понеделник, 14 март 2011 г.

ДА ПРЕБИЕШ ГЮНТЕР ГРАС





-

ДА ПРЕБИЕШ ГЮНТЕР ГРАС
Пълното видео тук: http://www.youtube.com/watch?v=Ug8HO2mg46

- А какво би било ако можехме да му хвърлим един хубав тупаник – насред гъстите облаци цигарена мъгла и тихата китарна музика която се носи в това забравено от боговете кръчме по това време на нощта, гласът на Радостин Нациста звучи почти като молитва.
- Тупаник казваш – взирам се отчаяно в дъното на чашата. Останало е колкото за една глътка и количеството ми се струва като само няколко капки на фона на огромната празна халба бира. Колкото повече се взирам в нея, толкова повече ми се струва, че чашата се уголемява, а капките изчезват, сякаш се изпаряват пред очите ми. Няколкото останали монети в джоба ми, които тягостно подрънкват не ми помагат да се отърва от това чувство.
Ще ми се да ги догоня. Някакси просто да се смаля, да скокна в чашата, и да се гмурна в сладката амброзия. Всичко е до размера нали? За една мааалка, мъничка мравчица тези няколко капки биха били същински океан, в който спокойно може се удави.
Поглеждам часовника. Минава време докато фокусирам стрелките. 3 и 10 е. След около шест часа съм на работа. Трябва да мина през нас, да се наспя, изкъпя, обръсна – утре все пак имам важна презентация, от която зависи работата, кариерата ми. Мамка му, колко бързо лети времето. Последния път когато погледнах стрелката показваше седем без петнайсет. А ми се струваше че са минали пет минути. Колко бири бях обърнал оттогава. Мога да се закълна че когато започнах в джоба ми бълбукаше солиден пай от последната заплата, а сега същият този джоб беше изтънял до няколкото мизерни шантави монети.
- Да бе. Да му хвърлим един бой. – Очите на Радостин Нациста проблясват в нощта с онзи особен оловен блясък, който само аз познавам истински и тогава през пластовете гъста алкохолна мъгла осъзнавам ужасната истина. Че той говори напълно искрено и съвършено сериозно. Изрече го със същата с лекота, с която на онзи незабравим 3-ти март – национален празник, малко преди да разбие бутилката в главата на мургавия посетител на същото това кръчме изрече знаменитото „Ей сега ще му разбия на тоя тиквеник кофата”. Или чакай, не беше ли „Ей сега ще му разбия на тая кофа тиквеника”. Помня кръв, плискаща се навсякъде в шарено фонтанче. Помня писъци и смях. Помня как мургавелът се хвана за лицето, а измежду пръстите му не спираше да плиска ли плиска. Не знам, защо но тогава цялата ситуация ми се струваше леко забавна. Може би от изпушения джойнт в кенефа малко преди това. Просто си седях и чаках да видя какво ще стане, сякаш не бях на сцена на престъпление, посегателство над човешката личност, а в киносалона и моя добър приятел и съратник Радостин Нациста не бе духнал току що, а само бе отишал за пуканки, които след малко щеше да ми подаде да си ги дъвча, в очакване на бомбастичния финал. Големият финал всъщност бе вой на полицейски сирени.
- Чакай – чакай. Искаш да пребием Гюнтер Грас. Нобеловия Лауреат.
- Да, точно за него ти говоря – снижава гласа си ехидно Радостин Нациста – Не си ли се замислял над този въпрос. Просто да му почукаш на вратата. Да свиеш ръката си в юмрук ето така. И като отвори ПРААААААС. – Нациста трясва с юмрук по масата за да усили ефекта от думите си, при което почти разлива своята собствена халба.
Колкото и да съм пиян-залян веднага регистрирам опасността за безценната течност пък било то и за чужда халба и с неподозиран за мен самия рефлекс светкавично се протягам. В мен се е задействал родителския инстинкт и аз съвсем навременно успявам да спра падането с вещината с която майка би покрила със собственото си тяло децата си пред лапите на наближаваща опасност.
- Право в муцуната – довършва Нациста и се ухилва до уши сякаш току що го е направил. Сякаш е изпитал част от победата.
Въодушевлението му някакси се предава и на мен и за миг се чувствам сякаш наистина съм бил там. Наистина съм го извършил. Само че юмрукът ми не се е забил в незнайната физиономия на въпросния Гюнтер Грас, а в мазната свинска полуидиотска муцуна на онази дебела кучка Ганка-моята мениджърка. Да определено бих и шибнал един ако беше тук сега. Направо бих й отцепил една по якичка, какво като е жена. Кълна си че си го заслужава.
- Що ти не би ли го направил? – разправя Нациста.
- Ми за кво да го правя. Говедо е, ама не ме дразни чак пък толкова. Бих пребил Недялко Йорданов. Това шибано дърто копеле дето от малки ни промива мозъците с комунистическите си шибани шлагери. “Не остарявай любов”! Да ти го начукам шибано комунистическо лайно – Показвам среден пръст на въздуха с ожесточеността с която бих го наврял право пред носа на дъртото копеле - Цялата ни шибана раса са такива отрепки като него. Подмазвачи и гъзоблизци-шибани нагаждачи, способни да оцеляват при всякакви условия: да се нагодят към всяка следваща власт. Бих пребил Щурците – дето ми се правят на българските Би Джийс. Или не. Бих ги затворил голи в една клетка, вързани с вериги за решетките и бих ги карал да се бият помежду си за парче сурово месо. Докато накрая оцелее само един. Него бих го пуснал да си върви при условие че си пусне расти.
- Да, добре звучи - вика ми Нациста. – ама аз ти го говоря съвсем сериозно това. Това за Гюнтер Грас.
- Гюнтер Грас? Че той жив ли е още.
- Жив е да. Да не повярваш. – вика Нациста – Нали знаеш. Най-мръсните копелета никога не умират. Още една биричка за приятелчето ми тук – провиква се Радостин Нациста към далечната страна на бара.
Понечвам да възразя, но думите на отрицание отказват да излязат от устата ми. Искам да кажа нещо от сорта на: Не. Стига ми толкова. Трябва да се прибирам, да се оправя и да дремна малко, Станчев. Приятел си ми и те обичам, но утре имам важна презентация, от която зависи бъдещето ми. Моята работа - моята професия. Затова се надявам да ме разбереш, стари ми приятелю и да продължим купона някой друг път.
Но всички тези прекрасни слова просто не излизат от устата ми. Коварните хитри думички са се загнездили някъде дълбоко в устната ми кухина хванали са се здраво за адамовата ми ябълка, която тъй или иначе вече е раздразнена от перспективата за безплатна почерпка, и тръпне в очакване. Вместо това пускам едно единствено безобразно изречение, от което се намразвам самия себе си още повече.
- Еми айде по още едно ама този път за последно. - (Колко ли пъти съм изрекъл същото това изречение тази вечер?)
Какво толкова – 15-тина минути. Не повече. Ще кажа после на таксито към нас да побърза. Мамка му, нямам пари за такси. Нищо, ще поискам от Радостин.
Чаши се дрънчат и течности се изливат в зажаднели гърла. Отново се връщаме на темата Грас.
Замислям се. Какво знам за Гюнтер Грас? Носител на Нобелова Награда за Литература. Фък, това последното на глас ли го казах.
- Да – изграчва Радостин, а очите му отново пламтят с онова пламъче – Можеш ли да си представиш. Шибаното копеле. ШИ-БА-НА НО-БЕ-ЛО-ВА НАГ-РА-ДА.
Понякога Радостин прави това. Разделя думите на срички. От неговите уста звучи супер зловещо. Между нас казано, Нациста понякога може да бъде доста психо. Аз винаги съм намирал това за готино. Никога не ме е притеснявало по какъвто и да е начин. За мен това винаги е бил добрия стар Радостин Нациста с който дразнехме мацките в училище, наричайки ги курви и дъщери на Содома и Гомора и анатемосвайки ги с въображаемо разпятие. Добрия стар Радостин Нациста, който твърдеше, че лайното му редовно образува знака на „Найки” в тоалетната чиния и който се впечатли от смъртта на дядо си едва, когато разбра за перспективата да получи два дена платен отпуск поради смърт в семейството. Както и да е, него другите хора някакси не го разбираха. За тях той беше плашещ.
Гледам бармана как се гърчи зад бара. Тоя е от новите-барманите не се задържат много в тая дупка. Ооо, ние определено ги помним всичките. Натряскваме се тук от малки. Скапаното копеле има вид все едно, че още малко и ще се насере от страх. Сякаш иска да ни подкани да си вървим, за да заключи след нас и да се примоли на небесата да не се върнем и следващата вечер, но определено не смее. Не знае как ще реагираме ако направи това. Затова просто си кротува там зад бара и треперка ли треперка като малко пухкаво зайче.
То между другото и аз като се нафиркам не съм цвете за мирисане, и копелето май го усеща.
- Гъзар, искаш ли малко кока? – изкрясква се Радостин Нациста.
- Мамка му човече – какво го оповестяваш, че да ни чуят всички – викам му.
- По дяволите – той изглежда объркан и не наясно със самия себе си. Преди да се усетя вече сме се озовали в кенефа и се нашмъркваме здраво. Очите му отново придобиват онзи особен блясък. Сигурно и моите са така, защото, когато отново проговарям в гласа ми кънти решителност толкова твърда, че в нея можеш да си разбиеш главата.
- И какъв е плана, мой.
- Ооооо, плана е прост – разправя Нациста – Имам малко спестени кинти. Грабваме самолета за Берлин – оттам се транспортираме до Любек – копелето живее в Любек. Всичко съм проверил – хили се ехидно той. – Намираме го и го смиламе от бой.
- Звучи страхотно – врещя аз – кокаиновата вълна ме зарежда с непознати до този момент на вечерта вълнение и ентусиазъм. Сякаш съм рожденник, някъде къмто пет-шест годишен мърльо, който тъкмо си отваря подаръка – огромен пакет с панделка, представяйки си, че това е чисто нова сглобяема джага – А защо ще го правим?
- Защо ли? – вика Нациста – защото това копеле е шибан предател. Помисли си, за какво, маа му, му връчват шибаната Нобелова награда. За „Тенекиения барабан” ето за какво. С други думи за антивоенна пропаганда. А какво излезе наяве съвсем наскоро – Радостин Нациста върти пръста учредително, като някакъв шибан одитор, току що открил брънка в системата.
- Какво? – почвам да заразпитвам аз. Под влиянието на кокаиновия удар, който преминава по мен като ток, ароматните миризми на застояла урина и фекалии са се умножили десетократно, какво говоря, хилядократно и направо съдират от бой притръпналите ми от дрогата ноздри.
- Излезе наяве, че копелето е шибан предател спрямо държавата, организацията и спрямо самия себе си – ето какво. Като млад е бил член на Хитлеровото младежко движение Хитлерюгенд. После идват руснаците. Разкатават им играта. Правят Германия на пух и прах, копеле. И нашия, точно като шибан хамелеон веднага запява друга песен. Той вече е на страната на добрите. Шибан национален герой. А тези, на които доскоро е симпатизирал описва като ебаси отрепките. Само и само за да си спаси кожичката копелето. Кажи ми сега, не заслужава ли един хубав пердах.
Замислям се, но нещо не мога да се концентрирам. Мислите ми блуждаят в хиляда посоки. От една страна се опитвам да намеря причина, поради която да навестя добрия стар Гюнтер и да му счупя лицето, от друга виждам оная кучка Бети, която се мляска с друг, право пред очите ми. Помня как я проследих до метрото. Още отпреди това, знаех, че ме лъже. Усещах го по гласа й, виждах го в очите й, но просто ми беше по-лесно да се правя, че проблемът не съществува. Когато я сварих там на метростанцията с онзи другия, сякаш света се разтресе под краката ми. Сякаш всичко изчезна, целия сговнян космос, оставяйки ме сам насред нищото. Насред пълна пустота. После тази безкрайна тягостна белота се завъртя край мен и се разпадна на остри парчета стъкло насред ужасен звънтящ трясък. Те продължиха да се въртят докато сглобиха света наново, но този път той бе едно доста по-мрачно и безнадеждно място за обитаване.
Оттогава не съм спирал да поркам. И да се друсам. Исках да ги догоня и просто да ги вкарам в Пирогов и двамата, но така и не го направих. Краката ми бяха твърде слаби, сякаш направени от извара. Тялото ми бе твърде немощно за да се разбунтува. Оттогава агресията просто се трупа в мен и изпитвам отчаяното непрекъснато желание да разбия на някой гьома.
- Чел ли си „Тенекиения барабан” – вика Нациста. Отново сме се озовали в бара и се наливаме зверски. Съдейки по количеството празни чаши от бира, разхвърляни наоколо, започвам да се чудя дали е възможно да съм изпил двадесет бири една след друга. А не опънах ли и една голяма водка?
- Не. – разправям аз – ама ни караха да гледаме филма в университета. – Събраха ни просто един ден и ни го пуснаха на видео. Представях си някво свежарско филмче, на което се пукваш от смях, обаче целата тая дрисня е просто яко да ти се ебава с мозъка. През целия филм търчи едно дебилче наляво-надясно, бие един тенекиен барабан и плещи кретенизми. Ужасно дразнещо за мозъка. Направо го кара да заври в собствения си сос, ако ме разбираш. Някви хора седят и го зяпат въпросното изродче, после повръщат и си серат в устите. Поне тва съм запомнил от тая помия, човече. Помня, че просто исках да изляза навън и да се издрайфам.
- Ето виждаш ли – започва Радостин Нациста поучително. На бледата светлина на разбитата лампа чертите му са придобили сходство с тези на самия Фюрер или на Муамар Кадафи или по-скоро на двамата взети заедно. – още една причина да го пребием. Готов ли си за едно ново и готино изживяване. Готов ли си за един супер зверски кик? Ето това искам да знам.

