вторник, 8 юни 2010 г.

ДВУИЗМЕРНИЯТ ЧОВЕК

ДВУИЗМЕРНИЯТ ЧОВЕК

Космическият кораб Стратосфера бавно пълзеше по оста на червеното, розовеещо примамливо като женска плът по краищата, зарево на огромния пустинна планета Марс 3. Веднъж или два пъти атмосферата й бе правила опити да го засмуче в Екзосферата си, но реактивни двигатели мигом изригваха огнени пламъци и го връщаха в позиция.
Още по-плавно един млечнобял, обитаван от тяло скафандър, се плъзна по металическата повърхност на корпуса, а няколко от светлинките, нашарили го като кратери около оста на възпалено акне, закачливо му намигнаха!
Първи корпусен администратор Нет се захвана за една от подутините-дръжки, щръкнала като непослушен полов орган и изпусна малко пара от порите на бороскафандъра си, колкото да се обърне и да се прилепи плътно с гръб към металната кожа на кораба-майка!
Протегна ръка и погали сиянието на Червената планета! Това движение сякаш я изнежи и тя поруменя още повече! В такива моменти му се приискваше да изпусне налягането и да освободи каската, за да поеме дълбоко от това, което заобикаляше стъклото на каската му, и създаваше илюзията за чист и свеж кислород, готов да прави любов с дробовете му, но това би означавало моментална физическа смърт.
Колко време бяха прекарали в орбита около Червената Планета? Месец? Два? Не знаеше! Или не помнеше! А от колко време не бе стъпвал на земна повърхност? От колко време не бе вдишвал чист въздух? О колко време не бе чувствал топлината между разтворените крака на жена, не бе усещал топлото проникване! Година! Две!
Първи корпусен администратор Нет мислено изпсува! Ръководството! Федерацията! Г-н Джак, Лапни ми Шнура! Всички! Че го бяха набутали на Стратосферата с възможно най деградиралия, умствено изостанал екипаж ренегати, 98 процента от тях с уклон към самоубийство! Че го бяха пратили на майната си в забравена от Бога Галактика, където не стъпваха дори и идиотизираните сектанти, които инак биха прекосили вселената, за да покръстят парче лигнит! Че го заставяха да виси в орбита около най-безбожно скучната планета в космоса, в която дори и пустинните бури ги мързеше да раздвижат малко гледката на мониторите, толкова скучна, че дори ги бе домързяло да й измислят свястно име, затова й бяха лепнали чуждо!
В такива моменти си пожелаваше нещо, което сам си бе нарекъл „Междузвездния бардак на Чарли”. Тази му илюзия често го посещаваше в сънищата му! Междузвездният бардак бе неговият специален космически кораб, прекосил Времето и пространството, за да пристигне при него! Телепортираше се едва ли не на петдесетина метра от Стратосферата! Върху електрическия надпис „Междузвездния бардак При Чарли” закачливо се поклащаше електрическа каубойка, а вътре най добрите пачаври на Вселената пискаха името му и нетърпеливо натискаха копчето, задестващо мостика между двата кораба!
В сънищата си Нет бързаше за тях! Бързаше толкова много, че пренебрегваше правилата и забравяше за скафандъра, стъпвайки на мостика! Някъде по средата на пътя, неизменно мостикът поддаваше и се разпадаше, а Нет оставаше да плува в убийствения вакуум, отчаяно протягайки ръце към каубоиките от Междузвездния бардак на Чарли, които му махаха в отговор и се смееха през илюминаторите. Едното му око неизменно се изплъзваше някак, може би подтиквано от вакуума, осмукващ го като варена скарида и изскачаше навън, ведно с очния нерв, като зародиш на йо йо, окачен на собствената си пъпна връв. От известно време сънят се повтаряше и Нет се будеше някъде на този момент, задъхан и плувнал в пот.
Какво търсеха тук, се питаше късно вечер, след като вече бе изпомпал тялото си! Докато наблюдаваше начина, по който при изключена гравитация семенните мехурчета плуваха наоколо подобно на водните мехури в нощната му ликвидна лампа, които преливаха виолетовото, синьото и наситено червеното, за да родят нови цветове!
На Стратосфера бе получена секретна информация, засекретена от множество кодове, които бяха превърнали текстовото й съдържание в лабиринт от йероглифни структури. Всичко, което успя да подочуе бе, че става дума за някакъв вид движение. Или сигнал? SOS сигнал може би-Джак мълчеше! Всичко, което се знаеше бе, че е засечено нещо около орбитата на Червената Планета Марс 3, в сектор на майната си, и Федерацията бе наредила то да бъде проучено и анализирано!
Все още, месец или два по-късно, не бяха открили нищо, но продължаваха да висят! Нет отново изпсува мислено!
Радиото мигом изпращя и Нет с ужас установи, че бе казал последното на глас!
- Чух това, Джак! – проточи мазно Джак, Лапни ми Шнура, първи капитан на кораба-майка - Стратосфера! Най-противното при него бе, че наричаше всички Джак, без значение от пол, ранг и позиция на кораба! В неговия малък, болен свят всичко, което се движеше, носеше името Джак, и той трябваше да му го припомня точно като нахалното сополиво хлапе в училище, което тормози новопостъпилите ученици и само се смее на грозните си шегички! Нет бе убеден, че Джак, Лапни ми Шнура нарича Джак дори и баба си.
- Какво точно чухте, сър?
- Какви ги дрънкаш за Федерацията, Джак! Каза: „Да ви (пращене) майката на всичките и на скапаната Ви Федерация! Напомни ми да ти удържа от заплатата! 1500 кредита не са шега работа, Джак, можеше да си поръчаш поне три елитни сександроида с тях! – В грапавите нотки на гласа от другия край на линията пробяга тънко статично задоволство! – Освен това като се прибереш и бегом при психиатъра! Нали знаеш, кои си говорят сами в космоса, Джак? Не искаме да изперкаш!
Нет измърмори нещо!
- Каза ли нещо, Джак?
- Нищо, сър?
- Тогава се хващай за работа!
Пращенето изчезна като изсмукан навътре сопол! Останаха да мигат само звездите, под, над и около Нет! Мигаха някак осезаемо самотно и далечно, сякаш се опитваха да му кажат нещо!
Нет изпусна пара през порите и се залепи по корем за корпуса. Залази на четири крака, като огромна бяла стоножка, обхождайки редиците шлюзове! Този, който бе заял бе 713-ти! Нет с учудване установи, че гладката бяла повърхност на кутията до илюминатора тук бе почерняла, сякаш нещо я бе обгорило. Отдясно на издълбаните числа стърчаха няколко оголени жици, когато Нет докосна две от тях шлюзът потрепери и се плъзна нагоре.
Тревога пропълзя по гърлото на Нет и се задържа към основата на ябълката! Какво по дяволите би могло да излъчва топлина в такава близост до кораба?
Звездите в безкрая мълчаха и от време на време потрепваха! Полимерният пистолет плътно прилепна към върховете на ръкавицата му.
Нет въздъхна и започна да нанася пластове защитен крем върху оголената част от кутията.
Някъде по това време видя окото.
Видя отражението му в черното лъскаво покритие на корабния шлюз и застина! Дъхът му излизаше на гореща влажна пара и рисуваше облаци по визьора му, но колкото и плътна да ставаше мъглата, окото продължаваше да блести ослепително, някак любопитно и едновременно с това заплашително!
Брой до три! Брой до три! Брой до три! Ако се панираш в открития космос затвори очи и брой до три! Нали така беше казал Док? Или беше до десет! Нет затвори очи и започна да брои. Дланите му изпуснаха още малко пара и скафандърът му се долепи с гръб към обвивката на Стратосфера!
Нет отвори очи! Миниатюрната звезда все още си беше там! Блестеше! Блестеше ярко като слънце, но не го ослепи! Не го и стопи! Просто блестеше на сантиметри пред визьора му сякаш… Сякаш…
Радиото изпука и сухия глас на командира изпращя в слушалката:
- Всичко наред ли е, Джак?
- Всичко е наред, Джак! – собственият му глас звучеше някак унесено.
Като че ли звездата го подканваше! По тялото на Нет се разля мека топлина! Нещо нежно и меко премина като топла вълна по кръвоносните му съдове и го накара да се чувства добре! Като детенце, сгушено в прегръдката на мама! Като бебче на педя от гърдата на мама, бебче, което нямаше нито една грижа на света, освен как да достигне с езиче набъбналото зърно!
Нет протегна ръка и докосна звездата!
Времето забави своя ход! Времето тук бе откачена величина, но въпреки това то се завихри около звездата като спирала, която се разшири и погълна Нет!



