вторник, 8 юни 2010 г.

Контакт с автора




За контакт с автора: Face профил: http://www.facebook.com/profile.php?id=100000144613245
Mail: kolevradoslav@abv.bg

МОМИЧЕТО ОТ ВОНДЕЛ ПАРК

МОМИЧЕТО ОТ ВОНДЕЛ ПАРК
Разказът е носител на специалната награда на журито на сп. Shadowdance




Живея сам в тази огромна мрачна къща, в която стаите преливат в безкрайни коридори, а коридорите в стаи. Тук е пусто и самотно, светлината бяга и се крие в ъглите, зад пердетата или тежките старинни мебели и понякога наднича плахо, плахо като наказано дете. Понякога късно през нощта в съня си чувам детски плач. Когато се събудя някъде далеч, далеч продължава да ехти тихо хлипане; аз запалвам свещта (в къща, голама като тази непрекъснато има проблеми с електроинсталацията) и кръстосвам като сонмамбул в мрака, сред безкрайните коридори и огромните стаи, да търся източника, но след всяка следваща моя стъпка детския плач затихва и се губи, накрая съвсем изчезва.
Не винаги е било така. Преди тук имаше и други стъпки. Стъпки на меки боси ходила по килимите – на едно красиво създание, което имах честта да наричам моя съпруга, песен и весел мелодичен смях, който се носеше от стая в стая и караше светлината да излиза от най-тъмните ъгълчета и дупки, и да танцува заедно с него.
Жена ми почина при раждането. Тя беше болна, много болна, а красотата й не можа да победи болестта. Бебенцето беше малко, толкова мъничко, имах чувството, че ако го докосна ще се разпадне – умря няколко часа след нея. Разрешиха ми да го взема навън за да прекараме заедно последните му часове, така и направих. То сякаш се губеше в прегръдката ми. Излязохме вън от стерилните помещения на болницата, лъхащи на фермелин и освежители.
Навън беше слънчево и хубаво. Влязохме в парка онзи ден, имаше парк и малко езеро в близост. Аз застанах до езерото с малкото крехко създание в ръцете си, което един ден трябваше да се превърне в красива принцеса. Устичката беше полуотворена за да поема малки хапки въздух и може би тихия шепот на езерото, очичките бяха затворени, но знаех ,че ако ги отвори ще са сини – сини като на тези майка му, сини като езерото, над чийто покой бдеше един мъж с умиращото си дете. Чувах как сърчицето тепти слабо, слабо, слушах го дълг, докато накрая взе да чезне – все по-тихо и по-тихо – туп-туп, туп-туп, туп…



- Как можеш да живееш все още на това място? – каза Боби – Ще се побъркаш, човече!
Беше горещ летен или може би есенен ден, началото на септември – това е месецът, който изпраща лятото с приятелско ръкостискане и бавно съблича шарената си премяна, готвейки се да се отдаде на есента. Седяхме в просторната гостна. Той пиеше чай, а слънцето, надничащо през големия прозорец, сякаш се напрягаше да изцеди и последните останали искрици живот и да угасне.
- Тук е толкова тихо. – казваше Боби – Тихо и тъжно.
Защо не дойдеш при мен за известно време. Ще бъдем едно голямо щастливо семейство; докато ти потръгнат нещата, докато...
Гласът му някак се губеше. Или не точно губеше – думите се прескачаха една друга, гонеха се с кикот, прикривайки зад последните капки лятна омара скрития смисъл.
Когато приближих до прозореца видях момичето за пръв път. Къщата ми гледа към Вондел Парк, едно красиво местенце, където с жена ми обичахме да прекарваме съботните вечери. По това време – късния следобед – пъркът като че ли е пуст. Дърветата са все още в зелени дрехи, но ако се вгледаш отблизо в листата на някои от тях ще видиш пожълтели ръбчета. Тук-там се мярка някоя жива душа. Старица с малко бяло кученце, колкото бяло, толкова и рошаво, колоездач или млад мъж, насред всекидневния си джогинг.
Момичето седеше на една от пейките и сякаш гледаше насам, но като се загледах, разбрах, че не гледа насам. Погледът му просто се рееше. Беше много млада – може би на 17. Беше с дънки и светлосиньо потниче, през което прозираха малки стегнати гърди, дългите й къдрави коси се диплеха по раменете.
Тогава се помислих, че е много красива. По-красива от много красиви неща, които съм виждал, може би най-красива от красивите неща, които съм виждал.
Изглеждаше тъжна. Не виждах оттук, но бях сигурен, че очите и са сини и студени като кристал.
- С мен ли си човече? – изникна отнякъде гласът на Боби; аз се обърнах, бавно подреждайки думите в главата си.
- Като че ли да… - отговорих и седнах до него.
Докато пиех своя чай, погледът ми често клонеше към перваза на прозореца, напрягайки се да го прескочи или поне да проникне през него за да я зърна поне още веднъж.
Когато изпратих Боби, се застоях дълго пред вратата, загледан в парка и празната пейка. Момичето си беше отишло.



През нощта отново ме събуди детския плач, но бързо-бързо се стопи, щом понечих да стана.
На следващия ден, прибирайки се рано от работа, се размотах из кухнята, приготвяйки си шейк от ягоди и сметана. Обичам ягоди и сметана. Обичам тихото жужене на миксера и начина, по който белотата вътре и кървавочервената заря се смесват и сливат в едно.
Краката ми сами ме отведоха до големия прозорец в гостната, очите ми сами я потърсиха.
Тя беше там. Очите й тъжно зареяни нанякъде, лекият вятър нежно галещ косите й. Защо беше сама? Красивите момичета обикновено са в парка с приятелите си, а бяха ли сами непременно се намираше някой бегач, чешит или просто минувач да ги заговори. Нея просто я подминаваха сякаш не беше там.
Стоях дълго пред прозореца неподвижен, не помръдваше и тя.
По някое време излязох, а силното слънце жегна очите ми и ги присвих. Поразходих се из парка, накрая краката ми сами ме поведоха към нея.
- Мога ли да седна?
Тя сякаш излезе от унеса, в който беше изпаднала и ме погледна с тъжните си сини очи. Да, те наистина бяха сини. Толкова сини, че се губих в тях като удавник, а когато краката ми отмаляха, седнах до нея.
Дълго седяхме заедно насред тишината в парка, сякаш дори чуруликането на птичките беше изчезнало…
- Често ли идваш в парка? – попитах.
Тя ме погледна с прекрасните си сини очи, тънките й устни сякаш за момент се присвиха за отговор, но моментът отмина и тя отново се зарея в пространството.
- Аз живея ето там. – посочих къщата – огромна и мрачна с прозорци вместо очи – тя сякаш заплашително гледаше към нас. – Може би си ме виждала… някой път…
Тя отново се обърна към мен. Не каза нищо, но беше толкова красива, че аз бях щастлив просто да бъда там с нея, да усещам уханието й на пролетни цветя, да гледам сините й студени очи и играта на есенния вятър с красивите й къдрици. Да наблюдавам нежното й още детско тяло в дънки и синьо потниче и разцъфващата в него женственост, издавана от всяка извивка, всяка фибра от него.
Постояхме така още дълго време. Накрая станах и казах.
- Аз ще тръгвам сега. Имам да чертая едни проекти.
Тя внезапно ме стрелна с поглед, сякаш за да ме възпре, но отново не каза нищо.
- Ти си много красива. – прошепнах – Мисля, че дойдох просто за да ти го кажа.
Докато се отдалечавах, хвърлих поглед назад. Тя ме гледаше с тъга, по-голяма и от преди.



През нощта се събудих от детския плач. Беше по-силен от всякога и на тласъци – на моменти ехтеше в ушите, на моменти заглъхваше… Скочих от леглото и хукнах без дори да запаля свещ (електрическата инсталация отново се беше скапала). Тичах по тъмните коридори и през тъмните стаи, следвайки плача, но сякаш той следваше мен, слизах долу в тъмните килери, където нощта беше дори още по-плътна и черна поради липсата на бледата лунна светлина, качвах се и най-горе на тавана, където същата тази светлина бе превърнала всичко в призрачна синя приказка. Белите дантелени пердета по прозорците, сега сини, се вееха на вятъра, само че вятър просто липсваше, плачът, преминаващ от време на време в тихо хлипане, сега се бе засилил и сякаш идваше от всички страни… През цялото време, тичайки през тъмнината, препъвайки се в неясни черни предмети и блъскайки се в невидими стени, аз крещях: “Кажи ми къде си! Кажи ми къде си и аз ще дойда… Просто ми кажи къде си…”
Моля те. Просто ми кажи къде си…



На следващия ден нарочно се прибрах по-рано от работа. Стоях с часове пред прозореца, загледан в парка и празната скамейка. Тя не беше там и не дойде този ден. А как исках да я видя!
Вечерта бавно се изтърколи в полуздрач, а после тихо и на пръсти бе дошла и ми бе оказала честта на присъствието си една потайна и нежна гостенка – нощта.
Отблясъците на огнените пламъци в камината хвърляха златисто сияние върху кубчетата лед, които се гонеха и блъскаха едно в друго, всеки път когато разклащах чашата бърбън. Така и заспах в креслото, необезпокояван от гласовете на къщата – скърцането или детския плач.



Обичам да се прибирам от работа пеша в горещи следобеди, но този път по средата на пътя ме свари дъжда, той бързо ме принуди да си взема такси. Когато стигнахме къщата, изхвърчах от колата, за да се скрия по-бързо; дъждът междувременно бе станал проливен. На входа спрях и се обърнах.
Тя беше там, на същата пейка, брулена от дъжда, който се изливаше върху й като водопад. Бе облечена по същия начин, със светлосиньото си потниче и дънките. Косата й се бе превърнала в мокри кичури, а през мокрото потниче се открояваха гърдите й и ясно се очертаваха малките зърна – тя просто седеше там, обвила с ръце тялото си, и мръзнеше.
Бързо отключих и нахълтах в къщата. В нетърпението си разрушках целия огромен масивен гардероб докато намеря чадър. После изхвърчах навън. Обувките ми шляпаха в малките локвички, образувани от дъжда.
Седнах до нея на пейката и я покрих с чадъра.
- За Бога от колко време седиш тук?
Тя ме погледна, а от мократа и коса се стичаха вадички, които се плъзгаха по сините й очии по бузите, сякаш плачеше. Зъбките й звучно тракаха. Тънките й устни се присвиха за миг, сякаш щеше да се усмихне.
- Виж, не трябва да стоиш тук, под дъжда. – казах безпомощно. Имах чувството, че няма сила на света, която да я помръдне от пейката, да направи каквото и да е - да се усмихне, да се ядоса или просто да каже нещо. – Трябва да дойдеш с мен, моля те!
Това ефирно създание ме гледа още известно време със студените си сини очи, после стана просто ей така и тръгна с мен. Продължаваше да е обвила с ръце тялото си треперейки, а зъбите й продължаваха да тракат, но се движеше с такава грация сякаш не ходеше, а плуваше сред локвите, осеяли парка като малки езерца.
Когато влязохме в къщата, тя изпървом се оглеждаше на всички страни като уплашено зайче, после любопитството взе връх и очичките й зашариха из най-потайните кътчета и ъгли.
Аз стоях пред нея, чувствайки се малко не на място, после казах:
- Ако ми кажеш телефона на родителите си, бихме могли… Или на някой близък…
Тя като че ли изобщо не ме чу. Очичките й продължаваха да кръстосват навсякъде, беше прехапала устни любопитно, а малки бистри вадички вода се стичаха от цялото й тяло по килима.
- Добре. – казах – Ела сега с мен. После ще измислим как да се свържем с вашите.
Въведох я в просторната светла баня. Тя започна да се оглежда в голямото огледало любопитно.
- Трябва да ти изсуша дрехите. – казах – Би могла ъ-ъ-ъ да се съблечеш… - запънах се – Искам да кажа, като преди това заключиш разбира се, ъ-ъ-ъ, това е ключалката – вратата се заключва … в случай, че се притесняваш, че аз…
Ох, съвсем се заплетох. После си събрах мислите.
- Добре, виж сега. Аз ще те чакам отвън. Ти се съблечи, изкъпи се и облечи една от хавлиите ето там. После ще се погрижим за дрехите ти.
Когато излязох не чук прищракване. Това май означаваше, че ми има доверие. След малко се чу песента на струята на душа.
Качих се горе за да се преоблека. Когато се върнах тя ме чакаше пред банята. Беше облякла бялата мека хавлия, която бе принадлежала на жена ми, косата й продължаваше да е на мокри кичури.
- Не видя ли сешуара?
Тя ме гледаше с широко отворени очи.
- Добре ела с мен.
Отново в банята застанахме пред огледалото и започнах да суша красивата й коса. Потиснах неустоимото си желание да прокарам ръка по меките къдрици.
После я заведох в кухнята. Тя седна на масата.
- Сигурно си гладна.
Направих й сандвич. Тя го запрати по стената. Когато й предложих купичка ягоди, тя започна да лапа лакомо, след малко цялата й уста беше омацана в лепкаво пурпурно червено. Подадох й салфетка.
- След малко се връщам.
Погрижих се за дрехите, а когато се върнах в кухнята я нямаше. Заварих я в гостната, заспала на една страна като малко прекрасно ангелче на големия диван.
- Трябва да се обадим на вашите – казах, като че ли повече на себе си, след това взех решение и я завих с едно одеало. Напалих огън в камината.
Качих се в моята стая и веднага заспах дълбоко. Това беше най-спокойния и сладък сън, който бях имал от много, много отдавна.
На сутринта тя бе изчезнала. Търсих я навсякъде, във всички стаи, в парка, но тя просто се бе изпарила безследно като утринна роса.
Не я видях още няколко дена, през които непрестанно мислех за нея, после дойде събота. Събота е денят преди неделя и има свойството да бъде празен и ужасно тъжен понякога, а друг път, само веднъж, да бъде най-щастливия ден в живота.
Някъде долу се иззвъня. Едно звучно динг-донг.
Втурнах се като луд по стълбите, рискувайки да падна и да си счупя врата, но когато отворих вратата там бе просто Боби.




По някое време, насред разговора, станах и отидох при прозореца. Тя беше отново там.
- Тя се върна. – възкликнах по-щастлив от щастието – Виж само колко е красива.
Боби незабелязано се бе приближил и бе поставил ръка на рамото ми. Когато се обърнах към него ме гледаше прекалено втренчено.
- Виждаш ли я – момичето на пейката.
Той помълча известно време после промълви някак съчувствено:
- Там няма никой, човече.
- Как не я ли виждаш! – почти изкрещях – Там на пейката!
- Кажи ми, че се шегуваш с мен човече – прошепна той - Кажи ми че просто се шегуваш. Там няма никой.
Абсолютно никой.
Никой…
- В такъв случай – промълвих тъжно – може би наистина се шегувам.



