ЧЕРНА ПЛАНЕТА
Горите зашумоляха и листните им корони ни помахаха в отговор. Намалих на около 50 и се обърнах назад, подпрял лакът на облегалката. Ани спеше, спокойно засмукала сламката на сладоледения си шейк. Бе облечена с червеното костюмче, което й бяхме подарили за 8-мия си рожден ден. Ангелското й личице бе грейнало в усмивка. Тони се бе отпуснал на рамото й, бузките му се издуваха като платната на малка регата, понесена от спокойни ветрове.
От лявата ми жена ми Кейт изследваше с лъскавия си бинокъл малките гризачи, накацали по дърветата, някои от тях понесли желъди, малки като копчета, други ни наблюдаваха, ококорени, заловени за основата на някое клонче или листо.
- Не е ли странно? Тия зверчета ме зяпат. Нямаш ли чувството, че ни зяпат, Пол?
- Мислех, че красивите жени са свикнали да ги зяпат! – подсмихнах се. – Периферното ми зрение не можеше да се отлепи от апетитната цепка между нежните й гърди, която подканваше да бъде завършена изследвана с език.
Помня, как искряха очите й, когато още бяхме колежанчета, и се криехме в тоалетните, да пушим трева, заключвахме се в някоя кабинка и го правихме на тоалетната чиния. В една от тези лирични паузи си бях наумил, че Господ ни е създал с единствената цел да направим най жестокото чукане в историята, на седмия ден да получим едновременно инфаркт, а още седем дена по-късно да възкръснем, и да се изчукаме отново.
С годинките част от страстта, която я движеше тогава бе изчезнала, бе изчезнал и блясъкът в очите й, но за негова сметка се появили тънки като фибри бръчици под очите й, а връхчетата на косите й бяха посивели.
Въпреки това все още бе красива.
Гумите на Ландроувъра вдигаха гъсти облаци прах, които закриваха като плътна завеса пътя, отразен в страничното стъкло. Напред дърветата скоро щяха да се разредят и открият тревистата долина, в която лежеше Жеравна, заобиколена от разпръснати тук-таме плантации вакли овце и черешови дървета.
Жеравна е градът на моето детство-като малък нашите ме пращаха тук с баба за през лятото. Любимото ми занимание бе да катеря черешовите дървета и да пълня като хамстерче бузите си догоре с тлъстите сочни плодове, червени като раните, които се разтваряха в коленете ми, когато се появеше стопанинът на двора и аз тупвах от дървото на земята.
Жеравна е едно от най-красивите малки градчета в българския Балкан. Въздухът е толкова свеж, че гали дробовете, жените са толкова красиви, че раждат нощни фантазии. Малки вити каменни улички изчукан калдаръм, опасани от двете страни с малки бели къщички от бял камък, водят към малък площад. Площадът има старинна чешма, а зад масивната сграда на кметството се открива величествена дъбова гора.
Едно време хайдутите са се събирали на площада, пушкали са във въздуха и са набивали на заострени колове главите на тираните. На този площад, наречен Средоряка, са бесени хора. Според учебниците на Средоряка се е ляла кръвта на масови кланета и пепелта на обгорени деца, превърнали се в живи факли на излизане от опожарените си домове.
Гората разтвори обятията си откри малкото градче, обвито в черешова радост, белите му стени сега бяха боядисани в матово, под нежното було на вечерта. Тук там по къщичките светеха малки очи-прозорци, а от комините се виеха кълбовидни торнадота дим, навяващ мисли за топли камини и пухкави погачи.
- Никога не съм била тук! – рече Кейт. – Ти кога за последен път си бил тук?
- Преди 16 години. Можеш ли да повярваш? Шестнадесет години - Натъртих на последните две думи. – А имам чувството, че всичко ще си е същото. Всичко до последната пирамида.
- Със сигурност повечето от хората, които си спомняш – отбеляза Кейт като че ли повече на себе си – или са отдавна в гроба или са остаряли дотолкова, че няма да ги познаеш.
Аз бях избрал, къде да прекараме почивката. Не й бях казал това, но този град се явяваше в сънищата ми. Девойка с нежни длани пълзеше из стаята, галеше ме и викаше, аз излизах на верандата и се озовавах на границата с Жеравненския лес. Тънкия й глас се виеше сред дебелите стволове на нощната гора, а аз неизменно го последвах. Силуетът й, пълен с течна жарава, се превръщаше в сянка и се отдалечаваше все повече и повече, колкото и да бързах да го настигна, а накрая се озовавах сред абсолютен мрак.
На никой не бях разказал за този сън. Дори на жена си.
- Ейййй! Видя ли това!? – възкликна Кейт.
Понякога като се развълнуваше, очите й разширяваха като на малко дете, а сочните й устни се издаваха напред.
Огромна грамада камъни се издигаше на кръстопътя. Камъните от които бе изградена бяха почернели и проядени от лишеи с времето, превръщаха я в някакъв уродлив каменен изверг, застинал самотно насред пътя.
- Знаеш ли какво е това?
- Не! Спри ще го снимам!
Задържах ръката й, бръкнала наполовина в дамската й чантичка.
- Не го снимай!
- Защо?
- Защото аз ти казвам. Просто не го снимай.
Настана една от онези леко сконфузени паузи, в който Кейт изпитателно очакваше да обясня нещо, на което не можех да дам обяснение, като например, къде е изчезнал Телешкия салам.
- Това е прокълнато място! Някой е бил прокълнат тук.
- Прокълнат! – Очите й отново заблестяха, все едно бе открила, че е героиня на детска приказка. - Какво става като те прокълнат?
- Всеки, който мине оттук мята камък и изрича името на прокълнатия. Така с времето се трупа грамада…
- И? Какво става после…
- Еми просто си се трупа! – замислих се. - А да! Не е хубаво да идваш тук в полунощ…
- Защо?
- Ами според приказките, които са ми разказвали като дете, в полунощ на грамада се събират дяволи. Ако някое дете се загуби и дойде тук в полунощ, дяволите отнасят душата му. Ако дойде възрастен го изяждат.
Като малък тоя кръстопът ми е изкарвал ангелите. Без значение, колко ми се играеше, след 23.00 не припарвах насам. Оттогава грамадата сякаш бе пораснала.
- Чакай! Чакай! Искаш да кажеш, че грамадата я е имало още тогава.
- О, това нещо е много старо, повярвай ми…
- Дяволчета! – размърда се малката Ани в съня си. – Имам дяволче на главичката.
- Нямаш дяволче на главичката, миличко! Сънувала си! – Кейт се пресегна и погали малката ми принцеса и едновременно ме стрелна с един от онези погледи, които обикновено ме караха да се чувствам като сериен убиец, току що заклал всичките представители на детски хор „Камбанка”. – Видя ли какво направи, уплаши я с приказките си!
- Ти ме попита. – вдигнах рамене.
Чак сега забелязах, че Кейт трепери. Неусетно се бе стъмнило, а грамадата се извисяваше черна, мълчалива и някак застрашителна.
- Карай напред, Пол! Побиват ме тръпки от това място. Не искам да замръкваме тук.
Мен също ме втрисаше от самотния монолит и побързах да дам газ. Много скоро иззад едно възвишение се показа табелката с надпис Жеравна. Някой хитрец бе добавил с червен шпрей под надписа две думи:
ЖЛЕЗИТЕ МИ
Около нас плуваха величествените възвишения на Стара планина. Като дете, наблюдавайки ги през прозорците на татковия джип, ги мислех за гърбовете на огромни заспали зверове, готови всеки момент да се изправят и да поемат нанякъде.
Вече беше 23.00 когато открихме механа „Трите Петлета”, в която имахме резервация. Сивите и черните бабички накацали като врани около старинната чешма, от която се виеше сребриста струя вода, видима дори в полуздрача, бяха така любезни да ни упътят с беззъбите си усти, които сигурно помнеха и клетви и проклятия от отдавна забравени времена.
Докато се отдалечавахме, подскачайки с джипа от паве на паве по каменната пътека, една от бабичките се изправи делово и ни показа среден пръст. Аз весело подадох ръка през стъклото и бавно изпружих своя.
„Трите петлета” беше уютна постройка от дялан камък, над чийто дървен портал делово потракваше букова табелка, върху която бяха издялани две петлета, кръстосали вратлета като шпаги. Третото петле беше ветропоказател, според който вятърът брулеше от север.
Зад оградата, странично на страноприемницата брулеше малка ручейче, издълбана в речен бряг. На миниатюрно водно колело бяха разтегнати за щавене дебели ангорски кожи.
- Скъпа, вземи Тони! Аз ще взема Ани.
Нарамих чантите на едното си рамо, гушнах заспалата дълбоко Ани с другата ръка, тя отпусна топлата си бузка върху шийните ми прешлени.
Посрещна ни топла камина, в която пращеше добре обслужван огън на дървени въглени. Стопанинът на дома, облегнал се зад масивния, добре полиран дървен тезгях се представи като бай Ставри. Някъде в далечината мързеливо мъркаше котак.
Сложихме децата да легнат в малка стаичка, в която се носеше миризмата на грижливо поддържано дърво и уют. Те се гушнаха едно в друго и се унесоха като котенца.
- Дяволче – прошепна Ани в съня си.
Целунах я нежно и затворих вратата.
С жена обитавахме съседната стая, снабдена с голяма розова спалня с пухкави завивки. Разтоварихме багажа и се отправихме към приемната. Настанихме се на отделна маса. Беше полупразно, а най близкия човек беше русоляв швед, явно току що пристигнал, който стискаше сноуборда си, явно приготвен за далечните заснежени върхове на Рила. Русите връхчета на брадата му в съчетание с жадните му, вперени в огъня очи му придаваха авантюристичен вид.
- Шпрехен зи дойч?
- Я, айн Бисхен! – потвърдих аз.
Шведът се оплака, че тук почти никой не знаел английски и бе изключително щастлив от нашата среща. Потвърди, че действително се е отправил към заснежените върхове на Рила, където го чакаха приятелите му. Бил се разделил с тях, защото в сайт за запознанства се бил запознал с красива мацка от Жеравна. Тя обаче не била на автобусната гара, когато пристигнал по-рано днес.
Шведът щял да остане тук още ден-два - да се поразходи из града и да си купи от прословутото розово масло, което тук се продавало в малки бъчонки с човешки облик, а след това да продължи към млечните повърхности на Рила.
Когато с Кейт останахме насаме, хапнахме Македонска наденица на жар в компанията на пращящия огън и местната фолк звезда бай Мецан, който, въоръжен с малка мандолина, изпълняваше Добруджански фолклорни хитове. Пееше за загубената си любов и за безкрайни полета и долини, окичени с рози, червени като кръвта на българските юнаци.
Когато й давах романтика, в очите на Кейт се връщаха искрите. Това бяха едни от малкото моменти, в които осъзнавах, че все още я обичам истински. Очите й са ключът към един до болка познат свят, в който бродех през последните 15 години. Всяка най малка емоция, всеки оттенък на чувство, се отразяваше вътре. потъмняващи
Прибрахме се в стаята и тупнахме в постелята. Намазах я отгоре до долу с алое. Тя заблестя и стана хлъзгава, като русалка, изплувала от пяната на морска вълна. Точно заради пламъчетата в очите й, които отразяваха огъня в камината, членът ми се изпружи и с мек блясък потъна в топлия й хранопровод.
Обладах я изпървом грубо, влизайки изведнъж, разко. Забавих движенията си и прониквах меко и нежно, целувайки едновременно с това връхчетата на синкавите й в нощта зърна и долчинките в основата на нежното й вратле. Наблюдавах танца на тялото й, което се гърчеше като змия, опитвайки се уж да се изплъзне от хватката ми, но всъщност приканвайки ме, притегляйки ме в недрата си с леки откъслечни тласъци на петите, заковани в задните ми части.
Когато я любя имам чувството, че съм задействал нещо. Някакъв механизъм, който отключва скрити врати и насочва телесните ми еквиваленти в паралелни измерения да ги отворят и да преминат през тях.
Най после се отпуснах и заспах в локвите на собствената си пот. Тя се гушна в мен и като че ли замърка, но пет минути по-късно се обърна на другата страна и се сгърчи като зародиш в плацентата си.
Сънувах жената, която преследвах сред дърветата. Тя отново ме погали с дланите на вятъра и хукна между дърветата. Аз я последвах. Колкото по-навътре в леса навлизах, толкова по тъмно ставаше и скоро достигнах места и поляни, до които далечните светлини на градчето не можеха да достигнат.
- Ти самодива ли си?
Тя само се засмя и изчезна от тялото й остана само смеха, добил облик на сянка, криеща се зад дърветата.
Спрях се и разтърках очи. Сянка, леко размита по краищата и изкована от абсолютен мрак, ме наблюдаваше иззад ствола на едно дърво. В нея вече не бе останало нищо от предната девича невинност и игривост, която ме бе подмамила в гората.
Сянката ме гледаше със зли черни очи, които излъчваха единствено злоба. Злобата бе толкова осезаема, че потреперих и се събудих.
Посегнах за топлата постеля, но загребах единствено студен тръпчив вятър. Бавно на портала на мозъчната ми кора почука идеята, че наистина съм в гората.
Не съм сонмамбулствал от малък. Всъщност изобщо не съм предполагал, че завръщайки се тук, това ще ми се случи отново.
Обърнах се стреснато и в далечината съзрях бледите огънчета на „Трите Петлета”! Божичко, ако само се бях събудил минутка по-късно, нямаше да намеря пътя за обратно и щях да се загубя във вековния Старопланински лес. Много хора са се залутвали тук и никога не са се завръщали.
Загърнах се в пижамата и треперейки от брулещите усилия на студения нощен вятър тръгнах към светлината. Сухи съчки пращяха под меките ми голи ходила, трънчета се забиваха болезнено в тях, а влажна лепкава кал проникваше между пръстите ми.
Не се обърнах, да видя, дали сянката от съня ми, все още се притаява зад дърветата, наблюдавайки ме със злобните си очи. Беше ме страх, че точно като мен, е излязла от съня ми и е там, зла и тръпнеща в очакване.
На следващия ден слънцето бе обагрило триъгълните, изградени от червени като руменина керемиди на сгушените в себе си къщурки. На площада бе празник. Росата явно не бе събудила само вкусните Печурки, които раждаше района, но и малки китни шарени павилиони. В тях усмихнати мустакати чичковци и едрогърди румени жени в народни носии, пристегнати с гайтани, продаваха лъскави стоманени брадви и топори, медени грънци, глинени съдове, малки ритуални човечета, наречени Петърчо - служещи за предпазване от злите сили, тлъсти буркани пълни с наситено жълт като жълтък пчелен мед, който усмихнатите гърдести продавачки описваха като орална амброзия, дребни глинени сувенири, заели формите на различни горски животни и духове, чесън, метални грънци, звънящи приканващо като женски глас, на полъха на вятъра, остри ловджийски ками, червено-бели мартеници за баба Марта, които младите окичват на ревера и посрещат с тях пролетта…
- Аааа! Захарно петле! Захарно петле! – малката Ани ме задърпа за ръката, сочейки с малкото си пръстче сергията, окичена с захарен памук и кървавочервени захарни петлета, в различни големини. – Тате, купи ми захарно петле!
- Искай от майка си! В нея са парите.
- Ох, май съм забравила кеша в другата чанта. Кредитни карти приемате ли? – усмихна се Кейт на бабичката зад щанда.
- Не! – поклати глава бабичката и се ухили с беззъбата си усмивка – Най-близката банка е в Котел! Обачи за туй хубаву момичи едно захарно питленце безплатно!
Старицата навря захарното петле в личицето на Ани и се ухили някак адски зловещо с празната си устна кухина. Ани затърка малките си юмручета в очичките си и се разрева.
- Извинявайте! – каза извинително Кейт – Много е притеснителна. Пол? Ще трябва да се върнем, да си взема… Пол?
Гласът й идваше някак отдалеч, защото отнякъде се бяха появили кукери. Те ме бяха наобиколили, танцуваха, биеха дрънците си, удряха тъпаните си и клатеха сопи, обсипани с ошав и малки звънчета. Всички до един бяха облечени в ангорски кожи, а демонските им маските, окичени с рога или перушина се хилеха зловещо. Като по сигнал кукерите, ръмжейки и дрънчейки се смесиха с тълпата.
Бях се залутал, а шумната приказлива тълпа, след всяка моя стъпка, ми откриваше ново лице. Лица, непознати и чудно интересни, лицата на едно никому неизвестно приказно градче, сгушено в най отдалечения край на света.
Тогава я видях.
Първо видях очите. Черни и уверени, вперени в мен, издаващи нежността и грацията и едновременно с това подсказващи за непорочност и буен нрав, подхождащ само на коренячките Загорчанки. Нежните сочни устни, извити като сребристите гайтани на младите невести в Добруджанския край. Пурпурночервената къса коса, разтворена като завеса, за да открие нежното бяло кукленско лице. Аромата на гъст черен мед, който излъчваха чистите й пори и ме заплениха като песен.
Тя дойде и си отиде като полъх. Която и да беше. Както и да й беше името.
Просто едно неземно красиво лице, което се бе появило и изчезнало в едно малко градче, в което не бях стъпвал от 16 години, и в което щях да пребивавам още два дни от живота си.
Обърнах се, за да я повикам, но тя вече бе изчезнала сред тълпата.
В ранния следобед отпивахме билков чай от малки чашки с карамелен цвят в една кръчма, чийто маси и столове бяха разположени право насред пълноводната бистра река, в която си играеха малки полови лъжички, и се припичахме на слънце. И аз и жена ми придържахме по едно от децата, за да не цопне във водата. По някое време зазвъня камбана. Гласът й се разнесе и прескочи зелените баири, обрасли с гъсти гори, ехото го върна, за да прескочи и баирите от другата страна. Камбаната зовеше.
Забързани монахини, в стройна редица, наредени като пингвини една след друга изчезнаха зад манастирската порта, която се хлопна зад тях. От някъде долетя звън на дрънци.
Овчарят на съседната поля се поспря, подпря се на ваклата овца в близост и се загледа в нас.
Кейт изгаряше от нетърпение да разгледа манастира и бързаше напред, помъкнала децата след себе си. На прага на дървената двукрила порта, възрастна монахиня събираше „божи” данък, по две евро на човек, за деца по едно.
- Ей гусине!
Обърнах се.
Възрастен чиляк, загорял от слънцето се подпираше на сопата си и ми се хилеше дружелюбно! Гъсти мрежи бръчки покриваха цялото му почерняло лице, а на главата му бе затъкнат рунтав калпак. Палчите му бяха затъкнати в пурпурночервено елече, а от потурите му стърчеше вития край на Змейска лула.
- Искате ли ракия, господине! Най хубавата в цяла Сливенска област! Ей там горе на баира в манастира на войводата я добиват. По тайна рецепта. Бистра е като сълза. Горчи кат любовна мъка и пробива сърцето кат хайдушка кама. Пийнете ли от тая ракия, гусине, нивгаш не ще я заборавите!
Понечих да викна децата, но чилякът поклати глава.
- Там, дека ще ви водя гусине, не пущат деца и жени, гусине!
Повиках Кейт и я помолих, да влезе в манастира и да разглежда иконите, кандилата и свещниците, докато ме чака. Обясних й, че ще се забавя максимум 15 минути и взех част от парите в чантичката й в себе си.
По пътя, който минаваше право през реката се спрях и събух обувките си. Исках отново да усетя под голите си ходила малките бели камъчета, заоблени от течението. По средата се спрях, съзирайки в далечината зловещите изкорубени каменни стени на крепостта.
Като бях малък другите деца от Жеравна никога не ме пускаха да ходя с тях там в жарките дълги следобеди, затова веднъж ги проследих. Още преди да съм доближил крепостта чух ужасните писъци. Приличаха на писъци на малки деца, пищящи насред гората.
ИИИИИИИИ-ИИИИИИИИ
В онзи ден се бях прокраднал на пръсти и бях надникнал измежду масивните камъни. На два побити в земята кола бе опънато дебело въже, напоено с кръв. На него висяха за малките си крачета пухкави зайчета.
Те се танцуваха на въжетата, тресейки се ужасно, гледаха ме с ококорените си очички и пищяха като малки деца, докато децата от селото ги деряха живи.
ИИИИИИИИ-ИИИИИИИИИ
Чилякът отново ме поведе право през реката, която ромолеше чиста и искрена. От другата страна на речното корито имаше тревиста клисура, която досега не бях забелязал.
Каменни стъпала водеха до гъсто обрасла с трева могила, в която съзрях малка дъбова вратичка. Отдалеч никой не би могъл да различи постройка с врата в това, но в идеята се криеше адски чар.
Чилякът почука три пъти и вратата се отвори.
Озовах се в малка кръчмичка, по чийто тъмни маси и тезгяхи се облягаха мързеливо уморени чиляци с червени потури и бели ризи. Във въздуха се носеше миризма на билки, на чисти кристални високопланински концентрати, на хмел и омара.
Кръчмарят беше едра космата грамада с чиста риза и огромен пухкав калпак кимнат настрани в абсолютна симбиоза с килнатия му рунтав мустак.
- Не сте тукашен, гусине. От кой край сте?
- От София съм.
- И сте дошли чак дотук за нашта прословута манастирска ракия, предполагам.
- И това! – усмихнах се хитро – И заради сънищата… Все го сънувам този ваш град!
- Сънища, а! – погледът на кръчмаря се изостри – За сънища и тълкувания си имаме Вещерка. Всичко знай и всичко ще ти кажи! Освен другуто гони магии и духове, и рани цери… На Опълченска живее. Лесно ще я намериш.
- Е засега нямам нужда!
- Ооо, вервай ми гусине! – размаха пръст кръчмаря – Може и да заимаш!
- Ще ми сипете ли една бъчвичка от ракийката?
- Разбира се гусине! 80 евро, гусине!
- Вие луди ли сте?