Пием още много. Пием доста. Събуждам се подгизнал от дъжда. Припаднал съм в собствената си повръщня в някаква канавка. От зъбите ми търчат ручейчета кръв, които се стичат в локвичката от флуидите ми. Поднасям китката си на нивото на очите, но е трудно да фокусирам цифрите на часовника. Те някакси бягат наляво-надясно, трудно им е да се съберат в нещо значимо и смислено.
И тази адска болка в главата. Тая шибана болка, примесена с чувство за вина, които са мои постоянни и сигурни спътници при всеки махмурлук. „Хей копеле, здравей, какво става а? Снощи пак си развявал байряка май а? Ей сегичка ще ти го върнем тъпкано. Как ли? Като ти поскачаме малко на мозъка.”
Осем и десет е. След точно петдесет минути ми е презентацията. Нито я знам къде е, може би съм я загубил по пътя, нито знам, как ще координирам движенията си достатъчно за да стигна до работното си място.
Нещо лепне по довчера праните ми дънки. Кал ли е или просто съм се насрал?

...

Дебелата кучка Ганка ме гледа с хищен поглед като лешояд. Понякога се чудя от тия тонове сланина къде това туловище намира място и за толкова много злоба. Гледа ме с мазни лоени очички, които шарят по цялото ми тяло, сякаш още малко и ще ме разкъсат.
В стаята е целия колектив. Всички са спретнатички и чисти. Снощи добре са се наспали. А аз сигурно воня на пор. Самия аз не усещам собствената си миризма, може би поради значителния товар, които снощи поеха носните ми отверстия, но по многозначителните им погледи усещам, че те знаят.
- Някой пак е скитасвал снощи, а Колев – крещи се Ганка и целия екип избухва в дружно хихикане. Понякога ми призлява като си помисля, на какво са способни тия копеленца само и само да угодят и да се подмажат на началството. Могат направо да те изядат с парцалите.
- Я някой да отвори прозореца – вика свинята – Че тука нещо засмърдя. – Някой веднага се подчинява на мениджърския апел.
Аз се опитвам да се съсредоточа. Да си придам сериозен вид. Все пак всичко, което се иска от мен е да опиша състоянието на отделите за консумативи в момента. Звучи толкова лесно, но всякакви разумни действия в рамките на социалното поведение точно в момента ми се струват адски непонятни и далечни, дори невъзможни за изпълнение.
Чувствам се като шибана маймуна, от онези в цирка, дето карат колело.
- Такааа – започвам аз неуверено – Според последните данни, споделени с мен от бизнес администраторите, има доста голямо несъответсвие в нашия отдел между количество обработвани кейсове и качество. Истината, приятели мои – разпервам театрално ръце – е че липсата на хора, на качествен, добре обучен персонал води до снижаване на качеството на крайния продукт. Въпросът тук е именно – как можем, заедно и съвсем логично да разрешим този проблем.
- Разполагаш ли с цифри? – грухти свинята.
- Цифри, мммм да... – До снощи разполагах. Сигурно се валят в момента в някоя локва, кой знае къде – Нека просто го кажем така. В нашият отдел има 20 - тина човека – добре обучен персонал. На ден нашият отдел получава по колко – 2000 до три хиляди кейса за обработка. Дори никой да не отсъства по болест или поради друга причина, пак простата сметка показва, че...
- Друга причина – изкрясква се някой – имаш предвид агентът да се въргаля пиян в някоя локва ли?
Всеобщ хилеж. Опитвам се да фокусирам злодееца пуснал ехидната реплика, но светът е размазан. Смес от ехидна, плаваща във въздуха жълтеникава сплав от злобни лица и още по-злобни усмивки. Това може да е само оня подъл педал Чолаков, дясната ръка на Ганка. Дали от време на време и удря по една патка. Нееее. Едва ли дори и той да е толкова отчаян, въпреки, че знае ли човек, на какво са способни някой хора в жаждата си за власт.
В отговор просто повръщам. Спъвам се в собствената си повръщня и падам в локвата. Агентите напускат стаята сред всеобщи възгласи на погнуса.
Остава само Ганка. Гледа ме с едно особено изражение – изразяващо едновременно пълно презрение и покруса.
- Май по-добре днес да се прибереш да си починеш, Колев – разправя тя – Нещо не ми се виждаш много в час.
- Даммм – успявам да отговоря аз – Някъв грип май ме е хванал.
Иска ми се да имах силата и смелостта просто да разбия челюстта на тази мазна лоена топка тук, сега и веднага, но просто подвивам опашка и си бия шута.
Странно, че не ме уволняват след този инцидент. Може би всеки колектив има нужда от една маймунка, която да кара колело, да бие тенекиения барабан или просто да лъска бастуна. Някой, който винаги да можеш да посочиш с пръст и някой, за когото с гордост да заявиш – Ето това нещастно копеле е по-зле и от мен.


...



Събуждам се олян в собствената си повръщня. По гърдите ми, по мръснобялата тениска, отдавна изгубила оригиналния си цвят виси мазно петно, досущ като вратовръзка. Въпреки тоновете боклуци, издигащи се на бали в спалнята ми някакси успявам да стигна до банята да се измия.
От огледалото ме гледа брадясала пародия на самия мен. Този кървясал поглед хич не пасва на иронично ухилената ми муцуна. Сякаш отражението ми ми казва:
- Какво става копеле? Снощи пак се оля, а? Уж започна с една биричка ей така за отскок, за лека нощ, а после каква стана тя.
Да съм гаврътнал поне 7-8. Не помня как съм го сторил, съдя само по броя на разпилените празни бутилки в хола. В дома ми все още витае нежния аромат а на моменти и полъх на бившето гадже, което малко след оная история се изнесе.
Понякога сънувам, че не си е тръгвала изобщо. Ей така протягам ръка в тъмното, а тя все още е до мен и я гушвам. Будя се стенейки, с ужасно главоболие и облян в пот и виждам, че просто съм я построил от възглавници.

...