Когато Боби си тръгна, аз тичешком се отправих към парка. Слънцето прежуряше някъде високо горе и обливаше с лъчисто сияние парка. Коленичих пред нея в прахта и я погледнах в тъжните сини очи. Поех ръчичките си в своите.
- Разбрах, защо хората не те виждат.
Тя силно, до болка, ме стисна с малките си ръчички.
- Защо ме излъга. Знаеш ли колко те обичам? – шептях – Още от първия път, когато те видях. Обичам те толкова много, а ти дори не съществуваш.
Сега тя вече ме стискаше с всички сили, толкова силно, но аз не усещах болката. От окото и се отрони една малка чиста сълза. Само една.
- Спри! Моля те, спри! – понечих да стана, но тя продължаваше да стиска ръцете ми. Изскубнах се и забързах към къщи, препъвайки се като насън.



На следващия ден съжалих. Какво значение имаше, дори и да не беше истинска. Когато стискаше ръцете ми вчера, допирът й беше толкова истински. Бях сигурен, че няма да я видя повече.
Тя беше изчезнала. Не я виждах през следващите дни колкото и рано да се прибирах от работа, накрая просто спрях да ходя, стоях по цял ден през прозореца или обикалях парка. Сега той беше пуст, по пуст от всякога. Вече не го огласяше детски смях, нито песента на птичките, само тихия осезаем шепот на настъпващата есен. Не можех да се храня и не можех да спя, а заспях ли ходех насън и се събуждах потен, бродейки сред лабиринтите на къщата. Детския плач нощем бе станал по силен от всякога. Всъщност аз не знаех кога е ден и кога нощ, колко е часът и колко би трябвало да бъде – дори не дърпах пердетата – живеех в постоянен мрак.
Един ден се осъзнах и отново тръгнах на работа. Същата нощ се събудих късно, много късно от звънеца, който прозвуча като звън на сребърни звънчета и се разнесе из цялата къща като тъжна песен. Динг-донг. Само веднъж.
Когато отворих вратата тя беше там – красиво видение в нощта, сякаш част от сън.
Намери стаята ми сякаш винаги е знаела къде е и седна на леглото. Коленичих пред нея.
- Мога ли, … мога ли да те целуна… - прошепнах.
Тя сама допря устните си до моите и много скоро те се сляха в едно. Бавно съблякох потничето – тънката материя се плъзгаше по нежната й кожа, леко, като шепот.
Станах и загасих лампата. Пред очите ми се откри най-красивото нещо, което бях виждал някога. Луната, надничаща плахо през прозореца, бе обляла част от стаята и част от онова прекрасно ефирно създание, създадено сякаш от светлината й на границата между нощта и утрото. Тя ме гледаше с прекрасните си сини очи.
Приближих и я прегърнах. Целунах я нежно, много нежно първо по устните, после по двете малки зърна на гърдите последователно. Те се втвърдиха при допира с връхчето на езика ми. Тя се отпусна в обятията ми.
Любихме се цяла нощ или по-голямата част от нощта, а на сутринта тя бе изчезнала, този път завинаги. Лежах дълго онази сутрин щастлив, по-щастлив от всякога. Какво значение имаше, че след това щеше да се върне тъгата, фактът, че щастието е величина с начало и край, не константа.
Дълго след това все се оглеждах за нея или стоях дълго пред прозореца. Нощем до-късно не заспивах, очаквайки мелодичното динг-донг или поне детския плач, но той бе изчезнал заедно с нея.
В голямата мрачна връща отново се върнаха сенките и полуздрача, а във Вондел Парк възцарува есента.
Една сутрин преди работа влязох в банята да си взема душ. Когато привърших и застанах пред огледалото, горещата пара, стелеща се навсякъде като мъгла започна бавно да разкрива една по една буквите, изписани на стъклото с малки нежни пръстчета:


ТИ ДОРИ
НЕ СЪЩЕСТВУВАШ

ДВУИЗМЕРНИЯТ ЧОВЕК

ДВУИЗМЕРНИЯТ ЧОВЕК

Космическият кораб Стратосфера бавно пълзеше по оста на червеното, розовеещо примамливо като женска плът по краищата, зарево на огромния пустинна планета Марс 3. Веднъж или два пъти атмосферата й бе правила опити да го засмуче в Екзосферата си, но реактивни двигатели мигом изригваха огнени пламъци и го връщаха в позиция.
Още по-плавно един млечнобял, обитаван от тяло скафандър, се плъзна по металическата повърхност на корпуса, а няколко от светлинките, нашарили го като кратери около оста на възпалено акне, закачливо му намигнаха!
Първи корпусен администратор Нет се захвана за една от подутините-дръжки, щръкнала като непослушен полов орган и изпусна малко пара от порите на бороскафандъра си, колкото да се обърне и да се прилепи плътно с гръб към металната кожа на кораба-майка!
Протегна ръка и погали сиянието на Червената планета! Това движение сякаш я изнежи и тя поруменя още повече! В такива моменти му се приискваше да изпусне налягането и да освободи каската, за да поеме дълбоко от това, което заобикаляше стъклото на каската му, и създаваше илюзията за чист и свеж кислород, готов да прави любов с дробовете му, но това би означавало моментална физическа смърт.
Колко време бяха прекарали в орбита около Червената Планета? Месец? Два? Не знаеше! Или не помнеше! А от колко време не бе стъпвал на земна повърхност? От колко време не бе вдишвал чист въздух? О колко време не бе чувствал топлината между разтворените крака на жена, не бе усещал топлото проникване! Година! Две!
Първи корпусен администратор Нет мислено изпсува! Ръководството! Федерацията! Г-н Джак, Лапни ми Шнура! Всички! Че го бяха набутали на Стратосферата с възможно най деградиралия, умствено изостанал екипаж ренегати, 98 процента от тях с уклон към самоубийство! Че го бяха пратили на майната си в забравена от Бога Галактика, където не стъпваха дори и идиотизираните сектанти, които инак биха прекосили вселената, за да покръстят парче лигнит! Че го заставяха да виси в орбита около най-безбожно скучната планета в космоса, в която дори и пустинните бури ги мързеше да раздвижат малко гледката на мониторите, толкова скучна, че дори ги бе домързяло да й измислят свястно име, затова й бяха лепнали чуждо!
В такива моменти си пожелаваше нещо, което сам си бе нарекъл „Междузвездния бардак на Чарли”. Тази му илюзия често го посещаваше в сънищата му! Междузвездният бардак бе неговият специален космически кораб, прекосил Времето и пространството, за да пристигне при него! Телепортираше се едва ли не на петдесетина метра от Стратосферата! Върху електрическия надпис „Междузвездния бардак При Чарли” закачливо се поклащаше електрическа каубойка, а вътре най добрите пачаври на Вселената пискаха името му и нетърпеливо натискаха копчето, задестващо мостика между двата кораба!
В сънищата си Нет бързаше за тях! Бързаше толкова много, че пренебрегваше правилата и забравяше за скафандъра, стъпвайки на мостика! Някъде по средата на пътя, неизменно мостикът поддаваше и се разпадаше, а Нет оставаше да плува в убийствения вакуум, отчаяно протягайки ръце към каубоиките от Междузвездния бардак на Чарли, които му махаха в отговор и се смееха през илюминаторите. Едното му око неизменно се изплъзваше някак, може би подтиквано от вакуума, осмукващ го като варена скарида и изскачаше навън, ведно с очния нерв, като зародиш на йо йо, окачен на собствената си пъпна връв. От известно време сънят се повтаряше и Нет се будеше някъде на този момент, задъхан и плувнал в пот.
Какво търсеха тук, се питаше късно вечер, след като вече бе изпомпал тялото си! Докато наблюдаваше начина, по който при изключена гравитация семенните мехурчета плуваха наоколо подобно на водните мехури в нощната му ликвидна лампа, които преливаха виолетовото, синьото и наситено червеното, за да родят нови цветове!
На Стратосфера бе получена секретна информация, засекретена от множество кодове, които бяха превърнали текстовото й съдържание в лабиринт от йероглифни структури. Всичко, което успя да подочуе бе, че става дума за някакъв вид движение. Или сигнал? SOS сигнал може би-Джак мълчеше! Всичко, което се знаеше бе, че е засечено нещо около орбитата на Червената Планета Марс 3, в сектор на майната си, и Федерацията бе наредила то да бъде проучено и анализирано!
Все още, месец или два по-късно, не бяха открили нищо, но продължаваха да висят! Нет отново изпсува мислено!
Радиото мигом изпращя и Нет с ужас установи, че бе казал последното на глас!
- Чух това, Джак! – проточи мазно Джак, Лапни ми Шнура, първи капитан на кораба-майка - Стратосфера! Най-противното при него бе, че наричаше всички Джак, без значение от пол, ранг и позиция на кораба! В неговия малък, болен свят всичко, което се движеше, носеше името Джак, и той трябваше да му го припомня точно като нахалното сополиво хлапе в училище, което тормози новопостъпилите ученици и само се смее на грозните си шегички! Нет бе убеден, че Джак, Лапни ми Шнура нарича Джак дори и баба си.
- Какво точно чухте, сър?
- Какви ги дрънкаш за Федерацията, Джак! Каза: „Да ви (пращене) майката на всичките и на скапаната Ви Федерация! Напомни ми да ти удържа от заплатата! 1500 кредита не са шега работа, Джак, можеше да си поръчаш поне три елитни сександроида с тях! – В грапавите нотки на гласа от другия край на линията пробяга тънко статично задоволство! – Освен това като се прибереш и бегом при психиатъра! Нали знаеш, кои си говорят сами в космоса, Джак? Не искаме да изперкаш!
Нет измърмори нещо!
- Каза ли нещо, Джак?
- Нищо, сър?
- Тогава се хващай за работа!
Пращенето изчезна като изсмукан навътре сопол! Останаха да мигат само звездите, под, над и около Нет! Мигаха някак осезаемо самотно и далечно, сякаш се опитваха да му кажат нещо!
Нет изпусна пара през порите и се залепи по корем за корпуса. Залази на четири крака, като огромна бяла стоножка, обхождайки редиците шлюзове! Този, който бе заял бе 713-ти! Нет с учудване установи, че гладката бяла повърхност на кутията до илюминатора тук бе почерняла, сякаш нещо я бе обгорило. Отдясно на издълбаните числа стърчаха няколко оголени жици, когато Нет докосна две от тях шлюзът потрепери и се плъзна нагоре.
Тревога пропълзя по гърлото на Нет и се задържа към основата на ябълката! Какво по дяволите би могло да излъчва топлина в такава близост до кораба?
Звездите в безкрая мълчаха и от време на време потрепваха! Полимерният пистолет плътно прилепна към върховете на ръкавицата му.
Нет въздъхна и започна да нанася пластове защитен крем върху оголената част от кутията.
Някъде по това време видя окото.
Видя отражението му в черното лъскаво покритие на корабния шлюз и застина! Дъхът му излизаше на гореща влажна пара и рисуваше облаци по визьора му, но колкото и плътна да ставаше мъглата, окото продължаваше да блести ослепително, някак любопитно и едновременно с това заплашително!
Брой до три! Брой до три! Брой до три! Ако се панираш в открития космос затвори очи и брой до три! Нали така беше казал Док? Или беше до десет! Нет затвори очи и започна да брои. Дланите му изпуснаха още малко пара и скафандърът му се долепи с гръб към обвивката на Стратосфера!
Нет отвори очи! Миниатюрната звезда все още си беше там! Блестеше! Блестеше ярко като слънце, но не го ослепи! Не го и стопи! Просто блестеше на сантиметри пред визьора му сякаш… Сякаш…
Радиото изпука и сухия глас на командира изпращя в слушалката:
- Всичко наред ли е, Джак?
- Всичко е наред, Джак! – собственият му глас звучеше някак унесено.
Като че ли звездата го подканваше! По тялото на Нет се разля мека топлина! Нещо нежно и меко премина като топла вълна по кръвоносните му съдове и го накара да се чувства добре! Като детенце, сгушено в прегръдката на мама! Като бебче на педя от гърдата на мама, бебче, което нямаше нито една грижа на света, освен как да достигне с езиче набъбналото зърно!
Нет протегна ръка и докосна звездата!
Времето забави своя ход! Времето тук бе откачена величина, но въпреки това то се завихри около звездата като спирала, която се разшири и погълна Нет!



- Добре ли ме чуваш, копеле проклето! – провикна се Бейли!
Вятърът разнесе крясъка му и го смеси с писъците на чайките, накацали по ръба на покрива на сградата, като театрални критици на Бродуейска премиера. Една от тях изпусна парче риба, то полетя и цопна във водата, между две проядени от вятъра рибарски лодки.
– Не ме карай да пусна малко олово в мозъка на малката, Джарет! Просто метни куфара насам и ще ви пусна и двамата по живо по здраво! Би искала да видиш татенцето си отново, нали така, Мери? – Бейли изви ръчичката на детето и личицето на малката се сгърчи в болезнена гримаса.
- Таткооо! Таткоо! – изпищя Мери Ан и опита да се отскубне от тлъстата хватка на Бейли, но той го притисна още по-плътно към себе си! Още съвсем малко натиск и крехкото му вратле щеше да се пречупи.
В далечния край на покрива, скрит зад порутена дървена барака Джарет се хвана за главата. Какво по дяволите? Нещо вътре в него пренареждаше мислите му, объркваше спомените, пипаше с треперливи пръсти невидими корди, които разтройваха телесните му функции…
Едновременно с това писъците на Мери Ан се забиваха в мозъка му като нажежени пирони.
Джарет се просна на земята и притисна още по силно главата си с две ръце, сякаш щеше да се разпадне! В далечината писъците на дъщеричката му някак се размиха и отслабнаха. Ръката му изпусна пистолета и се протегна напред, за да опипа повърхността на космически кораб, но там нямаше такъв! Имаше просто пласт олющена зелена боя върху изгнила дъска.
Нет! Нет! Кой по дяволите е Нет? Какво по дяволите е Стратосферата? Аз съм Джарет! Джарет Сан!
Спомените му бяха на друго мнение! Спомените му бяха на мнение, че той е Нет Строубъри – главен корпусен администратор на космически кораб Стратосфера! Те горещо му препоръчваха отново да надене скафандъра и да се отправи в търсене на кораба си.
Какво по дяволите… Аз съм Джарет Сан – частен детектив! Сутринта открих празното легълце на Мери Ан и бележката, закрепена за стъклото, изпъстрена със ситни капки кръв!

В ПОЛУНОЩ НА ДОКОВЕТЕ! НОСИ ЦЯЛАТА ДОКУМЕНТАЦИЯ ПО СЛУЧАЯ КАУФМАН, ИНАК МЕРИ АН ЩЕ СПИ С РИБИТЕ!

