.<br />- Хех. Явно съм станал някаква звезда или нещо от сорта. Всички знаят къде ходя и какво правя.<br />- Не се нервирай де. Хари ми каза.<br />- Извинявай. Нещо съм изнервен напоследък.<br />- Слушай, Соул! – Крейвън ме гледа изпитателно в очите, сякаш там ще открие отговора и непреклонната истина за човешкото битие – С Хари се познаваме от ей такива келеши. Имам предвид, че го чувствам адски близък. Този случай е не по-малко важен за мен, отколкото за него. Затова трябва да ми кажеш! Откри ли това, което търсеше в Тексас…<br />- Нека просто кажем, че открих нещо, част от нещо по-голямо – въздъхвам – Но за това ще си поговоря с Хари малко по-късно днес. Нали се сещаш, колкото и добри приятели да сте, и колкото и добри приятели да сме двамата с теб, това е поверителна информация по конкретен случай. А аз все още съм ченге, Крейвън. Ако не по значка, поне по сърце.<br />- Добре. Няма да настоявам. Но трябва да те предупредя. По улиците се носи слух, че някои доста важни клечки са ти вдигнали мерника.<br />- Да, можеш ли да повярваш, онзи ден се возих с личната лимузина на Даниел Карпентър.<br />- Даниел Карпентър? – повдигна вежда Крейвън, не учудено, някакси по скоро отбеляза получената информация. – Даниел Карпентър, милионерът? Той пък какво общо има…<br />- Не знам. – плъзнах показалец по огледалната повърхност на тежкия пепелник. – Но ми предлагаше кредити. <br />- Кредити? За какво?<br />- За абсолютно същото нещо. За информация.<br />Навън три аероскутера форсират по хоризонталата. Три хлапака се изпреварват със смях оставяйки зад себе си гъсти червени пушечни дири. Вятърът, който вдигат, развява хидрошлифера на млада жена, към 30-те, разкривайки незащитените части от тялото й.<br />- Стой настрана от Даниел Карпентър, Соул! – казва Крейвън - Този човек може да бъде изключително опасен. Знаеше ли, че членува в сектата на инсомните.<br />Досещах се. Сектата на инсомните е частна организация, чиито дейности включват сключване на сделки за отстраняване на конкуренти, залагания на черния пазар, спонсориране на снъф и всякакви други дребни извратени забавления, които могат да зарадват само представителите на висшите аристократични прослойки. <br /> За мен това вече нямаше значение сега. Звънът на чаши от съседната маса ме пренесе в един друг свят на жасминово ухание и нежна плът, шепнеща името ми. Сигурно съм зареял поглед, защото Крейвън усети липсата ми на концентрация.<br />- Виждал си я! Видял си я нали! – Ръцете му неусетно бяха стиснали моите. – Говори ли с нея?<br />- Какво значение има, Крейвън? – измъкнах се от хватката му – И изобщо защо е толкова важно това за теб?<br />- Нищо – Той махна с ръка – Забрави. <br />Очите му бяха погаснали и само за миг улових искрица от пламъка, който ги бе обладал преди малко, и който адски ми напомняше за нещо, което бях видял в очите на Хари Месингбот.<br />- Не, кажи ми.<br />- Просто като виждам какво му причинява… – въздъхна Джо Крейвън - не искам същото да се случи и с теб.<br />- Какво да се случи с мен, Джо…<br />Джо Крейвън ме изгледа някак подигравателно.<br />- Мъжете се влюбват в нея, Соул, не си ли забелязал. <br />Отвърнах на погледа му със същата привидна откровеност.<br />- За да отговоря на въпроса ти, не съм разговарял с нея. Виждал съм я отдалеч.<br />Значката ми иззвъня и аз увих миниатюрната нишка, която излизаше от нея, на нивото на очите си. Настроих сигнала на личната си честота. Откакто Наносферата ми се разстрои мистериозно можех да използвам само външна връзка, до която достъп имаха само Месингбот и чичо Сан.<br />- Соул! Соул! Трябва да дойдеш веднага. – Лицето на Хари бе разтревожено и още по запотено от обикновено. Като зачервена разтревожена баничка. – Тя отново е изчезнала, този път без предупреждение. Адски съм разтревожен, Соул, моля те…<br />Свалих жичката от очите си и я прибрах. Крейвън ме гледаше изпитателно.<br />- Какво има? Станало ли е нищо.<br />- Не. Нищо. Не се притеснявай. Трябва да тръгвам.<br />Приготвих се да стана и плъзнах кредитната си карта по ръба на масата, там където се намираше кода.<br />- Само едно последно нещо. Чувал ли си някога нещо за „Човека в бяло”?<br />- Човека в бяло? – Соул зяпна – Не четеш ли вестници?<br />Соул метна последния брой на Мегаполис Дейли пред мен и натисна едно от заглавията. Снимката под него проектира във въздуха и ужасната картина на обгорени човешки тела някак изобщо не се връзваше с фона на млечния ягодов шейк на Крейвън.<br />- От няколко месеца се случва влакови мотреси да излизат от по долните етажи на метрото по този начин – отбеляза Крейвън – пълни с обгорени човешки тела. Всъщност, според тази статия-някои от тия изобщо не са хора, а андроиди, но властите покриват всичко, нали се сещаш.<br />Гледах овъглените човешки останки, които все още димяха в 3Д, сякаш се намирах на самата влакова мотреса. Месото бе почерняло и откриваше кости и зъби, очите бяха окапали в бледа каша, размазана по черните очни кухини, тук там овъглени пръсти се протягаха, като в отчаян призив за помощ.<br />- Кой? Кой е направил това?<br />- Човекът в бяло. – рече Крейвън – Или поне така твърдят вестниците. Разправят, че някакъв психопат с черно куфарче се разкарвал из Мегаполиското метро. Някъде из долните етажи тоя ненормалник вади от куфара защитен бял костюм и противогаз и сглобяема огнехвъргачка…<br />- Трябва да потеглям, Крейвън, наистина… Дай ми тоя вестник. – Грабнах<br />вестника и изхвръкнах навън, точно когато дъждовните облаци и артистично настроените скитници решиха отново да потопят улицата във вода и топъл мелодичен джаз. <br /> <br /><br /> <br />Аеротаксито препускаше през криви кални улици към имението на Месингбот и аз реших отново да разгърна вестника, въпреки че вече знаех какво ме очаква там. Навън небето отново бе притъмняло, набраздено от гъсти, набръчкани като тлъстини облаци, сякаш се готвеше да повърне върху града душите на мъртъвците, които вече не можеше да поема.<br />На вътрешната страница на вестника имаше видеовръзка, която прикачих към слепоочието си. На холограмния монитор се появи полуобгорена жена или по-скоро подобие на жена. Нещото, което лежеше в болничното легло приличаше повече на огромен въглен, снабден с беззъба уста с обгорели венци и едно ужасено уплашено око, от което струеше слуз, бяла като сметана.<br />- Юру сарезару Моно! Юру сарезару Моно! – повтаряше жената-въглен, а аз вече прекрасно знаех, какво означава това. Докато отваряше беззъбата си уста, по бялата й възглавница се сипеше фина пепел, която преди съдбата да я срещне с Човека в бяло е била кожата й.<br />- Според разказите на оцелели, човекът в бяло се е появявал изневиделица – каза червенокосата репортерка до болничното легло. – Той е носел в себе си метален куфар, в който очевидно е съхранявал сглобяема огнехвъргачка. Това, което е правел в претъпканото метро, пълно с бързащи на път за работа е едновременно зловещо и нечовешко. Това е началото на една несъизмерима трагедия. Той е обгарял, повтарям обгарял...<br />Таксито замря насред набраздената с тополи улица. Платих на шофьора и изхвърчах от таксито. От известно време насам нещо, чиято форма и структура не можех да определя, но адски напомняше на страх, глождеше сърцето ми.<br />Още когато видях широкоотворената месингова порта и каменното ангелче, килнало се на една страна, разбрах че нещо не е наред. Огромното имение ме гледаше с празни прозорци-очи сякаш ме приканваше да стана свидетел на ужасна и покъртителна тайна. Тополите зашумоляха, сякаш за да оправдаят страховете ми.<br />Огромната дъбова врата с лъвски глави вместо дръжки и огромни месингови халки вместо чуканчета също зееше широко отворена. На това място обикновено по старите филми частните детективи обикновено вадеха патлаците, и аз последвах примера им. Промъкнах се вътре тихо като котка, но още щом влязох в просторната приемна на два етажа, вторият от които свързан с първия с величествени мраморни стълби, разбрах, че няма да търся дълго.<br />Златните инкрустации по евкалиптовите плочки бяха опръскани с ярка червена кръв. Фонтанчето в средата на залата бе потъмняло, а хоботите на слоновете-статуи, които се къпеха в него бяха кърваво червени, сякаш многократно бяха намушкали някой с хоботите си. <br />Пръските кръв разплискани навсякъде хаотично и леко спираловидно водеха към съседното помещение. Чиято и да беше кръвта не исках да се омажа в ДНК-то й, затова внимателно избягвах капките.<br />Хари Месингбот приличаше на клоун. За подобна асоциация не малко допринасяше ухилената му застинала физиономия, чийто устни бяха обагрени със собствената му кръв. Приличаше на огромен масивен клоун, който някой старателно бе разпрал като шаран и бе декорирал стаята със собствените му черва. Те излизаха като оплетени един в друг чаршафи от стомаха му и се простираха през цялото помещение чак до вентилатора, сякаш перките му ги бяха измъквали бавно от все още живия Хари, докато издъхне.<br />Някой се бе опитвал да измъкне окото му, но май не е бил доволен от усилията си или пък просто му бе омръзнало по средата, защото го бе оставил да виси на очния му нерв, и то бе залепнало за бузата на корабния магнат.<br />- Някой май добре си е поиграл с теб, а Хари? – наведох се за няколко бързи снимки, но някъде на третата стомаха ми се разбунтува и стиснах зъби.<br />Чак сега картинката ми дойде в повече. Досега не бях повърнал, но когато видях кафеникавата локва, в която бе седнал Хари и ме лъхна противната воня, едвам не го направих.<br />Корабният магнат бе напълнил гащите. Бедният Хари не бе издържал и се бе насрал, докато са го измъчвали.<br />„По-дяволите, момче! Съвземи се!” – каза Соул-печеното копеле, отражение на филмовия Хъмфри Богарт, някъде дълбоко в мен. – Изповръщаш ли се тук! Оставиш ли ДНК на мястото на престъплението си история, Соул. Дори и мама не може да те измъкне от електрическия стол тогава, да го знаеш!”<br />„Точно така! Адски си прав” – отвърнах му – „Точно затова трябва да изчезвам.”<br />Преди да го направя обаче кървавите плетеници по стената зад Хари започнаха да добиват някакъв смисъл. Снимах ги с вградения в окото си фотообектив.<br /> Изхвърчах като стрела от имението, станало свидетел на първата кървава вакхалия, която замалко да ме накара да повърна и изчезнах в една от малките улички, набраздили като бръчки старческо лице района.<br />Влязох в мрачен вход, вонящ на мухъл и застояло и повръщах дълго и напевно. Когато приключих се почувствах някак поолекнал и поседнах, или по-скоро се свлякох до още топлата си локвичка. Докоснах слепоочието си и ретината ми изръчи холограмен образ, който се разстла върху отсрещната тухлена стена. Кървавата плетеница продължаваше да няма никакъв смисъл. Пробвах се да я увелича двойно и тройно, изчистих я от цветове, нищо.<br />Тогава просто я обърнах на 180 градуса.<br />Картината пред мен примигна и изписа.<br /><br />ВЪРВИ СИ ВКЪЩИ, ЧЕНГЕ<br /><br /><br />**<br /><br /><br />Това беше началото на нощ, която зле прикриваше гнева си. Небето преминаваше от лилаво в тъмносиньо до всички отенъци на черното. Далеч в хоризонта, по ръбовете на града се трупаха слоести облаци, които бавно изграждаха плътна черна стена.<br />Преди няколко минути дъждът отново бе забрулил листата и те тихо шумоляха в очакване на следващия гръм. <br />Самотният пастир беше прав за едно. Този град винаги е мрачен.<br />Намирах се на един от Дъговите мостове, свързващи градините с фонтаните с магистралата, водеща към Мегаполиса и с леко наръбените плата в основата на Пурпурните планини. Бях паркирал под моста служебен Хидролет, набавен ми от Крейвън, предвид създалата се ситуация не исках да рискувам да си наемам. Под мен редица ръждясали товарни вагони, собственост на фондация „Карпентър” и задвижвани от подземни магнитни релси, се нижеше в посока имението. <br /> Задействах очите си в режим нощно виждане и огледах резиденцията на Даниел Карпентър-солидно добре защитено имение на три ката. Мощен лазерен проектор на върха излъчваше жълтеникави електронни лъчи, които пронизваха мрака, в търсене на нежелани посетители. Знаех, че попадна ли в обсега на някой от тях, и разпознае ли ме като враг, то той може да ме разполови за наносекунда. <br />Два от тези лъчи се пресякоха за миг, разнесе се електрическо пращене. В момента, в който лъчите се разделиха, аз скочих върху един от вагоните. Ребрата ми болезнено изхрущяха при досега с хладката стомана, но аз се насилих да не издам и звук. Оттук нататък всяко мое движение можеше да бъде засечено.<br /> Някъде близо до главната порта един от лазерните лъчи премина на сантиметри от мен. Затаих дъх и ми се прииска някакси да се слея с металното покритие под мен. Лъчът забави ход за миг, сякаш сензорите му бяха отчели топлите молекули на дъха ми, а след това продължи своя ход.<br /> Вагоните преминаха портата, която се затвори зад тях с металическо жужене. Ако досега един друг Соул вътре в мен ме бе успокоявал, че мога да си тръгна по всяко време и че все още не е късно, сега вече нямаше връщане назад. Или щях да си тръгна с гръм и трясък или нямаше да си тръгна изобщо. <br />Наближавахме малка импровизирана гара, снабдена с малко, зле осветено хале, цистерни за гориво. неспокойно щъкащи насам-натам лилави роботи от по нисък клас, предназначени за товарно-разтоварителния процес, както и с двама роботизирани гардове, снабдени с шокови помпи. Тези оръжия не бяха предназначени за убиване, а за зашеметяване на противника. Не се й съмнявах, че успееха ли да ме заловят тук, в резиденцията на Карпентър ме очакваше бавна и мъчителна смърт. Тези дърти богати копелета минаваха по изобретателност дори и Светата инквизиция, що се отнасяше до разточителни мъчения.<br />„Какво по дяволите правиш тук, Соул?” – каза онзи другия Соул вътре в мен – „Месингбот вече ти предплати. Месингбот е мъртъв-кредитите си остават за теб. Върви на островните флотилии, чукай мацки на плажа и си живей живота. Кой по дяволите те караше да идваш тук и да рискуваш собствения си задник.”<br />„Млъквай!” – рекох аз – „Опитвам се да мисля!”<br />Търкулнах се от покрива на вагона и тупнах в един храсталак. Наблизо имаше градина с малки зайчета и ангелчета с арфи от райграс. <br />Застинах. Дано не бях вдигнал много шум. През процепите на вагоните виждах товарно-разтоварителните роботи, които несмутимо продължаваха своята дейност. Промъкнах се до главната порта и изчаках някой да се отдели от колоната.<br />Търпението ми много скоро бе възнаградено. Двама от малките лилави роботи свиха в посока имението си. Придържаха стъклени контейнери, в който плуваха възголеми човешки зародиши. <br />Когато минаха покрай мен, забелязах че белезникавите им главички бяха белязани с регистрационни номера. Преди още да успея да се запитам, за какво са му притрябвали на Карпентър зародиши и откъде по дяволите ги е намерил, голямата електронна порта започна да затваря крила и аз се мушнах в имението точно преди да са се слели в гладка стена.<br />Попаднах в просторна зала, осеяна с малки мраморни херувимчета и огромни позлатени картини, изобразяващи сношения между хора и роботи. Широки полирани стълби водеха към втория етаж, където режима ми за нощно виждане засече човешка топлина. <br />Това най-вероятно беше Карпентър. Дали имаше андроиди в помещението заедно с него, не можех да определя. Роботите не излъчват топлина, не излъчват абсолютно нищо.