- Упитайте една чашка гусине! – Кръчмарят продължаваше все така протяжно да се усмихва, докато отсибваше в дъбова кана течност, по бистра от сълзите на новородено. – Дяволска ракия е тва, нищо че я правят монаси. Гат я упитате и двойно на туй ше дадете.
Само аромата й ми завъртя главата. Допрях малката кристална чашка о върха на езика си и изгълтах чистата течност. Тялото ми за миг изгоря отвътре, сякаш преминало с ултразвуков асансьор през адските огньове, после се прероди, но в някакво друго измерение, на чистата неподправена радост, в всички бяха ужасно щастливи и усмивките им се отлепяха от лицата им, за да ми проговорят.
- Казах ли ви гусине! Ей го на, вече не сте тук с нас.
Протегнах се да го докосна. Исках да докосна пухкавите му мустаци и да поровя малко в тях. Вече ги докосвах наум. Те бяха като пухкави облаци, като захарен памук, пухкав и порест.
Дълбоко в себе си осъзнавах, че дори и най сериозното ми напушване с колегите от офиса миналата Нова Година, дори и тревните оргии с Кейт, не можеха да се равняват по никакъв начин на това. Това беше друго измерение на опиянението, съвсем друга плоскост, която дори в сравнение с халюцинации, породена от предозиране с ЛСД би изглеждала далечна и недостъпна, отделена от тях със златна порта, високо в небесата, охранявана от звездокрили ангели, впръскващи неземни мелодии в ушните отверстия с малките си тръбички.
- Гусине! Ще ви го кажа сега и ще ви го кажа само веднъж! – каза кръчмарят, чийто глас изведнъж бе станал адски сериозен. Бе изчезнал и добродушният Добруджанския акцент. Сериозността в гласа му някак съвсем не подхождаше на цялата радост и песнопение, които ме заобикаляха. – Утре има слънчево затъмнение, гусине! Тук не го е имало от 40 години, гусине!
- 40 години! – повторих аз като насън – Ами че това е адски много време!
- Не е безопасно за децата Ви гусине! – очите на кръчмаря бяха изпитателно вперени в мен – Махнете децата от града! Вземете хубавата си женичка и дечицата и се махайте!
- Махайте? – запитах аз някак унесено.
- На всяко затъмнение тук има жертвоприношение на бог Тангра!
Изобщо не бях осъзнал, как се бях озовал навън, на хладния мартенски въздух, а опиянението ми бързо си проправяше път извън тялото ми, като отдалечаващ се морски отлив.
Нещо издуваше единия ми джоб и аз блъкнах да го извадя. В ръката си държах малка каменна фигурка на гола бременна дебелана, която бе обгърнала с ръце издутия си корем. Каменната й глава изобразяваше чепка грозде.
В съзнанието ми остана да ехти една единствена дума! Жертва? Не! Жертвоприношение ли бях чул? Това ли беше думата?
Вечерта сложихме децата да легнат и отново се любихме. Сексът бе слаб и безволев, а нещастния ми пенис висваше безпомощно, всеки път, когато се опитвах да проникна в нея. Накрая се отказахме. Кейт се нацупи и се обърна на другата страна.
Аз се отпуснах в мокрите чаршафи, облян в собствената си гореща пот.
Цяла вечер думите се бяха въртяли в главата ми като някаква шибана въртележка, обсипана с метални шипове, забиващи се при всяко нейно въртеливо движение, все по-дълбоко в мозъка ми.
„Махни децата!”
„Жертвоприношение!”
Събудих се на сутринта. Не съм сънувал нищо, а и да съм сънувал нещо, не помня. Нарочно бях залостил снощи вратата, за да не кръстосвам нощем из горските дерби. Затова пък, прозорецът зееше широко отворен, а завесата се вееше на утринния вятър като наметалото на забързан вестоносец, забързан към шатрите на хана.
Сутрин обикновено съм в ерекция. Малкият ми приятел е надигнал главичка и надига чоршафите. По навик бръкнах с ръка да го погаля, а другата ми пропълзя по меката топла гръд на спящата Кейт! „Циците й все още бяха най-перфектните цици на света!”
Между краката си не напипах нищо! Нямам предвид отпусната пишка. Не! Този път не напипах абсолютно нищо. Само мека гъста окосменост и две влажни срамни устни, дълбоко заровени в нея като съкровище.
Ощипах се няколко пъти, за да се събудя най-после, но пенисът ми продължаваше да липсва, колкото и да опитвах и да бърках в срамните си устни за да го извадя. Те от своя страна се навлажниха още повече и усетих непозната вълна на възбуда, каквато не бях изпитвал никога досега. Тези устни таяха желанието да поемам, а не да прониквам.
Ощипах се отново и погледнах ужасено към Кейт. Възможно ли бе да ми е отрязала чепа, докато съм спал? Или пък сам да съм го отрязал!
Точно тогава забелязах циците. Под цепката на пижамата надничаха малки стегнати сочни гърдички, чийто зърна, набъбнали и поруменели, се търкаха в грубата повърхност на пижамата, пращайки на мозъка ми сигнали за приятно раздразнение.
Скочих от леглото, като изстрелян с трамплин и се озовах пред огледалото. Оттам с широко отворени сини очи ме гледаше красивото лице на момичето, което бях видял вчера на площада.
Опитах се да обясня на Кейт, но тя като чу историята ми първо ме нашамари, а след това ме изхвърли навън, като ми поръча да кажа на Пол, да престане с глупавите си шегички.
В общи линии не се получи като по филмите. По филмите когато някой променеше външния си облик, примерно превърнеше се в жена, той отиваше при гаджето си, в скоби, жена си, разказваше й за най личните им моменти заедно, като подробностите около първата целувка, цвета на любимите й гащи и другите работи които само двамата знаят. Като чуеше това половинката веднага се връзваше и двамата заедно намираха начин да развалят магията и да върнат предишния му облик.
Сега определено не стана така. Лутах се сам из празните утринни улици и се чудех, кога точно ще се събудя, но паренето на студения утринен вятър, докосващ малките ми гърдички под пижамата, студенината на каменните павета под ходилата ми, допира на фините ми нежни пръстчета с витрините на малките магазинчета, бяха адски истински.
На една от стъклените витрини на малките магазинчета среднощен злодей бе изписал с шпрей с огромни червени букви.
ОСАКАТИ МЕ!
Тогава дойде мъглата. Тя забули пътя, малките къщички, керемидите по покривите, навъсените кладенци, черните врани накацали по невръстните тополи, в гъсто сиво мляко и ме застави да блуждая, като сянка.
Дървената табелка закована за потъналия в сивкави лишеи дувар, ме информира, че това е улица „Опълченска”! Значи вещерката живееше някъде наблизо.
- ВЕЩЕРКЕЕЕЕЕ! ВЕЩЕРКЕЕЕЕ! –развиках се аз с новичкия си женски глас, а може и да съм се разревал.
Дървената порта на една от по малките каменни къщурки-джуджета се разтвори с ужасно злокобно скърцане и кокалест пръст ме покани да вляза.
Скелетоподобна бледна старица, губеща белотата си в черни шалвари, сновеше нагоре-надолу из малка тъмна стаичка, пропита с дъха на тамян и ми посочи чердже, върху което да се настаня.
По стените висяха връзки мащерка и разни треви на снопове, щавени кожи, скелетчета и черепчета на малки горски животинки, някои от които не бих могъл да разпозная, дори с биологично учебно помагало под ръка.
Старицата сновеше около мен като лешояд около мърша и повтаряше.
- Загубена душа! Загубена душа!
- Ти вещица ли си? Ти ли ме превърна в жена? – рекох аз.
В очите й се четеше някакъв дивашки лудешки блясък и тя ги впери болезнено в моите, сякаш пробиваше ирисите ми с карфица.
- Как те викат? – изрече бавно тя с дрезгав ръждясал с годините глас.
- Пол!
- Отдека си, Пол?
- От София!
- Как се викат Вашите?
- Това важно ли е?
- Как се викат Вашите?
- Баща ми е Иван! Майка ми е Мария!
- Ти си загубена душа, Пол! – изрече старицата като заклинание – Знаеш ли къде си попаднал? Знаеш ли в коя година?
- 2006?
- Грешка! – изкряка дъртата и навря кокалестия си пръст в сгъвката между скулата и окото ми – Годината на Бог Тангра! Знаеш ли кой е той!
- Знам за Мадарския конник! Изрязан е в скала. – Почесах се по темето, забравяйки че вече съм жена и рискувайки да счупя нокътя. - Конникът е пронизал змей, ако си спомням правилно! Това май е Тангра, нали така?
- Бабини диветини! – махна с ръка старицата – Онова е просто рисунка. Бог Тангра е божество! Най-силното божество! Най-кръвожадното! Почитали са го още древните траки! Той е Богът Слънце! Създател е на всичко живо! Тук още го почитат…
- Кой го почита?
- Няма значение! На слънчево затъмнение, когато луната закрие слънцето, бог Тангра умира. Силата му изчезва. Това значи, че изчезват и магнитните полета, които държат цялостта на това място.
- Те ли ме направиха на жена?
- Не точно! – бабето като че ли се замисли – Виждаш ли, когато се разтроят магнитните полета на толкова силен магнитен център, какъвто е Жеравна, е възможно…
- Какво е възможно?
- Възможно е души да излизат от телата си, така както планети излизат от орбитите си, когато бог Тангра умира.
- Планети излизат от орбитите си?
- Да! – изграчи старицата. Гласът й изскочи като кучешки лай. – Планети излизат от орбитите си и слънца угасват, когато бог Тангра умира. Загиват цели слънчеви системи. Разбираш ли ме?
- Не! – признах си чистосърдечно аз.
- Както и да е! – рече старицата - Когато паднат магнитните полета, които придържат душата, закачена към тялото ти, тя е свободна да поеме, по който си път избере.
- Значи душата ми просто ей така е пожелала да влезе в друго тяло!
- Да! Някое, което си е набелязала по рано!
- Искаш да кажеш, че аз съм искал да стана жена? – ужасът в гласа ми прозвуча някак прекалено театрално.
Бабето не отговори.
- А какво е станало с моето тяло?
Старицата почти опря кривия си в нос в моя. Поех в ноздрите си ужасния й дъх на леш.
- Другата душа, тази на момичето, обитава твоето тяло.
- Добре! – предадох се аз. - Не знам, какъв театър разигравате тук, но ще те питам само още едно нещо. Можеш ли да развалиш магията? Да ми върнеш тялото имам предвид? И колко ще ми струва?
- Колкото ти се отдели от сърцето, господине! – вдигна рамене бабето – Намери момичето! Доведи го тук. После отиваме в Златоград. Там магнитните полета са слаби и ще ти върна тялото.
- Добре! – Ударих с юмрук по земята с едно финализиращо движение и се изправих. – отивам да намеря момичето и веднага се връщаме.
На входа се спрях и видях намръщеното си отражение в криво счупено огледало, омацано с паяжини.
- Момент! Къде да намеря момичето?
Старицата някакси се бе телепортирала в другия край на стаята в масивния люлеещ се стол. Липсваше й само черната гарга на рамото, която да програчи тревожно и зловещо.
- Че аз отде да знам? Това е нейното тяло, нали. То само ще я намери.
- Обзалагам се, че е така. А къде ще я намери.
- Виждаш ли меденото канче на портала?
Меденото канче на портала, висящо на побит накривво пирон, бе самотно и добре излъскано.
- Е, и какво за него?
- Празно е.
- А аз какво се очаква да направя! Не виждаш ли, че съм излязъл по нощница.
- Сложи си пръстенчето вътре!
На кутрето ми блестеше малко пръстенче с диамант. Какво пък, казах си. Не беше мое. Тя да му бере грижата, която и да е тя.
Пръстенчето леко издрънча, когато тупна в празното канче.
- Ще я намериш, където си я видял за пръв път! – съдбовно изрече старицата.
- Значи на площада! Видях я на площада!
- Не! Казах, където си я видял за пръв път!
Навън отново ме забрули грубият утринен вятър и аз загърнах малките си гърдички в пижамата си. Позамислих се и се върнах обратно.
- Имаш ли да ми дадеш одеало, или нещо от тоя сорт. Навън е адски студено.
Старицата въздъхна и се изправи като сянка. Движенията й бяха някак плавни. Взе брадвата, подпряна на камината и една от кожите, закачени на стената.
- Кажи ми за жертвоприношението! – рекох аз, докато ме завиваше в една от кожите, които свали от стената. Не свалях очи от брадвата в ръката й, която държеше все едно е детска играчка.
- Вярата в бог Тангра е родена някъде в този край! Затова тук се извършва ритуала по раждането му. Чужденците биват принесени в жертва.
- Защо?
- Защото това е единственият начин, слънцето да се освободи от Сянката и бог Тангра да се роди наново. – прошепна старицата, сякаш я бе страх, че някой ще я чуе - Както ти казах бог Тангра е кръвожаден Бог. Може да се върне към живот единствено чрез жертвоприношение. Кръвта на жертвата изсмуква негативната енергия, която го убива и я пренася другаде? Когато Слънцето се освободи от сянката на Луната и възстанови силата си, някъде се ражда Черна Планета.
- Черна Планета. – повторих аз като насън. Бях виждал Черна Планета някъде. Бях сънувал Черна планета, която изяжда слънцето. – Къде се ражда Черна Планета?
Старицата махна с треперлива ръка, сякаш бързаше да прекрати разговора.
- Някъде! В друга звездна система. Не знаем къде! На милиарди светлинни години оттук. Достатъчно далече!
- Кажи ми за Черната Планета! – усетих, че треперя като трескав. Бях хванал старицата и я разтърсвах лудешки, рискувайки да откача главата от крехкото й тяло. – Какво е Черната Планета?
- Достатъчно! – Старицата докосна челото ми. Направи кръстен знак с ръка, движейки устните си в непознато древно заклинание и ми връчи брадвата. Вратата се хлопна под носа ми.
Загърнах се в кожата и поех към гората. Там, където за пръв път бях видял момичето в съня си.
В гъстата мъгла дърветата се бяха превърнали в сенки, които вибрираха в собствените си очертания. Луната в оловносиньото небе бе разкривено зло око, което от време на време надникваше иззад поредния черен облак, за да ме шпионира. Под заешките розови пантофки на жена ми пукаха сухи съчки. Студът бе смразяващ, проникваше през кожата, с която се бях загърнал, през порите на собствената ми кожата, през подкожната ми мазнина.
Имаше нещо, което бях забелязал в отражението си в огледалото, на излизане на дома от старицата. Нещо в черните като катран очи, в които плуваха звезди. Очи, които не бяха мои, а принадлежаха на непознатата девойка. Нещо в игривия ми блясък, което ме навяваше на мисълта, че може би съм влюбен.
Някъде в далечината изграчи сова. Припомних си приказките, с които ме бяха плашили като малък. В полунощ дяволите, ламите и самодивите се събират в клоните на старо дърво. Натъкнеш ли се на дяволското сборище, задават ти три гатанки и ако не отговориш, те изяждат с костичките. Така разправяше баба.
Какво пазеше от злите сили. Брадва и какво още? Чесън? Тамян?
В отговор на совата, навсякъде около мен се разнесе детски плач, а мъглата се сгъсти. Вече не виждах почти нищо, а само си пробивах път с нежните си ръчички през сплъстената димна сметана.
Очите на последните къщички на ръба на Жеравна бяха изчезнали отдавна. Детският плач се засили.
Много е лесно, разправяха, да се загубиш в гората, когато чуеш лисицата да лае. Лаят й напомня детски плач.
Имаше и едни други, малки пухкави неща, които издаваха звуци, като детски плач, когато ги деряха, но не исках да мисля за това сега.
Нещо помръдна в мрака. Силуетът изчезна зад едно дърво и аз хукнах след себе си.
Преследвахме се известно време, но аз вече знаех, че гоня единствено себе си. Всяко следващо дърво бе като парче счупеното стъкло на бабичката, в което се отразяваше мъжкия ми еквивалент.
Много е стряскащо да тичаш по заешки пътъци в гората нощем, насред мъгла, толкова гъста, че можеш да я срежеш с електрически трион, и изведнъж да се натъкнеш на самия себе си.
Всъщност е донякъде успокояващо, защото си очаквал върколак, демон или друго дяволско изчадие, а не точно себе си, поне до момента, в който осъзнаеш, че зад собствените ти очи те гледа някой друг.
Онзи другият се бе спънал и проснал на земята, а аз оставих брадвата настрана и се метнах отгоре му. Притиснах го с тялото си, което не бе толкова тежко колкото ми се искаше. Усетих се, че дишам по учестено, отколкото би трябвало и че зърната ми са по-твърди и чувствителни от когато и да било.
Момичето в тялото ми бъркаше под пижамата ми със собствените ми ръце, докосна връхчетата на зърната ми и по цялото ми тяло се разля топла гореща струя емоция.
Момичето в тялото ми смъкна долнището на пижамката ми и загали с дебелите си пръсти клиторчето ми.
Не можех да се удържам повече. Между краката ми бушуваше буря, каквато не бях изпитвал до този момент и аз разтворих крака. С треперещи пръсти извадих члена си, сега притежание някой друг и го наместих дълбоко между горещите си влажни срамни устни.
Тялото ми изпъшка и погледите ни се срещнаха. В очите му видях онази другата, която за пръв път изпитваше възбудата на това, да се озовеш от другата страна на огледалото.
Пенисът й проникна дълбоко в мен и аз изскимтях от удоволствие. Започнах да придвижвам ханша си нагоре-надолу, все по-бързо и по-бързо, а другото ми аз запъшка от удоволствие. Тялото ми зарови пръсти в мекото ми гладко дупе и ме надяна още дълбоко върху дебелия, твърд член. Божичко, никога не бях предполагал, колко е хубаво. Момичето ме притегли ме към себе си и впи устни в твърдото ми зърно.
Ехото разнесе страстните ми вопли, а в отговор съвсем наблизо закачливо издрънча камбанка.
Огледах се. Бяхме заобиколени от кукери с факли и сопи. Човешки тела в черни и бели дългокосмести кожи, закичени с камбани, сушени плодове и гевреци, лицата им закрити от космати маски на озъбени рогати дяволи, на клюнести хищни птици, на злобни демони с усти, разтеглени в кръвожадни усмивки. Разнесе се далечна свирня на гайда и на тъпан.
Просто се бяха наредили в окръжност около нас и ни наблюдаваха. А после изчезнаха така загадъчно, както се бяха появили. Танцуваха измежду дърветата старинни лудешки танци, размахваха малките си факли и биеха на малките си тъпани, което изглеждаше адски подлудяващо в съчетание със свирнята на гайда.
Прииска ми се да скокна и да хукна след тях. Свирнята на гайда бе някак толкова игрива. На човек му се приискваше да припне като младенец, да заиграе между дърветата, да подрипва и да подскача, да пее и подпява, докато събуди самодивите и Караконджулите и завърти с тях Дяволското хоро.
Момичето в тялото ми тяло стисна със силните си ръце дупето ми и ме наниза за пореден път на пениса си. Изпищях и започнах лудешки да се мятам нагоре-надолу, а насладата, която изпитвах в този момент ме побъркваше.
Не помня, колко време мина. Часове може би на бясно чукане, на пот капеща и сливаща се с друга пот, на тела, чиято роля бях объркал, танцуващи едно в друго, на страст и стенания, които преливаха в лая на лисиците и далечната свирня на тъпан.
- Все още ли си искаш тялото? – попита ме накрая тя.
- Не! – признах си чистосърдечно аз и я целунах по челото адски нежно. Тя закачливо прокара езичето си в ноздрата ми, гъделичкайки носната ми кухина и аз прихнах да се смея. Езиците ни се оплетоха, като топка съвкупляващи се отровни змии в дупката си и тя отново проникна в мен.
Момент. Нещо не беше наред. Нещо напираше да се отличи насред далечната свирня.
Някъде на третия тур чукане чух писъците. Не собствените си. Не на момичето. Чух писъците на Кейт, които някак бяха успели да надвият детския плач, свирнята на гайдата и ударите на тъпана и отекнаха насред гората.
Извадих пениса й от себе си, навлякох долнището на пижамата и грабнах брадвата.
Сигурно съм взел разстоянието до каменистата пътека на един дъх, защото времето в което бях препускал през гората и дърветата, които се бяха превърнали в размазани кончета на побъркана въртележка, ми се бе сторило като стотна от секундата.
От гъстата мъгла изплуваха два зловещи силуета на кукери. Единия мъкнеше със себе си Кейт, а в другата си космата лапа държеше факла, а другият държеше двете ми деца, които надаваха неистови писъци и търкаха подутите си червени очички с юмручета.
Намирахме се на кръстопът. От съседните улички през мъглата към нас се задаваха пламъчетата на още факли.
- Ще го кажа само веднъж! – изсъсках – Пусни жена ми, копеле проклето! А ти – посочих другия с брадвата – пусни децата ми!
Кукерите не реагираха. Или не разбираха български или ритмичното бумтене на тъпана ги беше вкарало в някаква особена фаза делириум, който ги караше леко да се поклащат.
При първият замах с брадвата във врата на единия се разтвори черна рана, от която запръскаха катранени фонтани кръв. Вторият удар разполови главата на втория по средата и плисналия фонтан обагри Тони и Ани с черни вади.
Първият кукер се влачеше на четири крака по земята и се опитваше да затвори зейналата кървяща рана във врата си с ошав. Поднесох факлата към козината му и той се превърна в жива факла.
- Хайде, Кейт! Кейт, за Бога!
Кейт трепереше. Бе се опряла на каменния дувар. Ръцете й трепереха, а от широко отворената й уста се стичаше тънка струя лига.
Огънчетата на факлите в мъглати, криволичещи по малките улички към нас се приближаваха все повече. След по-малко от минута щяха да бъдат тук.
Коленичих пред Кейт и стиснах треперещите й ръце.