Денят в службата минава скучно и еднообразно. Секундите се превръщат в минути, минутите в часове, часовете се нижат като цяла вечност. Сякаш съм затворник на собственото си аз. Механична карикатура, създадена да чатка по клавиши на една добре смазана, но жестока индустриална машина, конструирана да поглъща и храносмила човешки кости и плът и да плюе само изтощена побеляла кожа, движена само и единствено от отчаяната нужда да напълни сама себе си с опиати и алкохол.
Навън, насред студения ноемврийски вятър ме чака ухилената физиономия на Радостин Нациста. Понякога се чудя дали този човек действително е в добро настроение или под маската на привидна веселост се крие само гняв и омраза към всички живи твари. И да има нещо такова то е добре прикрито, само очичките чаткат весело насам-натам, хвърляйки искри.
- Имам страхотен план, копеле. – ми вика той – Да се разбием в „Бар на края на Вселената” и там да избистрим плана. Решил съм да си вземем отпуска началото на август. Лятно време, спокойно. Гюнтер хич и няма да очаква, че печени пичове като нас са му подготвили капан. В АТАКА, копеле.
Още не сме стигнали до заветния бар, още се клатим в шибания автобус, мамка му, а вече сме разкатани до състояние на „Мамата си трака”. Аз трябва да си призная, шмръкнах малко кока в кенефа на фирмата, не за друго, а защото знам, че там няма камери. Ей така от скука, или просто да убия време. А може би и двете.
Право срещу мен се блещи съсипана от работния ден, отчаяно вкопчена в живота тъпа кранта. Направо я съжалявам. Идва ми да и прасна два шамара и да й кажа, че идеите на постсоциалистическия марксически строй и капиталистическата му структура като цяло само ще я вкарат в гроба.
Подсеща ме за корицата на книга, която видях вчера на една витрина на връщане от работа. Няква пачавра е написала книга, прави се че медитира на обложката, отдолу пише „Вера Мутавчиева – рецепти за щастие”. Имам предвид, скивате ли иронията? Какви рецепти за щастие може да ви предложи една наднормена краварка, като от сто километра й личи, че не е щастлива сама със себе си. Като започнем с това, че никой, който има поне грам уважение към себе си не би спал с нея и приключим с това, че дори не искам да си мисля на какви психически отклонения е подложен мозък, способен да измъдри подобно извратеняшко заглавие на книга.
- Капитан Фред /бел. ред – марка долнопробен ром/ е наш приятел – ми пее весело на уше Радостин Нациста и вади любимата си металическа табакера с пречупен кръст. Купил я е е от някви хипи деградета, дето твърдяли че е била собственост на самия фюрер. Никога не съм ги виждал разделени – Радостин и неговата табакера. Държи си я винаги там на сърцето, в някакъв скрит джоб, сякаш тя му тиктака наместо сърце и диктува желанията и емоциите му.
– Капитан Фред е нашия капитан и след работа чака уморения работник, жертва на капиталистически заговор и една голяма конюнктурна машинация, за да те понесе в море от кеф.
- Да бе – викам му – Тва звучи като няква шибана реклама на мюсли. Представям си някви две шибани дечица, човече. Момченце и момиченце. Седят си значи на масата и чакат да дойде да ги вземе автобуса за училище. И точно тогава от долапа, човече, изскача капитан Фред, ама ухилен до уши, ти казвам. И разправя: „Кофти ли ви е, малки копелета. Трябва да се ходи на даскало, а? Децата кимат в съгласие, ама едно такова, отчаяно. И капитана вади една голяма бутилка, направо огромна и дребошлъците почват да лочат. Изведнъж светът около тях се разтваря, ей така – ПУФФФ.
- И кво – вика ми Нациста, а очите му блестят, сякаш май май и той е там с дечицата и смуче от грамаданската бутилка.
- Е как кво? – викам – тва е идеята на шибаната реклама. Светът е вече едно по-добро място. Учебниците хвръкват от чантите на келешите и се превръщат в млечни шейкове, а хималките в малки розови понита. Дечурлигата яхват едно от тях и се отнасят. ТАДАААА. Ей тва е рекламата. Кефи ли те?
- Жестока е – разправя нациста – Ама аз имам една още по-добра. Или то по-скоро е състезание човече. Страшна ми е идейката, нещо като българското UFC, само трябва да я патентоваме и ще направим луди пари. Ще си направим и сайт и всичко и там ще пускаме епизодите пей пър вю.
- И ква е, дай я насам.
- Еми някви двама пичове, тоест ние двамата, зарибяват скитници с бутилка „Капитан Фред”. Скитниците трябва да се бият на ринга – ринга ще е просто някво място на паркинг или детска площадка, оградено с кофи. Бият се, ама направо се счупват от бой копеле, и който остане последен на двата си крака, взима бутилката. Е тва вече я яко.
- Да брато, съгласен съм с теб. Само трябва да напишем сценария за пилотната серия и да отидем в няква телевизия. Ще го лапнат като топъл хляб.
- Ква телевизия бе – вика нациста – само ще ни откраднат хубавата идея. Направо в ютубето го пускаме пилота и оттам като направиш няква бройка гледания, чат ли си, и ставаш нещо като шампион по гледания. От тва ютубето печелим рекламодатели нали се сещаш. После те се свързват с нас – искат ни лиценза. Ние обаче го играем печени копелета и не им го даваме, ама подписваме договор за взаимосътрудничество, сещаш се. Правим следващите епизоди платени, като пей пър вю, а после цакаме процентче от приходите към всеки епизод. И за нула време ще забогатеем, няма кво да ти разпраам.
- Даммммм – отговарям замислено. Оная там млада студентска путка отсреща дето се е опряла на перилото намигна ли ми току що или само си го представих. – Ама трябва да си намерим камера? И скитници.
- Значи камерата не е проблем, а скитниците още по малко. – разправя нациста – Скитници под път и над път. За 50 грама водка менте ще ти излижат оная работа, кво остава за цяла бутилка „Капитан Фред”. Ще си избият и кътните зъби само и само да се докопат до огнената вода. Колкото до камерата, имам си нещо наум.
- Кво?
- Една заложна къща точно в квартала, копеле. Наредили са на витрината и джиесеми и камери и електрически самобръсначки и кво ли не щеш. Отиваме късно през нощта, чупим стъклото с една тухла, разбираш ли, грабваме стоката и дим да ни няма.
- Ти си уникален, копеле. – разправям му. Под влиянието на Капитан Фред и коката това ми се струва като най-гениалния план, създаван някога. – Тъкмо може да използваме камерата, за да снимаме побоя над Гюнтер Грас. Ще си го запазим за поколенията и ще го прожектираме на децата си.
Вече дори си представям, как потупвам малкия, който дори не е създаден още по рошлявата главица и му разправям: „Скивай, малко копеле, тук баща ти пребива един истински нобелов лауреат. И не просто пребива, а направо го счупва от бой.”
И малки я ме гледа с едни такива огромни сини очи и разправя: „Обичам те тате. Ти си моя герой. Като порасна искам да съм същия като теб.” Точно тогава се появява жена ми, която е някво сочно гадже и разправя: „Хайде синко да си лягаш, че ние тука с баща ти имаме да обсъдим едни работи, дето хич не са за малки деца.” И ми смигва дяволито. А когато малкия се изнася тя ме хваща за чатала и разправя:
„Я да видим сега, къде е моя герой?”
Фантазията ми се размива и изчезва под напора на наглата реалност. Неусетно обкръжението ни в автобуса се е изнесло някъде настрани. По погледите им разбирам, че те не искат да седят до нас. За тях сме две пропаднали деградета, които смърдят на алкохол, ние сме утайката, дъното на социалната структура, два изкопани от немай къде примата, които ако агресираш са способни дори да ти разбият мутрата.
Хората в автобуса ги е страх от откачения поглед на Радостин Нациста и от моя размътен такъв. За тях е къде къде по удобно – да се свиеш някъде на топличко, нейде по-далеч от тия двамата, и да изчакаш бурята да премине.
Разсъждавайки над тези проникновения виждам, че зениците на нациста се разширяват. Той скоква внезапно, като обтегната докрай пружина, която някой току що е освободил и с резки движения се отправя към другия край на автобуса.
- Чакай копеле – тръгвам да го викам, но той вече е адски далеч по мръсната автобусна пътека, а зад него търчи джудже.

ДЖУДЖЕПАНИКА

За момент това ми се струва най-невероятната гледка и дори си задавам въпроса дали не халюцинирам. Малкият приятел здраво се набира зад моя човек Нациста, като че ли го гони, имам чувството че ей сегичка ще се покатери отгоре му и ще го захапе за врата. Докато търчи зад него съществото размахва малките си ръчички, като някаква бясна карикатура, алармираща за пожар.
Усетил опасността моят другар по чашка рязко свива вдясно и джуджето продължава напред, подминавайки го, като ония зайчета от рекламата на Дурасел, дето бият чинели.
Настигам нациста и го питам, кво мамка му става.
- Михихихихии, михихииии – прикрива устата си с ръка Нациста, дъх не може да си поеме. Опитва се да разтегли с пръсти лицето си назад, за да не се вижда ехидната му усмивка – Михихихихихир михихиххии...
- Кажи бе, копеле, кво ти е – викам му.
- Ши-ши-шибано джудже, човече – видя ли го?
- Е как да не го видя – разправям – Мислех, че те гони.
- Да де, да – хили нациста – ама видя ли го как се набира?
- Набира?
- Да, човече! На перилото на автобуса. Значи още като търчеше насам го видях. Направи ебати плонжа и се хвана за перилото. И се вкопчило за него, едно такова – и само крачетата му стърчат навън, а то ги размахва – Радостин отново е напушен от смях – Ииииии хихихиххихихи. Все едно е изпило едно цяло кафе Лаваца човече. Сещаш ли се? С това малко телце, като си изпил едно кафенце все едно си обърнал цял бидон Ред Бул. Направо пощуряваш човече.
- Да ама – добавам дълбокомислено аз – Какво би било ако вземе да изпие цяла опаковка Ред Бул.
- Ми сигурно ще изхвърчи като Ракета – Нациста отново се разтриса от смях. – Ей така. ФИУУУУУУУУ. Право в космоса.
- Да – пригласям – И сигурно ще отиде на луната, където ще го чакат лунните джуджета. Те са като нашенските само дето ги е хванала малко липсата на гравитация и по цял ден левитират. Както и да е. Не е готино да се подиграваш на хората, само защото са по-малки от нас. Сиреч, скиваш ли, може просто такъв да си се родил – кво да направи горкото копеле, като се е родило такова.
- Да де, ама като го гледам само ми идва да се пукна от смях – възразява Нациста и двамата се потапяме в хилеж.
В тази връзка бих искал да вметна, че моето момче нациста не го канят на погребения. Нациста + погребение = кофти комбинация. Основната причина е, че копелето се насира от смях на такива мероприятия. И това до такава степен, че хората си мислят, че е изпаднал в истерия и общо взето търсят начини бързо да го разкарат оттам за да не съсипва цялостната дрислива атмосфера на едно истинско, издържано по всички традиции, погребение. Представете си цялата тая вълшебна гама от съсипани роднини и приятели, грозно виещи до небето бабушкери, майки прегърнали дребните си келешчета и леещи повече сълзи и сополи от самите тях... И насред цялата тая сган си представете Нациста, който се държи за корема от смях, аха да се търкулне и да почне да се въргаля в тревата. Питал съм го, какво толкова смешно намира в цялата тая ситуация. „Ми начина, по който си разкривяват лицата, човече.” – отвръща ми той – „В смисъл, знам, че някой е пукнал и че трябва да ми е гадно и прочие, обаче като ги гледам, как си кривят лицата, като почнат да си ги разтеглят, човече, и ме напушва.”

