вторник, 8 юни 2010 г.

ТО ИЗЛЕЗЕ ОТ ГАРДЕРОБА

ТО ИЗЛЕЗЕ ОТ ГАРДЕРОБА

Вратата на гардероба зловещо изскърца. Детето нервно се размърда в легълцето си. Чудовището наблюдаваше през цепнатината.
Полунощ. Луната надничаше през прозореца, тишината натежаваше, сенките се удължаваха и се завиваха по краищата. Отвъд тях имаше само млечносиньо. Страхът дебнеше.
Скръъъъъъъъц.
Кръвта на детето изстива. Сърчицето бясно тупти, още малко и ще изскочи. Ударите му сякаш се разнасят из цялата стая. Нещо трудно за преглъщане е заседнало в гърлото.
И още веднъж…
Скръъъъъъъъц.
Детето се свива в завивките, стиска краищата в юмручета. Нощната лампичка с оранжевото коте е толкова близо, но и толкова далеч. То няма да протегне ръка, защото нещо може да изскочи изпод леглото и да я схруска с костичките.
А сега тихичко - „Хи-хи-хи…”
Детето още малко и ще напълни гащите. Само след секунди гореща струя ще плисне в пижамката. Пита се, това причуло ли му се е или е истинско…
„Хи-хи-хииии…”
Не, не му се е причуло. Това е моментът на върховна наслада. На чист неподправен детски ужас-чист като кристал. Вратата на гардероба бавно, със скърцане се отваря, детето напряга поглед в тъмнината, неспособно да помръдне.
Така и малките уплашени животинки парализирани от страх се взират в очите-мъниста на змията, преди да ги погълне.
Паника-сладка и хрупкава, сочна и крехка-без досаден разум или пиперливо неверие, само искрена и чиста паника… В този благословен момент страховете се вливат в детското телце, пускат корени и остават там за цял живот.
Кървавочервените очи на чудовището срещнаха тези на детето. Ей сегичка щеше да започне да пищи. Чудовището си пое дъх.
Детето светна нощната си лампичка, пъргаво скочи от леглото и припна към гардероба. Отвори широко вратата и хвана чудовището за лапата. Задърпа го към леглото.
- Хайде, бееее! Откога те чакам!
Чудовището бе до такава степен изумено, че ако беше примерно човек, а не чудовище, сигурно всеки момент щеше да припадне. Детето се спря, замисли се нещо и раздруса тежката лапа.
- Аз съм Джими между другото. Джими като Джими Картър. Тате ме кръстил така. Казва, че като порасна ще стана по-голям дори от Джими Картър… Ти как се казваш.
- Аз съм чудовище!-смутолеви чудовището.
- Може да си чудовище-каза Джими-обаче как се казваш?
Чудовището мълчеше.
По лицето на детето се изписа истинска загриженост.
- Нямаш ли си име? А може ли да ти викам Гарфийлд? Гарфийлд се казва котакът по телевизията. Това е страхотно име!
Чудовището поклати глава. Детето засия.
Чудовището усети, че е загубило инициативата и се опита да си придаде застрашителен вид.
- Ти знаеш ли, кой съм всъщност? – попита то страшно, страшно.
- Да! – каза Джими – Ти си Феята на зъбчетата! Тате ми разказа за теб. Като му падне зъбче на момчето, ти идваш и му даваш 5 Евро. Дай пет Евро!
Фея? Чудовището никога не бе сравнявано досега с фея. Обикновено всички бягаха с писъци при вида му.
Чудовището се замисли. Беше виждало феи. Едни такива малки, хвъркати, целите в розово и с вълшебни пръчици. Чудовището въобще не мислеше, че прилича на фея. Извади 5 Евро и ги връчи на Джими.
- Слушай! Ще ти дам пет Евро, ако на никой не разказваш за това, става ли?
Детето прибра парите и грабна една книжка с картинки от нощната масичка. Набута му я в ноктестите лапи и го накара да седне на стола до леглото.
- Никъде няма да ходиш преди да ми прочетеш приказка. Добрите феи четата приказки.
- И това ли ти го каза баща ти? Мога да ти кажа, че добрите феи не четат никакви приказки!
Джими не искаше да слуша. Метна се в леглото и загледа чудовището очаквателно. Чудовището се мъдри известно време и като не му ойде нищо по-добро на ум, разтвори книжката.
„Имало едно време…”, неловко започна чудовището, но след всяка следваща картинка гласът му омекваше. Хензел и Гретел се загубили в гората. Много скоро се натъкнали на захарната къщичка на злата вещица. Тя искала да ги опече в пещта и да ги схруска. Ръката на детето стисна косматата му лапа. Чудовището не я отблъсна. Продължи приказката.
Приказката свърши. Чудовището загаси нощната лампа.
- Лека нощ!-каза чудовището.
- Лека!-каза в просъница Джими-утре ще дойдеш ли пак?
- Не!-тихо каза чудовището.
Стана и се отправи към гардероба. Беше се прегърбило още повече и от преди. Вратата на гардероба зееше, откривайки само студ и мрак. Все още не беше късно-можеше да се върне и да впие зъби във вратлето на Джими. С времето страхът щеше да пусне корени и да покълне.
Спря и се замисли. Детето спеше, прегърнало плюшеното си коте.
Когато взе решение, чудовището се върна и се надвеси над Джими. Гледа го известно време адски съсредоточено, накрая го зави и го целуна нежно, по бащински по челото. Сетне тежко се отправи към другия край на стаята.
Гардеробът го погълна.
Тази нощ щеше да умре един детски страх.

1 коментар: