THE WIZARD`S GUIDE TO BANK ROBBERY AND OTHER MALEFICENT GAGS:
THE BANK OF 1 000 SOULS
МАГЬОСНИЧЕСКИЯ ГИД ЗА БАНКОВИ ОБИРИ И ДРУГИ ЗЛОТВОРНИ НОМЕРА: БАНКАТА НА ХИЛЯДАТА ДУШИ
Този разказ проследява част от приключенията на три отхвърлени от университета по диалектични магиструктури студента с неосъществени амбиции да се превърнат в истински магьосници, както и на кварталния пройдоха Съкича, който идва от съвсем друго измерение и е попаднал в цялата ситуация напълно случайно, „от нямане какво по-интересно да прави“. Злата тийн-вещерка Санди, безобразно некадърния демон лорд Гняз и простоватия трол Грундьо са имали невероятния късмет да се докопат до митичния “магьоснически гид за банкови обири и други злотворни номера”, който им отваря вратите към един нов и вълнуващ свят на магия и дръзки, но за сметка на това ефектни престъпления. Следващата им цел е “Банката на Хилядата души”.
Тишината беше толкова плътна и наситена, че човек спокойно можеше да си я навие на прежда и да си ушие елече от нея или пък топли ушанки. Пред тях се извисяваха скалните зъбери на каньона, в които според легендите бродеха душите на пазачите на банката. Това бяха два гигантски скални масива, надупчени от злобните захапки на времето с тесен процеп помежду им. Пак според същите легенди той би трябвало да се разширява малко по-навътре, осигурявайки удобно пространство за неспокойните души да се саморазправят с всеки натрапник по възможно най-кървавия и откачен начин, които съответния кръчмарски разказвач, намерил достатъчно щедри слушатели, които да са готови да почерпят още една халба в името на добрата история, можеше да измъдри. По върховете си скалните масиви бяха окичени с гъсти борови гори, които местните наричаха “Леса на хилядата страдания”, което благозвучно си пасваше и с името на банката – “Банката на хилядата души”. Самият трезор би трябвало да е скрит на около 7-8 километра навътре в каньона, поне според магьосническия наръчник, но така или иначе никой не се беше връщал жив за да разкаже.
Облаците в небето се сгъстиха и от сив, добиха сивкаво-метален цвят, който придаде на цялата клисура леко хромиран отенък. Самотен вой на койот разцепи тишината.
- Ухххх – от това място ме побиват тръпки – рече Съкича – Хайде да си ходим.
От устата му още висеше част от дебелото черво на броненосеца, който бяха уловили и опекли миналата нощ.* Беше се оказало прекалено жилаво за неговия вкус – но той беше на принципа че с постоянство всичко се постига, затова го бе задъвкал от снощи.
- Никъде няма да си ходим, докато не ошушкаме това място до последния грош – Санди беше кисела, защото спокойния й сън нощес бе начесто смущаван от вокалните умения на вече упоменатия койот. Тя вече си бе намислила около 350 изобретателни магични начина, по които да му причини болка ако успее да се докопа до него. – Според магьосническия наръчник някъде вътре има трезор с около 20 милиона в чисто злато.
- Да но вътре също пише и за душите на мъртъвците, които го пазят. – изквича Съкича, които освен останалите си човешки добродетели – алкохолизъм, страст към хазарта и склонност към лъжа и подмазване, беше и отявлен страхливец - Вадели на хората очите. Вадели им червата и какво ли още не. Вътрешната страна на каньона била оплискана с кръвта на такива като нас. Като графити.
- Млъквай и си дъвчи дебелото черво или каквото там си загризал – кресна Санди – Ако не ти харесва връщай си се в измерението, от което си долетял, докато ние плуваме в планини от мангизи.
- Вижте сега – защо не се успокоите и двамата? Нищо не може да ни се случи, докато имаме това – рече Лорд Гняз и миролюбиво и потупа магьосническия гид.
Гласът му винаги оказваше благотворно влияние върху крехката психика на Съкича. Напомняше му донякъде за монотонния приспивен глас на Морган Фрийман и кой знае защо зараждаше в него визията за малко ручейче от чиста руска водка “Смирноф”, която се спускаше по скалисти улеи и се изливаше в пълноводна река, също изцяло съставена от водка.
- Ми хубаво – измънка си Съкича под носа – обаче аз ще вървя най-отзад.
- Ок, хора – изкомандва Санди – слагайте майскировката. Да не се казвам Санди Прокоп ако до утре заран не сме най-богатите копелета на континента.
Съкича измърмори под носа си нещо, което дори и Лорд Гняз с лингвистичните си познания си по 3 508-те земни, неземни и магиефирни, познати на съвременната наука езика, не можа да разбере какво е.

• Бел ред.: Според магьосническия гид подобни твари се ловяха с мощен магисточник, изваян във формата на месоядно растение. Той се заравя под земята и вибрира учестено, създавайки впечатлението за подземен мравуняк. Гадинката заравя главата си в земята и хоп – магисточникът й отхапва главата. Четиримата горе-долу бяха успели в това начинание като изключим прехапаните пръсти на Съкича, които бе наврял ръката си в челюстите му в най-неподходящия момент.
Лорд Гняз очерта във въздуха невидима врата и много скоро очертанията й се изпълниха с блед мрак. Демонът завъртя невидима дръжка с топчеста форма и вратата се разтвори. Разкриха се очертанията на стария му килер, осветяван единствено от гола крушка, танцуваща неспокойно наляво-надясно и караща сенките им да се гонят по стените.
Килерът на лорда можеше да се похвали с единствения по рода си говорещ мухъл в мултивселената, който не пропусна да ги приветства с добре дошли.
- Ей хора, кво стаа? – звънливо изчурулика мухълът.
Само Лордът измънка нещо в отговор, а останалите се направиха, че изобщо не са чули. Като се замислиш, какво точно можеш да отговориш на говорещ мухъл, който в пряк текст те пита “Кво стаа?“
- Мда – рече по-скоро на себе си Съкича. . Не е на-добре щом разни гъбести неща под дъските започнат да ти се обясняват.
- Ей хора, мисля че си заклещих дупарата – гласът на трола прозвуча като цяла камара падащи камъни, разбиващи се на оживено кръстовище.
Докато Лордът му помагаше да освободи масивните си задни си части от рамката на вратата Санди и Съкича наизвадиха магьосническите такъми от старата ракла. Вдигна се облак прах, който закачливо превзе дихателните пътища на обирджиите и те закашляха в синхрон.
- И кво – банково обирче, а? - приказливо поде мухълът. – Ще има ли взривове, гоненици, ала-бала...
- Ще има препарат против мухъл и други плесени, ако много ти знае устата – Лорд Гняз заплашително заразмаха метален флакон с изтекъл срок на годност, който предвидливо си държеше в раклата за подобни ситуации – Нищо от това, което виждаш тук не се е случило, ясно?
- Да бе – гроб съм. – съгласи се мухълът – то и без това на кой да разказвам. Един малоумен плъх се навърта само тъдява, но щом и белот не можах да го науча да играе –представи си колко е зле.
Четиримата навлякоха магьосническите мантии и нахлузиха изкуствените бради, предназначени за банкови обири. За трола това бе особено сериозен проблем. Каменистите му телеса караха дори най-големия размер мантия да се къса по шевовете, а брадата стърчеше от скалистата му физиономия като някакво недохранено пернато кацнало на висок планински зъбер.
**
-Ох-Ах. Кой ме настъпа? Гледай къде ходиш бе, гранит недодялан. – критиките на Санди бяха насочени към трола, който въобще не беше свикнал с тесни пространства и някакси не му отиваха на манталитета.
- А мен пък нещо ме ухапа – проточи се жалния глас на Съкича някъде най-отзад.
Четиримата се промъкваха през тесния процеп между скалните масиви в абсолютен мрак. Тук-там трябваше да се пълзи, да се прегази другарче или просто да се изпсува колкото се може по-сочно и шумно. По-някое време блесна отвесна линия, която много скоро се превърна в сивкав процеп, от който струеше мъгла. Мъглата прииждаше на талази и протягаше към тях топли лепкави пипала.
- Сааааааандиииии – Сааааандиии Прокоооооп. Ние знаееееем за теееееб... – шепнеха гласовете в ухото на Санди.
- Какво по-дяволите знаят?
Мълчание.
- Като казах по дяволите имах предвид теб, Гняз. – гласът на Санди имаше нежния полъх на 500-паундово гюлле разбиващо масивна тухлена стена.
- Нищо не знаят. Просто не ги слушай. Искат да ни объркат. – рече Лорд Гняз.
- Все отнякъде ми знаят името – промърмори Санди – Тази работа не ми харесва.
Излязоха в просторна клисура, заобиколена от всички страни от високи скални зъбери. Някъде високо горе в унисон с поттискащата атмосфера звучеше воят на койота.
Мъглата ги обгръщаше от всички страни. Санди усети, че краката й се отделят от земята. Тънки невидими пръсти, изградени от мъгла я теглеха нагоре. Хиляди тихи гласчета шептяха сквернословия в ушите й. Събра цялата си смелост, насочи вълшебната си пръчка право напред, порейки мъглата и се провикна с всички сили.
- ТОВА Е ОБИР. НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА. ГОРЕ РЪЦЕТЕ. КОЙТО НЯМА РЪЦЕ, ГОРЕ МЪГЛАТА ИЛИ КАКВОТО ТАМ Е ПРОТЕГНАЛ. АКО ВИ Е МИЛ ЖИВОТА.
- Санди, те са вече мъртви – тактично се намеси Лорд Гняз. – Най-доброто, което можем да напрвами в този момент е да си плюем на петите.
- Никъде няма да ходя без златото – заяде се Санди.
Пред очите й тялото на Съкича се отдели от земята полюля се малко във въздуха и се разби в най-близката каменна стена. Разнесе се болезнения плясък на мека плът срещнала безкромпромисната съпротива на солидна скала. Тролът Грундьо напразно размахваше масивните си ръце-чукове във въздуха, но успяваше да загребе само мъгла.
Край тях слоевете мъгла бяха добили очертанията на човешки тела, стрелкащи се насам-натам край тях, дебнещи ги със зли искрящи очи. Воят на койота в далечината определено бе добил зловещ отенък. Липсваше само проклинащия припев на камбанен звън.
- Вратът ми – пропищя Съкича, чието тяло болезнено тупна на земята – Мисля, че е счупен.
С учудваща за крехкото си телце сила Санди го грабна от земята и го връчи на трола, който го метна на рамо.
- Когато е време да се изчезва е време да се изчезва – мъдро заключи тя – Изнасяме се хора.
**
Вечерта край лагерният огън Лордът за пореден път разлистваше магьосническия наръчник.
- Добре де какво е толкова ужасно, че не можеш да го кажеш. – поде Санди.
- Дай ми още малко време – Лорд Гняз настървено разлистваше страниците на гида сякаш от това зависеше живота му. – Това е написано на санскрит. И то не какъв да е, а някаква изчанчена диалектална форма за архимагове. Но ако мислиш, че можеш да се справиш по-добре от мен – заповядай!
- Настоявам веднага да ми кажеш, какво пишеше с дребния шрифт на по-миналата страница. – натърти Санди. Лордът отдавна бе открил, че когато тя искаше нещо от някого пространството за шикалкавене, ослушване или тактическо сменяне на темата се равняваше на опцията за мирни преговори на златната рибка, оставена на милостта на съседския котарак.
- Ох, толкова е ужасно, че дори не мога да го изрека. Вижте сега, не може да няма някакъв друг начин.
Очите на Санди се бяха свили до две жълти искри в мрака. Те някакси бяха поели от пламъка на лагерния огън и сега сполучливо прогаряха дупка след дупка в крехката чувствителна душевност на лорд Гняз.
- Комрейд, по-добре да й кажеш. – трепетливо се разнесе страхливия глас на Съкича – Не ми харесва като загледа така.
Лицето на демона беше побеляло и се бе издуло като балон. Кошмарната думичка беснееше вътре и напираше да излезе.
- Котки. Ето казах го. – изпусна парата Лорда – Този специфичен вид души пазители изпитват страх от котки.
- Най-обикновени котки. От онези пухкавите, ноктести същества, които ходят на четири лапи. – недоумяваше Санди – Това ли било? Това ли те беше страх да ни кажеш през цялото време?
- Ама те са ужасни зли твари, отвратителни са на пипане, а меката им пухкава козина е меко казано гнусна. – защитаваше се Лорда – Напълно разбирам защо хилядата души се страхуват от тях.
- Аха, чудесно. Съкич, би ли изприпкал до Челопек да ни донесеш една котка.
- Ама не може ли на сутринта. – измрънка Съкича – Казват, че из тия земи бродела Кикимората. Аз не знам магии – как ще се опрявам.
- Вземи със себе си трола. Грундьо – тръгваш със Съкича.
Тролът послушно нарами негодуващия си спътник и закрачи към близката горичка. Земята се разтресе под краката му, а една преминаваща наблизо лисица дори припадна от шока.
- Искам само да натъртя – рече тържествено Лорда – че използването на котка в тази конкретна мисия – е в разрез с многовековните демонски традиции и цялата ми демонска натура.
- Съчувствам ти и за мен е важно че ми споделяш това, Гняз– гласът на Санди бе добил благия ромон на пълноводна река – А сега би ли ме оставил да поспя ако обичаш.
...
На няколко километра от бивака в Челопек отдавна вече беше паднал плътен мрак, примесен с вълниста, мокра от дъжда мъгла. Само от близката кръчма се носеха още смехове, звън на халби, разбиващи се в нечия глава или традиционната Челопешка псувня - Нада ти умре коня дано.
Съкича предпазливо подаде глава за да надникне през мазния от алкохолните и цигарени изпарения матов прозорец, но навреме отскочи за да даде път на летящата халба която мина през него и се разби в близката подпорна греда.
Ефектния му плонж не остана незабелязан от местните, които впериха замрежените си от алкохола кървясали очи в него, когато пристъпи вътрер изтупвайки стъкла от качулката на суитчъра си.
- Ей ти – сладкодумно изгъгна 150 килограмов брадясал челопечец, на който местните сполучливо бяха лепнали прякора – Киро Мамута. – Ти май не си тъдявъшен, а? Май си чуждоземец?
Съкича, който от опит знаеше, че разговори, които започваха така никога не бяха полезни за здравето, измънка нещо, в отговор, но дори и сам не чу, какво е то. Втрисаше го начина, по който малката дъбова табуретка се огъваше под тежестта на Киро Мамута. Явно беше казал нещо, което да накърни чувствителната изискана натура на няколко пияни до козирката Челопеченци, защото те вече се отправяха към него, стискайки в лапите си крака на столове или бухалки с гвоздеи по тях.
- Какво коте търсиш ти ве? – изломоти Киро Мамута. – Тва е почтено заведение. Ние няаме нишо общо с „Дома за плътски ищения и други разврати на чичо Ханс.
Изведнъж глъчката замря и гневните лица на прииждащата тълпа придобиха херувимските изражения на случайни минувачи, които по някакво странно стечение на обстоятелствата са се озовали в неправилното време на неправилното място. Тези от тях, които имаха гвоздеи по сопите си бързо откриха, че е много трудно да се почесваш невинно по тиквата с тях без гвоздеите да се заплетат в сплъстените им чорляви коси.
- Котето е едно такова малко сладко и пухкаво и често вика Мяу – гласът на трола, засенчил тълпата с масивното си туловище, всяваше също толкова респект, колкото и опрян в слепоочието Магнум 45-ти калибър – Искате ли да ви го нарисувам?
- Ъ-ъ-ъ, няма нужда – отзивчиво изчурулика Киро Мамута – Аз сега се сетих, че нашта маца, наскоро се окоти. Направо ще Ви дам едно. Ако искате вземете цялото котило. Имаме и страхотна баница с праз. Жена ми я е правила-много си я бива в баницата с праз, тъй да знаете.
Тълпата изведнъж откри, че това е най-добрата идея, спохождала някога Мамута и с радостни възгласи се отправи към дома му.
Тролът се усмихна. Той нерядко оставаше изненадан от безграничните параметри на човешката съпричастност и отзивчивост.
...
- ГОРЕ РЪЦЕТЕ ИЛИ ЩЕ НАСЪСКАМ СРЕЩУ ВАС ВСИЧКИ ДЕМОНИЧНИ СИЛИ НА ТАЯ КОТКА, ДОШЛА ЧАК ОТ ПЪКЛОТО ЗА ДА ВИ ПРОКУДИ – Изкрещя Санди и насочи котето към мъглата.
Тя от своя страна се сгъсти и оформи бледи човешки фигури, които боязливо погледнаха към водача си – сивкав силует с присвити жълтеникави очи, чиято горна част от главата завършваше с еленски рога. Той изсъска нещо на древен македонски и се изпари със злобно съскане. Останалите последваха примера му.
Четиримата се отправиха навътре в клисурата. Съкичът бе поставил котето на рамото си, откъдето зоркия поглед на Лорд Гняз не го изпускаше. Двамата се гледаха с дълбоко недоверие и неприязън и отвреме навреме се хъскаха един друг.
Няколко километра по навътре групичката достигна изваян от земните пластове кратер, чиято паст се бе разтворила като цвете по краищата. От дълбините му се стелеше гъст бял дим. Цялата картинка създаваше в главата на Съкича визията за огромен шоколадов шейк със сметана отгоре.
- Тролът остава да ни чака в килера – останалите – грабвайте въжетата – изкомандва Санди.
Докато се спускаха с въжета в кухината на кратера Санди погледна тревожно към Лорда.
- Едно нещо не ми дава мира. Ако съставителят на гида е знаел, колко е лесно да проникнеш в този трезор, защо не е направил това и сам.
- Знаеш ли – рече Лорда – Същото си мислех и аз. Моето предположение е, че вътре има още капани за които гидът не знае. Не случайно твърдят, че никой, който се е опитал да ограби този трезор не се е измъкнал жив.
Когато димът се разсея и пред очите им се разкри планината от злато Санди сякаш забрави за опасността. Тя алчно загреба в шепите си известно количество монети и диаманти, които закачливо подрънкваха.
- Мисля, че този път успяхме. – рече Санди. Очите й блестяха с цвета на златната река, която ги заобикаляше – Гняз, отвори килера.
Когато вратата на килера се разтвори, отвътре надникна главата на трола. Четиримата започнаха да го пълнят със злато. Докато го правеха, погледът на Санди бе привлечен от нещо.
В центъра на златната планина се издигаше пиадестал, върху който седеше скелетът на древен войн и ги гледаше укорително. Върху главата му имаше корона, в чиято основа бе вграден най-големия диамант, който Санди бе виждала през живота си. Той бе с размерите на стиснат юмрук и блестеше хипнотично, сякаш я приканваше.
Санди тръгна към него. Погледът й се бе опразнил от съдържание – устните мълвяха думи на древни езици, които тя дори не бе чувала през живота си.
- Мисля, че започнах да добивам представа, какво може да се е случило с тези преди нас. – рече Лорда. – Съкич, Грундьо помогнете ми да я вържем – тя не е тук с нас в момента. И не забравяйте – каквото и да решите да вземете оттук не пипайте този диамант. Дори не го поглеждайте.
Докато се опитваха да завържат Санди, която яростно се съпротивляваше в пещерата се чу дрънчене. Котето, привлечено от блясъка на короната, някакси бе успяло да се покатери върху главата на скелета и да я събори.
- Мамка му, забравихме за тъпата котка. Сега ще стане болезнено. – изпъшка Лорд Гняз. – Всички в килера! Веднага!
Разнесе се грохот и сводовете на пещерата започнаха да пропадат около тях. Четиримата се намърдаха в килера.
Някъде в далечината – насред разпадащия се кратер прозвуча жалния вопъл на котето.
Лордът изхвърча от килера преди Съкича да успее да го спре.
Завърна се след по-малко от минута, прегърнал котето, миг преди целия кратер ефектно да се сгромоляса зад гърба му. Съкичът трясна вратата на килера преди помещението да се е изпълнило с прах и сажди.
- Гняз, не съм предполагала, че си станал такъв любител на котки. – ехидно подметна Санди, която вече бе успяла да излезе от моментния унес.
- Някой ще ми каже ли – какво стана там всъщност. – разпери безпомощно ръце Съкича – тази котка как така успя да разруши всичко? Щото...
- Я преди това ми кажи– прекъсна го Лорд Гняз – В котилото, за което разправяше какви цветове котета имаше.
- Ми де да знам – всякакви – вдигна рамене Съкича – Жълти, кафяви, сиви...
- И ти взе точно черното?
- Мииии що? Не трябваше ли – попита невинно Съкича. – То това беше най-сладкото. Кръстих го Петаче (5 cents).
- Мда – рече замислено Лорда – по-скоро на себе си отколкото на другите – То си го е пишело, но ние не сме обърнали внимание. Глава девета.
Той разтвори книгата пред останалите на въпросната глава.
- “Черните котки носят нещастие. Никога не ги ползвайте, когато става дума за опасна мисия”.
- Еми какво да се прави – философски обобщи Санди. - Някой ще ми помогне ли да преброим плячката. След това ще започнем подготовка за следващата банка по списъка.
Петачето приятелски се отърка в крака на Лорда.
- Мисля, че то разбира, че си му спасил живота – рече Съкича. – Това може да е началото на прекрасно приятелс....
- Млъквай, Съкич - изрекоха в хор и Санди и Лорда.