БАР НА КРАЯ

Пълното име на това заведение е „Бар на Края на Вселената”. Аз му викам просто „Бар на Края”. На края на вселената звучи някак префърцунено романтично и придава на заведението лъжлива атмосфера на загадъчност и мистерия. „Бар На Края” далеч по-добре подхожда на тази мизерна дупка, пропита от мирис на повръщня и разложено, сборище на наркомани и отрепки като нас. Тук-там се покашлят местните пияндета или се носи гълчава на футболни гаменчета, събрали се да се натряскат преди налближаващия мач. Насред кафеникавата светлина, разпръсквана от мръсните оголени крушки, всички приличат на сенки, разтварящи се бавно но сигурно в полумрака.
Цицореста сервитьорка с вид на квартална проститутка носи питиетата, пушейки цигара.
Нациста я шляпва по задника, а тя сякаш дори не забелязва.
Вече дори не си правят труда да ни изхвърлят, когато прекалим с твърдия алкохол и започнем да правим селянии. Водим се така да се каже ветерани, елита на изпадняците, които нямат никакво по-добро занимание вторник вечер, освен да висят тук и да потвърждават реномето на това заведение с присъствието си.
Нациста днес го раздава на Блъди Мери и мохито, ако могат така да се нарекат блудкавата течност, която са му сервирали – едната зеленикава /с цвят на мухъл/ и още една с цвят на съсирена кръв.
Между другото преди малко видяхме на улицата бяло момиче под ръка с тъмнокож и това малко нещо го агресира. „Скивай я тая шибана бяла кучка, човек. Приискало й се е да обуздае черната боа.” В общи линии винаги, когато видим подобна сценка извода е следния: според него бялата развратница се опитва или да обуздае черната боа или да укроти черния питон. Виждате ли, нациста смята, че всички тъмнокожи по един или друг начин са клонинг на Лексингтън Стийл или Шейн Дийзел (известни тъмнокожи звезди от порно индустрията, известни с това, че са доста надарени). Помня, че се изкрещях след мацката: „Остави черната боа, коте, време ти е да яхнеш белия експрес.”
Аз тази вечер съм на биричка. Коката здраво ме беше разнесла, до състояние, до което не бях сигурен, дали събитията от автобуса са плод на фантазия или реалност и исках да удавя халюцинациите си в сигурните подпочвени води на долнопробния Бекс, запазена марка на „Бара”.
- Понякога ги сънувам, човече. – разправя Нациста.
- Кво ве?
- Джуджетата. – кимва ми той към няколко от сенките в далечината. Сякаш дебне, дали не са ни проследили до тук. – Сънувам, че си ходя за училище. Един такъв весел изрод, надянал ученическата чанта, свирукам си едно парче на Ту Ънлимитед, тва ве сещаш ли се НОУ НОУ, НОУ НО НОУ НОУ, НОУ НО НО НОУ НО НО, THERES NO LIMIIT. Подскачам си и нямам никви грижи на света. И точно тогава из от храсталака изскача първия от малките помияри и ми се шмугва под крачола. Докато се усетя още пет-десет такива ми се хвърлят отвсякъде. От прозорците на сградите, от короните на дърветата. Повалят ме на земята и почват да ме гризат, докато още съм жив.
- Фантазии с джуджета – разправям умислено – Нямаше ли такава тенденция в порното. Порно с джуджета. Гледал ли си Порно версията на Снежанка. Голяма мръсница, казвам ти – опъваха я и седемте наведнъж. Всъщност, ако си спомням правилно две я опъваха, а останалите стояха отстрани и си биеха чекии и се хилеха извратеняшки.
- Не не съм го гледал. Не мога да понасям малките гадове.
- Да де – разправям му – Ама може би точно тази твоя ненавист и антипатия към тях е скрит сексуален импулс, който се опитваш да поттиснеш. Представяш ли си да се събудиш една сутрин и скиваш че юргана се движи бясно нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Отмяташ завивката и кво да видиш. Джуджето от автобуса, човече ти го е налапало. Смуче го здраво значи, а малките му пръстета проникват в тесния ти анус.
- Квооооооо – разправя Нациста и чупи бутилката в масата. Май бая съм се отнесъл щом счупеното стъкло в стиснатия му юмрук, без съмнение насочено към сънната ми артерия не ме плаши съвсем ама хич. Може би просто се опитвам да го издразня. Да видя до колко далеч мога да стигна. Докъде мога да го докарам. Да разбера на какво е способен, точно като малко дете, което тества родителя си късайки за пореден път пердето след като вече е било предупредено веднъж.
- ТИИИИИИИ – ТИИИИИИИ – крещи Нациста. – ТИ ПЕДАЛ ЛИ МЕ НАРЕЧЕ.
- Не бе, човече – викам аз и размахвам ръце в знак на примирие – Това да го правиш с джудже си е в съвсем друга категория. Изобщо не спада към педалщината. По-скоро зоофилия бих казал.
- ЕЙ, УСПОКОЙТЕ МАЛКО ТОПКАТА ВИЕ ДВАМАТА.– дърли в далечината бармана – ЧЕ ЩЕ ВИКНА ЧЕНГЕТАТА.
Забягвам към кенефа за да дам време на Нациста да се успокои. И без това вече сме привлекли достатъчно внимание към себе си.
Пикнята ми е с цвят на кантарион.
Когато се завръщам триумфално, олекнал и готов да поема още няколко литра пенлив Бекс в организма си, Радостин Нациста чертае върху масата план за унищожението на Гюнтер Грас, изсипвайки съдържанието на солницата върху мърлявата протъркана маса. Разни други деградета като нас, а може би самите ние мултиплицирани, ен-период от време по-рано, са си играли тук с джобни чекийки като едно едно от посланията им гласи:
„Избийте ги всички! Господ ще познае своите.”
Кой бе казал това. Мисля, че беше във времето на кръстоносните походи, когато лидерът на кръстоносците е бил запитан, как да различат катарите от католиците. Това ли сме ние? Кръстоносци? Поели на отчаян поход към невидимия враг спотайващ се в далечната страна на горските хора /ако не се лъжа това е едно от значенията на думата "Germania", адаптирана от галското наименование за племената населяващи източните части на река Рейн./, яхнали огромни пластмасови двулитровки бира.
Радостин е начертал цял замък със солницата. Той описва подробно какъв е плана за проникване в недосегаемата крепост.
- Значи, копелето най-вероятно се крие тук. – той посочва една от двете криви кули, които е начертал – Ние влизаме оттук – главната порта. Възможно е да има въоръжена охрана...
- Въоръжена охрана? Как по дяволите бихме могли да се справим с въоръжена охрана?
- Спокоооо – опитва се да ме успокои Нациста – Нали знаеш, че знам карате и кикбокс. Тренирам тайно вкъщи.
Истина е. Знам, че през свободното си време фашисткото копеле, освен да слуша речи на Фюрера от личния си архив, яко се блъска със стероиди и тренира на импровизирана круша, на която е лепнато фотокопие на мутрата на някой, който в момента мрази. На крушата най-вече съм виждал ликовете на политически фигури, на които Нациста е внигнал мерника – краля, премиера, все от тоя тип.
- Гледал съм по UFC как става.
- Кое – Кик-Бокса ли?
- Mixed Martial Arts, човече – пояснява Нациста – лесно е. Само трябва да му хванеш цаката.

....

Когато човек е в състояние на полусън, сиреч, когато се напива до безпаметност всяка вечер и едновременно с това цикли на скучна и еднообразна работа 9 часа в денонощието пет дни в седмицата, тогава той неизменно става цикъл. Мисля, че някакси го пропуснах този момент. Момента, след който от готиния квартален пич, по който въздишат мацките и който с наглостта и ентусиазма си, вдъхновява целия екип, се превърнах в изпаднало пиянде, повтарящо едни и същи действия и заучени думи и фрази, сиреч цикъл-деграде.
Наблюдавам всички тези досадни мазни копелета и си мисля, как бих могъл да допусна да се превърна в един от тях. С времето те са изгубили всякаква връзка с реалността, всичко що е човешко. Изгубили са желанието и стремежа към живот, тръпката да откриваш нови неща и сладката амброзия, която усещаш на небцето си, впускайки се в ново приключение. Сега са просто празни изрезки от вестници, части от хищна птица, създадена да храносмила човешкото щастие с металната си човка, превръщайки го в сива поза на отчаяние. Те пристигат всяка сутрин на работа, цъкайки по малките си компютърчета 4-5 часа, после повтаряйки отново същите заучени движения те отиват в нещастния си мол, за да приемат известно количество консерванти и флуиди, което да им даде енергия да продължат да цъкат и щракат до края на деня, след което се събират в малки кибритени кутии на раздумка и на по бира, разправят си за времето, за Формула едно, за кой как лепил плочки в банята, на кой му пукнал хамстера, тук там някой мръсен виц и други също толкова отвратително прозаични неща. И един ден просто пукват.
Някакси чак сега почвам да го чаткам онзи надпис.
ИЗБИЙТЕ ГИ ВСИЧКИ! ГОСПОД ЩЕ ПОЗНАЕ СВОИТЕ.


На площада, обзет от радостната тръпка на пролетта, стройна групичка туристи, въоръжени с фотоапарати и други джаджи, съзерцават с овчи погледи съсухрената, избелена от годините сграда на църквата Свети Александър Невски. Бавно погледите на някои от тях се избистрят и бедните зациклили копелета започват да се светват колко ужасно са се прецакали като са дошли в тая забравена от боговете дупка.
Така и не разбрах как бе дошла пролетта. Въздухът се затопля, отива си мъглата, небето някак поруменява, а свежия пролетен ветрец носи надежда. Фабриките за пиво бълват приятна миризма на хмел, която изпълва ноздрите и всява в сърцето обещания за вечери на забрава.
Тази година изпуснах този сезон. Някак просто не го усетих. Времето и сезоните са надянали същата маска на безразличие като мен. Май съм станал един от цялата оная пасмина...
ПРОСТО ДЕГЕНЕРАТ

...