- Слушай, Кейт, не знам за кой ме смяташ, но сега това няма значение! Чуваш ли ме! Гледай ме в очите, Кейт! – една сълза, отделила се от окото й, капна в моето. Ръчичките й се разтрепериха още по-силно в моите. – Който и да съм. Слушай ме! Който и да съм! Аз съм тук да ти помогна! Тук съм, за да спасим децата. Да махнем децата от тук, Кейт!
Почувствах, че сам не мога да се сдържам повече и от очите ми бликнаха горещи сълзи.
- Онези ще ги пречукат, повярвай ми, Кейт! Ако не ми помогнеш, няма да се справя сам! Никога не бих могъл да се справя сам! Моля те, помогни ми!
Ръцете й спряха да треперят и погледът и се проясни. Връчих й Тони, а аз самият грабнах Ани, стиснах я за ръката и двамата заедно побягнахме по кривите улички, подгонени от огньовете, свирнята на гайда и ритмичните удари на тъпан.
Скоро достигнахме до страноприемницата, която в момента изглеждаше много по-зловеща от преди и нахълтахме в ландроувъра, паркиран отпред. Благодарих на Бога, че си държах резервни ключове под седалката.
Точно като по филмите, изпървом ландроувъра отказа да запали. Озъбени чудовищни лица се налепиха по стъклото, а децата се разпищяха още по силно.
Отнякъде се разнесе острия моторен рев на резачка. Злобните лица от лявата страна на автомобила изчезнаха. Огромен черен кукер с рога, въоръжен с моторна резачка тичаше насам, подскачайки леко като на хоро, на всяка стъпка, размахвайки моторната си резачка.
- ЗА БОГА! – изпищя Кейт! – За Бога, да тръгваме.
Моторната резачка се вряза в задното стъкло и мина на сантиметри от главичката на Ани.
- Ани! Тони! Лягайте на земята веднага. – изкрещях.
Ландроувърът най-после запали и потеглих на газ, разпръсквайки кукерите.
Бяхме вече на няколко километра от Жеравна, когато кървавочервения диск на слънцето се показа над черните склонове, като разтваряща се рана, от която скоро щяха да заструят тънки пръски кръв.
- Паркирах колата встрани от пътя и хванах ръката на Кейт в моята. Тя отново се бе разтреперила като малко зайче и се сгуши в мен.
- Ти! Ти наистина ли си Пол? – изплака тя.
- И да и не, Кейт! – отвърнах - Така или иначе трябва да се върна там!
- Не! Не те пускам! Който и да си! Която и да си.
Кейт ме притисна още по-силно и почувствах мокрите й от влага зърна да се търкат в моите.
Устните ни се сляха в едно. Само жена би могла да целуне така друга жена.
- Сега трябва да се върна там, Кейт! Има някои неща, които трябва да знам. Някои неща, които трябва да разбера. – целунах я по челото - Но ще се върна при теб, Кейт! Може би няма да съм същия, какъвто ме помниш, но ще се върна при теб, обещавам ти.
Загърбих джипа, като се помъчих да не обръщам внимание на тихото клипане на жена ми и уплашените погледи на децата ми, залепени за стъклото и поех обратно към Жеравна.
Слънчевият диск потрепери. По очертанията му бавно започна да се приплъзва един друг диск, изкован от мрак, той за момент обгърна света в полуздрач.
Площадът Средоряка бе пълен с хора. Кукерите мълчаливо наблюдаваха черните мраморни стълби, които водеха до огромния вековен бор, чийто корени се разстилаха, няколко метра по-надолу, чак до подножието им, където потъваха в малко езерце.
От двете страни на черните мраморни стълби бяха наредени още малки каменни фигурки на тлъстата бременна жена с глава на гроздов чеп.
За ствола на дървото бе завързан шведа, с който се бях запознал снощи в страноприемницата. Дебели въжета притискаха челото му към дървесната кора, пълзяха по гърдите и краката му, обездвижвайки го. Очите му се въртяха наляво-надясно като очите на уплашено животинче, заклещено в дупката си.
Тъпаните продължаваха да бият, а гайдата замлъкна. Разнесе се песнопоние, което започна с леко мърморене, тихо като заклинание, а после премина в песен.
„Снощи ми се
дете роди
мажко дете
Бела Бога.
Митровден й отговаря.
По мен иде ден Божи.
Он е кръстил небо.
Он кръсте
мажко дете,
мажко дете Бела Бога!”
Вещерката подаде на кръчмаря, обвит целия в бели кожи ритуална кама и той коленичи пред нея и целуна кокалестата й ръка. Бавно заизкачва черните мраморни стълби.
- Велика Майко! – изрече кръчмарят - Богиньо на траките. Богиньо на плодородната земя. Господарке на всичко и на всички. На всичко що е живо и на онуй що не е. Ти си всеобхватна, майко! Ти си всемогъща сила, която определя ритъма на живота. Вселената е рожба твоя! Дари със златния си венец бога Слънце, избави го от черните му окови.
- А ти какво ще ми дадеш? Какво ще ми дадеш! – изкиска се старицата.
Черният диск на Луната вече почти бе преполовил Слънцето, от което бе останал бледен сърп. Скоро светът щеше да потъне в пълен мрак.
- Ще ти дам клепачите му, Велика майко! – Кръчмарят изряза клепачите на Шведа. Кожата се отдели и откъсна със звучно пляскане, а отдолу се показаха оголените нерви. Шведът запищя и аз знаех, че скоро няма да спре.
Кръчмарят подаде ритуалната кама на кмета. Кметът я захапа и бръкна дълбоко в очните кухини на шведа с едно рязко движение. Изтръгна очите, които за миг се задържаха на очните нерви, които най после се скъсаха и заръсиха навсякъде потоци черна кръв.
- Аз пък ще ти дам очите му, Велика майко! – изрече кмета. Слизайки по стълбите той подаде ритуалната кама на съсухрено бабе и остави очите в паничката на вещерката, до клепачите, които бе оставил там преди малко кръчмаря.
- Аз пък ще ти дам носа му, Велика майко! – изпищя бабичката, а шведа се разпищя още по-сърцераздирателно, като малко дете.
Когато бабето отчупи носа на шведа, от раната му бликна кръв. Кръвта вече бе образувала локвичка в краката му и се стичаше по улеи, издълбани в корените на дървото, които я отвеждаха до малкото езерце.
Не можех да издържам повече и затворих очи. Чувах само писъците, ужасяващите нечовешки писъци. По ужасяващи и от тези на живите зайчета, с които с приятелите ми деряхме живи като малки, а после в съня ми ме преследваха малки одрани пищящи зайчета.
- ИИИИИИИ- ИИИИИИИ!
Затиснах ушите си с ръце, но болезнения рев, продължаваше да бучи в черепната ми кутия, а също и гласовете. Жестоки, но и някак тържествено церемониални.
- Аз ще ти дам ушите му, Велика Майко!
- Аз ще ти дам лицето му, Велика Майко!
- Аз пък ще взема топките му, Велика Майко!
Момент! Това беше моят собствен глас. Отворих очи. Видях се как поемам ритуалната кама от ръцете на поредната окървавена бабичка. С тържествени стъпки се отправих към обезобразения ревящ човек, завързан за дървото.
- ИИИИИИИ! ИИИИИИ!
Видях се, как изкачвам черните мраморни стъпала и коленича пред шведа. Видях как вадя пениса му от напоените му с кръв панталони и го налапвам. В устата на тялото ми пенисът му еректира и точно тогава изтръгнах тестисите му.
- ИИИИИИИИ! ИИИИИИ!
Това вече не бяха човешки писъци. Човек не би могъл да издава подобни звуци. Това беше воят на лудостта, като всеки негов тон се запечатваше дълбоко в подсъзнанието за да ражда кошмари до края на живота ми.
Тялото ми изтиска тестисите на шведа в един от улеите и подаде камата на следващия.
- Аз ще ти дам пениса му, Велика Майко! – рече продавачката от сергията, която бе бутала в устата на детето ми захарно петле.
Пенисът на шведа се отдели от тялото, като за момент остана да виси само на кожичката си, а после се откъсна с разпарящ звук.
Изстисканите топки и пенисът на шведа тупнаха в медната паничка на вещерката.
- Добре тогава! – ухили се тя – Аз пък ще взема сърцето му.
Изкачи се по стълбите и разпори с камата стомаха на завързания швед. Бавно започна да измъква червата му и да ги изстисква в улеите. Гъстата му кръв се стичаше по тях в малкото езерце, застинало насред корените на дървото, като мъртво око.
С едно рязко движение старицата направи червена резка между ребрата му и измъкна все още туптящото сърце.
Главата на шведа най-после клюмна.
Вещерката се наведе и изстиска сърцето в един от улеите. Кръчмарят отчупи един от клоните на величественото дърво и от него потече лъскава черна смола.
Смолата и кръвта се смесиха в езерцето, завихриха се в черен кръговъртеж и цялата водна повърхност почерня.
По някое време на представлението краката ми явно не бяха издържали и се бях проснал по очи на земята. Бавно се изправих на лакти и се загледах в езерцето.
Дълбоката черна вода роди малки искрици, които се превърнаха в малки звездички. Една звезда-слънце обсипваше далечна галактика с топлината и светлината на лъчите си. Зловещото кълбо на Черната Планета бавно започна да я поглъща. Колкото по-голяма част от нея поглъщаше, толкова по-ярък ставаше света около мен и слънцето се освобождаваше от хватката на Луната.
Черната планета ме зовеше с далечни ужасяващи гласове. Гласове на болка и агония. Лицето ми се бе озовало на сантиметри от водната повърхност на езерцето, в отчаян опит да зърна, да надникна, какво крие в сърцевината си Черната планета.
Черните й океани се забушуваха и започнаха да плюят по черните си брегове, наситени с черен пясък, черни лъскави пашкули, влажни като плацента. Черни уродливи човешки тела разкъсаха плацентите си и запищяха с гласовете на одраните зайчета.
- ИИИИИИИ-ИИИИИИИИИ!
вторник, 8 юни 2010 г.
КОЖА
КОЖА
Първо виждаше само очите. Може би те го привлякоха. Може би бяха светлините, отразени в тях, така както слънчевото зайче на стената увлича детето в гонитба, така както блясъкът на на фара в нощната мъгла изпълва с радост сърцето на уморения моряк.
Очи, които обещаваха надежда.
Картината бе бледа и мимолетна, като полъх на вятър в главата му. Градина пълна с ябълкови дървета, той се промъква между храсталаци и липи, а отвъд, насред градината, го чака девойката.
Всичко е приказно и призрачно. Бледа приказка пред очите му, вкус на ябълка в устата му и стремеж, копнеж нейде вътре в него към съдба, носеща името на девойката.
После картината започна да избледнява, и той се почуди за произхода й. Това не беше част от неговия мозък. Структурата му бе запазена марка на проектантите на бетонната цивилизация - бетонен град с бетонни улици, без сънища и видения. А сега картината изчезваше, както се бе появила, въпреки, че той отчаяно стискаше зъби, сякаш за да я задържи в главата си още малко.
После отлетя.
Като неземен полъх.
Като послание, пратено през времето и пространството - последния дъх на отдавна мъртво божество-завещание за идните векове..., безплътен призрак-желание, невидим импулс и тръпка - ще го уловиш настроиш ли мозъка си на правилната честота.
Когато всичко изчезна,той знаеше че трябва да притежава девойката.
Очите му се бяха насълзили; той примигна няколко пъти за да прогони влагата. Паузи мокра мъгла се заредуваха с паузи пълен мрак; през това време той се приготви да възприеме девойката в цялост.
Завесите се разтвориха, и ликът й бавно попи в съзнанието му. После чу писъка. Крещеше някой вътре в него, някой, който в последните няколко секунди бе успял да си оплете елече от надежда.
Тя бе поне двайсетина години по-възрастна. Би могла да му бъде майка.
Безмълвният писък бе отправен към Господ. Същият бог, в който той не вярваше.
"Защо,Господи;как така,Господи?"
Защото тя бе красива. Очите й бяха красиви. Красота и тъга струяха от всяко нейно движение. Проза бе въздухът, който дишаше, а издишаше поезия, подплатена със звън на сребърни камбанки.
А тялото бе гротескна подигравка.
Никога не се бе вглеждал така отвътре, винаги бе търсил красотата на куклата, механичните й ласки; сякаш сега някой бе натиснал главата му във вода, и той се бе научил да я диша,сега трябваше да се научи и да плува.
В следващата част от приказката той вече беше на нейната маса (дори не бе забелязал как се озова там) и си разговаряха за незначителни неща. Всяка нейна дума бе песен, а смехът й-манна небесна. Копнеж гореше в сърцето му - той я бе пожелал.
Малко по-късно той бе завел в дома си своята поругана от възрастта Пепеляшка-всичко тук бе част от тазвечершната приказка. Стаята бе полуздрачна, обляна от призрачна мека светлина, разпръсквана от огъня в камината. Сякаш самите мебели излъчваха топлина и уют, сенките им, съживени от буйния огън, си играеха по стените, вливаха се една в друга,увлечени от любовна страст.
Той нежно освободи роклята; тя се плъзна по тялото й нежно, като коприна.
Когато я видя в пълната й красота, той я пожела така, както не бе пожелавал никоя друга.
Това тяло притежаваше мъдростта на вселената. Възрастта бе взела,но и дала - безкрая на небесната шир, нежността на морските вълни, майчината любов.
Сега той бе малкото детенце,което се бе озовало само в тъмнината; тя бе майката, която щеше да удави всичките му страхове в безграничната си любов.
Той боязливо протяга ръка и докосва едната й гърда. Плъзва се по набръчканата като пергамент кожа като по нещо свято, ненакърнено. Докосва зърното.
Тя го поема в прегръдките си. Устните им се сливат в едно. Ръката й се плъзва по голото му запотено тяло като лебед сред морето от влага, нежно обхваща едното полукълбо на дупето му, после продължава към еректиралия член. Той стреснато отскача назад. Знае,че само едно нейно докосване там ще го накара да се изпразни - да крещи и да се гърчи и да пръска струи семенна течност като излязъл от контрол поливен маркуч.
Тя се усмихвас най-нежната усмивка. Започва да отстъпва към леглото,а невидимата нишка,с която са обвързани, повлича и него. Тя се отпуска в кревата като тъжна въздишка...
Той спира вцепенен. Гледа я безумно, без да знае какво да прави, цялата кръв е напуснала черепната му кутия и се е концентрирала на друго място.
-Ела!-прошепва тя.
Ела!
Като по магия се озовава в прегръдките й, в топлина та й, в която сякаш ще се разтопи, обсипва я с целувки. Тя му подава гърдата си, и той я поема в уста като гладно кърмаче; усеща зърното й на върха на езика си.
Тихи стенания-стихове в нощта!
Той триумфално прониква в нея, тя изтръпва, краката й притискат ханша му, пръстите на ръцете й се преплитат с неговите.
Тиха радост-двете тела сега са едно.
Момчето се чука сега. Момчето чука вселената. Момчето пие от нея и се превръща в мъж.
Накрая вселената се взривява в светлина и топлина; двамата заспиват, слети в едно, шептящи:
- Обичам те!
- Обичам те!
Той не сънува приказка. Той сънува желания, влачещи окови. Болезнено отваря очи.
Късно през нощта е. Тя е права до леглото, съблича нещо от себе си. После излиза от стаята.
Той лежи известно време,после решава да тръгне след нея.
Когато вижда проснатото на земята нещо, замалко да изкрещи. Това е кожата й.
А може би просто сънува.
Тихо,на стъпки, излиза от стаята, като насън преминава още една. Студен вятър го лъхва и насочва погледа му към разтворените стъклени врати.
Тя е там отвън сега. Чисто гола в зимната нощ. Лунната светлина огрява тялото й.
Той затаява дъх. Това вече не е възрастна жена, това е приказна, ефирна девойка, сякаш изплувала от мечтите му. Никога не е виждал нещо по-красиво.
"Защо не ми каза?" Той се втурва радостен към спалнята.
Тя го усеща и крещи нещо след него, но той не я чува. Грабва старата кожа, за секунди се озовава до камината и я хвърля в огъня.
Нечовешки писък на агония оглася дома му и той се озърта уплашено. Тя тича насам пищейки, стъпките й странно шляпат.
"Шляп,шляп," кънти в недоумяващата му глава, обаче нито това, нито писъците са достатъчни да го подготвят за това, което ще види.
Когато съществото без кожа изскача в стаята, шокът е толкова силен, че го удря в сърцето. Той пада на колене, а устните му се свиват в безмълвна молитва.
-ЗАШО НЕ ИЗШАКА? - грачи съществото, изплетено от кървави макарони.
-ЗАШО НЕ ИЗШАКА?-крещи с лишената си от устни уста - ОШЕ АЛКО И ШЯХ А ЪМ ТЪОЯ!
Взорът му се замъглява. Вижда как съществото се хвърля през близкия прозорец, чупейки стъклото с тялото си. Успява да се добере до назъбената рамка и поглежда надолу-долу,на заскрежената бяла улица тяло липсва. Има само пурпурно-червени петна.
На четири крака достига леглото, повръщайки по пътя. После най-сетне губи съзнание. Сънува същия кошмар, който ще го преследва години след това.
Сънува,че се разхожда по заснежената бяла улица, когато от една бяла пряспа изскача същесвото без кожа. В един ужасен миг той се озовава лице в лице с него.
-ШЕ Е ОИЧАШ ЛИ? – крещи - ШЕ Е ОИЧАШ ЛИ ЕЗ КОЖА?
Събужда се с вик. Иска му се всичко да е било само сън, но не е.Дупката в прозореца продължава да зее.
После идват сълзите.
Първо виждаше само очите. Може би те го привлякоха. Може би бяха светлините, отразени в тях, така както слънчевото зайче на стената увлича детето в гонитба, така както блясъкът на на фара в нощната мъгла изпълва с радост сърцето на уморения моряк.
Очи, които обещаваха надежда.
Картината бе бледа и мимолетна, като полъх на вятър в главата му. Градина пълна с ябълкови дървета, той се промъква между храсталаци и липи, а отвъд, насред градината, го чака девойката.
Всичко е приказно и призрачно. Бледа приказка пред очите му, вкус на ябълка в устата му и стремеж, копнеж нейде вътре в него към съдба, носеща името на девойката.
После картината започна да избледнява, и той се почуди за произхода й. Това не беше част от неговия мозък. Структурата му бе запазена марка на проектантите на бетонната цивилизация - бетонен град с бетонни улици, без сънища и видения. А сега картината изчезваше, както се бе появила, въпреки, че той отчаяно стискаше зъби, сякаш за да я задържи в главата си още малко.
После отлетя.
Като неземен полъх.
Като послание, пратено през времето и пространството - последния дъх на отдавна мъртво божество-завещание за идните векове..., безплътен призрак-желание, невидим импулс и тръпка - ще го уловиш настроиш ли мозъка си на правилната честота.
Когато всичко изчезна,той знаеше че трябва да притежава девойката.
Очите му се бяха насълзили; той примигна няколко пъти за да прогони влагата. Паузи мокра мъгла се заредуваха с паузи пълен мрак; през това време той се приготви да възприеме девойката в цялост.
Завесите се разтвориха, и ликът й бавно попи в съзнанието му. После чу писъка. Крещеше някой вътре в него, някой, който в последните няколко секунди бе успял да си оплете елече от надежда.
Тя бе поне двайсетина години по-възрастна. Би могла да му бъде майка.
Безмълвният писък бе отправен към Господ. Същият бог, в който той не вярваше.
"Защо,Господи;как така,Господи?"
Защото тя бе красива. Очите й бяха красиви. Красота и тъга струяха от всяко нейно движение. Проза бе въздухът, който дишаше, а издишаше поезия, подплатена със звън на сребърни камбанки.
А тялото бе гротескна подигравка.
Никога не се бе вглеждал така отвътре, винаги бе търсил красотата на куклата, механичните й ласки; сякаш сега някой бе натиснал главата му във вода, и той се бе научил да я диша,сега трябваше да се научи и да плува.
В следващата част от приказката той вече беше на нейната маса (дори не бе забелязал как се озова там) и си разговаряха за незначителни неща. Всяка нейна дума бе песен, а смехът й-манна небесна. Копнеж гореше в сърцето му - той я бе пожелал.
Малко по-късно той бе завел в дома си своята поругана от възрастта Пепеляшка-всичко тук бе част от тазвечершната приказка. Стаята бе полуздрачна, обляна от призрачна мека светлина, разпръсквана от огъня в камината. Сякаш самите мебели излъчваха топлина и уют, сенките им, съживени от буйния огън, си играеха по стените, вливаха се една в друга,увлечени от любовна страст.
Той нежно освободи роклята; тя се плъзна по тялото й нежно, като коприна.
Когато я видя в пълната й красота, той я пожела така, както не бе пожелавал никоя друга.
Това тяло притежаваше мъдростта на вселената. Възрастта бе взела,но и дала - безкрая на небесната шир, нежността на морските вълни, майчината любов.
Сега той бе малкото детенце,което се бе озовало само в тъмнината; тя бе майката, която щеше да удави всичките му страхове в безграничната си любов.
Той боязливо протяга ръка и докосва едната й гърда. Плъзва се по набръчканата като пергамент кожа като по нещо свято, ненакърнено. Докосва зърното.
Тя го поема в прегръдките си. Устните им се сливат в едно. Ръката й се плъзва по голото му запотено тяло като лебед сред морето от влага, нежно обхваща едното полукълбо на дупето му, после продължава към еректиралия член. Той стреснато отскача назад. Знае,че само едно нейно докосване там ще го накара да се изпразни - да крещи и да се гърчи и да пръска струи семенна течност като излязъл от контрол поливен маркуч.
Тя се усмихвас най-нежната усмивка. Започва да отстъпва към леглото,а невидимата нишка,с която са обвързани, повлича и него. Тя се отпуска в кревата като тъжна въздишка...