- Добре ли ме чуваш, копеле проклето! – провикна се Бейли!
Вятърът разнесе крясъка му и го смеси с писъците на чайките, накацали по ръба на покрива на сградата, като театрални критици на Бродуейска премиера. Една от тях изпусна парче риба, то полетя и цопна във водата, между две проядени от вятъра рибарски лодки.
– Не ме карай да пусна малко олово в мозъка на малката, Джарет! Просто метни куфара насам и ще ви пусна и двамата по живо по здраво! Би искала да видиш татенцето си отново, нали така, Мери? – Бейли изви ръчичката на детето и личицето на малката се сгърчи в болезнена гримаса.
- Таткооо! Таткоо! – изпищя Мери Ан и опита да се отскубне от тлъстата хватка на Бейли, но той го притисна още по-плътно към себе си! Още съвсем малко натиск и крехкото му вратле щеше да се пречупи.
В далечния край на покрива, скрит зад порутена дървена барака Джарет се хвана за главата. Какво по дяволите? Нещо вътре в него пренареждаше мислите му, объркваше спомените, пипаше с треперливи пръсти невидими корди, които разтройваха телесните му функции…
Едновременно с това писъците на Мери Ан се забиваха в мозъка му като нажежени пирони.
Джарет се просна на земята и притисна още по силно главата си с две ръце, сякаш щеше да се разпадне! В далечината писъците на дъщеричката му някак се размиха и отслабнаха. Ръката му изпусна пистолета и се протегна напред, за да опипа повърхността на космически кораб, но там нямаше такъв! Имаше просто пласт олющена зелена боя върху изгнила дъска.
Нет! Нет! Кой по дяволите е Нет? Какво по дяволите е Стратосферата? Аз съм Джарет! Джарет Сан!
Спомените му бяха на друго мнение! Спомените му бяха на мнение, че той е Нет Строубъри – главен корпусен администратор на космически кораб Стратосфера! Те горещо му препоръчваха отново да надене скафандъра и да се отправи в търсене на кораба си.
Какво по дяволите… Аз съм Джарет Сан – частен детектив! Сутринта открих празното легълце на Мери Ан и бележката, закрепена за стъклото, изпъстрена със ситни капки кръв!

В ПОЛУНОЩ НА ДОКОВЕТЕ! НОСИ ЦЯЛАТА ДОКУМЕНТАЦИЯ ПО СЛУЧАЯ КАУФМАН, ИНАК МЕРИ АН ЩЕ СПИ С РИБИТЕ!

Подлудяващата идея, че няма скафандър го накара да се хвана за гърлото Опитваше се да си поеме въздух, но мозъкът му диктуваше, че вдишва само вакуум, а трахеята му болезнено запулсира! Болката стана непоносима, Джарет се сгърчи и захриптя.
Нещо горещо и меко проникваше в устната му кухина, напомни му за солените вълни на океана и за последните дни с баща му, преди да си стегне куфарите и да напусне семейството завинаги.
- Не се опитвай да дишаш под водата, Джери! – бе казал татко Джарет и бе повдигнал телцето му над повърхността. По мокрото му лице играеха слънчеви отблясъци, а крайчето на устните му се закриви в закачлива усмивка – Малките ти дробчета веднага ще се напълнят с вода и ще се удавиш за секунди! А ти не би искал да спиш с рибите? Не би искал да спиш с рибките, нали Джери?
Някъде в далечината детските писъци се родиха отново.
- ЕБАВАШ ЛИ СЕ С МЕН, ДЖАРЕТ! НА ХИТРЕЦ ЛИ ЩЕ МИ СЕ ПРАВИШ? – Излая Бейли – МИСЛИШ, ЧЕ СЕ БЪЗИКАМ ЛИ! МИСЛИШ ЧЕ НЯМА ДА Й РАЗПИЛЕЯ МАЛКОТО МОЗЪЧЕ! МЕТНИ ШИБАНИЯ КУФАР НАСАМ! ЩЕ БРОЯ ДО ДЕСЕТ, СЛЕД ТОВА МАЛКАТА Е ТРУП!
Лицето на Джарет бе станало от червено на лилаво, очите му напираха да изскочат. Пусни врата ми, проклето копеле! Позволи ми да си поема въздух!
НЕ МОГА! НЕ МОГА! Ако го направя ще умра!
- ДЕСЕТ! ЧУ ЛИ ДЖАРЕТ? ДЕСЕТ!
Джарет се опита да отсее себе си от онзи вътре в него, но не успя! Сякаш Другият се бе сраснал с него – сякаш бяха един и същ човек!
Моля те помогни ми! Който и да си! Онова там е дъщеричката ми! Помогни ми да си поема въздух!
- ДЕВЕТ!
Аз нямам дъщеричка! И онзи там, дето те учеше да плуваш не беше МОЯ баща! Аз…
Джарет зина широко и загреба въздух.
- ОСЕМ!
Въздухът изпълни дробовете му, вля му живот! Животът раздвижи ликвидите му, разстла ги по цялото тяло! Ръцете му бяха отпуснали хватката около врата.
Чудесно! Сега ми помогни да вдигна куфара!
- СЕДЕМ! САМ ЛИ СИ ГОВОРИШ, ДЖАРЕТ? ОСТАВАТ ТИ СЕДЕМ ШИБАНИ СЕКУНДИ!
Джарет обви лявата си длан около черното лъскаво куфарче! Усети грапавата кожа по връхчетата на пръстите си! С дясната освободи предпазителя на револвера! Чуканчето тихичко изщрака! Ехото се плъзна в пълнителя, но и без него Джарет знаеше, че няма повече куршуми. Всички бяха отишли за гардовете!
Това, което обаче Бейли не знаеше бе, че куфарчето е пълно с вестници! Това, което Бейли доре не подозираше бе, че хората на Кауфман бяха изгорили всичко, цялата агенция още снощи! От документацията по случая Кауфман, включително и от снимките с дечицата, Джарет бе открил само фина черна пепел.
Всичко, което имаше сега беше блъф! Силата на един последен отчаян блъф.
Щеше да метне куфарчето и да се втурне към Бейли с голи ръце, надявайки се нито един от куршумите му да не го намери, преди да достигне гърлото на дебелото копеле. Нещо като игра на зарове, само че тук шансовете той и дъщеричката му да оцелеят бе едно на няколко милиарда.
- ШЕСТ!
Времето забави своя ход! Една от чайките-зрители по ръба на сградата изкряска нещо смешно може би, защото останалите подеха крясъка! Веселият им кикот се сля с шума на вълните, разбиващи се в дока!