Подлудяващата идея, че няма скафандър го накара да се хвана за гърлото Опитваше се да си поеме въздух, но мозъкът му диктуваше, че вдишва само вакуум, а трахеята му болезнено запулсира! Болката стана непоносима, Джарет се сгърчи и захриптя.
Нещо горещо и меко проникваше в устната му кухина, напомни му за солените вълни на океана и за последните дни с баща му, преди да си стегне куфарите и да напусне семейството завинаги.
- Не се опитвай да дишаш под водата, Джери! – бе казал татко Джарет и бе повдигнал телцето му над повърхността. По мокрото му лице играеха слънчеви отблясъци, а крайчето на устните му се закриви в закачлива усмивка – Малките ти дробчета веднага ще се напълнят с вода и ще се удавиш за секунди! А ти не би искал да спиш с рибите? Не би искал да спиш с рибките, нали Джери?
Някъде в далечината детските писъци се родиха отново.
- ЕБАВАШ ЛИ СЕ С МЕН, ДЖАРЕТ! НА ХИТРЕЦ ЛИ ЩЕ МИ СЕ ПРАВИШ? – Излая Бейли – МИСЛИШ, ЧЕ СЕ БЪЗИКАМ ЛИ! МИСЛИШ ЧЕ НЯМА ДА Й РАЗПИЛЕЯ МАЛКОТО МОЗЪЧЕ! МЕТНИ ШИБАНИЯ КУФАР НАСАМ! ЩЕ БРОЯ ДО ДЕСЕТ, СЛЕД ТОВА МАЛКАТА Е ТРУП!
Лицето на Джарет бе станало от червено на лилаво, очите му напираха да изскочат. Пусни врата ми, проклето копеле! Позволи ми да си поема въздух!
НЕ МОГА! НЕ МОГА! Ако го направя ще умра!
- ДЕСЕТ! ЧУ ЛИ ДЖАРЕТ? ДЕСЕТ!
Джарет се опита да отсее себе си от онзи вътре в него, но не успя! Сякаш Другият се бе сраснал с него – сякаш бяха един и същ човек!
Моля те помогни ми! Който и да си! Онова там е дъщеричката ми! Помогни ми да си поема въздух!
- ДЕВЕТ!
Аз нямам дъщеричка! И онзи там, дето те учеше да плуваш не беше МОЯ баща! Аз…
Джарет зина широко и загреба въздух.
- ОСЕМ!
Въздухът изпълни дробовете му, вля му живот! Животът раздвижи ликвидите му, разстла ги по цялото тяло! Ръцете му бяха отпуснали хватката около врата.
Чудесно! Сега ми помогни да вдигна куфара!
- СЕДЕМ! САМ ЛИ СИ ГОВОРИШ, ДЖАРЕТ? ОСТАВАТ ТИ СЕДЕМ ШИБАНИ СЕКУНДИ!
Джарет обви лявата си длан около черното лъскаво куфарче! Усети грапавата кожа по връхчетата на пръстите си! С дясната освободи предпазителя на револвера! Чуканчето тихичко изщрака! Ехото се плъзна в пълнителя, но и без него Джарет знаеше, че няма повече куршуми. Всички бяха отишли за гардовете!
Това, което обаче Бейли не знаеше бе, че куфарчето е пълно с вестници! Това, което Бейли доре не подозираше бе, че хората на Кауфман бяха изгорили всичко, цялата агенция още снощи! От документацията по случая Кауфман, включително и от снимките с дечицата, Джарет бе открил само фина черна пепел.
Всичко, което имаше сега беше блъф! Силата на един последен отчаян блъф.
Щеше да метне куфарчето и да се втурне към Бейли с голи ръце, надявайки се нито един от куршумите му да не го намери, преди да достигне гърлото на дебелото копеле. Нещо като игра на зарове, само че тук шансовете той и дъщеричката му да оцелеят бе едно на няколко милиарда.
- ШЕСТ!
Времето забави своя ход! Една от чайките-зрители по ръба на сградата изкряска нещо смешно може би, защото останалите подеха крясъка! Веселият им кикот се сля с шума на вълните, разбиващи се в дока!

Нет отвори очи! Безбройните звезди, разстлали се по космичната софра сякаш разтвориха сфери от светлина заедно с него!
Вляво един шлюз се плъзна нагоре и изплю два оловно сини паяка, които бавно се полетяха към Нет! Чак сега той забеляза, че се е отделил от корпуса и плува в открития космос. Паяците се лепнаха от двете му страни и изпуснаха пара, насочвайки го към пролуката в корпуса, зейнала насред О-то на огромния червен надпис СТРАТОСФЕРА!
Когато премина през изолатора, два колесни робота с глави издължени като остри клюнове го положиха на носилка и го подкараха към Медицинския център! Плъзгайки се през корабните докове и свръзки, Нет виждаше угрижени лица, които старателно проследяваха движението му, сякаш ей сега щеше да изскочи от носилката, да прекъсне някой от кабелите за електрическото захранване, да си намери отнякъде брадва и да избие всички в мрака.
На един от завоите видя Джак Лапни ми Шнура!
Джак се бе облегнал някак нахално, кръстосал ръце и му намигна с мазна усмивка! Напомни му за една реклама на лимонов сок, която бе виждал на холограмен постер на Звездното Изложение на Венера 8! На плаката една огромна катерица мъкнеше чувал с лимони и нахално съобщаваше: АКО ЖИВОТЪТ ТИ НАКИСЕЛЕЕ, ИЗСТИСКАЙ ГО НА СОКЧЕ! Погледът й, също толкова нагъл като този на Джак, сякаш подсказваше, че всички лимони до последния в чувала са крадени, но тя не изпитва ни най-малко угризение по този повод.
В Медицинският център роботите го положиха на металическа койка, освободиха скафандъра и малки лазерни точици мигом зашариха по ретините му. Влажни лепкави пипалца заобхождаха връхчетата на пръстите му предавайки на холограмни монитори информация за телесната му температура, скоростта на биене на сърцето му, състоянието на кръвното, устойчивостта на левкоцидите!
Нет примижа, когато едно огромно червено око се изплези насрещу му и заби неустоимия си поглед право в ретините му!
- Какво видя там отвън, Нет? – проточи дълбок оловен глас...
- Какво…? – главата му сякаш се въртеше и напираше да се взриви в нова слънчева система!
- Какво видя там…Нет?
„Ще ме хипнотизирате ли, копелета?”- последната мисъл бе почти изречена, но механичния глас бе станал някак толкова далечен, толкова приспивен! Нет зяпна като морена, изхвърлена на песъчлив бряг и изгуби съзнание!

Събуди се отново и съзря далечните звезди през илюминатора в каютата си! Махалото на малкия червен клоун-часовник на масичката му ритмично тиктакаше!
От решетката на вентилационната шахта струеше бледа светлина с цвят на полуизгнили портокали.
Някой го бе завил с топло вълнено одеало, може би същият този някой сега седеше от дясната му страна и съсредоточено го наблюдаваше!
Нет светкавично се обърна натам, а лявата му ръка по инерция напипа скришната пластина в цепката между койката си и металното портфолио. Тя криеше личния му лъчев дегустатор, продаден му на един от звездните докове от ентусиазирано холограмно чиче – „Тъй верно, сир, до трийстина метра ги лови и ги режи на две, пущината му с пущина, затуй й викат Шилото! Ни на чувек прущава ни на заик-мутант!”
На еникелово столче, напиращо да се подгъне седеше Бостън и го наблюдаваше с добродушния си, съдържащ някаква доза нежност поглед! Всъщност не можеше да се каже, че Бостън е точно неговият най добър приятел на борда! Бостън бе приятел на всички! Пък и кой не би искал да има за приятел двуметрова горила с плещи, широки като Дъговото летище в Шри Ланка 38 000!
- Бостън, какво правиш тук?
- Какво мислиш, че правя? Чух за малкото ти приключение и дойдох да те видя!
- Колко време бях аут?
- 24, може би 23 часа…
Нет изохка.
- Как си, приятелче! – Бостън топло стисна ръката му и Нет усети, че още малко натиск и пръстите му ще се скършат като ръждясали корбураторни сламки в коравата деснячка – Доста се бяхме попритеснили за теб там отвън, така да знаеш!
- Добре съм! Малко ми се вие свят!
Бостън кимна към чашата на масичката, в която искреше бистра зеленикава течност.
- Ябълков сок! От паста е, но някой и друг рециклиран витамин няма да ти се отрази зле!
Нет пое чашата и отпи! Пръстите му трепереха и на ръбчето на стъкленицата кацна малка капчица пастен сок.
Бостън го гледа известно време, подпрял се с лакти на облегалката на стола като някакъв митичен бейзболен треньор, наблюдаващ съзерцателно своите момчета, опрял се на дръжката на бухалката. Накрая наруши мълчанието с топлия си тъжен глас.
- Какво видя отвън, Нет? Всички разправят, че нещо ти е изкарало ангелите…
- Нещо… Не знам какво! Беше като… беше като малка звезда!
- Видял си окото! – проточи Бостън някак съдбовно. – Видях го поне три пъти през стъклото в каютата през последните три седмици!
- Сериозно!?
- Малкият червен клоун продължаваше да тиктака напевно!
- И други са го виждали! Но си мълчат! Нали го знаеш, нашичкия Джак! Ако подочуе, че на разни хора им се привиждат някакви работи, дето не излизат на мониторите, нищо чудно да изкука и да хвърли някой зад борда!
- Джак! Джак ми е набрал много! – Нет седна в койката си и обви коленете си в ръце. – Имам чувството, че крои нещо! Някаква гадост, за да ми скапе оставащите седмици до командировка!
- Докосна ли го, Нет? – В очите на Бостън играеха някакви малки странни светлини. – Окото, имам предвид! Аз винаги съм искал да го докосна! Още от първия път, когато го видях!
Нет не можеше да откъсне поглед от очите му.
- Докоснах го, да!
- И…? Какво стана, когато го направи!?
- Искаш ли да ти разкажа!
- Повече от всичко, Нет!

Меки водни мехури в малката нощна лампичка преливаха един в друг и обменяха цветовете си. Когато Нет привърши историята си, Бостън систематично зацъка с език.
- Нали знаеш, какво ще каже за това психарчето, Нет! Ще каже, че си халюцинирал там отвън! Че си изперкал! Че си кривнал от пътя, само, че ей тук в главата-Бостън почука черепната си кутия! – Ще каже, че си опасен за екипажа! Ако не те изхвърлят направо в космоса, ще продадат договора ти на някоя колония и ще копаш руда на някой спътник докато пукнеш!
- Точно затова и няма да кажа на никой!
Бостън се изсмя!
- Ох, повярвай ми, вече си го казал! Първото нещо, когато те прибраха беше да те включат към Анализатора! Всичко си си изпял! В момента Джак сигурно обмисля дали да те пусне направо навън или първо да те одере жив!
Нет задържа погледа си върху този на Бостън!
- Ти вярваш ли ми, Бос? В смисъл вярваш ли на всичко, което ти разказах току що!
Бостън прокара ръка по наболата си тежка челюст. Прогони един непослушен кичур отделил се от гнездото на житно русата си коса. Очичките на червения клоун присветнаха за миг и искрици отблясък се плъзнаха по малката значка на Бостън на мястото на сърцето му! Златистата пластина „Напред Звездни Патета!” информираше, че две десетилетия преди началото на Новата ера Бостън е бил част от Галактическата Флотилия! Командир? По-скоро не! Значката беше мъничка, скромна-най-много да е бил подофицер. Все пак тя говореше за славните времена, които бе преживял Бостън на фона продължението им – безславна служба като главен механик на забравен от Бога космически лайнер от трети клас.
- Вярвам ти, че нещо е станало! По дяволите, аз самия го видях! А ако има нещо, което научих през тия години, Нет, е да вярвам само и единствено на очите си!
- Вярваш ли... – Нет си пое дълбоко въздух, сякаш щеше да се опита да изкашля мисълта си. – Вярваш ли, че съм бил… Вярваш ли, че съм бил другаде!
Бостън се усмихна и размаха добродушно пръст!
- Вярвам, че си си мислел, че си бил някъде другаде, Нет! Вярвам, че си видял онова нещо и си си изкарал ангелите, след това просто си дал на късо!
- Не, не беше това! – Нет изтрака със зъби, сякаш се опитваше да захапе действителността. – Беше прекалено истинско! Вятърът, още го чувствам по себе си, писъците, беше прекалено… истинско!
- Мога да ти кажа отсега, това което ще ти каже психиатърчето, момко! Ще ти каже, че си си пофантазирал малко навън! На нашичкия му е омръзнало да изчислява наноускорения и да попълва формуляри и е решил да бъде някой друг! – Бостън направи драматична пауза. – Иска да е детектив! Да гони лошите по покривите! Да спасява деца…
Нет дори не бе усетил сребристата гореща капка пот, която се бе отделила от горната повърхност на скулата му и бе покапала по веждата! Още една се отдели от връхчето на носа му и увисна заплашително. Нещо в него прищрака.
- Онова дете... – Нет сграбчи Бостън за лапата. – Мери Ан е дъщеря ми… Ако онова е истина, съм изоставил собственото си…
Бостън го хвана за раменете здраво, като с клещи и го разтърси.
- Слушай! Побъркваш ли се човече? Нямаш дете! Никога не си имал! Дори не си женен за Бога! Чуваш ли ме? – Обилна пот струеше от лицето на Нет на вади и попиваше по връхчетата на ризата му. Ръцете му трепереха. – Побъркваш ли се?
Нет потрепери! Някъде зад дебелото стъкло на илюминатора се носеха писъците на Мери Ан, която го зовеше за помощ!
- Слушай сега! Искам да се изкъпеш, преоблечеш, да се наспиш хубавичко, и утре като си изпееш рапорта пред Джак, двамата отиваме право при Док, окей?

Умората го караше да вижда света около себе си през кадър, той залитна, докато се намести под душа. Водните капки бяха искрящи топчета, които падаха като снаряди – докоснеха ли кожата му, разбиваха се в елмазена заря. Горещите струи образуваха пара, която се стелеше в малката баня като гъста мъгла.
Като насън Нет прекрачи малката преградка и застана пред огледалото, замъглена от тлъстата бяла пара. Пръстът му сам се насочи към повърхността му и изписа думите:

СПАСИ Я

В линиите на буквите, които бе начертал Нет видя отразени очите си! В тях се четеше ужас, какъвто не бе изпитвал никога досега. Нещо, някой, някаква част от него се беше върнала с него в неговия свят! Онзи плачеше и се молеше, плачеше като малко дете, както плачеше Мари… Пръстът на Нет затрепери и отново се лепна за стъклото повтаряйки очертанията.