<br />В едно от помещенията вляво от мен, засякох през стената гард. По честотата на вдишванията и издишванията му определих, че отдавна е задрямал. Това беше или Астор или Алфонс – не можех да кажа с точност тъй като и двамата имаха сходна масивна телесна структура.<br /><br />Промъкнах се по стълбите и влязох в спалнята. Карпентър спеше на огромен креват, облицован със слонова кост. Беше прегърнал малко синкаво андроидно дете. <br />Навън безпокойството на нощта се бе трансформирало в ураганни ветрове, които блъскаха клоните на хибридни маслодайни дървета в прозореца. През стъклото виждах малките роботи, щъкащи по перона на гарата, които като по сигнал чинно се прибраха в халето.<br />Готов ли си? – прошепна Хъмфри Либърти, или пък може би беше Соул Богарт.<br />На три се хвърлих върху стареца и допрях дулото на лазерния си Дегустатор в слепоочието му.<br />Онзи отвори уста като риба и облещи си очи, те зейнаха като черни влажни ями насред белезникава мрежа от бръчки. <br />- Казвай къде си я скрил, болно копеле! – изсъсках – Инак нали се сещаш, включа ли това, ще ти остави дупка в мозъка колкото топка за боулинг!<br />Андроидното дете отвори очи и аз му дадох знак, като с пръст си прерязах гръкляна, да мълчи.<br />- Оооо, мосю Соел! – израдва ми се Карпентър, въпреки това долната му устна трепереше – Каква приятна изненада.<br />- Спести си насраните етикети за шибаните аристократични приятелчета. На мен не ми минават тия, ясно? Казвай къде е!<br />- Ама кой къде е, мосю Соел!<br />- Жасмин, дърто копеле! – почти изкрещях. Нервите ми бяха опънати до краен предел и малко оставаше наистина да му светя маслото. Така обаче никога нямаше да се добера до Жасмин. – Видях какво сте направили с Месингбот шибаняци! Изкормили сте го като риба. Казвай къде сте я скрили!<br />- Хари Месингбот ли? – гласът на стареца изхрущя като счупено стъкло. Влажните му черни очи се бяха смалили до злобни цепнатини. – Хари Месингбот е мъртъв? Значи сега тя притежава всичко.<br />- Слушай писна ми от теб! – измъкнах го от кревата му. И го изблъсках пред мен. Той почти се преби в малка порцеланова масичка, накичена със стъклени фалоси. – Няма нужда да ми се правиш на шибания Свети Петър. Води ме при нея!<br />- Сигурен ли сте, че искате да я видите, мосю Соел? – ухили се някак зловещо Карпентър. Старческите му рамене потрепериха от зле прикрит гърч, а гласът му стана дрезгав и сух като пресъхнало речно корито – Жасмин е бисерът на колекцията ни. Ако действително я видите, после не можете да си тръгнете, мосю Соел. Ние няма да го позволим. Ще ви открием, дори да отидете на край света. Ще ви измъчваме в продължение на седмици, дори и месеци. <br />- Ей Дани! Знаеш ли какво! – Застанах пред него и му се ухилих на свой ред – На мен изобщо не ми пука. Скивай тук.<br />С едно точно премерено движение на майстор касапин разбих носа му с дръжката на Дегустатора. Той живописно се килна настрани и плисна кръв на всички страни, обагряйки с черни застинали капки огромните картини в посребрени рамки по стените, изобразяващи сексуални вакхалии.<br />- Ааааа! Мошю Шоел, сгърчи се Карпентър като ударено куче – Ражбихте ми ношааааа!<br />- Казвам се Соул, тъпако! Научи го най-сетне.<br />Изтрих кървавите си пръсти в опакото на хибридния си костюм и се замолих Алфонс или Астор да не чуят квиченето на стареца, който лазеше на четири крака и оплакваше разбития си нос.<br />- Млъквай! Инак ще ти чупя пръстите един по един, докато не ме заведеш там където искам. Или още по добре ще пръсна изкуствения мозък на секс играчката ти.<br />Насочих лазерния Дегустатор към андроидното Дете.<br />- Нееееее! – изпищя Карпентър по болезнено отколкото когато му счупих носа – Това е ценен екшпонат от Европейския конгломерат. Не го наранявайте мошю Шоел.<br />Пръскайки кръв наляво надясно, като развалена машина за пуканки, Карпентър се довлече до огромната камина в средата на спалнята и натисна невидим бутон. Зеленикав сензор сканира ретината му и огнището, заедно с огъня в него се разтвори на две.<br />Някъде отвъд се разкри белотата на клинично бяла лаборатория на поне два етажа. Преди да завлека Карпентър със себе си в белотата се обърнах към детето. Запитах се дали да не му пръсна мозъка за всеки случай. Все още никой не бе усетил присъствието ми, но то можеше да ме издаде.<br />Синкавият Андроид не беше помръднал. Продължаваше да ме гледа с тъжните си сини очи, в които ако не беше робот, можех да се закълна, че долавям благодарност.<br /><br /><br />**<br /><br /> Излязохме на обширна тераса, която разкриваше огромна лаборатория опасана от непрестанно движещи се и прескачащи светлини, огромни платформи и ескалатери, които с жужене препускаха насам натам, електронни табла и монитори, които пукаха в меката си плазма, нежни, изчистени от бръчки женски лица, които с меки като кадифе гласове съобщаваха, че всички системи функционират нормално, че температурата в лабораторията е в рамките на нормалното, че ембрионите навлизат във фаза циклиране. На долното ниво виждах огромно количество стъклени цилиндри, наредени прилежно в прави колони и редове, ако имах времето и търпението да го сторя, бях сигурен, че мога да преброя поне пет до шест хиляди. В цилиндрите плуваха най-различни видове андроиди, изключително и някак стерилно изящни, пресъздаващи всички възможни аспекти от човешката красота. Между цилиндрите скитосваха малки роботи-анализатори на колела. Те мереха температурата на течния разтвор в цилиндрите, сверяваха данни по малките циферблати в основата на всеки и после забързано продължаваха към следващия в списъка си.<br /> „Харесва ли Ви колекцията ми, мошю Шоел” – промълви Карпентър. Гласът му бе изчистен, изразяващ крайна фаза на възхищение, сякаш бе забравил за разбития си нос” – Имам екземпляри от Хиперполиса, от Архиструктурите, от отдавна потъналата Европа и дори от Загиналата Луна Никой в света не може да се похвали с такава колекция. Трябва да се гордеете, че това е последното нещо, което ще видите преди да умрете.”<br /> Изведнъж цялата лаборатория се обагри в наситено червено. Женските устни по надвисналите около нас Плазмени монитори зациклиха, потрепериха и зашепнаха зловещо: НАШЕСТВЕНИК, НАШЕСТВЕНИК, НАШЕСТВЕНИК<br /> Светкавично се извърнах към Карпентър, за да му зашия още една с дръжката на колта и изкрещях.<br />- Какво си натиснал проклето малко копеленце? Казвай, какво си активирал!<br />В очите на Карпентър се четеше присъдата ми.<br />- Нали не си мислехте, че ще излезете жив оттук, Соул? Никой не е толкова глупав. На никой, никога няма да позволя да ми я вземе.<br />Точно преди да му откача долната челюст един лазерен лъч прониза ръката ми и аз изпуснах колта. През дупката в дланта си видях Астор и Алфонс, размахващи Дегустаторите си като магически пръчки, с които току да извадят пухкаво зайче от пазвите си. Бяха придружени от цяла армия бойни роботи гардове, с антени, светещи в червено, сиреч настроени на режим убиване.<br />Бях достатъчно бърз, за да хвана падащия си Дегустатор със здравата си ръка и да се хвърля на сляпо от терасата, точно преди два от лъчите да се пресекат точно на мястото, на което бях преди миг. Това, което ми се запечата на дъното на малкия мозък, точно преди да полетя в нищото, беше опулената физиономия на Карпентър, които сякаш току що бе отчел нов световен рекорд по скорострелно изчезване от напечена ситуация.<br />Затворих очи и зачаках да се разбия някъде долу, или пък не дай си Боже да бъда разполовен на две в стената на някой от стъклените цилиндри, след което ми хрумна да се помоля за избавлението на душата си. Малко след това ми дойде гениалното прозрение, че щом размишлявам по темата за изкуплението значи е възможно все още да съм жив и предпазливо отворих едното си око. Намирах се на една от бясно препускащите платформи, а от двете ми страни хвърчаха цилиндри. <br />Не можех да видя Карпентър и лакеите му, само чувах болезнени откъслечни вопли и ядосани наставления, това Слава Богу би трябвало да означава, че и той не ме вижда. <br />„Мисли, момче, мисли!” – каза Хъмфри Богарт в мен. – „Какво би направил истинския детектив сега?”<br />„Чакай малко. Аз съм истински детектив. Какво намекваш, че не съм истински детектив ли. Ако искаш да знаеш, ти не си истински. Ти си просто глас в главата ми.”<br />„Млъквай, момче. Не мислиш ли, че сега не е най-подходящия момент да размишляваш дали имаш гласове в главата си. Без значение, дали съм истински или не моят задник, зависи от теб, така че намирай начин да гепим мацката и да се разкараме оттук преди да е станало прекалено късно.”<br />„Ок, мисля, мисля.”<br />Напънах се да изстискам цялата функционалност на мозъчните си клетки, но всичко, което успях да родя беше стара рецепта за картофен пудинг, както и една стара поговорка, звучаща изключително тъпо и не на място насред ситацията: „Никога не карай по-бързо, отколкото може да лети ангела ти!”<br />Тъкмо ми идваше да прасна сам на себе си едно ляво курше със здравата си ръка, когато ми дойде прозрението. Еми че то беше точно пред очите ми. Виждах го през дупката в дланта си. <br />Логиката е просто. Ако Жасмин е толкова важна за Карпентъп, то той би трябвало да има лесен начин да я открие.<br />Изкъртих капака на електронното табло на площадката и натиснах копчето за ръчен контрол. На дисплея натиснах опцията за гласова навигация. Някъде в базата си данни, съхранявах последния си разговор с Карпентър. Да, намерих го. „Жасмин е бисерът на колекцията ми. Жасмин е бисерът на колекцията ми. Жасмин е бисерът на...”<br />Настроих гласовите си корди на честотата на Карпентър и го казах с неговия глас. <br />- Жасмин! <br /> Хайде летящо копеле заведи ме при нея. Бих искал просто да я спася, но ако не успея би ми било достатъчно и само да я зърна за един последен път. Може би дори да я докосна.<br /> <br /><br />**<br /><br />Магнитната платформа промени курса си. Около нас запрепускаха красиви секс андроидки с дръпнати очи от Азиатския архипелаг. Чувствах, че тя е някъде наблизо. Чувството бе прекалено силно, за да не го забележа или да го поттисна в себе си и сърцето ми се разтуптя припряно. Вече не обръщах внимание на болката в продупчената си ръка. Като насън извадих кутийката, която си бях подготвил за такива случаи и заповядах на паячетата вътре да изплетат в дупката в ръката ми синтетична материя. <br />На едно място капсулите с андроидите се разредиха и навлязох в обширна площадка, оградена от масивни мраморни колони със сребърни кантове. В центъра й се намираше още една, по-голяма капсула, позлатена, в вградени в нея сапфири с големината на юмрук. Тя като че ли светеше, обагрена от изкуствената светлина на подвижни прожектори, плуваше във водна среда, толкова чиста, че я караше да изглежда сякаш лети в пространството. Като богиня наблюдаваща човешкото стадо горе от облаците спокойно и без сянка на присъда. <br />Това, че беше гола, не изглеждаше ни най малко не на място и неадекватно, напротив, голотата на нещо толкова необятно красиво сякаш беше най естественото нещо на света. Косите й, разпилени плуваха и се увиваха около нея, като змиите на Горгоната Медуза.<br />Бях затаил дъх пред нещо толкова изящно и едновременно с това накърнимо и мимолетно, когато усетих, че това не е тя. <br />В основата на цилиндъра в златната подложка бе инструктирано:<br />ЖАСМИН ВЕРСИЯ 6.6.5<br />Въпреки това създанието адски приличаше на нея, бяха почти като две капки вода. Казвам почти, защото Жасмин беше съвършена, тази тук беше само на дъх или на полъх от съвършенството, но нещо не й достигаше. Нещо което само моята, моята единствена и неоценима Жасмин притежаваше. Моя, само моя...<br />Може би съм го казал на глас, или дори изпял, защото зад мен Карпентър, застанал заедно с Алфонс и Астор на нова платформа, заръкопляска ентусиазирано, сякаш бе станал свидетел на оперета от световна класа. <br />- Браво! Браво, мосю Соел! Ето, че човешката жажда за досег с истинската красота все пак ви доведе дотук. Възхищавам ви се. Досега никога външен не я е виждал. Вие ще сте първия и последния.<br />- Но... Но това не е тя. – казах заеквайки аз. Разочарованието бе заседнало като тежка буца непредена вълна в сърцето ми и запушваше кръвоносните съдове. <br />- Разбира се, че не е тя, мосю Соел. Тази Жасмин, която Вие търсите е следващата версия. Когато стане мое достояние, тя ще бъде новата кралица на ненадминатата ми колекция. Красотата й ще засенчи дори и тази, колкото и да се натъжавам, когато го изричам... <br />Карпентър въздъхна театрално като цирков артист, които е показал и последния си номер и е време да се раздели с публиката, преди да паднат тежките завеси и да изгаснат светлините на прожекторите, и някак делово ме посочи на копоите си. <br />- А сега, мосю Соел, е време, да поговорим за вас и за вашето, боя се съвсем нерадостно бъдеще. Алфонс, Астор, дръжте го!<br />Очевидно искаше да ме хване жив, за да се гаврят с тялото ми, по-късно, докато още има сили и гласни струни да пищя от болка, но аз приех това като преимущество. Когато двамата дебили тупнаха върху моята платформа. Аз бърз като примигване отклоних насочения към лицето ми Дегустатор на Астор към крака на Алфонс, в който мигом зейна дупка и онзи запищя, като че да го деряха жив. Астор, който все още не можеше да проумее, как така лицето ми се е трансформирало в ходилото на колегата му, в никакъв случай не бе очаквал, че следващото ми действие е да скоча върху раменете му, а оттам право в цилиндъра.<br />Когато цамбурнах при нея, чистия воден разтвор се обагри от кръвта ми и сърцето ми се сви при мисълта, че мога да загрозя нещо толкова красиво. Някъде далеч чувах ужасените писъци на Карпентър.<br />- НЕЕЕЕ! НЕ СТРЕЛЯЙТЕ, ГОВЕДА! МОЖЕ ДА Я НАРАНИТЕ!<br /> Когато очите ми се изравниха с нейните, тя леко разтвори розовите си устни, нежни като майски цветчета. Сякаш е знаела, че ще дойда за нея. Сякаш е стояла там и ме е чакала. Не издържах и я целунах.<br /> Едновременно с това опрях дулото на Дегустатора в стената на цилиндъра. Целувката ни бе прекъсната от трясъка на счупено стъкло. Докато падахме я прегърнах силно, за да я предпазя да не се нареже на някое стъкло. Не бих си простил никога ако накърня по този грозен начин перфектната й структура.<br /> Виж Дегустатора е друго нещо. Той оставя кръгли дупки в материята. Почти съвършено кръгли. Насочих го към слепоочието й.<br />- Слушай сега, старче! – обърнах се към Карпентър, който продължаваше да ме гледа невярващо. На съседната платформа държеше крака си и се превиваше Алфонс, който обаче явно забравил за болката, също се пулеше в мен, сякаш с последния си номер бях надминал дори Хари Худини. – Аз се измитам оттук. Тя идва с мен като гаранция. Ако слушкаш и не ми се пречкаш докато си стигна безпрепятствено до хидролета ще ти я оставя непокътната. Имаш ми думата. Разбрахме ли се.<br />- Разбрахме се. – каза Карпентър и този път гласът му беше на пречупен стар човек – Само не я наранявай!