Нет отвори очи! Безбройните звезди, разстлали се по космичната софра сякаш разтвориха сфери от светлина заедно с него!
Вляво един шлюз се плъзна нагоре и изплю два оловно сини паяка, които бавно се полетяха към Нет! Чак сега той забеляза, че се е отделил от корпуса и плува в открития космос. Паяците се лепнаха от двете му страни и изпуснаха пара, насочвайки го към пролуката в корпуса, зейнала насред О-то на огромния червен надпис СТРАТОСФЕРА!
Когато премина през изолатора, два колесни робота с глави издължени като остри клюнове го положиха на носилка и го подкараха към Медицинския център! Плъзгайки се през корабните докове и свръзки, Нет виждаше угрижени лица, които старателно проследяваха движението му, сякаш ей сега щеше да изскочи от носилката, да прекъсне някой от кабелите за електрическото захранване, да си намери отнякъде брадва и да избие всички в мрака.
На един от завоите видя Джак Лапни ми Шнура!
Джак се бе облегнал някак нахално, кръстосал ръце и му намигна с мазна усмивка! Напомни му за една реклама на лимонов сок, която бе виждал на холограмен постер на Звездното Изложение на Венера 8! На плаката една огромна катерица мъкнеше чувал с лимони и нахално съобщаваше: АКО ЖИВОТЪТ ТИ НАКИСЕЛЕЕ, ИЗСТИСКАЙ ГО НА СОКЧЕ! Погледът й, също толкова нагъл като този на Джак, сякаш подсказваше, че всички лимони до последния в чувала са крадени, но тя не изпитва ни най-малко угризение по този повод.
В Медицинският център роботите го положиха на металическа койка, освободиха скафандъра и малки лазерни точици мигом зашариха по ретините му. Влажни лепкави пипалца заобхождаха връхчетата на пръстите му предавайки на холограмни монитори информация за телесната му температура, скоростта на биене на сърцето му, състоянието на кръвното, устойчивостта на левкоцидите!
Нет примижа, когато едно огромно червено око се изплези насрещу му и заби неустоимия си поглед право в ретините му!
- Какво видя там отвън, Нет? – проточи дълбок оловен глас...
- Какво…? – главата му сякаш се въртеше и напираше да се взриви в нова слънчева система!
- Какво видя там…Нет?
„Ще ме хипнотизирате ли, копелета?”- последната мисъл бе почти изречена, но механичния глас бе станал някак толкова далечен, толкова приспивен! Нет зяпна като морена, изхвърлена на песъчлив бряг и изгуби съзнание!

Събуди се отново и съзря далечните звезди през илюминатора в каютата си! Махалото на малкия червен клоун-часовник на масичката му ритмично тиктакаше!
От решетката на вентилационната шахта струеше бледа светлина с цвят на полуизгнили портокали.
Някой го бе завил с топло вълнено одеало, може би същият този някой сега седеше от дясната му страна и съсредоточено го наблюдаваше!
Нет светкавично се обърна натам, а лявата му ръка по инерция напипа скришната пластина в цепката между койката си и металното портфолио. Тя криеше личния му лъчев дегустатор, продаден му на един от звездните докове от ентусиазирано холограмно чиче – „Тъй верно, сир, до трийстина метра ги лови и ги режи на две, пущината му с пущина, затуй й викат Шилото! Ни на чувек прущава ни на заик-мутант!”
На еникелово столче, напиращо да се подгъне седеше Бостън и го наблюдаваше с добродушния си, съдържащ някаква доза нежност поглед! Всъщност не можеше да се каже, че Бостън е точно неговият най добър приятел на борда! Бостън бе приятел на всички! Пък и кой не би искал да има за приятел двуметрова горила с плещи, широки като Дъговото летище в Шри Ланка 38 000!
- Бостън, какво правиш тук?
- Какво мислиш, че правя? Чух за малкото ти приключение и дойдох да те видя!
- Колко време бях аут?
- 24, може би 23 часа…
Нет изохка.
- Как си, приятелче! – Бостън топло стисна ръката му и Нет усети, че още малко натиск и пръстите му ще се скършат като ръждясали корбураторни сламки в коравата деснячка – Доста се бяхме попритеснили за теб там отвън, така да знаеш!
- Добре съм! Малко ми се вие свят!
Бостън кимна към чашата на масичката, в която искреше бистра зеленикава течност.
- Ябълков сок! От паста е, но някой и друг рециклиран витамин няма да ти се отрази зле!
Нет пое чашата и отпи! Пръстите му трепереха и на ръбчето на стъкленицата кацна малка капчица пастен сок.
Бостън го гледа известно време, подпрял се с лакти на облегалката на стола като някакъв митичен бейзболен треньор, наблюдаващ съзерцателно своите момчета, опрял се на дръжката на бухалката. Накрая наруши мълчанието с топлия си тъжен глас.
- Какво видя отвън, Нет? Всички разправят, че нещо ти е изкарало ангелите…
- Нещо… Не знам какво! Беше като… беше като малка звезда!
- Видял си окото! – проточи Бостън някак съдбовно. – Видях го поне три пъти през стъклото в каютата през последните три седмици!
- Сериозно!?
- Малкият червен клоун продължаваше да тиктака напевно!
- И други са го виждали! Но си мълчат! Нали го знаеш, нашичкия Джак! Ако подочуе, че на разни хора им се привиждат някакви работи, дето не излизат на мониторите, нищо чудно да изкука и да хвърли някой зад борда!
- Джак! Джак ми е набрал много! – Нет седна в койката си и обви коленете си в ръце. – Имам чувството, че крои нещо! Някаква гадост, за да ми скапе оставащите седмици до командировка!
- Докосна ли го, Нет? – В очите на Бостън играеха някакви малки странни светлини. – Окото, имам предвид! Аз винаги съм искал да го докосна! Още от първия път, когато го видях!
Нет не можеше да откъсне поглед от очите му.
- Докоснах го, да!
- И…? Какво стана, когато го направи!?
- Искаш ли да ти разкажа!
- Повече от всичко, Нет!