Диктатура на асистентиата (Aвтор: Radostinsky)

Един ден асистентите в елитно висше учебно заведение прозряха болезнената истина, че всъщност представляват единствено и само слуги и придатъци на своите "класови врагове" от омразната академична аристокрация, съставена от професори, доценти, старши научни сътрудници и тем подобни субекти по вертикалата на образователната измет. Запаленият пламък на университетската революция обходи в светкавично темпо всички факултети, увличащ след себе си тълпи онеправдани и интелектуално експлоатирани асистенти, което от своя страна постави на дневен ред въпроса за учредяването на Асистентски ректорал- инструмент за повсевместно установяване на диктатура на асистентиата във всички факултети и тотално ликвидиране на университетското общество, крепящо се на научните степени и произхождащия от тях, чужд на асистентиата, академичен елитизъм. В пламенна реч на Учредителното събрание на Асистентския ректорал плешив асистент призова към насилствено сваляне на нечовешката академична тирания, завършвайки с думите: "Смърт на професорите! Смърт на доцентите! Да живее диктатурата на асистентиата, най-демократичната и прогресивна диктатура!"



Както се вижда, родената в асистентските мозъци идея бързо набираше скорост, но и както може да се очаква не всички факултети показваха в еднаква степен своята готовност за действия и не всички следваха последователно линията на въоръжено въстание и насилствено ликвидиране на професорската каста.



Все пак в един факултетите, по-точно този, който приютяваше гореспоменатият плешив асистент, ортодоксалният мултифакултизъм и последователният милитантен дух дадоха своите плодове и асистентите взеха властта по предначертания демократичен път. Десет минути след началото на революцията първият професор, станал жертва на класовата асистентска омраза, висеше обесен с избодени очи на клона на едно от дърветата в градинката на университета точно срещу библиотеката, където щяха да се разиграят не еднакво приятни за всички събития. Професорът беше разсъблечен до кръстта, а върху мършавите му гърди бе изрисуван със собствената му кръв символът на асистентската съпротива, който в следващите дни и месеци щеше да стане известен във всички университети по света, където асистентското революционно движение беше пуснало корени и изпълнените с надежда за край на академичната деспотия асистенти заставаха под знамената на асистентската революция, повтаряйки лозунгите на своите класови братя: "Смърт на професорите!" "Смърт на доцентите!" "Демокрация в университетите!" Устата на професора беше запушена със страници от собствените му трудове, които в следващите дни и месеци, меко казано, едва ли щяха да се радват на особена почит. Той обаче не остана единствената жертва на революционните вълнения в университета. Още преди да разбере какво става, главата на факултета, четиресет и пет годишен доцент, бе посетен от трима асистенти( плешивият плюс две негови колежки), които го известиха, че от днес нататък е освободен от всички длъжности в университета. Още преди да се е опомнил, доцентът получи зловещ удар по главата от предварително приготвената за тази цел метална тръба. Все пак една от колежките, придружаващи плешивия, беше планувала от седмици преврата, така че няма нищо чудно в хладнокръвието, с което извърши този благороден акт на класово правосъдие. Доцентът се строполи на твърдия под в собствения си кабинет. Асистентката-класов палач предложи на първо време да не се грижат за трупа на тази академична сволач, още повече че тя беше в напреднала бременност и не трябваше да вдига тежко. В утробата си тази праволинейна асистент-революционерка носеше отрочето на свой чуждестранен колега, асистент в същия университет, който броени дни след революцията бе командирован обратно в своята родина, за да разпалва там борбата за академично равенство на братския асистентиат. Наистина не можа да присъства на раждането на асистентския си син, но нали точно в своята образцова жертвоготовност асистентите превъзхождаха кръволочещите професори. Революцията продължи своя полет към светлите безкласови бъднини по доста по безкръвен начин, защото още щом разбра, какво се е случило с колегите му, последният останал жив професор се нагълта със свръхдоза транкилванти и предаде богу дух, още преди асистентският триумвират да е прекрачил прага на кабинета му, свърталище на предреволюционна ретроградност. Видели какво става с представителите на отиващия си строй, две професорки доброволно се отказаха от своите научни степени, скъсаха дипломите си и се заклеха във вечна и свещена вярност към новия прогресивен строй. Тази професорална паплач бе пощадена единствено благодарение на благородството и толерантността на новото време, вдъхновено от тримата асистенти, които след революцията попълниха революционния съвет на асистентските делегати, оглавил факултета след демократичните промени от революционно естество.



Настъпи времето на проверка и изпитания, дни на безмилостна борба срещу контрареволюционната реакция. Заобиколени от враждебни на прогресивния строй факултети, където все още не беше победила асистентската власт, асистентите се заеха с реформи. Библиотеката, щедро приютила словоблудстванията на отиващия си гнил строй, бе изпразнена, а трудовете на знаменити професори и антинародни писатели бяха изгорени на клада в двора на университета. Засега библиотеката остана празна- тепърва й предстоеше да се обогати с новите, прогресивни, разбираеми за народа, асистентски трудове, които в своята простота на изказа и непретенциозност правилно и единствено точно отразяваха живота и интересите на студентите, от чието име бе извършена хуманната и висконравствена революция. След това новите управници на факултета разрушиха и демонтираха всичко, което напомняше за някогашната мракобесна тирания на академичните олигарси: грамоти, бюстове, паметни плочи, скъпи мебели и помагала. Занапред във факултета можеха да се видят единствено портретите на любимия триумвират, който с цената на много лишения и рискове бе освободил студентите от вековните академични окови. Само що реформирали факултета, съветските асистенти, очите и ушите на бъдещата всефакултетна асистентска диктатура, трябваше да преглътнат горчивия хап атавизми и рецидиви от професоралната ера, когато студентите се оценяваха според знанията им, а елитарният мироглед вирееше необезпокояван в техните среди. Оказа се, че някогашните отличници и студенти с взети изпити отказваха да се превъзпитат и проповядваха откровен контрареволюционен реваншизъм. Междувпрочем трябва да се спомене, че в най-демократичния факултет на света бяха премахнати лекциите, тази допотопна отживелица на преподаване в устна форма. Сега студентите учеха от трудовете, които асистентите бълваха по двадесет на ден, а двете вече бивши професорки пишеха предговори към тези, по техните думи, най-гениални творби, родени от човешкия мозък. Те проклинаха академичния мрак, в който досега бяха живели, натрапен им от професорите- духовни сатрапи и убиици на асистенти. За да могат да задушат контрареволюционната вълна, инспирирана от студентите-отличници, агенти на Харвард и Оксфорд, беше нужно да се организира мощен отпор от страна на прогресивното студенство.Човешкият материал, поставен в основата на студентската милиция, бе съставен от студенти с три и повече невзети изпити- най-гениалната и прогресивна, революционна ядка в студентските среди. Наказателните отряди бяха поставени под командата на четиридесетгодишна асистентка. Никой не си правеше илюзии, че успоредно с насилието срещу студентите-отличници, паразитната гнилоч- наследство от времето на професоралната кръволощина, трябва да се наложат естетически модели, чието неспазване да се наказва със смърт. За прототип на новия естетически мироглед послужи студентка с вродено изкривяване на бедрената кост. Според издадения декрет всеки, който не подражаваше в походката на този светъл индивид, безмилостно репресиран и стигматизиран до дните преди революцията, трябва да бъде осъден по бързата процедура и обесен в деня на обявяването на присъдата. Асистентският трибунал беше организиран на демократичен принцип със съдебни заседатели в лицето на условно записани студенти. Тази светла младеж не се поколеба да санкционира по най-строг начин глутницата девианти, платена и под контрола на Кембридж и Йеил. Не беше без значение и фактът, че със стъпването си на власт асистентите въведоха нов революционен календар. Така студентската олигархия трудно научаваше кога са й изпитите, в резултат на което тези академични неофашисти бяха късани поради неявяване.



Така в най-кратки срокове бе установен демократичен режим и бяха положени основите на най-човечния строй в университетската история. Строй, обявил война на академичните различия и експлоатацията на човека-асистент от нечовека-професор.

2.

Малко по-малко от година бе изминала от Великата асистентска революция, която разкъса оковите на семифеодалния академично-експлоататорски строй. Престъпната клика професори и доценти бе ликвидирана. Отличническата пасмина можеше вече да се смята за затворена страница в най-новата история на най-прогресивния факултет на света.



Неочаквано за всички обаче черни облаци надвиснаха над светлото бъдеще на диктатурата на асистентиата. Така очакваната световна асистентска революция не се състоя. Поробеният братски асистентиат не винаги беше в състояние да вземе правилните тактически решения. Така например вместо да поведат армията онеправдани двойкаджии след края на поредната унизителна сесия много асистенти залитаха в крайно лява посока, парализирайки по този начин силите и действията на скъсаните студенти, което пък от своя страна резултира във факта, че много тройкаджии започнаха да плуват в опортюнистични води и залегнаха над учебниците. Този дефетизъм намери благоприятна почва дори сред прекъсналите заради невзети изпити автономи.



От друга страна босовете в Оксфорд и Харвард се съвзеха от първоначалния шок и решиха да нанесат контраудар върху интерфакултетното революционно асистентско движение. Скоро в университета в Хамбург се появи някакво мустакато неуспяло докторантче, което обяви себе си за месия, призван да освободи университетите от фермента на асистентската революция. Макар и този бивш стипендиант да обвиняваше асистентите, че са агенти на Кембридж и Йеил, наети за да сеят раздор в конкурентните им университети, всеки здравомислещ пропаднал студент виждаше ясно зад този смешник да стои и потрива доволно ръце охраненият и начетен професор. В своите истерични речи, наподобяващи по своята свирепост единствено професора по време на лекция, постоянно жестикулиращият и оправящ своя перчем докторант сипеше най-нагли лъжи по адрес на героичния асистентиат и в псевдореволюционна обвивка сваляше на студентите звезди от небето. На скъсаните обещаваше шестици, на отличниците спецкурсове, а на доцентите отреждаше място в своя страховит черен орден- организация, открито целяща физическото унищожение на демократичния и миролюбив асистентиат и безостатъчното изтребване на неспособните студенти. Програмата на оглавяваната от този безподобен дегенерат криминална академична банда съдържаше следните точки, изразяващи тоталитарното умозрение на нейния фюрер относно бъдещето на университетите по света: оценки според знанията и уменията на студента, стипендии за отличниците, въвеждането на четиридесетминутните лекции и т.н. Подобен старозаветен обскуритет можеше да предизвика засега само снизходителните усмивки на асистентските диалектици. Поне в този момент те нямаха причина да се страхуват от този професорален агент, защото докторантските небивалици вирееха единствено в полупразните глави на студентите от златната среда(изкарващи на изпитите предимно четворки и петици), които също се чувстваха застрашени от бъдещата повсевместна диктатура на асистентиата и утвърждаването на общество без академични титли и специализации. В случая бе успокоителен и фактът, че тази средна класа в академичните среди беше неспособна на каквито и да е самостоятелни революционни действия. Конфронтирани лице в лице с безпощадната студентска милиция те се разбягваха като професор, нападнат от глутница разярени асистенти, които предпочитат да използват дебелите му трудове по собствената му глава. Веднъж така един законспириран професор, подкопаващ устоите на засега единствения съветски факултет, бе принуден да поеме анално навития на руло лексикографски атлас с автор самия той.



Това, което тревожеше нашия триумвират повече от всичко, беше вътрешнопартийната опозиция в Асистентския ректорал. На един от последните конгреси на Ректорала, който се свикваше два пъти седмично, защото както знаем трудовите асистенти не си губеха времето с изнасянето на лекции, се беше появило малцинство сред асистентите, в чиято запазена марка бе на път да се превърне опортюнизмът. Те проповядваха, че може да се достигне до диктатура на асистентиата и без въоръжено въстание на асистентите. Видите ли, с течение на годините професорите ще измрат и тяхното място ще се заеме от отказалите да се издигнат в тоталитарната академична пирамида асистенти. На плешивия и двете му милитантни другарки им беше по начало ясно, че без кървава съпротива асистентите в университете с академично господство ще се професоризират много бързо, което не вещае нищо добро за диктатурата на асистентиата. Нашите приятели знаеха от опит, че дори въздуха, който дишат професорите, може да налее олово в краката на революционния метеж.



Друг проблем пред съвета на асистентските и студентските делегати беше и фактът, че много слаби студенти, които доскоро показваха слаби зезултати, се бяха интелектуално еманципирали в условията на диктатура на асистентиата и много бързо поправиха успеха си. Плешивият много често горчиво заявяваше:"Извършихме революцията от името на двойкаджиите, само дето вече нямаме двойкаджии."



Освен това за много кратко време тройката асистенти бяха изчерпали всички научни въпроси, по които можеше да се пише, и сега бездействаха, което предизвикваше негодувание у новата генерация студенти, свикнала всеки ден да поглъща нова порция знания. Двете бивши професорки, които доскоро пишеха рецензиите на асистентските трудове, бяха осъдени на смърт, защото използваха прекалено много термини, което напомняше за вулгарната научност от старите професорски трудове, които академичните кулаци бяха отнесли със себе си в гроба. Както вече знаем някои професори отнесоха в буквалния смисъл на думата свои трудове и пособия.



Няколко дни преди честването на първата годишнина от Великата асистентска революция съветския факултет беше разтърсен от невероятна по своите мащаби трагедия. Забързан към все още девет десети празната библиотека светлия куцащ индивид, залегнал в основата на новите естетически модели, се подхлъзна по заледените стъпала и си пръсна черепа. На извънредно заседание на факултетния съвет бе взето единодушното решение вече покойното чудо на природата да се балсамира и да се остави за ежедневно поклонение в специално обзаведена за тази цел аудитория. Когато обаче трупът започна да се разлага, асистентите разбраха, че са станали жертва на гнусна провокация от страна на професор от друг факултет, доставил нужните за балсамирането материали. На поредния конгрес на Асистентския ректорал плешивия заяви в гневна реч, че този акт не е плод на усилията на отделен професор, а на цялата академична конспирация със седалище Оксфорд. Тези атаки, заплашващи суверенитета на факултета, ще продължат до унищожаването на последния професорски бацил, виреещ на Земята.



Така народният факултет навлезе във втората година от своето съществуване.

3.

Неусетно изминаха първите седмици от смъртта на култовото същество. Революционният факултет беше започнал да се съвзема от тежката загуба, когато на небосклона се показаха нови предизвикателства.



Набиращият сила черен орден започна да сее терор, насочен срещу прогресивния и класово осъзнат асистентиат от Хамбургския университет. Много пропаднали учащи се, също станали жертва на доцентските хайки, бяха принудени или да преустановят бойкота, прерастващ много често в открит саботаж, на лекциите, водени от доценти, професори и други академични буржоази(както знаем прогресивните асистенти отдавна вече не си цапаха ръцете с тази остаряла форма на преподаване), или да напуснат това огнище на наука и знания, постепенно превърнало се в царство на академичната инквизиция. Връхната си точка тази инквизиция достигна, когато най-новите трудове на асистентите-революционери бяха изгорени на огромна клада. Тук е мястото да подчертая, че академичните плазмодии, зовящи се на езика на университетска бюрокрация доценти, бяха отговорни единствено за съставянето на списъка със забранени трудове. Истинската черна работа по изгарянето извършиха отличниците. Съюзът, в който бяха организирани под контрола на доцентите-палачи, носеше името на училия-недоучил докторант, вдъхновител на надвисналите мракобесни времена. Тези хищници копнееха за пълни аудитории и университети без скъсани студенти. За всеки наблюдаващ тези процеси от перспективата на широките маси пропаднали студенти, бе трудно да си представи или по-скоро да проумее тази комбинация от садизъм и назадничавост, така здраво загнездени в мозъците на този студентски елит. Подобно на раково образование черният орден разпръсна свои разсейки из целия академичен свят. В съседна Австрия съпругът на една от асистентките в триумвирата, оглавяващ единствения ЗАСЕГА факултет с утвърдена диктатура на асистентиата, беше изгонен от факултета, в който бе изпратен, за да разпалва революционната жар. Преди това обаче му бяха отнети всички академични титли(!!! той имаше ли такива?), а десетките му публикации, издържани в духа и защитаващи позициите на асистентската диалектика, бяха отчуждени и редактирани от жадните за хонорари и признание професори, принадлежащи към един отмрял свят, но все пак все още тровещи с изпаренията от своята научна тиня слабите и неподгатвящи се за изпитите си студенти. Междувременно лъжите и провокациите на нацисткия докторант нямаха край. Заслепен от своята омраза към световния асистентиат, той разпространи фалшифицирани банкови извлечения, които уж доказваха, че революцията в първия съветски факултет е финансирана изцяло от олигарсите в Оксфорд и Харвард. Сами по себе си тези долни лъжи нямаше да бъдат толкова опасни, ако броят на студентите, които им надаваха ухо, не растеше лавинообразно.



Каква беше ситуацията в самия съветски факултет? Ами казано накратко, асистентите продължаваха неуморно да разширяват демократичните права на своите студенти. Бъдещите висшисти бяха окончателно освободени от всякаква форма на академична деспотия. Никой вече не ги задължаваше да идват в университета освен в дните, определени за поклонение пред най-светлия индивид, прекрачвал прага на университета и загинал така нелепо на стъпалата на библиотеката, която за пореден път беше опразнена и превърната в музей на революционното асистентско движение. Централно място в този музей заемаха взетите по време на революцията професорски скалпове. На учащите не се налагаше вече и да четат поостарелите трудове на тройката. Писането и развиването на нови теории също беше заклеймено като рудимент на интелектуална контрареволюция. Така в общи линии учебният процес протичаше според следния принцип- всеки се подгатвяше за изпитите според възможностите и желанието си, а оценките, които получаваше бяха съобразени с личните му потребности. Академичното противопоставяне и тоталитарното делене на отличници и некадърници вече спокойно можеха да се смятат за изкоренени в най-демократичния факултет на света.



За съжаление на междуфакултетното революционно бойно поле не всичко изглеждаше съвсем розово. Партизанщината в доскоро революционния асистентиат достигна своята кулминационна точка, когато един студент от друг факултет в същия университет написа курсова работа, громяща тезите на бележит професор. За да задушат критиките на този загниващ академик, други двама студенти го завързаха за стола му и напъхаха гъбата за триене на дъска в пастта на професоида. След взетите предохранителни мерки студентът-референт буквално изкрещя своята курсова работа в охранената мутра на своя класов враг, завършвайки с това, че захвърли листовете с тезисите си в лицето му. Този наивен акт на класова саморазправа бе от тактическа гледна точка крайно неправилен, защото всеки ортодоксален академичен милитант много добре разбираше, че научните аргументи са слабо оръжие в борбата срещу академична реакция. За съжаление братският асистентиат не бе успял да обясни на своите кадри, колко е важно да се ограничат в борбата срещу професори и доценти единствено до употребата на брутално насилие.



Като капак на всичко пък мнозинството асистенти от Ректорала предложиха нова генерална линия, която постави нови величини и измерения в опортюнизма на постреволюционния асистентиат. Тези сектанти предлагаха световния асистентиат да апелира към академичната аристокрация да се откаже от научните си титли и да се нареди в асистентските редове.



Плешивият и двете милитантки, които отдавна бяха зажаднели за нова порция професорска кръв, трудно можеха да се примирят с подобен десен уклон в асистентските редици. Той не само можеше да се окаже пагубен за хода на бъдещата повсевместна асистентска революция, но и представляваше най-низка гавра с паметта на хилядите асистенти от предреволюционната епоха на класово противопоставяне в академичните среди- предзнаменователи на новия демократичен строй, от които обаче впоследствие се роди гнусна професорска сган, осъдена на смърт от асистентската революция. Професорска кръв- тези две думи най-правилно изразяваха благородните намерения на триумвирата, който за съжаление не винаги срещаше разбиране отстрана на своите братя и сестри другари асистенти. Курсът към кървава саморазправа с професори и доценти беше единствената възможна генерална линия в състояние да спаси асистентската революция.



Само бъдещето можеше да покаже дали тя ще успее да спечели сърцата на будните, но не винаги класово осъзнати асистенти и пропаднали студенти от университетите по света.

4.