<br /><br /><br />**<br /> Когато слязох от вагоните и се отправих през дългите шумолящи треви към хидролета, забелязах, че лъчите на прожектора са изгаснали. Карпентър не би направил нищо, което да нарани по някакъв начин нежното създание в ръцете ми. <br /> Когато я положих в тревата се замислих. Дали наистина възнамерявах да спазя обещанието си, когато го давах. Така или иначе, не можех да я оставя жива. Никога. И не защото андроид, толкова съвършено имитиращ човек, представляваше заплаха за цялата човешка раса. Не, нямаше да я убия заради това. Дори само мисълта, че някой друг освен мен би могъл да притежава дори и частица от това, което представляваше истинската Жасмин, ме подлудяваше.<br />- Ще ме убиеш ли? – прошепна тя и отвори очи. Бяха зелени. Зелени като тучни ливади, зелени като листата на кокиче.<br />Стреснат отскочих назад, все така насочил дулото към главата й. Течността в цилиндъра явно я е държала в покой, но сега определено бе активирана. Андроид от подобен ранг преспокойно би пречупил костите ми като солети ако придобие възможност.<br />- Да. Съжалявам. – почти проплаках аз. <br />- Направи го. – каза тя – Аз нямам цел повече, откакто тя е тук. Съществуването ми е лишено от логика.<br />- Съжалявам – вече плачех със сълзи – нямаш идея колко съжалявам.<br />- И аз съжалявам – рече тя – Че моментът, в който тя ме целуна не може да продължи вечно.<br />В ретината им видях любовната им игра, начина по който Жасмин целуваше, а след това засмукваше зърната на сестра си, която бе нейно бледо подобие. Начинът, по който другата отмяташе глава назад в екстаз, като ранена сърна.<br />Когато натиснах спусъка, се почувствах по-извратен от педофил, по-омърсен от сериен убиец, по-черен и от сатаната. <br /> Преди да вляза в Хидролета, се върнах гузно при тялото, като престъпник, който се връща на местопрестъплението и откъснах сребърното кръстче от врата й.<br /><br /> Заварих жилището си на парцали. Парцали, останали от стените, черни от саждите, полепнали по тях, парцали черен дим и парцали прогорени пластични форми, напомнящи за ужасни мутирали животни. Спалнята, където само преди броени дни с Жасмин, бяхме правили любов, сега беше изравнена със земята. Бяха останали само завесите, люлеещи се на нощния вятър, накъсани, черни, напоени с дъха изгоряло и нотка от аромата й, но само загатната, почти неосезаема. Сякаш някой се бе опитал да заличи всичко, свързано с нея, да унищожи дори самия спомен.<br /> На стълбището тълпа зяпачи, полузабулена в дим, одумваше събитието с интереса, с който биха наблюдавали финал за суперкупата. Около тях щъкаха малки роботизирани рекламни роботи, които бяха програмирани да намират групи от повече от трима и да им прожектират обещания за райски екскурзии, застраховки живот и лак за обувки. Изглежда сега на мода бе рекламата за застраховка имущество, защото проекцията на костюмиран модел с усмивка за милиони обясняваше на зяпачите, как собственикът на изгорелия имот сега нямало да има никакви грижи ако просто се бил сетил да застрахова при Джонсънс и Патерсън.<br /> Сритах един от малките роботи и с наслаждение наблюдавах, как се разби, в каквото бе останало от близката стена. <br /> Точно тогава бях осветен от прожектор и белезникав лазер обходи цялото ми тяло и се спря на ириса. Тълпата в близост ахна протяжно, сякаш току що архизлодея е бил разкрит.<br /> От пушилката изплуваха хора в служебни полицейски униформи с насочени към мен мерници на тежкокалибрени помпи. <br /> Някъде навън бучаха хеликоптери, взрени в мен с ярките си прожектори, като еднооки циклопи.<br />- Соул! – рече мегафонен глас – Соул Либърти. Вие сте арестуван от Централното управление на Мегаполиса. Моля да ни окажете пълното си съдействие...<br />Никога досега не бях падал от трети етаж, но реших да пробвам и се хвърлих през прозореца. Реших, че щом съм оцелял в Карпентъровите лаборатории, ще го направя и сега. Разбих се малък магазин за цветя и мигове по-късно покрит в карамфили, лилии, фибростъкло и кръв, се изправих и се шмугнах в близкия тунел.<br /><br />МЕТРО<br /><br />Мегаполиското метро е една от най-мащабните подземни конструкции, създавани някога. Безкрайни тунели се спускат хиляди километри под земята, разделени на нива, за да превозят мултимилионния град от една дестинация до друга. Някой, преследван от закона, лесно би могъл да се укрие тук. <br />Но ако не внимава лесно би могъл да се изгуби из подземния лабиринт. Метрото е, като океана, който изисква своите жертви. Според статистиките на година тук изчезват безвъзвратно по около стотина човека. Разправят, че объркаш ли влака, може и да те отнесе не където трябва, или пък малко по-надълбоко отколкото си очаквал. Разправят за загадъчни призрачни мотреси, които забират окъснелите пътници и ги извозват, чак до ада.<br />Метростанцията, на която бях попаднал беше меко казано призрачна. Абсолютно пуста, обвита в полуздрач, с изкъртени избелели плочки и дупки, пълни с мръсотия, тук-там разпилени броеве на Мегаполис Дейли, които разказваха за серийния убиец, върлуващ из метрото-зловещия човек в бяло. Друга статия изведнъж оживя в репортерка с дръпнати очи, придала си най-безразличното изражение, което може да има човек:<br />„Градът бе шокиран от внезапната смърт на един от най-влиятелните бизнесмени на Мегаполиса-Хари Месингбот. Както съобщихме по рано, той бе намерен в дома си...”<br />Стъпих върху холограмата и тя се разпадна. „...Обесен на собствените си черва...” – така завършва изречението ти тъпа безразлична китайска кучко. <br />Около мен се носеше призрачна музика на ръждясала цигулка, излъчвана от старинни предаватели. Музичката постепенно се засили и зави хипнотично като ужасна зловеща латерна, чиято ръчка бясно върти невидим злодей.<br />От съборено кошче за боклук една пейка вдясно от мен изскочи рошляв плъх и изчезна в сенките на линията.<br />Изобщо не помнех, как съм се озовал тук. Помня, че в бързането си да избягам от официалните власти, взех първата ми попаднала мотреса, после я смених с втора, трета... Когато ми омръзна просто бях слязъл и така се бях озовал тук. Колко нива под земята, нямах идея.<br />Нещо ме убоде близо до сърцето и извадих сребърното кръстче, спомен от фалшивата Жасмин. Извадих го и го включих към значката ми, която мигом излъчи проекция.<br />Трите части на призмата се съединиха в огромна геометрична фигура, сглобена от синкави нишки. По нишките бавно пъплеха бели точки, които маркираха влакови мотреси. Дъното на призмата, на хиляди километри под земната повърхност, светеше в червено и аз някакси усетих, че тя е там и ме чака. А сега вече разполагах с ключа към нея.<br />Третата мотреса, която минеше оттук (виждах я на картата), щеше да ме отведе едно ниво по-надолу, едно ниво по-близо до нея.<br /><br />МЕТРО 33<br /><br />Не помня, колко влака бях сменил вече и нямах и представа, колко дълбоко под земното ниво се намирам. Може да са минали часове, може да са минали и дни. Тук-там слизах на опустели мрачни метростанции, сменях влакови мотреси, все така, загледан в призмата, като хипнотизиран от светлината й, като мушичка, която все така се връща към пагубната светлина на лампата.<br />Колкото по-надълбоко слизах, толкова по-странни ставаха пътниците около мен. Едно ниво по-нагоре бях забелязал, че на някои започват да им липсват уши, а сега забелязах и неналичието на носове. Тези пътници не комуникираха, не издаваха дори и звук, не разгръщаха вестници и не гледаха припряно часовниците си. Просто мълчаливо чакаха своите спирки, а дойдеха ли те се носеха, сякаш плуваха, като призраци в нощта. Кожата им беше млечнобяла, а очите им бяха като въглени, не изразяваха абсолютно нищо човешко.<br />Разбира се това не ми правеше абсолютно никакво впечатление. Всичко, което исках и всичко, което жадувах бе да стигна час по-скоро при нея. Да я прегърна. Да й разкажа, как убих сестра й и да чакам справедливото й наказание.<br />Малко след завоя на следващия тунел, подземен роботизиран кран, приличен на архаично огромно чудовище пое мотресата в клещите си и я пренесе едно ниво по надолу. Никога не бях слизал толкова надълбоко под земната повърхност. Налягането беше огромно и имах чувството, че металът на влака скърца под натика му. В ушите ми бучеше и картината пред мен се замъгли. Белите пътници около мен се превърнаха в млечна каша.<br />Когато отново отворих очи видях човека в бяло. Никога не бях виждал, как изглежда, но въпреки това, веднага разбрах, че е той. Той кротко седеше на няколко реда вляво от мен с метално куфарче в скута. Бе облечен в бял официален костюм, сякаш се бе запътил за вечерно парти. Преди да изтрия влагата в очите си, той бавно, като ритуал, разтвори куфарчето си и надяна противогаза, с който закри лицето си. Същото толкова бавно извади трите части на огнехвъргачката си и започва да я сглобява. Млечните пътници не реагираха по никакъв начин.<br />Това че ня метър от мен седеше някой, който възнамеряваше само след секунди да ме превърне във въглен не ме панира толкова, колкото откритието, че ми липсва Дегустатора. По дяволите, май щеше да ми се наложи да блъфирам. <br />Изправих се срещу човека в бяло, точно като каубой от стар уестърн. Липсваше ни само протяжната музичка на Енио Мориконе. Белите хора около нас, като че ли проявиха умерен интерес и зачакаха развръзката безмълвно, като врани, накацали по близките скамейки.<br />Той беше въоръжен с огромна огнехвъргачка, вероятно развиваща температура близка до тази на слънцето, аз единствено със значката си, която проектираше в него синята призма. Сякаш лъчите й ей сегичка щяха да го нарежат на малки кубчета.<br />- За толкова тъп ли ме смяташ, Соул! – рече Човека в Бяло. – Какво ще ми направиш с малката си лайняна значка?<br />- Кой? Кой по дяволите си ти? – рекох аз. Изрекох го на пресекулки, защото налягането в главата ми, заплашващо да направи мозъка ми на пюре, пречеше на ясната ми реч и на логичния поход на мисълта ми.<br />- Аз съм просто някой, който търси това, което търсиш и ти, Соул.<br />- И какво ще да е това?<br />- Аз... Аз търся Жасмин. И ти ме доведе при нея. Виж, в това, което държиш в ръка има монтиран предавател. – той посочи значката в ръката ми. – Аз също така ти хакнах Наносферата. <br />Изричайки това, той изригна струя течна лава срещу мен. Светът стана ярък, а после искрящ; изригна в огнена стихия, която разтопи белите човечета като сладолед. Аз се гмурнах под вълната със скорост, която не бях предполагал че притежавам, като стар фокусник, който се чуди откъде и изровил онзи последен хитов трик, и залазих на четири крака към Сарезару Моно. Край мен малките бели човечета вече бяха станали черни и пищяха като одрани зайци. Ужасния им вой спука едно от тъпанчетата в ушите ми и от него заструи кръв, която плисна по овъгленото ми лице.<br />Залових се за крака му, като удавник за сламка и задрапах нагоре. Той явно не беше очаквал това от мен. В изненадата си опита да насочи огнехвъргачката към мен, но яз отклоних дулото и стъклото встрани от нас се разтопи в кристална каша. Отвън виждах бездната и огромния метален робот, захванал нашата мотреса, който щеше да ни пренесе едно ниво по-надолу. <br />Използвах момента и се захванах за едно оцеляло перило зад него. Изритах го с всички сили с двата си крака и изхвърлих тялото му навън през прозореца. <br />Изхвърчайки, той се хвана за мен и ме повлече със себе си. Горещото разтопено стъкло полепна по корема ми и изгори тъканта ми. Изпищях от болка.<br />Той висеше в бездната и току да падне, но намери сили да се изтегли към мен за яката ми и да изсъска през противогаза.<br />- Ти трябва да довършиш започнатото, Соул. Трябва да ги избиеш всички.<br />- Имаш предвид да се скитам из метрото и да горя живи хора, както правиш ти ли, скапан маниак? – рекох аз.<br />- Ти не разбираш... – През противогаза гласът му звучеше металически като на робот – Това не са хора. Тя не е човек.<br />- Коя тя? Жасмин ли? – изкрещях аз, опитвайки се да надвия воя в главата си.<br />- Да. - рече той. – Никога не е била. Тя е идеалният андроид. Създадена е, за да ни измести като раса. Но каквото и да става, аз винаги ще я обичам. Дори да бях стигнал до нея и да се бях насилил да дръпна спусъка, аз пак щях да я обичам. Кажи й го! Кажи й го преди да...<br />С тези думи той най-сетне се изпусна и литна в пропастта. Замахнах да го хвана, но в ръката ми остана само противогаза. В бездната под мен бавно изчезваше едно лице, загледано в мен с изражение на безкрайна молба. Лицето на Крейвън.<br /><br />ЖАСМИН<br /><br />На следващата метростанция вратите се разтвориха и от пепелявия дим изплува сияйна фигура. Чак сега забелязах че корема ми кърви и от него стърчат парчета стъкло. Отпуснах се изнемощял на една полуразтопена пейка и я зачаках, държейки се за корема. Ръцете ми се обагриха с кръв.<br />Лицето й изплува от мъглата и Бога ми, кълна се, това беше лице на ангел.<br />- Най-после те намерих. – казах аз, а от очите ми се стичаха сълзи. – Имаш ли представа, колко те търсих?<br />Тя кимна, сякаш знаеше.<br />- Какво си ти?<br />- Аз съм човек. Винаги съм била. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.<br />Тя пое главата ми скута си, и аз се почувствах у дома. (исках винаги да съм с нея и в нея. Исках винаги да ме е прегърнала и да се губя в безкрайно сините й, захарни очи.<br />- Аз... Аз убих сестра ти. – изплаках аз, защото внезапно почувствах нуждата да й се изповядам за всичко лошо, което съм правил през живота си. Сякаш тя имаше силата да опрости всичките ми грехове. – Трябваше да го направя.<br />- Знам. Намерих Дегустатора ти. – изрече тя с лекия спокоен глас на синьото море. В гласа й не се четеше обвинение, но то беше някъде там, витаещо във въздуха, по-осезаемо и по-тежко от смъртно проклятие.<br />Тя го положи Дегустатора в ръката ми.<br />- Ти ли уби Месингбот? – попитах.<br />- Не. – гласът й беше ледено студен, като вода, струяща от айсберг – Ние не правим така. Беше Крейвън. Той си беше наумил да избие всички, които някога са ме обичали. Искаше да ме притежава. Както и Месингбот, а също така и Карпентър.<br />Навън Черните пещерни тунели се обагриха в бяла стерилна светлина. Светът побеля и отвън изплува подземен град, разцепен на нива. По различните етажи, снабдени с мощни плазмени проектори и светлини, огромни компютърни системи и металически цилиндри, в които плуваха човешки части, щъкаха още от белите човечета. Може би бяха хиляди, дори стотици хиляди. <br />- Жасмин – изрекох аз и от очите ми отново заструяха сълзи.<br />- Ти искаш ли да ме притежаваш, Соул? – рече тя. - Затова ли дойде?<br />- Разбира се, че искам. – изплаках аз - Ти си най-прекрасното, най красивото нещо, което ми се е случвало. Аз дишам заради теб. Бих направил всичко за теб. Знаеш това.<br />Тя нежно пое ръката ми в своята. Плътта й бе толкова нежна и накърнима. Плъзгаше се моята груба, обгорена кожа като сатен.<br />Положи дулото на Дегустатура в устата ми също толкова нежно, сякаш вкарваше вътре зърното на собствената си гърда.