Меки водни мехури в малката нощна лампичка преливаха един в друг и обменяха цветовете си. Когато Нет привърши историята си, Бостън систематично зацъка с език.
- Нали знаеш, какво ще каже за това психарчето, Нет! Ще каже, че си халюцинирал там отвън! Че си изперкал! Че си кривнал от пътя, само, че ей тук в главата-Бостън почука черепната си кутия! – Ще каже, че си опасен за екипажа! Ако не те изхвърлят направо в космоса, ще продадат договора ти на някоя колония и ще копаш руда на някой спътник докато пукнеш!
- Точно затова и няма да кажа на никой!
Бостън се изсмя!
- Ох, повярвай ми, вече си го казал! Първото нещо, когато те прибраха беше да те включат към Анализатора! Всичко си си изпял! В момента Джак сигурно обмисля дали да те пусне направо навън или първо да те одере жив!
Нет задържа погледа си върху този на Бостън!
- Ти вярваш ли ми, Бос? В смисъл вярваш ли на всичко, което ти разказах току що!
Бостън прокара ръка по наболата си тежка челюст. Прогони един непослушен кичур отделил се от гнездото на житно русата си коса. Очичките на червения клоун присветнаха за миг и искрици отблясък се плъзнаха по малката значка на Бостън на мястото на сърцето му! Златистата пластина „Напред Звездни Патета!” информираше, че две десетилетия преди началото на Новата ера Бостън е бил част от Галактическата Флотилия! Командир? По-скоро не! Значката беше мъничка, скромна-най-много да е бил подофицер. Все пак тя говореше за славните времена, които бе преживял Бостън на фона продължението им – безславна служба като главен механик на забравен от Бога космически лайнер от трети клас.
- Вярвам ти, че нещо е станало! По дяволите, аз самия го видях! А ако има нещо, което научих през тия години, Нет, е да вярвам само и единствено на очите си!
- Вярваш ли... – Нет си пое дълбоко въздух, сякаш щеше да се опита да изкашля мисълта си. – Вярваш ли, че съм бил… Вярваш ли, че съм бил другаде!
Бостън се усмихна и размаха добродушно пръст!
- Вярвам, че си си мислел, че си бил някъде другаде, Нет! Вярвам, че си видял онова нещо и си си изкарал ангелите, след това просто си дал на късо!
- Не, не беше това! – Нет изтрака със зъби, сякаш се опитваше да захапе действителността. – Беше прекалено истинско! Вятърът, още го чувствам по себе си, писъците, беше прекалено… истинско!
- Мога да ти кажа отсега, това което ще ти каже психиатърчето, момко! Ще ти каже, че си си пофантазирал малко навън! На нашичкия му е омръзнало да изчислява наноускорения и да попълва формуляри и е решил да бъде някой друг! – Бостън направи драматична пауза. – Иска да е детектив! Да гони лошите по покривите! Да спасява деца…
Нет дори не бе усетил сребристата гореща капка пот, която се бе отделила от горната повърхност на скулата му и бе покапала по веждата! Още една се отдели от връхчето на носа му и увисна заплашително. Нещо в него прищрака.
- Онова дете... – Нет сграбчи Бостън за лапата. – Мери Ан е дъщеря ми… Ако онова е истина, съм изоставил собственото си…
Бостън го хвана за раменете здраво, като с клещи и го разтърси.
- Слушай! Побъркваш ли се човече? Нямаш дете! Никога не си имал! Дори не си женен за Бога! Чуваш ли ме? – Обилна пот струеше от лицето на Нет на вади и попиваше по връхчетата на ризата му. Ръцете му трепереха. – Побъркваш ли се?
Нет потрепери! Някъде зад дебелото стъкло на илюминатора се носеха писъците на Мери Ан, която го зовеше за помощ!
- Слушай сега! Искам да се изкъпеш, преоблечеш, да се наспиш хубавичко, и утре като си изпееш рапорта пред Джак, двамата отиваме право при Док, окей?

Умората го караше да вижда света около себе си през кадър, той залитна, докато се намести под душа. Водните капки бяха искрящи топчета, които падаха като снаряди – докоснеха ли кожата му, разбиваха се в елмазена заря. Горещите струи образуваха пара, която се стелеше в малката баня като гъста мъгла.
Като насън Нет прекрачи малката преградка и застана пред огледалото, замъглена от тлъстата бяла пара. Пръстът му сам се насочи към повърхността му и изписа думите:

СПАСИ Я

В линиите на буквите, които бе начертал Нет видя отразени очите си! В тях се четеше ужас, какъвто не бе изпитвал никога досега. Нещо, някой, някаква част от него се беше върнала с него в неговия свят! Онзи плачеше и се молеше, плачеше като малко дете, както плачеше Мари… Пръстът на Нет затрепери и отново се лепна за стъклото повтаряйки очертанията.

СПАСИ Я

Слушай ме, който и да си? Това дете не е мое! Няма такова дете! Всичко съм си измислил, защото напоследък нещо съм се чалнал! Ти самия дори не съществуваш! Казвам се Нед Строубъри, Първи… Първи…

СПАСИ Я

Казвам се Джарет Сан! 30 годишен, завърших полицейската академия в Сейнт Оклахома през 34-та. Вдовец. Имам дъщеричка, която ще умре след шест секунди, ако не ми помогнеш! Не знам, кой си ти, но който си, моля те, върни се и спаси детето ми!
Как бих могъл? Дори да исках, как бих могъл…
Чакай малко, ако ти си в мен, значи и онова е в мен… Окото! Чак сега Нет усети, че стомахът му гори. Сякаш нещо разяждаше вътрешностите му отвътре.
Залитна. Падна, повличайки със себе си полимерното перде. Опитна се да стане, но отново се свлече на земята.
Изпълзя от банята на четири крака и някакси успя да се добере до мобилния център. Вкара малката силиконова мидичка в ухото си и набра номера на Бостън. В слушалката изпращя дълбокия му сънен глас.
- Ало!
От очите на Нет запълзяха сълзи! Гласът му излизаше на тласъци, като кучешки лай.
- Май наистина започнах да изперквам, човече! Рисувам разни работи! Чувам гласове!
- Човече, просто легни и се наспи! Вземи си успокоителните, оставил съм ти една опаковка…
- Бостън!
- Да! Тук съм!
- Ще се върна там! Решил съм го. Ако нещо… Ако нещо стане с мен искам ти да кажеш на нашите! Ти си ми най близкия човек тук!
В пращящия на интервали глас на Бостън пробяга неподправена тревога!
- Слушай, човече! Не знам, какво си решил да правиш, но каквото и да е, просто спри! Ще бъда при теб до пет минути! Просто спри и не прави нищо, докато не дойда!
Светът около Нет потрепери и загуби епицентъра си! Не! Не още!
- Бостън, моето поколение не сънува, но ти си все още можеш, нали? Случвало ли ти се е да вкарваш нещо в съня си!
Чуваше тежкото дишане на Бостън, който тичаше по коридорите към него!
- Веднъж… Веднъж… Нашите ми бяха купили игрална конзола… От онези старите модели със стикове! Толкова се зарадвах, че… Играх 12 часа без да се спра и накрая съм заспал… Сънувах я, сънувах, че продължавам да играя!
- Това исках да знам!
- Но онова не беше истинската конзола! Беше представата ми за нея! Разбираш ли, исках я толкова много, че…
Нет прекъсна връзката. Намери пластината под койката и откачи капака! В меката плазма в пролуката го очакваше Шилото - лъчев дегустатор с радиус на действие 30 метра.
Вече беше почти там.
Наблюдаваше през очите на другия и след малко щеше да се намести в тялото му, както охлюв, прибиращ се по лабиринтовидния път обратно в черупката си.