През следващите няколко седмици събитията се развиваха с главозамайващо темпо. Битката за Хамбург можеше да се смята за окончателно загубена, след като в импровизиран марш до кабинета на местния ректор-мафиот, професор по диплома, но осквернител на истинската наука по призвание, мустакатото, интелектуално деградирало, докторантско дуче, предвождащо доцентския шпалир, призова главата на университета да предаде в ръцете му безусловно цялата власт, гарантирайки му същевременно през следващите четири седмици пълна свобода на действие, щото асистентската заплаха да бъде ликвидирана своевременно, а чукащата на вратата кървава революция, която не вещаеше нищо добро за академичните паразити, да бъде предотвратена. За да се хареса на своите босове от Оксфорд и Харвард, докторантчето нареди на своята вярна глутница отличници да запалят аулата на университета, след което прехвърли цялата вина за това деяние на демократично мислещия и пацифистки настроен асистентиат. По този начин се създаде атмосфера, подгатвяща почвата за невиждана и непозната досега в историята кървава вакханалия, насочена срещу асистенти и слаби студенти, за огромна радост на всички професори и подопечната им академична паплач. В дните след тези събития до триумвирата достигаха възможно най-тревожни сигнали. Делегати от университета в Хамбург, вземащи участие в заседанията на Ректорала, разказваха за асистенти, принудени отново да водят лекции, енциклопедии с корици от асистентска кожа, килими, изтъкани от косите на двойкаджии; казано накратко- новини, които изправяха всички революционно настроени асистенти на нокти и караха плешивия да джавка разпалено заплахи не само по адрес на докторанта, но най-вече насочени срещу световния професориат- истинският бос и вдъхновител на гореспоменатите жестокости, спрямо които депортирането на евреите след конференцията във Ванзее повече приличаше на студентска бригада, а талибаните и болшевиките взети заедно наподобяваха отряд бойскаути, сравнени със страховития черен орден. Извършеният скоро след това Аншлус на Виенския университет отписа и Австрия като потенциално огнище на революционни борби, защото вместо поздравителна картичка от втория в света фашистки университет съветските асистенти получиха по пощата буркан с някаква помия, която според съдържанието на приведената към него бележка, подписана от професор- марионетен Drahtzieher на тираничната анти-асистентска политика, се оказа, че представлява течен сапун, произведен от тялото на агента-асистент, натоварен с износа на революция от триумфалните преди година и половина революционни асистенти. В бурна реч, следхождаща едноминутното мълчание в памет на загиналия класов академичен брат, плешивият изказа пророчески слова, според които за всеки сапун, течен или не, произведен от плътта на брат-асистент, врагът ще заплати с милиони професорски живота. За да подплати своите думи с дела, той нареди един от асистентите в съветския факултет да бъде произведен в чин професор, след което го обесиха като класов враг и нахраниха с трупа му пудела на чистачката от сградата на факултета, защото според законите на асистентската диалектика в обществената пирамида тя заемаше място, сходно с това, което заемаха асистентите в академичната и закъсалите студенти в школската пирамиди.



Настъпиха времена, в които разликите между истинския революционер и бъдещия професор-еснаф, облечен засега в асистентски одежди, започваха да излизат наяве. Пораженците в асистентските среди вече бяха започнали да се съмняват в крайната победа, когато братският асистентиат от единствения университет в Бурунди въстана и успя да свали вековната буржоазно-академична тирания. В конкретния случай вярата в историческата роля на асистентиата, гробокопач на академичната тирания, и вродената жестокост на африканските негърски племена си бяха подали ръка, което пък доведе до невиждано досега клане на професори, хвърлило във възторг нашите приятели, които побързаха да изпратят приветствена телеграма на вече втория съветски не факултет, а цял университет. Поради значимостта на това събитие сме принудени да предадем текста на телеграмата дума по дума: "Другари и другарки асистенти, със своя подвиг ви попълнихте най-светлата страница в изписаната с професорска кръв летопис на аситентската борба. Изпълнявайки хуманния си дълг, вие направихта така, че Бужумбура( столицата на Бурунди- бел.авт.) се превърна в световна столица на мислещото човечество. Благодарение на вашия героизъм и самопожертвователност вече дори доскорошните двойкаджии от нашия университет могат да намерят Африка на картата на света. Сърдечно благодарим! Да живее световната асистентска революция! С братски асистентски поздрав!" В прочуствена реч на извънредното, тържествено заседание на Ректорала просълзеният плешив асистент каза, че тази победа доказва историческата правота на асистентската кауза. Тя е и нов аргумент, громящ тезите на еретически настроените опортюнисти, свили гнездо в Ректорала. Колко приятна бе изненадата на всички, щом разбраха, че много от победилите асистенти в Бурунди дори не могат да четат добре. Но, отбеляза плешивия, ние знаем, че значимостта на асистентите не се определя от техния принос към и без това пропитата от буржоазен дух наука, а от техния милитантен дух и готовност за насилствена саморазправа с представителите на отиващия си строй. Заседанието завърши с гласуване. Предложението на наскоро овдовялата асистентка-ветеран от първата революция, да бъде отправена покана към асистентите от университета в Бурунди да посетят факултета им, за да могат двете страни в максимално кратък срок да подпишат договор за сътрудничество и взаимопомощ, бе прието единодушно. Все пак у делегатите се настани убеждението, че другарката им не бе изцяло искрена в своите доводи. Кой знае, може би тайно се надяваше, че може да си намери нова половинка сред делегацията от Бурунди. Изглежда революционната целесъобразност на нашата палачка се беше тясно преплела с личните й потребности. Все пак не бива да забравяме, че дори и революционните асистенти бяха хора от плът и кръв.



Извоюваната в Бурунди победа запали фитила на Централна Африка. От всички столици в района до нас достигаха новини ту за развилнели се асистенти, ту за изядени професори и отличници, завършили земното си съществуване във врящия казан на някой докторант. Така например на остров Муруа, Нова Гвинея, асистентите от единствения намиращ се там университет излязоха с искането всички с академична титла по-висока от библиотекар да бъдат изклани. Впоследствие се поокопитиха и укротиха революционния си устрем, защото се сетиха, че ако това се случи, те също ще бъдат изядени от революцията. Все пак тези събития доказахваха, че омраза към тиранията на професорите сплотява всички асистенти по света в несъкрушим и единодействен съюз.



Всичко това вдъхваше на членовете на Ректорала нова доза оптимизъм. Плешивият обаче не се умори да повтаря, че най-трудното тепърва предстои. Засега съотношението между червените и откровено тоталитарните университети в света беше едно към едно. Кой щеше да се смее последен, червеният асистент или беззъбата професорска мутра?

5.

Фактът, че ако не друго, то поне професорската каста от Бурунди бе минала през месомелачката на кървавата асистентска революция, накара нашите приятели асистенти да си поотдъхнат за момент. Бавно като товарен влак с конлагеристи се нижеха дните до посещението на делегацията от братския бурундийски университет, огрян от светлите лъчи на асистентската диктатура. Най-после уреченият ден, в който асистентите от Бурунди трябваше да пристигнат, настъпи. Трудно с думи може да се опише радостта, която изпитаха в двата лагера от срещата помежду им. Със сълзи на очи и милитантни лозунги в устата тези безкомпромисни поборници за повсевместна демокрация в университетите, които никога досега не се бяха поколебали, образно казано, да прережат нечий професорски гръклян, сега се прегръщаха и разменяха братски целувки, подпечатвайки по този начин своята вечна и неделима дружба. От летището всички се пренесоха направо на празничното заседание на Ректорала. След приветствените слова на плешивия дойде ред за обмяната на опит. В двучасов доклад и с лице, разядено от някаква екзотична инфекция, която дори делегатите от медицинския факултет не можаха да диагностицират, милитантен пигмей разясни на дълго и широко предизвикателствата, пред които е бил изправен асистентиатът от Бурунди, и начина, по който се беше справил с тях. Пигмеят беше стъпил на дървено столче, защото размерите на ораторската трибуна не бяха съобразени с неговите. Революционната жар и натрапчивият натурализъм в стила на референта обаче успяха напълно да заличат първоначалното лошо впечатление, предизвикано от тази несъразмерност, а детайлираното описание на революционно-терористичните методи, с които си бяха послужили при изтребването на тамошните класови врагове, накара краката на дори най-коравосърдечните делегати от Ректорала да се разтреперят. Вторият и последен докладчик от африканска страна до такава степен се разгорещи в словоизлиянията си- смесица от възхвала на асистентската диктатура и заплахи срещу интернационалния професориат- че загуби съзнание и се наложи наскоро овдовялата асистентка от триумвирата да му прави дишане уста в уста. След като бурундийският другар се свести, думата взе плешивия. Анализирайки международната ситуация, той заяви, че вземайки властта в Бурунди тамошните асистенти се явяват спасители на световната революция. Сега, може би, техният университет се явява най-силната брънка във веригата, но след година, когато асистентите от целия свят ще бъдат вече победили, те сигурно ще бъдат задминати от своите другари и от учители ще се превърнат в ученици по революционно дело. Тези пророчески слова предизвикаха овациите на делегатите и клетви във вечна вярност към асистентиата, най-революционната класа в академичното общество. Заседанието завърши с примането на двата ключови лозунга, предложени от плешивия и пригодени към новите условия на международното бойно поле и съотношението на силите в двата антагонистични лагера: "Асистенти от всички страни- сплотете се!" и "Бий професора, където го хванеш!" Тези лозунги бяха вече узрели в асистентските мозъци, но се нуждаеха от всезнаещата уста на плешивия, за да придобият материален израз. Така от заседание на заседание неусетно изтекоха дните от посещението на чуждестранната делегация. Неописуема беше мъката от скорошната раздяла на братята по борба. Все пак страхът от Термидор(= предателство спрямо революцията) заставяше африканските другари да бързат за родината.



Най-неутешима беше мъката на вдовицата от триумвирата, която възпрепятствана от краткостта на посещението на делегацията от чужбина и от всикидневните, често продължаващи до късно през нощта заседания на Ректорала, не можа да се "сплоти" с нито един от гостите. За да помогнат на своята другарка да се почуства отново пълноценно човешко същество, асистентите приеха на поредното си заседание резолюция, която разрешаваше свободната любов в асистентските редици. Това решение беше съвсем закономерно, защото, както се казваше в преамбюла на резолюцията, професорите и подопечните им академични кадри използваха институцията на брака единствено като прикритие за своите извращения. Асистентската свободна любов от своя страна е своеобразна санкция на буржоазната, неофициална проституция, вирееща във висшите академични среди, и разкрива потребностите на широките слоеве асистенти и хора на интелектуалния труд.



Тази по-скоро козметична санкция мина някак си между другото, защото съвпадна с едно далеч по важно събитие. На добре познатия ни остров Муруа се беше разиграл инцидент, който разкри наивното лице на революцията. Несъмнено повлияни от революционно-егалитарната идеология на интернационалния асистентиат, библиотекарите от тамошния университет отказаха да обслужват професорите и дори им се удаде да съсекат със своите мачете двама от тях. В своя "Манифест за освобождаване от интелектуално-академичното робство" тези селянчета, играещи си с огъня на революцията, си позволиха да нарекат асистентите "прохождащи професори" и "дребнобуржоазни реакционери". Все пак импровизираната им "революция" беше много бързо потушена от местната професорска директория, която просто ги уволни и назначи на тяхно място жени, които досега се бяха занимавали с разливане на супата в мензата на университета. На заседание на Ректорала плешивият подчерта, че локалният характер на библиотекарите обрича борбата им на неуспех, а неразбирането на иманентната на асистентското движение диалектика, това вътрешно противоречие между от една страна академичния им произход, а от друга яростната им омраза към професорите, свидетелства за ограничения им мироглед. Освен това асистентите винаги са били против самоцелното избиване на професори и неизменно са се придържали към линията на строга идеологическа обосновка на зверствата, насочени срещу класовите врагове. Както знаем, библиотеката в първия съветски факултет отдавна вече не съществуваше в някогашния си предреволюционен вид, което обаче изобщо не попречи на нашите герои да изпробват новата си гилотина върху бившата библиотекарка. Така те още веднъж доказаха, че решително се противопоставят на лъжереволюционния тероризъм, опитващ се да замаже своята идеологическа безпомощност с потоци професорска кръв.



Всичко разказано дотук съвпадна с втората годишнина от Великата Асистентска Революция и първата от кончината на култовото същество, дошло при нас сякаш от друга планета. Диктатурата на асистентиата в съветския факултет беше необратима. Сега погледите на всички бяха обърнати към останалия свят, който, за съжаление, продължаваше да плува в тоталитарни води.

6.

Дните минаваха, а пощенската кутия на нашите асистенти оставаше празна. Вместо да се търкалят по земята, професорските глави продължаваха да си стоят на раменете им и да развиват мисловна дейност, външно сходна с тази на будните асистентски мозъци, но иначе напълно безполезна. Ненадейно от сърцето на старата академична деспотия, Оксфорд, до асистентите достигнаха новини, колкото противоречиви, толкова и смешни, за наскоро компилирана и издадена "Черна книга на асистентското движение"- книжле от шестстотин страници, в което бяха документирани, по думите на сенилната професорска сган, "престъпленията", извършени от световния асистентиат. Порнографската научност и педантичната минициозност на тези високо титулавани дъртаци достигнаха нови висоти в това начинание, защото в гореспоменатия труд бяха публикувани данни за всеки акт на класово правосъдие, което те се стремяха посредством извращаване на фактите и пъстър арсенал от манипулации да представят като нещо едва ли не престъпно и недопустимо. Другарите от Оксфорд бяха донесли един екземпляр от книгата на заседание на Ректорала и всички асистенти здравата се посмяха на наивния тон, в който беше издържан този вулгарен труд. В своята заключителна реч плешивия през смях прогнозира, че книгата сигурно ще се превърне в библиографска рядкост, защото от една страна пазарът бил доста отворен за хумор в проза, а от друга страна по света има много хора, за които героичната борба на световния асистентиат е източник на вдъхновение и емоционална опора. Освен това този труд е обречен да пожъне по-скоро обратен ефект, защото направеният анализ на събитията от последните две години, с който професорите така се гордеят, показва, че си нямат и понятие от това нещо, наречено "революционна диалектика". Историческият опит отдавна е показал, че диктатурата на асистентиата, макар и демократична по своя характер и същност, иска отрязани глави. Подобно начинание никога не може да бъде нещо безобидно и еснафско като това да ходиш по научни конференции например или пък да ядеш и пиеш по случай нечие издигане в академичните среди, а представлява целенасочен опит за трансформация на тоталитарното и закостеняло общество в демократично такова. Геноцидът над професорите и подопечните им не е нито самоцел, нито пък развлечение за асистентите, а историческа необходимост по пътя към безкласовото академично общество. Плешивият член на триумвирата от първия съветски факултет завърши с пожеланието след една година да празнуват издаването на втори том от същата поредица. След това всички асистенти изпяха с цяло гърло новонаписания от френски другар "Боен химн на интернационалното асистентско движение". Както се казва, не е нужно да си професор, за да се досетиш за какво се пее в него.



Не мина много време и световният професориат трябваше да преглътне нов хап асистентско правосъдие. Както може би всеки се досеща, още от първите дни на своето съществуване Асистентският Ректорал се беше превърнал в развъдник на възможно най-милитантната форма на атеизъм, която можеше да вирее в академичните среди, а и в човешкия мозък изобщо. При това аргументите, приведени в защита на безбожието от страна на асистентите бяха толкова убедителни, че дори и делегатите от богословския факултет в университета, където се бяха разиграли най-първите революционни брожения, не успяха да им устоят. За малко повече от две години революционната диалектика направи от тези доскорошни религиозни фанатици "правоверни" атеисти. Това принуди ръководството на факултета да обяви две последователни нулеви години, което само задълбочи идейната му криза. Пораженията в крайна сметка накараха богословските професори, светила от областта на долните лъжи и масовата манипулация, да се оттеглят в отшелничеството, предавайки на асистентите властта без бой. Естествено много от тях попаднаха под зверските удари на асистентската саморазпрва, което от своя страна направи новата победа на асистентиата още по-сладка. За да не дотягаме на читателя с излишни описания, най-добре е малко по-подробно да се спрем единствено на съдбата на декана. Напускайки сградата на факултета със свои престъпни трудове под мишница, той бе пресрещнат от група асистенти, които му изтръгнаха лъжливия език, който по-късно набучиха на върха на дървена показалка и разнесоха за назидание из аудиториите. Тези хуманисти в асистентски образ не се поколебаха и да отрежат стигащата му до гърдите брада, заричайки се да я присъдят върху скалпа на плешивия асистент в случай, че той самият се съгласи. Накрая съблякоха расото му, увиха в него книгите, които се беше опитал да изнесе, и запалиха получения вързоп. Наблюдавайки игривите пламъци и издигащия се към небето дим от горящия, миризлив сноп, хрисимите асистенти констатираха смъртта на една остаряла идея, на един отиващ си свят, от който вече никой не се интересуваше. По стара традиция те изризуваха със шуртящата от устата на професора кръв знака на асистентскта съпротива върху гърдите му. Макар и черпейки вдъхновение от Великата Асистентска революция, новите господари проявиха малко по-голяма далновидност в сравение със своите учители и вместо да горят книгите на жертвена клада, те предпочетоха да предадат дебелите томове на вторични суровини. Така те оказаха и финансова помощ на страдащия от перманентно безпаричие Ректорал. Друг източник на средства бяха хилядите реквизирани икони, озовали се впоследствие в колекциите на международни меценати. Самата революция нямаше нужда от тях(иконите), защото те покровителстваха противниковата страна, а освен това едва ли може да се каже, че се вписваха в естетическите представи на асистентските пуритани. Възкачвайки се на "светия престол" другарите преименуваха вече бившия богословски факултет в Асистентска комуна за народно просвещение и атеизъм. Плешивия, който беше ненадминат атеист и председателстваше поредното тържествено заседание на Ректорала, оцени по достойнство деянията на своите другари и си пожела занапред всички асистенти да действат с подобна екзалтация и непоклатима вяра в историческата правота на своята мисия. За финал той прочете телеграма от Бурунди, в която африканските другари обещаваха да изоставят чуждия за асистентското движение култ към слоновия фалос и да се наредят под знамената на асистентския атеизъм.



Всичко разказано дотук имаше двояко значение за бъдещето на световната асистентска революция. Първо, институционализирането на атеизма придаваше на асистентската идеология завършен вид и я превръщаше в универсална формула за преодоляването на каквато и да е форма на деспотия, където и да е по света. Второ, новата победа на асистентиата показваше в неподправен вид съотношението на силите в двата лагера. Очевидно беше, че играта на котка и мишка продължава, но с малката подробност, че този път мишката е по-добре организирана и въоръжена с много по-остри и усъвършенствани оръжия, както в духовно, така и в материално отношение.

7.

След като бяха отвоювали с цената на много жертви(от противниковата страна, разбира се) вече втори факултет в университета, плешивият и останалите асистенти решиха, че е дошло време да вземат цялата власт. Естествено войнстващите демократи от Ректорала трябваше да изчакат да настъпи удобен от тактическа гледна точка момент за революционни действия, защото макар и в отстъпление професорите все още превъзхождаха по сила асистентите. През следващите дни нещата се наредиха като по поръчка на асистентите. Наближаваше кръгъл юбилей от създаването на университета и академичният съвет, съставен естествено изцяло от професори, реши да почете празника като обяви съответния ден за неучебен. Асистентите, които признаваха в своята митология единствено годишнината от Великата Асистентска революция, изтълкуваха плановете на своите класови врагове като агресивна провокация, защото, по думите на плешивия в реч пред Ректорала, те подправят исканията на широките студентски маси и освен това, след като в двата съветски факултета лекциите са забранени със закон, за какъв, по дяволите(плешивия беше излязъл от кожата си от яд), почивен ден може да става дума, та при тях всеки ден за учащите се е такъв, защото единствено в условията на диктатура на асистентиата студентите се радват на пълна свобода при подготовката за изпитите и обучението изобщо. Ветеранът от първата революция заключи от всичко това, че историята със своята безпогрешна логика призовава асистентския юмрук да строши главата на университетските бонзи.



Изплашени от силните думи на плешивия пророк, въпросните професори решиха да не канят на честванията известни обществени личности и да се ограничат до скромно тържествено заседание в аулата. Тази поредна проява на лицемерие от страна на професорите разгневи в още по-голяма степен асистентите. Вече нямаше две мнения по въпроса, че клането трябва да се състои: смъртната присъда на академичните аристократи от университета беше подписана.