<br />- Ако наистина е така, натисни спусъка, Соул. Направи го и ще ти простя, за всички злини, които си сторил. Останал е заряд само за още един изстрел. <br />Губех се в очите й. Те постепенно се разшириха и се разтвориха в цялото синьо небе, в което можех да плувам цяла вечност, стига само да изпълнех тази простичка нейна молба. <br />Пръстът ми потрепери. Затворих очи и сълзите, отприщени лиснаха по обгореното ми лице. За милистотни от секундата, които дори тя не бе успяла да предвиди измъкнах Дегустатора от устата си и отнесох съвършеното й лице.<br />Тя се сгърчи на земята, и аз отвратен от себе си се изправих на крака за да довърша започнатото. Да разруша нещо красиво, което никога през живота си, не бих могъл да създам. Това ми отне сякаш цяла вечност.<br />Тя лазеше на четири крака окаяна с липсващо половин лице, но все още излъчваща някаква странна ефирна власт, като богиня, която някакси селските идиоти са съумели да свалят от небето и да пребият до смърт със сопите и вилите си. От счупеното й лице течаха кръв и разтопен мозък, докато здравата половина оставаше изящна като порцелан. Това лице напомняше на счупена ваза. <br />Не можех да я гледам как страда. Допрях подметката на обувката си в главата й и го разбих в близкото перило. Мозъкът й и част от окото й останаха да се стичат по металната му повърхност.<br />С това сърцето ми се счупи и всичко човешко и добро, което бе останало в мен хвана последния влак за преизподнята. В част от стъклото виждах собственото си каменно изражение. Бавно взех противогаза и го надянах на лицето си.<br />Тук влакът спря и вратите се разтвориха. Това бе последната станция. <br />Отвън ме чакаше белият град и тълпа от малките бели човечета, които стояха застинали безмълвно, като на траурно шествие. <br /> Поех мъртвата Жасмин в ръце и и я положих на перона пред тях. Очаквах да нахълтат в купето и да ме разкъсат с малките си бели зъбки, но те не го направиха. Просто останаха да седят безмълвни, сякаш сковани от почти недосегаема тъга.<br /> Влакът затвори врати и потегли. През стъклото виждах бялата церемония, която подхвана тялото на Жасмин и то изчезна сред масата.<br /> Тунелите отново потънаха в мрак, а малко по напред един метален робот-конструктор, пое мотресата и я пренесе едно ниво по-нагоре. Заспал съм, а когато отново се събудих мракът бе ослепен от ярка светлина, този път не изкуствена, а истинска дневна светлина.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-50931059097569406472010-06-08T16:44:00.001-07:002010-06-08T16:44:30.828-07:00ЧЕРНА ПЛАНЕТАЧЕРНА ПЛАНЕТА<br /><br />Горите зашумоляха и листните им корони ни помахаха в отговор. Намалих на около 50 и се обърнах назад, подпрял лакът на облегалката. Ани спеше, спокойно засмукала сламката на сладоледения си шейк. Бе облечена с червеното костюмче, което й бяхме подарили за 8-мия си рожден ден. Ангелското й личице бе грейнало в усмивка. Тони се бе отпуснал на рамото й, бузките му се издуваха като платната на малка регата, понесена от спокойни ветрове.<br />От лявата ми жена ми Кейт изследваше с лъскавия си бинокъл малките гризачи, накацали по дърветата, някои от тях понесли желъди, малки като копчета, други ни наблюдаваха, ококорени, заловени за основата на някое клонче или листо. <br />- Не е ли странно? Тия зверчета ме зяпат. Нямаш ли чувството, че ни зяпат, Пол?<br />- Мислех, че красивите жени са свикнали да ги зяпат! – подсмихнах се. – Периферното ми зрение не можеше да се отлепи от апетитната цепка между нежните й гърди, която подканваше да бъде завършена изследвана с език.<br />Помня, как искряха очите й, когато още бяхме колежанчета, и се криехме в тоалетните, да пушим трева, заключвахме се в някоя кабинка и го правихме на тоалетната чиния. В една от тези лирични паузи си бях наумил, че Господ ни е създал с единствената цел да направим най жестокото чукане в историята, на седмия ден да получим едновременно инфаркт, а още седем дена по-късно да възкръснем, и да се изчукаме отново.<br />С годинките част от страстта, която я движеше тогава бе изчезнала, бе изчезнал и блясъкът в очите й, но за негова сметка се появили тънки като фибри бръчици под очите й, а връхчетата на косите й бяха посивели. <br />Въпреки това все още бе красива.<br />Гумите на Ландроувъра вдигаха гъсти облаци прах, които закриваха като плътна завеса пътя, отразен в страничното стъкло. Напред дърветата скоро щяха да се разредят и открият тревистата долина, в която лежеше Жеравна, заобиколена от разпръснати тук-таме плантации вакли овце и черешови дървета. <br />Жеравна е градът на моето детство-като малък нашите ме пращаха тук с баба за през лятото. Любимото ми занимание бе да катеря черешовите дървета и да пълня като хамстерче бузите си догоре с тлъстите сочни плодове, червени като раните, които се разтваряха в коленете ми, когато се появеше стопанинът на двора и аз тупвах от дървото на земята.<br />Жеравна е едно от най-красивите малки градчета в българския Балкан. Въздухът е толкова свеж, че гали дробовете, жените са толкова красиви, че раждат нощни фантазии. Малки вити каменни улички изчукан калдаръм, опасани от двете страни с малки бели къщички от бял камък, водят към малък площад. Площадът има старинна чешма, а зад масивната сграда на кметството се открива величествена дъбова гора. <br />Едно време хайдутите са се събирали на площада, пушкали са във въздуха и са набивали на заострени колове главите на тираните. На този площад, наречен Средоряка, са бесени хора. Според учебниците на Средоряка се е ляла кръвта на масови кланета и пепелта на обгорени деца, превърнали се в живи факли на излизане от опожарените си домове.<br />Гората разтвори обятията си откри малкото градче, обвито в черешова радост, белите му стени сега бяха боядисани в матово, под нежното було на вечерта. Тук там по къщичките светеха малки очи-прозорци, а от комините се виеха кълбовидни торнадота дим, навяващ мисли за топли камини и пухкави погачи.<br />- Никога не съм била тук! – рече Кейт. – Ти кога за последен път си бил тук?<br />- Преди 16 години. Можеш ли да повярваш? Шестнадесет години - Натъртих на последните две думи. – А имам чувството, че всичко ще си е същото. Всичко до последната пирамида.<br />- Със сигурност повечето от хората, които си спомняш – отбеляза Кейт като че ли повече на себе си – или са отдавна в гроба или са остаряли дотолкова, че няма да ги познаеш.<br />Аз бях избрал, къде да прекараме почивката. Не й бях казал това, но този град се явяваше в сънищата ми. Девойка с нежни длани пълзеше из стаята, галеше ме и викаше, аз излизах на верандата и се озовавах на границата с Жеравненския лес. Тънкия й глас се виеше сред дебелите стволове на нощната гора, а аз неизменно го последвах. Силуетът й, пълен с течна жарава, се превръщаше в сянка и се отдалечаваше все повече и повече, колкото и да бързах да го настигна, а накрая се озовавах сред абсолютен мрак.<br />На никой не бях разказал за този сън. Дори на жена си. <br />- Ейййй! Видя ли това!? – възкликна Кейт. <br />Понякога като се развълнуваше, очите й разширяваха като на малко дете, а сочните й устни се издаваха напред.<br />Огромна грамада камъни се издигаше на кръстопътя. Камъните от които бе изградена бяха почернели и проядени от лишеи с времето, превръщаха я в някакъв уродлив каменен изверг, застинал самотно насред пътя. <br />- Знаеш ли какво е това?<br />- Не! Спри ще го снимам! <br />Задържах ръката й, бръкнала наполовина в дамската й чантичка.<br />- Не го снимай! <br />- Защо?<br />- Защото аз ти казвам. Просто не го снимай.<br />Настана една от онези леко сконфузени паузи, в който Кейт изпитателно очакваше да обясня нещо, на което не можех да дам обяснение, като например, къде е изчезнал Телешкия салам.<br />- Това е прокълнато място! Някой е бил прокълнат тук.<br />- Прокълнат! – Очите й отново заблестяха, все едно бе открила, че е героиня на детска приказка. - Какво става като те прокълнат?<br />- Всеки, който мине оттук мята камък и изрича името на прокълнатия. Така с времето се трупа грамада…<br />- И? Какво става после…<br />- Еми просто си се трупа! – замислих се. - А да! Не е хубаво да идваш тук в полунощ…<br />- Защо?<br />- Ами според приказките, които са ми разказвали като дете, в полунощ на грамада се събират дяволи. Ако някое дете се загуби и дойде тук в полунощ, дяволите отнасят душата му. Ако дойде възрастен го изяждат. <br />Като малък тоя кръстопът ми е изкарвал ангелите. Без значение, колко ми се играеше, след 23.00 не припарвах насам. Оттогава грамадата сякаш бе пораснала.<br />- Чакай! Чакай! Искаш да кажеш, че грамадата я е имало още тогава. <br />- О, това нещо е много старо, повярвай ми…<br />- Дяволчета! – размърда се малката Ани в съня си. – Имам дяволче на главичката. <br />- Нямаш дяволче на главичката, миличко! Сънувала си! – Кейт се пресегна и погали малката ми принцеса и едновременно ме стрелна с един от онези погледи, които обикновено ме караха да се чувствам като сериен убиец, току що заклал всичките представители на детски хор „Камбанка”. – Видя ли какво направи, уплаши я с приказките си!<br />- Ти ме попита. – вдигнах рамене.<br />Чак сега забелязах, че Кейт трепери. Неусетно се бе стъмнило, а грамадата се извисяваше черна, мълчалива и някак застрашителна. <br />- Карай напред, Пол! Побиват ме тръпки от това място. Не искам да замръкваме тук.<br />Мен също ме втрисаше от самотния монолит и побързах да дам газ. Много скоро иззад едно възвишение се показа табелката с надпис Жеравна. Някой хитрец бе добавил с червен шпрей под надписа две думи:<br /><br />ЖЛЕЗИТЕ МИ<br /><br /> Около нас плуваха величествените възвишения на Стара планина. Като дете, наблюдавайки ги през прозорците на татковия джип, ги мислех за гърбовете на огромни заспали зверове, готови всеки момент да се изправят и да поемат нанякъде. <br /><br /> Вече беше 23.00 когато открихме механа „Трите Петлета”, в която имахме резервация. Сивите и черните бабички накацали като врани около старинната чешма, от която се виеше сребриста струя вода, видима дори в полуздрача, бяха така любезни да ни упътят с беззъбите си усти, които сигурно помнеха и клетви и проклятия от отдавна забравени времена. <br /> Докато се отдалечавахме, подскачайки с джипа от паве на паве по каменната пътека, една от бабичките се изправи делово и ни показа среден пръст. Аз весело подадох ръка през стъклото и бавно изпружих своя.<br /> „Трите петлета” беше уютна постройка от дялан камък, над чийто дървен портал делово потракваше букова табелка, върху която бяха издялани две петлета, кръстосали вратлета като шпаги. Третото петле беше ветропоказател, според който вятърът брулеше от север.<br /> Зад оградата, странично на страноприемницата брулеше малка ручейче, издълбана в речен бряг. На миниатюрно водно колело бяха разтегнати за щавене дебели ангорски кожи. <br />- Скъпа, вземи Тони! Аз ще взема Ани.<br />Нарамих чантите на едното си рамо, гушнах заспалата дълбоко Ани с другата ръка, тя отпусна топлата си бузка върху шийните ми прешлени.<br />Посрещна ни топла камина, в която пращеше добре обслужван огън на дървени въглени. Стопанинът на дома, облегнал се зад масивния, добре полиран дървен тезгях се представи като бай Ставри. Някъде в далечината мързеливо мъркаше котак.<br /><br />Сложихме децата да легнат в малка стаичка, в която се носеше миризмата на грижливо поддържано дърво и уют. Те се гушнаха едно в друго и се унесоха като котенца.<br />- Дяволче – прошепна Ани в съня си.<br />Целунах я нежно и затворих вратата.<br />С жена обитавахме съседната стая, снабдена с голяма розова спалня с пухкави завивки. Разтоварихме багажа и се отправихме към приемната. Настанихме се на отделна маса. Беше полупразно, а най близкия човек беше русоляв швед, явно току що пристигнал, който стискаше сноуборда си, явно приготвен за далечните заснежени върхове на Рила. Русите връхчета на брадата му в съчетание с жадните му, вперени в огъня очи му придаваха авантюристичен вид. <br />- Шпрехен зи дойч?<br />- Я, айн Бисхен! – потвърдих аз.<br />Шведът се оплака, че тук почти никой не знаел английски и бе изключително щастлив от нашата среща. Потвърди, че действително се е отправил към заснежените върхове на Рила, където го чакаха приятелите му. Бил се разделил с тях, защото в сайт за запознанства се бил запознал с красива мацка от Жеравна. Тя обаче не била на автобусната гара, когато пристигнал по-рано днес. <br />Шведът щял да остане тук още ден-два - да се поразходи из града и да си купи от прословутото розово масло, което тук се продавало в малки бъчонки с човешки облик, а след това да продължи към млечните повърхности на Рила. <br />Когато с Кейт останахме насаме, хапнахме Македонска наденица на жар в компанията на пращящия огън и местната фолк звезда бай Мецан, който, въоръжен с малка мандолина, изпълняваше Добруджански фолклорни хитове. Пееше за загубената си любов и за безкрайни полета и долини, окичени с рози, червени като кръвта на българските юнаци.<br />Когато й давах романтика, в очите на Кейт се връщаха искрите. Това бяха едни от малкото моменти, в които осъзнавах, че все още я обичам истински. Очите й са ключът към един до болка познат свят, в който бродех през последните 15 години. Всяка най малка емоция, всеки оттенък на чувство, се отразяваше вътре. потъмняващи <br />Прибрахме се в стаята и тупнахме в постелята. Намазах я отгоре до долу с алое. Тя заблестя и стана хлъзгава, като русалка, изплувала от пяната на морска вълна. Точно заради пламъчетата в очите й, които отразяваха огъня в камината, членът ми се изпружи и с мек блясък потъна в топлия й хранопровод.<br />Обладах я изпървом грубо, влизайки изведнъж, разко. Забавих движенията си и прониквах меко и нежно, целувайки едновременно с това връхчетата на синкавите й в нощта зърна и долчинките в основата на нежното й вратле. Наблюдавах танца на тялото й, което се гърчеше като змия, опитвайки се уж да се изплъзне от хватката ми, но всъщност приканвайки ме, притегляйки ме в недрата си с леки откъслечни тласъци на петите, заковани в задните ми части.<br />Когато я любя имам чувството, че съм задействал нещо. Някакъв механизъм, който отключва скрити врати и насочва телесните ми еквиваленти в паралелни измерения да ги отворят и да преминат през тях.<br />Най после се отпуснах и заспах в локвите на собствената си пот. Тя се гушна в мен и като че ли замърка, но пет минути по-късно се обърна на другата страна и се сгърчи като зародиш в плацентата си.<br /><br />Сънувах жената, която преследвах сред дърветата. Тя отново ме погали с дланите на вятъра и хукна между дърветата. Аз я последвах. Колкото по-навътре в леса навлизах, толкова по тъмно ставаше и скоро достигнах места и поляни, до които далечните светлини на градчето не можеха да достигнат.<br />- Ти самодива ли си?<br />Тя само се засмя и изчезна от тялото й остана само смеха, добил облик на сянка, криеща се зад дърветата.<br />Спрях се и разтърках очи. Сянка, леко размита по краищата и изкована от абсолютен мрак, ме наблюдаваше иззад ствола на едно дърво. В нея вече не бе останало нищо от предната девича невинност и игривост, която ме бе подмамила в гората. <br />Сянката ме гледаше със зли черни очи, които излъчваха единствено злоба. Злобата бе толкова осезаема, че потреперих и се събудих.