Той спира вцепенен. Гледа я безумно, без да знае какво да прави, цялата кръв е напуснала черепната му кутия и се е концентрирала на друго място.
-Ела!-прошепва тя.
Ела!
Като по магия се озовава в прегръдките й, в топлина та й, в която сякаш ще се разтопи, обсипва я с целувки. Тя му подава гърдата си, и той я поема в уста като гладно кърмаче; усеща зърното й на върха на езика си.
Тихи стенания-стихове в нощта!
Той триумфално прониква в нея, тя изтръпва, краката й притискат ханша му, пръстите на ръцете й се преплитат с неговите.
Тиха радост-двете тела сега са едно.
Момчето се чука сега. Момчето чука вселената. Момчето пие от нея и се превръща в мъж.
Накрая вселената се взривява в светлина и топлина; двамата заспиват, слети в едно, шептящи:
- Обичам те!
- Обичам те!
Той не сънува приказка. Той сънува желания, влачещи окови. Болезнено отваря очи.
Късно през нощта е. Тя е права до леглото, съблича нещо от себе си. После излиза от стаята.
Той лежи известно време,после решава да тръгне след нея.
Когато вижда проснатото на земята нещо, замалко да изкрещи. Това е кожата й.
А може би просто сънува.
Тихо,на стъпки, излиза от стаята, като насън преминава още една. Студен вятър го лъхва и насочва погледа му към разтворените стъклени врати.
Тя е там отвън сега. Чисто гола в зимната нощ. Лунната светлина огрява тялото й.
Той затаява дъх. Това вече не е възрастна жена, това е приказна, ефирна девойка, сякаш изплувала от мечтите му. Никога не е виждал нещо по-красиво.
"Защо не ми каза?" Той се втурва радостен към спалнята.
Тя го усеща и крещи нещо след него, но той не я чува. Грабва старата кожа, за секунди се озовава до камината и я хвърля в огъня.
Нечовешки писък на агония оглася дома му и той се озърта уплашено. Тя тича насам пищейки, стъпките й странно шляпат.
"Шляп,шляп," кънти в недоумяващата му глава, обаче нито това, нито писъците са достатъчни да го подготвят за това, което ще види.
Когато съществото без кожа изскача в стаята, шокът е толкова силен, че го удря в сърцето. Той пада на колене, а устните му се свиват в безмълвна молитва.
-ЗАШО НЕ ИЗШАКА? - грачи съществото, изплетено от кървави макарони.
-ЗАШО НЕ ИЗШАКА?-крещи с лишената си от устни уста - ОШЕ АЛКО И ШЯХ А ЪМ ТЪОЯ!
Взорът му се замъглява. Вижда как съществото се хвърля през близкия прозорец, чупейки стъклото с тялото си. Успява да се добере до назъбената рамка и поглежда надолу-долу,на заскрежената бяла улица тяло липсва. Има само пурпурно-червени петна.
На четири крака достига леглото, повръщайки по пътя. После най-сетне губи съзнание. Сънува същия кошмар, който ще го преследва години след това.
Сънува,че се разхожда по заснежената бяла улица, когато от една бяла пряспа изскача същесвото без кожа. В един ужасен миг той се озовава лице в лице с него.
-ШЕ Е ОИЧАШ ЛИ? – крещи - ШЕ Е ОИЧАШ ЛИ ЕЗ КОЖА?
Събужда се с вик. Иска му се всичко да е било само сън, но не е.Дупката в прозореца продължава да зее.
После идват сълзите.
НЕКРОФИЛСКИ МЕЧТИ
НЕКРОФИЛСКИ МЕЧТИ
Гробището се намира извън града, но може би градът се намира извън гробището. Всъщност градът лежи и дори се е притаил в подножието му.
Нощем земята бавно плюе труповете си – те още по-бавно изплуват на повърхността, драпайки към нощния отвес с полуразложените си крайници, така както водна лилия разтваря листата си за да приветства слънчевата светлина.
Това е една мъртва плетеница от тела, едно движещо се цяло, стенещо болезнено и монотонно. При това някак със задоволство от факта, че е отново извън хищната примка на земята, отново под далечния купол на звездното небе, милостиво в необятността си.
Има нещо грациозно в начина, по който земята отново предава изгнилите си зародиши в обятията на нощта, която ги поема и приютява.
Първите минути са безпаметни. Плетеницата трупове се движи бавно и безцелно, телата тръпнат замаяни от Събуждането, като новородени, после се борят с празното пространство в черепите си, изстисквайки от него все по-оредяващите си спомени.
Лазят едни върху други и се вплитат едни в други като плетениците червеи запълнили празните кухини в телата им...
Градът ги вика. Същият град, който ги бе погребал и забравил, сега ги зовеше с нощния си шум, с многобройните си светлини, тръпнещи страстно, в очакване, най вече с почти еротичната си жизненост, примамваща ги както биват примамени сперматозоиди от топлото румено ядро-матка.
Казват, че никога никога нищо не се забравя. Подсъзнанието изтласква това, което човек се опитва да забрави някъде дълбоко, както катерчока Грунди бил складирал желъди в скрити тайници в прогнилото дърво, но то остава там под формата на болезнен вътрешен конфликт и чака да дойде съня за да облече сънищата и да представи героите на своя малък градски театър в поредната постановка. Така и Градът без да знае изтласкваше своите трупове отново и отново…
След това те се групират на тумби и бали гнила плът. Повечето са слепи и дупките в черепите им зеят въпросително и донякъде обвинително. Първото, което докопват червеите са сочните меки очи – за тях са истинско угощение.
В центъра на всяка бала има Наблюдател.
Наблюдателите са по-новите попълнения. Те още не са изгубили очите си - най-ценното притежание за обитателите на задгробния свят! Наблюдателите единствени можеха да виждат и да преразказват Града, който по всеки друг начин бе болезнено недостижим - всеки път натам водеше обратно в гробището.
Градът бе като майка, отвърнала се от детето си. Те знаеха това! Едничката им радост сега бе да го наблюдават отдалеч, да му се възхищават, да си преразказват спомените, които им предлагаше.
В една от тези насядали групички Наблюдателят е почти младеж, все още непокапал, с немирна коса, развявана от вятъра. В погледа му се чете тъга или по-скоро примирение.
- Хей момче! – грачи нахално и протяга проядена ръка към него стареца Уи-Уиии – Сигур имаш страхотни очи. Я разкажи нещо. Кажи за кучките у вертепа на булевард “Батенберг”. Още ли развяват гъзо за фуражките от Пето?
Ръката се плъзва по лицето на Наблюдателя, когато докосва мекото око, младежът примигва.
- Дай ми едното!
Младежът уплашено се отдръпва от гноясалата напираща плът.
- Хи-хи-хи. Хи-хи-хи – хили се дебелата леля Грета, която прилича на огромен разпорен кит, под чиято мазна кожа се подават тежки млечнобели облаци китова мас – Хлапе, скоро ще се сдобиеш с доста от тези. – С тържествена усмивка леля Грета разтваря огромния си търбух с величието, с което се разтварят кървавочервените завеси на Болшой театр, и Наблюдателят вижда вътре гърчещото се гнездо червеи. Има нещо магнетично в движенията им и той протяга ръка да ги докосне, но леля Грета, усетила движението му, бързо залоства търбух.
- Нали няма да бързаш, млади глупако? Трябва да се радваш на това, което имаш, докато още го имаш. Хи-хи-хи, хи-хи-хи…
Масата трупове подема веселото хихикане – ХИ-ХИ-ХИ… После труповете осъзнават, че е малко глупаво да се хилят без причина, само защото звучи зловещо и всеобщия хилеж замира.
Когато най-подир се възцарява тишина, г-н Вятър довява тихо детско хълцане. Това е малкия Ванка, който е оставил мама в Града и му е адски самотно и студено тук.
- Искам си мамаааааа!
- Мама я няма, детенце. – злорадо се ухилва стареца Уи-уиии – Обаче и дъртия Уили може да направи туй-онуйцък за теб! Таквизи неща ще ти направи, че да ти стане хуууубавичко...
Ръката му се плъзва по хълбока на момченцето и обелени от кожата си пръсти пръсти алчно се увиват около малкото разядено пишле.
- Дъртия Уи-Уиии ще ти спретне такава хубава свирка, мойто момче, че шъ забравиш и мама и тате.
Момченцето уплашено пълзи в друга посока. Ако имаше очи сигурно би се разревало, но устата му само се разтяга издавайки дълбоки гърлени звуци и смрад на леш.
Леля Грета се ориентира по звука и първа докопва. Гушва го, клати го и го люшка, както се люшка бебе. Запява с дълбокия си гърлен глас, който се носи като вой на тревожна сирена в изоставеното гробище…
Детето вече спи. Труповете, унесени от воя на сирената продължават да се поклащат леко. Търбухът на леля Грета се разтваря за да поеме малкия Ванка.
- Луда ли си вещице! – изсъсква стария Уи-Уиии, когато мляскащия звук достига спуканите му тъпанчета – Ще го излапат за секунди. С кокалчетата.
Мляскащите звуци се усилват. Като голяма мазна вълна.
- Чревца, свежи чревца! – вика Дащния Изъл и влачейки се сред труповете къса от отворената рана в корема си и хвърля нависоко – дреболийките се сипят по труповете и те ги хапват сладко, сладко. Такъв си е Дащния Изъл – миналата седмица дори подари едната си ръка на Бодърстващия Йоханес.
Добрият бригадир Зарево се примъква до Наблюдателя и шепти в ухото му:
- Тя какво прави тази нощ. Отново ли плаче?
Младежът насочва погледа си към улица “Авеню” 35. Всевиждащия му поглед прониква отвъд бетонната маса и вижда инструмента на чувствата на бригадир Зарево.
Тя отдавна вече не плаче.
Бавно и грациозно се придвижва от стая стая и стъпалата й сякаш не докосват земята – като бяла водна птица, която сякаш плува половин метър над водната повърхност. Отваря прашасалите двери на скрина и вади новичка червена рокля. Когато старата се свлича безпомощно по голото й тяло, следвайки нежните й извивки, с новата сякаш цялата стая се озарява от вътрешната й светлина, разпръсквана от червената рокля.
После жаждата за живот, неутолима и непоколебима като бездънното море, отново я понася из къщата така, както буйния вятър носи есенното листо, играе си с него, описва окръжности.
Тя отива в хола и праща двете деца пред телевизора по леглата. Те припкат по стълбите нагоре, взимайки по няколко наведнъж.
Малко по-късно на вратата се звъни. Жената отваря. Човекът отвън държи букет червени цветя и се усмихва неуверено.
Вечерят, сядат на дивана. Смеят се… От смях и закачки те вече са голи и се поклащат един в друг. Ноктите й оставят червени резки по гърба му.
Младежът наблюдава унесено, след което докладва, че и тази нощ тя е сама и яде пуканки и течен шоколад пред телевизора, а по страните й се стичат шоколадови амфибии…
Нещо отдавна мъртво, противно на логиката, го погъделичка игриво, Наблюдателят плъзна ръка надолу по разлагащото си тяло и го пое в длан. Пенисът беше жалка гледка – разяден и потъмнял, почти черен, но все пак пенис.
Колко отдавна не бе мастурбирал? Щаше ли да може пак? Би могъл да изпълзи някъде настрани, където треперещите пръсти на труповете няма до открият и да го лъсне една за здравето на любимата на бригадир Зарево.
Това вълшебно нещо почерня още повече и надигна любопитно главичка. Ерекция след смъртта! Даскалът ми по биология трябва да види това! А преди Лорд Пенис бе просто част от ежедневието – сега обаче беше вълшебство – всяка форма на живот отвъд смъртта е вълшебство.
Никога не го бе правил сред трупове. В леглото – да, в банята, в тоалетната, дори веднъж в класната стая през голямото междучасие, когато остана сам. Едно от момичетата бе подранило тогава – завари го с надута пишка в ръка, опулен глупаво и целия червен. Бяла мъзга изхвръкна като сигнална ракета и се приземи право върху новичката й бродирана рокля! Момичето също се разписка и избяга, а той от притеснение и в бързината си го защипа болезнено с ципа.
Бригадирът го хвана за ръката с дебели, откачени от ставите си пръсти.
- Още ли плаче?
Наблюдателят хвърли поглед към шеметния маратон на двете голи тела в далечината. После се извърна, озовавайки се срещу празните черни дупки за очи в черепа на бригадира.
- Спокойно – брат ти е там и я утешава.
- Добрия ми брат! – кима бригадирът – Миличкия ми добър брат…
Общо взето труповете искат да знаят и затова питат. Наблюдателите разбират рано или късно, че единственото, за което стават е да отговарят на въпросите им, докато още могат. Защото рано или късно, докато спят в черепните им кутии се промъкват малките крадливи червеи и начеват бялата сочна мека маса.
Всеки чифт празни дупки крие своята история.
Нощта губи електрони апатия, когато е в досег с града.
Нощ след нощ Наблюдателите разказват за героите на града, а това разбира се са нощните отрепки – обирджии, пияници, наркомани, просяци, проститутките по ъглите на малките мърляви улички, сутеньорите им, дебнещи като плъхове в мрачни дупки. Това са нощните герои на града. Жените му крият набраздените си с годините овехтели лица зад грим, често перуки крият изтощената като сухи корени коса… Висящи на талази тела, криещи се зад крещящите цветове на мазен лъскав латекс. Гърдите, които би трябвало да са гроздове желание, сега са стока в мрежести бюстиета, дръгливи крака в надупчени чорапи, нервно потропват на асфалта в такт с напрежението и систематичните атака на хладния нощен вятър.
Тук там някой пияница кротко повръща в алеята, а течностите му кротко се изливат в носните кухини на заспал наркоман. Някъде иззад тъмната пресечка се носи тих джаз.
- Хей, искаш ли една свирка? – прекъсва жрицата на нощта оралното излияние на пияндето, подвиквайки на минаващ наблизо стар продрънкан Форд.
- Две на цената на една! – провиква се конкуренцията й от съседния ъгъл.
- Избягах от училище, искаш ли да ме напляскаш?… - крещи третата, която като че е най-напориста – Не? Аз да те напляскам?
Всяка носи в лъскавата си чантичка своите превъплъщения – палавата малка ученичка, която заслужава най-жестокото наказание, садистичната учителка, милата мама, която ще ти даде да сучеш (Кой не иска да засмуче циците на мама?), за двайсетак отгоре може дори мама да те „оправи”.
Градът обича роли! Храни се с живо месо, облечено в роля и ако загубиш своята, той ще хапне твоето живо месо за наказание, че си се отказал от представлението.
Когато идва утринната роса труповете лягат по гръб с разперени ръце, в очакване земята да омекне и да ги поеме отново. Росата пълни очните им кухини, жадно разтворените им, понякога лишени от зъби, усти, пълни ги и малки капчици свежа утринна росаплискат извън басейнчетата си и се плъзгат по съсухрената плът. Когато труповете натежеят земята бавно ги поглъща.
За да изплуват отново следващата нощ още по-изядени от червеите, докато една нощ останат само кокали.
Когато всички си отиват остава само младия Наблюдател като свидетел на будещия се, бавно изплъзващ се от мъртвата хватка на безпаметния сън град.
Две женски ръце нежно го докосват изотзад, плъзват се по страните на лицето му и попиват сълзите му. Той стреснато се обръща и вижда девойката, чиято красота явно продължава да отстоява на разлагащото влияние на смъртта.
- Не помниш ли? – гласът й е изпълнен с мъка. Ако имаше очи може би щеше и тя да заплаче. – Не ме ли помниш…?
Той скача на крака.
- Изобщо не те знам коя си… Мога да си отида когато си искам!
Когато става, обръщай гръб и тръгва, го застига гласа й:
- Обичам те!
Нещо го жегва дълбоко в сърцето. Обръща се – земята бавно поглъща девойката. В главата му се приближават фарове на камион. Две огромни светлини. Двама млади влюбени губят живота си. Споменът е мимолетен, изчезва и се размива като вятър, като оттегляща се вълна…
- АЗ СЪМ ЖИВ! – изкрещява – Чуваш ли – жив съм! Не съм като вас. Просто идвам понякога за да…
Той се запъва. Ами ако наистина е мъртъв. Рови в съзнанието си, тършува из спомените, но там няма нищо и нищо, само крещяща белота.
Отново този глас:
- Обичам те!
И той си спомня като че ли. Не всичко – само фрагменти – усмивката й, особеното чувство при допира на устните й, начина, по който пролетния вятър си играе със златните й коси.
Тя вече почти е потънала и той се затичва натам. Когато се навежда над нея и устните им се сливат, сълзите му капят върху нейното лице, пълнят дупките и тя натежава още повече.
И двамата знаят, че това е последната им съзнателна среща. Утре вечер отново ще са непознати. Защото земята яде спомени и това безмълвно признание в любов е последния фрагмент, последната част от губещата се мозайка.
Как би искал да потънат заедно, вплетени в прегръдка, но той е длъжен да се върне в собствения си гроб. По пътя за натам се обръща за последен път.
- И аз те…
Забравил е думата. Всичко в главата му се губи, просто изчезва. Утре няма да може и да вижда вече – червеите ще са довършили и очите. И тъй като се чувства толкова пезпомощен, той започва да крещи и да вие все едно и също:
- Аз…
Аз…
Аз…
Гробището се намира извън града, но може би градът се намира извън гробището. Всъщност градът лежи и дори се е притаил в подножието му.
Нощем земята бавно плюе труповете си – те още по-бавно изплуват на повърхността, драпайки към нощния отвес с полуразложените си крайници, така както водна лилия разтваря листата си за да приветства слънчевата светлина.
Това е една мъртва плетеница от тела, едно движещо се цяло, стенещо болезнено и монотонно. При това някак със задоволство от факта, че е отново извън хищната примка на земята, отново под далечния купол на звездното небе, милостиво в необятността си.
Има нещо грациозно в начина, по който земята отново предава изгнилите си зародиши в обятията на нощта, която ги поема и приютява.
Първите минути са безпаметни. Плетеницата трупове се движи бавно и безцелно, телата тръпнат замаяни от Събуждането, като новородени, после се борят с празното пространство в черепите си, изстисквайки от него все по-оредяващите си спомени.
Лазят едни върху други и се вплитат едни в други като плетениците червеи запълнили празните кухини в телата им...
Градът ги вика. Същият град, който ги бе погребал и забравил, сега ги зовеше с нощния си шум, с многобройните си светлини, тръпнещи страстно, в очакване, най вече с почти еротичната си жизненост, примамваща ги както биват примамени сперматозоиди от топлото румено ядро-матка.
Казват, че никога никога нищо не се забравя. Подсъзнанието изтласква това, което човек се опитва да забрави някъде дълбоко, както катерчока Грунди бил складирал желъди в скрити тайници в прогнилото дърво, но то остава там под формата на болезнен вътрешен конфликт и чака да дойде съня за да облече сънищата и да представи героите на своя малък градски театър в поредната постановка. Така и Градът без да знае изтласкваше своите трупове отново и отново…
След това те се групират на тумби и бали гнила плът. Повечето са слепи и дупките в черепите им зеят въпросително и донякъде обвинително. Първото, което докопват червеите са сочните меки очи – за тях са истинско угощение.
В центъра на всяка бала има Наблюдател.
Наблюдателите са по-новите попълнения. Те още не са изгубили очите си - най-ценното притежание за обитателите на задгробния свят! Наблюдателите единствени можеха да виждат и да преразказват Града, който по всеки друг начин бе болезнено недостижим - всеки път натам водеше обратно в гробището.
Градът бе като майка, отвърнала се от детето си. Те знаеха това! Едничката им радост сега бе да го наблюдават отдалеч, да му се възхищават, да си преразказват спомените, които им предлагаше.
В една от тези насядали групички Наблюдателят е почти младеж, все още непокапал, с немирна коса, развявана от вятъра. В погледа му се чете тъга или по-скоро примирение.
- Хей момче! – грачи нахално и протяга проядена ръка към него стареца Уи-Уиии – Сигур имаш страхотни очи. Я разкажи нещо. Кажи за кучките у вертепа на булевард “Батенберг”. Още ли развяват гъзо за фуражките от Пето?
Ръката се плъзва по лицето на Наблюдателя, когато докосва мекото око, младежът примигва.
- Дай ми едното!
Младежът уплашено се отдръпва от гноясалата напираща плът.
- Хи-хи-хи. Хи-хи-хи – хили се дебелата леля Грета, която прилича на огромен разпорен кит, под чиято мазна кожа се подават тежки млечнобели облаци китова мас – Хлапе, скоро ще се сдобиеш с доста от тези. – С тържествена усмивка леля Грета разтваря огромния си търбух с величието, с което се разтварят кървавочервените завеси на Болшой театр, и Наблюдателят вижда вътре гърчещото се гнездо червеи. Има нещо магнетично в движенията им и той протяга ръка да ги докосне, но леля Грета, усетила движението му, бързо залоства търбух.
- Нали няма да бързаш, млади глупако? Трябва да се радваш на това, което имаш, докато още го имаш. Хи-хи-хи, хи-хи-хи…
Масата трупове подема веселото хихикане – ХИ-ХИ-ХИ… После труповете осъзнават, че е малко глупаво да се хилят без причина, само защото звучи зловещо и всеобщия хилеж замира.
Когато най-подир се възцарява тишина, г-н Вятър довява тихо детско хълцане. Това е малкия Ванка, който е оставил мама в Града и му е адски самотно и студено тук.
- Искам си мамаааааа!
- Мама я няма, детенце. – злорадо се ухилва стареца Уи-уиии – Обаче и дъртия Уили може да направи туй-онуйцък за теб! Таквизи неща ще ти направи, че да ти стане хуууубавичко...
Ръката му се плъзва по хълбока на момченцето и обелени от кожата си пръсти пръсти алчно се увиват около малкото разядено пишле.
- Дъртия Уи-Уиии ще ти спретне такава хубава свирка, мойто момче, че шъ забравиш и мама и тате.