Дългоочакваният ден настъпи. Всичко живо с академична титла по-висока от асистент се беше събрало в аулата. На най-престижните места в залата се бяха настанили деканите, облечени в парцаливите си тоги. Думата имаше ректорът. Вече беше стигнал средата на баналната си, приспивна реч, когато в залата нахлуха близо читиридесет асистента, предвождани от плешивия и двете му другарки от триумвирата. Всички бяха с червени наръкавни ленти, а двама от тях носеха знамена със знака на асистентската съпротива. Тримата главни се насочиха към ректора, който беше загубил ума и дума от страх. Част от асистентите бяха вече проснали на земята деканите от предните редици, докато останалите се наредиха по протежение на двете дълги стени на залата, без да изпускат от очи своите класови врагове, които се бяха разплули като бейове върху удобните тапицирани кресла, с които беше мебелирана аулата. Две асистентки, въоръжени с бухалки, стояха на изхода. Озовал се лице в лице с триумвирата, ректорът се опита да каже нещо, но една от милитантките(познатата ни много добре вдовица) свали от стената зад ораторската трибуна картината, изобразяваща патрона на университета, и халоса с нея наглия бос по главата. Картината се счупи на две, а ректорът остана да лежи неподвижно в локва кръв, която постоянно разширяваше диаметъра си. Палачката захвърли с отвращение останалите в ръцете й отломки от това таканаречено произведение на чуждото за асистентиата изкуство, след което застана мирно зад плешивия, който взе думата. Необработеният глас на този велик революционер буквално раздра настъпилата тишина. В продължение на няколко минути той изреди дълъг списък от престъпления, в които бяха уличени слушащите го лауреати на всевъзможни степени и награди, ветерани от научни конференции, търтеи, припитаващи се от нископлатения интелектуален труд на асистентиата. Размахвайки въодушевено ляв юмрук, геният на асистентската революция заяви, че от този момент оглавяваният от него триумвират поема управлението на университета и освобождава всички преподаватели от настоящите им задължения, разрешавайки им в знак на своята човечност и зачитайки факта, че те някога също са били асистенти, да изпишат своите научни титли върху некролозите си, в случай че това ще ги накара да се почустват по-добре. По даден от него знак пазещите изхода асистентки пуснаха в аулата да влязат отрядите на студентската милиция. Плешивия им нареди да изкарат навън всички преподаватели с изключение на деканите, предоставяйки им на разположение четиридесет минути на пълна свобода на действие с единственото условия, след тяхното изтичане нито един от пленниците да не е останал жив. При извеждането им от аулата много от тези академични буржоази се разквичаха като прасета, карани на заколение, щом съзряха озлобените физиономии на прекъсналите студенти, които те само преди две години бяха безмилостно изпокъсали. Останали насаме с асистентите доцентите, които бавно се посъвзеха от първоначалния шок, започнаха да лазят в краката на някогашните си подчинени. Докарани до пълно отчаяние те бяха готови да признаят своята некадърност, оправдавайки настоящите си високи постове с факта, че произхождат от семейства с традиции в областта на висшето образование. Този лицемерен концерт от оправдания и вопли до такава степен отврати всички присъстващи академични парии, че те трябваше да се отклонят от първоначалния си план и първо колективно изтръгнаха езиците на професорите и професорки, след което пристъпиха към основната си работа, за която всъщност бяха дошли. Повечето асистенти бяха въоръжени с брадви. Под зоркото око на триумвирата главите на отвратителните, циврещи патриции бяха отрязани и набучени на приготвените специално за тази цел дъбови колове. Под строй, предвождани от тройката и двамата знаменосци, асистентите напуснаха аулата и слязоха в двора на университета, където ги очакваше отвратителна, но същевременно по странен начин привлекателна гледка. Студентите от милицията бяха вече изпълнили заповедите на плешивия и очакваха с притъен дъх асистентското шествие. За да засилят ефекта от добре свършената работа, те бяха построили огромна камара от късовете, останали от преподавателските тела. Наредени в две редици по един от двете страни на този приказен корпорален замък, някогашните двойкаджии посрещнаха с дивашки викове асистентските знамена, които първи прекрачиха вратата на задния вход на университета и първи се озоваха на двора, последвани от новите господари. Извисявайки се над шума от радостната глъчка, нечий глас даде тон за химна на асистентското движение. Това беше знак за всички, които като един запяха песента на триумфа. Този ден щеше да се помни още дълго.



Намирайки се още под силното влияние на гореописаните събития, асистентите проведоха с известна досада заседанието на Ректорала, насрочено за деня след великата победа. Всички смятаха, че героичния опит трябва да се използва и на международното бойно поле. Логично асистентите искаха властта в световен мащаб. Те знаеха, че вече няма кой да ги спре. Къщата от карти, изградена от жалките напъни на стотици хиляди дърташки мозъци, трябваше да рухне, за да може истинската наука да живее.

8.

Първите дни след повсевместната революция бяха ужасно напрегнати за всички асистенти. Денонощно се провеждаха заседания на Ректорала, от които делегациите си тръгваха с готов план за вземането на властта и ясни директиви, които трябваше единствено да бъдат приведени в действие- най-трудната и важна задача от всички. Макар и нечовешка по своя обем и интензитет, работата на асистентите щеше да се изплати неколкократно в момента, в който академичния свят осъмнеше без професори и други академични експлоататори. Внезапно в дните на трескав труд бодрото настроение на всички беше помрачено от едно единствено събитие. Някакъв бивш отличник внесе предложение, втория в историята съветски университет, който между другото носеше изключително простото и точно название "Втори Съветски Университет" (първият беше в Бурунди, както знаем), да бъде наречен на името на плешивия. Тази гнусна постъпка, която целеше да тласне асистентиата към характерния за професорите култ към личността, не остана без последствия. Възмутения до дъното на душата си плешив революционер-асистент призова делегатите на Ректорала да гласуват смъртна присъда за този ренегат. Междувременно от студентската милиция достигна сигнал, че въпросният елемент е бил крайно неубедителен в зверствата си в деня на Голямата Революция. Други негови колеги пък го представиха в очите на асистентите като подмазвач и непоправимо плямпало. С това чашата преля и още същия ден някогашният стипендиант бе осъден от революционния трибунал на смърт чрез удавяне в аквариума на биологическия факултет. След като присъдата беше изпълнена и подпухналото тяло бе извадено от аквариума, студентите напъхаха в устата му, която най-после беше замлъкнала, студентската му книжка, която отразяваше по възможно най-обективен начин възхода и падението на този криптозубрач, застигнат от справедливата ръка на революционното правосъдие. Самото тяло бе набучено на кол в двора на университета, където първо очите, а после и останалите месища на "поразяващата уста" бяха изкълвани от гаргите.



След това събитие, поразведрило напрегнатата атмосфера, нещата тръгнаха по старому. Седмиците минаваха, а асистентите по света не се решаваха да последват примера на своите учители от съветските университети. Изхождайки от всичко това, революционното крило на Ректорала, оглавявано от плешивия, стигна до заключението, че асистентската революция трябва първо да победи в една от големите академични деспотии(Оксфорд, Кембридж и т.н.),а чак след това останалите университети по света да бъдат заразени с революционния фермент. Тази теза, безспорно правилна, бързо намери подръжници и след дълги дискусии делегатите на Ректорала решиха единодушно, класовата борба да се пренесе на територията на Харвард. За тази цел група асистенти, които трябваше да оглавят тамошната пета колона на революционния асистентиат, бяха командировани в тоталитарния университет. Те бяха предвождани от плешивия, който остави своя университет на грижите на двете другарки от триумвирата.



Броени часове бяха нужни на интернационалната бригада асистенти, за да установи контрол върху всички ключови места в Харвард. В реч в ефира на студентското радио плешивият обяви, че е дошъл да освободи университета от паразитната класа на професорите, която задушава всичко прогресивно и демократично, въплъщавано от местния асистентиат. Той призова студентите да останат в стаите си докато траят хайките из кампуса. Всеки, който оказва дори морална помощ на академичните тирани, ще бъде третиран като враг на диктатурата на асистентиата и ще попадне под безмилостните удари на революционния метеж. Думите му явно бяха произвели желания ефект върху учащите се, защото през следващите два дни на кървав класов терор в кампуса не се мярна нито една студентска физиономия. За сметка на това обаче всички осъдени на смърт от революцията бяха там. Асистентите, въоръжени до зъби, се бяха групирали в бригади, всяка от които отговаряше за предварително набелязани жертви. Всички входове на Харвард Ярд бяха блокирани от въоръжени асистентски постове, така че играта на гоненица беше с предизвистен край. Много от професорите се предадоха, надявайки се по този начин да омилостивят давещите се от злоба асистенти- без успех. Първите жертви бяха изкормени, а труповете им окачени с помощта на бодлива тел за мрежите, ограждащи спортните площадки. По високоговорителите в кампуса бяха предавани речи на плешивия на заседания на ректорала и бойния химн на асистентското движение, който вдъхновяваше въоръжените отряди на революцията към нови и нови жестокости. Група професори се бяха окупирали в Юнивърсити Хол в централната част на кампуса. Там те останаха до следобедта на втория ден, когато вратите и прозорците на старинната сграда от 17в. не издържаха на дивия щурм на асистентите. Циврещите и вайкащи се нищожества с академични титли, каквито ги имаше из целия свят, бяха изкарани навън и обесени на клоните на дърветата пред величествената сграда. Отрупани от вкочанясалите се трупове само ден по-късно те(дърветата) наподобяваха широколистни коледни елхи, които вмесо пъстроцветни играчки можеха да се похвалят с покритите с охлузвания от бой тела на професорите, върху чиито оголени гърди беше изрисуван с кръвта им неизменният символ на асистентската съпротива. Щяха ли обаче самите студенти да харесат подаръците, приготвени им от техните учители- асистентите. Всички учащи се бяха призовани да се съберат в централната част на кампуса на третия ден от революционните брожения. Там ги чакаха асистентите, които им обясниха накратко, какво се беше случило през изминалите два дни. Поставени пред свършен факт, студентите се зарадваха, но най-спонтанна беше радостта на застрашените доскоро от преждевременно прекъсване на обучението си поради слаб успех или, накратко казано, пропадналите. Веднага бе построена импровизирана дървена трибуна, от която на развален английски плешивия им разясни значението на извършената революция за самите тях и за хода на световната асистентска революция, разбира се. Свършил работата, за която беше дошъл, и доволен от видяното, плешивият реши, че е време да си върви вкъщи, където го очакваха нескончаемите заседания на Ректорала. Американските колеги го увещаваха да остане, за да помогне в укрепването на младата асистентска диктатура, но великият революционер беше непреклонен в решението си. Там, където няма вече професори, не може да има сериозни проблеми, които да го задържат. Носени на ръце от своите другари, асистентските интербригадисти се качиха на автобуса, който трябваше да ги отведе до летището, и със сълзи научи си взе довиждане с новия червен университет.



Само що стъпил на родна земя, плешивият се упъти към заседание на Ректорала. В петчасова реч пред наострилите уши делегати от цял свят триумфантът от последната революция обясни, че новата победа е нанесла смъртоносен удар на световната академична тирания, хранеща се от духовния мрак, надвиснал над човешкия род от зората на неговото съществуване. Пътят към световната революция е павиран. Дните на световния професориат и неговите протежета са преброени.

9.

Щом сложиха ръка на целия университет асистентите, както в Харвард, така и в университета на легендарния триумвират, се почувстваха с развързани ръце и вече можеха свободно да прекроят не само цялостното устройство на учебното заведение, но и на социалния живот на студентите. Посредством чрезвъйчаен декрет на всички учащи се бе наредено да се настанят в студентските общежития, някои от които бяха необитаеми, независимо от това дали разполагаха със собствени жилища или не. Създаде се невиждана досега ситуация, при която студентите бяха натъпкани по пет човека в стая, предназначена иначе за двама. По думите на плешивия и заобикалящите го радикали от лявото крило на Ректорала, което се радваше на голямо влияние след победните революции, силно централизираната, комунална организация на на студентския живот е в състояние да унищожи всеки остатък или нов зародиш на пошлата академична елитарност, възпитавайки по този начин човека на новото време- продукт на диктатурата на асистентиата. Наистина продоволствената криза и бедствените битови условия можеха да отчаят понякога и най-закоравелите подръжници на диктатурата сред студентите, но в крайна сметка бе създадена атмосфера на другарска солидарност- добродетел, непозната в отишлия си вече от три университета строй. Другарите от Бурунди не бяха в състояние да следват бързите темпове на развитие в двата братски университета. Засега там се задоволяваха единствено със строежа на няколкоетажни общежития от кал и слама. Все пак там, където обективните условия спъваха прогресивното развитие на нещата, идваше на помощ безконтролното революционно насилие, а бурундийските асистенти, ако можем да си позволим тази диалектическа шега, бяха професори в тази област.



Но нека да обърнем поглед към международното бойно поле. Всеки, запознат с логиката на международната революция, знаеше много добре, че трите кървави революции неизменно трябваше да всеят смут и паника сред професорите и техните слуги от една страна и да влеят нови сили и дързост в редиците на противниците им от друга. Така в много университети доскоро страхливите и архиконсервативни елементи от асистентиата се бяха превърнали за отрицателно време в жадни за професорска кръв лъвове на революцията. Обратното, в някои от най-бруталните и деспотични учебни заведения като Хамбургския университет управниците се тресяха от страх и едва ли не се молеха по-бързо да им дойде краят, защото чакането им ебаваше майката(да, поставени под чудовищно напрежение професорите не се притесняваха да псуват и дори придобиваха за кратко що-годе човешки облик, колкото и странно да ни се струва последното). В Хамбург узорпиралият властта докторант не се предаваше, но от страховития му Черен орден бяха останали всичко на вичко пет доцента, които не ги биваше за нищо. В деня, в който асистентиатът и в този университет въстана, той си стоеше в кабинета в компанията на двама от приближените му. Изведнъж от коридора достигна шум от бързи стъпки на многобройна тълпа, заглушаван спорадично от дивашки викове. Още преди да разбере, какво става, вратата се отвори с трясък и докторантът се озова лице в лице с двайсетина асистента. Четирима от тях подхванаха с ритници и удари с метални палки подчинените му, а останалите се заеха с главния контрареволюционер. Двама го хванаха за краката, двама за ръцете, а друг опря на гръкляна му добре наточен касапски нож. Плененият беше изнесен навън, където му завързаха ръцете и краката, а след това и самия него привързаха с триметрово въже за паркиран пред университета джип, зад чийто волан вече се беше настанил един от другарите. Може би всеки се досеща, какво последва след тези приготовления, но за по-голямо яснота: След като обиколи двадесет пъти сградата на университета, джипът се върна в изходната си позиция, само че това, което теглеше след себе си вече не приличаше на човешко същество, а по-скоро на някакъв гигантски залък, изплют от нещо, което преди това го беше порядъчно предъвкало. Асистентите направиха снимки на това, което беше останало от докторанта, и ги разпратиха на своите другари по света. На заседание на Ректорала този документ, свидетелстващ за образцовите зверства на асистентите от Хамбург, фигурираше във формата на огромен транспарант, разпънат от единия до другия край на стената зад орторския пулт. В своята реч плешивият постоянно приканваше своите колеги да обърнат внимание ту на един, ту на друг детайл от това гигантско произведение на изкуството. Кой можеше само преди седмица да повярва, че братския асистентиат от това изостанало място на контрареволюционната реакция готви подобен сюрприз за световното революционно движение? Плешивият, разбира се, той знаеше и предвиждаше всичко. Законите на революционната диалектика, които той беше развил до съвършенство, ни учиха, че при подобни обстоятелства най-изостаналите звена се превръщат в най-прогресивните огнища на революционни брожения. Под давление на плешивия делегатите от Ректорала приеха новата генерална линия, под чиито знамена трябваше се наредят все още поробените асистенти. Тя се изчерпваше с простия лозунг "Революция или смърт!".



Спокойно можем да кажем, че през дните, последвали заседанието, започна последната битка за съдбата на висшето образование в световен мащаб. Делегатите в Ректорала си заминаха, всеки за своя университет, като преди се това заклеха да се върнат за следващото заседание като победители от успешна революция. От всички точки на света долитаха новини за развилнели се асистенти, разтърстващи устоите на старите университети, заразени със съвсем нови и прогресивни идеи. Там, където се вееха червени знамена и се усмихваше зловещият знак на асистентската съпротива, неизменно се чуваха и крилатите лозунги на прогресивното човечество: "Смърт за академичните паразити!", "Не на лекциите!", "Без професори светът ще е по-добър!" и т.н. Робите се бяха събудили и наводняваха като хлебарки кампуси, аудитории, кабинети, лаборатории. Виена, Муруа, Оксфорд- тези имена се превърнаха в горещи точки върху картата на световната революция. За кратко броят на червените университети в световен мащаб нарастна на седемнайсет, но световният асистентиат едва ли щеше да спре дотук. Веднъж започнал, потопът трябваше да залее целия свят, за да е сигурен, че всичко гнило и ретроградно ще бъде удавено в собствената си кръв.



Застанал пред огромна карта на света в кабинета на революционния триумвират, плешивият отбелязваше с червени флагчета местонахождението на съветизираните университети. След като свърши с приятното занимание, той се посъветва с двете милитантки и, обладан от добро предчуствие за крайния развой на световната класова борба, написа речта си за следващото заседание на Ректорала, което вероятно щеше да бъде посветено на кървавия триумф над професорската каста, погребана в дебелите и рядко отваряни от студентите томове на историята.

10.

Перото не е достатъчно остро, а клавишите на клавиатурата прекалено несъстоятелни, за да могат да бъдат описани по адекватен начин всичките нещастия и целия водопад от насилие, който се изля върху дебелите глави на академичните бацили след кървавия старт на финалното асистентско надигане, което трябваше веднъж завинаги да сложи край на деспотията в университетите в световен мащаб. Наистина, това, което професорите и техните съучастници трябваше да преживеят, представляваше брутален синтез на цялото варварството, което човечеството беше изпитало на гърба си в хода на многовековната си история. Трябва обаче да признаем едно нещо: световният асистентиат беше наясно, как се правят революции.



Опирайки се на правилната логика, че веднъж започнала, революцията трябва да бъде доведена до логичния си завършек, а не да се спира по средата и да се чака едва ли не, професорите да измрат сами, асистентите не се поколебаха да използват и крайни средства за постигането на светлата си цел. Така например, в много университети по света асистентите бяха решени да заличат абсолютно всичко, което можеше по някакъв, макар и абсурден, начин да бъде асоциирано с професорската сган. Извънредни революционни декрети съдържаха заповеди ту за разрушаването на цели сгради, обитавани от професорите, ту за задължителна екзекуция включително и на членовете на професорските семейства или пък за стерилизация на професорските съпруги респ. съпрузи, въпреки че, както повечето може би се досещат, много често и двамата съпрузи бяха обременени с омразната научна степен- чудовищна проява на академичен инцест.



Двете седмици кървава баня бяха достатъчни, за да може и най-големият песимист сред революционните асистенти да се убеди, че световният професориат няма да го бъде. Червени знамена се вееха вече над всички университетски сгради по света. Професорите вече ги нямаше. Настъпи ерата на истинската наука. Поставени бяха основите на новата безкласова цивилизация, която отваряше пред човечеството вратите към непрестанен и еднакво справедлив за всички прогрес във всички области на живота.