<br />Посегнах за топлата постеля, но загребах единствено студен тръпчив вятър. Бавно на портала на мозъчната ми кора почука идеята, че наистина съм в гората. <br />Не съм сонмамбулствал от малък. Всъщност изобщо не съм предполагал, че завръщайки се тук, това ще ми се случи отново.<br />Обърнах се стреснато и в далечината съзрях бледите огънчета на „Трите Петлета”! Божичко, ако само се бях събудил минутка по-късно, нямаше да намеря пътя за обратно и щях да се загубя във вековния Старопланински лес. Много хора са се залутвали тук и никога не са се завръщали.<br />Загърнах се в пижамата и треперейки от брулещите усилия на студения нощен вятър тръгнах към светлината. Сухи съчки пращяха под меките ми голи ходила, трънчета се забиваха болезнено в тях, а влажна лепкава кал проникваше между пръстите ми.<br />Не се обърнах, да видя, дали сянката от съня ми, все още се притаява зад дърветата, наблюдавайки ме със злобните си очи. Беше ме страх, че точно като мен, е излязла от съня ми и е там, зла и тръпнеща в очакване. <br /><br />На следващия ден слънцето бе обагрило триъгълните, изградени от червени като руменина керемиди на сгушените в себе си къщурки. На площада бе празник. Росата явно не бе събудила само вкусните Печурки, които раждаше района, но и малки китни шарени павилиони. В тях усмихнати мустакати чичковци и едрогърди румени жени в народни носии, пристегнати с гайтани, продаваха лъскави стоманени брадви и топори, медени грънци, глинени съдове, малки ритуални човечета, наречени Петърчо - служещи за предпазване от злите сили, тлъсти буркани пълни с наситено жълт като жълтък пчелен мед, който усмихнатите гърдести продавачки описваха като орална амброзия, дребни глинени сувенири, заели формите на различни горски животни и духове, чесън, метални грънци, звънящи приканващо като женски глас, на полъха на вятъра, остри ловджийски ками, червено-бели мартеници за баба Марта, които младите окичват на ревера и посрещат с тях пролетта…<br />- Аааа! Захарно петле! Захарно петле! – малката Ани ме задърпа за ръката, сочейки с малкото си пръстче сергията, окичена с захарен памук и кървавочервени захарни петлета, в различни големини. – Тате, купи ми захарно петле!<br />- Искай от майка си! В нея са парите.<br />- Ох, май съм забравила кеша в другата чанта. Кредитни карти приемате ли? – усмихна се Кейт на бабичката зад щанда.<br />- Не! – поклати глава бабичката и се ухили с беззъбата си усмивка – Най-близката банка е в Котел! Обачи за туй хубаву момичи едно захарно питленце безплатно!<br />Старицата навря захарното петле в личицето на Ани и се ухили някак адски зловещо с празната си устна кухина. Ани затърка малките си юмручета в очичките си и се разрева. <br />- Извинявайте! – каза извинително Кейт – Много е притеснителна. Пол? Ще трябва да се върнем, да си взема… Пол?<br />Гласът й идваше някак отдалеч, защото отнякъде се бяха появили кукери. Те ме бяха наобиколили, танцуваха, биеха дрънците си, удряха тъпаните си и клатеха сопи, обсипани с ошав и малки звънчета. Всички до един бяха облечени в ангорски кожи, а демонските им маските, окичени с рога или перушина се хилеха зловещо. Като по сигнал кукерите, ръмжейки и дрънчейки се смесиха с тълпата. <br />Бях се залутал, а шумната приказлива тълпа, след всяка моя стъпка, ми откриваше ново лице. Лица, непознати и чудно интересни, лицата на едно никому неизвестно приказно градче, сгушено в най отдалечения край на света.<br />Тогава я видях. <br />Първо видях очите. Черни и уверени, вперени в мен, издаващи нежността и грацията и едновременно с това подсказващи за непорочност и буен нрав, подхождащ само на коренячките Загорчанки. Нежните сочни устни, извити като сребристите гайтани на младите невести в Добруджанския край. Пурпурночервената къса коса, разтворена като завеса, за да открие нежното бяло кукленско лице. Аромата на гъст черен мед, който излъчваха чистите й пори и ме заплениха като песен.<br />Тя дойде и си отиде като полъх. Която и да беше. Както и да й беше името. <br />Просто едно неземно красиво лице, което се бе появило и изчезнало в едно малко градче, в което не бях стъпвал от 16 години, и в което щях да пребивавам още два дни от живота си.<br />Обърнах се, за да я повикам, но тя вече бе изчезнала сред тълпата. <br /><br />В ранния следобед отпивахме билков чай от малки чашки с карамелен цвят в една кръчма, чийто маси и столове бяха разположени право насред пълноводната бистра река, в която си играеха малки полови лъжички, и се припичахме на слънце. И аз и жена ми придържахме по едно от децата, за да не цопне във водата. По някое време зазвъня камбана. Гласът й се разнесе и прескочи зелените баири, обрасли с гъсти гори, ехото го върна, за да прескочи и баирите от другата страна. Камбаната зовеше.<br />Забързани монахини, в стройна редица, наредени като пингвини една след друга изчезнаха зад манастирската порта, която се хлопна зад тях. От някъде долетя звън на дрънци.<br />Овчарят на съседната поля се поспря, подпря се на ваклата овца в близост и се загледа в нас.<br /><br />Кейт изгаряше от нетърпение да разгледа манастира и бързаше напред, помъкнала децата след себе си. На прага на дървената двукрила порта, възрастна монахиня събираше „божи” данък, по две евро на човек, за деца по едно.<br />- Ей гусине! <br />Обърнах се.<br />Възрастен чиляк, загорял от слънцето се подпираше на сопата си и ми се хилеше дружелюбно! Гъсти мрежи бръчки покриваха цялото му почерняло лице, а на главата му бе затъкнат рунтав калпак. Палчите му бяха затъкнати в пурпурночервено елече, а от потурите му стърчеше вития край на Змейска лула.<br />- Искате ли ракия, господине! Най хубавата в цяла Сливенска област! Ей там горе на баира в манастира на войводата я добиват. По тайна рецепта. Бистра е като сълза. Горчи кат любовна мъка и пробива сърцето кат хайдушка кама. Пийнете ли от тая ракия, гусине, нивгаш не ще я заборавите!<br />Понечих да викна децата, но чилякът поклати глава.<br />- Там, дека ще ви водя гусине, не пущат деца и жени, гусине!<br />Повиках Кейт и я помолих, да влезе в манастира и да разглежда иконите, кандилата и свещниците, докато ме чака. Обясних й, че ще се забавя максимум 15 минути и взех част от парите в чантичката й в себе си.<br />По пътя, който минаваше право през реката се спрях и събух обувките си. Исках отново да усетя под голите си ходила малките бели камъчета, заоблени от течението. По средата се спрях, съзирайки в далечината зловещите изкорубени каменни стени на крепостта. <br />Като бях малък другите деца от Жеравна никога не ме пускаха да ходя с тях там в жарките дълги следобеди, затова веднъж ги проследих. Още преди да съм доближил крепостта чух ужасните писъци. Приличаха на писъци на малки деца, пищящи насред гората.<br />ИИИИИИИИ-ИИИИИИИИ<br />В онзи ден се бях прокраднал на пръсти и бях надникнал измежду масивните камъни. На два побити в земята кола бе опънато дебело въже, напоено с кръв. На него висяха за малките си крачета пухкави зайчета.<br />Те се танцуваха на въжетата, тресейки се ужасно, гледаха ме с ококорените си очички и пищяха като малки деца, докато децата от селото ги деряха живи.<br />ИИИИИИИИ-ИИИИИИИИИ <br /><br />Чилякът отново ме поведе право през реката, която ромолеше чиста и искрена. От другата страна на речното корито имаше тревиста клисура, която досега не бях забелязал.<br />Каменни стъпала водеха до гъсто обрасла с трева могила, в която съзрях малка дъбова вратичка. Отдалеч никой не би могъл да различи постройка с врата в това, но в идеята се криеше адски чар.<br />Чилякът почука три пъти и вратата се отвори. <br />Озовах се в малка кръчмичка, по чийто тъмни маси и тезгяхи се облягаха мързеливо уморени чиляци с червени потури и бели ризи. Във въздуха се носеше миризма на билки, на чисти кристални високопланински концентрати, на хмел и омара. <br />Кръчмарят беше едра космата грамада с чиста риза и огромен пухкав калпак кимнат настрани в абсолютна симбиоза с килнатия му рунтав мустак. <br />- Не сте тукашен, гусине. От кой край сте? <br />- От София съм.<br />- И сте дошли чак дотук за нашта прословута манастирска ракия, предполагам.<br />- И това! – усмихнах се хитро – И заради сънищата… Все го сънувам този ваш град!<br />- Сънища, а! – погледът на кръчмаря се изостри – За сънища и тълкувания си имаме Вещерка. Всичко знай и всичко ще ти кажи! Освен другуто гони магии и духове, и рани цери… На Опълченска живее. Лесно ще я намериш. <br />- Е засега нямам нужда!<br />- Ооо, вервай ми гусине! – размаха пръст кръчмаря – Може и да заимаш!<br />- Ще ми сипете ли една бъчвичка от ракийката?<br />- Разбира се гусине! 80 евро, гусине!<br />- Вие луди ли сте?<br />- Упитайте една чашка гусине! – Кръчмарят продължаваше все така протяжно да се усмихва, докато отсибваше в дъбова кана течност, по бистра от сълзите на новородено. – Дяволска ракия е тва, нищо че я правят монаси. Гат я упитате и двойно на туй ше дадете.<br />Само аромата й ми завъртя главата. Допрях малката кристална чашка о върха на езика си и изгълтах чистата течност. Тялото ми за миг изгоря отвътре, сякаш преминало с ултразвуков асансьор през адските огньове, после се прероди, но в някакво друго измерение, на чистата неподправена радост, в всички бяха ужасно щастливи и усмивките им се отлепяха от лицата им, за да ми проговорят.<br />- Казах ли ви гусине! Ей го на, вече не сте тук с нас.<br />Протегнах се да го докосна. Исках да докосна пухкавите му мустаци и да поровя малко в тях. Вече ги докосвах наум. Те бяха като пухкави облаци, като захарен памук, пухкав и порест.<br />Дълбоко в себе си осъзнавах, че дори и най сериозното ми напушване с колегите от офиса миналата Нова Година, дори и тревните оргии с Кейт, не можеха да се равняват по никакъв начин на това. Това беше друго измерение на опиянението, съвсем друга плоскост, която дори в сравнение с халюцинации, породена от предозиране с ЛСД би изглеждала далечна и недостъпна, отделена от тях със златна порта, високо в небесата, охранявана от звездокрили ангели, впръскващи неземни мелодии в ушните отверстия с малките си тръбички. <br />- Гусине! Ще ви го кажа сега и ще ви го кажа само веднъж! – каза кръчмарят, чийто глас изведнъж бе станал адски сериозен. Бе изчезнал и добродушният Добруджанския акцент. Сериозността в гласа му някак съвсем не подхождаше на цялата радост и песнопение, които ме заобикаляха. – Утре има слънчево затъмнение, гусине! Тук не го е имало от 40 години, гусине! <br />- 40 години! – повторих аз като насън – Ами че това е адски много време!<br />- Не е безопасно за децата Ви гусине! – очите на кръчмаря бяха изпитателно вперени в мен – Махнете децата от града! Вземете хубавата си женичка и дечицата и се махайте! <br />- Махайте? – запитах аз някак унесено.<br />- На всяко затъмнение тук има жертвоприношение на бог Тангра!<br />Изобщо не бях осъзнал, как се бях озовал навън, на хладния мартенски въздух, а опиянението ми бързо си проправяше път извън тялото ми, като отдалечаващ се морски отлив. <br />Нещо издуваше единия ми джоб и аз блъкнах да го извадя. В ръката си държах малка каменна фигурка на гола бременна дебелана, която бе обгърнала с ръце издутия си корем. Каменната й глава изобразяваше чепка грозде.<br />В съзнанието ми остана да ехти една единствена дума! Жертва? Не! Жертвоприношение ли бях чул? Това ли беше думата?<br /><br /><br />Вечерта сложихме децата да легнат и отново се любихме. Сексът бе слаб и безволев, а нещастния ми пенис висваше безпомощно, всеки път, когато се опитвах да проникна в нея. Накрая се отказахме. Кейт се нацупи и се обърна на другата страна.<br />Аз се отпуснах в мокрите чаршафи, облян в собствената си гореща пот.<br />Цяла вечер думите се бяха въртяли в главата ми като някаква шибана въртележка, обсипана с метални шипове, забиващи се при всяко нейно въртеливо движение, все по-дълбоко в мозъка ми.<br />„Махни децата!”<br />„Жертвоприношение!”<br /><br />Събудих се на сутринта. Не съм сънувал нищо, а и да съм сънувал нещо, не помня. Нарочно бях залостил снощи вратата, за да не кръстосвам нощем из горските дерби. Затова пък, прозорецът зееше широко отворен, а завесата се вееше на утринния вятър като наметалото на забързан вестоносец, забързан към шатрите на хана.<br />Сутрин обикновено съм в ерекция. Малкият ми приятел е надигнал главичка и надига чоршафите. По навик бръкнах с ръка да го погаля, а другата ми пропълзя по меката топла гръд на спящата Кейт! „Циците й все още бяха най-перфектните цици на света!”<br />Между краката си не напипах нищо! Нямам предвид отпусната пишка. Не! Този път не напипах абсолютно нищо. Само мека гъста окосменост и две влажни срамни устни, дълбоко заровени в нея като съкровище.<br />Ощипах се няколко пъти, за да се събудя най-после, но пенисът ми продължаваше да липсва, колкото и да опитвах и да бърках в срамните си устни за да го извадя. Те от своя страна се навлажниха още повече и усетих непозната вълна на възбуда, каквато не бях изпитвал никога досега. Тези устни таяха желанието да поемам, а не да прониквам.<br />Ощипах се отново и погледнах ужасено към Кейт. Възможно ли бе да ми е отрязала чепа, докато съм спал? Или пък сам да съм го отрязал!<br />Точно тогава забелязах циците. Под цепката на пижамата надничаха малки стегнати сочни гърдички, чийто зърна, набъбнали и поруменели, се търкаха в грубата повърхност на пижамата, пращайки на мозъка ми сигнали за приятно раздразнение.<br />Скочих от леглото, като изстрелян с трамплин и се озовах пред огледалото. Оттам с широко отворени сини очи ме гледаше красивото лице на момичето, което бях видял вчера на площада. <br /><br />Опитах се да обясня на Кейт, но тя като чу историята ми първо ме нашамари, а след това ме изхвърли навън, като ми поръча да кажа на Пол, да престане с глупавите си шегички. <br />В общи линии не се получи като по филмите. По филмите когато някой променеше външния си облик, примерно превърнеше се в жена, той отиваше при гаджето си, в скоби, жена си, разказваше й за най личните им моменти заедно, като подробностите около първата целувка, цвета на любимите й гащи и другите работи които само двамата знаят. Като чуеше това половинката веднага се връзваше и двамата заедно намираха начин да развалят магията и да върнат предишния му облик.<br />Сега определено не стана така. Лутах се сам из празните утринни улици и се чудех, кога точно ще се събудя, но паренето на студения утринен вятър, докосващ малките ми гърдички под пижамата, студенината на каменните павета под ходилата ми, допира на фините ми нежни пръстчета с витрините на малките магазинчета, бяха адски истински. <br />На една от стъклените витрини на малките магазинчета среднощен злодей бе изписал с шпрей с огромни червени букви.<br /><br />ОСАКАТИ МЕ!<br /><br />Тогава дойде мъглата. Тя забули пътя, малките къщички, керемидите по покривите, навъсените кладенци, черните врани накацали по невръстните тополи, в гъсто сиво мляко и ме застави да блуждая, като сянка. <br /><br />Дървената табелка закована за потъналия в сивкави лишеи дувар, ме информира, че това е улица „Опълченска”! Значи вещерката живееше някъде наблизо.<br />- ВЕЩЕРКЕЕЕЕЕ! ВЕЩЕРКЕЕЕЕ! –развиках се аз с новичкия си женски глас, а може и да съм се разревал.<br />Дървената порта на една от по малките каменни къщурки-джуджета се разтвори с ужасно злокобно скърцане и кокалест пръст ме покани да вляза.