Радостин Нациста днес е в онова особено състояние на жизнерадостна агресия.
- Скивай какво си купих, копеле – разправя и изпод блузката му на Machinehead – The Fuck It All Tour щръква натрапчиво металическата дръжка на патлак. – Берета, човече, искаш ли да я барнеш.
- Абе ти луд ли си – възразявам - да го мъкнеш тук – закривам дръжката на чифтето с тениската му – Пък и не те ли е страх да се разнасяш така? Това чудо направо може да ти отнесе топките.
- Спокоооо – отвръща той – Аз съм печен. Като онова ченге – Мръсния Хари. Толкова печен, че дори и повече. Довечера остани след бач. Ще отстрелваме помиярчета.
Точно така - бездомни помияри. Бизнес паркът е пълен с тях. Щъкат си наляво-надясно с интензитета на пощръклели за пенсия дъртаци. Те са така да се каже радостта на нашата скромна бизнес комуна. В някой нормална добре развита държава техния еквивалент биха били катерички, които на подскоци слизат от дървото за да поемат лешници право от ръката ти или пък красиви лебеди, които правят грациозни кръгчета из малки, добре почистени езерца.
Някои хора хранят песовете, мислейки си че им правят добро, и често си казвам, колко тъпо, безочливо и лицемерно е това.
Като му даваш кремвирш на псето, само удължаваш страданието му. Особено на фона на студените български зими. Защо вместо да им се хилиш тъпо и да ги галиш и да им пускаш от време на време малко аванта, не си го прибереш вкъщи. Всичко останало го възприемам, някакси, като показна добродетел. Нещо което правим, не за да извършим добро дело, а за да се почувстваме добре самите ние от един толкова фалшив и безмислен жест.

ЗАЦИКЛИЛ 05

Седим на едно от тревясалите хълмчета край сградата на HP. Постлали сме си вестници за да не ни измръзнат ташаците. Паркът отдавна вече е опразнен, а компания ни прави само пълната луна. Подухва лек, приятен ветрец, предвестник на започващата пролет, а в скута ни се мъдри шесторка бира. Пазачът на парка си е бил шута нанякъде, най вероятно към най близката кръчма, така, че може да се каже, че сме само тримата – аз, Нациста и омлетеното лице в небето. И помиярите разбира се, наоколо щъкат доста от тях.
- Бизнесът си е бизнес – разправя Нациста и пълни чифтето. Показва ми един от куршумите, който проблясва матово на светлината на уличните прожектори. – Рязани са, копеле , екстра качество. Знаеш ли какво означава това? Сърбите са стреляли босненци с такива. При контакт се раздробява в месото и те прави на решето.
Зарежда Баретата и стреля няколко пъти. Тиквата на един от помиярите пълзящи като зомбита бавно и плачевно към нас хвръква във въздуха. Тялото се клатушка бавно и несигурно известно време, а после тупва на една страна. Нациста се приближава до все още рипащото с лапички телце и му вкарва още няколко в тиквата. Току в скута ми кацат части от кучешка долна челюст и парче от език. Докосвам бузата си. Тя странно лепне.
- Абе, Станчев, имам ли нещо по лицето, а?
- Направо приличаш на шибания дядо Мраз, копеле.
Уплашени от гърмежа, останалите песове се разбягват напосоки. Поне за толкова им стига мозъка.
- БУУУУУМ, Шаро го няма – крещи победоносно след тях нациста. Изправя се залитайки и тропва победоносно с крак в мократа трева, обагрена от кучешка кръв, ситни алени капчици хвръкват към лицето ми. – ЕДНО НА НУЛА ЗА ДОБРИТЕ МОМЧЕТА.
Като гледам останките на горката твар, разпилени в краката ми, се сещам за едно рекламно пано, което видях тази сутрин на път за работа. Та от него ми се звереше с ококорени очи едно адски сладко пухкаво бухалче, а текстът гласеше.
„Аз не мога да пея и танцувам като участниците в Music Idol, затова това послание е единствения начин да привлека вашето внимание. Пратете SMS на номер XXX, за да спасим Дивата природа.”
Напушва ме смях. Дивата природа ни потанцува преди малко доста добре ако питате мен.
Вече няма помияри, по които да се стреля, но в никакъв случай не може да се каже, че шоуто е приключило. Шоуто продължава, докато и последната бира не бъде изпита. Само че се изнасяме у Нациста, защото е повече от възможно изстрелите да привлекат нежелано внимание на досадните куки. Скоро си седим кротко в неговата затънала в боклуци квартира, ни лук яли, ни лук мирисали.
- Станчев – обръщам се към този изящен пример за съвременна крайна идология – Каква ти е целта в живота?
Нациста го раздава небрежно.
- Ми не знам. Просто да свързвам двата края.
Звучи великолепно, изречено от завършен плазмодии, какъвто е Нациста.
- Да де разбирам нагласата ти. Обаче, де да знам, въпросът ми беше по-скоро какво те вдъхновява?
- Ми не знам. – отвръща Нациста – Може би просто от време на време да си изтрещявам, както тази вечер. Светът е сборище на хиени и паразити, а ние сме създадени за да го прочистим от тях.
- Знаеш ли за кое парче се сещам – Seek and Destroy на Металика:

We are scanning the scene
in the city tonight
We're looking for you
to start up a fight
There's an evil feeling in our brains
But it's nothing new
you know it drives us insane

(Бел.ред Сканираме квартала
тази вечер, момче
търсим теб за да направим меле
злото в наште мозъци кипи
нищо ново
направо ни разби)


- Това е шибан комерс, човече. .. – възразява Нациста.
- Що пък да е комерс. – възразявам - Това е едно от първите парчета на Металика. Като са го измислили не е било комерс.
- Да, но в момента, в който е стигнало до масовия потребител – реди Нациста – се е превърнало в комерс. Всяко едно парче, колкото и да е готино, в момента, в който стане храносмилаемо за масата, се превръща в скапан боклук.
- Знаеш ли, понякога си мисля, че си адски зациклил.
БУУУУУМ. Нациста мрази тази думичка. Зациклил. Когато я кажа, погледа му придобива онзи маниакален ненормален отблясък и имам чувството, че ще ми навре чифтето в носа и ще ми пръсне и на мен деградиралия мозък.
- Зациклил? Аз? Що пък да съм зациклил?
- Всички, които познавам, са зациклили човече. Живеем шибан зациклил живот, шибано зациклило ежедневие, прибираме се вечер след циклещата си работа в скапаните си зациклили квартири, чакаме да свърши тоя изроден циклещ кръговрат, да пукнем и червеяте да оглозгат зациклилите ни кокали.
Уоу, този път наистина го нервирах. Чувствам хладната стомана на баретата, опряна в слепоочието ми. Гласът на Нациста е хладен, по хладен от живак.
- Никога повече не ме наричай така, ясно ли ти е. Аз имам цел, за разлика от цялата тая сган. И тя е да отърва света от още някое досадно, никое ненужно копеле. А ако не внимаваш, това може и да си ти, чат ли си?
Фък ит. Малко прецаках духа на приятелската атмосфера, витаеща в тази иначе толокова авантюристична вечер. От време на време като се покатеря на тополата, ставам малко нещо философ, а тия съвсем не му минават на другарчето ми.
- Чат съм, човече. Само свали шибаното чифте. Приятелчета сме, нали?
Нациста забелва поглед и прибира патлака, ама късно – вече започвам да се изнервам. Изведнъж квартирата на най-добрия ми приятел започва да придобива страховити черти. Вече не ми се струва невинното, потънало в мръсотия, убежище за морната ми душа, а в зловещо свърталище на алкохолик и сериен убиец. Място, на което никога не биха намерили трупа ми, в случай, че взема да изчезна. Мамка му, някой въобще знае ли, че съм тук? Май на никого не съм казвал. Гледам в убийствените очи на Нациста. Той нищо не казва, явно ми прави психологическа атака. Дали пък не планира да ми даде да гаврътна още едно-две, после да стане, уж да отиде до тоалетната, а всъщност да ме халоса в главата с чука. В болните ми фантазии вече си представям месарски чук, който Нациста крие под дивана и с който разбива главите на нищо неподозиращите си жертви. Да, мамка му, яко се прецаках. Очите на Станчев са все така впити в мен, сякаш ме е маркирал и само дебне удобния момент да ми свети маслото. Погледът му казва: „Набелязал съм те, копеле. Отдавна вече си ми в черния списък.”
„Мамка му. Кое време стана, а? Май е време да потеглям. – опитвам се да звуча шеговито и небрежно, но треперещия ми глас ме издава, че още малко и ще се насера.
С треперещи пръсти си връзвам маратонките пред все така студения поглед на хищника, надушил страха ми.
Това ми е проблема на мен. Че като се натряскам не ми пука. Пристъпих златното правило. Не се ебавай с Нациста!







КУРВА

Копелето Нациста е въшливо от пари след като пусна във фирмата си Hewlett Packard – една кутия със снимка от мрежата на две недохранени дечица с жални погледи, и обяви на всеослушание, че това са двете му деца, които страдат от рядко заболяване на костната структура и имат нужда от спешно лечение в Германия. Дори си измисли и несъщствуващо име на болест – ГОНОРЕЯ или нещо от сорта – и всички дебили му се вързаха.
Никой не посмя да отмести кутията от мястото й от страх, че ще бъде сметнат за коравосърдечно копеле, а и самата фирма не пожела да вземе мерки срещу деянието, поради страх, че Нациста ги осъди. За сметка на това пък към номера на сметката, който бе написал на кутията полетяха волни пожертвувания на състрадателни колеги.
Нациста бе изключително доволен от гениалната си хрумка и още същата вечер след небивалия успех на неговия „Зов за помощ” се събрахме да отпразнуваме с як запой в пияно бар „Вчера”.
Тази именита вечер, озарен от поетично вдъхновение, измислих следното стихче:
Спомените се превръщат в дни
Дните се превръщат в нощи
Нощите се леят в млечен крем
Разтапя ги слънцето в мен.