Ето че дойде и последното заседание на Ректорала, който по идея на плешивия пророк на революцията трябваше да се саморазпусне, защото беше изпълнил своето предназначение. В приповдигнато настроение, но без капка съжаление за извършените зверства, асистентите бяха изпълнили иначе огромната зала, в която от край време се провеждаха всички заседания на този инструмент за световна революция, и очакваха с притъен дъх финалната реч на плешивия. Великият водач на асистентското революционно движение не обичаше да кара колегите си да чакат и в уречения час прекрачи прага на заседателната зала в компанията на двете неотлъчно следващи го милитантки. Щом го забелязаха, делегатите се изправиха на крака и, размахвайки ляв юмрук, запяха с цяло гърло Бойния химн на асистентското движение. Като истински ляв пуритан, без да обръща внимание на приветствията и да отговаря на поздравите на своите колеги, както би направил някой самовлюбен професор в случая(ако беше все още между живите, разбира се), плешивият гений се отправи към ораторското място. След като се убеди, че погледите на всички следяха и най-незначителните му движения, асистентът взе думата. Речта, която произнесе, отбеляза нов връх в ораторското му майсторство и безспорно заслужава място във всеки учебник по история(ако занапред, разбира се, някой си науми да пише и издава подобни ненужни пособия), което ни задължава да предадем този блестящ експонат революционната риторика в пълния му вид:



"Другари и другарки асистенти! Още от зората на човешкото съществуване, когато нечленоразделният рев на първия човек раздира царящата тишина, човекът като сомнамбул преследва най-великия идеал, който може да съществува- идеала за равенството и справедливостта. Вековете тирания и експлоатация(както физическа, така и духовна) не можаха да отучат роба да мечтае за светлите безкласови бъднини, когато от напоената с кръвта на господаря земя ще избуи демократичната диктатура на онеправданите и унизени труженици, когато последните ще бъдат първи, а първите вече няма да ги има, за да паразитират от труда на истинските хора, и ето, че този дългоочакван момент настъпи!(Бурни аплодисменти от страна на делегатите, заглушаван единствено от дивашките ревове на лявото крило революционери- най-милитантното и подчиняващо се единствено на плешивия течение в революционните асистентски среди. Тук е вероятно мястото да споменем, че студентите бяха разпуснати във ваканция за неопределно време, защото на световния асистентиат тепърва му предстоеше да реши съдбата на висшето образование по света. Но нека да дадем отново думата на плешивия.) Сега робът има думата, а устата на "капиталиста" се задави със собствената му помия. Вече няма университет в света, неогрян от светлите лъчи на бленуваната от всички ни диктатура на асистентиата. Червените знамена и знакът на нашата съпротива, който аз и моите две другарки изрисувахме върху гърдите на първия убит от нас професор със собствената му кръв(весело оживление сред присъстващите в залата сатрапи), вече доминират пейзажа във всички световни учебни заведения. Другари, аз познавам всеки един от вас. Не ми е чужд трепета, с който ние всички преди време сме прекрачили пределите на университета, но познавам добре и нелекия път на асистентите, щедро осеян с капаните на некадърните, но жадни за хонорари и признание дъртаци, наричащи себе си професори, доценти и т.н.(негодувание в асистетскя лагер, предизвикан от спомените за недалечното мракобесно минало). Колко пъти трябваше да работим ден и нощ, за да се задоволим после единствено с потупване по гърба от тлъстата ръка на корумпирания и деградирал буржоа с научна степен. Днес, когато революцията победи, а аудиториите и кабинетите съхраняват единствено неприятния спомен за присъствието на отишлата си измет, ние вече можем да си отдъхнем и да гледаме спокойно към бъдещето. Сега, когато вече няма тоталитарно делене на степени и класи, когато диктатурата на асистентиата наказа всеки, който смяташе себе си за нещо повече от колегата до него, ние, асистентите, можем да изведем света до качествено нов, по-справедлив строй. И ако сега всичко изглежда толкова обнадеждаващо и оптимистично, то това не се дължи на факта, че видите ли прекарах последните три години в библиотеката и продължих да се ограмотявам и извисявам, заровил глава в книгите, подобно на птицата щраус в очакане някой от изневиделица да ми го вкара(весел смях, предизвикан от чуството за хумор на плешивия), а единствено и само на това, че както аз, така и вие, моите другари, прозряхме ролята на бруталното насилие в човешката история и изнесохме, ако ми позволите тази диалектическа шега, поучителна лекция на професорите по колективен терор.(аплодисменти) Затова сега, когато си позволявам да се обърна към вас, аз няма да ви обяснявам колко съм поумнял през изминалите години на ожесточена борба, а ще кажа единствено: Да живее вечната борба на роба за справедливост! Да живее терора! Смърт на робията и духовните тирани! Смърт!(асистентите се изправят на крака и запяват с дивашки рев химна, представители на лявото крило си пробиват път до ораторския пулт и понасят плешивия на ръце)

ДА ПРЕБИЕШ ГЮНТЕР ГРАС

-

ДА ПРЕБИЕШ ГЮНТЕР ГРАС
Пълното видео тук: http://www.youtube.com/watch?v=Ug8HO2mg46

- А какво би било ако можехме да му хвърлим един хубав тупаник – насред гъстите облаци цигарена мъгла и тихата китарна музика която се носи в това забравено от боговете кръчме по това време на нощта, гласът на Радостин Нациста звучи почти като молитва.
- Тупаник казваш – взирам се отчаяно в дъното на чашата. Останало е колкото за една глътка и количеството ми се струва като само няколко капки на фона на огромната празна халба бира. Колкото повече се взирам в нея, толкова повече ми се струва, че чашата се уголемява, а капките изчезват, сякаш се изпаряват пред очите ми. Няколкото останали монети в джоба ми, които тягостно подрънкват не ми помагат да се отърва от това чувство.
Ще ми се да ги догоня. Някакси просто да се смаля, да скокна в чашата, и да се гмурна в сладката амброзия. Всичко е до размера нали? За една мааалка, мъничка мравчица тези няколко капки биха били същински океан, в който спокойно може се удави.
Поглеждам часовника. Минава време докато фокусирам стрелките. 3 и 10 е. След около шест часа съм на работа. Трябва да мина през нас, да се наспя, изкъпя, обръсна – утре все пак имам важна презентация, от която зависи работата, кариерата ми. Мамка му, колко бързо лети времето. Последния път когато погледнах стрелката показваше седем без петнайсет. А ми се струваше че са минали пет минути. Колко бири бях обърнал оттогава. Мога да се закълна че когато започнах в джоба ми бълбукаше солиден пай от последната заплата, а сега същият този джоб беше изтънял до няколкото мизерни шантави монети.
- Да бе. Да му хвърлим един бой. – Очите на Радостин Нациста проблясват в нощта с онзи особен оловен блясък, който само аз познавам истински и тогава през пластовете гъста алкохолна мъгла осъзнавам ужасната истина. Че той говори напълно искрено и съвършено сериозно. Изрече го със същата с лекота, с която на онзи незабравим 3-ти март – национален празник, малко преди да разбие бутилката в главата на мургавия посетител на същото това кръчме изрече знаменитото „Ей сега ще му разбия на тоя тиквеник кофата”. Или чакай, не беше ли „Ей сега ще му разбия на тая кофа тиквеника”. Помня кръв, плискаща се навсякъде в шарено фонтанче. Помня писъци и смях. Помня как мургавелът се хвана за лицето, а измежду пръстите му не спираше да плиска ли плиска. Не знам, защо но тогава цялата ситуация ми се струваше леко забавна. Може би от изпушения джойнт в кенефа малко преди това. Просто си седях и чаках да видя какво ще стане, сякаш не бях на сцена на престъпление, посегателство над човешката личност, а в киносалона и моя добър приятел и съратник Радостин Нациста не бе духнал току що, а само бе отишал за пуканки, които след малко щеше да ми подаде да си ги дъвча, в очакване на бомбастичния финал. Големият финал всъщност бе вой на полицейски сирени.
- Чакай – чакай. Искаш да пребием Гюнтер Грас. Нобеловия Лауреат.
- Да, точно за него ти говоря – снижава гласа си ехидно Радостин Нациста – Не си ли се замислял над този въпрос. Просто да му почукаш на вратата. Да свиеш ръката си в юмрук ето така. И като отвори ПРААААААС. – Нациста трясва с юмрук по масата за да усили ефекта от думите си, при което почти разлива своята собствена халба.
Колкото и да съм пиян-залян веднага регистрирам опасността за безценната течност пък било то и за чужда халба и с неподозиран за мен самия рефлекс светкавично се протягам. В мен се е задействал родителския инстинкт и аз съвсем навременно успявам да спра падането с вещината с която майка би покрила със собственото си тяло децата си пред лапите на наближаваща опасност.
- Право в муцуната – довършва Нациста и се ухилва до уши сякаш току що го е направил. Сякаш е изпитал част от победата.
Въодушевлението му някакси се предава и на мен и за миг се чувствам сякаш наистина съм бил там. Наистина съм го извършил. Само че юмрукът ми не се е забил в незнайната физиономия на въпросния Гюнтер Грас, а в мазната свинска полуидиотска муцуна на онази дебела кучка Ганка-моята мениджърка. Да определено бих и шибнал един ако беше тук сега. Направо бих й отцепил една по якичка, какво като е жена. Кълна си че си го заслужава.
- Що ти не би ли го направил? – разправя Нациста.
- Ми за кво да го правя. Говедо е, ама не ме дразни чак пък толкова. Бих пребил Недялко Йорданов. Това шибано дърто копеле дето от малки ни промива мозъците с комунистическите си шибани шлагери. “Не остарявай любов”! Да ти го начукам шибано комунистическо лайно – Показвам среден пръст на въздуха с ожесточеността с която бих го наврял право пред носа на дъртото копеле - Цялата ни шибана раса са такива отрепки като него. Подмазвачи и гъзоблизци-шибани нагаждачи, способни да оцеляват при всякакви условия: да се нагодят към всяка следваща власт. Бих пребил Щурците – дето ми се правят на българските Би Джийс. Или не. Бих ги затворил голи в една клетка, вързани с вериги за решетките и бих ги карал да се бият помежду си за парче сурово месо. Докато накрая оцелее само един. Него бих го пуснал да си върви при условие че си пусне расти.
- Да, добре звучи - вика ми Нациста. – ама аз ти го говоря съвсем сериозно това. Това за Гюнтер Грас.
- Гюнтер Грас? Че той жив ли е още.
- Жив е да. Да не повярваш. – вика Нациста – Нали знаеш. Най-мръсните копелета никога не умират. Още една биричка за приятелчето ми тук – провиква се Радостин Нациста към далечната страна на бара.
Понечвам да възразя, но думите на отрицание отказват да излязат от устата ми. Искам да кажа нещо от сорта на: Не. Стига ми толкова. Трябва да се прибирам, да се оправя и да дремна малко, Станчев. Приятел си ми и те обичам, но утре имам важна презентация, от която зависи бъдещето ми. Моята работа - моята професия. Затова се надявам да ме разбереш, стари ми приятелю и да продължим купона някой друг път.
Но всички тези прекрасни слова просто не излизат от устата ми. Коварните хитри думички са се загнездили някъде дълбоко в устната ми кухина хванали са се здраво за адамовата ми ябълка, която тъй или иначе вече е раздразнена от перспективата за безплатна почерпка, и тръпне в очакване. Вместо това пускам едно единствено безобразно изречение, от което се намразвам самия себе си още повече.
- Еми айде по още едно ама този път за последно. - (Колко ли пъти съм изрекъл същото това изречение тази вечер?)
Какво толкова – 15-тина минути. Не повече. Ще кажа после на таксито към нас да побърза. Мамка му, нямам пари за такси. Нищо, ще поискам от Радостин.
Чаши се дрънчат и течности се изливат в зажаднели гърла. Отново се връщаме на темата Грас.
Замислям се. Какво знам за Гюнтер Грас? Носител на Нобелова Награда за Литература. Фък, това последното на глас ли го казах.
- Да – изграчва Радостин, а очите му отново пламтят с онова пламъче – Можеш ли да си представиш. Шибаното копеле. ШИ-БА-НА НО-БЕ-ЛО-ВА НАГ-РА-ДА.
Понякога Радостин прави това. Разделя думите на срички. От неговите уста звучи супер зловещо. Между нас казано, Нациста понякога може да бъде доста психо. Аз винаги съм намирал това за готино. Никога не ме е притеснявало по какъвто и да е начин. За мен това винаги е бил добрия стар Радостин Нациста с който дразнехме мацките в училище, наричайки ги курви и дъщери на Содома и Гомора и анатемосвайки ги с въображаемо разпятие. Добрия стар Радостин Нациста, който твърдеше, че лайното му редовно образува знака на „Найки” в тоалетната чиния и който се впечатли от смъртта на дядо си едва, когато разбра за перспективата да получи два дена платен отпуск поради смърт в семейството. Както и да е, него другите хора някакси не го разбираха. За тях той беше плашещ.
Гледам бармана как се гърчи зад бара. Тоя е от новите-барманите не се задържат много в тая дупка. Ооо, ние определено ги помним всичките. Натряскваме се тук от малки. Скапаното копеле има вид все едно, че още малко и ще се насере от страх. Сякаш иска да ни подкани да си вървим, за да заключи след нас и да се примоли на небесата да не се върнем и следващата вечер, но определено не смее. Не знае как ще реагираме ако направи това. Затова просто си кротува там зад бара и треперка ли треперка като малко пухкаво зайче.
То между другото и аз като се нафиркам не съм цвете за мирисане, и копелето май го усеща.
- Гъзар, искаш ли малко кока? – изкрясква се Радостин Нациста.
- Мамка му човече – какво го оповестяваш, че да ни чуят всички – викам му.
- По дяволите – той изглежда объркан и не наясно със самия себе си. Преди да се усетя вече сме се озовали в кенефа и се нашмъркваме здраво. Очите му отново придобиват онзи особен блясък. Сигурно и моите са така, защото, когато отново проговарям в гласа ми кънти решителност толкова твърда, че в нея можеш да си разбиеш главата.
- И какъв е плана, мой.
- Ооооо, плана е прост – разправя Нациста – Имам малко спестени кинти. Грабваме самолета за Берлин – оттам се транспортираме до Любек – копелето живее в Любек. Всичко съм проверил – хили се ехидно той. – Намираме го и го смиламе от бой.
- Звучи страхотно – врещя аз – кокаиновата вълна ме зарежда с непознати до този момент на вечерта вълнение и ентусиазъм. Сякаш съм рожденник, някъде къмто пет-шест годишен мърльо, който тъкмо си отваря подаръка – огромен пакет с панделка, представяйки си, че това е чисто нова сглобяема джага – А защо ще го правим?
- Защо ли? – вика Нациста – защото това копеле е шибан предател. Помисли си, за какво, маа му, му връчват шибаната Нобелова награда. За „Тенекиения барабан” ето за какво. С други думи за антивоенна пропаганда. А какво излезе наяве съвсем наскоро – Радостин Нациста върти пръста учредително, като някакъв шибан одитор, току що открил брънка в системата.
- Какво? – почвам да заразпитвам аз. Под влиянието на кокаиновия удар, който преминава по мен като ток, ароматните миризми на застояла урина и фекалии са се умножили десетократно, какво говоря, хилядократно и направо съдират от бой притръпналите ми от дрогата ноздри.
- Излезе наяве, че копелето е шибан предател спрямо държавата, организацията и спрямо самия себе си – ето какво. Като млад е бил член на Хитлеровото младежко движение Хитлерюгенд. После идват руснаците. Разкатават им играта. Правят Германия на пух и прах, копеле. И нашия, точно като шибан хамелеон веднага запява друга песен. Той вече е на страната на добрите. Шибан национален герой. А тези, на които доскоро е симпатизирал описва като ебаси отрепките. Само и само за да си спаси кожичката копелето. Кажи ми сега, не заслужава ли един хубав пердах.
Замислям се, но нещо не мога да се концентрирам. Мислите ми блуждаят в хиляда посоки. От една страна се опитвам да намеря причина, поради която да навестя добрия стар Гюнтер и да му счупя лицето, от друга виждам оная кучка Бети, която се мляска с друг, право пред очите ми. Помня как я проследих до метрото. Още отпреди това, знаех, че ме лъже. Усещах го по гласа й, виждах го в очите й, но просто ми беше по-лесно да се правя, че проблемът не съществува. Когато я сварих там на метростанцията с онзи другия, сякаш света се разтресе под краката ми. Сякаш всичко изчезна, целия сговнян космос, оставяйки ме сам насред нищото. Насред пълна пустота. После тази безкрайна тягостна белота се завъртя край мен и се разпадна на остри парчета стъкло насред ужасен звънтящ трясък. Те продължиха да се въртят докато сглобиха света наново, но този път той бе едно доста по-мрачно и безнадеждно място за обитаване.
Оттогава не съм спирал да поркам. И да се друсам. Исках да ги догоня и просто да ги вкарам в Пирогов и двамата, но така и не го направих. Краката ми бяха твърде слаби, сякаш направени от извара. Тялото ми бе твърде немощно за да се разбунтува. Оттогава агресията просто се трупа в мен и изпитвам отчаяното непрекъснато желание да разбия на някой гьома.
- Чел ли си „Тенекиения барабан” – вика Нациста. Отново сме се озовали в бара и се наливаме зверски. Съдейки по количеството празни чаши от бира, разхвърляни наоколо, започвам да се чудя дали е възможно да съм изпил двадесет бири една след друга. А не опънах ли и една голяма водка?
- Не. – разправям аз – ама ни караха да гледаме филма в университета. – Събраха ни просто един ден и ни го пуснаха на видео. Представях си някво свежарско филмче, на което се пукваш от смях, обаче целата тая дрисня е просто яко да ти се ебава с мозъка. През целия филм търчи едно дебилче наляво-надясно, бие един тенекиен барабан и плещи кретенизми. Ужасно дразнещо за мозъка. Направо го кара да заври в собствения си сос, ако ме разбираш. Някви хора седят и го зяпат въпросното изродче, после повръщат и си серат в устите. Поне тва съм запомнил от тая помия, човече. Помня, че просто исках да изляза навън и да се издрайфам.
- Ето виждаш ли – започва Радостин Нациста поучително. На бледата светлина на разбитата лампа чертите му са придобили сходство с тези на самия Фюрер или на Муамар Кадафи или по-скоро на двамата взети заедно. – още една причина да го пребием. Готов ли си за едно ново и готино изживяване. Готов ли си за един супер зверски кик? Ето това искам да знам.

Пием още много. Пием доста. Събуждам се подгизнал от дъжда. Припаднал съм в собствената си повръщня в някаква канавка. От зъбите ми търчат ручейчета кръв, които се стичат в локвичката от флуидите ми. Поднасям китката си на нивото на очите, но е трудно да фокусирам цифрите на часовника. Те някакси бягат наляво-надясно, трудно им е да се съберат в нещо значимо и смислено.
И тази адска болка в главата. Тая шибана болка, примесена с чувство за вина, които са мои постоянни и сигурни спътници при всеки махмурлук. „Хей копеле, здравей, какво става а? Снощи пак си развявал байряка май а? Ей сегичка ще ти го върнем тъпкано. Как ли? Като ти поскачаме малко на мозъка.”
Осем и десет е. След точно петдесет минути ми е презентацията. Нито я знам къде е, може би съм я загубил по пътя, нито знам, как ще координирам движенията си достатъчно за да стигна до работното си място.
Нещо лепне по довчера праните ми дънки. Кал ли е или просто съм се насрал?

...

Дебелата кучка Ганка ме гледа с хищен поглед като лешояд. Понякога се чудя от тия тонове сланина къде това туловище намира място и за толкова много злоба. Гледа ме с мазни лоени очички, които шарят по цялото ми тяло, сякаш още малко и ще ме разкъсат.
В стаята е целия колектив. Всички са спретнатички и чисти. Снощи добре са се наспали. А аз сигурно воня на пор. Самия аз не усещам собствената си миризма, може би поради значителния товар, които снощи поеха носните ми отверстия, но по многозначителните им погледи усещам, че те знаят.
- Някой пак е скитасвал снощи, а Колев – крещи се Ганка и целия екип избухва в дружно хихикане. Понякога ми призлява като си помисля, на какво са способни тия копеленца само и само да угодят и да се подмажат на началството. Могат направо да те изядат с парцалите.
- Я някой да отвори прозореца – вика свинята – Че тука нещо засмърдя. – Някой веднага се подчинява на мениджърския апел.
Аз се опитвам да се съсредоточа. Да си придам сериозен вид. Все пак всичко, което се иска от мен е да опиша състоянието на отделите за консумативи в момента. Звучи толкова лесно, но всякакви разумни действия в рамките на социалното поведение точно в момента ми се струват адски непонятни и далечни, дори невъзможни за изпълнение.
Чувствам се като шибана маймуна, от онези в цирка, дето карат колело.
- Такааа – започвам аз неуверено – Според последните данни, споделени с мен от бизнес администраторите, има доста голямо несъответсвие в нашия отдел между количество обработвани кейсове и качество. Истината, приятели мои – разпервам театрално ръце – е че липсата на хора, на качествен, добре обучен персонал води до снижаване на качеството на крайния продукт. Въпросът тук е именно – как можем, заедно и съвсем логично да разрешим този проблем.
- Разполагаш ли с цифри? – грухти свинята.
- Цифри, мммм да... – До снощи разполагах. Сигурно се валят в момента в някоя локва, кой знае къде – Нека просто го кажем така. В нашият отдел има 20 - тина човека – добре обучен персонал. На ден нашият отдел получава по колко – 2000 до три хиляди кейса за обработка. Дори никой да не отсъства по болест или поради друга причина, пак простата сметка показва, че...
- Друга причина – изкрясква се някой – имаш предвид агентът да се въргаля пиян в някоя локва ли?
Всеобщ хилеж. Опитвам се да фокусирам злодееца пуснал ехидната реплика, но светът е размазан. Смес от ехидна, плаваща във въздуха жълтеникава сплав от злобни лица и още по-злобни усмивки. Това може да е само оня подъл педал Чолаков, дясната ръка на Ганка. Дали от време на време и удря по една патка. Нееее. Едва ли дори и той да е толкова отчаян, въпреки, че знае ли човек, на какво са способни някой хора в жаждата си за власт.
В отговор просто повръщам. Спъвам се в собствената си повръщня и падам в локвата. Агентите напускат стаята сред всеобщи възгласи на погнуса.
Остава само Ганка. Гледа ме с едно особено изражение – изразяващо едновременно пълно презрение и покруса.
- Май по-добре днес да се прибереш да си починеш, Колев – разправя тя – Нещо не ми се виждаш много в час.
- Даммм – успявам да отговоря аз – Някъв грип май ме е хванал.
Иска ми се да имах силата и смелостта просто да разбия челюстта на тази мазна лоена топка тук, сега и веднага, но просто подвивам опашка и си бия шута.
Странно, че не ме уволняват след този инцидент. Може би всеки колектив има нужда от една маймунка, която да кара колело, да бие тенекиения барабан или просто да лъска бастуна. Някой, който винаги да можеш да посочиш с пръст и някой, за когото с гордост да заявиш – Ето това нещастно копеле е по-зле и от мен.


...