<br />Скелетоподобна бледна старица, губеща белотата си в черни шалвари, сновеше нагоре-надолу из малка тъмна стаичка, пропита с дъха на тамян и ми посочи чердже, върху което да се настаня.<br />По стените висяха връзки мащерка и разни треви на снопове, щавени кожи, скелетчета и черепчета на малки горски животинки, някои от които не бих могъл да разпозная, дори с биологично учебно помагало под ръка.<br />Старицата сновеше около мен като лешояд около мърша и повтаряше. <br />- Загубена душа! Загубена душа!<br />- Ти вещица ли си? Ти ли ме превърна в жена? – рекох аз.<br />В очите й се четеше някакъв дивашки лудешки блясък и тя ги впери болезнено в моите, сякаш пробиваше ирисите ми с карфица.<br />- Как те викат? – изрече бавно тя с дрезгав ръждясал с годините глас.<br />- Пол!<br />- Отдека си, Пол?<br />- От София!<br />- Как се викат Вашите?<br />- Това важно ли е?<br />- Как се викат Вашите?<br />- Баща ми е Иван! Майка ми е Мария!<br />- Ти си загубена душа, Пол! – изрече старицата като заклинание – Знаеш ли къде си попаднал? Знаеш ли в коя година?<br />- 2006?<br />- Грешка! – изкряка дъртата и навря кокалестия си пръст в сгъвката между скулата и окото ми – Годината на Бог Тангра! Знаеш ли кой е той!<br />- Знам за Мадарския конник! Изрязан е в скала. – Почесах се по темето, забравяйки че вече съм жена и рискувайки да счупя нокътя. - Конникът е пронизал змей, ако си спомням правилно! Това май е Тангра, нали така?<br />- Бабини диветини! – махна с ръка старицата – Онова е просто рисунка. Бог Тангра е божество! Най-силното божество! Най-кръвожадното! Почитали са го още древните траки! Той е Богът Слънце! Създател е на всичко живо! Тук още го почитат…<br />- Кой го почита?<br />- Няма значение! На слънчево затъмнение, когато луната закрие слънцето, бог Тангра умира. Силата му изчезва. Това значи, че изчезват и магнитните полета, които държат цялостта на това място.<br />- Те ли ме направиха на жена?<br />- Не точно! – бабето като че ли се замисли – Виждаш ли, когато се разтроят магнитните полета на толкова силен магнитен център, какъвто е Жеравна, е възможно…<br />- Какво е възможно?<br />- Възможно е души да излизат от телата си, така както планети излизат от орбитите си, когато бог Тангра умира.<br />- Планети излизат от орбитите си?<br />- Да! – изграчи старицата. Гласът й изскочи като кучешки лай. – Планети излизат от орбитите си и слънца угасват, когато бог Тангра умира. Загиват цели слънчеви системи. Разбираш ли ме?<br />- Не! – признах си чистосърдечно аз.<br />- Както и да е! – рече старицата - Когато паднат магнитните полета, които придържат душата, закачена към тялото ти, тя е свободна да поеме, по който си път избере.<br />- Значи душата ми просто ей така е пожелала да влезе в друго тяло!<br />- Да! Някое, което си е набелязала по рано!<br />- Искаш да кажеш, че аз съм искал да стана жена? – ужасът в гласа ми прозвуча някак прекалено театрално.<br />Бабето не отговори.<br />- А какво е станало с моето тяло?<br />Старицата почти опря кривия си в нос в моя. Поех в ноздрите си ужасния й дъх на леш.<br />- Другата душа, тази на момичето, обитава твоето тяло.<br />- Добре! – предадох се аз. - Не знам, какъв театър разигравате тук, но ще те питам само още едно нещо. Можеш ли да развалиш магията? Да ми върнеш тялото имам предвид? И колко ще ми струва?<br />- Колкото ти се отдели от сърцето, господине! – вдигна рамене бабето – Намери момичето! Доведи го тук. После отиваме в Златоград. Там магнитните полета са слаби и ще ти върна тялото.<br />- Добре! – Ударих с юмрук по земята с едно финализиращо движение и се изправих. – отивам да намеря момичето и веднага се връщаме. <br />На входа се спрях и видях намръщеното си отражение в криво счупено огледало, омацано с паяжини.<br />- Момент! Къде да намеря момичето?<br />Старицата някакси се бе телепортирала в другия край на стаята в масивния люлеещ се стол. Липсваше й само черната гарга на рамото, която да програчи тревожно и зловещо.<br />- Че аз отде да знам? Това е нейното тяло, нали. То само ще я намери.<br />- Обзалагам се, че е така. А къде ще я намери.<br />- Виждаш ли меденото канче на портала? <br />Меденото канче на портала, висящо на побит накривво пирон, бе самотно и добре излъскано.<br />- Е, и какво за него?<br />- Празно е.<br />- А аз какво се очаква да направя! Не виждаш ли, че съм излязъл по нощница.<br />- Сложи си пръстенчето вътре! <br />На кутрето ми блестеше малко пръстенче с диамант. Какво пък, казах си. Не беше мое. Тя да му бере грижата, която и да е тя.<br />Пръстенчето леко издрънча, когато тупна в празното канче.<br />- Ще я намериш, където си я видял за пръв път! – съдбовно изрече старицата.<br />- Значи на площада! Видях я на площада!<br />- Не! Казах, където си я видял за пръв път!<br />Навън отново ме забрули грубият утринен вятър и аз загърнах малките си гърдички в пижамата си. Позамислих се и се върнах обратно.<br />- Имаш ли да ми дадеш одеало, или нещо от тоя сорт. Навън е адски студено.<br />Старицата въздъхна и се изправи като сянка. Движенията й бяха някак плавни. Взе брадвата, подпряна на камината и една от кожите, закачени на стената. <br />- Кажи ми за жертвоприношението! – рекох аз, докато ме завиваше в една от кожите, които свали от стената. Не свалях очи от брадвата в ръката й, която държеше все едно е детска играчка.<br />- Вярата в бог Тангра е родена някъде в този край! Затова тук се извършва ритуала по раждането му. Чужденците биват принесени в жертва.<br />- Защо?<br />- Защото това е единственият начин, слънцето да се освободи от Сянката и бог Тангра да се роди наново. – прошепна старицата, сякаш я бе страх, че някой ще я чуе - Както ти казах бог Тангра е кръвожаден Бог. Може да се върне към живот единствено чрез жертвоприношение. Кръвта на жертвата изсмуква негативната енергия, която го убива и я пренася другаде? Когато Слънцето се освободи от сянката на Луната и възстанови силата си, някъде се ражда Черна Планета.<br />- Черна Планета. – повторих аз като насън. Бях виждал Черна Планета някъде. Бях сънувал Черна планета, която изяжда слънцето. – Къде се ражда Черна Планета?<br />Старицата махна с треперлива ръка, сякаш бързаше да прекрати разговора. <br />- Някъде! В друга звездна система. Не знаем къде! На милиарди светлинни години оттук. Достатъчно далече!<br />- Кажи ми за Черната Планета! – усетих, че треперя като трескав. Бях хванал старицата и я разтърсвах лудешки, рискувайки да откача главата от крехкото й тяло. – Какво е Черната Планета?<br />- Достатъчно! – Старицата докосна челото ми. Направи кръстен знак с ръка, движейки устните си в непознато древно заклинание и ми връчи брадвата. Вратата се хлопна под носа ми.<br />Загърнах се в кожата и поех към гората. Там, където за пръв път бях видял момичето в съня си.<br /><br />В гъстата мъгла дърветата се бяха превърнали в сенки, които вибрираха в собствените си очертания. Луната в оловносиньото небе бе разкривено зло око, което от време на време надникваше иззад поредния черен облак, за да ме шпионира. Под заешките розови пантофки на жена ми пукаха сухи съчки. Студът бе смразяващ, проникваше през кожата, с която се бях загърнал, през порите на собствената ми кожата, през подкожната ми мазнина.<br />Имаше нещо, което бях забелязал в отражението си в огледалото, на излизане на дома от старицата. Нещо в черните като катран очи, в които плуваха звезди. Очи, които не бяха мои, а принадлежаха на непознатата девойка. Нещо в игривия ми блясък, което ме навяваше на мисълта, че може би съм влюбен.<br />Някъде в далечината изграчи сова. Припомних си приказките, с които ме бяха плашили като малък. В полунощ дяволите, ламите и самодивите се събират в клоните на старо дърво. Натъкнеш ли се на дяволското сборище, задават ти три гатанки и ако не отговориш, те изяждат с костичките. Така разправяше баба. <br />Какво пазеше от злите сили. Брадва и какво още? Чесън? Тамян? <br />В отговор на совата, навсякъде около мен се разнесе детски плач, а мъглата се сгъсти. Вече не виждах почти нищо, а само си пробивах път с нежните си ръчички през сплъстената димна сметана. <br />Очите на последните къщички на ръба на Жеравна бяха изчезнали отдавна. Детският плач се засили. <br />Много е лесно, разправяха, да се загубиш в гората, когато чуеш лисицата да лае. Лаят й напомня детски плач.<br />Имаше и едни други, малки пухкави неща, които издаваха звуци, като детски плач, когато ги деряха, но не исках да мисля за това сега.<br />Нещо помръдна в мрака. Силуетът изчезна зад едно дърво и аз хукнах след себе си.<br />Преследвахме се известно време, но аз вече знаех, че гоня единствено себе си. Всяко следващо дърво бе като парче счупеното стъкло на бабичката, в което се отразяваше мъжкия ми еквивалент.<br />Много е стряскащо да тичаш по заешки пътъци в гората нощем, насред мъгла, толкова гъста, че можеш да я срежеш с електрически трион, и изведнъж да се натъкнеш на самия себе си.<br />Всъщност е донякъде успокояващо, защото си очаквал върколак, демон или друго дяволско изчадие, а не точно себе си, поне до момента, в който осъзнаеш, че зад собствените ти очи те гледа някой друг.<br /> Онзи другият се бе спънал и проснал на земята, а аз оставих брадвата настрана и се метнах отгоре му. Притиснах го с тялото си, което не бе толкова тежко колкото ми се искаше. Усетих се, че дишам по учестено, отколкото би трябвало и че зърната ми са по-твърди и чувствителни от когато и да било.<br />Момичето в тялото ми бъркаше под пижамата ми със собствените ми ръце, докосна връхчетата на зърната ми и по цялото ми тяло се разля топла гореща струя емоция.<br />Момичето в тялото ми смъкна долнището на пижамката ми и загали с дебелите си пръсти клиторчето ми.<br />Не можех да се удържам повече. Между краката ми бушуваше буря, каквато не бях изпитвал до този момент и аз разтворих крака. С треперещи пръсти извадих члена си, сега притежание някой друг и го наместих дълбоко между горещите си влажни срамни устни.<br />Тялото ми изпъшка и погледите ни се срещнаха. В очите му видях онази другата, която за пръв път изпитваше възбудата на това, да се озовеш от другата страна на огледалото.<br />Пенисът й проникна дълбоко в мен и аз изскимтях от удоволствие. Започнах да придвижвам ханша си нагоре-надолу, все по-бързо и по-бързо, а другото ми аз запъшка от удоволствие. Тялото ми зарови пръсти в мекото ми гладко дупе и ме надяна още дълбоко върху дебелия, твърд член. Божичко, никога не бях предполагал, колко е хубаво. Момичето ме притегли ме към себе си и впи устни в твърдото ми зърно.<br />Ехото разнесе страстните ми вопли, а в отговор съвсем наблизо закачливо издрънча камбанка.<br />Огледах се. Бяхме заобиколени от кукери с факли и сопи. Човешки тела в черни и бели дългокосмести кожи, закичени с камбани, сушени плодове и гевреци, лицата им закрити от космати маски на озъбени рогати дяволи, на клюнести хищни птици, на злобни демони с усти, разтеглени в кръвожадни усмивки. Разнесе се далечна свирня на гайда и на тъпан.<br />Просто се бяха наредили в окръжност около нас и ни наблюдаваха. А после изчезнаха така загадъчно, както се бяха появили. Танцуваха измежду дърветата старинни лудешки танци, размахваха малките си факли и биеха на малките си тъпани, което изглеждаше адски подлудяващо в съчетание със свирнята на гайда.<br />Прииска ми се да скокна и да хукна след тях. Свирнята на гайда бе някак толкова игрива. На човек му се приискваше да припне като младенец, да заиграе между дърветата, да подрипва и да подскача, да пее и подпява, докато събуди самодивите и Караконджулите и завърти с тях Дяволското хоро. <br />Момичето в тялото ми тяло стисна със силните си ръце дупето ми и ме наниза за пореден път на пениса си. Изпищях и започнах лудешки да се мятам нагоре-надолу, а насладата, която изпитвах в този момент ме побъркваше.<br />Не помня, колко време мина. Часове може би на бясно чукане, на пот капеща и сливаща се с друга пот, на тела, чиято роля бях объркал, танцуващи едно в друго, на страст и стенания, които преливаха в лая на лисиците и далечната свирня на тъпан.<br />- Все още ли си искаш тялото? – попита ме накрая тя.<br />- Не! – признах си чистосърдечно аз и я целунах по челото адски нежно. Тя закачливо прокара езичето си в ноздрата ми, гъделичкайки носната ми кухина и аз прихнах да се смея. Езиците ни се оплетоха, като топка съвкупляващи се отровни змии в дупката си и тя отново проникна в мен.<br />Момент. Нещо не беше наред. Нещо напираше да се отличи насред далечната свирня. <br />Някъде на третия тур чукане чух писъците. Не собствените си. Не на момичето. Чух писъците на Кейт, които някак бяха успели да надвият детския плач, свирнята на гайдата и ударите на тъпана и отекнаха насред гората.<br />Извадих пениса й от себе си, навлякох долнището на пижамата и грабнах брадвата. <br /><br />Сигурно съм взел разстоянието до каменистата пътека на един дъх, защото времето в което бях препускал през гората и дърветата, които се бяха превърнали в размазани кончета на побъркана въртележка, ми се бе сторило като стотна от секундата.<br />От гъстата мъгла изплуваха два зловещи силуета на кукери. Единия мъкнеше със себе си Кейт, а в другата си космата лапа държеше факла, а другият държеше двете ми деца, които надаваха неистови писъци и търкаха подутите си червени очички с юмручета.<br />Намирахме се на кръстопът. От съседните улички през мъглата към нас се задаваха пламъчетата на още факли.<br />- Ще го кажа само веднъж! – изсъсках – Пусни жена ми, копеле проклето! А ти – посочих другия с брадвата – пусни децата ми!<br />Кукерите не реагираха. Или не разбираха български или ритмичното бумтене на тъпана ги беше вкарало в някаква особена фаза делириум, който ги караше леко да се поклащат. <br />При първият замах с брадвата във врата на единия се разтвори черна рана, от която запръскаха катранени фонтани кръв. Вторият удар разполови главата на втория по средата и плисналия фонтан обагри Тони и Ани с черни вади.<br />Първият кукер се влачеше на четири крака по земята и се опитваше да затвори зейналата кървяща рана във врата си с ошав. Поднесох факлата към козината му и той се превърна в жива факла.<br />- Хайде, Кейт! Кейт, за Бога!<br />Кейт трепереше. Бе се опряла на каменния дувар. Ръцете й трепереха, а от широко отворената й уста се стичаше тънка струя лига.<br />Огънчетата на факлите в мъглати, криволичещи по малките улички към нас се приближаваха все повече. След по-малко от минута щяха да бъдат тук. <br />Коленичих пред Кейт и стиснах треперещите й ръце.<br />- Слушай, Кейт, не знам за кой ме смяташ, но сега това няма значение! Чуваш ли ме! Гледай ме в очите, Кейт! – една сълза, отделила се от окото й, капна в моето. Ръчичките й се разтрепериха още по-силно в моите. – Който и да съм. Слушай ме! Който и да съм! Аз съм тук да ти помогна! Тук съм, за да спасим децата. Да махнем децата от тук, Кейт! <br />Почувствах, че сам не мога да се сдържам повече и от очите ми бликнаха горещи сълзи.<br />- Онези ще ги пречукат, повярвай ми, Кейт! Ако не ми помогнеш, няма да се справя сам! Никога не бих могъл да се справя сам! Моля те, помогни ми!