- Много хубаво – вика ми Нациста – ама ми е някво прекалено лирично едно такова. Много повече ме кефи онова другото, дето ми го измисли.
- Кое бе?

Не си Тенеси Уилямс
А Станчев от Сухата река.
Кажи ми, що така,
животът с теб се подигра.
И вместо възвишени стихове и лирически строфи,
ти драскаш свастики по уличните кофи.

- Даааааа – проточвам аз – Бях го забравил това.
- Ей това вече е класика – заключава Нациста. - Ето на такива копелета като теб, трябва да им се връчва Нобелова награда за литература. Не на оня миризливец Гюнтер.
БРЪМММ – това е джиесема ми, чиято карта не съм зареждал от цяла вечност. Звъни с мелодията на любимия ми лейбъл Stones Throw и на онова смешно жълто човече с цигара в устата и тухла в едната ръка, което в музикално отношение го докарва на нещо средно между джаз и фънк.
„СПЕЧЕЛИ ДО 100 000 лева ДНЕС!” Доста ударно звучи това натъртено ДНЕССС/ и ще получиш обаждане от ТВ предаването УТРЕ за да си ги получиш. Изпрати СМС на номер 500! 1,20 лева с ДДС.”
Не става ясно въпросното предаване “Утре” ли се казва или просто утре ще ми звъннат от кое да е предаване да си получа парата. Абе ебал съм го.
Радостин Нациста е фен на начина по който произнасям думата КУРВА. Употребявам я доста често откакто онази кучка Бети ми би шута. Правя го с гласа на въображаем прокурор, който внася скалъпено обвинение в измисления от нас „Народен съд” насочено към шаврантия, която е зъвртяла главата на някой нещастен глупак и следва поркания до немай къде съдия /в ролята Радостин Нациста/ да я осъди на най-тежкото наказание-доживотна анатема.
- И ТООООООО-ВАААААА ГОСПОДИИИИН СЪДИИИЯЯЯЯ – проточвам аз мазния ехиден гласец на оня изверг Гаргамел от смърфовете – АКО НЕ Е Е ЕДНА ДОЛНОПРООООООБНА КУУУУРРРРРВАААА, АЗ РЪЪЪЪЪЪ-КАТА СИ РЕЖАААААА. КАКВО Е ОБВИНЕНИЕТО ЛИ, ГОСПОДИИИИН СЪДИЯЯЯЯ. ПРЕЛЪСТИИИИИЛА – И ИЗОСТАВИЛАААА. /Тук вкарвам нотка на страдание/ ВИИИИЖТЕ ТОВА ЗЛОЩАСТНО ДЕТЕ ГОСПОДИН СЪДИИИИЯ /тук снижавам гласа си за да придам на клиента си г-н Колев необходимата жалост и благоразположение от страна на невидимите съдебни заседатели/. То е биииииииииило прилъъъъгано – В КАПАНА НА ТАЗИ ДОЛНА ПРОСТИТУТКА И БЕЗСЪМНЕЕЕЕЕНО ДЪЩЕРЯ НА САТАНАТА – а след това ОГРАААААБЕНО И ИЗОСТАВЕНООООО. ОООООООООООсакатено, г-н съдия /на тази част от пледоарията чак се просълзявам, докато съдията, г-н Нациста се залива от смях/ и превърнато насила от тази ЩЕРКА НА СОДОМА И ГОМОРА в нещастнооооо леке – и наркоман. Пледииииииии-рам за най тежкото наказание г-н съдия – тук размахвам пръст съдбовно – ДОЖИВОТНА АНАТЕМА. ЖИГОСВАНЕ С ПЕТТЕ БУУУУУК-ВИ КОИТО НАЙ ДОБРЕ ОПИСВАТ СЪЩНОССССС-ТА НА ТАЗИ ДОЛЛЛЛЛНА ПАЧАВРА - КУРРРРВА.
- КУРВА – изгрухтява съдията и блъска с чукчето /солницата/ по масата – СЪДЪТ СЕ ПРОИЗНЕСЕ.
Двамата направо изпопадаме от сепарето от смях. Клиентите на заведението в близост до нас ни гледат като треснати с мокра тесла. Питат се, навярно откъде са се изровили тези двамата кретени.
- Веднъж нарекох сестра си курва – споделя Нациста – ама бях малък тогава де и не знаех какво значи. Чул съм го бил отнякъде.
- И тя кво.
- Ами нищо. Изпорти ме на нашите. Тейковеца ми тресна една и ми каза такива думи повече да не употребявам.

ГОРСКИТЕ ХОРА

След още няколко бири ме хваща философа. Мисля си, че природата е създала невероятната симбиоза от паразит, лентяй и социопат, наречена Станчев, може би в опита си да ни каже нещо. Въпросът е, какво е то?
- Абе Станчев. Какво ще правиш ако ти спрат нета? И ти вземат и компа и всичко. Какви ще ги вършиш тогава.
- Знам ли? Сигурно ще се домъкна до вас и ще се прикача към твоя.
- Понякога се чудя, какво би било ако просто ти промия мозъка и те пусна в гората. Ти няма да си спомняш абсолютно нищо от цивилизацията или от начина си на живот до този момент. Дори няма да подозираш за съществуването на нещо наречено цивилизация и социален строй. Просто ще те пусна в гората, ще ти кажа в никакъв случай да не излизаш от нея и ще ти внуша че си създаден с една-единствена цел – да чакаш пристигането на Горския народ.
- Горския народ?
- Да, именно. За да оцелее един разумен мислещ организъм в полеви условия, той трябва да има необходимата мотивация, нали така. При условие, че ще ти предоставям храна и че ще имаш подслон над главата, да кажем пещера, трябва да имаш и няква мотивация. А именно пристигането на Горските хора. Ти ще трябва да подготвиш гората за пристигането им. Това ще са единствените указания, които ще получиш. Че чакаш Горските хора. Че трябва да подготвиш обстановката. И че горските божества ще ти подскажат правилния начин, по който да процедираш. Какви ще ги вършиш тогава, това се питам? Мамка му, бих дал и пари за да гледам подобно Реалити. “СТАНЧЕВ И ГОРСКИТЕ ХОРА”. Му-ХАХАХХАХААХА.
- Какво бих правил ли? – процежда замислено Станчев – дъхът му се стеле като утайка на дъното на застояла локва – Де да знам – ще се излежавам по цял ден и нищо няма да правя. Най-вероятно ще стигна до извода, че гората е достатъчно добре и такава, каквато е и няма нужда от допълнителни приготовления.



...

Месеците се точат със скоростта с която изпразвам бутилките бира след работа. Докато се усетя вече съм натрупал 8 празни бутилки след снощния запой и ето я на, годината се е минала. Още шест и ще влезем на любимия ни Гюнтер Грас така да се каже от упор.
Другите шест минават като насън, само че празен, лишен от емоции сън, един от тези сънища в които бавно потъваш в мрачно лепкаво блато, опитваш се да отлепиш размахвайки ръце наляво-надясно като някакво надрусано със спийд врабче, обаче затъваш все повече и повече, мамка му.
Някакви хора ти се хилят в далечината, чуваш приглушените им далечни гласове, наричат те тъпо копеле и наркоман, а после се топят също толкова бързо, когато замахваш да ги уцелиш с криво премерена тупаница.
Вече е юни и с Нациста сме в самолета, който лети за Хамбург с прикачване в Амстердам, а оттам с влак ще пристигнем в бърлогата на звяра – Любек.
Нациста се е погрижил за всичко, дори дойде да ме измъкне от кревата заранта, обръсна ме, облече ме в чисти дрехи, сякаш бях някакво недоразвито малоумно дете, неспособно на елементарни социални функции.
Стюардесата ме гледа оцъклено като риба, надрусана с амфетамини, очите й аха да изкокнат от орбитите.
- Господине, моля ви се, престанете да правите, каквото правите в момента. Плашите хората.
Поглеждам надолу. Одеалцето, което са ми дали при излитането сега е омазано с нещо слузесто и лепкаво. Мамка му, когато съм друсан съвсем забравям, че около мен има хора и се подчинявам само и единствено на първичните си инстинкти като някакъв шибан неандерталец. Обикновено в този час на деня-рано сутрин – лъскам бясно, преди работа за да освободя напрежението и едновременно с това за да не закъснея. Май съвсем съм се отнесъл след оня последния трип, който си спретнах в тоалетната и съм мастурбирал тук и пред всички. Мамка му, това копеле Нациста, защо не ме спря. Като гледам усмивчицата му до ушите 100 процента запазена марка Станчев – няма начин да не е знаел.
Детето на съседната седалка дърпа майка си за ръката.
- Мамо, онзи там чичко какво прави?
- Не го гледай, мило – разправя грижовната родителка и покрива очите на отрочето с ръце – Този човек е болен.
Иде ми да изкрещя. Не съм болен аз, а вие скапани кретени. Вие с вашите шибани норми и правила. Какъв е шибания проблем да си лъскам в самолета. Човек, като е под напрежение и има нужда да си удари една. ТОВА НЕ ГО ЛИ ЗНАЕТЕ? Какъв ви е шибания проблем?
Най-накрая се унасям в неспокоен трескав сън. Сънувам безкрайна зелена пелена, съставена от непроходима гора. Тук-там из храсталака пълзят змии, огромни кехлибарено зелени скакалци и изумрудени бръмбари. Гумите на препускаща по прашен калдаръм джипка пукат тихо, а звукът моментално бива асимилиран от дървесната стена и трансформиран в една постоянна вълна от тихо жужене, почти вибриране, покрило като защитен слой леса.
Спираме на огряна от обедното слънце поляна и аз тършувам из раницата за последните остатъци от вафлите Мура, с които се заредихме на потегляне. Слънцето напича прекомерно, и вади от гореща пот попиват в ловната ми екипировка и мокрят седалката. Надигам кожената табакера за глътка вода, но по устните ми се стича само една топла капка.
Изведнъж птичи крясък оглася леса. От шубрака излитат ято гларуси и заформят триъгълник, който изчезва в кристално синьото небе, по което като поток от футболни хулигани се задават пухкави облаци, поръбени с въглени по краищата.
Когато напрягам взор разбирам, че това не са били гларуси, а ята от черни врани, с глави на бебета, които бягат уплашени от нещо, което грозно грачи в гъсталака.
Вадя ловната пушка от кожения калъф и се прицелвам.
Мерникът уголемява зелен храсталак, разперил се като стария знак ганджа на Adidas. Той прошумолява още веднъж и от него изскача фламинго.
Това не е обикновено фламинго от онези пухкави сладки същества, които ще видите по Дисковъри Чанъл, а грозна уродлива птица с полугола, лишена от оперение, пепелява кожа която виси на талази. Кривите люспести крака завършват с остри мръсни нокти, които лесно биха могли да разкъсат човешка плът, докопат ли се до нея. Главата представлява месеста мазна топка, от която стърчат проскубани пера, окичена с лицето на Гюнтер Грас. То се изкривява злобно във физиономия, която невинния наблюдател не би могъл да си представи и в най-ужасяващите си кошмари и изграчва срещу нас:
- Значи така, мръсни копелета. Искате да си играем, а? Искате да ми се правите на много отворени? – Чудовищната птица надава грозен вой и гората притихва от страх – Ти и отвореното ти расистко приятелче. Само ми елате, изроди. Ще си направя чудно рагу от червата ви и ще свиря на ксилофон с оглозганите ви кости.
Ужасния вой се разгражда в демоничен кикот, които отеква в ушните ми кухини, съсипвайки мозъка. Тихият шепот на Радостин Нациста идва сякаш от нейде прекалено далеч.
- Сега е момента, Колев. Пръсни му мозъка.
Опитвам се да се прицеля добре но ръцете ми треперят. Страхът е като чудовищно смазващо цунами, което помита малкото останали микрони здрав разум в тялото ми. Имам чувството, че не уцеля ли, мутиралото фламинго Гюнтер Грас ще се озове точно над главата ми с един размах на кирливите си криле и ще захапе главата ми. Острите нокти ще се впият в раменете ми, пробивайки плътта до костта, докато изопнатите устни, закърнели в остър нащърбен клюн опъват злощастната ми тиква в опитите си да я отдели от тялото.
- Ох, Колев. Не сговнявай всичко точно сега. – разправя Нациста и дърпа пушката от ръцета ми.
Прицелва се светкавично и произвежда пушечен изстрел. Сред облака от прах и сажди огромното уродливо фламинго полита с писклив крясък и изчезва в джунглата.
- Мамкамумамкамумамкаму – нарежда Нациста и ме гледа обвинително. – Изтървахме го. Ти си виновен, Колев. Сега ще трябва да претърсим цялата шибана гора, докато намерим гнездото.
- Не знам дали ще мога – прошепвам. Все още се потя обилно, а цялото ми тяло трепери, обливано от фонтани студена пот. Изведнъж ми стана адски студено, сякаш бях срещнал очи в очи смъртта. – Мамка му, не знам дали ще мога да се справя с това, Станчев.
- Офффф, Колев – вика Нациста – И ти си една драма. Айде стига си преигравал и вземи се стегни малко. Имаме работа за вършене.
Ненадейно пада мрак и обгръща, както леса, така и нас в студена похотлива прегръдка. Очите на Нациста обаче продължават да блестят в студен безпощаден пламък.