Събуждам се олян в собствената си повръщня. По гърдите ми, по мръснобялата тениска, отдавна изгубила оригиналния си цвят виси мазно петно, досущ като вратовръзка. Въпреки тоновете боклуци, издигащи се на бали в спалнята ми някакси успявам да стигна до банята да се измия.
От огледалото ме гледа брадясала пародия на самия мен. Този кървясал поглед хич не пасва на иронично ухилената ми муцуна. Сякаш отражението ми ми казва:
- Какво става копеле? Снощи пак се оля, а? Уж започна с една биричка ей така за отскок, за лека нощ, а после каква стана тя.
Да съм гаврътнал поне 7-8. Не помня как съм го сторил, съдя само по броя на разпилените празни бутилки в хола. В дома ми все още витае нежния аромат а на моменти и полъх на бившето гадже, което малко след оная история се изнесе.
Понякога сънувам, че не си е тръгвала изобщо. Ей така протягам ръка в тъмното, а тя все още е до мен и я гушвам. Будя се стенейки, с ужасно главоболие и облян в пот и виждам, че просто съм я построил от възглавници.

...

Денят в службата минава скучно и еднообразно. Секундите се превръщат в минути, минутите в часове, часовете се нижат като цяла вечност. Сякаш съм затворник на собственото си аз. Механична карикатура, създадена да чатка по клавиши на една добре смазана, но жестока индустриална машина, конструирана да поглъща и храносмила човешки кости и плът и да плюе само изтощена побеляла кожа, движена само и единствено от отчаяната нужда да напълни сама себе си с опиати и алкохол.
Навън, насред студения ноемврийски вятър ме чака ухилената физиономия на Радостин Нациста. Понякога се чудя дали този човек действително е в добро настроение или под маската на привидна веселост се крие само гняв и омраза към всички живи твари. И да има нещо такова то е добре прикрито, само очичките чаткат весело насам-натам, хвърляйки искри.
- Имам страхотен план, копеле. – ми вика той – Да се разбием в „Бар на края на Вселената” и там да избистрим плана. Решил съм да си вземем отпуска началото на август. Лятно време, спокойно. Гюнтер хич и няма да очаква, че печени пичове като нас са му подготвили капан. В АТАКА, копеле.
Още не сме стигнали до заветния бар, още се клатим в шибания автобус, мамка му, а вече сме разкатани до състояние на „Мамата си трака”. Аз трябва да си призная, шмръкнах малко кока в кенефа на фирмата, не за друго, а защото знам, че там няма камери. Ей така от скука, или просто да убия време. А може би и двете.
Право срещу мен се блещи съсипана от работния ден, отчаяно вкопчена в живота тъпа кранта. Направо я съжалявам. Идва ми да и прасна два шамара и да й кажа, че идеите на постсоциалистическия марксически строй и капиталистическата му структура като цяло само ще я вкарат в гроба.
Подсеща ме за корицата на книга, която видях вчера на една витрина на връщане от работа. Няква пачавра е написала книга, прави се че медитира на обложката, отдолу пише „Вера Мутавчиева – рецепти за щастие”. Имам предвид, скивате ли иронията? Какви рецепти за щастие може да ви предложи една наднормена краварка, като от сто километра й личи, че не е щастлива сама със себе си. Като започнем с това, че никой, който има поне грам уважение към себе си не би спал с нея и приключим с това, че дори не искам да си мисля на какви психически отклонения е подложен мозък, способен да измъдри подобно извратеняшко заглавие на книга.
- Капитан Фред /бел. ред – марка долнопробен ром/ е наш приятел – ми пее весело на уше Радостин Нациста и вади любимата си металическа табакера с пречупен кръст. Купил я е е от някви хипи деградета, дето твърдяли че е била собственост на самия фюрер. Никога не съм ги виждал разделени – Радостин и неговата табакера. Държи си я винаги там на сърцето, в някакъв скрит джоб, сякаш тя му тиктака наместо сърце и диктува желанията и емоциите му.
– Капитан Фред е нашия капитан и след работа чака уморения работник, жертва на капиталистически заговор и една голяма конюнктурна машинация, за да те понесе в море от кеф.
- Да бе – викам му – Тва звучи като няква шибана реклама на мюсли. Представям си някви две шибани дечица, човече. Момченце и момиченце. Седят си значи на масата и чакат да дойде да ги вземе автобуса за училище. И точно тогава от долапа, човече, изскача капитан Фред, ама ухилен до уши, ти казвам. И разправя: „Кофти ли ви е, малки копелета. Трябва да се ходи на даскало, а? Децата кимат в съгласие, ама едно такова, отчаяно. И капитана вади една голяма бутилка, направо огромна и дребошлъците почват да лочат. Изведнъж светът около тях се разтваря, ей така – ПУФФФ.
- И кво – вика ми Нациста, а очите му блестят, сякаш май май и той е там с дечицата и смуче от грамаданската бутилка.
- Е как кво? – викам – тва е идеята на шибаната реклама. Светът е вече едно по-добро място. Учебниците хвръкват от чантите на келешите и се превръщат в млечни шейкове, а хималките в малки розови понита. Дечурлигата яхват едно от тях и се отнасят. ТАДАААА. Ей тва е рекламата. Кефи ли те?
- Жестока е – разправя нациста – Ама аз имам една още по-добра. Или то по-скоро е състезание човече. Страшна ми е идейката, нещо като българското UFC, само трябва да я патентоваме и ще направим луди пари. Ще си направим и сайт и всичко и там ще пускаме епизодите пей пър вю.
- И ква е, дай я насам.
- Еми някви двама пичове, тоест ние двамата, зарибяват скитници с бутилка „Капитан Фред”. Скитниците трябва да се бият на ринга – ринга ще е просто някво място на паркинг или детска площадка, оградено с кофи. Бият се, ама направо се счупват от бой копеле, и който остане последен на двата си крака, взима бутилката. Е тва вече я яко.
- Да брато, съгласен съм с теб. Само трябва да напишем сценария за пилотната серия и да отидем в няква телевизия. Ще го лапнат като топъл хляб.
- Ква телевизия бе – вика нациста – само ще ни откраднат хубавата идея. Направо в ютубето го пускаме пилота и оттам като направиш няква бройка гледания, чат ли си, и ставаш нещо като шампион по гледания. От тва ютубето печелим рекламодатели нали се сещаш. После те се свързват с нас – искат ни лиценза. Ние обаче го играем печени копелета и не им го даваме, ама подписваме договор за взаимосътрудничество, сещаш се. Правим следващите епизоди платени, като пей пър вю, а после цакаме процентче от приходите към всеки епизод. И за нула време ще забогатеем, няма кво да ти разпраам.
- Даммммм – отговарям замислено. Оная там млада студентска путка отсреща дето се е опряла на перилото намигна ли ми току що или само си го представих. – Ама трябва да си намерим камера? И скитници.
- Значи камерата не е проблем, а скитниците още по малко. – разправя нациста – Скитници под път и над път. За 50 грама водка менте ще ти излижат оная работа, кво остава за цяла бутилка „Капитан Фред”. Ще си избият и кътните зъби само и само да се докопат до огнената вода. Колкото до камерата, имам си нещо наум.
- Кво?
- Една заложна къща точно в квартала, копеле. Наредили са на витрината и джиесеми и камери и електрически самобръсначки и кво ли не щеш. Отиваме късно през нощта, чупим стъклото с една тухла, разбираш ли, грабваме стоката и дим да ни няма.
- Ти си уникален, копеле. – разправям му. Под влиянието на Капитан Фред и коката това ми се струва като най-гениалния план, създаван някога. – Тъкмо може да използваме камерата, за да снимаме побоя над Гюнтер Грас. Ще си го запазим за поколенията и ще го прожектираме на децата си.
Вече дори си представям, как потупвам малкия, който дори не е създаден още по рошлявата главица и му разправям: „Скивай, малко копеле, тук баща ти пребива един истински нобелов лауреат. И не просто пребива, а направо го счупва от бой.”
И малки я ме гледа с едни такива огромни сини очи и разправя: „Обичам те тате. Ти си моя герой. Като порасна искам да съм същия като теб.” Точно тогава се появява жена ми, която е някво сочно гадже и разправя: „Хайде синко да си лягаш, че ние тука с баща ти имаме да обсъдим едни работи, дето хич не са за малки деца.” И ми смигва дяволито. А когато малкия се изнася тя ме хваща за чатала и разправя:
„Я да видим сега, къде е моя герой?”
Фантазията ми се размива и изчезва под напора на наглата реалност. Неусетно обкръжението ни в автобуса се е изнесло някъде настрани. По погледите им разбирам, че те не искат да седят до нас. За тях сме две пропаднали деградета, които смърдят на алкохол, ние сме утайката, дъното на социалната структура, два изкопани от немай къде примата, които ако агресираш са способни дори да ти разбият мутрата.
Хората в автобуса ги е страх от откачения поглед на Радостин Нациста и от моя размътен такъв. За тях е къде къде по удобно – да се свиеш някъде на топличко, нейде по-далеч от тия двамата, и да изчакаш бурята да премине.
Разсъждавайки над тези проникновения виждам, че зениците на нациста се разширяват. Той скоква внезапно, като обтегната докрай пружина, която някой току що е освободил и с резки движения се отправя към другия край на автобуса.
- Чакай копеле – тръгвам да го викам, но той вече е адски далеч по мръсната автобусна пътека, а зад него търчи джудже.

ДЖУДЖЕПАНИКА

За момент това ми се струва най-невероятната гледка и дори си задавам въпроса дали не халюцинирам. Малкият приятел здраво се набира зад моя човек Нациста, като че ли го гони, имам чувството че ей сегичка ще се покатери отгоре му и ще го захапе за врата. Докато търчи зад него съществото размахва малките си ръчички, като някаква бясна карикатура, алармираща за пожар.
Усетил опасността моят другар по чашка рязко свива вдясно и джуджето продължава напред, подминавайки го, като ония зайчета от рекламата на Дурасел, дето бият чинели.
Настигам нациста и го питам, кво мамка му става.
- Михихихихии, михихииии – прикрива устата си с ръка Нациста, дъх не може да си поеме. Опитва се да разтегли с пръсти лицето си назад, за да не се вижда ехидната му усмивка – Михихихихихир михихиххии...
- Кажи бе, копеле, кво ти е – викам му.
- Ши-ши-шибано джудже, човече – видя ли го?
- Е как да не го видя – разправям – Мислех, че те гони.
- Да де, да – хили нациста – ама видя ли го как се набира?
- Набира?
- Да, човече! На перилото на автобуса. Значи още като търчеше насам го видях. Направи ебати плонжа и се хвана за перилото. И се вкопчило за него, едно такова – и само крачетата му стърчат навън, а то ги размахва – Радостин отново е напушен от смях – Ииииии хихихиххихихи. Все едно е изпило едно цяло кафе Лаваца човече. Сещаш ли се? С това малко телце, като си изпил едно кафенце все едно си обърнал цял бидон Ред Бул. Направо пощуряваш човече.
- Да ама – добавам дълбокомислено аз – Какво би било ако вземе да изпие цяла опаковка Ред Бул.
- Ми сигурно ще изхвърчи като Ракета – Нациста отново се разтриса от смях. – Ей така. ФИУУУУУУУУ. Право в космоса.
- Да – пригласям – И сигурно ще отиде на луната, където ще го чакат лунните джуджета. Те са като нашенските само дето ги е хванала малко липсата на гравитация и по цял ден левитират. Както и да е. Не е готино да се подиграваш на хората, само защото са по-малки от нас. Сиреч, скиваш ли, може просто такъв да си се родил – кво да направи горкото копеле, като се е родило такова.
- Да де, ама като го гледам само ми идва да се пукна от смях – възразява Нациста и двамата се потапяме в хилеж.
В тази връзка бих искал да вметна, че моето момче нациста не го канят на погребения. Нациста + погребение = кофти комбинация. Основната причина е, че копелето се насира от смях на такива мероприятия. И това до такава степен, че хората си мислят, че е изпаднал в истерия и общо взето търсят начини бързо да го разкарат оттам за да не съсипва цялостната дрислива атмосфера на едно истинско, издържано по всички традиции, погребение. Представете си цялата тая вълшебна гама от съсипани роднини и приятели, грозно виещи до небето бабушкери, майки прегърнали дребните си келешчета и леещи повече сълзи и сополи от самите тях... И насред цялата тая сган си представете Нациста, който се държи за корема от смях, аха да се търкулне и да почне да се въргаля в тревата. Питал съм го, какво толкова смешно намира в цялата тая ситуация. „Ми начина, по който си разкривяват лицата, човече.” – отвръща ми той – „В смисъл, знам, че някой е пукнал и че трябва да ми е гадно и прочие, обаче като ги гледам, как си кривят лицата, като почнат да си ги разтеглят, човече, и ме напушва.”

БАР НА КРАЯ

Пълното име на това заведение е „Бар на Края на Вселената”. Аз му викам просто „Бар на Края”. На края на вселената звучи някак префърцунено романтично и придава на заведението лъжлива атмосфера на загадъчност и мистерия. „Бар На Края” далеч по-добре подхожда на тази мизерна дупка, пропита от мирис на повръщня и разложено, сборище на наркомани и отрепки като нас. Тук-там се покашлят местните пияндета или се носи гълчава на футболни гаменчета, събрали се да се натряскат преди налближаващия мач. Насред кафеникавата светлина, разпръсквана от мръсните оголени крушки, всички приличат на сенки, разтварящи се бавно но сигурно в полумрака.
Цицореста сервитьорка с вид на квартална проститутка носи питиетата, пушейки цигара.
Нациста я шляпва по задника, а тя сякаш дори не забелязва.
Вече дори не си правят труда да ни изхвърлят, когато прекалим с твърдия алкохол и започнем да правим селянии. Водим се така да се каже ветерани, елита на изпадняците, които нямат никакво по-добро занимание вторник вечер, освен да висят тук и да потвърждават реномето на това заведение с присъствието си.
Нациста днес го раздава на Блъди Мери и мохито, ако могат така да се нарекат блудкавата течност, която са му сервирали – едната зеленикава /с цвят на мухъл/ и още една с цвят на съсирена кръв.
Между другото преди малко видяхме на улицата бяло момиче под ръка с тъмнокож и това малко нещо го агресира. „Скивай я тая шибана бяла кучка, човек. Приискало й се е да обуздае черната боа.” В общи линии винаги, когато видим подобна сценка извода е следния: според него бялата развратница се опитва или да обуздае черната боа или да укроти черния питон. Виждате ли, нациста смята, че всички тъмнокожи по един или друг начин са клонинг на Лексингтън Стийл или Шейн Дийзел (известни тъмнокожи звезди от порно индустрията, известни с това, че са доста надарени). Помня, че се изкрещях след мацката: „Остави черната боа, коте, време ти е да яхнеш белия експрес.”
Аз тази вечер съм на биричка. Коката здраво ме беше разнесла, до състояние, до което не бях сигурен, дали събитията от автобуса са плод на фантазия или реалност и исках да удавя халюцинациите си в сигурните подпочвени води на долнопробния Бекс, запазена марка на „Бара”.
- Понякога ги сънувам, човече. – разправя Нациста.
- Кво ве?
- Джуджетата. – кимва ми той към няколко от сенките в далечината. Сякаш дебне, дали не са ни проследили до тук. – Сънувам, че си ходя за училище. Един такъв весел изрод, надянал ученическата чанта, свирукам си едно парче на Ту Ънлимитед, тва ве сещаш ли се НОУ НОУ, НОУ НО НОУ НОУ, НОУ НО НО НОУ НО НО, THERES NO LIMIIT. Подскачам си и нямам никви грижи на света. И точно тогава из от храсталака изскача първия от малките помияри и ми се шмугва под крачола. Докато се усетя още пет-десет такива ми се хвърлят отвсякъде. От прозорците на сградите, от короните на дърветата. Повалят ме на земята и почват да ме гризат, докато още съм жив.
- Фантазии с джуджета – разправям умислено – Нямаше ли такава тенденция в порното. Порно с джуджета. Гледал ли си Порно версията на Снежанка. Голяма мръсница, казвам ти – опъваха я и седемте наведнъж. Всъщност, ако си спомням правилно две я опъваха, а останалите стояха отстрани и си биеха чекии и се хилеха извратеняшки.
- Не не съм го гледал. Не мога да понасям малките гадове.
- Да де – разправям му – Ама може би точно тази твоя ненавист и антипатия към тях е скрит сексуален импулс, който се опитваш да поттиснеш. Представяш ли си да се събудиш една сутрин и скиваш че юргана се движи бясно нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Отмяташ завивката и кво да видиш. Джуджето от автобуса, човече ти го е налапало. Смуче го здраво значи, а малките му пръстета проникват в тесния ти анус.
- Квооооооо – разправя Нациста и чупи бутилката в масата. Май бая съм се отнесъл щом счупеното стъкло в стиснатия му юмрук, без съмнение насочено към сънната ми артерия не ме плаши съвсем ама хич. Може би просто се опитвам да го издразня. Да видя до колко далеч мога да стигна. Докъде мога да го докарам. Да разбера на какво е способен, точно като малко дете, което тества родителя си късайки за пореден път пердето след като вече е било предупредено веднъж.
- ТИИИИИИИ – ТИИИИИИИ – крещи Нациста. – ТИ ПЕДАЛ ЛИ МЕ НАРЕЧЕ.
- Не бе, човече – викам аз и размахвам ръце в знак на примирие – Това да го правиш с джудже си е в съвсем друга категория. Изобщо не спада към педалщината. По-скоро зоофилия бих казал.
- ЕЙ, УСПОКОЙТЕ МАЛКО ТОПКАТА ВИЕ ДВАМАТА.– дърли в далечината бармана – ЧЕ ЩЕ ВИКНА ЧЕНГЕТАТА.
Забягвам към кенефа за да дам време на Нациста да се успокои. И без това вече сме привлекли достатъчно внимание към себе си.
Пикнята ми е с цвят на кантарион.
Когато се завръщам триумфално, олекнал и готов да поема още няколко литра пенлив Бекс в организма си, Радостин Нациста чертае върху масата план за унищожението на Гюнтер Грас, изсипвайки съдържанието на солницата върху мърлявата протъркана маса. Разни други деградета като нас, а може би самите ние мултиплицирани, ен-период от време по-рано, са си играли тук с джобни чекийки като едно едно от посланията им гласи:
„Избийте ги всички! Господ ще познае своите.”
Кой бе казал това. Мисля, че беше във времето на кръстоносните походи, когато лидерът на кръстоносците е бил запитан, как да различат катарите от католиците. Това ли сме ние? Кръстоносци? Поели на отчаян поход към невидимия враг спотайващ се в далечната страна на горските хора /ако не се лъжа това е едно от значенията на думата "Germania", адаптирана от галското наименование за племената населяващи източните части на река Рейн./, яхнали огромни пластмасови двулитровки бира.
Радостин е начертал цял замък със солницата. Той описва подробно какъв е плана за проникване в недосегаемата крепост.
- Значи, копелето най-вероятно се крие тук. – той посочва една от двете криви кули, които е начертал – Ние влизаме оттук – главната порта. Възможно е да има въоръжена охрана...
- Въоръжена охрана? Как по дяволите бихме могли да се справим с въоръжена охрана?
- Спокоооо – опитва се да ме успокои Нациста – Нали знаеш, че знам карате и кикбокс. Тренирам тайно вкъщи.
Истина е. Знам, че през свободното си време фашисткото копеле, освен да слуша речи на Фюрера от личния си архив, яко се блъска със стероиди и тренира на импровизирана круша, на която е лепнато фотокопие на мутрата на някой, който в момента мрази. На крушата най-вече съм виждал ликовете на политически фигури, на които Нациста е внигнал мерника – краля, премиера, все от тоя тип.
- Гледал съм по UFC как става.
- Кое – Кик-Бокса ли?
- Mixed Martial Arts, човече – пояснява Нациста – лесно е. Само трябва да му хванеш цаката.

....

Когато човек е в състояние на полусън, сиреч, когато се напива до безпаметност всяка вечер и едновременно с това цикли на скучна и еднообразна работа 9 часа в денонощието пет дни в седмицата, тогава той неизменно става цикъл. Мисля, че някакси го пропуснах този момент. Момента, след който от готиния квартален пич, по който въздишат мацките и който с наглостта и ентусиазма си, вдъхновява целия екип, се превърнах в изпаднало пиянде, повтарящо едни и същи действия и заучени думи и фрази, сиреч цикъл-деграде.
Наблюдавам всички тези досадни мазни копелета и си мисля, как бих могъл да допусна да се превърна в един от тях. С времето те са изгубили всякаква връзка с реалността, всичко що е човешко. Изгубили са желанието и стремежа към живот, тръпката да откриваш нови неща и сладката амброзия, която усещаш на небцето си, впускайки се в ново приключение. Сега са просто празни изрезки от вестници, части от хищна птица, създадена да храносмила човешкото щастие с металната си човка, превръщайки го в сива поза на отчаяние. Те пристигат всяка сутрин на работа, цъкайки по малките си компютърчета 4-5 часа, после повтаряйки отново същите заучени движения те отиват в нещастния си мол, за да приемат известно количество консерванти и флуиди, което да им даде енергия да продължат да цъкат и щракат до края на деня, след което се събират в малки кибритени кутии на раздумка и на по бира, разправят си за времето, за Формула едно, за кой как лепил плочки в банята, на кой му пукнал хамстера, тук там някой мръсен виц и други също толкова отвратително прозаични неща. И един ден просто пукват.
Някакси чак сега почвам да го чаткам онзи надпис.
ИЗБИЙТЕ ГИ ВСИЧКИ! ГОСПОД ЩЕ ПОЗНАЕ СВОИТЕ.