<br />Ръцете й спряха да треперят и погледът и се проясни. Връчих й Тони, а аз самият грабнах Ани, стиснах я за ръката и двамата заедно побягнахме по кривите улички, подгонени от огньовете, свирнята на гайда и ритмичните удари на тъпан. <br />Скоро достигнахме до страноприемницата, която в момента изглеждаше много по-зловеща от преди и нахълтахме в ландроувъра, паркиран отпред. Благодарих на Бога, че си държах резервни ключове под седалката.<br />Точно като по филмите, изпървом ландроувъра отказа да запали. Озъбени чудовищни лица се налепиха по стъклото, а децата се разпищяха още по силно.<br />Отнякъде се разнесе острия моторен рев на резачка. Злобните лица от лявата страна на автомобила изчезнаха. Огромен черен кукер с рога, въоръжен с моторна резачка тичаше насам, подскачайки леко като на хоро, на всяка стъпка, размахвайки моторната си резачка.<br />- ЗА БОГА! – изпищя Кейт! – За Бога, да тръгваме.<br />Моторната резачка се вряза в задното стъкло и мина на сантиметри от главичката на Ани. <br />- Ани! Тони! Лягайте на земята веднага. – изкрещях.<br />Ландроувърът най-после запали и потеглих на газ, разпръсквайки кукерите. <br /><br />Бяхме вече на няколко километра от Жеравна, когато кървавочервения диск на слънцето се показа над черните склонове, като разтваряща се рана, от която скоро щяха да заструят тънки пръски кръв.<br />- Паркирах колата встрани от пътя и хванах ръката на Кейт в моята. Тя отново се бе разтреперила като малко зайче и се сгуши в мен.<br />- Ти! Ти наистина ли си Пол? – изплака тя.<br />- И да и не, Кейт! – отвърнах - Така или иначе трябва да се върна там!<br />- Не! Не те пускам! Който и да си! Която и да си.<br />Кейт ме притисна още по-силно и почувствах мокрите й от влага зърна да се търкат в моите.<br />Устните ни се сляха в едно. Само жена би могла да целуне така друга жена.<br />- Сега трябва да се върна там, Кейт! Има някои неща, които трябва да знам. Някои неща, които трябва да разбера. – целунах я по челото - Но ще се върна при теб, Кейт! Може би няма да съм същия, какъвто ме помниш, но ще се върна при теб, обещавам ти.<br />Загърбих джипа, като се помъчих да не обръщам внимание на тихото клипане на жена ми и уплашените погледи на децата ми, залепени за стъклото и поех обратно към Жеравна.<br /> <br />Слънчевият диск потрепери. По очертанията му бавно започна да се приплъзва един друг диск, изкован от мрак, той за момент обгърна света в полуздрач.<br />Площадът Средоряка бе пълен с хора. Кукерите мълчаливо наблюдаваха черните мраморни стълби, които водеха до огромния вековен бор, чийто корени се разстилаха, няколко метра по-надолу, чак до подножието им, където потъваха в малко езерце.<br />От двете страни на черните мраморни стълби бяха наредени още малки каменни фигурки на тлъстата бременна жена с глава на гроздов чеп.<br />За ствола на дървото бе завързан шведа, с който се бях запознал снощи в страноприемницата. Дебели въжета притискаха челото му към дървесната кора, пълзяха по гърдите и краката му, обездвижвайки го. Очите му се въртяха наляво-надясно като очите на уплашено животинче, заклещено в дупката си. <br /> Тъпаните продължаваха да бият, а гайдата замлъкна. Разнесе се песнопоние, което започна с леко мърморене, тихо като заклинание, а после премина в песен.<br />„Снощи ми се<br />дете роди<br />мажко дете<br />Бела Бога.<br />Митровден й отговаря.<br />По мен иде ден Божи.<br />Он е кръстил небо.<br />Он кръсте<br />мажко дете,<br />мажко дете Бела Бога!”<br />Вещерката подаде на кръчмаря, обвит целия в бели кожи ритуална кама и той коленичи пред нея и целуна кокалестата й ръка. Бавно заизкачва черните мраморни стълби.<br />- Велика Майко! – изрече кръчмарят - Богиньо на траките. Богиньо на плодородната земя. Господарке на всичко и на всички. На всичко що е живо и на онуй що не е. Ти си всеобхватна, майко! Ти си всемогъща сила, която определя ритъма на живота. Вселената е рожба твоя! Дари със златния си венец бога Слънце, избави го от черните му окови.<br />- А ти какво ще ми дадеш? Какво ще ми дадеш! – изкиска се старицата.<br />Черният диск на Луната вече почти бе преполовил Слънцето, от което бе останал бледен сърп. Скоро светът щеше да потъне в пълен мрак.<br />- Ще ти дам клепачите му, Велика майко! – Кръчмарят изряза клепачите на Шведа. Кожата се отдели и откъсна със звучно пляскане, а отдолу се показаха оголените нерви. Шведът запищя и аз знаех, че скоро няма да спре.<br />Кръчмарят подаде ритуалната кама на кмета. Кметът я захапа и бръкна дълбоко в очните кухини на шведа с едно рязко движение. Изтръгна очите, които за миг се задържаха на очните нерви, които най после се скъсаха и заръсиха навсякъде потоци черна кръв.<br />- Аз пък ще ти дам очите му, Велика майко! – изрече кмета. Слизайки по стълбите той подаде ритуалната кама на съсухрено бабе и остави очите в паничката на вещерката, до клепачите, които бе оставил там преди малко кръчмаря.<br />- Аз пък ще ти дам носа му, Велика майко! – изпищя бабичката, а шведа се разпищя още по-сърцераздирателно, като малко дете.<br />Когато бабето отчупи носа на шведа, от раната му бликна кръв. Кръвта вече бе образувала локвичка в краката му и се стичаше по улеи, издълбани в корените на дървото, които я отвеждаха до малкото езерце.<br />Не можех да издържам повече и затворих очи. Чувах само писъците, ужасяващите нечовешки писъци. По ужасяващи и от тези на живите зайчета, с които с приятелите ми деряхме живи като малки, а после в съня ми ме преследваха малки одрани пищящи зайчета.<br />- ИИИИИИИ- ИИИИИИИ! <br />Затиснах ушите си с ръце, но болезнения рев, продължаваше да бучи в черепната ми кутия, а също и гласовете. Жестоки, но и някак тържествено церемониални.<br />- Аз ще ти дам ушите му, Велика Майко! <br />- Аз ще ти дам лицето му, Велика Майко! <br />- Аз пък ще взема топките му, Велика Майко!<br />Момент! Това беше моят собствен глас. Отворих очи. Видях се как поемам ритуалната кама от ръцете на поредната окървавена бабичка. С тържествени стъпки се отправих към обезобразения ревящ човек, завързан за дървото.<br />- ИИИИИИИ! ИИИИИИ!<br />Видях се, как изкачвам черните мраморни стъпала и коленича пред шведа. Видях как вадя пениса му от напоените му с кръв панталони и го налапвам. В устата на тялото ми пенисът му еректира и точно тогава изтръгнах тестисите му. <br />- ИИИИИИИИ! ИИИИИИ!<br />Това вече не бяха човешки писъци. Човек не би могъл да издава подобни звуци. Това беше воят на лудостта, като всеки негов тон се запечатваше дълбоко в подсъзнанието за да ражда кошмари до края на живота ми.<br />Тялото ми изтиска тестисите на шведа в един от улеите и подаде камата на следващия.<br />- Аз ще ти дам пениса му, Велика Майко! – рече продавачката от сергията, която бе бутала в устата на детето ми захарно петле.<br />Пенисът на шведа се отдели от тялото, като за момент остана да виси само на кожичката си, а после се откъсна с разпарящ звук.<br />Изстисканите топки и пенисът на шведа тупнаха в медната паничка на вещерката.<br />- Добре тогава! – ухили се тя – Аз пък ще взема сърцето му.<br />Изкачи се по стълбите и разпори с камата стомаха на завързания швед. Бавно започна да измъква червата му и да ги изстисква в улеите. Гъстата му кръв се стичаше по тях в малкото езерце, застинало насред корените на дървото, като мъртво око. <br />С едно рязко движение старицата направи червена резка между ребрата му и измъкна все още туптящото сърце.<br />Главата на шведа най-после клюмна.<br />Вещерката се наведе и изстиска сърцето в един от улеите. Кръчмарят отчупи един от клоните на величественото дърво и от него потече лъскава черна смола.<br />Смолата и кръвта се смесиха в езерцето, завихриха се в черен кръговъртеж и цялата водна повърхност почерня.<br />По някое време на представлението краката ми явно не бяха издържали и се бях проснал по очи на земята. Бавно се изправих на лакти и се загледах в езерцето.<br />Дълбоката черна вода роди малки искрици, които се превърнаха в малки звездички. Една звезда-слънце обсипваше далечна галактика с топлината и светлината на лъчите си. Зловещото кълбо на Черната Планета бавно започна да я поглъща. Колкото по-голяма част от нея поглъщаше, толкова по-ярък ставаше света около мен и слънцето се освобождаваше от хватката на Луната.<br />Черната планета ме зовеше с далечни ужасяващи гласове. Гласове на болка и агония. Лицето ми се бе озовало на сантиметри от водната повърхност на езерцето, в отчаян опит да зърна, да надникна, какво крие в сърцевината си Черната планета. <br />Черните й океани се забушуваха и започнаха да плюят по черните си брегове, наситени с черен пясък, черни лъскави пашкули, влажни като плацента. Черни уродливи човешки тела разкъсаха плацентите си и запищяха с гласовете на одраните зайчета.<br />- ИИИИИИИ-ИИИИИИИИИ!Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-89444685644481396712010-06-08T16:43:00.001-07:002010-06-08T16:43:11.363-07:00КОЖАКОЖА<br /><br /><br /><br /><br /><br /> Първо виждаше само очите. Може би те го привлякоха. Може би бяха светлините, отразени в тях, така както слънчевото зайче на стената увлича детето в гонитба, така както блясъкът на на фара в нощната мъгла изпълва с радост сърцето на уморения моряк.<br /> Очи, които обещаваха надежда.<br /> Картината бе бледа и мимолетна, като полъх на вятър в главата му. Градина пълна с ябълкови дървета, той се промъква между храсталаци и липи, а отвъд, насред градината, го чака девойката.<br /> Всичко е приказно и призрачно. Бледа приказка пред очите му, вкус на ябълка в устата му и стремеж, копнеж нейде вътре в него към съдба, носеща името на девойката.<br /> После картината започна да избледнява, и той се почуди за произхода й. Това не беше част от неговия мозък. Структурата му бе запазена марка на проектантите на бетонната цивилизация - бетонен град с бетонни улици, без сънища и видения. А сега картината изчезваше, както се бе появила, въпреки, че той отчаяно стискаше зъби, сякаш за да я задържи в главата си още малко.<br /> После отлетя.<br /> Като неземен полъх.<br /> Като послание, пратено през времето и пространството - последния дъх на отдавна мъртво божество-завещание за идните векове..., безплътен призрак-желание, невидим импулс и тръпка - ще го уловиш настроиш ли мозъка си на правилната честота.<br />Когато всичко изчезна,той знаеше че трябва да притежава девойката.<br /> Очите му се бяха насълзили; той примигна няколко пъти за да прогони влагата. Паузи мокра мъгла се заредуваха с паузи пълен мрак; през това време той се приготви да възприеме девойката в цялост.<br /> Завесите се разтвориха, и ликът й бавно попи в съзнанието му. После чу писъка. Крещеше някой вътре в него, някой, който в последните няколко секунди бе успял да си оплете елече от надежда.<br /> Тя бе поне двайсетина години по-възрастна. Би могла да му бъде майка.<br /> Безмълвният писък бе отправен към Господ. Същият бог, в който той не вярваше.<br /> "Защо,Господи;как така,Господи?"<br /> Защото тя бе красива. Очите й бяха красиви. Красота и тъга струяха от всяко нейно движение. Проза бе въздухът, който дишаше, а издишаше поезия, подплатена със звън на сребърни камбанки.<br /> А тялото бе гротескна подигравка.<br /> Никога не се бе вглеждал така отвътре, винаги бе търсил красотата на куклата, механичните й ласки; сякаш сега някой бе натиснал главата му във вода, и той се бе научил да я диша,сега трябваше да се научи и да плува.<br /> В следващата част от приказката той вече беше на нейната маса (дори не бе забелязал как се озова там) и си разговаряха за незначителни неща. Всяка нейна дума бе песен, а смехът й-манна небесна. Копнеж гореше в сърцето му - той я бе пожелал.<br /> Малко по-късно той бе завел в дома си своята поругана от възрастта Пепеляшка-всичко тук бе част от тазвечершната приказка. Стаята бе полуздрачна, обляна от призрачна мека светлина, разпръсквана от огъня в камината. Сякаш самите мебели излъчваха топлина и уют, сенките им, съживени от буйния огън, си играеха по стените, вливаха се една в друга,увлечени от любовна страст.<br /> Той нежно освободи роклята; тя се плъзна по тялото й нежно, като коприна.<br /> Когато я видя в пълната й красота, той я пожела така, както не бе пожелавал никоя друга.<br /> Това тяло притежаваше мъдростта на вселената. Възрастта бе взела,но и дала - безкрая на небесната шир, нежността на морските вълни, майчината любов.<br /> Сега той бе малкото детенце,което се бе озовало само в тъмнината; тя бе майката, която щеше да удави всичките му страхове в безграничната си любов.<br /> <br /> Той боязливо протяга ръка и докосва едната й гърда. Плъзва се по набръчканата като пергамент кожа като по нещо свято, ненакърнено. Докосва зърното.<br /> Тя го поема в прегръдките си. Устните им се сливат в едно. Ръката й се плъзва по голото му запотено тяло като лебед сред морето от влага, нежно обхваща едното полукълбо на дупето му, после продължава към еректиралия член. Той стреснато отскача назад. Знае,че само едно нейно докосване там ще го накара да се изпразни - да крещи и да се гърчи и да пръска струи семенна течност като излязъл от контрол поливен маркуч.<br /> Тя се усмихвас най-нежната усмивка. Започва да отстъпва към леглото,а невидимата нишка,с която са обвързани, повлича и него. Тя се отпуска в кревата като тъжна въздишка...<br /> Той спира вцепенен. Гледа я безумно, без да знае какво да прави, цялата кръв е напуснала черепната му кутия и се е концентрирала на друго място.<br />-Ела!-прошепва тя.<br /> Ела!<br /> Като по магия се озовава в прегръдките й, в топлина та й, в която сякаш ще се разтопи, обсипва я с целувки. Тя му подава гърдата си, и той я поема в уста като гладно кърмаче; усеща зърното й на върха на езика си.<br /> Тихи стенания-стихове в нощта!<br /> <br /><br /> Той триумфално прониква в нея, тя изтръпва, краката й притискат ханша му, пръстите на ръцете й се преплитат с неговите.<br /> Тиха радост-двете тела сега са едно.<br /> Момчето се чука сега. Момчето чука вселената. Момчето пие от нея и се превръща в мъж.<br /> Накрая вселената се взривява в светлина и топлина; двамата заспиват, слети в едно, шептящи:<br />- Обичам те!<br />- Обичам те!<br /><br /> Той не сънува приказка. Той сънува желания, влачещи окови. Болезнено отваря очи.<br /> Късно през нощта е. Тя е права до леглото, съблича нещо от себе си. После излиза от стаята.<br /> Той лежи известно време,после решава да тръгне след нея.<br /> Когато вижда проснатото на земята нещо, замалко да изкрещи. Това е кожата й.<br /> А може би просто сънува.<br /> Тихо,на стъпки, излиза от стаята, като насън преминава още една. Студен вятър го лъхва и насочва погледа му към разтворените стъклени врати.<br /> Тя е там отвън сега. Чисто гола в зимната нощ. Лунната светлина огрява тялото й.<br /> Той затаява дъх. Това вече не е възрастна жена, това е приказна, ефирна девойка, сякаш изплувала от мечтите му. Никога не е виждал нещо по-красиво.<br /> "Защо не ми каза?" Той се втурва радостен към спалнята.<br /> Тя го усеща и крещи нещо след него, но той не я чува. Грабва старата кожа, за секунди се озовава до камината и я хвърля в огъня.<br /> Нечовешки писък на агония оглася дома му и той се озърта уплашено. Тя тича насам пищейки, стъпките й странно шляпат.