ИМА ЛИ ПИЛОТ В САМОЛЕТА?

Будя се с писък, които изнервя дори хладнокръвното копеле Станчев. Останалите пътници ме гледат притеснено и изнервено, сякаш съм едно от онези арабета-камикадзета, които са се увили като пашкули в пластичен експлозив и само дебнат всички да заспят, за да вземат на абордаж самолета и да го разбият в първия изпречил им се на пътя небостъргач.
- Станчев, мамка му – пищя като заклан – сънувах ебати съня. Къде е изхода, трябва да сляза.
Нациста ме гледа разтревожено, сякаш току що съм му съобщил, че рисувам портрети на Цеца Величкович с лайната си и ме хваща здраво като с железни клещи, разтърсвайки ме.
- Колев не знам, какво си друсал, ама съвсем си изперкал. Къде ще слизаш бе? Тука сме на минимум десет хиляди надморска височина. Ако не се постегнеш малко аз лично ще те изритам.
- Знам мамка му, ама трябва да изпуша една цигарка, копеле, побърквам се. Не знам какво ще направя, ако не пална една веднага.
- Не знам какво ще направиш, ама знам какво ще направя ако не млъкнеш веднага. Ще ти ковна една и ще си събираш после зъбите по пътечката, разбра ли бе, тъпанар смотан.
- Ама моля ви се, тук има деца. – възроптава дебела лоена лелка.
- Е КВО ОТ ТВА – изкрещява Нациста – И на тях мога да им светна по една, а и на тебе дето много знаеш тлъста краво.
Нахалната шунта сигурно се е насрала от шубе, защото млъква веднага. Аз пък си налагам да се изправя лице в лице с параноите си, но нещо не ми се удава особено. При всяко навлизане в турбуленция ми се привижда уродливото фламинго Гюнтер Грас, което танцува по крилото на самолета и завира човката си в перката. Чел съм някъде, че летателни апарати са се разбивали така. От заблудени птици, които са попадали в перките.
Отново изпадам в неспокоен сън, който би могъл да се сравни по-скоро с трескав делириум. В съня ми изродското фламинго се е намърдало вътре в самолета, изкълвало е до смърт двамата пилоти, като от черепите им са останали само разбити издълбани черупки като от кокосови орехи. Пернатият Гюнтер сега управлява самолета с дългите си криви нокти, впити хищно във волана за управление, а зловещия му кикот оглася вътрешността на машината.
- ИИИИИ СЕГАААААА. МРЪСНИИИИИ КОПЕЛЕТАААА. В АТАКАААААА. – след което подема весела песничка:

Искахме да се полюбим-любим
Искахме да се погушим-мушим
Искахме да си попеем-смеем
Но май пак ще се разбием-бием.

...

Будя се при самото кацане на летището в Амстердам. Само след осем часа ни предстои прекачване до Хамбург, а оттам сме до Любек с влак. Преди обаче да се впуснем в това ново приключенее се набутваме в най-близкото до аерогарата кръчме за да поразпуснем малко. Бирата тук далеч не е толкова силна като тази в България, българската е натъпкана с къде-къде повече боклуци и химикали. Определено е по-стилна и влиза в организма леко и неусетно като елфическа песен, но е адски слаба, мамка й, а това ме вбесява. Обръщам пет-шест една след друга – а на финала се чувствам все едно съм изпил една.
Накрая се набутваме в някакъв хранителен магазин и го тарашим с бутилка ром, която Нациста умело скрива в мешката си, оцапана с разкривени свастики.
Ненадейно заваля синкав дъжд, хладен като течен хелий и болезнено се впива в изнурените ни телеса. Скриваме се под някакъв мост-арка, за да си допием.

ХАНС

Из от гъстата мъгла сковала моста мъгла изплува силуета на местен прошляк, точно като призрака на бащата на Хамлет, призован да ни напомни да отмъстим за ненавременната му кончина.
Пъпчивото му брадясало лице е омазано от сажди и гноясали пъпки, създаващи впечатлението, че ей сега ще се пукнат и ще ни залеят с фонтани от зеленикава слуз.
Деградето заявява, че се казва Ханс и се интересува имаме ли джойнт. Отрицателният отговор не го притеснява особено, защото Ханс бръква с движенията на опитен факир в мръсните си сивкави потури, опасани с връв и вади смачкан фас.
Дръпва жадно и очите му се събуждат за нов живот. Разправя ни на развален английски, че и той като нас, в дните на своята младост, се е озовал в града на порока, отначало уж само като на шега да види какво е. Бил е пратен на обучение в Дюселдорф от фирмата, към която е бил служител по онова време, и е решил просто да си хване влака и да отскочи за една вечер до Амстердам, да пушне малко тревица, да се поотпусне и да се върне на следващия ден.
Така и не се е завърнал. Градът просто го е погълнал. Завил го е като в пашкул в алкохолните си пари, мириса на застояла урина и повръщано, ароматния дъх на прясна марихуана и опиум. С годините той е забравил кой е и как се е появил тук. Превърнал се е просто в странник, който броди. Разказът му ми напомни малко за вица „Кънчо броди”.
Мъж купува на жена си секс робот за да не му изневерява докато е в отпуска. Когато се завръща градът е опустял. По улиците няма никой, собствения му дом е празен. Тогава нашия човек чува шум от съседите и когато ги навестява от гардероба им се разнася дращене. Пичът отваря гардероба и какво да види. Съседът се е свил на кълбо, съзаклятнически поднася пръст към склопените си устни и прошепва: „Шшшшшт – Кънчо броди.”
Ханс продължава историята си, изпълнена с абстрактни описания по-скоро на чувства и емоции, отколкото на действителни факти, за това, как през годините е срещал сънародници от родния си град Люцерн. От тях научил, че там са го обявили за безследно изчезнал. Това по никакъв начин не го е навело на мисълта да се върне обратно към реалността или да направи опит да се свърже с близките си. Просто е продължил да се носи по течението.
Кънчо броди.
Мамка му, трябва да внимавам с часовете, току виж сме се отнесли в историята и сме забравили да се върнем и ние. Остават два часа до полета.
Междувременно Ханс ни демонстрира прелюбопитен номер. Никога не съм виждал човек да повръща, сере и пикае едновременно. Виждал съм най-много комбинация от две от трите, дори понякога в огледалото. Двамата с Нациста ръкопляскаме възторжено на звездния трик.
Докато се опомним се появява нов персонаж от шарения фарс, наречен Амстердам – клошарката Грета.
- Ей, момчета крещи разпалено тя през избитите си криви зъби. Джойнтче ли надуших аз, а? – по незнаен начин цигарката измъкната от ташакодържалката на Ханс се озовава в устата й – А картичка искате ли да ви продам. Сама съм ги правила.
Вади от парцалите в количката, която побутва пред себе си измачкана картичка с жалко подобие на елха, рисувана сякаш от тригодишно.
- Абе, ти знаеш ли, че отдавна вече не е Коледа? – разправя Нациста.
- 3 Евра – ломоти онази.
- 1 Евро – отвръща Нациста.
Сделката е сключена. Царицата на скитниците е толкова щастлива, че скача да го прегръща. Опитва се да напъха лигавия си език в устата му. Нациста се опитва да се измъкне от смъртоносната й хватка, отстъпвайки крачка назад, но там го очакват обятията на Ханс. Нациста отскача умело като опитен ръгбист и устните на Ханс и Грета се срещат. Разнася се противна воня на мръсотия и пикоч, сякаш за да отбележи паметния момент на съвкупление на тези две загубени души. Липсват им само сватбени камбанки.
- Човече, дай да се омитаме, че стана грозно – разправя Нациста и двамата се изнасяме с хилеж.