Момченцето уплашено пълзи в друга посока. Ако имаше очи сигурно би се разревало, но устата му само се разтяга издавайки дълбоки гърлени звуци и смрад на леш.
Леля Грета се ориентира по звука и първа докопва. Гушва го, клати го и го люшка, както се люшка бебе. Запява с дълбокия си гърлен глас, който се носи като вой на тревожна сирена в изоставеното гробище…
Детето вече спи. Труповете, унесени от воя на сирената продължават да се поклащат леко. Търбухът на леля Грета се разтваря за да поеме малкия Ванка.
- Луда ли си вещице! – изсъсква стария Уи-Уиии, когато мляскащия звук достига спуканите му тъпанчета – Ще го излапат за секунди. С кокалчетата.
Мляскащите звуци се усилват. Като голяма мазна вълна.
- Чревца, свежи чревца! – вика Дащния Изъл и влачейки се сред труповете къса от отворената рана в корема си и хвърля нависоко – дреболийките се сипят по труповете и те ги хапват сладко, сладко. Такъв си е Дащния Изъл – миналата седмица дори подари едната си ръка на Бодърстващия Йоханес.
Добрият бригадир Зарево се примъква до Наблюдателя и шепти в ухото му:
- Тя какво прави тази нощ. Отново ли плаче?
Младежът насочва погледа си към улица “Авеню” 35. Всевиждащия му поглед прониква отвъд бетонната маса и вижда инструмента на чувствата на бригадир Зарево.
Тя отдавна вече не плаче.
Бавно и грациозно се придвижва от стая стая и стъпалата й сякаш не докосват земята – като бяла водна птица, която сякаш плува половин метър над водната повърхност. Отваря прашасалите двери на скрина и вади новичка червена рокля. Когато старата се свлича безпомощно по голото й тяло, следвайки нежните й извивки, с новата сякаш цялата стая се озарява от вътрешната й светлина, разпръсквана от червената рокля.
После жаждата за живот, неутолима и непоколебима като бездънното море, отново я понася из къщата така, както буйния вятър носи есенното листо, играе си с него, описва окръжности.
Тя отива в хола и праща двете деца пред телевизора по леглата. Те припкат по стълбите нагоре, взимайки по няколко наведнъж.
Малко по-късно на вратата се звъни. Жената отваря. Човекът отвън държи букет червени цветя и се усмихва неуверено.
Вечерят, сядат на дивана. Смеят се… От смях и закачки те вече са голи и се поклащат един в друг. Ноктите й оставят червени резки по гърба му.
Младежът наблюдава унесено, след което докладва, че и тази нощ тя е сама и яде пуканки и течен шоколад пред телевизора, а по страните й се стичат шоколадови амфибии…
Нещо отдавна мъртво, противно на логиката, го погъделичка игриво, Наблюдателят плъзна ръка надолу по разлагащото си тяло и го пое в длан. Пенисът беше жалка гледка – разяден и потъмнял, почти черен, но все пак пенис.
Колко отдавна не бе мастурбирал? Щаше ли да може пак? Би могъл да изпълзи някъде настрани, където треперещите пръсти на труповете няма до открият и да го лъсне една за здравето на любимата на бригадир Зарево.
Това вълшебно нещо почерня още повече и надигна любопитно главичка. Ерекция след смъртта! Даскалът ми по биология трябва да види това! А преди Лорд Пенис бе просто част от ежедневието – сега обаче беше вълшебство – всяка форма на живот отвъд смъртта е вълшебство.
Никога не го бе правил сред трупове. В леглото – да, в банята, в тоалетната, дори веднъж в класната стая през голямото междучасие, когато остана сам. Едно от момичетата бе подранило тогава – завари го с надута пишка в ръка, опулен глупаво и целия червен. Бяла мъзга изхвръкна като сигнална ракета и се приземи право върху новичката й бродирана рокля! Момичето също се разписка и избяга, а той от притеснение и в бързината си го защипа болезнено с ципа.
Бригадирът го хвана за ръката с дебели, откачени от ставите си пръсти.
- Още ли плаче?
Наблюдателят хвърли поглед към шеметния маратон на двете голи тела в далечината. После се извърна, озовавайки се срещу празните черни дупки за очи в черепа на бригадира.
- Спокойно – брат ти е там и я утешава.
- Добрия ми брат! – кима бригадирът – Миличкия ми добър брат…
Общо взето труповете искат да знаят и затова питат. Наблюдателите разбират рано или късно, че единственото, за което стават е да отговарят на въпросите им, докато още могат. Защото рано или късно, докато спят в черепните им кутии се промъкват малките крадливи червеи и начеват бялата сочна мека маса.
Всеки чифт празни дупки крие своята история.
Нощта губи електрони апатия, когато е в досег с града.
Нощ след нощ Наблюдателите разказват за героите на града, а това разбира се са нощните отрепки – обирджии, пияници, наркомани, просяци, проститутките по ъглите на малките мърляви улички, сутеньорите им, дебнещи като плъхове в мрачни дупки. Това са нощните герои на града. Жените му крият набраздените си с годините овехтели лица зад грим, често перуки крият изтощената като сухи корени коса… Висящи на талази тела, криещи се зад крещящите цветове на мазен лъскав латекс. Гърдите, които би трябвало да са гроздове желание, сега са стока в мрежести бюстиета, дръгливи крака в надупчени чорапи, нервно потропват на асфалта в такт с напрежението и систематичните атака на хладния нощен вятър.
Тук там някой пияница кротко повръща в алеята, а течностите му кротко се изливат в носните кухини на заспал наркоман. Някъде иззад тъмната пресечка се носи тих джаз.
- Хей, искаш ли една свирка? – прекъсва жрицата на нощта оралното излияние на пияндето, подвиквайки на минаващ наблизо стар продрънкан Форд.
- Две на цената на една! – провиква се конкуренцията й от съседния ъгъл.
- Избягах от училище, искаш ли да ме напляскаш?… - крещи третата, която като че е най-напориста – Не? Аз да те напляскам?
Всяка носи в лъскавата си чантичка своите превъплъщения – палавата малка ученичка, която заслужава най-жестокото наказание, садистичната учителка, милата мама, която ще ти даде да сучеш (Кой не иска да засмуче циците на мама?), за двайсетак отгоре може дори мама да те „оправи”.
Градът обича роли! Храни се с живо месо, облечено в роля и ако загубиш своята, той ще хапне твоето живо месо за наказание, че си се отказал от представлението.
Когато идва утринната роса труповете лягат по гръб с разперени ръце, в очакване земята да омекне и да ги поеме отново. Росата пълни очните им кухини, жадно разтворените им, понякога лишени от зъби, усти, пълни ги и малки капчици свежа утринна росаплискат извън басейнчетата си и се плъзгат по съсухрената плът. Когато труповете натежеят земята бавно ги поглъща.
За да изплуват отново следващата нощ още по-изядени от червеите, докато една нощ останат само кокали.
Когато всички си отиват остава само младия Наблюдател като свидетел на будещия се, бавно изплъзващ се от мъртвата хватка на безпаметния сън град.
Две женски ръце нежно го докосват изотзад, плъзват се по страните на лицето му и попиват сълзите му. Той стреснато се обръща и вижда девойката, чиято красота явно продължава да отстоява на разлагащото влияние на смъртта.
- Не помниш ли? – гласът й е изпълнен с мъка. Ако имаше очи може би щеше и тя да заплаче. – Не ме ли помниш…?
Той скача на крака.
- Изобщо не те знам коя си… Мога да си отида когато си искам!
Когато става, обръщай гръб и тръгва, го застига гласа й:
- Обичам те!
Нещо го жегва дълбоко в сърцето. Обръща се – земята бавно поглъща девойката. В главата му се приближават фарове на камион. Две огромни светлини. Двама млади влюбени губят живота си. Споменът е мимолетен, изчезва и се размива като вятър, като оттегляща се вълна…
- АЗ СЪМ ЖИВ! – изкрещява – Чуваш ли – жив съм! Не съм като вас. Просто идвам понякога за да…
Той се запъва. Ами ако наистина е мъртъв. Рови в съзнанието си, тършува из спомените, но там няма нищо и нищо, само крещяща белота.
Отново този глас:
- Обичам те!
И той си спомня като че ли. Не всичко – само фрагменти – усмивката й, особеното чувство при допира на устните й, начина, по който пролетния вятър си играе със златните й коси.
Тя вече почти е потънала и той се затичва натам. Когато се навежда над нея и устните им се сливат, сълзите му капят върху нейното лице, пълнят дупките и тя натежава още повече.
И двамата знаят, че това е последната им съзнателна среща. Утре вечер отново ще са непознати. Защото земята яде спомени и това безмълвно признание в любов е последния фрагмент, последната част от губещата се мозайка.
Как би искал да потънат заедно, вплетени в прегръдка, но той е длъжен да се върне в собствения си гроб. По пътя за натам се обръща за последен път.
- И аз те…
Забравил е думата. Всичко в главата му се губи, просто изчезва. Утре няма да може и да вижда вече – червеите ще са довършили и очите. И тъй като се чувства толкова пезпомощен, той започва да крещи и да вие все едно и също:
- Аз…
Аз…
Аз…
ВКУС НА ЛЯТО
ВКУС НА ЛЯТО
Старостта ми изгнива на семейната веранда, кокалите ми весело потракват при всяко движение на прогнилия люлеещ се стол…
Огненото кълбо там горе само е изпепелило обвивката си, течния огън се е разлял по цялата всеобхватна небесна шир, злато пълни очите на отправилия взор нагоре, злато капе по уморените ми кокаля, това е тежестта на лятното бреме. Човек иска да протегне ръка към леденостудена чаша вода, но ръцете лепнат о майката земя; иска поне да отвори очи да видим златния листопад, но мед покрива очите, сладникав мед прониква в чурупната му кутия и претопява в едно мозък и кост.
Стар съм, Господи; младостта ми отдавна вече стегна тежките куфари и си замина; вече дори не ми пише. Жена ми, Кейт, Господи, е там горе при теб сега, би ли й предал, моля те, че скоро ще сме отново заедно.
Кожата ми изсъхва и полепва по прашните кокали, кръвта се изпарява през порите, мозъкът ми се пържи в сос от объркани спомени, щипка воля за привкус…
Сякаш си топя.
Житното поле, стелещо се пред мен, е като голяма бухнала пита, чакаща да я отхапя; враните накацали тук-там са захарни бадеми…
Палави малчугани се гонят из житните класове, смехът им на тласъци се издига и заглъхва, превръщайки се в шепот; напомня ми за онова горещо само наше лято преди четиридесет и девет години, за онзи лудешки, само наш смях.
Старият раздрънкан Форд се кандилкаше по изровения селски пат и вдигаше жадни облаци прах, които се уталожваха чак подир час и оставаха да лежат неподвижно в полудрямката, вцепенила света. Някъде в далечината се спотайваше езерото – студеносин скъпоценен камък сред огнения пясък. Аз и Кейт се клатушкахме в тенекията, скрепена с нажежени до червено болтове, скърцаща монотонно като тиха песен и помня, тогава ми хрумна, че сме като Мики и Мини, поели на далечно пътуване в Микимобила. Карахме, не, по-скоро плувахме напред, пробивайки си път през нажежените вълни лятна омара; горещият вятър галеше лицата ни, а любовта-сърцата.
Тогава видяхме стареца.
Първо в далечината го помислихме за мираж, после образът му се изясни. Прегърбена фигура на кораброкрушенец, носещ се през океана гореща лудост право към нас; разкопчаната му бяла риза разкриваше съсухрено, загоряло от слънцето тяло; косите белееха като сняг, но сух сняг, лишен от влага. Подпираше се на бастун и имаше раница.
Помаха ни да спрем. Когато го застигнахме, очите му, изпървом уморени и безжизнени, заблестяха със син огън сред гнездата от бръчици.
- Закъде, господине? – попитах.
- Натам. – простичко обясни старецът, посочвайки пътя напред и се настани на задната седалка. Старият Форд изскърца приветствено и ми се стори, че старческото тяло също изскърца в отговор.
- Стар съм вече. – поясни човекът – ще се умира.
- Не е ли красиво? – каза след време непознатият по-скоро на себе си, отколкото на нас – Как всичко се топи едно в друго! Сякаш е там но не е! Ей я къде е планината, но сякаш още малко и ще изгори! Почти червена е-като медец-ах как искам аз да я изям! А въздухът пет пари не струва-пари ми като го дишам.
- Наистина е жежко тази година. – отговори Кейти, избърсвайки горещата пот от челото си – Но лятото тия дни ще трябва да си отиде. По радиото казаха, че това са последните горещи дни.
Сякаш за да ни докаже противното лятото ни притисна още по-жестоко в огнената си хватка; полето, плуващо около нас сякаш бе обхванато от пламъци, планините отвъд се топяха, а езерото в далечината изглеждаше нереално като мираж.
- Светът е бил изкован в такова време – обади се старецът – и в такова време ще свърши. Всичко, което тръгне от огнената пещ, рано или късно се връща пак там.
- Така или иначе идва есента нали така! А после още четири месеца студ и мраз! – допълних аз.
Не забелязах някакъв отличителен знак сред безкрайното поле, по който да бе познал мястото; всичко от известно време насам бе еднакво и монотонно. Просто свих рамене, свалих го и отново подкарах. Фигурата на стареца бавно се стопи в далечината.
Когато стигнахме езерото бързо забравихме за непознатия. Съблякохме се и се потопихме в студеното блаженство.
Правихме любов на горежия пясък, слънцето сипеше топли лъчи върху голите ни още мокри тела.
Колко красива бе моята Кейт! Колко съвършена! Чувствена русалка, която с всеки допир на крехкото си тяло ме подлудяваше и караше пениса ми да щръква отново и отново, да тръпне нетърпеливо, докато потъне в топлото й лоно…
Обядвахме и доволни поехме обратния път към града. Колата се носеше покрай медения пожар; бе станало дори по-горещо, но ние не обръщахме внимание на това. Просто си гукахме като 18 годишни хлапаци в гимназията и се хилехме на глупавите вицове, които си разказвахме.
По някое време Кейт възкликна. В далечината видяхме момченце на около девет. Беше облечено в синьо костюмче на бели линии, с белички обувки и бяла папионка. Чистичкото му пухкаво личице розовееше. Същинско ангелче.
Изведнъж Кейт изпищя ужасена и ме принуди рязко да набия спирачките, изхвърляйки нейното и моето тяло болезнено напред. Объркан и замаян я погледнах. Лицето й беше по-бледо от на призрак, очите и бяха широко отворени в неподправен ужас, устните й невярващо хриптяха:
- Ви-виж го какво прави!
Бавно, почти като насън извърнах поглед напред. Това, което видях, е останало в паметта ми и до днес, почти петдесет години по късно; и досега, в кошмарите си виждам кристално онази сцена.
Момченцето вървеше по пътя и ядеше. Разтваряше гигантска нечовешка паст и поглъщаше… Детските ръчички загребваха просто ей така като на шега житното поле и слънчогледите, горичките и планините, слели се в обща материя; мачкаха всичко в едно и пълнеха ненаситната зейнала пропаст в ангелското личице.
Очите му бяха сини. Горяха в син пламък.
Пълнеше и преглъщаше. Гребеше още и още…и вървеше към нас.
Не знам как, преодолявайки ужаса и паниката, съм успял да направя завоя и да отпраша далеч от малкия лакомник…
Пренощувахме в един мотел в Кендъл Парк, а на следващия ден, когато се осмелихме да поемем пътя за дома, момченцето бе изчезнало, а планините и полето си бяха на мястото. Но картината някак се бе променила. Есента бе обвила земята в пелена от студенина и тъга; лятото си бе отишло и скоро нямаше да се върне.
Сън ли бе това, Господи; стар съм вече, мозъкът ми изневерява. Люлеещия се стол бавно поклаща немощното ми тяло, лятото бавно ме убива…
Бих искал отново да съм млад. Както тогава – същото това пагубно лято… Гледам горещата житна пита, разстлала се пред мен, дълбокото синьо небе, планините в далечината, сякаш изваяни от мед, и си мисля…
Мисля си, че…
По-дяволите, бих искал да си хапна малко лято.
Старостта ми изгнива на семейната веранда, кокалите ми весело потракват при всяко движение на прогнилия люлеещ се стол…
Огненото кълбо там горе само е изпепелило обвивката си, течния огън се е разлял по цялата всеобхватна небесна шир, злато пълни очите на отправилия взор нагоре, злато капе по уморените ми кокаля, това е тежестта на лятното бреме. Човек иска да протегне ръка към леденостудена чаша вода, но ръцете лепнат о майката земя; иска поне да отвори очи да видим златния листопад, но мед покрива очите, сладникав мед прониква в чурупната му кутия и претопява в едно мозък и кост.
Стар съм, Господи; младостта ми отдавна вече стегна тежките куфари и си замина; вече дори не ми пише. Жена ми, Кейт, Господи, е там горе при теб сега, би ли й предал, моля те, че скоро ще сме отново заедно.
Кожата ми изсъхва и полепва по прашните кокали, кръвта се изпарява през порите, мозъкът ми се пържи в сос от объркани спомени, щипка воля за привкус…
Сякаш си топя.
Житното поле, стелещо се пред мен, е като голяма бухнала пита, чакаща да я отхапя; враните накацали тук-там са захарни бадеми…
Палави малчугани се гонят из житните класове, смехът им на тласъци се издига и заглъхва, превръщайки се в шепот; напомня ми за онова горещо само наше лято преди четиридесет и девет години, за онзи лудешки, само наш смях.
Старият раздрънкан Форд се кандилкаше по изровения селски пат и вдигаше жадни облаци прах, които се уталожваха чак подир час и оставаха да лежат неподвижно в полудрямката, вцепенила света. Някъде в далечината се спотайваше езерото – студеносин скъпоценен камък сред огнения пясък. Аз и Кейт се клатушкахме в тенекията, скрепена с нажежени до червено болтове, скърцаща монотонно като тиха песен и помня, тогава ми хрумна, че сме като Мики и Мини, поели на далечно пътуване в Микимобила. Карахме, не, по-скоро плувахме напред, пробивайки си път през нажежените вълни лятна омара; горещият вятър галеше лицата ни, а любовта-сърцата.
Тогава видяхме стареца.
Първо в далечината го помислихме за мираж, после образът му се изясни. Прегърбена фигура на кораброкрушенец, носещ се през океана гореща лудост право към нас; разкопчаната му бяла риза разкриваше съсухрено, загоряло от слънцето тяло; косите белееха като сняг, но сух сняг, лишен от влага. Подпираше се на бастун и имаше раница.
Помаха ни да спрем. Когато го застигнахме, очите му, изпървом уморени и безжизнени, заблестяха със син огън сред гнездата от бръчици.
- Закъде, господине? – попитах.
- Натам. – простичко обясни старецът, посочвайки пътя напред и се настани на задната седалка. Старият Форд изскърца приветствено и ми се стори, че старческото тяло също изскърца в отговор.
- Стар съм вече. – поясни човекът – ще се умира.
- Не е ли красиво? – каза след време непознатият по-скоро на себе си, отколкото на нас – Как всичко се топи едно в друго! Сякаш е там но не е! Ей я къде е планината, но сякаш още малко и ще изгори! Почти червена е-като медец-ах как искам аз да я изям! А въздухът пет пари не струва-пари ми като го дишам.
- Наистина е жежко тази година. – отговори Кейти, избърсвайки горещата пот от челото си – Но лятото тия дни ще трябва да си отиде. По радиото казаха, че това са последните горещи дни.
Сякаш за да ни докаже противното лятото ни притисна още по-жестоко в огнената си хватка; полето, плуващо около нас сякаш бе обхванато от пламъци, планините отвъд се топяха, а езерото в далечината изглеждаше нереално като мираж.
- Светът е бил изкован в такова време – обади се старецът – и в такова време ще свърши. Всичко, което тръгне от огнената пещ, рано или късно се връща пак там.
- Така или иначе идва есента нали така! А после още четири месеца студ и мраз! – допълних аз.
Не забелязах някакъв отличителен знак сред безкрайното поле, по който да бе познал мястото; всичко от известно време насам бе еднакво и монотонно. Просто свих рамене, свалих го и отново подкарах. Фигурата на стареца бавно се стопи в далечината.
Когато стигнахме езерото бързо забравихме за непознатия. Съблякохме се и се потопихме в студеното блаженство.
Правихме любов на горежия пясък, слънцето сипеше топли лъчи върху голите ни още мокри тела.
Колко красива бе моята Кейт! Колко съвършена! Чувствена русалка, която с всеки допир на крехкото си тяло ме подлудяваше и караше пениса ми да щръква отново и отново, да тръпне нетърпеливо, докато потъне в топлото й лоно…
Обядвахме и доволни поехме обратния път към града. Колата се носеше покрай медения пожар; бе станало дори по-горещо, но ние не обръщахме внимание на това. Просто си гукахме като 18 годишни хлапаци в гимназията и се хилехме на глупавите вицове, които си разказвахме.
По някое време Кейт възкликна. В далечината видяхме момченце на около девет. Беше облечено в синьо костюмче на бели линии, с белички обувки и бяла папионка. Чистичкото му пухкаво личице розовееше. Същинско ангелче.
Изведнъж Кейт изпищя ужасена и ме принуди рязко да набия спирачките, изхвърляйки нейното и моето тяло болезнено напред. Объркан и замаян я погледнах. Лицето й беше по-бледо от на призрак, очите и бяха широко отворени в неподправен ужас, устните й невярващо хриптяха:
- Ви-виж го какво прави!
Бавно, почти като насън извърнах поглед напред. Това, което видях, е останало в паметта ми и до днес, почти петдесет години по късно; и досега, в кошмарите си виждам кристално онази сцена.