<br /> "Шляп,шляп," кънти в недоумяващата му глава, обаче нито това, нито писъците са достатъчни да го подготвят за това, което ще види.<br /> Когато съществото без кожа изскача в стаята, шокът е толкова силен, че го удря в сърцето. Той пада на колене, а устните му се свиват в безмълвна молитва.<br />-ЗАШО НЕ ИЗШАКА? - грачи съществото, изплетено от кървави макарони.<br />-ЗАШО НЕ ИЗШАКА?-крещи с лишената си от устни уста - ОШЕ АЛКО И ШЯХ А ЪМ ТЪОЯ!<br /> Взорът му се замъглява. Вижда как съществото се хвърля през близкия прозорец, чупейки стъклото с тялото си. Успява да се добере до назъбената рамка и поглежда надолу-долу,на заскрежената бяла улица тяло липсва. Има само пурпурно-червени петна.<br /> На четири крака достига леглото, повръщайки по пътя. После най-сетне губи съзнание. Сънува същия кошмар, който ще го преследва години след това.<br /> Сънува,че се разхожда по заснежената бяла улица, когато от една бяла пряспа изскача същесвото без кожа. В един ужасен миг той се озовава лице в лице с него.<br /> -ШЕ Е ОИЧАШ ЛИ? – крещи - ШЕ Е ОИЧАШ ЛИ ЕЗ КОЖА?<br /> Събужда се с вик. Иска му се всичко да е било само сън, но не е.Дупката в прозореца продължава да зее.<br /> После идват сълзите.Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-1805663178946791713.post-9893184876930170502010-06-08T16:42:00.001-07:002010-06-08T16:42:26.424-07:00НЕКРОФИЛСКИ МЕЧТИНЕКРОФИЛСКИ МЕЧТИ<br /><br /><br />Гробището се намира извън града, но може би градът се намира извън гробището. Всъщност градът лежи и дори се е притаил в подножието му.<br />Нощем земята бавно плюе труповете си – те още по-бавно изплуват на повърхността, драпайки към нощния отвес с полуразложените си крайници, така както водна лилия разтваря листата си за да приветства слънчевата светлина. <br />Това е една мъртва плетеница от тела, едно движещо се цяло, стенещо болезнено и монотонно. При това някак със задоволство от факта, че е отново извън хищната примка на земята, отново под далечния купол на звездното небе, милостиво в необятността си.<br />Има нещо грациозно в начина, по който земята отново предава изгнилите си зародиши в обятията на нощта, която ги поема и приютява.<br />Първите минути са безпаметни. Плетеницата трупове се движи бавно и безцелно, телата тръпнат замаяни от Събуждането, като новородени, после се борят с празното пространство в черепите си, изстисквайки от него все по-оредяващите си спомени.<br />Лазят едни върху други и се вплитат едни в други като плетениците червеи запълнили празните кухини в телата им...<br /> <br />Градът ги вика. Същият град, който ги бе погребал и забравил, сега ги зовеше с нощния си шум, с многобройните си светлини, тръпнещи страстно, в очакване, най вече с почти еротичната си жизненост, примамваща ги както биват примамени сперматозоиди от топлото румено ядро-матка.<br />Казват, че никога никога нищо не се забравя. Подсъзнанието изтласква това, което човек се опитва да забрави някъде дълбоко, както катерчока Грунди бил складирал желъди в скрити тайници в прогнилото дърво, но то остава там под формата на болезнен вътрешен конфликт и чака да дойде съня за да облече сънищата и да представи героите на своя малък градски театър в поредната постановка. Така и Градът без да знае изтласкваше своите трупове отново и отново…<br /> <br />След това те се групират на тумби и бали гнила плът. Повечето са слепи и дупките в черепите им зеят въпросително и донякъде обвинително. Първото, което докопват червеите са сочните меки очи – за тях са истинско угощение. <br />В центъра на всяка бала има Наблюдател.<br /><br />Наблюдателите са по-новите попълнения. Те още не са изгубили очите си - най-ценното притежание за обитателите на задгробния свят! Наблюдателите единствени можеха да виждат и да преразказват Града, който по всеки друг начин бе болезнено недостижим - всеки път натам водеше обратно в гробището.<br />Градът бе като майка, отвърнала се от детето си. Те знаеха това! Едничката им радост сега бе да го наблюдават отдалеч, да му се възхищават, да си преразказват спомените, които им предлагаше.<br /> <br />В една от тези насядали групички Наблюдателят е почти младеж, все още непокапал, с немирна коса, развявана от вятъра. В погледа му се чете тъга или по-скоро примирение.<br />- Хей момче! – грачи нахално и протяга проядена ръка към него стареца Уи-Уиии – Сигур имаш страхотни очи. Я разкажи нещо. Кажи за кучките у вертепа на булевард “Батенберг”. Още ли развяват гъзо за фуражките от Пето? <br />Ръката се плъзва по лицето на Наблюдателя, когато докосва мекото око, младежът примигва.<br />- Дай ми едното!<br />Младежът уплашено се отдръпва от гноясалата напираща плът.<br />- Хи-хи-хи. Хи-хи-хи – хили се дебелата леля Грета, която прилича на огромен разпорен кит, под чиято мазна кожа се подават тежки млечнобели облаци китова мас – Хлапе, скоро ще се сдобиеш с доста от тези. – С тържествена усмивка леля Грета разтваря огромния си търбух с величието, с което се разтварят кървавочервените завеси на Болшой театр, и Наблюдателят вижда вътре гърчещото се гнездо червеи. Има нещо магнетично в движенията им и той протяга ръка да ги докосне, но леля Грета, усетила движението му, бързо залоства търбух. <br />- Нали няма да бързаш, млади глупако? Трябва да се радваш на това, което имаш, докато още го имаш. Хи-хи-хи, хи-хи-хи…<br />Масата трупове подема веселото хихикане – ХИ-ХИ-ХИ… После труповете осъзнават, че е малко глупаво да се хилят без причина, само защото звучи зловещо и всеобщия хилеж замира.<br />Когато най-подир се възцарява тишина, г-н Вятър довява тихо детско хълцане. Това е малкия Ванка, който е оставил мама в Града и му е адски самотно и студено тук.<br />- Искам си мамаааааа!<br />- Мама я няма, детенце. – злорадо се ухилва стареца Уи-уиии – Обаче и дъртия Уили може да направи туй-онуйцък за теб! Таквизи неща ще ти направи, че да ти стане хуууубавичко...<br />Ръката му се плъзва по хълбока на момченцето и обелени от кожата си пръсти пръсти алчно се увиват около малкото разядено пишле.<br />- Дъртия Уи-Уиии ще ти спретне такава хубава свирка, мойто момче, че шъ забравиш и мама и тате.<br />Момченцето уплашено пълзи в друга посока. Ако имаше очи сигурно би се разревало, но устата му само се разтяга издавайки дълбоки гърлени звуци и смрад на леш.<br />Леля Грета се ориентира по звука и първа докопва. Гушва го, клати го и го люшка, както се люшка бебе. Запява с дълбокия си гърлен глас, който се носи като вой на тревожна сирена в изоставеното гробище…<br /><br />Детето вече спи. Труповете, унесени от воя на сирената продължават да се поклащат леко. Търбухът на леля Грета се разтваря за да поеме малкия Ванка.<br />- Луда ли си вещице! – изсъсква стария Уи-Уиии, когато мляскащия звук достига спуканите му тъпанчета – Ще го излапат за секунди. С кокалчетата.<br />Мляскащите звуци се усилват. Като голяма мазна вълна.<br /><br />- Чревца, свежи чревца! – вика Дащния Изъл и влачейки се сред труповете къса от отворената рана в корема си и хвърля нависоко – дреболийките се сипят по труповете и те ги хапват сладко, сладко. Такъв си е Дащния Изъл – миналата седмица дори подари едната си ръка на Бодърстващия Йоханес.<br /><br /> Добрият бригадир Зарево се примъква до Наблюдателя и шепти в ухото му:<br />- Тя какво прави тази нощ. Отново ли плаче?<br /> Младежът насочва погледа си към улица “Авеню” 35. Всевиждащия му поглед прониква отвъд бетонната маса и вижда инструмента на чувствата на бригадир Зарево.<br />Тя отдавна вече не плаче.<br />Бавно и грациозно се придвижва от стая стая и стъпалата й сякаш не докосват земята – като бяла водна птица, която сякаш плува половин метър над водната повърхност. Отваря прашасалите двери на скрина и вади новичка червена рокля. Когато старата се свлича безпомощно по голото й тяло, следвайки нежните й извивки, с новата сякаш цялата стая се озарява от вътрешната й светлина, разпръсквана от червената рокля.<br />После жаждата за живот, неутолима и непоколебима като бездънното море, отново я понася из къщата така, както буйния вятър носи есенното листо, играе си с него, описва окръжности.<br />Тя отива в хола и праща двете деца пред телевизора по леглата. Те припкат по стълбите нагоре, взимайки по няколко наведнъж.<br /> Малко по-късно на вратата се звъни. Жената отваря. Човекът отвън държи букет червени цветя и се усмихва неуверено.<br /> Вечерят, сядат на дивана. Смеят се… От смях и закачки те вече са голи и се поклащат един в друг. Ноктите й оставят червени резки по гърба му.<br /> Младежът наблюдава унесено, след което докладва, че и тази нощ тя е сама и яде пуканки и течен шоколад пред телевизора, а по страните й се стичат шоколадови амфибии…<br /> <br /> Нещо отдавна мъртво, противно на логиката, го погъделичка игриво, Наблюдателят плъзна ръка надолу по разлагащото си тяло и го пое в длан. Пенисът беше жалка гледка – разяден и потъмнял, почти черен, но все пак пенис.<br />Колко отдавна не бе мастурбирал? Щаше ли да може пак? Би могъл да изпълзи някъде настрани, където треперещите пръсти на труповете няма до открият и да го лъсне една за здравето на любимата на бригадир Зарево. <br />Това вълшебно нещо почерня още повече и надигна любопитно главичка. Ерекция след смъртта! Даскалът ми по биология трябва да види това! А преди Лорд Пенис бе просто част от ежедневието – сега обаче беше вълшебство – всяка форма на живот отвъд смъртта е вълшебство.<br />Никога не го бе правил сред трупове. В леглото – да, в банята, в тоалетната, дори веднъж в класната стая през голямото междучасие, когато остана сам. Едно от момичетата бе подранило тогава – завари го с надута пишка в ръка, опулен глупаво и целия червен. Бяла мъзга изхвръкна като сигнална ракета и се приземи право върху новичката й бродирана рокля! Момичето също се разписка и избяга, а той от притеснение и в бързината си го защипа болезнено с ципа.<br />Бригадирът го хвана за ръката с дебели, откачени от ставите си пръсти.<br />- Още ли плаче?<br />Наблюдателят хвърли поглед към шеметния маратон на двете голи тела в далечината. После се извърна, озовавайки се срещу празните черни дупки за очи в черепа на бригадира.<br />- Спокойно – брат ти е там и я утешава.<br />- Добрия ми брат! – кима бригадирът – Миличкия ми добър брат…<br /><br />Общо взето труповете искат да знаят и затова питат. Наблюдателите разбират рано или късно, че единственото, за което стават е да отговарят на въпросите им, докато още могат. Защото рано или късно, докато спят в черепните им кутии се промъкват малките крадливи червеи и начеват бялата сочна мека маса.<br />Всеки чифт празни дупки крие своята история.<br />Нощта губи електрони апатия, когато е в досег с града.<br /> <br />Нощ след нощ Наблюдателите разказват за героите на града, а това разбира се са нощните отрепки – обирджии, пияници, наркомани, просяци, проститутките по ъглите на малките мърляви улички, сутеньорите им, дебнещи като плъхове в мрачни дупки. Това са нощните герои на града. Жените му крият набраздените си с годините овехтели лица зад грим, често перуки крият изтощената като сухи корени коса… Висящи на талази тела, криещи се зад крещящите цветове на мазен лъскав латекс. Гърдите, които би трябвало да са гроздове желание, сега са стока в мрежести бюстиета, дръгливи крака в надупчени чорапи, нервно потропват на асфалта в такт с напрежението и систематичните атака на хладния нощен вятър.<br />Тук там някой пияница кротко повръща в алеята, а течностите му кротко се изливат в носните кухини на заспал наркоман. Някъде иззад тъмната пресечка се носи тих джаз.<br />- Хей, искаш ли една свирка? – прекъсва жрицата на нощта оралното излияние на пияндето, подвиквайки на минаващ наблизо стар продрънкан Форд.<br />- Две на цената на една! – провиква се конкуренцията й от съседния ъгъл.<br />- Избягах от училище, искаш ли да ме напляскаш?… - крещи третата, която като че е най-напориста – Не? Аз да те напляскам?<br />Всяка носи в лъскавата си чантичка своите превъплъщения – палавата малка ученичка, която заслужава най-жестокото наказание, садистичната учителка, милата мама, която ще ти даде да сучеш (Кой не иска да засмуче циците на мама?), за двайсетак отгоре може дори мама да те „оправи”. <br />Градът обича роли! Храни се с живо месо, облечено в роля и ако загубиш своята, той ще хапне твоето живо месо за наказание, че си се отказал от представлението.<br /> <br /> Когато идва утринната роса труповете лягат по гръб с разперени ръце, в очакване земята да омекне и да ги поеме отново. Росата пълни очните им кухини, жадно разтворените им, понякога лишени от зъби, усти, пълни ги и малки капчици свежа утринна росаплискат извън басейнчетата си и се плъзгат по съсухрената плът. Когато труповете натежеят земята бавно ги поглъща.<br /> За да изплуват отново следващата нощ още по-изядени от червеите, докато една нощ останат само кокали.<br /> Когато всички си отиват остава само младия Наблюдател като свидетел на будещия се, бавно изплъзващ се от мъртвата хватка на безпаметния сън град.<br /> Две женски ръце нежно го докосват изотзад, плъзват се по страните на лицето му и попиват сълзите му. Той стреснато се обръща и вижда девойката, чиято красота явно продължава да отстоява на разлагащото влияние на смъртта.<br />- Не помниш ли? – гласът й е изпълнен с мъка. Ако имаше очи може би щеше и тя да заплаче. – Не ме ли помниш…?<br />Той скача на крака.<br />- Изобщо не те знам коя си… Мога да си отида когато си искам!<br />Когато става, обръщай гръб и тръгва, го застига гласа й:<br />- Обичам те!<br />Нещо го жегва дълбоко в сърцето. Обръща се – земята бавно поглъща девойката. В главата му се приближават фарове на камион. Две огромни светлини. Двама млади влюбени губят живота си. Споменът е мимолетен, изчезва и се размива като вятър, като оттегляща се вълна…<br />- АЗ СЪМ ЖИВ! – изкрещява – Чуваш ли – жив съм! Не съм като вас. Просто идвам понякога за да…<br />Той се запъва. Ами ако наистина е мъртъв. Рови в съзнанието си, тършува из спомените, но там няма нищо и нищо, само крещяща белота.<br /> Отново този глас:<br />- Обичам те!<br /> И той си спомня като че ли. Не всичко – само фрагменти – усмивката й, особеното чувство при допира на устните й, начина, по който пролетния вятър си играе със златните й коси.<br /> Тя вече почти е потънала и той се затичва натам. Когато се навежда над нея и устните им се сливат, сълзите му капят върху нейното лице, пълнят дупките и тя натежава още повече.<br /> И двамата знаят, че това е последната им съзнателна среща. Утре вечер отново ще са непознати. Защото земята яде спомени и това безмълвно признание в любов е последния фрагмент, последната част от губещата се мозайка. <br /> Как би искал да потънат заедно, вплетени в прегръдка, но той е длъжен да се върне в собствения си гроб. По пътя за натам се обръща за последен път.<br />- И аз те…<br />Забравил е думата. Всичко в главата му се губи, просто изчезва. Утре няма да може и да вижда вече – червеите ще са довършили и очите. И тъй като се чувства толкова пезпомощен, той започва да крещи и да вие все едно и също:<br />- Аз…<br />Аз…<br />Аз…Grandeisernhttp://www.blogger.com/profile/12241469356645584889noreply@blogger.com0