В другия свят Джарет Сан метна куфара. Бейли впери унесен поглед в него, сякаш сам Архангел Михаил слизаше от небето, за да му въздаде милосърдието си, а Джарет стисна до болка дръжката на револвера. Един последен слънчев отблясък взриви в малка оловна буря сияние металното връхче на дръжката, и куфарът застина в пространството по средата на полета.
Визуалната част от каютата се изви като отразена през криво огледало и се завихри като водовъртеж в средата на който искреше едно око предаващо като 3D екран това, което виждаше Другия.
Като насън Нет започна да го увива с лейкопласт Шилото около китката си! Предметите в близост, особено острите им ръбове загубиха очертанията си, а ушните му миди се напълниха с онова особено бучене, което предхождаше първата му телепортация.
- Не можеш да вземеш това там, Джак! – се плъзна между слоевете на полуздрача един мек глас, съдържащ в себе си изненадата на момента и една лека, съвсем осезаема нотка на заплаха!
Времето възвърна своя ход. Водовъртежът се разля и изчезна.

Нет се обърна и съзря Първи капитан Джак-Лапни ми Шнура, облегнал се на рамката на плъзгащата се врата някак съвсем непринудено. Също толкова непринудено и естествено той бе насочил към лицето му още един Лъчев Дегустатор, дори по-обемист от неговия собствен! – Можеш да пренесеш само ума си, телата остават тук! Учудвам се, че още не си го разбрал.
Пръстът върху спусъка на Шилото леко потрепна, но капитанът съзря и това движение.
- Искаш ли да се хванем на бас, че оттук мога да ти пробия в главата, още преди да си казал „Джак”! Хайде сега бъди добро момче и развии лейкопласта!
Нет се подчини и лъчевия му Дегустатор леко тупна в хидропластовите власинки на килимната покривка.
- Хайде сега двамцата с теб да отидем на малка разходка, Джак, какво ще кажеш?
Дулото на другия Лъчев Дегустатор леко му кимна, подканяйки го да се изправи и да излезе в коридора. Нет се подчини и Джак тръгна зад него. Дъхът на капитана във врата му пареше, подсказвайки за възбуда, привична на горско животно, надушило плячка!
Кристална врата в една пролука между коридорите, останала невидима до този момент, разтвори безшумно крила и двамата се пъхнаха вътре! Прозрачният асансьор ги понесе към по-долни и по-добре осветени нива, които хвърляха на тласъци снопове от изкуствена неонова светлина върху лицата им.
Нет затвори очи и се напрегна да накара света отново да затрепери и времето да забави своя ход! Само ако можеше да се концентрира…
- Знам, какво си мислиш, Джак! Откажи се! Не става така! Ще ти трябва много повече време, ако искаш да го овладееш…
- Ти знаеш ли, какво е това?
- Разбира се, Джак! – измърка някъде в сенките зад него Първия капитан! – Нали не си мислиш, че всичко ти се случва случайно, просто така… Че не се дирижира от някой с малко повечко мозък от теб?
- Тогава сигурно знаеш, че трябва да се върна там на всяка цена, нали? – гласът на Нет бе станал хладен като метал. Ако бе стиснал още малко зъбите си, връхчето на резеца му сигурно щеше да се пречупи.
Мониторът над малкия кристален циферблат изписа числата, което бе изписал Джак, чрез мобилния център, монтиран в слепоочието му. Мобилна връзка с компютрите на кораба имаха само командирите.
- 14.19. Няма такъв етаж!
- Това е междинен етаж, Джак! А ако си поиграеш малко с числата, може да откриеш, че отговарят на инициалите ти!

- Вратите безшумно се разтвориха и двамата се озоваха в снежнобял коридор, който наляво се губеше нанякъде, а надясно водеше към също толкова бяла механична врата, чийто очертания едва личаха, но пък върху й грижливо бяха изписани яркосини цифри: 43.
Джак насочи Нет натам, от нетърпение, ръката, държаща Дегустатора за миг потрепери.
Явно заради обзелото го задоволство Джак не бе подготвен за бързината, с която се извърна Нет, и за зашеметяващия юмручен удар, който отметна главата му назад в морето от болка, което щеше да му причини досега с алохромното покритие на стената. Секунди по-късно от разбития му нос шурна яркочервено поточе от кръв.
Нет грабна Дегустатора, паднал в близост и го насочи към капитана си.
- Не мърдай, Джак!
Джак се ухили, а в извивката на усмивката му и остротата на зъбите му, обагрени от шуртящата кръв прозираше нещо диво и хищническо.
- Ти не мърдай, Джак!
Изумен Нет наблюдаваше пръстите си, които се разтрепериха и освободиха хватката на Дегустатора и той отново тупна на земята! Погледът му създаде невидим вектор, който тръгна от черната точка, появила се в искрящата белота на стената вляво от главата на Джак, премина през връхчетата на треперещите му пръсти и стигна до извора на изгарящата болка, появила се сякаш из от нищото. В рамото му зееше дупка, издълбана толкова чисто, че сякаш винаги си е била там. По страните й дори още не бе избуяла кръв. През дупката Нет съзря доволната блага физиономия на Бостън, чийто Дегустатор все още димеше от току що произведения изстрел.
Изумлението му го свари неподготвен за следващия удар, който дойде точно от обратната страна и запрати главата му на романтична среща със стената. Непреходната като мистерията на Черната дупка усмивка на Джак, Лапни ми Шнура, Първи капитан на кораба майка, се замъгли.
Двамата с Бостън го подхванаха, още преди да е успял да се строполи на земята и го понесоха към вратата, която се плъзна нагоре и настрани.
Озоваха се в лабораторна стая, обляна от искрящо бяла светлина! Силуетите и формите на обектите в нея се губеха сред белотата, освен тези на двете полегнали платформи с формите на човешки тела и на металическата масичка, по която блестяха остриетата на хирургически инструменти. По стените жужаха огромни холограмни монитори, изобразяващи две тела-едното оцветено в жълто, другото в червено.
- Можеш ли да повярваш, че всичко това е създадено за теб, Джак! - От гласа на командира струеше задоволство! – Не само лабораторията! Целият шибан кораб, цялата шибана мисия! Не може да не се гордееш със себе си! Бос! Прикови го към лявата койка!
Тялото на Нет потрепери. Струя кръв, с неясен произход, се стече по челото и отвореното му око, разцепвайки белотата на две, като пукнато стъкло.
Най-после Нет изгуби съзнание.