СПАСИ Я

Слушай ме, който и да си? Това дете не е мое! Няма такова дете! Всичко съм си измислил, защото напоследък нещо съм се чалнал! Ти самия дори не съществуваш! Казвам се Нед Строубъри, Първи… Първи…

СПАСИ Я

Казвам се Джарет Сан! 30 годишен, завърших полицейската академия в Сейнт Оклахома през 34-та. Вдовец. Имам дъщеричка, която ще умре след шест секунди, ако не ми помогнеш! Не знам, кой си ти, но който си, моля те, върни се и спаси детето ми!
Как бих могъл? Дори да исках, как бих могъл…
Чакай малко, ако ти си в мен, значи и онова е в мен… Окото! Чак сега Нет усети, че стомахът му гори. Сякаш нещо разяждаше вътрешностите му отвътре.
Залитна. Падна, повличайки със себе си полимерното перде. Опитна се да стане, но отново се свлече на земята.
Изпълзя от банята на четири крака и някакси успя да се добере до мобилния център. Вкара малката силиконова мидичка в ухото си и набра номера на Бостън. В слушалката изпращя дълбокия му сънен глас.
- Ало!
От очите на Нет запълзяха сълзи! Гласът му излизаше на тласъци, като кучешки лай.
- Май наистина започнах да изперквам, човече! Рисувам разни работи! Чувам гласове!
- Човече, просто легни и се наспи! Вземи си успокоителните, оставил съм ти една опаковка…
- Бостън!
- Да! Тук съм!
- Ще се върна там! Решил съм го. Ако нещо… Ако нещо стане с мен искам ти да кажеш на нашите! Ти си ми най близкия човек тук!
В пращящия на интервали глас на Бостън пробяга неподправена тревога!
- Слушай, човече! Не знам, какво си решил да правиш, но каквото и да е, просто спри! Ще бъда при теб до пет минути! Просто спри и не прави нищо, докато не дойда!
Светът около Нет потрепери и загуби епицентъра си! Не! Не още!
- Бостън, моето поколение не сънува, но ти си все още можеш, нали? Случвало ли ти се е да вкарваш нещо в съня си!
Чуваше тежкото дишане на Бостън, който тичаше по коридорите към него!
- Веднъж… Веднъж… Нашите ми бяха купили игрална конзола… От онези старите модели със стикове! Толкова се зарадвах, че… Играх 12 часа без да се спра и накрая съм заспал… Сънувах я, сънувах, че продължавам да играя!
- Това исках да знам!
- Но онова не беше истинската конзола! Беше представата ми за нея! Разбираш ли, исках я толкова много, че…
Нет прекъсна връзката. Намери пластината под койката и откачи капака! В меката плазма в пролуката го очакваше Шилото - лъчев дегустатор с радиус на действие 30 метра.
Вече беше почти там.
Наблюдаваше през очите на другия и след малко щеше да се намести в тялото му, както охлюв, прибиращ се по лабиринтовидния път обратно в черупката си.

В другия свят Джарет Сан метна куфара. Бейли впери унесен поглед в него, сякаш сам Архангел Михаил слизаше от небето, за да му въздаде милосърдието си, а Джарет стисна до болка дръжката на револвера. Един последен слънчев отблясък взриви в малка оловна буря сияние металното връхче на дръжката, и куфарът застина в пространството по средата на полета.
Визуалната част от каютата се изви като отразена през криво огледало и се завихри като водовъртеж в средата на който искреше едно око предаващо като 3D екран това, което виждаше Другия.
Като насън Нет започна да го увива с лейкопласт Шилото около китката си! Предметите в близост, особено острите им ръбове загубиха очертанията си, а ушните му миди се напълниха с онова особено бучене, което предхождаше първата му телепортация.
- Не можеш да вземеш това там, Джак! – се плъзна между слоевете на полуздрача един мек глас, съдържащ в себе си изненадата на момента и една лека, съвсем осезаема нотка на заплаха!
Времето възвърна своя ход. Водовъртежът се разля и изчезна.

Нет се обърна и съзря Първи капитан Джак-Лапни ми Шнура, облегнал се на рамката на плъзгащата се врата някак съвсем непринудено. Също толкова непринудено и естествено той бе насочил към лицето му още един Лъчев Дегустатор, дори по-обемист от неговия собствен! – Можеш да пренесеш само ума си, телата остават тук! Учудвам се, че още не си го разбрал.
Пръстът върху спусъка на Шилото леко потрепна, но капитанът съзря и това движение.
- Искаш ли да се хванем на бас, че оттук мога да ти пробия в главата, още преди да си казал „Джак”! Хайде сега бъди добро момче и развии лейкопласта!
Нет се подчини и лъчевия му Дегустатор леко тупна в хидропластовите власинки на килимната покривка.
- Хайде сега двамцата с теб да отидем на малка разходка, Джак, какво ще кажеш?
Дулото на другия Лъчев Дегустатор леко му кимна, подканяйки го да се изправи и да излезе в коридора. Нет се подчини и Джак тръгна зад него. Дъхът на капитана във врата му пареше, подсказвайки за възбуда, привична на горско животно, надушило плячка!
Кристална врата в една пролука между коридорите, останала невидима до този момент, разтвори безшумно крила и двамата се пъхнаха вътре! Прозрачният асансьор ги понесе към по-долни и по-добре осветени нива, които хвърляха на тласъци снопове от изкуствена неонова светлина върху лицата им.
Нет затвори очи и се напрегна да накара света отново да затрепери и времето да забави своя ход! Само ако можеше да се концентрира…
- Знам, какво си мислиш, Джак! Откажи се! Не става така! Ще ти трябва много повече време, ако искаш да го овладееш…
- Ти знаеш ли, какво е това?
- Разбира се, Джак! – измърка някъде в сенките зад него Първия капитан! – Нали не си мислиш, че всичко ти се случва случайно, просто така… Че не се дирижира от някой с малко повечко мозък от теб?
- Тогава сигурно знаеш, че трябва да се върна там на всяка цена, нали? – гласът на Нет бе станал хладен като метал. Ако бе стиснал още малко зъбите си, връхчето на резеца му сигурно щеше да се пречупи.
Мониторът над малкия кристален циферблат изписа числата, което бе изписал Джак, чрез мобилния център, монтиран в слепоочието му. Мобилна връзка с компютрите на кораба имаха само командирите.
- 14.19. Няма такъв етаж!
- Това е междинен етаж, Джак! А ако си поиграеш малко с числата, може да откриеш, че отговарят на инициалите ти!

- Вратите безшумно се разтвориха и двамата се озоваха в снежнобял коридор, който наляво се губеше нанякъде, а надясно водеше към също толкова бяла механична врата, чийто очертания едва личаха, но пък върху й грижливо бяха изписани яркосини цифри: 43.
Джак насочи Нет натам, от нетърпение, ръката, държаща Дегустатора за миг потрепери.
Явно заради обзелото го задоволство Джак не бе подготвен за бързината, с която се извърна Нет, и за зашеметяващия юмручен удар, който отметна главата му назад в морето от болка, което щеше да му причини досега с алохромното покритие на стената. Секунди по-късно от разбития му нос шурна яркочервено поточе от кръв.
Нет грабна Дегустатора, паднал в близост и го насочи към капитана си.
- Не мърдай, Джак!
Джак се ухили, а в извивката на усмивката му и остротата на зъбите му, обагрени от шуртящата кръв прозираше нещо диво и хищническо.
- Ти не мърдай, Джак!
Изумен Нет наблюдаваше пръстите си, които се разтрепериха и освободиха хватката на Дегустатора и той отново тупна на земята! Погледът му създаде невидим вектор, който тръгна от черната точка, появила се в искрящата белота на стената вляво от главата на Джак, премина през връхчетата на треперещите му пръсти и стигна до извора на изгарящата болка, появила се сякаш из от нищото. В рамото му зееше дупка, издълбана толкова чисто, че сякаш винаги си е била там. По страните й дори още не бе избуяла кръв. През дупката Нет съзря доволната блага физиономия на Бостън, чийто Дегустатор все още димеше от току що произведения изстрел.
Изумлението му го свари неподготвен за следващия удар, който дойде точно от обратната страна и запрати главата му на романтична среща със стената. Непреходната като мистерията на Черната дупка усмивка на Джак, Лапни ми Шнура, Първи капитан на кораба майка, се замъгли.
Двамата с Бостън го подхванаха, още преди да е успял да се строполи на земята и го понесоха към вратата, която се плъзна нагоре и настрани.
Озоваха се в лабораторна стая, обляна от искрящо бяла светлина! Силуетите и формите на обектите в нея се губеха сред белотата, освен тези на двете полегнали платформи с формите на човешки тела и на металическата масичка, по която блестяха остриетата на хирургически инструменти. По стените жужаха огромни холограмни монитори, изобразяващи две тела-едното оцветено в жълто, другото в червено.
- Можеш ли да повярваш, че всичко това е създадено за теб, Джак! - От гласа на командира струеше задоволство! – Не само лабораторията! Целият шибан кораб, цялата шибана мисия! Не може да не се гордееш със себе си! Бос! Прикови го към лявата койка!
Тялото на Нет потрепери. Струя кръв, с неясен произход, се стече по челото и отвореното му око, разцепвайки белотата на две, като пукнато стъкло.
Най-после Нет изгуби съзнание.