На площада, обзет от радостната тръпка на пролетта, стройна групичка туристи, въоръжени с фотоапарати и други джаджи, съзерцават с овчи погледи съсухрената, избелена от годините сграда на църквата Свети Александър Невски. Бавно погледите на някои от тях се избистрят и бедните зациклили копелета започват да се светват колко ужасно са се прецакали като са дошли в тая забравена от боговете дупка.
Така и не разбрах как бе дошла пролетта. Въздухът се затопля, отива си мъглата, небето някак поруменява, а свежия пролетен ветрец носи надежда. Фабриките за пиво бълват приятна миризма на хмел, която изпълва ноздрите и всява в сърцето обещания за вечери на забрава.
Тази година изпуснах този сезон. Някак просто не го усетих. Времето и сезоните са надянали същата маска на безразличие като мен. Май съм станал един от цялата оная пасмина...
ПРОСТО ДЕГЕНЕРАТ

...

Радостин Нациста днес е в онова особено състояние на жизнерадостна агресия.
- Скивай какво си купих, копеле – разправя и изпод блузката му на Machinehead – The Fuck It All Tour щръква натрапчиво металическата дръжка на патлак. – Берета, човече, искаш ли да я барнеш.
- Абе ти луд ли си – възразявам - да го мъкнеш тук – закривам дръжката на чифтето с тениската му – Пък и не те ли е страх да се разнасяш така? Това чудо направо може да ти отнесе топките.
- Спокоооо – отвръща той – Аз съм печен. Като онова ченге – Мръсния Хари. Толкова печен, че дори и повече. Довечера остани след бач. Ще отстрелваме помиярчета.
Точно така - бездомни помияри. Бизнес паркът е пълен с тях. Щъкат си наляво-надясно с интензитета на пощръклели за пенсия дъртаци. Те са така да се каже радостта на нашата скромна бизнес комуна. В някой нормална добре развита държава техния еквивалент биха били катерички, които на подскоци слизат от дървото за да поемат лешници право от ръката ти или пък красиви лебеди, които правят грациозни кръгчета из малки, добре почистени езерца.
Някои хора хранят песовете, мислейки си че им правят добро, и често си казвам, колко тъпо, безочливо и лицемерно е това.
Като му даваш кремвирш на псето, само удължаваш страданието му. Особено на фона на студените български зими. Защо вместо да им се хилиш тъпо и да ги галиш и да им пускаш от време на време малко аванта, не си го прибереш вкъщи. Всичко останало го възприемам, някакси, като показна добродетел. Нещо което правим, не за да извършим добро дело, а за да се почувстваме добре самите ние от един толкова фалшив и безмислен жест.

ЗАЦИКЛИЛ 05

Седим на едно от тревясалите хълмчета край сградата на HP. Постлали сме си вестници за да не ни измръзнат ташаците. Паркът отдавна вече е опразнен, а компания ни прави само пълната луна. Подухва лек, приятен ветрец, предвестник на започващата пролет, а в скута ни се мъдри шесторка бира. Пазачът на парка си е бил шута нанякъде, най вероятно към най близката кръчма, така, че може да се каже, че сме само тримата – аз, Нациста и омлетеното лице в небето. И помиярите разбира се, наоколо щъкат доста от тях.
- Бизнесът си е бизнес – разправя Нациста и пълни чифтето. Показва ми един от куршумите, който проблясва матово на светлината на уличните прожектори. – Рязани са, копеле , екстра качество. Знаеш ли какво означава това? Сърбите са стреляли босненци с такива. При контакт се раздробява в месото и те прави на решето.
Зарежда Баретата и стреля няколко пъти. Тиквата на един от помиярите пълзящи като зомбита бавно и плачевно към нас хвръква във въздуха. Тялото се клатушка бавно и несигурно известно време, а после тупва на една страна. Нациста се приближава до все още рипащото с лапички телце и му вкарва още няколко в тиквата. Току в скута ми кацат части от кучешка долна челюст и парче от език. Докосвам бузата си. Тя странно лепне.
- Абе, Станчев, имам ли нещо по лицето, а?
- Направо приличаш на шибания дядо Мраз, копеле.
Уплашени от гърмежа, останалите песове се разбягват напосоки. Поне за толкова им стига мозъка.
- БУУУУУМ, Шаро го няма – крещи победоносно след тях нациста. Изправя се залитайки и тропва победоносно с крак в мократа трева, обагрена от кучешка кръв, ситни алени капчици хвръкват към лицето ми. – ЕДНО НА НУЛА ЗА ДОБРИТЕ МОМЧЕТА.
Като гледам останките на горката твар, разпилени в краката ми, се сещам за едно рекламно пано, което видях тази сутрин на път за работа. Та от него ми се звереше с ококорени очи едно адски сладко пухкаво бухалче, а текстът гласеше.
„Аз не мога да пея и танцувам като участниците в Music Idol, затова това послание е единствения начин да привлека вашето внимание. Пратете SMS на номер XXX, за да спасим Дивата природа.”
Напушва ме смях. Дивата природа ни потанцува преди малко доста добре ако питате мен.
Вече няма помияри, по които да се стреля, но в никакъв случай не може да се каже, че шоуто е приключило. Шоуто продължава, докато и последната бира не бъде изпита. Само че се изнасяме у Нациста, защото е повече от възможно изстрелите да привлекат нежелано внимание на досадните куки. Скоро си седим кротко в неговата затънала в боклуци квартира, ни лук яли, ни лук мирисали.
- Станчев – обръщам се към този изящен пример за съвременна крайна идология – Каква ти е целта в живота?
Нациста го раздава небрежно.
- Ми не знам. Просто да свързвам двата края.
Звучи великолепно, изречено от завършен плазмодии, какъвто е Нациста.
- Да де разбирам нагласата ти. Обаче, де да знам, въпросът ми беше по-скоро какво те вдъхновява?
- Ми не знам. – отвръща Нациста – Може би просто от време на време да си изтрещявам, както тази вечер. Светът е сборище на хиени и паразити, а ние сме създадени за да го прочистим от тях.
- Знаеш ли за кое парче се сещам – Seek and Destroy на Металика:

We are scanning the scene
in the city tonight
We're looking for you
to start up a fight
There's an evil feeling in our brains
But it's nothing new
you know it drives us insane

(Бел.ред Сканираме квартала
тази вечер, момче
търсим теб за да направим меле
злото в наште мозъци кипи
нищо ново
направо ни разби)


- Това е шибан комерс, човече. .. – възразява Нациста.
- Що пък да е комерс. – възразявам - Това е едно от първите парчета на Металика. Като са го измислили не е било комерс.
- Да, но в момента, в който е стигнало до масовия потребител – реди Нациста – се е превърнало в комерс. Всяко едно парче, колкото и да е готино, в момента, в който стане храносмилаемо за масата, се превръща в скапан боклук.
- Знаеш ли, понякога си мисля, че си адски зациклил.
БУУУУУМ. Нациста мрази тази думичка. Зациклил. Когато я кажа, погледа му придобива онзи маниакален ненормален отблясък и имам чувството, че ще ми навре чифтето в носа и ще ми пръсне и на мен деградиралия мозък.
- Зациклил? Аз? Що пък да съм зациклил?
- Всички, които познавам, са зациклили човече. Живеем шибан зациклил живот, шибано зациклило ежедневие, прибираме се вечер след циклещата си работа в скапаните си зациклили квартири, чакаме да свърши тоя изроден циклещ кръговрат, да пукнем и червеяте да оглозгат зациклилите ни кокали.
Уоу, този път наистина го нервирах. Чувствам хладната стомана на баретата, опряна в слепоочието ми. Гласът на Нациста е хладен, по хладен от живак.
- Никога повече не ме наричай така, ясно ли ти е. Аз имам цел, за разлика от цялата тая сган. И тя е да отърва света от още някое досадно, никое ненужно копеле. А ако не внимаваш, това може и да си ти, чат ли си?
Фък ит. Малко прецаках духа на приятелската атмосфера, витаеща в тази иначе толокова авантюристична вечер. От време на време като се покатеря на тополата, ставам малко нещо философ, а тия съвсем не му минават на другарчето ми.
- Чат съм, човече. Само свали шибаното чифте. Приятелчета сме, нали?
Нациста забелва поглед и прибира патлака, ама късно – вече започвам да се изнервам. Изведнъж квартирата на най-добрия ми приятел започва да придобива страховити черти. Вече не ми се струва невинното, потънало в мръсотия, убежище за морната ми душа, а в зловещо свърталище на алкохолик и сериен убиец. Място, на което никога не биха намерили трупа ми, в случай, че взема да изчезна. Мамка му, някой въобще знае ли, че съм тук? Май на никого не съм казвал. Гледам в убийствените очи на Нациста. Той нищо не казва, явно ми прави психологическа атака. Дали пък не планира да ми даде да гаврътна още едно-две, после да стане, уж да отиде до тоалетната, а всъщност да ме халоса в главата с чука. В болните ми фантазии вече си представям месарски чук, който Нациста крие под дивана и с който разбива главите на нищо неподозиращите си жертви. Да, мамка му, яко се прецаках. Очите на Станчев са все така впити в мен, сякаш ме е маркирал и само дебне удобния момент да ми свети маслото. Погледът му казва: „Набелязал съм те, копеле. Отдавна вече си ми в черния списък.”
„Мамка му. Кое време стана, а? Май е време да потеглям. – опитвам се да звуча шеговито и небрежно, но треперещия ми глас ме издава, че още малко и ще се насера.
С треперещи пръсти си връзвам маратонките пред все така студения поглед на хищника, надушил страха ми.
Това ми е проблема на мен. Че като се натряскам не ми пука. Пристъпих златното правило. Не се ебавай с Нациста!







КУРВА

Копелето Нациста е въшливо от пари след като пусна във фирмата си Hewlett Packard – една кутия със снимка от мрежата на две недохранени дечица с жални погледи, и обяви на всеослушание, че това са двете му деца, които страдат от рядко заболяване на костната структура и имат нужда от спешно лечение в Германия. Дори си измисли и несъщствуващо име на болест – ГОНОРЕЯ или нещо от сорта – и всички дебили му се вързаха.
Никой не посмя да отмести кутията от мястото й от страх, че ще бъде сметнат за коравосърдечно копеле, а и самата фирма не пожела да вземе мерки срещу деянието, поради страх, че Нациста ги осъди. За сметка на това пък към номера на сметката, който бе написал на кутията полетяха волни пожертвувания на състрадателни колеги.
Нациста бе изключително доволен от гениалната си хрумка и още същата вечер след небивалия успех на неговия „Зов за помощ” се събрахме да отпразнуваме с як запой в пияно бар „Вчера”.
Тази именита вечер, озарен от поетично вдъхновение, измислих следното стихче:
Спомените се превръщат в дни
Дните се превръщат в нощи
Нощите се леят в млечен крем
Разтапя ги слънцето в мен.

- Много хубаво – вика ми Нациста – ама ми е някво прекалено лирично едно такова. Много повече ме кефи онова другото, дето ми го измисли.
- Кое бе?

Не си Тенеси Уилямс
А Станчев от Сухата река.
Кажи ми, що така,
животът с теб се подигра.
И вместо възвишени стихове и лирически строфи,
ти драскаш свастики по уличните кофи.

- Даааааа – проточвам аз – Бях го забравил това.
- Ей това вече е класика – заключава Нациста. - Ето на такива копелета като теб, трябва да им се връчва Нобелова награда за литература. Не на оня миризливец Гюнтер.
БРЪМММ – това е джиесема ми, чиято карта не съм зареждал от цяла вечност. Звъни с мелодията на любимия ми лейбъл Stones Throw и на онова смешно жълто човече с цигара в устата и тухла в едната ръка, което в музикално отношение го докарва на нещо средно между джаз и фънк.
„СПЕЧЕЛИ ДО 100 000 лева ДНЕС!” Доста ударно звучи това натъртено ДНЕССС/ и ще получиш обаждане от ТВ предаването УТРЕ за да си ги получиш. Изпрати СМС на номер 500! 1,20 лева с ДДС.”
Не става ясно въпросното предаване “Утре” ли се казва или просто утре ще ми звъннат от кое да е предаване да си получа парата. Абе ебал съм го.
Радостин Нациста е фен на начина по който произнасям думата КУРВА. Употребявам я доста често откакто онази кучка Бети ми би шута. Правя го с гласа на въображаем прокурор, който внася скалъпено обвинение в измисления от нас „Народен съд” насочено към шаврантия, която е зъвртяла главата на някой нещастен глупак и следва поркания до немай къде съдия /в ролята Радостин Нациста/ да я осъди на най-тежкото наказание-доживотна анатема.
- И ТООООООО-ВАААААА ГОСПОДИИИИН СЪДИИИЯЯЯЯ – проточвам аз мазния ехиден гласец на оня изверг Гаргамел от смърфовете – АКО НЕ Е Е ЕДНА ДОЛНОПРООООООБНА КУУУУРРРРРВАААА, АЗ РЪЪЪЪЪЪ-КАТА СИ РЕЖАААААА. КАКВО Е ОБВИНЕНИЕТО ЛИ, ГОСПОДИИИИН СЪДИЯЯЯЯ. ПРЕЛЪСТИИИИИЛА – И ИЗОСТАВИЛАААА. /Тук вкарвам нотка на страдание/ ВИИИИЖТЕ ТОВА ЗЛОЩАСТНО ДЕТЕ ГОСПОДИН СЪДИИИИЯ /тук снижавам гласа си за да придам на клиента си г-н Колев необходимата жалост и благоразположение от страна на невидимите съдебни заседатели/. То е биииииииииило прилъъъъгано – В КАПАНА НА ТАЗИ ДОЛНА ПРОСТИТУТКА И БЕЗСЪМНЕЕЕЕЕНО ДЪЩЕРЯ НА САТАНАТА – а след това ОГРАААААБЕНО И ИЗОСТАВЕНООООО. ОООООООООООсакатено, г-н съдия /на тази част от пледоарията чак се просълзявам, докато съдията, г-н Нациста се залива от смях/ и превърнато насила от тази ЩЕРКА НА СОДОМА И ГОМОРА в нещастнооооо леке – и наркоман. Пледииииииии-рам за най тежкото наказание г-н съдия – тук размахвам пръст съдбовно – ДОЖИВОТНА АНАТЕМА. ЖИГОСВАНЕ С ПЕТТЕ БУУУУУК-ВИ КОИТО НАЙ ДОБРЕ ОПИСВАТ СЪЩНОССССС-ТА НА ТАЗИ ДОЛЛЛЛЛНА ПАЧАВРА - КУРРРРВА.
- КУРВА – изгрухтява съдията и блъска с чукчето /солницата/ по масата – СЪДЪТ СЕ ПРОИЗНЕСЕ.
Двамата направо изпопадаме от сепарето от смях. Клиентите на заведението в близост до нас ни гледат като треснати с мокра тесла. Питат се, навярно откъде са се изровили тези двамата кретени.
- Веднъж нарекох сестра си курва – споделя Нациста – ама бях малък тогава де и не знаех какво значи. Чул съм го бил отнякъде.
- И тя кво.
- Ами нищо. Изпорти ме на нашите. Тейковеца ми тресна една и ми каза такива думи повече да не употребявам.

ГОРСКИТЕ ХОРА

След още няколко бири ме хваща философа. Мисля си, че природата е създала невероятната симбиоза от паразит, лентяй и социопат, наречена Станчев, може би в опита си да ни каже нещо. Въпросът е, какво е то?
- Абе Станчев. Какво ще правиш ако ти спрат нета? И ти вземат и компа и всичко. Какви ще ги вършиш тогава.
- Знам ли? Сигурно ще се домъкна до вас и ще се прикача към твоя.
- Понякога се чудя, какво би било ако просто ти промия мозъка и те пусна в гората. Ти няма да си спомняш абсолютно нищо от цивилизацията или от начина си на живот до този момент. Дори няма да подозираш за съществуването на нещо наречено цивилизация и социален строй. Просто ще те пусна в гората, ще ти кажа в никакъв случай да не излизаш от нея и ще ти внуша че си създаден с една-единствена цел – да чакаш пристигането на Горския народ.
- Горския народ?
- Да, именно. За да оцелее един разумен мислещ организъм в полеви условия, той трябва да има необходимата мотивация, нали така. При условие, че ще ти предоставям храна и че ще имаш подслон над главата, да кажем пещера, трябва да имаш и няква мотивация. А именно пристигането на Горските хора. Ти ще трябва да подготвиш гората за пристигането им. Това ще са единствените указания, които ще получиш. Че чакаш Горските хора. Че трябва да подготвиш обстановката. И че горските божества ще ти подскажат правилния начин, по който да процедираш. Какви ще ги вършиш тогава, това се питам? Мамка му, бих дал и пари за да гледам подобно Реалити. “СТАНЧЕВ И ГОРСКИТЕ ХОРА”. Му-ХАХАХХАХААХА.
- Какво бих правил ли? – процежда замислено Станчев – дъхът му се стеле като утайка на дъното на застояла локва – Де да знам – ще се излежавам по цял ден и нищо няма да правя. Най-вероятно ще стигна до извода, че гората е достатъчно добре и такава, каквато е и няма нужда от допълнителни приготовления.



...