Момченцето вървеше по пътя и ядеше. Разтваряше гигантска нечовешка паст и поглъщаше… Детските ръчички загребваха просто ей така като на шега житното поле и слънчогледите, горичките и планините, слели се в обща материя; мачкаха всичко в едно и пълнеха ненаситната зейнала пропаст в ангелското личице.
Очите му бяха сини. Горяха в син пламък.
Пълнеше и преглъщаше. Гребеше още и още…и вървеше към нас.
Не знам как, преодолявайки ужаса и паниката, съм успял да направя завоя и да отпраша далеч от малкия лакомник…
Пренощувахме в един мотел в Кендъл Парк, а на следващия ден, когато се осмелихме да поемем пътя за дома, момченцето бе изчезнало, а планините и полето си бяха на мястото. Но картината някак се бе променила. Есента бе обвила земята в пелена от студенина и тъга; лятото си бе отишло и скоро нямаше да се върне.
Сън ли бе това, Господи; стар съм вече, мозъкът ми изневерява. Люлеещия се стол бавно поклаща немощното ми тяло, лятото бавно ме убива…
Бих искал отново да съм млад. Както тогава – същото това пагубно лято… Гледам горещата житна пита, разстлала се пред мен, дълбокото синьо небе, планините в далечината, сякаш изваяни от мед, и си мисля…
Мисля си, че…
По-дяволите, бих искал да си хапна малко лято.
СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО
СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО
Когато бях малък дълго се взирах в слънцето.
Докторите казаха, че едва ли някога ще мога да виждам отново. Безкрайни незрими седмици аз лежах на леглото в стаята си с бинтована глава… Това бе една цяла вечност, изградена от тъмнина. Чувах зловещ смях, който ме ужасяваше, чувах злобен шепот на разни неща, които се криеха по ъглите на тъмнината и твърдяха, че никога не ще мога да победя огненото око, никога няма да го накарам да мигне.
Живях така в пълен мрак, докато един ден слънчевите лъчи бавно и несигурно започнаха да проникват през бинтовете, да дразнят очите ми, да ги будят за нов живот...
Когато развих бинтовете светът беше едно мазно петно, в което бледи, едва крепящи се цветове танцуваха и се сливаха едни в други, после започнаха да се отделят, да добиват очертания…
За миг зърнах слънцето през прозореца-едно полезнено искрящо яйце на небосвода... Когато излязох олюлявайке се на двора то ми изигра лоша шега - скри се зад един облак.
Близо до малката семейна ферма, в чийто двор наперено се разхождаха дърдорещи кокошки, гонени от време на време от двете лениви стари кучета, се бе разположила горичката, а до нея имаше малък хълм и могила на хълма… По него се заизкачвах за да предизвикам слънцето. Когато стигнах догоре зачаках облакът да премине. После чух писъка на мама.
Майка ми, запотена и мазна, рошава, с дълги сплъстени коси, миришеща на гозба с лук и моркови, се бе затичала към мен и с огромното си туловище се хвърли върху ми, затискайки ме под десетките си кила месо, задушавайки ме и пълнейки очите ми с огромните си меки гърди.
Докторите казаха, че имам нещо в главата. Не го нарекоха с име, но аз мисля, че беше Слънчо. Слънчо се бе настанил в главата ми и озаряваше всяко едно мое решение в огнена жарка увереност.
От този ден нататък ме принудиха да нося превръзка винаги – свалях я само нощем. Мама – това огромно добродушно чудовище – ме водеше всеки ден в селската барачка, която наричаха училище, малката ми ръчичка потъваше в огромната й мека лапа, докато тя ме влачеше след себе си, другата ме сърбеше да разкъсам превръзката. Моите девет братчета и сестричета подтичваха около мен като рояк пчели – по-големите по-напред, по-малките изоставаха назад, някой от тях ритаха малки камъчета от калдаръма, които се удряха в подметките ми.
На съучениците ми и на моите две учителки – едната по математика, а другата по всичко останало, също им бе казано че имам нещо в главата. Само че, понеже не знаеха какво е, това ги притесняваше. Избягваха да разговарят с мен, наричаха ме тайно Слънчо и следяха да не махам превръзката.
Така още дълго живях в мрак, без това да ме притеснява особено. Съучениците, учителките, мама и деветте ми братчета и сестричета се бяха превърнали в гласове – делях ги на големи и малки гласове, нежни и укоряващи гласове, гласове ядосани или настойнически мили, снизходителни или изискващи гласове, гласове за подигравка и гласове за напътствие…
После дойде онзи глас, който не бях чувал никога досега. Другите гласове го наричаха новата ученичка, или просто Мари. Същия този глас щеше да ме накара да спра да мисля за Слънчо.
Едно междучасие той дойде при мен, както си седях отделен от другите на един голям пън в двора край барачката, която наричаха училище, гризейки от голямата сочна ябълка, която онова огромно чудовище с нежен глас ми беше пъхнало в пазвата, преди да ме остави тук.
– Ти кой си? – попита звънкият глас.
– Аз съм Слънчо – казах, – но истинското ми име може и да е Чарли.
– Аз пък съм Мари – съобщи тя.
– А къде са ти очите, Чарли? – попита след малко.
– Там отзад – посочих превръзката.
– Защо?
– Не знам – казах аз. – Мама не иска да ги виждат…
– Аз искам – каза тя.
Не исках да ги вижда. Предпочитах нещата да си останат само гласове. Така бяха по-красиви… Затова се нацупих и й обърнах гръб.
През следващите дни мисълта за този звънък момичешки глас не ме остави. Гласът, който ме следваше през междучасията, питаше ме какво обичам и какво не, кой е любимия ми плод, коя е любимата ми радиокласация... Понякога последван от допир на малки топли пръстчета, притискащи се в моите или завързващи вечно развързаните ми обувки…
Скоро открих, че искам повече от всичко да превърна този глас в картина. Само за малко, казвах си, и само него. Никой друг! Това не пречи на другите да си останат такива, каквито са.
Едно междучасие Мари ме хвана за ръка и избягахме. Качихме се високо високо на един хълм, близо до Слънчо. Тя бавно разви превръзката и каза, че имам красиви зелени очи.
Красивите ми зелени очи веднага се насочиха към Слънчо.
– Недей! – извика тя и притегли главата ми обратно.
Тогава я видях за пръв път – прекрасно видение със сини очи и златни разпилени от вятъра къдрици, което ми се усмихваше – тази картина се запечата в съзнанието ми като най-красивото нещо, което бях виждал някога.
После тя притисна устните си до моите.
Всъщност това не беше истинска целувка, защото тогава не сме знаели какво е истинска целувка, а просто повтаряхме това, което бяхме виждали по филмите. Но беше прекрасно да я усетя част от мен, и в този момент аз знаех, че повече никога няма да сложа превръзката.
Няколко години по-късно, след като вече бях разбрал, че я обичам, я загубих... Споменът за загубата на нещо толкова красиво и до днес буди в мен тъпа болка, сякаш липсва част от мен, която до вчера е била там, а сега я няма – виждам голото чуканче - волята прави усилие да раздвижи невидимия крайник, но него просто го няма.
Когато замина с родителите си за големия град, а аз дълго гледах грамадния избелял, натоварен до пръсване кадилак да се носи тромаво по прашния път, вдигайки тежки облаци прах, смалявайки се, топейки се в жежката лятна мараня… Сърцето ме болеше. Не по поетичния начин, описван в поемите, а наистина – сърцето ме болеше физически и силно...
Болката беше толкова неудържима, че накара очите ми да сълзят, тялото ми да се тресе, ръцете ми да се свият в юмруци, да загребат шепа камъчета от напоения с прах калдаръм и да замерят омразния Слънчо.
– Ти си виновен! – изкрещях му.
В яростта си отново го направих. Този път щях да успея. Слънчо изгаряше в обвивката си там горе, а аз се взирах в него с цялата младежка ярост, която можех да събера в насълзените си очи.
Аз я обичам!
Очите ми започнаха да се нажежават. Чувствах, как ретината ми изгаря. Заплашваха да пробият обвивките си и да шурнат в млечни фонтани.
После бавно, много бавно, Слънчо премигна. Слънчевият диск бе затулен от друг, който бавно се търкули по обръча му, захлупвайки го… За миг светът се превърна в черна нощ, която по-късно щях да чуя да наричат затъмнение, малко по-късно всичко се върна по старому… А аз си тръгнах, знаейки че съм победил, че това е моята лична победа над тъгата, над всемирния Слънчо, който бях поел в очните си орбити, над който за момент се бях издигнал в собствения си слънчев триумф…
Когато бях малък дълго се взирах в слънцето.
Докторите казаха, че едва ли някога ще мога да виждам отново. Безкрайни незрими седмици аз лежах на леглото в стаята си с бинтована глава… Това бе една цяла вечност, изградена от тъмнина. Чувах зловещ смях, който ме ужасяваше, чувах злобен шепот на разни неща, които се криеха по ъглите на тъмнината и твърдяха, че никога не ще мога да победя огненото око, никога няма да го накарам да мигне.
Живях така в пълен мрак, докато един ден слънчевите лъчи бавно и несигурно започнаха да проникват през бинтовете, да дразнят очите ми, да ги будят за нов живот...
Когато развих бинтовете светът беше едно мазно петно, в което бледи, едва крепящи се цветове танцуваха и се сливаха едни в други, после започнаха да се отделят, да добиват очертания…
За миг зърнах слънцето през прозореца-едно полезнено искрящо яйце на небосвода... Когато излязох олюлявайке се на двора то ми изигра лоша шега - скри се зад един облак.
Близо до малката семейна ферма, в чийто двор наперено се разхождаха дърдорещи кокошки, гонени от време на време от двете лениви стари кучета, се бе разположила горичката, а до нея имаше малък хълм и могила на хълма… По него се заизкачвах за да предизвикам слънцето. Когато стигнах догоре зачаках облакът да премине. После чух писъка на мама.
Майка ми, запотена и мазна, рошава, с дълги сплъстени коси, миришеща на гозба с лук и моркови, се бе затичала към мен и с огромното си туловище се хвърли върху ми, затискайки ме под десетките си кила месо, задушавайки ме и пълнейки очите ми с огромните си меки гърди.
Докторите казаха, че имам нещо в главата. Не го нарекоха с име, но аз мисля, че беше Слънчо. Слънчо се бе настанил в главата ми и озаряваше всяко едно мое решение в огнена жарка увереност.
От този ден нататък ме принудиха да нося превръзка винаги – свалях я само нощем. Мама – това огромно добродушно чудовище – ме водеше всеки ден в селската барачка, която наричаха училище, малката ми ръчичка потъваше в огромната й мека лапа, докато тя ме влачеше след себе си, другата ме сърбеше да разкъсам превръзката. Моите девет братчета и сестричета подтичваха около мен като рояк пчели – по-големите по-напред, по-малките изоставаха назад, някой от тях ритаха малки камъчета от калдаръма, които се удряха в подметките ми.
На съучениците ми и на моите две учителки – едната по математика, а другата по всичко останало, също им бе казано че имам нещо в главата. Само че, понеже не знаеха какво е, това ги притесняваше. Избягваха да разговарят с мен, наричаха ме тайно Слънчо и следяха да не махам превръзката.
Така още дълго живях в мрак, без това да ме притеснява особено. Съучениците, учителките, мама и деветте ми братчета и сестричета се бяха превърнали в гласове – делях ги на големи и малки гласове, нежни и укоряващи гласове, гласове ядосани или настойнически мили, снизходителни или изискващи гласове, гласове за подигравка и гласове за напътствие…
После дойде онзи глас, който не бях чувал никога досега. Другите гласове го наричаха новата ученичка, или просто Мари. Същия този глас щеше да ме накара да спра да мисля за Слънчо.
Едно междучасие той дойде при мен, както си седях отделен от другите на един голям пън в двора край барачката, която наричаха училище, гризейки от голямата сочна ябълка, която онова огромно чудовище с нежен глас ми беше пъхнало в пазвата, преди да ме остави тук.
– Ти кой си? – попита звънкият глас.
– Аз съм Слънчо – казах, – но истинското ми име може и да е Чарли.
– Аз пък съм Мари – съобщи тя.
– А къде са ти очите, Чарли? – попита след малко.
– Там отзад – посочих превръзката.
– Защо?
– Не знам – казах аз. – Мама не иска да ги виждат…
– Аз искам – каза тя.
Не исках да ги вижда. Предпочитах нещата да си останат само гласове. Така бяха по-красиви… Затова се нацупих и й обърнах гръб.
През следващите дни мисълта за този звънък момичешки глас не ме остави. Гласът, който ме следваше през междучасията, питаше ме какво обичам и какво не, кой е любимия ми плод, коя е любимата ми радиокласация... Понякога последван от допир на малки топли пръстчета, притискащи се в моите или завързващи вечно развързаните ми обувки…
Скоро открих, че искам повече от всичко да превърна този глас в картина. Само за малко, казвах си, и само него. Никой друг! Това не пречи на другите да си останат такива, каквито са.
Едно междучасие Мари ме хвана за ръка и избягахме. Качихме се високо високо на един хълм, близо до Слънчо. Тя бавно разви превръзката и каза, че имам красиви зелени очи.
Красивите ми зелени очи веднага се насочиха към Слънчо.
– Недей! – извика тя и притегли главата ми обратно.
Тогава я видях за пръв път – прекрасно видение със сини очи и златни разпилени от вятъра къдрици, което ми се усмихваше – тази картина се запечата в съзнанието ми като най-красивото нещо, което бях виждал някога.
После тя притисна устните си до моите.
Всъщност това не беше истинска целувка, защото тогава не сме знаели какво е истинска целувка, а просто повтаряхме това, което бяхме виждали по филмите. Но беше прекрасно да я усетя част от мен, и в този момент аз знаех, че повече никога няма да сложа превръзката.
Няколко години по-късно, след като вече бях разбрал, че я обичам, я загубих... Споменът за загубата на нещо толкова красиво и до днес буди в мен тъпа болка, сякаш липсва част от мен, която до вчера е била там, а сега я няма – виждам голото чуканче - волята прави усилие да раздвижи невидимия крайник, но него просто го няма.
Когато замина с родителите си за големия град, а аз дълго гледах грамадния избелял, натоварен до пръсване кадилак да се носи тромаво по прашния път, вдигайки тежки облаци прах, смалявайки се, топейки се в жежката лятна мараня… Сърцето ме болеше. Не по поетичния начин, описван в поемите, а наистина – сърцето ме болеше физически и силно...
Болката беше толкова неудържима, че накара очите ми да сълзят, тялото ми да се тресе, ръцете ми да се свият в юмруци, да загребат шепа камъчета от напоения с прах калдаръм и да замерят омразния Слънчо.
– Ти си виновен! – изкрещях му.
В яростта си отново го направих. Този път щях да успея. Слънчо изгаряше в обвивката си там горе, а аз се взирах в него с цялата младежка ярост, която можех да събера в насълзените си очи.
Аз я обичам!
Очите ми започнаха да се нажежават. Чувствах, как ретината ми изгаря. Заплашваха да пробият обвивките си и да шурнат в млечни фонтани.
После бавно, много бавно, Слънчо премигна. Слънчевият диск бе затулен от друг, който бавно се търкули по обръча му, захлупвайки го… За миг светът се превърна в черна нощ, която по-късно щях да чуя да наричат затъмнение, малко по-късно всичко се върна по старому… А аз си тръгнах, знаейки че съм победил, че това е моята лична победа над тъгата, над всемирния Слънчо, който бях поел в очните си орбити, над който за момент се бях издигнал в собствения си слънчев триумф…
НЯМА ДА ПОВЯРВАШ
НЯМА ДА ПОВЯРВАШ
- Искам да те…
Искам да те шибам, мръсна курво! – изкрещя, след това замлъкна, не можейки да повярва току що. Ехото болезнено отекна сред огряния от есенното слънце площад. Красивото момиче от другата страна на масата, с което се бе заползанл само преди няколко минути, плисна сока си в лицето му и скочи от масата. Той я докопа за ръката, но тя се отскубна, пищейки.
Хората по масите го гледаха втренчено и някак уплашено.
- Трябва… - изграчи той.
Повърна отгоре й. повърна върху хубавото й чистичко лице.
Хората от масите най-после накацаха отгоре му като стадо сиви врабчета и го отделиха от красивото изповръщано момиче.
Събуди се в меко легло с розови чаршафи. В стаята миришеше на мента и магнолия. Розови чаршафи? През живота си не бе и помирисвал розови чаршафи.
Бавно стана от леглото. Направи първата крачка и се спъна. Просна се по очи на килима.
Ръка.
Той задърпа ръката и изпод леглото се показа тяло. Мил обръснатичък господин на средна възраст, в сиво палто и разпорен корем. Вътрешностите му палаво стърчаха.
Пружината на гърба на Пла, навивана от момента на събуждане, се отпусна и той защъка из стаите като малко механично животинче, като онези дето бият барабани и ги продават наредени по мърляви сергии…
Това определено не му приличаше на неговото жилище. Определено нямаше нищо общо с неговото собствено. Всичко беше някак толкова… Фем? Фемина?
Припомни си филма от снощи. Или може би от по-миналата нощ. За една мацка, която пиеше кръвта на окъснелите пътници, и когато един от тях я попита защо го прави, тя простичко обясни: „Сукуба! Аз съм сукуба!”
Когато се взря в огледалото в банята щеше да припадне. Оттам му се хилеше и зъбеше адски глупаво красивото изповръщано момиче от вчера. По лицето й все още стърчаха части от салата.
Изведнъж Пла се усети, че има работа за вършене. Нещата, които направи след малко въобще не бяха логични, но затова пък, нещо някакси просто го караше да ги върши.
Довлече тялото на мъжа в банята. Вкара го във ваната и повърна отгоре му. Гледа го известно време, как се разтваря, а след това се зае внимателно и старателно да чисти кръвта.
Следобедът отдели на това да пощипва гърдите си, дори се опита да си налапа сама едното зърно, и да търка бясно онова меко топличко местенце между краката си.
Вечерта се обади жена, която се представи за майка й. Пла вече не си помнеше името и затова й беше от страхотна полза, че майка й я нарече Лия.
Следващата вечер Лия отново излезе на верандата. Вятърът галеше лицето й и развяваше косите й. Тези топли августовски вечери й се отразяваха добре, просто прекрасно.
Едно „прекрасно” в сладоледа звучи наистина прекрасно, мон сеньор!
Стената в стаята й бе изпъстрена с малки издатини, които, вечер когато здрачът пъплеше по стената, напомняха на лунни кратери. Най-горе беше абсолютна тъмнина. Оттам една вечер излезе паякът.
Той се спусна по тънко ефирно въженце. Крачетата му търсеха опора в грапавините, нагодяваха се към тях. Когато пропълзя по лицето й, тя бавно разтвори уста и затаи дъх. Паякът се шмугна вътре. Харесваше й да усеща, как се бори с мекия й лепкав език. Крачетата му потъваха в него, в порите му…
Езичето се подаде навън. Паякът се търкулна, омазан в слуз, някак си успя да се захване за една грапавина в стената и запълзя нагоре. Скоро съвсем изчезна.
Дните се нижат като бисерни мъниста. Един пълзи след друг, а когато се усетиш, вече си изгубил началото.
Гладът дойде бавно. Винаги идва бавно. Първо лекичко те дразни, опипва стомаха, пълзи по сънната артерия… Притиска, натиска, хили се злорадо… Първо лекичко и внимателно, после все по-силно, систематично. Заглъхва за момент, докато повярваш, че може и да ти се размине, после напада като чума. Пикае в полите ти, повръща на земята, маца драйфано по стволовете на дърветата, оставя те да лежиш трескава, трепереща, свита на кълбо под някоя пейка в парка… Искрено се радва докато се гърчиш.
Една чудесна августовска утрин, тя се събуди в леглото до майка си. Дали бе правила любов с нея преди да впие нокти в гръкляна й. Майка й имаше страхотни гърди. Бяха огромни червени и подути и Лия плъзна език по едното.
Срамежливата лудост не е като обикновената лудост. Обикновената лудост те кара да пищиш, да блъскаш глава в стената и да дереш очите си, докато Великденския заек изскочи от микровълновата и ти предложи липов чай. Накрая се озоваваш в лудницата, рисувайки картини по стената със собствените си лайна. При срамежливата лудост обаче, ти се усмихваш на Милия Заек, взимаш си яйце от кошничката му и приемаш поканата му за липов чай. Не след дълго домът ти веч гъмжи от бесни никотинови котараци, пеещи тостери и тортени чудовища…
Лия довлече майка си в банята и я разтвори във ваната. Дълго гледа циците й, докато се разтваряха, накрая от кашата останаха да стърчат само двете едри сочни зърна, като две бучки лед върху захар, накрая потънаха и те…
Август е добър приятел. На границата на два сезона, Август си краде по мъничко и от двете-топлата ласка на лятото и тихата проза на есента.
Едно утро Лия намери пред огледалото нов чичко. Тя и без това не помнеше името си, затова бръкна в портфейла на чичкото и разбра, че се казва Дени.
Дени нищичко не помнеше. Снощи бе блъскал главата на някоя си в остър ръб, после се бе спрял, за да не го повреди и бе повърнал отгоре й… Трябваше да спре! Трябваше да се промени! Да се бори с глада си и да спре да повръща върху хората.
Заключи се в банята. Бе твърдо решен да се бори с глада си. Скоро гладът започна да го яде. Ядеше го бавно-изяждаше го жив. Някой бе натъпкал тялото му с живи въглени, и сега те си пробиваха път през месо и черва. Отвън тялото гниеше… Не с часове, а с минути… Нещо напираше да излезе навън…
За да не може да излезе, той глътна ключа от банята. Когато животното го овладя, той взе острия бръснач и разпори пулсиращия си корем. Разтвори го.
В огледалото видя собствените си черва, втечнени и слепнали се едно в друго, да се оформят, да образуват лице.
Агонизиращо, сгърчено в грозна гротеска лице на непознат или на нещо непознато, понеже той въобще не беше сигурен, дали лицето изобщо е човешко.