****


Успяваме да хванем самолета за Хамбург точно преди да излети. Служителят зад гишето за проверка на билетите ни гледа злобно и подозрително с поглед, който казва „Взели сте си прекачване в Амстердам само за да се напушите, признайте си копелета.”, а ние му отвръщаме с непукистките физиономии – „Абе знаеш ли колко ни дреме за шибаното ти мнение.”
По време на полета към Хамбург дрогата вече ме е отпуснала и мислите ми блуждаят към далеч по-благоприятни простори, като спомена от моето детство,когато крадяхме касети от кварталния видеоклуб, за да ги гледаме после на краденото видео на Нациста.
Любимите ни филми бяха екшъни с нинджи. Сещам се за прословутата класика в жанра „Нинджа Кондори 13”. В целия филм нямаше нито нинджи, нито кондори, нито грам от мистерията или ужасиите, съпътстващи числото 13. Само някакви жълтури, които през цялото време се разправят, а и качеството на картината беше сякаш някой си беше бърсал задните части с лентата. Ако Чък Норис гледаше това нямаше да им прости на продуцентите на това жалко подобие на долнопробен екшън. Щеше да им срита задниците оттук до Хонг Конг.
Искам да съм като шибания Чък Норис. Искам да хвана това дебело копеле Гюнтер и здраво да го заритам. Представям си цялата сцена като класичка бийт ем ъп пуцалка в стила на Двоен Дракон. В момента, в който разказваме играта на последния бос сиреч тлъстото копеле, отнякъде се появява наградата – пикселова мацка, която се хвърля на врата на своите спасители. От небето изпада солиден бонус и двамата тарикати, сиреч ние, празнуват, изпружили средния пръст и показалеца в знак за мир.
По някое време съм задрямал.

...

Кацаме в Хамбург. Градът сякаш ни е очаквал. Навън грее слънце и жабарите са наизпоизлезли да се препекат на слънчице. Излежават се на шезлонги по дворовете и запиват кенчета с биричка. Започвам да се чудя в тази страна хората работят ли изобщо. До влака за Любек остават около три часа, така че зе забиваме в най-близкото до гарата кръчме. Тук предлагат всякакви видове бира, такива за каквито не съм и чувал в този момент. Взимаме си бананова бира, която има вкус на конска пикня.
- Абе Станчев – разправям му – Тая бира как според теб я правят.
- Знам ли – отвръща той – Може би изстискват вътре бананите.
- Мамка му – размишлявам на глас – Бананова бира ми звучи адски гейско. Дали я пият само педалите?
- Знам ли – реди Нациста – Кво ти пука. Нали ние не сме педали.




```


Следва още неопределено количество време кибик на железопътната гара в Хамбург, а оттам си взимаме влака за Любек. В мотресата дрогата ме е отпуснала и откъртвам яко чак докато пристигаме.
Сънувам оная дебилна реклама на Харибо, дето я повтаряха нон стоп по Pro 7, сещате ли се. Слузесто лигаво детенце врънка майка си да му купи желирани мечета Харибо, а някви извратеняшки гласчета припяват като фон: Haribo macht Kinder froh, wunderbar fuer Ihren Sohn. (Бел. Ред - Харибо прави децата щастливи, чудесно удоволствие за Вашия син.) Адски набиваща се в мозъка песничка, човече.
Нациста е изписал с дребен ехиден шрифт адреса и когато пристигаме в Любек той го набутва в лицето на шофьора на преминаващо наблизо такси.
- Тука – тука. Гюнтер Грас резиденси. Айнс, цвай - хоп.
Шофьорът е от индийски произход и си припява Боливуд шлагер по пътя. Без съмнение мислите му витаят в облаците, където дивни кришнарки танцуват около храма на Буда.
Светлините на малкия, облечен в пролетна премяна град препускат около нас и се превръщат във вселена от катиони, аниони и ятомни ядра, готови всеки миг да се пръснат и да ни разградят на съставните ни вещества. Опитвам се да докосна един от тези малки космоси, да му кажа да спре, да почака малко преди да почне да бълва малки заядливи човечета от океани от лава, но пред мен се телепортира физиономията на Станчев, който ми съобщава, че сме пристигнали.
Появяваме се пред малка китна къщурка, на два етажа, а в градината джудже бута двуколка и се хили под мустак.
- Я какъв бардак – духовито разправя Нациста.
Преди да стартираме мисията по издебването на врага обаче е време на презаредим. Набутваме се в най-близкия безистен и си напазаруваме марково уиски и цигари. Почти веднага почваме да се наливаме.
Почти е вечер. Това е особен период от време на границата на отиващия си, обогатен на потни излияния и визии ден и предназначения за угодна дрямка Любеков полуздрач, която се изразява в една тънка, на места рехава, на места плътна сива линия, изградена от мрачен облак.





НЕАДЕКВАТЕН

Притаяваме се в най-близкия храсталак и чакаме като хитри котараци, скрили се в сянката на стара върба, дебнейки угоен стар гълъб-албинос. Нациста вади бинокъл и визира вражеската територия.
- Ей копеле – дай и на мен – дърпам му бинокъла и го намествам пред очите си. Въртя го докато добия фокус а после бавно в полезрението ми попада ухилената мутра на джуджето.
- Абе човече – изпускам в потрес – Ти, абе ти нямаш ли, чувството, че това шибано джудже току що ни намигна.
- Колев, фантазираш отново. – просъсква Нациста – а точно сега е време да се вземеш в ръце и да свършим работата.
Мамка му. Ръцете ми треперят и се потя обилно. Постепенно капките пот по челото ми достигат точката на кипене. В далечината джуджето вече не бута двуколка, а ожесточено бие на барабан и припява, направо крещи:
„Es war einmal ein Blechtrommel.
Er wollte nicht mehr wachsen.”

(Бел ред. Имало едно време едно тенекиено барабанче.
То отказвало да порасне.)
- Стегни се. – гласа на Нациста надвива болката и разсейва визията. – още съвсееем малко. Това твойто си е чист Sauerei. (Бел ред. - Свинщина)
- Да го еба – искам да пречукам шибаното джудже. – пищя.
- Точно така, Колев – ето това е правилната настройка – мъдро заключава Станчев. – а сега трай – сензорите ми засичат движение в къщата.
Мамка му, трябва да си направя фланелка с надпис НЕАДЕКВАТЕН и да се разкарвам само с нея.
Вратата се разтваря, като някъде по средата на движението забавя своя ход. Появява се тлъст дядка с мазна усмивка. Облечен е в зеленикав анцуг и държи вестник “Любекер Цайтунг”. Изобщо не прилича на чудовището от сънищата ми. Миловидната му визия ме кара да се замисля, как може този мил дядо изобщо да обиди някого. Той поема по градинската пътека, право срещу храсталака, право към нас.
Целият свят забавя своя ход. Забелязали ли сте – когато ви предстои да вземете съдбовно решение, от което зависи останалата част от живота ви, душата ви сякаш се отлепя от тялото с лепкав разпарящ звук и наблюдава месната структура, изплетена от мускулни влакна и сухожилия, която се предава изцяло в ръцете на кукловода-съдба. Времето сякаш е спряло. Останал е само инструмента-оръдието на труда и желязната непоколебима воля, която го движи.
- Животът е богат спектър... – мисля, че започвам да бълнувам.
- Животът е богат спектър от какво, Колев – ухилва се Нациста някъде насред заобикалящата ме мъгла. Физиономията му се е изкривила в хищническа гримаса, той е заел позата на дебнещо животно, всяка фибра от съществото му се е изострила до краен предел и въздухът край горещата пара, излизаща на струи от ноздрите му вибрира.
Когато Гюнтер Грас се появява точно пред нас, той сякаш не е изненадан изобщо. Дори ни се усмихва, като на стари приятели, които е очаквал отдавна.
Животът е богат спектър от емоции и решения. Всяко взето решение те вкарва в паралелна вселена. От всеки твой следващ ход зависи къде ще попаднеш после.
Нациста отскача, като да е бил на пружина, чиято тяга е внезапно отпусната и забива юмрука си, увенчан с металната тока на колана му, увит около него, в лицето на нашата плячка. Гюнтер се хваща за лицето и надава ужасен вой към небето, сякаш за да призове цялата Данцигска трилогия да се стовари на главите ни.
Нациста го сваля на земята с още няколко точни коршета, хваща мазната му сплъстена коса и изпъва главата му назад. Вади мобилния си и го настройва на режим видео. Усмихва се в обектива и вкарва на писателя още една яка тупаница. Кимва ми подканващо. Лицето на Гюнтер е гримаса от страх и ужас, примесени в каша от предвкусена агония.
- ДАВАЙ КОЛЕВ. РАЗБИИ МУ ТИКВАТА. СНИМАМ.
Засилвам се и изритвам Нобеловия лауреат с всичка сила точно в средата с новия Асикс, а главата му отскача назад като гумена. Разнася се симфония от звуци – хрускащия звук на раздробен хрущял, примесен с мокрото лепкаво плискане на прясна кръв.
Нациста ми подава мобилния си и се навежда над гърчещото се тяло. Размахва длан пред лицето си имитирайки знака на Джон Сина.
- КАКВО СТАНА, А МРЪСНО КОПЕЛЕ. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ВИДИШ. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ВИДИШ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ. Хвана ли това, Колев?
- Да имам го. – изкрещявам – адреналина в тялото ми се покачва стремително към мозъка ми, имам чувството че още малко и меката пихтия в главата ми ще експлоадира през ушите.
Душата ми заема отново тялото, което бе отстъпила на заем на жаждата за отмъщение и аз хуквам като побъркан, а зад мен чувам тихите котешки стъпки на Нациста.
В главата ми отеква паметното мото на „Смъртоносно желание 5” с Чарлз Бронсън.

No Judge,
No Jury,
No appeals,
No deals.

Няма коментари:

Публикуване на коментар