Първо Мрак, а после цепки от светлина.
Цепките се разтвориха в елипси и от тях заструя светлина и точки, които се концентрираха в очертания. Бавно Нет се завърна от едно друго измерение-на пълен мрак.
- Защо трябва винаги да правиш всичко по трудния начин, Джак? – наведе се над него Първия капитан и опари страните му с горещия си дъх.
Нет понечи да замахне и да доразбие носа му, но лявата му ръка бе прикована към койката, дясната бе напълно обездвижена.
Тогава се върна и болката. Изгаряща болка, която се разстла по цялото му тяло и го принуди да стисне зъби, почти прехапвайки връхчето на езика си.
В болката имаше и нахалство! Някаква прекалена натрапчивост, сякаш някой тъпчеше отворената му рана с нажежени въглени.
Нет сведе поглед. Беше гол до кръста, а по корема му струяха алени струи. Орди черни паячета пъплеха около ръбовете на дупката зееща в рамото му и се топваха в откритата тъкан вътре като опитни гмурци. Половината от тях се разделиха на отделна фракция и сами пробиваха дупчици в корема му и потъваха вътре. Гръбчетата на всички завършваха с ефирни нишки, тънки като паяжина и искрящи като сребро.
- Съветвам те да не мърдаш много-много, Джак! – рече Джак. – Тия малки хитреци захапят ли веднъж нерв и не пускат. А кордата е от нетан, ще те направи на решето.
С грация, подхождаща на ранга му, Джак Лапни ми Шнура се съблече до кръста и се отпусна на срещуположната койка и метални обръчи мигом закопчаха китките и кръста му.
Нет проследи нишките, които струяха от гърдите и корема му. Те водеха до миниатюрна табличка на масичката с инструменти до койката на Джак, по която нетърпеливо потропваха с крачета още неколкостотин черни паячета. Като по сигнал всички заедно, като едно цяло, налазиха Джак и запробиваха кожата му.
- Нямаме много време! – Първия командир затвори очи, борейки се с болката.
- Бостън, дръж го на мушка! Ако тръгне да става, пробий му ташаците!
Някъде отдясно Бостън насочи Дегустатора си към Нет.
- Съжалявам, Нет!- измърмори Бостън. – Федерацията ми плаща за това повече, отколкото и двете ти тела биха могли да изхарчат за два живота.
- Какво ми правите по дяволите? – изпъшка Нет. Болката от рамото, смесена с тази от стотиците малки пробиви в тялото му, бе станала непоносима.
- В резервоарите им има магнитни частици. – отвърна Джак. – Първо ще променят полюсите на генератора в теб, а после ще го осмучат като пиявици и ще го прехвърлят в мен по нетана. Аз ставам Преносител и ще си кажем сбогом, Джак.
- Какъв е този Генератор? Какво е това вътре в мен?
- Чувал ли си теорията на Либерман, Джак? Ааааах! – кожата на Джак най после поддаде и заприлича на кървава решетка. – Не е много популярна, защото никога не е била доказана. Според нея едно и също ядро енергия, управлява няколко тела в няколко различни измерения едновременно… В различно време и пространство. Вие математиците не вярвате в такива работи, нали Джак? Не вярвате в съществуването на нещо, наречено душата!
Някъде в далечното Дегустаторът на Бостън прищрака заплашително и започна да се презарежда.
- Това вътре в теб е Енергийно ядро, Джак, наричаме го също Енергиен Генератор. Виждаш ли, когато което и да е от няколко тела, управлявани от едно и също ядро енергия или иначе казано душа изпадне в крайно състояние на шок, то праща сигнал. Това се случва много рядко и единствено, когато животът на тялото пратеник е застрашен. При силен стрес то изпраща сигнал за помощ, нещо като SOS сигнал, към всички свои еквиваленти в паралелните измерения, които обитават… Следиш ми мисълта ми, Джак?
Нет кимна болезнено.
- Това е сияние, миниатюрна звезда, изградена от газ и свободни електрони, която се проектира открития космос в няколко паралелни системи. Тя е запечатала в себе си точния момент, в който е била изпратена от тялото приемник.
Джак си пое дълбоко въздух. Някъде в носната му кухина някоя малка артерия поддаде и от дупката в носа му шурна ручейче кръв.
- Генераторът може да престои милиони, милиарди години, докато не бъде открит. Всъщност нямаме представа по колко издържат, защото никога не сме имали възможност да го изследваме обстойно. Този е много стар. И е вторият, който Федерацията е засичала. Има сведения за трети, още преди Федерацията да бъде създадена. Бил е засечен от търговски лайнер в системата Сириус. Един от пасажерите изведнъж полудял и хукнал навън без скафандър. Това нещо е влязло в него още преди тялото му да се пръсне, но когато го прибрали в кораба, то се е разпаднало при дисекцията.
- Нямаш представа, колко си ценен за нас, Нет! – обади се Бостън, дулото на Дегустатора все така безмилостно насочен към главата на първия бордови администратор на кораба-майка. – Нямаш представа, колко усилия хвърлихме за да те намерим и доведем тук.
- Разбираш ли, Джак? – продължи капитана – То не е влязло в никой друг, то регистрира и зове единствено приемника си. Отказва да се асимилира от който и да било друг.
- Но веднъж вече асимилирано от тялото-приемник – обади се Бостън – то променя полюсите си и се превръща в обикновен Генератор. Такъв, който може да бъде репродуциран. Само ако можехме да го задържим, той може да бъде използван от всеки.
- Не е ли прекрасно, Джак! Не е ли прекрасно, всеки, който може да си го позволи, може да използва няколко тела едновременно. Имаш ли представа, каква сила е това. Имаш ли някаква малка представа? Да чукаш две жени едновременно с две различни тела! Да бъдеш светец в едно измерение и масов убиец в друго. Да имаш свободата да направиш, каквото си поискаш, като си знаеш, че ако изгубиш едно тяло, винаги можеш да продължиш с резервно.
- Това! Това нещо… Как ме е избрало? Как ме е намерило?
- Ти слушаше ли ме изобщо, Джак? – изсъска капитана. Някъде отзад на мониторите двете очертания на тела се оцветиха червено и жълто. Замигаха светлини и изкуствен женски глас, нежен като полирано с лазер титаниумно острие, съобщи, че прехвърлянето започва след 10 секунди. – Ти си този, който го намери. Сънувал си го през всичките тези години, сънувал си го още в утробата на майка си! Това е, което винаги си желал, да намериш себе си, нали Джак!
Нет си спомни за Междузвездния бардак на Чарли! Спомни си и един друг сън. Като малък сънуваше един чуден космически кораб, скрит сред звездите. Кораб, построен само за него, който ще го отведе, където си пожелае. Дори и до най-далечната точка на Вселената.
- Как се озова на този кораб? Знаеше ли изобщо защо се записваш за тази мисия? Или го направи автоматично, без да мислиш? – Очите на Джак бяха почервенели. – Федерацията организира мисии като тази веднъж на всеки десет години. На всяка една обитавана планета. Тези мисии не са се осъществявали никога досега, никога полетата на доброволците, които са се записвали за тях не са съвпадали с това на Енергийното ядро. Обаче най после ти се появи, Джак! Намери ни сам и се записа за мисията, точно както бяхме предвидили, че ще стане.
- Чакай малко! Това нещо е на няколко милиона години нали? Как сте знаели, кога точно ще се родя, за да го намеря?
- В тази плоскост на вселената, винаги има телесен еквивалент на пратеника, Нет! – рече Бостън – Когато един умре, друг се ражда! Телесните еквиваленти преди теб просто са чакали да бъде изобретен междузвезден кораб като Стратосферата, който да може да достигне толкова отдалечена част от Вселената.
- Мили Боже Господи! – въздъхна Нет. Непослушни черни кичури бяха слепнали с потта по челото на Нет и образуваха черна паяжина пред очите му. Паяците в корема му продължаваха да ровят, а кожата, покрила корема му, плачеше с кървави сълзи. – Какво ще правите с мен, когато го вземете…?
- Както знаеш Федерацията се отцепи от Конгреса, Нет! – за пръв път Джак го нарече с името му. Гласът му криеше лоша имитация на съжаление. – Имаме много врагове. В наш интерес е да запазим тайната на сила като тази. Виждаш ли това? – Джак измъкна от скрит пашкул в долната част на фиброкостюма си металически цилиндър.
- Детонатор ли е това, Джак?
- Точно така! Цялата Стратосфера е минирана, още със създаването й. Основният взривен заряд е разпределен по равно тук и в командния център. Както и сам можеш да си представиш, когато с Бостън сме на безопасно разстояние, корабът ще се разцепи на две. Зад онази стена има таен сектор, снабден със спасителна совалка и летищен коридор.
- За съжаление има само две места, Нет! Няма да можем да те вземем! – ухили се Бостън. – Обаче не се притеснявай, ще запазя спомена за едно страхотно приятелство.
Оцветеното в жълто човешко очертание на единия от мониторите започна да отделя жълти неонови потоци по линиите, които го свързваха с другото тяло, оцветено в червено. Две паячета внимателно разтвориха устните на Нет и се гмурнаха в устната му кухина. Първият корпусен администратор почувства, как се залавят за гласните му струни.
Още две паячета пролазиха по лицето му. Пробиха месестата част на скулите му с острите си крачета, разтвориха ги като завеса и се скриха зад нея. Пролазиха по черепа му, като подвижни ракови образования.
От отсрещната страна, още четири корди стърчаха от лицето на Джак, а оцветения в червено човешки силует на монитора, започна да се пълни с жълти вълнообразни струи. Нет затвори очи, за да притъпи болката.
- Значи сте намислили да затриете всички, целия екипаж…? - Нет усети как паячетата в челото му засмукват енергия, а нетановите жички с който бяха свързани за лицето на капитана затрепериха, предавайки енергията. – В такъв случай искам да ви кажа нещо и на двамата.
Нет внимателно измъкна дясната си ръка от скобата, смилайки междувременно костта на палеца си. Болката вече беше нещо далечно и нямаше значение. Нет се наведе напред и загреба нетановите нишки, увивайки ги около юмрука си.
- Стой на място, Нет. Стой или, кълна се в майка си, ще те надупча! – изкрещя Бостън, но ръката му потрепери.
Нет се обърна и показа на Бостън два реда бели зъби, единият от които бе разбит и огънат навътре.
- Не би стрелял тук, нали приятелче! – ухили се Нет – Не би искал да вдигнеш всички ни във въздуха, особено с толкова тротил наоколо? Пък и не би рискувал да ме убиеш, докато още го нося в себе си нали?
- Какво по дявол… - изписка Джак, сякаш щеше да се разплаче. Нетановите нишки, увити около юмрука на Нет, болезнено изпъваха кожата му. Пръстите му трескаво се опитваха да намерят копчето, което освобождаваше металните скоби, увити около кръста и прасците му.
Нет отново затвори очи и затегна още веднъж кордите в юмрука си като поводи. Гласните му струни се подуваха в гърлото му.
- Има още нещо, което искам да знаете и двамата, преди да отида пак там. – каза Нет с гласа на Джарет Сан. – И искам да ме чуете добре, защото, когато се върна пак, ще ви убия и двамата!
Чертите на лицето на Нет се бяха променили, някак изострили. Причината не бе факта, че бяха изопнати от нетановите нишки.
- Когато се прехвърлих за втори път се почувствах силен. Не мога да го опиша. Така не съм се чувствал никога досега. Сякаш… Сякаш да контролирам материята и времето. Така се чувства човек, когато намери ключа към себе си, нали Джак? А това освен всичко друго е и ключ, нали така? Ключ към много врати.
Нет си пое дълбоко въздух.
– Освен това, би трябвало да знаете, че никога не бих я изоставил! Никога! Чаках прекалено дълго, за да я изоставя точно сега.
- Застреляй го в главата! – изкрещя капитана. – Убий шиб…
Преди Бостън да успее да натисне спусъка, Нет загреба със здравата си ръка малко време от водовъртежа, който се бе образувал пред него, и пръстът на другия застина на спусъка. Кордата остана да виси във въздуха, увита около невидима ръка.
Някъде в този момент от времевата спирала, Нет се пренесе.

В другия свят куфарчето бе застинало по средата на полета, а един палав слънчев отблясък се кипреше върху ръбчето на лъскавата му дръжка. Времето възвърна своя ход и Джарет Сан, последния частен детектив на един затънал в кал мегаполис и част и елемент от Нет Строубъри, главен администратор на кораба-майка, се втурна с голи ръце към дъщеричката си. Видя ужасът изписан в детските очи видя и Бейли, който отклони поглед от куфарчето и с някакво ужасяващо спокойствие насочи пистолета си към главата му.
- АХ ТИ ПРОКЛЕТ… - изрева Бейли като ранена мечка.
Видя като на забавен кадър куршума, поел като звездна ракета към окото му и отново завихри материята във водовъртеж. Куршумът застина във въздуха на сантиметри от главата му и Джарет го погали, с ръката, която съзнанието му отчаяно се опитваше да убеди, че е осакатена завинаги.
- Имаш ли душа? – рече Джарет на куршума. – Носиш ли по себе си електроните на тези, които са те пипали? Ако е така ела с мен!

Обратно на Стратосферата, Нет Строубъри обхвана със здравата си ръка, застиналия в пространството куршум и го насочи към лицето на опуления Бостън, който все още не можеше или не бе имал време да осъзнае какво се случва.
Нет освободи водовъртежа и куршумът изсвистя и се заби в главата на корабния механик, разбивайки от челото му малки парченца кост.
Изщракване някъде отпред привлече вниманието на Нет. Джак най после бе открил пластината, освобождаваща обръчите. Преди да се плъзнат настрани обаче, Нет отново напъха китката си в снопа нетанови жички и дръпна с всички сили.
Кожата на Джак, Лапни ми Шнура поддаде, раздроби се на ресни и се разтвори във всички посоки, като пипала, които разкриха кървава човешка каша, останала по голи, разкъсани нерви, които се надпреварваха да шуртят пурпурни потоци кръв. Нещото отдолу, запищя ужасно, а воят му отекна насред кораба-майка.
Водовъртежът бавно започва да се стеснява и Нет разбра, че трябва да побърза.
Паячетата под кожата на Нет заизлизаха сами, оставяйки след себе си кървящи дупки и се втурнаха към приятелчетата си, разпилени и пързалящи се смешно в месестите локви кръв под съседната койка. Едно окъсняло паяче, заседнало в подкожната мазнина, подаде главичка, мокра и лъщяща, изпод зърното на Нет. Той го измъкна, пренебрегвайки жилещото парене в гърдите си и писъците на кървавата каша на другата койка, намести го върху месестата част на палеца си и го изстреля със средния си пръст в посока трупа на Бостън.
То се приземи точно върху Дегустатора и търсейки нещо, за което да се хване, се залови, като мравчица за сламка, за напръстника около спусъка. Нет го идърпа като опитен рибар тлъста клонирана пъстърва и оръжието се озова в ръката на Нет и той се гмурна отново в завихреното време-пространство, което бе предизвикал.

В другия свят Бейли се пулеше като онези нескопосани клоуни в цирка, току що открили, че ябълковия пай, с който са замерили другия клоун се е приземил право в лицето на минаващото наблизо ченге.
Пред очите му Джарет бе спрял куршум с дланта си, а секунда по късно в същата тази ръка се бе появил някакво странна на вид джаджа като онези, с който се стреляха в Стар Трек.
Преди да успее да осмисли станалото, странното оръжие на Джарет изригна огнен поток и проби дупка с размерите на ябълка в учудената му глава. Бейли се поизправи, опипа ръбчетата на дупката, побелели от втечнения му мозък, смръщи се сякаш току що бе открил, че е издухал всичката сметана от горещото си мокачино и се строполи по очи.
Джарет се втурна към Мери Ан и я прегърна, както не я бе прегръщал никога досега. Или може би само веднъж. Когато майка й бе починала при раждането в болницата, наситена с острия мирис на спирт и формалин, и хора със студени погледи и бели престилки бяха връчили малкото бебче в ръцете му.
Тя се бе укротила в ръцете му тогава и бе престанала да плаче. Позволи му да я изнесе навън, край водите на кроткото езеро, обагрено от лъчите на утрото. Блестяха като хиляди малки звезди, накацали върху връхчетата на вълничките, полюшвани от вятъра. Мери Ан бе протегнала малката си нежна ръчичка към тях, въпреки, че все още не бе разтворила очите си, за да ги види.
Ако ги разтвореше, Джарет знаеше, че ще са сини. Сини като на майка й.
Бе я прегърнал тогава. Бе я прегърнал силно, както сега, и й бе й обещал, че никога, никога, никога няма да позволи да й се случи нещо лошо.

Дървеният капак, който Джарет бе залостил след себе си най после поддаде и хората на Бейли нахлуха на площадката. Всички до един бяха въоръжени.
- Татко! – Мери Ан се притисна в него още по-силно, а сълзите й опариха бузата му. Гласчето й беше като молитва.
- Затвори очи, миличко! Татко никога няма да те остави! – прошепна Джарет – Сега ми се довери и затвори очи.
Понечи да я вдигне, но ръката му висна безпомощно. Мозъкът му отказваше да приеме, че в това изражение на време-пространството е здрава.
Обгърна я отново с лявата ръка и хукна към ръба. Отвъд висеше бездната между двете сгради, но ако само успееше да изпревари куршумите и да достигне следващия покрив, щяха да бъдат спасени.
Някъде зад тях изтрещя първия изстрел.

На Стратосферата Нет Строубъри също тичаше за живота си. Пробитата му ръка висеше безпомощно, а с другата бе обгърнал нищото.
Когато обръчите, пристегнали кръста му, го бяха освободили, чак тогава си бе спомнил за Детонатора. Човекът без кожа Джак, Къде ми е Кожата, бе успял да го задейства, докато Нет бе зает с Бейли.
- Уърфетхе ф атха и тхи и схипханата тхи Нери Ан! – бе изсъскал Джак, Нямам Устни, преди Първата ударна вълна да го погълне.
Сега Нет бягаше като вятъра, а зад него взривовете, вързани един за друг се задействаха верижно един след друг. Ако само спреше за миг за да поеме дъх и да се обърне, щеше да види искрящите вълни на безмълвните огнени взривове, набъбнали като пухкави дъждовни облаци, поглъщащи и топящи тялото на Стратосфера.
Някъде в далечината проехтяха първите човешки писъци, на хора потопени в огън или удавени във вакуум. Писъците бяха кратки и мимолетни като спомен за крясъка на морски чайки, сливащ се с шума на прибоя.
Пътят към тайния сектор със спасителната совалка бе отцепен, така че Нет се надяваше да успее да достигне до командния център и да го обезвреди и отцепи преди да се е задействал взрива, заложен там и преди да са го достигнали останалите взривове.
Той нямаше спомени за собствения си баща, но затова пък му се яви бащата на Джарет, който се усмихна и замърка с престорената грижовност на есента: „Искаш да си по-бърз от огъня ли, синко? Ами че това е невъзможно, мойто момче! Това е като да дишаш под вода!”
Нищото в лявата му ръка доби плътност и натежа, но Нет не забави своя ход. Дробовете му горяха, а горещината на течната лава, облякла настъпващия студ на космоса барабанеше с мъртви кокалести пръсти по тила му.
Единственото му спасение бе в края на този безкраен бял коридор.
- Татеееее! Какво става, татенцееее! – изпищя Мери Ан!
Как се бе озовала тук? Нет се надяваше да са му останали сили, да я върне обратно.
Някъде отпред бе проехтял и втория взрив. Корпусът на кораба пред тях изгъгна тихо, изви се и се сгърчи като праисторически гигант, ранен от ловци, разтвори се, за да открие величието на огнените облаци, зарята от разноцветни огнени искри и дълбините на безкрайния черен космос.
- Божичко, тате! Откъде се появиха всичките тези звезди! – прошепна Мери Ан!
- Затвори очи, миличко! Сега затвори оч!. – каза Нет с гласа на Джарет Сан.
Той така и не спря! Не се и обърна, за да бъде погълнат от настъпващите потоци лава. Продължи да тича към ръба на прекъснатия коридор, отвъд от който бе останало само нищото и светлината на безбройните звезди. Вакуумът най после го засмука. Той притисна детето към себе си, стопявайки го в нищото, и отскочи от ръба. Последното нещо, което видя бе светлината на билиардите звездни очи, загледани безмълвно в него.

В другия свят, по средата на магистрала, изградена от свистенето на два куршума, Джарет Сан, все така притиснал Мери Ан към себе си продължи скока между двете сгради. В една далечна галактика, в едно съвсем различно измерение, на светлинни години от най-близката обитавана планета, една звезда се роди и заискри по-силно и по-ярко от всички останали.