Но беше сигурен, че е лице.
- Искам да те…
Искам да те шибам, мръсна курво! – изкрещя, след това замлъкна, не можейки да повярва току що. Ехото болезнено отекна сред огряния от есенното слънце площад. Красивото момиче от другата страна на масата, с което се бе заползанл само преди няколко минути, плисна сока си в лицето му и скочи от масата. Той я докопа за ръката, но тя се отскубна, пищейки.
Хората по масите го гледаха втренчено и някак уплашено.
- Трябва… - изграчи той.
Повърна отгоре й. повърна върху хубавото й чистичко лице.
Хората от масите най-после накацаха отгоре му като стадо сиви врабчета и го отделиха от красивото изповръщано момиче.
Събуди се в меко легло с розови чаршафи. В стаята миришеше на мента и магнолия. Розови чаршафи? През живота си не бе и помирисвал розови чаршафи.
Бавно стана от леглото. Направи първата крачка и се спъна. Просна се по очи на килима.
Ръка.
Той задърпа ръката и изпод леглото се показа тяло. Мил обръснатичък господин на средна възраст, в сиво палто и разпорен корем. Вътрешностите му палаво стърчаха.
Пружината на гърба на Пла, навивана от момента на събуждане, се отпусна и той защъка из стаите като малко механично животинче, като онези дето бият барабани и ги продават наредени по мърляви сергии…
Това определено не му приличаше на неговото жилище. Определено нямаше нищо общо с неговото собствено. Всичко беше някак толкова… Фем? Фемина?
Припомни си филма от снощи. Или може би от по-миналата нощ. За една мацка, която пиеше кръвта на окъснелите пътници, и когато един от тях я попита защо го прави, тя простичко обясни: „Сукуба! Аз съм сукуба!”
Когато се взря в огледалото в банята щеше да припадне. Оттам му се хилеше и зъбеше адски глупаво красивото изповръщано момиче от вчера. По лицето й все още стърчаха части от салата.
Изведнъж Пла се усети, че има работа за вършене. Нещата, които направи след малко въобще не бяха логични, но затова пък, нещо някакси просто го караше да ги върши.
Довлече тялото на мъжа в банята. Вкара го във ваната и повърна отгоре му. Гледа го известно време, как се разтваря, а след това се зае внимателно и старателно да чисти кръвта.
Следобедът отдели на това да пощипва гърдите си, дори се опита да си налапа сама едното зърно, и да търка бясно онова меко топличко местенце между краката си.
Вечерта се обади жена, която се представи за майка й. Пла вече не си помнеше името и затова й беше от страхотна полза, че майка й я нарече Лия.
Следващата вечер Лия отново излезе на верандата. Вятърът галеше лицето й и развяваше косите й. Тези топли августовски вечери й се отразяваха добре, просто прекрасно.
Едно „прекрасно” в сладоледа звучи наистина прекрасно, мон сеньор!
Стената в стаята й бе изпъстрена с малки издатини, които, вечер когато здрачът пъплеше по стената, напомняха на лунни кратери. Най-горе беше абсолютна тъмнина. Оттам една вечер излезе паякът.
Той се спусна по тънко ефирно въженце. Крачетата му търсеха опора в грапавините, нагодяваха се към тях. Когато пропълзя по лицето й, тя бавно разтвори уста и затаи дъх. Паякът се шмугна вътре. Харесваше й да усеща, как се бори с мекия й лепкав език. Крачетата му потъваха в него, в порите му…
Езичето се подаде навън. Паякът се търкулна, омазан в слуз, някак си успя да се захване за една грапавина в стената и запълзя нагоре. Скоро съвсем изчезна.
Дните се нижат като бисерни мъниста. Един пълзи след друг, а когато се усетиш, вече си изгубил началото.
Гладът дойде бавно. Винаги идва бавно. Първо лекичко те дразни, опипва стомаха, пълзи по сънната артерия… Притиска, натиска, хили се злорадо… Първо лекичко и внимателно, после все по-силно, систематично. Заглъхва за момент, докато повярваш, че може и да ти се размине, после напада като чума. Пикае в полите ти, повръща на земята, маца драйфано по стволовете на дърветата, оставя те да лежиш трескава, трепереща, свита на кълбо под някоя пейка в парка… Искрено се радва докато се гърчиш.
Една чудесна августовска утрин, тя се събуди в леглото до майка си. Дали бе правила любов с нея преди да впие нокти в гръкляна й. Майка й имаше страхотни гърди. Бяха огромни червени и подути и Лия плъзна език по едното.
Срамежливата лудост не е като обикновената лудост. Обикновената лудост те кара да пищиш, да блъскаш глава в стената и да дереш очите си, докато Великденския заек изскочи от микровълновата и ти предложи липов чай. Накрая се озоваваш в лудницата, рисувайки картини по стената със собствените си лайна. При срамежливата лудост обаче, ти се усмихваш на Милия Заек, взимаш си яйце от кошничката му и приемаш поканата му за липов чай. Не след дълго домът ти веч гъмжи от бесни никотинови котараци, пеещи тостери и тортени чудовища…
Лия довлече майка си в банята и я разтвори във ваната. Дълго гледа циците й, докато се разтваряха, накрая от кашата останаха да стърчат само двете едри сочни зърна, като две бучки лед върху захар, накрая потънаха и те…
Август е добър приятел. На границата на два сезона, Август си краде по мъничко и от двете-топлата ласка на лятото и тихата проза на есента.
Едно утро Лия намери пред огледалото нов чичко. Тя и без това не помнеше името си, затова бръкна в портфейла на чичкото и разбра, че се казва Дени.
Дени нищичко не помнеше. Снощи бе блъскал главата на някоя си в остър ръб, после се бе спрял, за да не го повреди и бе повърнал отгоре й… Трябваше да спре! Трябваше да се промени! Да се бори с глада си и да спре да повръща върху хората.
Заключи се в банята. Бе твърдо решен да се бори с глада си. Скоро гладът започна да го яде. Ядеше го бавно-изяждаше го жив. Някой бе натъпкал тялото му с живи въглени, и сега те си пробиваха път през месо и черва. Отвън тялото гниеше… Не с часове, а с минути… Нещо напираше да излезе навън…
За да не може да излезе, той глътна ключа от банята. Когато животното го овладя, той взе острия бръснач и разпори пулсиращия си корем. Разтвори го.
В огледалото видя собствените си черва, втечнени и слепнали се едно в друго, да се оформят, да образуват лице.
Агонизиращо, сгърчено в грозна гротеска лице на непознат или на нещо непознато, понеже той въобще не беше сигурен, дали лицето изобщо е човешко.
Но беше сигурен, че е лице.
ДВУИЗМЕРНО МОМИЧЕ
ДВУИЗМЕРНО МОМИЧЕ
„Виж, просто пет минути… Искам само пет минути заради последните пет години…”
„Не ти давам пет минути!”-Неда прекъсна връзката.
…
Неда се събуди и се протегна в леглото. Първите утринни очи плъзнаха по леглото и погалиха меките извивки на ефирната й нощничка. Неда се прозя. Някъде в далечината радиото се покашля и замлъкна.
В първите стадии на събуждането, човек е като зародиш в утробата. Пъпната връв праща хранителни потоци блажено униние, които се вливат в телцето и галят малкото мозъче. После системата колабира и някъде се образува пукнатина. Мрачни облаци проникват в черепната кутия, роят се, множат се и чернеят…
Неда си спомни за снощи. Бившето й гадже бе нахлуло в казиното на хотел Монтгомъри, където работеше като крупие и й бе поискало сметка. Накрая се наложи охраната да го изхвърли, а Неда му бе пратила sms, да не я тормози повече. След това Рае на няколко пъти се бе опитал, да й позвъни, но тя всеки път бе затварила. Беше му адски ядосана, защото заради него можеха да я уволнят, пък и вече не изпитваше нищо към него. След четири години чувствата й към това момче се бяха изпарили сякаш във въздуха, давайки място на страстта й към мускулестия лекоатлет Ста.
Неда се измъкна от легълцето. Нежното й краче се плъзна по ръба и докосна земята нежно като пеперуда. Върхът на палеца й почувства вълнената трева на килима и позволи на крачето да отпусне цялата си тежест.
Неда влезе в банята, като преди това хвърли поглед към кръглия стенен часовник. 11.30. Час и половина до работа.
В банята Неда се огледа в огледалото. И днес беше красива. Като ангел-така казваха хората. „Красива си като ангел, но си най-коравосърдечното и егоистично момиче на света!”-това й бе написал Рае - „Изстискваш всичко от едно момче, а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал.”
Неда завъртя кранчето на душа. Металистата главичка изригна за миг, после замлъкна, и после отново зашуртя, обагряйки красивата гъста коса на Неда в горещи водни струи. Тялото се отпуска и релаксира. Минута-две-воден заряд-после още 10-12 часа в казиното.
Водата струи по красивите гърди. Зърната се втвърдяват. Сега са толкова розови. Като малки топчета. Неда толкова обичаше да ги целуват.
„Надявам се да си щастлива с новото си завоевание, поне докато разбиеш сърцето на горкия глупак 2-3 пъти и после се метнеш в кревата на следващия!”
Неда се намръщи. Водата навлезе в очите й и тя ги разтърка.
„Никой не ме е обиждал така! Сега разбирам, че никога не си ме обичал!”, така му бе отговорила тя.
Неда спря водата, напои с паста четката (тя игриво се затърколи по снежнобелите й зъбки) и се зае с процедурата по обличането и гримирането.
Кухнята беше празна. Силна бяла светлина заструи през мрежестите пердета и нарани очите й. Неда ги присви и зареди филийки в тостера. Сутрин тук беше пълно с хора. Къде бяха всички. Майка й, сестра й, малкото й братче. Пепи никога не можеше да си завърже обувките като хората. Винаги се налагаше тя да го прави вместо него.
ДЕН ПЪРВИ
Улицата беше голяма, безлюдна и пуста. По-пуста и тъжна от всякога. Боже толкова ли беше рано. 12.00, а всички спят. По улицата не премина нито една кола.
Неда влезе в празното метро. Лелката в будката за билети я нямаше и Неда прескочи металната скоба. Станцията беше отчайващо празна. Без детски глъч, без досадното потропване на отегчени старци, бързащи да посетят котката на любимата си племенничка, с бастун по плочките… Нямаше го и далечния тътен на метрото, като металическа морска вълна, като зов за помощ…
Неда чака половин час и отново излезе на повърхността. Улицата бе все така отчайващо празна.
ДЕН ВТОРИ
Неда вървеше по пустата улица. Когато се разнасяше ехото от стъпките й, в небето не се вдигаше рояк врабчета. Търсеше някой-нещо… Каквото и да е…
Снощи бе прекарала една самотна нощ в апартамент, в който никой не се бе прибрал, всички тв станции излъчваха само звездички, а радиото бе болезнено мълчаливо.
Неда бе започнала да набира номерата от джиесема си един по един, но всеки път се обаждаше все същия металически женски глас: „В момента няма връзка с този абонат”…
Неда подритна една метална кутия Кока Кола и тя се завъртя красиво. Дрънченето отекна по празната улица… Неда грабна кутията и замери с нея витрината на близкия магазин. Тя се удари и отскочи.
Неда грабна едно паве и го метна във витрината. Тя се пръсна на милиарди малки бисери.
ДЕН ТРЕТИ
„Теб всички те обичат! Имаш толкова много любов! Как бих могъл да те обичам и аз!”
Така й беше казал той и сега Неда си припомни тези думи. Завъртя рулетката в празното казино. Топчето се завъртя и лудешки заподскача, а накрая се спря на 33 червено.
Казиното бе пусто и безмълвно, както и последните три пъти, които бе идвала тук през последните два дни. Много скоро Неда се отегчи да си раздава карти сама и влезе във фоайето на хотела. Започна бясно да дрънчи по звънчето на регистрацията. Металическия звук отекна по празните коридори, но никой не се появи да й вземе багажа или да се вторачи жадно в деколтето й.
Четири-пет огледала отразяваха едновременно едно красиво момиче, което натискаше ли натискаше звънчето, а смехът му струеше и отекваше.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
В момента няма връзка с този номер
В момента няма връзка с този номер
В момента няма връзка с този номер
В МОМЕНТА НЯМА ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР
Неда искаше да тръшне телефона в земята, но се спря. После винаги можеше да си вземе чисто нов, но не искаше да поврежда картата. В картата беше всичко, което и бе останало. Номерцата на хората, които я обичаха или бе обичала, приятелите й, мама, Мети и малкото й братче…
Чисто новият мотор, върху който вятърът бе развявал косата й, стоеше непокътнат в гаража. Неда разби стъклото на къщата и се ослуша. От гаража не проехтя рев на мотор, който да я подкани да се метне зад Ста и да позяпат заедно някой глупашки филм, а после да се отдадат на страстта си и тя да е отгоре.
Неда отвори вратата, но Ста не беше в леглото, в което я бе мазал със сметана и бе разнасял с език сметаната по онова влажно място между краката й. Не вдигаше и за трицепс, нито пък татуираше върху рамото си името й…
Неда излезе в коридора и шум на тичащи крака я стресна. Пепи тичаше към нея усмихнат и щастлив, а връзките на малките му бели обувчици бяха развързани и се носеха подире му. Пепи се спъна, направи едно красиво салто и се приземи право в обятията на сестра си. Тя нежно го целуна по челото и се наведе да завърже обувчиците му. Но когато посегна за връзките, там нямаше нищо…
ДЕН ПЕТИ
Неда вървеше по празната улица, а стъпките й отекваха и вятърът ги разпиляваше по паважа. Всъщност нямаше вятър. Нямаше нищо… Нямаше един гълъб, едно врабче дори-улицата пустееше и тънеше в тишина.
Неда се наведе и разрови тревата в малката градинка. По корените й не пълзяха малки мравчици и не размахваха палаво малките си черни антенки.
Кой знае защо това адски натъжи Неда и тя продължи по пустата улица. Ослушваше се да чуе каквото и да е. Стъпки, смях, скърцане на автомобилни гуми, вой на сирена. Градът никога не е бил толкова пуст…
Най после отнякъде се понесе бавно и приказно мелодия на флейта. Неда не можеше да повярва на ушите си. Мелодия на флейта, обагряна от звуците на малко фонтанче.
Неда се затича по главната улица, която само след минутка щеше да я изведе на площада. Мелодията на флейта се усилваше.
Неда тичаше и се смееше. Смееше се и тичаше и вече си представяше снажен млад овчар, който седи на фонтана и свири на флейтата, а във водата игриво се плицикат малки къдрави овчици.
Площадът се разгърна пред Неда като сиво празно петно и тя видя, че на фонтана не е седнал никой. Водните пръски не мокреха ничия развяна от вятъра коса, а във водата не припкаха овчици.
Неда седна на фонтана и зарови лице в шепите си. Най-после заплака.
ДЕН ШЕСТИ
Стори й се, че чу детски смях и хукна след него. Обаче детския смях непрекъснато й се изплъзваше. Ту беше отляво-ту отдясно, ту току зад нея, ту някъде в далечината. Неда тичаше из безкраен лабиринт от сиви улици и й се струваше, че ей сегичка ще го настигне, че е ей там зад следващия ъгъл, крие се и трепери като малко зайче, но всеки път, когато се покажеше иззад ъгъла улицата бе пуста и сива.
Неда седна на сивите плочки и се загледа в млечно белия перваз на един от празните прозорци по сивата сграда, вперили в нея слепи очи.
„Изстискваш всичко от едно момче, а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал.”
Неда много се бе обидила тогава. Как смееше това копеле да й държи сметка…
…а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал…
И после какво…?
„Надявам се да си щастлива с новото си завоевание, поне докато разбиеш сърцето на горкия глупак 2-3 пъти и после се метнеш в кревата на следващия!”
Не! Имаше още нещо. Нещо между двете. Нещо, което й убягваше. Беше на ръба на съзнанието и току да се изплъзне и литне завинаги в бездната Неда го хвана здраво и го разгърна.
ИСКАМ ДА ТЕ НЯМА
Боже, що за човек трябва да си, за да кажеш нещо такова на някого. Че искаш да го няма. Как така да го няма? Искаш да умре ли?
БОЖЕ ГОСПОДИ, КАК МОЖЕ ДА ПОИСКАШ ОТ НЯКОГО ПРОСТО ДА ГО НЯМА?
Неда грабна телефона и бясно започна да набира числата. Сълзите й капеха по екранчето, плъзваха се надолу и правеха бутоните мокри и хлъзгави…
В момента няма връзка с този номер
В момента няма връзка с този номер
В МОМЕНТА НЯМА ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР
ДЕН СЕДМИ
Неда захвърли джиесема и влезе в магазина. Той бе пуст и празен. Между дрехите не щъкаха забързани хора, тревожни майки не влачеха забързано децата си, Тлъсти продавачки не бързаха да отпрятат поредния продавач за да споделят със съседката си по касов апарат поредната клюка.
Магазинът бе завладян от мрачна, неспокойно тишина.
Неда облече едно палто от лисица и се завъртя пред огледалото. Поне пет шест огледала отразиха нежния й танц.
Неда се загледа в огледалото. Беше толкова красива.
КРАСИВА СИ КАТО АНГЕЛ…
Някъде в далечината се разнесе една протяжна накъсана мелодийка. И бе някак позната. Толкова болезнено позната.
Неда се загледа в огледалото. Бе толкова красива.
Мелодийка, която й напомняше за нещо. Мети й бе подарила тази мелодийка за 18-тия рожден ден. Заедно с джиесема. Сестра й бе работила по 18 часа на ден в ресторанта, за да може да си позволи да отдели от заплатата си, за да й купи нов джиесем. Старият се прецака.
Мелодийката се носеше в пустия магазин и някак изчезваше. Ставаше все по-слаба.
Старият се прецака.
Неда се втурна навън, а от очите й се стичаха сълзи. ГОСПОДИ, МОЛЯ ТЕ! НЕКА Е ИСТИНА! МОЛЯТЕмолятемолятемолятемолятемолятемолятемоляте…
Джиесемът се бе заклещил между ребрата на капака на канавката, а Неда се спъна и падна отгоре му. Мобилният апарат се изпълза и за част от секундата литна надолу, но Неда го заклещи между пръстчетата си и реброто.
0898 21 00 30
Непознат номер…
Мелодията отслабваше, отслабваше… Неда измъкна мобилния и с треперещи пръсти налучка копчето за отговор…
„АЛО! АЛО!”
„Слушай, исках само да ти кажа, че каквото и да става винаги съм те обичал. Това е всичко-сбогом!”
Беше глас. Мъжки глас. Гласът на Рае. Неда изпищя. Пищеше и ревеше, а сълзите й тропаха по асфалта.
„НЕ, МОЛЯ ТЕ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! МОЛЯ ТЕ! НЕДЕЙ!
Светофарът светна червено и Рае наби спирачки. Напсува мислено майките на всички светофари.
„Какво става, Неда! Добре ли си!”
„Рае, моля те! Не ми затваряй! Моля те! Чуваш ли? Просто не затваряй!”
„Слушай! Поеми си дълбоко въздух и се успокой. Спри да плачеш и ми кажи, какво е станало…”
Неда се опитваше да каже нещо, но си пое дълбоко дъх и се задави. От гърлото й не излизаше звук, а само жалко хриптене…
„Рае, мол-л-ля те ела!”
„Защо? Кажи ми, какво е станало! Просто ми кажи, какво е станало и ще дойда!”
„Рае, моля те просто ела! Тук няма никой!”
„Как така няма никой! Къде си?”
„Пл-лощад Вондел Парк! Моля ти се ела! Просто ела, моля те…”
Рае сбърчи вежди. Тя никога не го бе молила за помощ. Беше оправно момиче. Никога не си я искаше направо, но предразполагаше момчетата сами да й я предложат. Рае даде мигач и свърна в насрещното.
…
Рае паркира и изхвръкна на площада. Точно тогава сив облак затули слънцето и в небето литнаха ято сиви гълъби.
„Неда, успокой се! Просто се успокой и ми кажи, къде си!”
Неда вече пищеше в слушалката.
„Как къде съм? Не ме ли виждаш. На площада. ТОЧНО ПО СРЕДАТА НА ШИБАНИЯ ПЛОЩАД!”
„Неда, моля те, кажи ми къде си точно! Тук е пълно с народ. И да искам не мога да те видя!”
Някакъв дебелак, понесъл сандвич от Макдоналдс блъсна Рае, и той замалко да изтърве слушалката.
„КАК ТАКА Е ПЪЛНО С НАРОД! ТУК НЯМА НИКОЙ, АБСОЛЮТНО НИКОЙ!”
Джиесемът зажужа и звукът започна да заглъхва. Скалата за обхват падна рязко надолу и сякаш прободе сърцето на Неда.
„…во… АЛО… е те чувам… ЛО… ръзката…”
Неда запищя от уплаха и ужас. И от някаква страхотна самота вътре в сърцето си, каквато не бе познавала през целия си досегашен живот.
„РАЕ! РАЕ!”
„… е те чувам… ЛО… УВАШ ЛИ МЕ…”
Неда впери поглед в сивия монолит извисил се като мрачна кула в сивото небе. Хукна натам и се закатери по стълбите.
Скалата за обхват се изкачи с един пункт.
„РОСТО МИ КАЖИ… ЪДЕ СИ И ЩЕ ДОЙДА!
Неда се върна тичешком и погледна номерчето. Хукна отново нагоре по стълбите. Вече едва си поемаше дъх.
Рае се опитваше да тича сред пълчищата хора, бореше с лакти и юмруци, напрягаше взор да види момичето.
„…РИДЕСЕТ И... СГРАДАТА С КУПОЛА-ТОЧНО СРЕЩУ ФОНТА… АЧВАМ СЕ НАГОРЕ ПО СТЪЛБ…”
Рае се измъкна от шумящата и гъмжаща лавина и пресече тичешком улицата. Срещу фонтана имаше две сгради с купол. С номерца 33 и 35.