Първо Мрак, а после цепки от светлина.
Цепките се разтвориха в елипси и от тях заструя светлина и точки, които се концентрираха в очертания. Бавно Нет се завърна от едно друго измерение-на пълен мрак.
- Защо трябва винаги да правиш всичко по трудния начин, Джак? – наведе се над него Първия капитан и опари страните му с горещия си дъх.
Нет понечи да замахне и да доразбие носа му, но лявата му ръка бе прикована към койката, дясната бе напълно обездвижена.
Тогава се върна и болката. Изгаряща болка, която се разстла по цялото му тяло и го принуди да стисне зъби, почти прехапвайки връхчето на езика си.
В болката имаше и нахалство! Някаква прекалена натрапчивост, сякаш някой тъпчеше отворената му рана с нажежени въглени.
Нет сведе поглед. Беше гол до кръста, а по корема му струяха алени струи. Орди черни паячета пъплеха около ръбовете на дупката зееща в рамото му и се топваха в откритата тъкан вътре като опитни гмурци. Половината от тях се разделиха на отделна фракция и сами пробиваха дупчици в корема му и потъваха вътре. Гръбчетата на всички завършваха с ефирни нишки, тънки като паяжина и искрящи като сребро.
- Съветвам те да не мърдаш много-много, Джак! – рече Джак. – Тия малки хитреци захапят ли веднъж нерв и не пускат. А кордата е от нетан, ще те направи на решето.
С грация, подхождаща на ранга му, Джак Лапни ми Шнура се съблече до кръста и се отпусна на срещуположната койка и метални обръчи мигом закопчаха китките и кръста му.
Нет проследи нишките, които струяха от гърдите и корема му. Те водеха до миниатюрна табличка на масичката с инструменти до койката на Джак, по която нетърпеливо потропваха с крачета още неколкостотин черни паячета. Като по сигнал всички заедно, като едно цяло, налазиха Джак и запробиваха кожата му.
- Нямаме много време! – Първия командир затвори очи, борейки се с болката.
- Бостън, дръж го на мушка! Ако тръгне да става, пробий му ташаците!
Някъде отдясно Бостън насочи Дегустатора си към Нет.
- Съжалявам, Нет!- измърмори Бостън. – Федерацията ми плаща за това повече, отколкото и двете ти тела биха могли да изхарчат за два живота.
- Какво ми правите по дяволите? – изпъшка Нет. Болката от рамото, смесена с тази от стотиците малки пробиви в тялото му, бе станала непоносима.
- В резервоарите им има магнитни частици. – отвърна Джак. – Първо ще променят полюсите на генератора в теб, а после ще го осмучат като пиявици и ще го прехвърлят в мен по нетана. Аз ставам Преносител и ще си кажем сбогом, Джак.
- Какъв е този Генератор? Какво е това вътре в мен?
- Чувал ли си теорията на Либерман, Джак? Ааааах! – кожата на Джак най после поддаде и заприлича на кървава решетка. – Не е много популярна, защото никога не е била доказана. Според нея едно и също ядро енергия, управлява няколко тела в няколко различни измерения едновременно… В различно време и пространство. Вие математиците не вярвате в такива работи, нали Джак? Не вярвате в съществуването на нещо, наречено душата!
Някъде в далечното Дегустаторът на Бостън прищрака заплашително и започна да се презарежда.
- Това вътре в теб е Енергийно ядро, Джак, наричаме го също Енергиен Генератор. Виждаш ли, когато което и да е от няколко тела, управлявани от едно и също ядро енергия или иначе казано душа изпадне в крайно състояние на шок, то праща сигнал. Това се случва много рядко и единствено, когато животът на тялото пратеник е застрашен. При силен стрес то изпраща сигнал за помощ, нещо като SOS сигнал, към всички свои еквиваленти в паралелните измерения, които обитават… Следиш ми мисълта ми, Джак?
Нет кимна болезнено.
- Това е сияние, миниатюрна звезда, изградена от газ и свободни електрони, която се проектира открития космос в няколко паралелни системи. Тя е запечатала в себе си точния момент, в който е била изпратена от тялото приемник.
Джак си пое дълбоко въздух. Някъде в носната му кухина някоя малка артерия поддаде и от дупката в носа му шурна ручейче кръв.
- Генераторът може да престои милиони, милиарди години, докато не бъде открит. Всъщност нямаме представа по колко издържат, защото никога не сме имали възможност да го изследваме обстойно. Този е много стар. И е вторият, който Федерацията е засичала. Има сведения за трети, още преди Федерацията да бъде създадена. Бил е засечен от търговски лайнер в системата Сириус. Един от пасажерите изведнъж полудял и хукнал навън без скафандър. Това нещо е влязло в него още преди тялото му да се пръсне, но когато го прибрали в кораба, то се е разпаднало при дисекцията.
- Нямаш представа, колко си ценен за нас, Нет! – обади се Бостън, дулото на Дегустатора все така безмилостно насочен към главата на първия бордови администратор на кораба-майка. – Нямаш представа, колко усилия хвърлихме за да те намерим и доведем тук.
- Разбираш ли, Джак? – продължи капитана – То не е влязло в никой друг, то регистрира и зове единствено приемника си. Отказва да се асимилира от който и да било друг.
- Но веднъж вече асимилирано от тялото-приемник – обади се Бостън – то променя полюсите си и се превръща в обикновен Генератор. Такъв, който може да бъде репродуциран. Само ако можехме да го задържим, той може да бъде използван от всеки.
- Не е ли прекрасно, Джак! Не е ли прекрасно, всеки, който може да си го позволи, може да използва няколко тела едновременно. Имаш ли представа, каква сила е това. Имаш ли някаква малка представа? Да чукаш две жени едновременно с две различни тела! Да бъдеш светец в едно измерение и масов убиец в друго. Да имаш свободата да направиш, каквото си поискаш, като си знаеш, че ако изгубиш едно тяло, винаги можеш да продължиш с резервно.
- Това! Това нещо… Как ме е избрало? Как ме е намерило?