БЕТИ СПАСЯВА ЗАЙО




ЗА ТОВА, КАК БЕТИ ИСКАШЕ ДА ХВАНЕ ФЕЯ




- Ти си луда. - каза Зайо - За какво ти е фея?
- Хмм - Бети се замисли - не съм решила още. Феите какво правят по принцип? Изпълняват желания, нали?
- Още чай?
Зайо поклати глава и за по-сигурно прибра чашата под масичката. Когато си наумеше нещо Бети беше непоколебима. Зайо си спомни, как миналото лято бе решила да помири дебелия котарак Бо и кучето на съседите. Резултатът беше катастрофален. Обаче тя не си бе взела поука. Напротив. Зайо често се ужасяваше при мисълта, че някой ден може да й хрумне пак да опита.
Все пак реши да пробва да я вразуми.
- Няма начин да хванеш фея.
- Защо? - попита Бети с искрено любопитство. Въпросът свари Зайо неподготвен.
- Амиии... - сбръчка плюшеното си чело той в трескаво търсене на причина - Къде ще намериш фея?
Бети плясна с ръце и възкликна:
- Ами че тя идва тук всяка вечер зайче.
- Съвсем изключено. Никога не съм виждал фея в стаята. - каза Зайо.
- Тя идва. - Бети сниши заговорнически глас - Не знаеш ли, че феите слепват клепачите на малките деца с вълшебен прашец за да заспят?
- Пък мен никога не ме е приспивала фея. - каза Зайо.
- Бързи са. И се крият. Затвориш ли очи, изскачат и ти поръсват клепачите с прашеца. Хоп - в следващия момент вече си заспал.
- Тъй ли? А ти откъде знаеш?
- Бо ми каза. - отговори Бети - Котаците ги разбират тези работи.
Котките наистина знаеха доста неща, повечето от които предпочитаха да пазят за себе си, обаче Бети бе подкупила Бо с курабиики, които бе откраднала от кухнята, докато мама говореше по телефона.
Зайо се примири.
- И какво ще я правиш като я хванем? - въздъхна.
- Ще я накараме да ни заведе в гората на феите.
- Ааа, без мен. - побърза да каже Зайо. Нямаше никакво намерение да ходи във Вълшебната гора. Това беше непознато и неизследвано място, а такива места несъмнено бяха и опасни.
- Страхливо зайче! - засмя се Бети - Страх го е от една мъничка, ей толкова мъничка фея. Страхливо зайче!
- Не съм страхливо зайче - нацупи се Зайо - Изобщо не ме е страх.
- Добре тогава. - Бети измъкна отнякъде един голям празен буркан - Сега ще ти обясня, какво ще направим.



Същата вечер Бети лежеше в леглото си и спеше или поне усърдно се правеше, че спи. Зайо също дебнеше.
Доста почакаха. Зайо тъкмо бе започнал да се унася, когато се появи феята. Светеше в мека жълта светлина, като звездичка.
Надвеси се над личицето на Бети. Зайо се хвърли отгоре й с одеалото.
Феята се мяташе като същинско дяволче, и той едва я удържаше.
- Бетии..! - извика.
Само, че Бети не можеше да му помогне. Клепачите й бяха слепени от вълшебния прашец, и тя не можеше да ги отвори. Опита да напипва напосоки, но изгуби равновесие и се стовари от леглото на земята. Изправи се. Трябваше да стигне до банята и да си измие очичките.
През това време оживялото одеало в лапите на Зайо се мяташе диво из цялата стая, влачейки плюшената играчка след себе си.
В бързането Бети не уцели вратата, а се удари в стената, падна и заплака. Сълзичките й промиха вълшебния прашец.
Когато отвори очички, Зайо тъкмо излиташе през прозореца.
Бети бързо се обу и изтича навън, както си беше по нощничка. Намери Зайо в една локва доста по-надолу по улицата. Феята бе отлетяла, а одеалото бе цялото изцапано.
Бети хвана Зайо за лапата и двамата поеха към къщи. Зайо се оплака от болки в задните си части.
Нощта отдавна вече беше паднала над улица "Върбова”, но пътят на двамата беше добре осветен. Светлината идваше от стаите на малките момченца и момиченца, които тази нощ до късно нямаше да могат да заспят, понеже феята се бе уплашила и избягала.
- Май сбъркахме, Зайо. - тъжно каза Бети.
- Надявам се никога вече да не гоним разни феи. - отвърна сърдито Зайо.
- Може би. - каза Бети, загледана замечтано в звездичките, окичили празнично нощното небе - Може би...

БЕТИ СПАСЯВА ЗАЙО



- Кой е там? - попита Зайо.
- Аз съм Чарли.
- Аз съм Боби.
- Аз съм Ангел.
- Аз пък съм Маги.-чу се и момичешки глас.
Насред всеобщото хлипане, подсмърчане или просто смъркане Зайо чу и още детски гласчета, които назоваха имената си. Зачуди се, колко ли бяха всички в чувала.Тела непрекъснато се блъскаха в него, обаче той не можеше нищо да види - вътре бе тъмно като в рог.
Досега Зайо не бе вярвял в Торбалан. Едно време Бети се плашеше от чудовището от гардероба, обаче той не го бе вземал насериозно.
- Някой знае ли,накъде ни мъкне Торбалан? - попита Зайо.
Никой не знаеше, обаче по всеобщото подсмърчане Зайо разбра, че където и да е това, никой не изгаря от желание да отиде там.


Веднага щом я бе събудило затръшването на вратата на гардероба и бе видяла празното легълце на Зайо, Бети се бе досетила, каква е работата. Обаче трябваше да е сигурна. Облече се и отиде в кухнята. Котаракът Бо първо въобще не беше разговорлив, а се сърдеше,че е бил тъй грубо събуден насред сладкия си котешки сън. Обаче бързо си промени мнението, когато тя ядосана размаха пръстче и го погледна с онзи зловещ поглед, който неволно върна Бо назад във времето, когато Бети, все още твърде малка за да си дава сметка за някой работи, бе твърдо решила, че най-лесния начин да изкъпеш един мърляв котак, е да го напъхаш в пералнята. Така че Бо й разказа каквото знаеше за Торбалан: Ако се отвиеш през нощта, идва Торбалан, пъхва те в чувала и изчезва незнайно къде из дълбините на гардероба. Явно през нощта Зайо се бе отвил, и Торбалан го бе прибрал в чувала.
Бети се върна в стаята. Гардеробът мълчеше зловещо. Бети изпитваше чувството, че влезе ли, повече никога няма да излезе.
Какво я чакаше вътре? Може би Торбалан ядеше малките дечица и щеше да изяде и нея.
От страх сърчицето й лудо препускаше в гърдичките. Обаче защо тогава крачетата й неумолимо скъсяваха разстоянието между нея и гардероба?
Зайо. Трябваше да спаси малкото си зайче.
Когато отвори вратата, отвътре я лъхна мрак.
Разбута дрехите и бутна дъното на гардероба. Отзад се откри каменна стълба. Светлината на лампата в стаята я осветяваше донякъде.
Бети пое по стълбата, някъде много надолу глухо се чуваха детски вопли. Вървеше известно време, като внимаваше да не се спъне, после спря да си почине.
- Накъде си тръгнало,момиченце? - тихо прошепна едно тъжно детско гласче.
Бети се огледа в полумрака. Не видя никой.
- Кой си ти?
- Аз пръв зададох въпрос. Редно е пръв да получа отговор.
- Отивам да спася Зайо. - каза Бети.
- Бъди тиха. Торбалан спи сега.
- Кой си ти?
- Преди може и да съм било малко момченце. - прошепна гласчето - Сега съм само гласче.
- Торбалан ли те изяде?
- Той не яде деца. Само ги краде.
Последва мълчание.
- Може ли да повървя с теб?-попита гласчето.
- Може. - отговори Бети.
Известно време вървяха надолу, после гласчето попита:
- Искаш ли да ти изпея една песничка? Ще я пея тихо и няма да го събудим.
- А знаеш ли песничката за добрия моряк?
- Не, но знам тази за локомотивчето, което казвало "Пуф-паф, пуф-паф...".
- Добре - каза Бети.
Гласчето тихо запя, а на припева Бети тихо припяваше.
“Пуф-паф... Аз съм храбро влакче.
Ела със мен и ти!
Заедно да пропътуваме света…
Пуф, паф
Ще видим много чудеса…”

Все по-надолу...
...пуф-паф...
...и надолу...


Колкото повече слизаше Бети, толкова повече заглъхваше гласчето, накрая съвсем изчезна. Тя стигна до врата. Когато я отвори, се озова в обширна, слабо осветена зала. Имаше още две врати.
Бети видя масичка до вратата, от която излезе. На нея имаше тебешир.
Приближи вратата от дясната си страна, откъдето се чуваха детски гласчета. На вратата имаше прозорче с решетка, и оттам надничаше друго малко момиченце. Бети пробва дръжката, обаче беше заключено.
- Здравей.-прошепна момиченцето.
- Здрасти.-прошепна Бети - Ти как се казваш? Аз съм Бети.
- Аз съм Анук.
Бети беше виждала Анук на детската площадка един ден. Беше я наблюдавала, докато си строеше къща от кубчета. Когато къщата бе готова, Анук я разруши и построи от кубчетата замък. А когато замъкът беше готов, Анук се засмя на глас от радост. Тогава Бети бе попитала своята приятелка Мариела откъде е това момиченце, понеже очичките му бяха смешно дръпнати. Мариела й разкри, че Анук идва от Корея.
- Аз съм те виждала преди. - каза Бети.
- И аз теб. - усмихна се Анук.
- Много ли сте вътре?
- Много. И все от улица "Върбова".
- От дълго ли?
- Не знам. - въздъхна Анук - Тук времето не съществува.
После главата на момиченцето изчезна. Зад вратата се чу тупване и сподавена ругатня. След малко главата на Анук отново се показа.
- Извинявай, паднах. В момента се крепя на раменете на Пенчо.
- Няма нищо. - каза Бети - Къде е ключът?
- Там, в личните му покои. - каза Анук, гледайки към вратата отсреща.
Бети си пое въздух за да си вдъхне кураж.
- След малко се връщам.
- Бъди тиха!


Вратата злокобно изскърца, и кръвта на Бети се смрази. Изчака малко, после влезе в малка стаичка. Връзка ключове лежеше на масичката до леглото. Бети се приближи на пръсти и ги взе. За момент се загледа в Торбалан - едно голямо космато чудовище, гушнало в съня си плюшено мече. Измъкна се от стаята и тихо затвори вратата след себе си. Отиде до другата врата, намери правилния ключ и отключи. Отвътре на пръсти заизлизаха деца.
Когато се показа Зайо, Бети го гушна.
После се обърна към останалите.
- Хайде!
Когато отвори, вратата, от която бе дошла обаче, стълбата липсваше, имаше само стена.
- Напиши си името с тебешира! - прошепна Анук.
Бети затвори вратата и написа с тебешира:


БЕТИ


Когато отново отвори вратата, стълбата си беше там. Децата започнаха да се изкачват. Обаче страхът, Торбалан да не ги хване отново, ги караше да бързат прекалено много. Последното дете тръшна вратата след себе си.
Някъде отвътре се чу ядосан рев- Торбалан се беше събудил.
Децата се разпищяха и хукнаха с всички сили нагоре по стълбите.
Първи в стаята нахълтаха Бети и Зайо. После гардеробът започна да бълва крещящи и пищящи деца. Наводниха цялата стая и обърнаха всичко надолу с главата;някои възторжено скачаха по леглото.





Когато и последното дете излезе Бети и Зайо тръшнаха вратите на гардероба и заключиха с ключето. Отвътре се чу недоволен рев.
Точно тогава в стаята влязоха мама и тате по пижами. Гледаха втрещено.
После тате изведе децата за да закара всяко едно до дома му, а мама остана за да се скара на дъщеря си. Цялата стая беше омацана с мръсни детски стъпки. Бети се опита да обясни,че не са правили нощно пижама парти с другите деца, а тя ги е спасила от Торбалан, обаче мама не повярва и каза, че на сутринта с тате щели да й измислят някякво наказание, а сега е много късно и да си ляга. Зайо също не можа да обясни на мама, понеже мама открай време го мислеше за обикновено плюшено зайче и изобщо не му обръщаше внимание.
Когато мама отиде да си доспи, Бети се прибра в леглото си и се нацупи. Не беше честно мама да й се кара. Тя не бе направила нищо лошо.
След малко от гардероба се чу тихо хлипане.
-Кой плаче? - попита Бети.
- Аз. - чу се дълбокия глас на Торбалан, а Зайо се скри под леглото - Искам си децата!
- Много пък искаш. - скара му се Бети - Отсега нататък ще си заключвам гардероба нощем и няма да идваш повече. И другите деца ще си заключват гардеробите и ще си стоиш заключен.
- Неее - Изкрещя чудовището и захлипа толково неутешимо, че Бети неволно го съжали.
Приближи гардероба и попита:
- Ти си самичко, нали?
Хълцането престана.
- Не съм. - чу се отвътре виновно.
- Самотно ти е вътре и затова крадеш деца. Не защото се отвиват.
- Не е така. - изръмжа отвътре Торбалан.
- Така е. - продължаваше Бети - Обаче наистина ли мислеше, че като ги държиш при себе си насила ще те заобичат?
- Не искам никой да ме обича. - изкрещя от гардероба чудовището - Аз съм чудовище!!!
- Горкичкото. Винаги ли си стояло на тъмно? - каза Бети, после добави сериозно - Слушай, сега ще те пусна да излезеш. После заедно ще наблюдаваме изгрева.
-Неее!!! - изпищя чудовището - Слънцето ще ме стопи!
-Няма.
-Не го пускай! - викна Зайо изпод леглото- Ще ни изяде и двамата.
Бети загаси лампата и отключи гардероба. Вътре в тъмното се бе сгушило чудовището и трепереше.






- Хайде ела! - протегна тя ръчичка към него.
- Страх ме е. - промълви Торбалан.
- Няма от какво.
Чудовището пое ръката й, надигна се и я последва до прозореца. Зайо се измъкна изпод леглото и застана от другата му страна. Хвана другата му лапа.
Слънцето бавно се подаде иззад хоризонта; първите слънчеви лъчи затанцуваха из стаята, прогонвайки мрака в най-потайните дупки и най-скритите кътчета.
- Красиво е, нали? - попита Бети.
Чудовището се усмихна и изчезна.
Бети и Зайо останаха още известно време пред прозореца.