„ТРИДЕСЕТ И КОЛКО? НЕДА! ТРИДЕСЕТ И КОЛКО!”
Телефонната слушалка зажужа в ухото му в отговор.
Рае се втурна в единия от входовете и хукна нагоре по стълбите. Докато се изкачваше все по високо чуваше откъслечен рев и писъците на Неда.
„…АЙ ГОРЕ…”
Рае отвори капака и излезе на площадката на покрива.
„НЕДА, ТУК СЪМ! ЧУВАШ ЛИ МЕ!”
Неда избърса с ръкав сълзите си, но от очите й заструиха нови.
„РАЕ, КЪДЕ СИИИИ! МОЛЯ ТЕ ЕЛА”
„ТУК СЪМ! НА ПОКРИВА! ПРОСТО МИ КАЖИ КЪДЕ СИ!”
„ДО КЪЩИЧКАТА С ГЪЛЪБИТЕ! ДО ШИБАНАТА КЪЩИЧКА НА ШИБАНИТЕ ГЪЛЪБИ! САМО, ЧЕ СЕГА НЯМА НИКАКВИ ГЪЛЪБИ!”
Рае се огледа. Къщичката с гълъбите беше на съседния покрив. Бе объркал входовете. Но до нея нямаше никой. Абсолютно никой.
„СЛУШАЙ, НЕД! ТОВА НЯКАКВА ШИБАНА ИГРИЧКА ЛИ! ЗАЩОТО АКО СИ ИГРАЕШ С МЕН, ЗАКЛЕВАМ СЕ, ЧЕ…!
Хладен женски металически глас.
„ОСТАВАТ 30 СЕКУНДИ ОСТАТЪК ОТ ВАШИЯ КРЕДИТ”
„СЛУШАЙ КРЕДИТА МИ ИЗТИЧА! ПРОСТО МИ КАЖИ, КАКВО ПО ДЯВ…”
Гласът от отсрещната страна на линията бе някак далечен и отчаян.
„Моля те! Не ме оставяй! Не ме оставяй точно се…”
„Кредитът ви е недостатъчен за завършване на разговора.”
Рае тръшна мобилния и се хвана за главата. Есенният вятър се заигра с косата му. Вгледа се много внимателно в отсрещния покрив, но там продължаваше да няма нищо, абсолютно нищо, освен ято сиви гълъби.
За момент сякаш въздуха до къщичката за гълъби завибрира, като далечен мираж и Рае разтърка очи. Когато отново ги отвори на съседния покрив продължаваше да няма никой.
Рае се наведе и отвори капака към стълбището. Понечи да слезе, после се спря. Пое си дълбоко въздух и се засили.
…
В уличката между двете сгради един опърпан скитник тъкмо преравяше съдържанието на металния контейнер. Извади си отвътре омазнена коричка хляб и я размаха пред муцунката на малкото кученце, което следеше всяко негово движение с влажни очи.
„Рошко! Рошко! Харесва ти нали, мойто момче! Искаш един хуубав обяд за доброто момче…”
Кученцето радостно замаха с опашка и скитникът метна коричката. Плясък на крила привлече вниманието му и той погледна право нагоре.
Едновременно с красивата парабола, която описа коричката хляб, горе някой скочи от единия покрив на другия. По средата на полета тялото му се разми и изчезна.
„Виж, просто пет минути… Искам само пет минути заради последните пет години…”
„Не ти давам пет минути!”-Неда прекъсна връзката.
…
Неда се събуди и се протегна в леглото. Първите утринни очи плъзнаха по леглото и погалиха меките извивки на ефирната й нощничка. Неда се прозя. Някъде в далечината радиото се покашля и замлъкна.
В първите стадии на събуждането, човек е като зародиш в утробата. Пъпната връв праща хранителни потоци блажено униние, които се вливат в телцето и галят малкото мозъче. После системата колабира и някъде се образува пукнатина. Мрачни облаци проникват в черепната кутия, роят се, множат се и чернеят…
Неда си спомни за снощи. Бившето й гадже бе нахлуло в казиното на хотел Монтгомъри, където работеше като крупие и й бе поискало сметка. Накрая се наложи охраната да го изхвърли, а Неда му бе пратила sms, да не я тормози повече. След това Рае на няколко пъти се бе опитал, да й позвъни, но тя всеки път бе затварила. Беше му адски ядосана, защото заради него можеха да я уволнят, пък и вече не изпитваше нищо към него. След четири години чувствата й към това момче се бяха изпарили сякаш във въздуха, давайки място на страстта й към мускулестия лекоатлет Ста.
Неда се измъкна от легълцето. Нежното й краче се плъзна по ръба и докосна земята нежно като пеперуда. Върхът на палеца й почувства вълнената трева на килима и позволи на крачето да отпусне цялата си тежест.
Неда влезе в банята, като преди това хвърли поглед към кръглия стенен часовник. 11.30. Час и половина до работа.
В банята Неда се огледа в огледалото. И днес беше красива. Като ангел-така казваха хората. „Красива си като ангел, но си най-коравосърдечното и егоистично момиче на света!”-това й бе написал Рае - „Изстискваш всичко от едно момче, а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал.”
Неда завъртя кранчето на душа. Металистата главичка изригна за миг, после замлъкна, и после отново зашуртя, обагряйки красивата гъста коса на Неда в горещи водни струи. Тялото се отпуска и релаксира. Минута-две-воден заряд-после още 10-12 часа в казиното.
Водата струи по красивите гърди. Зърната се втвърдяват. Сега са толкова розови. Като малки топчета. Неда толкова обичаше да ги целуват.
„Надявам се да си щастлива с новото си завоевание, поне докато разбиеш сърцето на горкия глупак 2-3 пъти и после се метнеш в кревата на следващия!”
Неда се намръщи. Водата навлезе в очите й и тя ги разтърка.
„Никой не ме е обиждал така! Сега разбирам, че никога не си ме обичал!”, така му бе отговорила тя.
Неда спря водата, напои с паста четката (тя игриво се затърколи по снежнобелите й зъбки) и се зае с процедурата по обличането и гримирането.
Кухнята беше празна. Силна бяла светлина заструи през мрежестите пердета и нарани очите й. Неда ги присви и зареди филийки в тостера. Сутрин тук беше пълно с хора. Къде бяха всички. Майка й, сестра й, малкото й братче. Пепи никога не можеше да си завърже обувките като хората. Винаги се налагаше тя да го прави вместо него.
ДЕН ПЪРВИ
Улицата беше голяма, безлюдна и пуста. По-пуста и тъжна от всякога. Боже толкова ли беше рано. 12.00, а всички спят. По улицата не премина нито една кола.
Неда влезе в празното метро. Лелката в будката за билети я нямаше и Неда прескочи металната скоба. Станцията беше отчайващо празна. Без детски глъч, без досадното потропване на отегчени старци, бързащи да посетят котката на любимата си племенничка, с бастун по плочките… Нямаше го и далечния тътен на метрото, като металическа морска вълна, като зов за помощ…
Неда чака половин час и отново излезе на повърхността. Улицата бе все така отчайващо празна.
ДЕН ВТОРИ
Неда вървеше по пустата улица. Когато се разнасяше ехото от стъпките й, в небето не се вдигаше рояк врабчета. Търсеше някой-нещо… Каквото и да е…
Снощи бе прекарала една самотна нощ в апартамент, в който никой не се бе прибрал, всички тв станции излъчваха само звездички, а радиото бе болезнено мълчаливо.
Неда бе започнала да набира номерата от джиесема си един по един, но всеки път се обаждаше все същия металически женски глас: „В момента няма връзка с този абонат”…
Неда подритна една метална кутия Кока Кола и тя се завъртя красиво. Дрънченето отекна по празната улица… Неда грабна кутията и замери с нея витрината на близкия магазин. Тя се удари и отскочи.
Неда грабна едно паве и го метна във витрината. Тя се пръсна на милиарди малки бисери.
ДЕН ТРЕТИ
„Теб всички те обичат! Имаш толкова много любов! Как бих могъл да те обичам и аз!”
Така й беше казал той и сега Неда си припомни тези думи. Завъртя рулетката в празното казино. Топчето се завъртя и лудешки заподскача, а накрая се спря на 33 червено.
Казиното бе пусто и безмълвно, както и последните три пъти, които бе идвала тук през последните два дни. Много скоро Неда се отегчи да си раздава карти сама и влезе във фоайето на хотела. Започна бясно да дрънчи по звънчето на регистрацията. Металическия звук отекна по празните коридори, но никой не се появи да й вземе багажа или да се вторачи жадно в деколтето й.
Четири-пет огледала отразяваха едновременно едно красиво момиче, което натискаше ли натискаше звънчето, а смехът му струеше и отекваше.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
В момента няма връзка с този номер
В момента няма връзка с този номер
В момента няма връзка с този номер
В МОМЕНТА НЯМА ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР
Неда искаше да тръшне телефона в земята, но се спря. После винаги можеше да си вземе чисто нов, но не искаше да поврежда картата. В картата беше всичко, което и бе останало. Номерцата на хората, които я обичаха или бе обичала, приятелите й, мама, Мети и малкото й братче…
Чисто новият мотор, върху който вятърът бе развявал косата й, стоеше непокътнат в гаража. Неда разби стъклото на къщата и се ослуша. От гаража не проехтя рев на мотор, който да я подкани да се метне зад Ста и да позяпат заедно някой глупашки филм, а после да се отдадат на страстта си и тя да е отгоре.
Неда отвори вратата, но Ста не беше в леглото, в което я бе мазал със сметана и бе разнасял с език сметаната по онова влажно място между краката й. Не вдигаше и за трицепс, нито пък татуираше върху рамото си името й…
Неда излезе в коридора и шум на тичащи крака я стресна. Пепи тичаше към нея усмихнат и щастлив, а връзките на малките му бели обувчици бяха развързани и се носеха подире му. Пепи се спъна, направи едно красиво салто и се приземи право в обятията на сестра си. Тя нежно го целуна по челото и се наведе да завърже обувчиците му. Но когато посегна за връзките, там нямаше нищо…
ДЕН ПЕТИ
Неда вървеше по празната улица, а стъпките й отекваха и вятърът ги разпиляваше по паважа. Всъщност нямаше вятър. Нямаше нищо… Нямаше един гълъб, едно врабче дори-улицата пустееше и тънеше в тишина.
Неда се наведе и разрови тревата в малката градинка. По корените й не пълзяха малки мравчици и не размахваха палаво малките си черни антенки.
Кой знае защо това адски натъжи Неда и тя продължи по пустата улица. Ослушваше се да чуе каквото и да е. Стъпки, смях, скърцане на автомобилни гуми, вой на сирена. Градът никога не е бил толкова пуст…
Най после отнякъде се понесе бавно и приказно мелодия на флейта. Неда не можеше да повярва на ушите си. Мелодия на флейта, обагряна от звуците на малко фонтанче.
Неда се затича по главната улица, която само след минутка щеше да я изведе на площада. Мелодията на флейта се усилваше.
Неда тичаше и се смееше. Смееше се и тичаше и вече си представяше снажен млад овчар, който седи на фонтана и свири на флейтата, а във водата игриво се плицикат малки къдрави овчици.
Площадът се разгърна пред Неда като сиво празно петно и тя видя, че на фонтана не е седнал никой. Водните пръски не мокреха ничия развяна от вятъра коса, а във водата не припкаха овчици.
Неда седна на фонтана и зарови лице в шепите си. Най-после заплака.
ДЕН ШЕСТИ
Стори й се, че чу детски смях и хукна след него. Обаче детския смях непрекъснато й се изплъзваше. Ту беше отляво-ту отдясно, ту току зад нея, ту някъде в далечината. Неда тичаше из безкраен лабиринт от сиви улици и й се струваше, че ей сегичка ще го настигне, че е ей там зад следващия ъгъл, крие се и трепери като малко зайче, но всеки път, когато се покажеше иззад ъгъла улицата бе пуста и сива.
Неда седна на сивите плочки и се загледа в млечно белия перваз на един от празните прозорци по сивата сграда, вперили в нея слепи очи.
„Изстискваш всичко от едно момче, а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал.”
Неда много се бе обидила тогава. Как смееше това копеле да й държи сметка…
…а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал…
И после какво…?
„Надявам се да си щастлива с новото си завоевание, поне докато разбиеш сърцето на горкия глупак 2-3 пъти и после се метнеш в кревата на следващия!”
Не! Имаше още нещо. Нещо между двете. Нещо, което й убягваше. Беше на ръба на съзнанието и току да се изплъзне и литне завинаги в бездната Неда го хвана здраво и го разгърна.
ИСКАМ ДА ТЕ НЯМА
Боже, що за човек трябва да си, за да кажеш нещо такова на някого. Че искаш да го няма. Как така да го няма? Искаш да умре ли?
БОЖЕ ГОСПОДИ, КАК МОЖЕ ДА ПОИСКАШ ОТ НЯКОГО ПРОСТО ДА ГО НЯМА?
Неда грабна телефона и бясно започна да набира числата. Сълзите й капеха по екранчето, плъзваха се надолу и правеха бутоните мокри и хлъзгави…
В момента няма връзка с този номер
В момента няма връзка с този номер
В МОМЕНТА НЯМА ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР
ДЕН СЕДМИ
Неда захвърли джиесема и влезе в магазина. Той бе пуст и празен. Между дрехите не щъкаха забързани хора, тревожни майки не влачеха забързано децата си, Тлъсти продавачки не бързаха да отпрятат поредния продавач за да споделят със съседката си по касов апарат поредната клюка.
Магазинът бе завладян от мрачна, неспокойно тишина.
Неда облече едно палто от лисица и се завъртя пред огледалото. Поне пет шест огледала отразиха нежния й танц.
Неда се загледа в огледалото. Беше толкова красива.
КРАСИВА СИ КАТО АНГЕЛ…
Някъде в далечината се разнесе една протяжна накъсана мелодийка. И бе някак позната. Толкова болезнено позната.
Неда се загледа в огледалото. Бе толкова красива.
Мелодийка, която й напомняше за нещо. Мети й бе подарила тази мелодийка за 18-тия рожден ден. Заедно с джиесема. Сестра й бе работила по 18 часа на ден в ресторанта, за да може да си позволи да отдели от заплатата си, за да й купи нов джиесем. Старият се прецака.
Мелодийката се носеше в пустия магазин и някак изчезваше. Ставаше все по-слаба.
Старият се прецака.
Неда се втурна навън, а от очите й се стичаха сълзи. ГОСПОДИ, МОЛЯ ТЕ! НЕКА Е ИСТИНА! МОЛЯТЕмолятемолятемолятемолятемолятемолятемоляте…
Джиесемът се бе заклещил между ребрата на капака на канавката, а Неда се спъна и падна отгоре му. Мобилният апарат се изпълза и за част от секундата литна надолу, но Неда го заклещи между пръстчетата си и реброто.
0898 21 00 30
Непознат номер…
Мелодията отслабваше, отслабваше… Неда измъкна мобилния и с треперещи пръсти налучка копчето за отговор…
„АЛО! АЛО!”
„Слушай, исках само да ти кажа, че каквото и да става винаги съм те обичал. Това е всичко-сбогом!”
Беше глас. Мъжки глас. Гласът на Рае. Неда изпищя. Пищеше и ревеше, а сълзите й тропаха по асфалта.
„НЕ, МОЛЯ ТЕ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! МОЛЯ ТЕ! НЕДЕЙ!
Светофарът светна червено и Рае наби спирачки. Напсува мислено майките на всички светофари.
„Какво става, Неда! Добре ли си!”
„Рае, моля те! Не ми затваряй! Моля те! Чуваш ли? Просто не затваряй!”
„Слушай! Поеми си дълбоко въздух и се успокой. Спри да плачеш и ми кажи, какво е станало…”
Неда се опитваше да каже нещо, но си пое дълбоко дъх и се задави. От гърлото й не излизаше звук, а само жалко хриптене…
„Рае, мол-л-ля те ела!”
„Защо? Кажи ми, какво е станало! Просто ми кажи, какво е станало и ще дойда!”
„Рае, моля те просто ела! Тук няма никой!”
„Как така няма никой! Къде си?”
„Пл-лощад Вондел Парк! Моля ти се ела! Просто ела, моля те…”
Рае сбърчи вежди. Тя никога не го бе молила за помощ. Беше оправно момиче. Никога не си я искаше направо, но предразполагаше момчетата сами да й я предложат. Рае даде мигач и свърна в насрещното.
…
Рае паркира и изхвръкна на площада. Точно тогава сив облак затули слънцето и в небето литнаха ято сиви гълъби.
„Неда, успокой се! Просто се успокой и ми кажи, къде си!”
Неда вече пищеше в слушалката.
„Как къде съм? Не ме ли виждаш. На площада. ТОЧНО ПО СРЕДАТА НА ШИБАНИЯ ПЛОЩАД!”
„Неда, моля те, кажи ми къде си точно! Тук е пълно с народ. И да искам не мога да те видя!”
Някакъв дебелак, понесъл сандвич от Макдоналдс блъсна Рае, и той замалко да изтърве слушалката.
„КАК ТАКА Е ПЪЛНО С НАРОД! ТУК НЯМА НИКОЙ, АБСОЛЮТНО НИКОЙ!”
Джиесемът зажужа и звукът започна да заглъхва. Скалата за обхват падна рязко надолу и сякаш прободе сърцето на Неда.
„…во… АЛО… е те чувам… ЛО… ръзката…”
Неда запищя от уплаха и ужас. И от някаква страхотна самота вътре в сърцето си, каквато не бе познавала през целия си досегашен живот.
„РАЕ! РАЕ!”
„… е те чувам… ЛО… УВАШ ЛИ МЕ…”
Неда впери поглед в сивия монолит извисил се като мрачна кула в сивото небе. Хукна натам и се закатери по стълбите.
Скалата за обхват се изкачи с един пункт.
„РОСТО МИ КАЖИ… ЪДЕ СИ И ЩЕ ДОЙДА!
Неда се върна тичешком и погледна номерчето. Хукна отново нагоре по стълбите. Вече едва си поемаше дъх.
Рае се опитваше да тича сред пълчищата хора, бореше с лакти и юмруци, напрягаше взор да види момичето.
„…РИДЕСЕТ И... СГРАДАТА С КУПОЛА-ТОЧНО СРЕЩУ ФОНТА… АЧВАМ СЕ НАГОРЕ ПО СТЪЛБ…”
Рае се измъкна от шумящата и гъмжаща лавина и пресече тичешком улицата. Срещу фонтана имаше две сгради с купол. С номерца 33 и 35.
„ТРИДЕСЕТ И КОЛКО? НЕДА! ТРИДЕСЕТ И КОЛКО!”
Телефонната слушалка зажужа в ухото му в отговор.
Рае се втурна в единия от входовете и хукна нагоре по стълбите. Докато се изкачваше все по високо чуваше откъслечен рев и писъците на Неда.
„…АЙ ГОРЕ…”
Рае отвори капака и излезе на площадката на покрива.
„НЕДА, ТУК СЪМ! ЧУВАШ ЛИ МЕ!”
Неда избърса с ръкав сълзите си, но от очите й заструиха нови.
„РАЕ, КЪДЕ СИИИИ! МОЛЯ ТЕ ЕЛА”
„ТУК СЪМ! НА ПОКРИВА! ПРОСТО МИ КАЖИ КЪДЕ СИ!”
„ДО КЪЩИЧКАТА С ГЪЛЪБИТЕ! ДО ШИБАНАТА КЪЩИЧКА НА ШИБАНИТЕ ГЪЛЪБИ! САМО, ЧЕ СЕГА НЯМА НИКАКВИ ГЪЛЪБИ!”
Рае се огледа. Къщичката с гълъбите беше на съседния покрив. Бе объркал входовете. Но до нея нямаше никой. Абсолютно никой.
„СЛУШАЙ, НЕД! ТОВА НЯКАКВА ШИБАНА ИГРИЧКА ЛИ! ЗАЩОТО АКО СИ ИГРАЕШ С МЕН, ЗАКЛЕВАМ СЕ, ЧЕ…!
Хладен женски металически глас.
„ОСТАВАТ 30 СЕКУНДИ ОСТАТЪК ОТ ВАШИЯ КРЕДИТ”
„СЛУШАЙ КРЕДИТА МИ ИЗТИЧА! ПРОСТО МИ КАЖИ, КАКВО ПО ДЯВ…”
Гласът от отсрещната страна на линията бе някак далечен и отчаян.
„Моля те! Не ме оставяй! Не ме оставяй точно се…”
„Кредитът ви е недостатъчен за завършване на разговора.”
Рае тръшна мобилния и се хвана за главата. Есенният вятър се заигра с косата му. Вгледа се много внимателно в отсрещния покрив, но там продължаваше да няма нищо, абсолютно нищо, освен ято сиви гълъби.
За момент сякаш въздуха до къщичката за гълъби завибрира, като далечен мираж и Рае разтърка очи. Когато отново ги отвори на съседния покрив продължаваше да няма никой.
Рае се наведе и отвори капака към стълбището. Понечи да слезе, после се спря. Пое си дълбоко въздух и се засили.
…
В уличката между двете сгради един опърпан скитник тъкмо преравяше съдържанието на металния контейнер. Извади си отвътре омазнена коричка хляб и я размаха пред муцунката на малкото кученце, което следеше всяко негово движение с влажни очи.
„Рошко! Рошко! Харесва ти нали, мойто момче! Искаш един хуубав обяд за доброто момче…”
Кученцето радостно замаха с опашка и скитникът метна коричката. Плясък на крила привлече вниманието му и той погледна право нагоре.
Едновременно с красивата парабола, която описа коричката хляб, горе някой скочи от единия покрив на другия. По средата на полета тялото му се разми и изчезна.
Абонамент за:
Публикации (Atom)