- Ти слушаше ли ме изобщо, Джак? – изсъска капитана. Някъде отзад на мониторите двете очертания на тела се оцветиха червено и жълто. Замигаха светлини и изкуствен женски глас, нежен като полирано с лазер титаниумно острие, съобщи, че прехвърлянето започва след 10 секунди. – Ти си този, който го намери. Сънувал си го през всичките тези години, сънувал си го още в утробата на майка си! Това е, което винаги си желал, да намериш себе си, нали Джак!
Нет си спомни за Междузвездния бардак на Чарли! Спомни си и един друг сън. Като малък сънуваше един чуден космически кораб, скрит сред звездите. Кораб, построен само за него, който ще го отведе, където си пожелае. Дори и до най-далечната точка на Вселената.
- Как се озова на този кораб? Знаеше ли изобщо защо се записваш за тази мисия? Или го направи автоматично, без да мислиш? – Очите на Джак бяха почервенели. – Федерацията организира мисии като тази веднъж на всеки десет години. На всяка една обитавана планета. Тези мисии не са се осъществявали никога досега, никога полетата на доброволците, които са се записвали за тях не са съвпадали с това на Енергийното ядро. Обаче най после ти се появи, Джак! Намери ни сам и се записа за мисията, точно както бяхме предвидили, че ще стане.
- Чакай малко! Това нещо е на няколко милиона години нали? Как сте знаели, кога точно ще се родя, за да го намеря?
- В тази плоскост на вселената, винаги има телесен еквивалент на пратеника, Нет! – рече Бостън – Когато един умре, друг се ражда! Телесните еквиваленти преди теб просто са чакали да бъде изобретен междузвезден кораб като Стратосферата, който да може да достигне толкова отдалечена част от Вселената.
- Мили Боже Господи! – въздъхна Нет. Непослушни черни кичури бяха слепнали с потта по челото на Нет и образуваха черна паяжина пред очите му. Паяците в корема му продължаваха да ровят, а кожата, покрила корема му, плачеше с кървави сълзи. – Какво ще правите с мен, когато го вземете…?
- Както знаеш Федерацията се отцепи от Конгреса, Нет! – за пръв път Джак го нарече с името му. Гласът му криеше лоша имитация на съжаление. – Имаме много врагове. В наш интерес е да запазим тайната на сила като тази. Виждаш ли това? – Джак измъкна от скрит пашкул в долната част на фиброкостюма си металически цилиндър.
- Детонатор ли е това, Джак?
- Точно така! Цялата Стратосфера е минирана, още със създаването й. Основният взривен заряд е разпределен по равно тук и в командния център. Както и сам можеш да си представиш, когато с Бостън сме на безопасно разстояние, корабът ще се разцепи на две. Зад онази стена има таен сектор, снабден със спасителна совалка и летищен коридор.
- За съжаление има само две места, Нет! Няма да можем да те вземем! – ухили се Бостън. – Обаче не се притеснявай, ще запазя спомена за едно страхотно приятелство.
Оцветеното в жълто човешко очертание на единия от мониторите започна да отделя жълти неонови потоци по линиите, които го свързваха с другото тяло, оцветено в червено. Две паячета внимателно разтвориха устните на Нет и се гмурнаха в устната му кухина. Първият корпусен администратор почувства, как се залавят за гласните му струни.
Още две паячета пролазиха по лицето му. Пробиха месестата част на скулите му с острите си крачета, разтвориха ги като завеса и се скриха зад нея. Пролазиха по черепа му, като подвижни ракови образования.
От отсрещната страна, още четири корди стърчаха от лицето на Джак, а оцветения в червено човешки силует на монитора, започна да се пълни с жълти вълнообразни струи. Нет затвори очи, за да притъпи болката.
- Значи сте намислили да затриете всички, целия екипаж…? - Нет усети как паячетата в челото му засмукват енергия, а нетановите жички с който бяха свързани за лицето на капитана затрепериха, предавайки енергията. – В такъв случай искам да ви кажа нещо и на двамата.
Нет внимателно измъкна дясната си ръка от скобата, смилайки междувременно костта на палеца си. Болката вече беше нещо далечно и нямаше значение. Нет се наведе напред и загреба нетановите нишки, увивайки ги около юмрука си.
- Стой на място, Нет. Стой или, кълна се в майка си, ще те надупча! – изкрещя Бостън, но ръката му потрепери.
Нет се обърна и показа на Бостън два реда бели зъби, единият от които бе разбит и огънат навътре.
- Не би стрелял тук, нали приятелче! – ухили се Нет – Не би искал да вдигнеш всички ни във въздуха, особено с толкова тротил наоколо? Пък и не би рискувал да ме убиеш, докато още го нося в себе си нали?
- Какво по дявол… - изписка Джак, сякаш щеше да се разплаче. Нетановите нишки, увити около юмрука на Нет, болезнено изпъваха кожата му. Пръстите му трескаво се опитваха да намерят копчето, което освобождаваше металните скоби, увити около кръста и прасците му.
Нет отново затвори очи и затегна още веднъж кордите в юмрука си като поводи. Гласните му струни се подуваха в гърлото му.
- Има още нещо, което искам да знаете и двамата, преди да отида пак там. – каза Нет с гласа на Джарет Сан. – И искам да ме чуете добре, защото, когато се върна пак, ще ви убия и двамата!
Чертите на лицето на Нет се бяха променили, някак изострили. Причината не бе факта, че бяха изопнати от нетановите нишки.
- Когато се прехвърлих за втори път се почувствах силен. Не мога да го опиша. Така не съм се чувствал никога досега. Сякаш… Сякаш да контролирам материята и времето. Така се чувства човек, когато намери ключа към себе си, нали Джак? А това освен всичко друго е и ключ, нали така? Ключ към много врати.
Нет си пое дълбоко въздух.
– Освен това, би трябвало да знаете, че никога не бих я изоставил! Никога! Чаках прекалено дълго, за да я изоставя точно сега.
- Застреляй го в главата! – изкрещя капитана. – Убий шиб…
Преди Бостън да успее да натисне спусъка, Нет загреба със здравата си ръка малко време от водовъртежа, който се бе образувал пред него, и пръстът на другия застина на спусъка. Кордата остана да виси във въздуха, увита около невидима ръка.
Някъде в този момент от времевата спирала, Нет се пренесе.