По-късно същата сутрин, когато слънцето вече бе почнало целеустремено да изкачва небесния свод, улица "Върбова" бе огласена от нежен звън на камбанки. Една бяла камионетка за сладолед се задаваше по улицата, после спря на тротоара.
-Сладолед! - изкрещя някой, и това явно бе вълшебна думичка, защото като чрез магия вратите на къщите на улица "Върбова" започнаха да се отварят и отвътре, като пчелички, напускащи кошера, заструяха деца - весели и засмяни. Обсадиха камионетката.
Отвътре се показа сладоледаджията, който никое от децата не бе виждало преди.
- Днес сладоледът е безплатен за всички. - обяви тържествено той.
Децата нададоха радостни възгласи. Сладоледаджията се усмихна.
А Бети се засмя щастлива, понеже го разпозна по усмивката.

МАСАЖИСТКА 1

МАСАЖИСТКА 1
Участници: Автор, Лора, Слепец

АВТОР: От всички масажистки в салон за красота „Сексапил” Лора бе най-привлекателна. Тя можеше да се похвали с дълги бедра, сочни напращели гърди, дълга огненочервена коса и ангелски красиво лице.
Освен, че боравеше вещо с ръцете си по телата на хората, тя умееше и да отклонява неприличните предложения на мъже, чийто пениси се пълнеха с кръв при вида й. Днес обаче тя щеше да получи предложение, на което нямаше да може да устои.
Вратата се отвори и влезе следващия клиент. Млад мускулест мъж с черни очила и бастунче. Лора размаха ръка пред лицето му. Той не реагира.
ЛОРА: Господине, да ви помогна ли да се настаните?
СЛЕПЕЦ: Да, ако обичате! От малък загубих зрението си и на нови места се нуждая от помощ.
АВТОР: Докато го слагаше, Лора неволно докосна с ръка стегнатите му гърди изпод пуловера и се изуми.
ЛОРА: Трябва обаче да Ви кажа, че имате страхотно тяло!
СЛЕПЕЦ: На ти, моля Ви! Викай ми Дани!
ЛОРА: Добре, Дани! Сваляй пуловера и лягай по гръб.
СЛЕПЕЦ: Бас държа, че този глас принадлежи на една адски красива жена.
АВТОР: Лора се изчерви. Помогна на слепеца да свали пуловера и плъзна поглед по мускулестия му гръб и стегнатите полукълба на дупето, прозиращи под панталона. Потопи ръце в омекотяващия крем, след това сипа в шепа от „специалния” балсам и го разстла по гърба му. Допирът със здравото му тяло я накара да потръпне. Започна да се поти учестено , а сърцето й заби по-бързо. Насили се да се успокои.
СЛЕПЕЦ: Имаш вълшебни ръце, принцесо!
АВТОР: Лора прокара ръка по лицето му. Той разтвори устни и пое пръстчето й в уста. Затисна го между зъбите си го погали с език. Лора изохка. Той улови другата й ръка, сякаш имаше ръце на гърба си и я прокара надолу към цепката на панталона. Пръстите й, намазани с балсам проникнаха дълбоко навътре в слиповете му, обходиха стегнатото му дупе и потънаха в дупката на ануса му.
СЛЕПЕЦ: Ох, да, по-дълбоко! И по-бързо.
АВТОР: Лора обработваше клиента си от две страни-започна да вкарва пръстчетата си в устата и ануса и устата на слепеца все по-дълбоко и все по-бързо. Той охкаше и се гърчеше под нея.
СЛЕПЕЦ: Вълшебни ръце имаш, принцесо!
ЛОРА: Много пъти са ми го казвали. Мисля, че свършихме работата отзад. Обърни се сега по гръб.
АВТОР: Слепецът легна по гръб и Лора с треперещи ръце смъкна панталоните, бръкна под слиповете и загреба съдържанието. В шепите й един малък слепец набъбваше и се пълнеше с кръв.
ЛОРА: Дани, адски си ми симпатичен, затова ще ти направя масаж, какъвто не съм правила на никой друг.
АВТОР: Лора лакомо налапа главичката на пениса, която продължаваше да набъбва и скоро запълни устата и като отдавна жадувано лакомство. Докато я галеше настървено с език, Лора загреба балсам и обилно намаза ствола на члена. Стисна го здраво в дясната си ръка и започна да блъска с всичка сила нагоре-надолу. През това време езикът й продължаваше ожесточено да гали главичката.
СЛЕПЕЦ: ОХ, ОХ, ООООХ! НЕВЕ-РОЯТ-НО! ООООХ!
АВТОР: Слепецът обхвана главата й с ръце и започна да я направлява нагоре-надолу. Едновременно с това повдигаше тялото си, за да запълни цялата й устна кухина. Тя заскимтя от удоволствие.
СЛЕПЕЦ: Ох, готов е! Готов е, принцесо! Качвай се, че ще изпуснеш влака!
ЛОРА: Хе-хе! Това се води допълнителна екстра и ще ти излезе доста скъпичко, Дани!
СЛЕПЕЦ: Всичко, всичко ще си платя. Двойно плащам, само се качвай.
ЛОРА: Двойно?
СЛЕПЕЦ: Тройно, тройно, принцесо.
АВТОР: Лора се засмя и се покатери върху масата. Пролази до лицето на слепеца и се разкрачи над него, придърпвайки поличката и белите си слипове нагоре.
ЛОРА: Преди това обаче трябва ти да направиш нещо за мен. А през това време можеш да поддържаш малкия Дани във форма с ръка.
АВТОР: Лора седна върху лицето на слепеца, който жадно засмука вагината й и едновременно с това започна здраво да си блъска чекия с две ръце. Езикът му потъваше дълбоко и бързо във влажната й путка, обикаляше стените, карайки всеки нерв да изтръпне… Тя застена от удоволствие…
ЛОРА: ООООХ, ОООХХ… Ама вие…охх…. Инвалидите, сте били страхотни любовнициии…
СЛЕПЕЦ: Така си е, принцесо. Повече се стараем просто…
ЛОРА: Добре, Дани, заслужи си специалната обработка.
АВТОР: Лора се метна върху кура на слепеца и когато го усети да прониква в нея подивя от радост. Започна с всички сили да се клати отгоре му, а оргазмените стенания на двамата се сляха в едно.
СЛЕПЕЦ: ОХ, че е хубаво!
ЛОРА: Ах, прекрасно е!
АВТОР: Ръцете на слепеца слепешката напипаха прекрасните стегнати гърди на Лора и ги стиснаха здраво. Докато се клатеше върху му, тя бе намазала гърдите си с балсама и сега пръстите му меко се плъзгаха по тях и, галейки и дразнейки зарната, заливайки цялото й тяло в мека топлина.
ЛОРА: ОООХХХ, страхотен си, Дани! Искам да и те взема вкъщииии!
СЛЕПЕЦ: АЗ НАЛИ ТИ КАЗАХ, ЧЕ ИНВАЛИДИТЕ СА ПО-ДОБРИ В КРЕВАТА!
ЛОРА: Да, скъпи, продължавай да ми го вкарваш. Все по-бързо, все по-дълбоко. По-бързо, по-дълбоко, ооооо... Не мога повечееее… Ще свършаааа…
СЛЕПЕЦ: Да не си посмяла…! Няма да свършваш още. Да не си посмяла да свършиш ей.
АВТОР: Слепецът здраво захвана двете меки полукълба на сочния й задник и я принудиха да забави движенията. Тя стисна зъби и се подчини. Курът във вагината й се втвърди още повече и докато досега, тя имаше чувството, че в себе си има желязо, сега усещаше в путката си хладната сила на стоманата.
ЛОРА: Моля те! Нека свърша! Нека просто свърша! Позволи ми, моля те! Ако не свърша скоро, сърцето ми ще се пръсне.
АВТОР: Слепецът се смили над нея и отпусна хватката. Лора не губи повече време и дивашки се замята върху напращелия му кур.
ЛОРА: СВЪРШВААААМ! ОЛЕЛЕ, МАЙЧИЦЕЕЕЕ, СВЪРШВААААМ!
В екстаза си Лора се хвана за крушката която висеше от тавана за да запази равновесие. Крушката обаче не бе обезопасена и по тялото и потече електрически ток който накара тялото й конвулсивно да подскача нагоре надолу. Токът премина по слепеца и той също започна да трепери от волтовата тяга.
СЛЕПЕЦ: ПРОГЛЕДНААААХ. ВЕЧЕ МОГА ДА ВИЖДААААМ.

ТРИТЕ МАСКИ

ТРИТЕ МАСКИ




На запад от град Рахзад-им, северно от Тихия лес, скрит в прегръдките на Мъгливата планина, се намира връх Рахзад-ирим. Той се извисява като мълчалив исполин във вечно покритото със сивкав мрак небе, надвиснало над мълчаливите планини, а страховитият му, някак заплашителен вид може да стресне и най-закоравелите планинци. По него почти няма растителност, наоколо не бродят животни, птичи песни не разсейват ужасяващата студенина, лъхаща от това място.Разправят, че ако легнеш в подножието на Рахзад-ирим със събрани крака и разперени ръце - положение, наподобяващо кръст, затвориш очи и се вслушаш внимателно в тишината, заобикаляща като непревземаема стена страховия връх, ще доловиш мъдростта, извираща от сърцевината зад каменната обвивка.
“Вятърът ще я донесе…”, разказват най-нахаканите мъдреци на град Рахзад-им, “… и ще зашепне в ушите ти странни,неразбираеми думи за изминали времена, за измрели народи, за войни, магии и страховити чудовища…
Само че от друга страна…”, казват,”… не е хубаво да се заслушваш прекалено внимателно в мъдростта, защото може и да се побъркаш.”
След това мъдреците се почесват многомислено по брадите си и започват да разказват страховити истории за хора, завърнали се от Мъгливите планини, скубещи косите си и бълнуващи несвързано, изболи собствените си очи и спукали тъпанчетата на ушите си със заострени клонки.
Втората легенда, съпътстваща като сянка името на Рахзад-ирим, е дори още по-интересна.Според преданието, ако се изкачиш до най-високата точка на страшния връх, а той се извисява на хиляди километри над земната повърхност(някои дори го сравняват с Атлас - исполина, който според митологията крепи небето да не падне) и се хвърлиш оттам надолу с главата, миг преди тялото ти да се разбие в острите каменни зъбери в подножието му, ще разбереш смисъла на живота. За съжаление обаче, никой не се е върнал да разкаже, дали наистина е така, пък и никой не е сигурен, дали ако наистина скочиш, сърцето ти няма да се пръсне преди да достигнеш зъберите долу.
Третата, и може би най-интригуваща легенда за върха се отнася до паяжините от пещери, разпростиращи се стотици километри навътре; издълбани в Рахзад-ирим от природата може би, а може би от нещо друго. Някъде там, разказват мъдреците и почесват алчно брадите си, сред нескончаемите лабиринти, обгърнати от вечна тъмнина, някъде там, в самата сърцевина на Рахзад-ирим, се намира гроба на незнаен войн. Вътре се намират трите маски-бялата, зелената, черната.
Те ще донесат на притежателя си несметни богатства, такива, за които не е и сънувал, щастие, мъдрост, знание за други, непознати светове и истини.
Никой не знае точния произход на тази легенда(пък и никой не го интересува). Тя се предава през годините, през вековете; шепнат я горите, реките, планините. И хората се вслушват и вярват. Стари и млади, мъже и жени, те всички я разказват и преразказват, слушат преданието отново и отново, всички с алчен пламък в очите, с пръсти, треперещи да докопат маските.
Тази легенда не би могла да умре. Човешката алчност я подхранва. Интересът към трите маски, пазени от тайнствения Рахзад-ирим, също така не би могъл да спадне. Годините са станали свидетели на стотици иманяри, авантюристи или просто луди, тръгнали да търсят късмета си, да покорят тайната на страховития връх. Никой от тях не се е завърнал, всички изчезват в недрата му. Може би това е наказанието за алчността им. Може би проклятието на Рахзад-ирим никога няма да позволи на хората да разкрият тайната на трите маски.

Из статията “Живите митове”, сп. “Приключенец”



Дрехите му бяха станали на парцали, ръцете му кървяха, чувстваше как силите му го напускат, сякаш изтичаха с потта, струяща от всяка пора на изтерзаното му тяло. Лазеше слепешката в непрогледен мрак на четири крака, като животно. Не знаеше в каква посока се движи, не знаеше излиза ли или се връща, или пък се върти в кръг. Напред и все напред опипвайки, ръзклонение, напред, разклонение, наляво, по-дяволите - ново разклонение. Накрая се строполи на студения каменен под, просто защото не можеше повече.
Заплака, но без сълзи защото тялото му не разполагаше с необходимата течност за сълзи.
Беше последния. Всички останали бяха мъртви. От самото начало на експедицията проклетия връх се опитваше да ги унищожи. Колко лесно се загубиха. Всичките им модерни уреди отказаха, просто бяха отказали да работят сякаш така им беше скимнало.
Първо свърши храната. После водата.
И заживяха като слепци, в непрогледен мрак, отброявайки последните си часове. Много от тях се побъркаха - бяха забравили, че са хора, лаеха и хапеха, виеха като вълци или се хилеха лудешки, без да знаят защо. Много от тях не умряха от глад или жажда, а просто се разкъсаха помежду си. Измираха бавно. А върхът сякаш през цялото време им се смееше.
Човекът бе единственият, донякъде запазил разсъдъка си. Да, той виеше с глутницата и убиваше себеподобните си, после диво лаеше или ръмжеше и се бореше с тях за топлите късове месо. Той също пиеше от кръвта. Обаче когато остана сам, той продължи напред. Малко останал разсъдък или просто инстинкт, може би онзи чисто човешки сляп устрем до последно, разграничаващ хората от животните. За това да не откачи напълно помогна и факта, че той действително намери гроба. Ако това бе станало по-рано,той щеше да скача и да крещи от радост, но сега беше толкова уморен, отбеляза събитието просто като факт.
Бе прибрал маските в раницата, колкото и безнадеждно да беше всичко, може би отбелязвайки по този начин моралната си победа над Рахзад-ирим. После продължи напред-нали това правят хората. До смъртта си.
И така луташе се още много време. Дни и нощи, часове и минути-всичко това се бе сляло в простото понятие време-времето, което щеше да го отведе до смъртта.
Някъде отпред блесна светлина и го ослепи.
Той отдавна бе забравил, какво е това светлина. Закри очите си с ръце и се сви на земята, скимтейки уплашено. После разумът бавно започна да запълва свободното пространство в главата му.