Месеците се точат със скоростта с която изпразвам бутилките бира след работа. Докато се усетя вече съм натрупал 8 празни бутилки след снощния запой и ето я на, годината се е минала. Още шест и ще влезем на любимия ни Гюнтер Грас така да се каже от упор.
Другите шест минават като насън, само че празен, лишен от емоции сън, един от тези сънища в които бавно потъваш в мрачно лепкаво блато, опитваш се да отлепиш размахвайки ръце наляво-надясно като някакво надрусано със спийд врабче, обаче затъваш все повече и повече, мамка му.
Някакви хора ти се хилят в далечината, чуваш приглушените им далечни гласове, наричат те тъпо копеле и наркоман, а после се топят също толкова бързо, когато замахваш да ги уцелиш с криво премерена тупаница.
Вече е юни и с Нациста сме в самолета, който лети за Хамбург с прикачване в Амстердам, а оттам с влак ще пристигнем в бърлогата на звяра – Любек.
Нациста се е погрижил за всичко, дори дойде да ме измъкне от кревата заранта, обръсна ме, облече ме в чисти дрехи, сякаш бях някакво недоразвито малоумно дете, неспособно на елементарни социални функции.
Стюардесата ме гледа оцъклено като риба, надрусана с амфетамини, очите й аха да изкокнат от орбитите.
- Господине, моля ви се, престанете да правите, каквото правите в момента. Плашите хората.
Поглеждам надолу. Одеалцето, което са ми дали при излитането сега е омазано с нещо слузесто и лепкаво. Мамка му, когато съм друсан съвсем забравям, че около мен има хора и се подчинявам само и единствено на първичните си инстинкти като някакъв шибан неандерталец. Обикновено в този час на деня-рано сутрин – лъскам бясно, преди работа за да освободя напрежението и едновременно с това за да не закъснея. Май съвсем съм се отнесъл след оня последния трип, който си спретнах в тоалетната и съм мастурбирал тук и пред всички. Мамка му, това копеле Нациста, защо не ме спря. Като гледам усмивчицата му до ушите 100 процента запазена марка Станчев – няма начин да не е знаел.
Детето на съседната седалка дърпа майка си за ръката.
- Мамо, онзи там чичко какво прави?
- Не го гледай, мило – разправя грижовната родителка и покрива очите на отрочето с ръце – Този човек е болен.
Иде ми да изкрещя. Не съм болен аз, а вие скапани кретени. Вие с вашите шибани норми и правила. Какъв е шибания проблем да си лъскам в самолета. Човек, като е под напрежение и има нужда да си удари една. ТОВА НЕ ГО ЛИ ЗНАЕТЕ? Какъв ви е шибания проблем?
Най-накрая се унасям в неспокоен трескав сън. Сънувам безкрайна зелена пелена, съставена от непроходима гора. Тук-там из храсталака пълзят змии, огромни кехлибарено зелени скакалци и изумрудени бръмбари. Гумите на препускаща по прашен калдаръм джипка пукат тихо, а звукът моментално бива асимилиран от дървесната стена и трансформиран в една постоянна вълна от тихо жужене, почти вибриране, покрило като защитен слой леса.
Спираме на огряна от обедното слънце поляна и аз тършувам из раницата за последните остатъци от вафлите Мура, с които се заредихме на потегляне. Слънцето напича прекомерно, и вади от гореща пот попиват в ловната ми екипировка и мокрят седалката. Надигам кожената табакера за глътка вода, но по устните ми се стича само една топла капка.
Изведнъж птичи крясък оглася леса. От шубрака излитат ято гларуси и заформят триъгълник, който изчезва в кристално синьото небе, по което като поток от футболни хулигани се задават пухкави облаци, поръбени с въглени по краищата.
Когато напрягам взор разбирам, че това не са били гларуси, а ята от черни врани, с глави на бебета, които бягат уплашени от нещо, което грозно грачи в гъсталака.
Вадя ловната пушка от кожения калъф и се прицелвам.
Мерникът уголемява зелен храсталак, разперил се като стария знак ганджа на Adidas. Той прошумолява още веднъж и от него изскача фламинго.
Това не е обикновено фламинго от онези пухкави сладки същества, които ще видите по Дисковъри Чанъл, а грозна уродлива птица с полугола, лишена от оперение, пепелява кожа която виси на талази. Кривите люспести крака завършват с остри мръсни нокти, които лесно биха могли да разкъсат човешка плът, докопат ли се до нея. Главата представлява месеста мазна топка, от която стърчат проскубани пера, окичена с лицето на Гюнтер Грас. То се изкривява злобно във физиономия, която невинния наблюдател не би могъл да си представи и в най-ужасяващите си кошмари и изграчва срещу нас:
- Значи така, мръсни копелета. Искате да си играем, а? Искате да ми се правите на много отворени? – Чудовищната птица надава грозен вой и гората притихва от страх – Ти и отвореното ти расистко приятелче. Само ми елате, изроди. Ще си направя чудно рагу от червата ви и ще свиря на ксилофон с оглозганите ви кости.
Ужасния вой се разгражда в демоничен кикот, които отеква в ушните ми кухини, съсипвайки мозъка. Тихият шепот на Радостин Нациста идва сякаш от нейде прекалено далеч.
- Сега е момента, Колев. Пръсни му мозъка.
Опитвам се да се прицеля добре но ръцете ми треперят. Страхът е като чудовищно смазващо цунами, което помита малкото останали микрони здрав разум в тялото ми. Имам чувството, че не уцеля ли, мутиралото фламинго Гюнтер Грас ще се озове точно над главата ми с един размах на кирливите си криле и ще захапе главата ми. Острите нокти ще се впият в раменете ми, пробивайки плътта до костта, докато изопнатите устни, закърнели в остър нащърбен клюн опъват злощастната ми тиква в опитите си да я отдели от тялото.
- Ох, Колев. Не сговнявай всичко точно сега. – разправя Нациста и дърпа пушката от ръцета ми.
Прицелва се светкавично и произвежда пушечен изстрел. Сред облака от прах и сажди огромното уродливо фламинго полита с писклив крясък и изчезва в джунглата.
- Мамкамумамкамумамкаму – нарежда Нациста и ме гледа обвинително. – Изтървахме го. Ти си виновен, Колев. Сега ще трябва да претърсим цялата шибана гора, докато намерим гнездото.
- Не знам дали ще мога – прошепвам. Все още се потя обилно, а цялото ми тяло трепери, обливано от фонтани студена пот. Изведнъж ми стана адски студено, сякаш бях срещнал очи в очи смъртта. – Мамка му, не знам дали ще мога да се справя с това, Станчев.
- Офффф, Колев – вика Нациста – И ти си една драма. Айде стига си преигравал и вземи се стегни малко. Имаме работа за вършене.
Ненадейно пада мрак и обгръща, както леса, така и нас в студена похотлива прегръдка. Очите на Нациста обаче продължават да блестят в студен безпощаден пламък.

ИМА ЛИ ПИЛОТ В САМОЛЕТА?

Будя се с писък, които изнервя дори хладнокръвното копеле Станчев. Останалите пътници ме гледат притеснено и изнервено, сякаш съм едно от онези арабета-камикадзета, които са се увили като пашкули в пластичен експлозив и само дебнат всички да заспят, за да вземат на абордаж самолета и да го разбият в първия изпречил им се на пътя небостъргач.
- Станчев, мамка му – пищя като заклан – сънувах ебати съня. Къде е изхода, трябва да сляза.
Нациста ме гледа разтревожено, сякаш току що съм му съобщил, че рисувам портрети на Цеца Величкович с лайната си и ме хваща здраво като с железни клещи, разтърсвайки ме.
- Колев не знам, какво си друсал, ама съвсем си изперкал. Къде ще слизаш бе? Тука сме на минимум десет хиляди надморска височина. Ако не се постегнеш малко аз лично ще те изритам.
- Знам мамка му, ама трябва да изпуша една цигарка, копеле, побърквам се. Не знам какво ще направя, ако не пална една веднага.
- Не знам какво ще направиш, ама знам какво ще направя ако не млъкнеш веднага. Ще ти ковна една и ще си събираш после зъбите по пътечката, разбра ли бе, тъпанар смотан.
- Ама моля ви се, тук има деца. – възроптава дебела лоена лелка.
- Е КВО ОТ ТВА – изкрещява Нациста – И на тях мога да им светна по една, а и на тебе дето много знаеш тлъста краво.
Нахалната шунта сигурно се е насрала от шубе, защото млъква веднага. Аз пък си налагам да се изправя лице в лице с параноите си, но нещо не ми се удава особено. При всяко навлизане в турбуленция ми се привижда уродливото фламинго Гюнтер Грас, което танцува по крилото на самолета и завира човката си в перката. Чел съм някъде, че летателни апарати са се разбивали така. От заблудени птици, които са попадали в перките.
Отново изпадам в неспокоен сън, който би могъл да се сравни по-скоро с трескав делириум. В съня ми изродското фламинго се е намърдало вътре в самолета, изкълвало е до смърт двамата пилоти, като от черепите им са останали само разбити издълбани черупки като от кокосови орехи. Пернатият Гюнтер сега управлява самолета с дългите си криви нокти, впити хищно във волана за управление, а зловещия му кикот оглася вътрешността на машината.
- ИИИИИ СЕГАААААА. МРЪСНИИИИИ КОПЕЛЕТАААА. В АТАКАААААА. – след което подема весела песничка:

Искахме да се полюбим-любим
Искахме да се погушим-мушим
Искахме да си попеем-смеем
Но май пак ще се разбием-бием.

...

Будя се при самото кацане на летището в Амстердам. Само след осем часа ни предстои прекачване до Хамбург, а оттам сме до Любек с влак. Преди обаче да се впуснем в това ново приключенее се набутваме в най-близкото до аерогарата кръчме за да поразпуснем малко. Бирата тук далеч не е толкова силна като тази в България, българската е натъпкана с къде-къде повече боклуци и химикали. Определено е по-стилна и влиза в организма леко и неусетно като елфическа песен, но е адски слаба, мамка й, а това ме вбесява. Обръщам пет-шест една след друга – а на финала се чувствам все едно съм изпил една.
Накрая се набутваме в някакъв хранителен магазин и го тарашим с бутилка ром, която Нациста умело скрива в мешката си, оцапана с разкривени свастики.
Ненадейно заваля синкав дъжд, хладен като течен хелий и болезнено се впива в изнурените ни телеса. Скриваме се под някакъв мост-арка, за да си допием.

ХАНС

Из от гъстата мъгла сковала моста мъгла изплува силуета на местен прошляк, точно като призрака на бащата на Хамлет, призован да ни напомни да отмъстим за ненавременната му кончина.
Пъпчивото му брадясало лице е омазано от сажди и гноясали пъпки, създаващи впечатлението, че ей сега ще се пукнат и ще ни залеят с фонтани от зеленикава слуз.
Деградето заявява, че се казва Ханс и се интересува имаме ли джойнт. Отрицателният отговор не го притеснява особено, защото Ханс бръква с движенията на опитен факир в мръсните си сивкави потури, опасани с връв и вади смачкан фас.
Дръпва жадно и очите му се събуждат за нов живот. Разправя ни на развален английски, че и той като нас, в дните на своята младост, се е озовал в града на порока, отначало уж само като на шега да види какво е. Бил е пратен на обучение в Дюселдорф от фирмата, към която е бил служител по онова време, и е решил просто да си хване влака и да отскочи за една вечер до Амстердам, да пушне малко тревица, да се поотпусне и да се върне на следващия ден.
Така и не се е завърнал. Градът просто го е погълнал. Завил го е като в пашкул в алкохолните си пари, мириса на застояла урина и повръщано, ароматния дъх на прясна марихуана и опиум. С годините той е забравил кой е и как се е появил тук. Превърнал се е просто в странник, който броди. Разказът му ми напомни малко за вица „Кънчо броди”.
Мъж купува на жена си секс робот за да не му изневерява докато е в отпуска. Когато се завръща градът е опустял. По улиците няма никой, собствения му дом е празен. Тогава нашия човек чува шум от съседите и когато ги навестява от гардероба им се разнася дращене. Пичът отваря гардероба и какво да види. Съседът се е свил на кълбо, съзаклятнически поднася пръст към склопените си устни и прошепва: „Шшшшшт – Кънчо броди.”
Ханс продължава историята си, изпълнена с абстрактни описания по-скоро на чувства и емоции, отколкото на действителни факти, за това, как през годините е срещал сънародници от родния си град Люцерн. От тях научил, че там са го обявили за безследно изчезнал. Това по никакъв начин не го е навело на мисълта да се върне обратно към реалността или да направи опит да се свърже с близките си. Просто е продължил да се носи по течението.
Кънчо броди.
Мамка му, трябва да внимавам с часовете, току виж сме се отнесли в историята и сме забравили да се върнем и ние. Остават два часа до полета.
Междувременно Ханс ни демонстрира прелюбопитен номер. Никога не съм виждал човек да повръща, сере и пикае едновременно. Виждал съм най-много комбинация от две от трите, дори понякога в огледалото. Двамата с Нациста ръкопляскаме възторжено на звездния трик.
Докато се опомним се появява нов персонаж от шарения фарс, наречен Амстердам – клошарката Грета.
- Ей, момчета крещи разпалено тя през избитите си криви зъби. Джойнтче ли надуших аз, а? – по незнаен начин цигарката измъкната от ташакодържалката на Ханс се озовава в устата й – А картичка искате ли да ви продам. Сама съм ги правила.
Вади от парцалите в количката, която побутва пред себе си измачкана картичка с жалко подобие на елха, рисувана сякаш от тригодишно.
- Абе, ти знаеш ли, че отдавна вече не е Коледа? – разправя Нациста.
- 3 Евра – ломоти онази.
- 1 Евро – отвръща Нациста.
Сделката е сключена. Царицата на скитниците е толкова щастлива, че скача да го прегръща. Опитва се да напъха лигавия си език в устата му. Нациста се опитва да се измъкне от смъртоносната й хватка, отстъпвайки крачка назад, но там го очакват обятията на Ханс. Нациста отскача умело като опитен ръгбист и устните на Ханс и Грета се срещат. Разнася се противна воня на мръсотия и пикоч, сякаш за да отбележи паметния момент на съвкупление на тези две загубени души. Липсват им само сватбени камбанки.
- Човече, дай да се омитаме, че стана грозно – разправя Нациста и двамата се изнасяме с хилеж.

****


Успяваме да хванем самолета за Хамбург точно преди да излети. Служителят зад гишето за проверка на билетите ни гледа злобно и подозрително с поглед, който казва „Взели сте си прекачване в Амстердам само за да се напушите, признайте си копелета.”, а ние му отвръщаме с непукистките физиономии – „Абе знаеш ли колко ни дреме за шибаното ти мнение.”
По време на полета към Хамбург дрогата вече ме е отпуснала и мислите ми блуждаят към далеч по-благоприятни простори, като спомена от моето детство,когато крадяхме касети от кварталния видеоклуб, за да ги гледаме после на краденото видео на Нациста.
Любимите ни филми бяха екшъни с нинджи. Сещам се за прословутата класика в жанра „Нинджа Кондори 13”. В целия филм нямаше нито нинджи, нито кондори, нито грам от мистерията или ужасиите, съпътстващи числото 13. Само някакви жълтури, които през цялото време се разправят, а и качеството на картината беше сякаш някой си беше бърсал задните части с лентата. Ако Чък Норис гледаше това нямаше да им прости на продуцентите на това жалко подобие на долнопробен екшън. Щеше да им срита задниците оттук до Хонг Конг.
Искам да съм като шибания Чък Норис. Искам да хвана това дебело копеле Гюнтер и здраво да го заритам. Представям си цялата сцена като класичка бийт ем ъп пуцалка в стила на Двоен Дракон. В момента, в който разказваме играта на последния бос сиреч тлъстото копеле, отнякъде се появява наградата – пикселова мацка, която се хвърля на врата на своите спасители. От небето изпада солиден бонус и двамата тарикати, сиреч ние, празнуват, изпружили средния пръст и показалеца в знак за мир.
По някое време съм задрямал.

...

Кацаме в Хамбург. Градът сякаш ни е очаквал. Навън грее слънце и жабарите са наизпоизлезли да се препекат на слънчице. Излежават се на шезлонги по дворовете и запиват кенчета с биричка. Започвам да се чудя в тази страна хората работят ли изобщо. До влака за Любек остават около три часа, така че зе забиваме в най-близкото до гарата кръчме. Тук предлагат всякакви видове бира, такива за каквито не съм и чувал в този момент. Взимаме си бананова бира, която има вкус на конска пикня.
- Абе Станчев – разправям му – Тая бира как според теб я правят.
- Знам ли – отвръща той – Може би изстискват вътре бананите.
- Мамка му – размишлявам на глас – Бананова бира ми звучи адски гейско. Дали я пият само педалите?
- Знам ли – реди Нациста – Кво ти пука. Нали ние не сме педали.




```


Следва още неопределено количество време кибик на железопътната гара в Хамбург, а оттам си взимаме влака за Любек. В мотресата дрогата ме е отпуснала и откъртвам яко чак докато пристигаме.
Сънувам оная дебилна реклама на Харибо, дето я повтаряха нон стоп по Pro 7, сещате ли се. Слузесто лигаво детенце врънка майка си да му купи желирани мечета Харибо, а някви извратеняшки гласчета припяват като фон: Haribo macht Kinder froh, wunderbar fuer Ihren Sohn. (Бел. Ред - Харибо прави децата щастливи, чудесно удоволствие за Вашия син.) Адски набиваща се в мозъка песничка, човече.
Нациста е изписал с дребен ехиден шрифт адреса и когато пристигаме в Любек той го набутва в лицето на шофьора на преминаващо наблизо такси.
- Тука – тука. Гюнтер Грас резиденси. Айнс, цвай - хоп.
Шофьорът е от индийски произход и си припява Боливуд шлагер по пътя. Без съмнение мислите му витаят в облаците, където дивни кришнарки танцуват около храма на Буда.
Светлините на малкия, облечен в пролетна премяна град препускат около нас и се превръщат във вселена от катиони, аниони и ятомни ядра, готови всеки миг да се пръснат и да ни разградят на съставните ни вещества. Опитвам се да докосна един от тези малки космоси, да му кажа да спре, да почака малко преди да почне да бълва малки заядливи човечета от океани от лава, но пред мен се телепортира физиономията на Станчев, който ми съобщава, че сме пристигнали.
Появяваме се пред малка китна къщурка, на два етажа, а в градината джудже бута двуколка и се хили под мустак.
- Я какъв бардак – духовито разправя Нациста.
Преди да стартираме мисията по издебването на врага обаче е време на презаредим. Набутваме се в най-близкия безистен и си напазаруваме марково уиски и цигари. Почти веднага почваме да се наливаме.
Почти е вечер. Това е особен период от време на границата на отиващия си, обогатен на потни излияния и визии ден и предназначения за угодна дрямка Любеков полуздрач, която се изразява в една тънка, на места рехава, на места плътна сива линия, изградена от мрачен облак.





НЕАДЕКВАТЕН

Притаяваме се в най-близкия храсталак и чакаме като хитри котараци, скрили се в сянката на стара върба, дебнейки угоен стар гълъб-албинос. Нациста вади бинокъл и визира вражеската територия.
- Ей копеле – дай и на мен – дърпам му бинокъла и го намествам пред очите си. Въртя го докато добия фокус а после бавно в полезрението ми попада ухилената мутра на джуджето.
- Абе човече – изпускам в потрес – Ти, абе ти нямаш ли, чувството, че това шибано джудже току що ни намигна.
- Колев, фантазираш отново. – просъсква Нациста – а точно сега е време да се вземеш в ръце и да свършим работата.
Мамка му. Ръцете ми треперят и се потя обилно. Постепенно капките пот по челото ми достигат точката на кипене. В далечината джуджето вече не бута двуколка, а ожесточено бие на барабан и припява, направо крещи:
„Es war einmal ein Blechtrommel.
Er wollte nicht mehr wachsen.”

(Бел ред. Имало едно време едно тенекиено барабанче.
То отказвало да порасне.)
- Стегни се. – гласа на Нациста надвива болката и разсейва визията. – още съвсееем малко. Това твойто си е чист Sauerei. (Бел ред. - Свинщина)
- Да го еба – искам да пречукам шибаното джудже. – пищя.
- Точно така, Колев – ето това е правилната настройка – мъдро заключава Станчев. – а сега трай – сензорите ми засичат движение в къщата.
Мамка му, трябва да си направя фланелка с надпис НЕАДЕКВАТЕН и да се разкарвам само с нея.
Вратата се разтваря, като някъде по средата на движението забавя своя ход. Появява се тлъст дядка с мазна усмивка. Облечен е в зеленикав анцуг и държи вестник “Любекер Цайтунг”. Изобщо не прилича на чудовището от сънищата ми. Миловидната му визия ме кара да се замисля, как може този мил дядо изобщо да обиди някого. Той поема по градинската пътека, право срещу храсталака, право към нас.
Целият свят забавя своя ход. Забелязали ли сте – когато ви предстои да вземете съдбовно решение, от което зависи останалата част от живота ви, душата ви сякаш се отлепя от тялото с лепкав разпарящ звук и наблюдава месната структура, изплетена от мускулни влакна и сухожилия, която се предава изцяло в ръцете на кукловода-съдба. Времето сякаш е спряло. Останал е само инструмента-оръдието на труда и желязната непоколебима воля, която го движи.
- Животът е богат спектър... – мисля, че започвам да бълнувам.
- Животът е богат спектър от какво, Колев – ухилва се Нациста някъде насред заобикалящата ме мъгла. Физиономията му се е изкривила в хищническа гримаса, той е заел позата на дебнещо животно, всяка фибра от съществото му се е изострила до краен предел и въздухът край горещата пара, излизаща на струи от ноздрите му вибрира.
Когато Гюнтер Грас се появява точно пред нас, той сякаш не е изненадан изобщо. Дори ни се усмихва, като на стари приятели, които е очаквал отдавна.
Животът е богат спектър от емоции и решения. Всяко взето решение те вкарва в паралелна вселена. От всеки твой следващ ход зависи къде ще попаднеш после.
Нациста отскача, като да е бил на пружина, чиято тяга е внезапно отпусната и забива юмрука си, увенчан с металната тока на колана му, увит около него, в лицето на нашата плячка. Гюнтер се хваща за лицето и надава ужасен вой към небето, сякаш за да призове цялата Данцигска трилогия да се стовари на главите ни.
Нациста го сваля на земята с още няколко точни коршета, хваща мазната му сплъстена коса и изпъва главата му назад. Вади мобилния си и го настройва на режим видео. Усмихва се в обектива и вкарва на писателя още една яка тупаница. Кимва ми подканващо. Лицето на Гюнтер е гримаса от страх и ужас, примесени в каша от предвкусена агония.
- ДАВАЙ КОЛЕВ. РАЗБИИ МУ ТИКВАТА. СНИМАМ.
Засилвам се и изритвам Нобеловия лауреат с всичка сила точно в средата с новия Асикс, а главата му отскача назад като гумена. Разнася се симфония от звуци – хрускащия звук на раздробен хрущял, примесен с мокрото лепкаво плискане на прясна кръв.
Нациста ми подава мобилния си и се навежда над гърчещото се тяло. Размахва длан пред лицето си имитирайки знака на Джон Сина.
- КАКВО СТАНА, А МРЪСНО КОПЕЛЕ. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ВИДИШ. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ВИДИШ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ. Хвана ли това, Колев?
- Да имам го. – изкрещявам – адреналина в тялото ми се покачва стремително към мозъка ми, имам чувството че още малко и меката пихтия в главата ми ще експлоадира през ушите.
Душата ми заема отново тялото, което бе отстъпила на заем на жаждата за отмъщение и аз хуквам като побъркан, а зад мен чувам тихите котешки стъпки на Нациста.
В главата ми отеква паметното мото на „Смъртоносно желание 5” с Чарлз Бронсън.

No Judge,
No Jury,
No appeals,
No deals.