В другия свят куфарчето бе застинало по средата на полета, а един палав слънчев отблясък се кипреше върху ръбчето на лъскавата му дръжка. Времето възвърна своя ход и Джарет Сан, последния частен детектив на един затънал в кал мегаполис и част и елемент от Нет Строубъри, главен администратор на кораба-майка, се втурна с голи ръце към дъщеричката си. Видя ужасът изписан в детските очи видя и Бейли, който отклони поглед от куфарчето и с някакво ужасяващо спокойствие насочи пистолета си към главата му.
- АХ ТИ ПРОКЛЕТ… - изрева Бейли като ранена мечка.
Видя като на забавен кадър куршума, поел като звездна ракета към окото му и отново завихри материята във водовъртеж. Куршумът застина във въздуха на сантиметри от главата му и Джарет го погали, с ръката, която съзнанието му отчаяно се опитваше да убеди, че е осакатена завинаги.
- Имаш ли душа? – рече Джарет на куршума. – Носиш ли по себе си електроните на тези, които са те пипали? Ако е така ела с мен!

Обратно на Стратосферата, Нет Строубъри обхвана със здравата си ръка, застиналия в пространството куршум и го насочи към лицето на опуления Бостън, който все още не можеше или не бе имал време да осъзнае какво се случва.
Нет освободи водовъртежа и куршумът изсвистя и се заби в главата на корабния механик, разбивайки от челото му малки парченца кост.
Изщракване някъде отпред привлече вниманието на Нет. Джак най после бе открил пластината, освобождаваща обръчите. Преди да се плъзнат настрани обаче, Нет отново напъха китката си в снопа нетанови жички и дръпна с всички сили.
Кожата на Джак, Лапни ми Шнура поддаде, раздроби се на ресни и се разтвори във всички посоки, като пипала, които разкриха кървава човешка каша, останала по голи, разкъсани нерви, които се надпреварваха да шуртят пурпурни потоци кръв. Нещото отдолу, запищя ужасно, а воят му отекна насред кораба-майка.
Водовъртежът бавно започва да се стеснява и Нет разбра, че трябва да побърза.
Паячетата под кожата на Нет заизлизаха сами, оставяйки след себе си кървящи дупки и се втурнаха към приятелчетата си, разпилени и пързалящи се смешно в месестите локви кръв под съседната койка. Едно окъсняло паяче, заседнало в подкожната мазнина, подаде главичка, мокра и лъщяща, изпод зърното на Нет. Той го измъкна, пренебрегвайки жилещото парене в гърдите си и писъците на кървавата каша на другата койка, намести го върху месестата част на палеца си и го изстреля със средния си пръст в посока трупа на Бостън.
То се приземи точно върху Дегустатора и търсейки нещо, за което да се хване, се залови, като мравчица за сламка, за напръстника около спусъка. Нет го идърпа като опитен рибар тлъста клонирана пъстърва и оръжието се озова в ръката на Нет и той се гмурна отново в завихреното време-пространство, което бе предизвикал.

В другия свят Бейли се пулеше като онези нескопосани клоуни в цирка, току що открили, че ябълковия пай, с който са замерили другия клоун се е приземил право в лицето на минаващото наблизо ченге.
Пред очите му Джарет бе спрял куршум с дланта си, а секунда по късно в същата тази ръка се бе появил някакво странна на вид джаджа като онези, с който се стреляха в Стар Трек.
Преди да успее да осмисли станалото, странното оръжие на Джарет изригна огнен поток и проби дупка с размерите на ябълка в учудената му глава. Бейли се поизправи, опипа ръбчетата на дупката, побелели от втечнения му мозък, смръщи се сякаш току що бе открил, че е издухал всичката сметана от горещото си мокачино и се строполи по очи.
Джарет се втурна към Мери Ан и я прегърна, както не я бе прегръщал никога досега. Или може би само веднъж. Когато майка й бе починала при раждането в болницата, наситена с острия мирис на спирт и формалин, и хора със студени погледи и бели престилки бяха връчили малкото бебче в ръцете му.
Тя се бе укротила в ръцете му тогава и бе престанала да плаче. Позволи му да я изнесе навън, край водите на кроткото езеро, обагрено от лъчите на утрото. Блестяха като хиляди малки звезди, накацали върху връхчетата на вълничките, полюшвани от вятъра. Мери Ан бе протегнала малката си нежна ръчичка към тях, въпреки, че все още не бе разтворила очите си, за да ги види.
Ако ги разтвореше, Джарет знаеше, че ще са сини. Сини като на майка й.
Бе я прегърнал тогава. Бе я прегърнал силно, както сега, и й бе й обещал, че никога, никога, никога няма да позволи да й се случи нещо лошо.

Дървеният капак, който Джарет бе залостил след себе си най после поддаде и хората на Бейли нахлуха на площадката. Всички до един бяха въоръжени.
- Татко! – Мери Ан се притисна в него още по-силно, а сълзите й опариха бузата му. Гласчето й беше като молитва.
- Затвори очи, миличко! Татко никога няма да те остави! – прошепна Джарет – Сега ми се довери и затвори очи.
Понечи да я вдигне, но ръката му висна безпомощно. Мозъкът му отказваше да приеме, че в това изражение на време-пространството е здрава.
Обгърна я отново с лявата ръка и хукна към ръба. Отвъд висеше бездната между двете сгради, но ако само успееше да изпревари куршумите и да достигне следващия покрив, щяха да бъдат спасени.
Някъде зад тях изтрещя първия изстрел.

На Стратосферата Нет Строубъри също тичаше за живота си. Пробитата му ръка висеше безпомощно, а с другата бе обгърнал нищото.
Когато обръчите, пристегнали кръста му, го бяха освободили, чак тогава си бе спомнил за Детонатора. Човекът без кожа Джак, Къде ми е Кожата, бе успял да го задейства, докато Нет бе зает с Бейли.
- Уърфетхе ф атха и тхи и схипханата тхи Нери Ан! – бе изсъскал Джак, Нямам Устни, преди Първата ударна вълна да го погълне.
Сега Нет бягаше като вятъра, а зад него взривовете, вързани един за друг се задействаха верижно един след друг. Ако само спреше за миг за да поеме дъх и да се обърне, щеше да види искрящите вълни на безмълвните огнени взривове, набъбнали като пухкави дъждовни облаци, поглъщащи и топящи тялото на Стратосфера.
Някъде в далечината проехтяха първите човешки писъци, на хора потопени в огън или удавени във вакуум. Писъците бяха кратки и мимолетни като спомен за крясъка на морски чайки, сливащ се с шума на прибоя.
Пътят към тайния сектор със спасителната совалка бе отцепен, така че Нет се надяваше да успее да достигне до командния център и да го обезвреди и отцепи преди да се е задействал взрива, заложен там и преди да са го достигнали останалите взривове.
Той нямаше спомени за собствения си баща, но затова пък му се яви бащата на Джарет, който се усмихна и замърка с престорената грижовност на есента: „Искаш да си по-бърз от огъня ли, синко? Ами че това е невъзможно, мойто момче! Това е като да дишаш под вода!”
Нищото в лявата му ръка доби плътност и натежа, но Нет не забави своя ход. Дробовете му горяха, а горещината на течната лава, облякла настъпващия студ на космоса барабанеше с мъртви кокалести пръсти по тила му.
Единственото му спасение бе в края на този безкраен бял коридор.
- Татеееее! Какво става, татенцееее! – изпищя Мери Ан!
Как се бе озовала тук? Нет се надяваше да са му останали сили, да я върне обратно.
Някъде отпред бе проехтял и втория взрив. Корпусът на кораба пред тях изгъгна тихо, изви се и се сгърчи като праисторически гигант, ранен от ловци, разтвори се, за да открие величието на огнените облаци, зарята от разноцветни огнени искри и дълбините на безкрайния черен космос.
- Божичко, тате! Откъде се появиха всичките тези звезди! – прошепна Мери Ан!
- Затвори очи, миличко! Сега затвори оч!. – каза Нет с гласа на Джарет Сан.
Той така и не спря! Не се и обърна, за да бъде погълнат от настъпващите потоци лава. Продължи да тича към ръба на прекъснатия коридор, отвъд от който бе останало само нищото и светлината на безбройните звезди. Вакуумът най после го засмука. Той притисна детето към себе си, стопявайки го в нищото, и отскочи от ръба. Последното нещо, което видя бе светлината на билиардите звездни очи, загледани безмълвно в него.

В другия свят, по средата на магистрала, изградена от свистенето на два куршума, Джарет Сан, все така притиснал Мери Ан към себе си продължи скока между двете сгради. В една далечна галактика, в едно съвсем различно измерение, на светлинни години от най-близката обитавана планета, една звезда се роди и заискри по-силно и по-ярко от всички останали.

Няма коментари:

Публикуване на коментар