Отпи от чая, все още колебаещ се на границата между горещо и топло състояние, и се отпусна в удобното меко кресло. Огънят в камината тихо пращеше. Луната надничаше през прозореца в стаята, обливаше я в топло лъчисто сияние, потяпяше сякаш всичко наоколо в безметежно спокойствие. Сякаш времето беше спряло, човекът се чувстваше като част от една много красива и много древна картина.
Бавно пое едната маска в ръка, нарушавайки пространствения континуум застинало време. Усмихна се. Бе жив и здрав, бе оставил цялата лудост далеч зад гърба си и имаше маските. Смисъла на живота му.
Пръстите му нежно погалиха вътрешната страна на бялата маска, руните, издълбани в масивното дърво.Обходиха ги, почувстваха ги.
Не бе имал време да ги преведе или поне да направи опит да ги преведе. Това щеше да отнеме много време. Може би отговаряха на една стара песничка, която бе чул от старците в Рахзад-им.
Интересни стихчета. Започнаха да изплуват в паметта му, той затвори очи и зашепна текста, тръпнейки сладостно.

-Бялата за мъдростта и знанието-сила е,
а покориш ли я, ликувай ти,
наденеш ли я, в миг ще се намериш
във царството на своите мечти.

Зелената е свобода и свежест,
струи из планини, гори, реки,
зелената, щом я наденеш,
ръце размахай и лети.

Черната е жива сладост,
глад и жажда, свобода,
наслада впримчена във ярост
път и болка във скръбта.

Интересни стихчета… Но трудно разбираеми. Май имаше само един начин да покори загадката.
Бе чакал толкова дълго…
…дълго…
Стисна по-здраво маската, тя сякаш заблеся в бяла светлина в ръцете му.
Светът около него разми очертания и изчезна.
Той остана сам с маската.
И ударите на големия стенен часовник.
Тик-так, тик-так, тик-так…Часът е точно 0.25. Тик-так, тик-так…
Вселената чакаше.
Чакаше него.
Той надяна маската.



Събуди се в просторна зелена долина. От едната му страна имаше малко езеце, искрящо в безброй светлинки, от другата - в далечината се виждаше млад, обрасъл в растителност връх. Въздухът бе напоен с миризмата на хиляди свежи цветя, разпрострели се из долината като шарен килим, небето бе синьо и чисто, толкова синьо и чисто, че ти се иска да го докоснеш.
Той насочи вниманието си към върха.
Възможно ли е?
Различи очертанията на… Рахзад-ирим… никога нямаше да го сбърка.
Само че беше някак… по-млад.
По-щастлив…
Накичен в зелена премяна, строен и красив.
Викове изотзад го стреснаха.
Той се обърна. Към него тичаше странно дребно тумбесто същество, размахващо ръчички, и крещеше нещо, колкото му глас държи.
Още преди да успее да реагира, то вече бе коленичило пред него и му се кланяше ожесточено.
Разгледа го по-подробно.
Бе виждал нещо подобно и преди. В детските книжки.
Възможно ли е?
По-дяволите, наистина приличаше на джудже.
Дребно с дълга бяла брада, бляскава метална ризница и метален шлем, метална препаска с брадва с позлатена дръжка.
Бърбореше нещо на непознат език и продължаваше да се кланя.
Когато се заслуша, учуден, долови смисъла на отделните думи, после разбра всичко.
- Господарю! Господарю! - викаше джуджето - Ти се върна!
Странната мисъл започна да си пробива път към съзнанието на човека и той тръгна към езерцето. Коленичи и се огледа в него.
Оттам го гледаше смаяно едно джудже.



Човекът живя три години под земята при джуджетата в качеството си на техен върховен владетел, запозна се с безбройните галерии, опасващи каменното им царство, изучи металообработката и каменоделството, стана притежател на несметните им съкровища. Запозна се и с културата на елфите, които живееха в близките гори и с които джуджетата поддържаха мирни отношения.
Джуджетата го приемаха като техния завърнал се владетел, изгубил, за нещастие, паметта си.
От джуджето, което го намери, Ирин, той научи историята за изчезването на истинския владетел Ормин.
Преди много лета, от небето паднал огромен камък. Той разтърсил земята и вдигнал голямо количество прах, който образувал непрогледна мъгла. След време мъглата се разсеяла, но върхът, където бил паднал камъка, останал обвит в черна сянка. Нарекли го Рахзад-ирим - върхът-сянка.
Една нощ ужасно черно чудовище слязло от върха, избило много невинни джуджета и елфи в съня им, душите им крадяло и ги отнасяло със себе си на върха.
Превръщало ги в сенки като себе си, после слизало от върха за нови жертви.
Владетелите-войни на двата народа, джуджета и елфи, Ормин и Дамир се съюзили срещу злото. Подарили си взаимно, в знак на вечна дружба, две маски.
Бяла за Ормин, символизираща джуджешката мъдрост и знание и зелена за Дамир, олицетворяваща духовната свобода и красота на елфите. Елфите сътворили и една черна за чудовището, която да заровят по-късно ритуално с трупа му.
Двамата владетели причакали сянката в засада, когато отивала на лов. Ранили я жестоко и я подгонили навътре в недрата на Рахзад-ирим.
Сгрешили, защото войниците им се изгубили сред смъртоносните лабиринти, а сенките - роби на чудовището ги издебвали и избивали. Все пак Ормин и Дамир достигнали самата сърцевина на прокълнатия връх и влезли в люта схватка със злото.
Три дни и три нощи се тресяла земята, и гръм и светкавици раздирали небето.
Три дни и три нощи тръпнели двата народа в тревога, а Рахзад-ирим бълвал огън и прах.
На четвъртия ден била тишина. Облаците се отдръпнали, земята се успокоила, сенките започнали да се спускат от върха и да се предават.
Чудовището не се появило повече, но и владетелите не се завърнали.
Велика радост, но и велика печал настанала в земите на джуджета и елфи.
Eдна от пленените сенки разказвала, че видяла елфа Дамир в предсмъртния му час. Тежко ранен, той държал трите маски и тихичко припявал елфическа мелодия. От зелената и бялата лъхала светлина, а от черната мрак.
Опитите да бъдат намерени телата на двамата владетели останали безуспешни.
Година по-късно и двамата владетели се завърнали.


Един слънчев ден в началото на четвъртата година от царуването му, в покоите на джуджешкия владетел нахълта Ирин. Джуджето плачеше и скубеше брадата си. Владетелят тревожно изслуша разказа му.



Много народ се бе събрал пред входа на Великите джуджешки пещери. Отвсякъде се чуваха стенания и сърцерадирателни вопли.
Когато владетелят пристигна със свитата си, тълпата му направи път.
Причината за вълнението бе трупът на джуджето Мирин, пазител на прохода към пещерите. Лежеше в неестествено разкривено положение. Очите му бяха изцъклени, коремът му беше разпорен, изпразнен от съдържание и напълнен с камъни.
Владетелят потрепери пред тази невиждана гавра с джуджешкия род. Светът се завъртя пред очите му, воплите на народа му се сляха, кошмарни видения от един далечен свят изпълниха главата му. В този миг той си спомни. Бе забравил що е болка и мъка. Сега тези отличителни белези на родния му свят се завръщаха за да му напомнят, че е човек и че са част от него, да го обсебят… Отново…
Силен гръм разтърси Рахзад-ирим и го стресна. Върхът отново бе обвит в сянка. Изглеждаше някак по-грамаден от преди, по-застрашителен.
Следобеда дойдоха пратеници на елфическя крал Дамир. От тях джуджешкият владетел разбра, че сянката се е погаврила и с техния народ. Дамир му предлагаше съюз.
Същата вечер пред очите на събралото се джуджешко множество двамата владетели стиснаха ръцете си. На следващата сутрин многобройна войска от джуджета и елфи потегли към Рахзад-ирим.



Мъглата и мракът тук бяха едно цяло. Живи, обвиващи го в ледена прегръдка, замъгляващи очите му… Кръвта и лудостта навсякъде, агонията на измиращата му войска… А сенките бяха безбройни, изникващи като че ли от земята, пъплещи, впиваха се като пиявици и пиеха кръвта на мъртвите му войни. С всеки удар на секирата си той посичаше по две-три наведнъж, но нови десет изскачаха на мястото им, обграждаха го зли и кошмарни.
Когато видя звяра-сянка нови сили се вляха в него и въпреки страха, заплашващ да запокити съзнанието му в бездната на лудостта, той се втурна към чудовището.
Сянката бе огромен черен войн с бляскав черен меч и черен щит. Посичаше по десет наведнъж, в краката му се валяха главите им-лицата им застинали в гримаса на вечен ужас.
Джуджешкия владетел с рев се хвърли срещу него.
Черният войн бе по-бърз. Заби меча си в сърцето му. След това го измъкна и докато тялото се свличаше на земята замахна да отсече главата. В този момент очите им се срещнаха.
Джуджешкият владетел имаше сили и време само за една дума. Тя беше въпрос-той попита защо.
В отговор главата му хвръкна.



Човекът изкрещя и се просна на земята, повличайки стола със себе си. Болката пронизваше цялото му тяло, разкъсваше го.
Тишина.
Той се огледа трескаво, поттискайки болката.
Намираше се в кабинета си. В ръцете си стискаше, счупена на две, бялата маска.
Изправи се, изправи и стола.
Часовникът на бюрото, осветен от нощната лампа показваше 0.25.
Всичко наоколо си беше в същото. Обстановката, огънят в камината… Възможно ли е трите години в джуджешкото царство да се равняват на секунди тукашно време.
Нещо на бюрото привлече вниманието му.
Зелената маска искреше в мека матова светлина.
Ръцете сякаш сами, неподчиняващи се на волята, я поеха и наложиха върху лицето.



Гората около него го приветстваше. Шумът на листата звънеше в ушите му като жива песен, бодра и весела. Той тръгна напред, без да знае накъде отива, наслаждавайки се на величествената красота на природата.
Гората сякаш бе жива.
Духът й го наблюдаваше, следеше го, носен на крилете на утринния вятър, понякога се вмъкваше в него, гледаше през неговите очи, дишаше през неговата уста.
Гората го обичаше и му се радваше.
Той се излегна по гръб и разпери ръце. Загреба шепа пръст.
Втри я в лицето, гърдите си.
Почувства как природата попива в него. Почувства я как се разлива по тялото му. Почувства я като нещо хубаво и топло, разпространяващо се в него, изпепеляващо клетката от сивота.
Отвори очи.
Горе беше небето, синьо и безкрайно.
Толкова синьо.
Сякаш се вля в него, сякаш полетя освободен.
Беше като завръщане.
- Боже пак сме едно! - прошепна, къпейки се в море от щастие.



Колко време бе лежал не знаеше. Когато отвори очи се оказа заобиколен от чудно красиви същества в зелени дрехи. Те смаяно го наблюдаваха.
- Дамир! Дамир!, шептяха те.
Той им се усмихна.



Той живя три години при елфите в качеството си на техен върховен владетел, а те вярваха, че това е той. Приликата бе поразителна, както той сам се бе уверил, виждайки картина на истинския владетел.
Той изучи тайните на елфите, научи се да подчинява гората и живите твари в нея на волята си, да я уважава и приема като нещо живо, способно да чувства. Усъвършенстваше хармонията между себе си и нея. Взаимно се учеха.
Често нощем тя идваше в покоите му под формата на красива девойка. Девойка толкова прекрасна, че той сякаш губеше разум. Толкова грациозна и толкова нежна. Прегръщаше я и я целуваше, говореха си, а после дълго правеха любов, впримчени в едно неразделно цяло докато утрото отново не лишеше девойката от материя.
Очите и бяха сини.
Толкова сини…



Един слънчев ден в началото на четвъртата година от царуването му той намери трупа на пазителя на горските градини Имир.
Елфът бе набучен на високо дърво, от гърдите и ръцете му стърчаха клони. Други бяха натъпкани в очите, ушите, устата.
Кръвта му капеше по свещената горска земя, всяка капка потъваше дълбоко, разяждаше я.
Владетелят се заслуша.
Гората се гърчеше в болка.


Същата вечер сключи договор с владетеля на джуджетата Ормин. На следващата сутрин многобройна войска от джуджета и елфи потегли към Рахзад-ирим.



Сенките прииждаха отвсякъде. Земята бе погребана под труповете на войниците му и той газеше в кръвта им. Сечеше прииждащата сган, черната кръв го плискаше и гореше кожата му.
От локвите черна кръв израстваха нови сенки, гърчещи се и ревящи, сливащи се в едно, образувайки гротескни форми. Вливаха се в телата на мъртвите джуджета и елфи и ги будеха за нов живот. Скоро елфическият владетел откри, че се сражава със собствените си войни.
Чу крясък.
Огромната черна сянка посече владетеля на джуджетата.
Той се втурна натам и я намушка.
Тя се сгърчи в агония, грабна обезглавения труп на джуджето и го запокити насреща му.
Елфическият владетел загуби равновесие и падна, притиснат от джуджешкото тяло. В момента в който го отмести от себе си сянката го посече.



Бе лежал дълго.
Отвори очи.
Почувства разяждаща болка.
Остави я да се разлее по тялото му, да го погълне и да отшуми.
Намираше се на пода в кабинета си.
Тихичко хилейки се се изправи и закуцука към прозореца, който зееше отворен вероятно от вятъра.
Навън нощта преваляше, но утрото бе впримчено в мъртвата хватка на тежка мъгла.
Из мъглата се лутаха сенки на хора.
Противно на всякаква логика изведнъж всички сенки се впуснаха в лудешки танц, диво размахващи крайници. После се скупчиха и завиха всички заедно по отиващата си луна.
Човекът светкавично затръшна прозореца, залости и се отдалечи от него преди да го овладее желанието да повие и той малко.
Противно на волята си отново се приближи за да погледне надолу. Сега човешките сенки късаха части от телата си, смеейки се жизнерадостно, и ги мятаха в посока на неговия прозорец.
Когато задъхан от ужас се обърна, се озова срещу изражението си в огледалото на отсрещната стена. Само, че то бе някак по-различно. Сякаш то съсредоточено наблюдаваше него.
-Здрасти!, усмихна му се той. После се сети,че е любезно да предложи чай на госта.
Взе чашата отдавна изстинал чай от бюрото си.
- Искаш ли чай? - попита.
Отражението се ухили:
- А ти искаш ли чай?
Човекът не знаеше какво да отговори.
- Искаш ли чай? - повтори отражението – Искаш ли чай?
ИСКАШ ЛИ ЧАЙ?
Човекът го замери с чашата за да го накара да млъкне.
Чашата бавно литна напред.
Счупеното огледало раздроби отражението му на няколко по-малки, всяко от които го питаше иска ли чай и се кискаше.
Човекът трескаво се огледа.
Незнайно как черната маска се бе озовала в ръката му. От нея лъхаше мрак.
Той я надяна.



Отново се озова насред битката. Морето от трупове стигаше коленете му.
Всичко около него беше кръв и писъци, и падащи тела.
Вече бе разбрал кой е.
Този път маската въобще не го бе променила.
Някакво джудже го нападна.
Той го посече.
- Защо? – попита джуджето преди да се раздели с главата си.
Той не можа да отговори, защото му се наложи да се разправи с един елф, който го бе намушкал.
Когато го довърши пи от кръвта му.
После се хвърли да убива още и още.
Защото беше жаден.