вторник, 8 юни 2010 г.

СЛЕДВАЩИЯ ЕТАЖ НА СГРАДАТА

СЛЕДВАЩИЯТ ЕТАЖ НА СГРАДАТА

Джани затвори очи, но напрегнатия блясък на звездите, които дразнеха като оголени нерви го накара отново да впери поглед в напредналата фаза мрак, на която се бе отдала една от плоскостите в стената. Цялата сграда бе съчленена от плоскости. Плоскости свързваха коридори, служеха за врати и криеха тайни коридори и помещения.
Дращенето от другата страна на стената се поднови! Сякаш някакво животно се пълзеше от другата страна, дращеше напрегнато с малките си крачeта.
Плоскостта се плъзна настрани и Джани се озова очи в очи със зловонната пара от дъха на изпито лице, потънало в сянка, което трепереше и тракаше със зъби като уплашен гризач, заклещен в дупката си.
- Джани? Ти ли си Джани? – рече другият. – Тревица?
Малък огнен ореол прониза нощта и бе поднесен към изгнил зеленикав фас. Аромат на омайна морава погали обонянието на Джани. Онзи с треперлива ръка го поднесе към устните му, и той засмука… Само веднъж! Колкото тръпката да проникне в мозъка, да пробяга по издатините му и да се скрие в някоя гънка.
- Слушай! Чух че си бърз! Най бързия в града! – Онзи изкашля гореща слюнка, част от която напръска бузата на Джани! – Ако ме питаш откъде знам, ще ти кажа, че съм го сънувал, но тъй или иначе чух, че утре ще спечелиш Игрите!
- Чул си, че ще спечеля игрите? – повтори Джани, като развален механизъм на пружина.
- Да! Не просто чух. Знам го със сигурност! – Непознатият набута в лицето на Джани мазно парче пергамент, напоено с миризмата на нещо отделено от организма. – Вземи това! Вземи го и го пази като очите си. Най-добре го скрий… - Непознатият сниши глас – В АНУСА! После ще те съблекат гол и ще го намерят, ако не си го скрил добре. Крил съм си го там отзад три години!
Джани от малък се бе научил, че излишните въпроси създават само още повече неприятности, затова прибра пергамента в джоба на дънките си. Онзи се извърна назад внезапно, сякаш бе усетил горещ дъх на чуждо тяло в тила си.
- Това е карта. Линиите сам съм ги дълбал. Ще можеш да ги усетиш с пръсти, не ти трябва да ги виждаш!
- Защо ми е карта?
- Защо ти е карта? – Непознатият се изсмя сухо, като кашлица. Забарабани малките си пръстета едни в други. – Защо му била карта? Защото това, което ти говорят са лъжи. Че като спечелиш Игрите, те пращат в Инсомнията. Че там е като в Рая и си живуркаш като цар до края на живота. Знаеш ли, какво става като спечелиш игрите? Пускат те в басейн с пирани, или в една стая с изгладняла мечка, за да видят дали ще се измъкнеш. Можеш ли да четеш, знаеш ли, какви са тия животни?
Непознатият зацъка с език и делово изгаси фаса в наплюнчения си пръст, след това още по делово го зави в малко пликче и ръката му изчезна някъде отзад, а по сухото пращене, Джани се досети, че най вероятно го е скътал в ануса си.
- Чух, че си „специален”! Ще се справиш с животинките. Чак след това идва страшното. Преминеш ли това изпитание ти вадят очите и те пускат в Сградата. Чувал ли си за Сградата? Знаеш ли какво е това?
Джани поклати отрицателно глава.
- Там пускат всичките тия като тебе. Шампионите по региони. Тия дето са спечелили игрите и издържали изпитанието. Всички до един са ослепени. Някой от тях, повечето, лазят на четири крака. Някои съскат като змии, други реват като животни или пищят като малки деца. Повечето не помнят нито кои са, нито как са се озовали там. Всичко, което знаят е че трябва да стигнат догоре. – Непознатият се изхили някак лудешки и отново закърши пръсти. – Обаче знаеш ли какво? Това не е лесна задача! Не, мойто момче, хич не е лесна задача! Знаеш ли защо? Защото всяка година Сградата се надстроява с нови етажи. И така е откакто е построен Хиперполиса. Един Бог знае, колко са станали вече. Всеки етаж е отделен лабиринт, достигнеш ли изхода, те чака храна и стълба към следващия. Всички етажи са пълни със слепи хора. Задачата им е освен да достигнат догоре е да се избиват едни други, срещнеш ли някой от тях и не го ли убиеш ти пускат газ през тръби в стената и си пукваш на място. С всеки етаж шампионите стават все по силни и по издържливи. Щото нали се сещаш, че са изперкали до един и са станали кат някви диви зверове.
- Какво става ако стигнеш догоре?
- Достигнеш ли догоре, ти присаждали очи. Доктор Молдашев, чел ли си за него? Присаждал мъртва тъкан към очните нерви, която изгражда око. Ще виждаш около 40 процента от това, което си виждал преди, но ще виждаш. После те водели в Инсомнията, а пък там вече те правели президент, ама нали никой не се е върнал да разкаже.
- Добре де, а какво има на картата?
- Картата ли! – гласът на непознатия потрепери – Правена е от някой, който е достигнал до Деветия етаж и е маркирал пътя си. Този някой го е дошубяло да продължи нагоре. В смисъл, че е чул нещо.
- Какво е чул?
Непознатият затаи дъх и за момент сякаш се отнесе далече далече.
- Звуците. Чул е звуците, мойто момче. Чул е писъците! Звуците на разпаряща се плът… Мляскането. Ужасното влажно мляскане, дето ехти отгоре. Туй мене ако питаш, туй е звукът на лудостта. Чак тогаз се уплаших момче! Не съм треперил така през живота си, а и се напиках! А вече бях минал девет етажа.
- И какво направи след това? Върна се?
Чак сега Джани видя двете празни очни орбити зеещи като черни хралупи в нощта. Видя и червеното око, което блесна в мрака и черната фигура, която заби острата си кука в ребрата на събеседника му и го завлече след себе си. Тъмночервен мехур кръв се изду в устата на Непознатия.
- Обещай ми! Обещай ми, че ако станеш президент, ще разрушиш Хиперполиса. Обещай, че ще спреш игрите! Разруши го тухла по тухла! – избълбука той преди да изчезне в мрака.

Пурпурното, лилаво по краищата, зарево на изгрева обагри върховете на сградите, които стърчаха на хоризонта като оглозгани ребра на някакво огромно праисторическо животно. Джани седеше на ръба на покрива на небостъргача и клатеше краката си, загледан в пустата улица няколко десетки етажа по надолу.
- Баща ми казваше, че тия улици са правени с някаква цел! – каза той. – Имам предвид, преди да го отнесат онези с качулките…
Моник само се нацупи.
- Улица като улица! Какво толкова?
- Казваше, че е била разделена на части. Едната част е била за обикновени хора, а другата за хора в машини. Машини на колела, които можели да те отведат до където си пожелаеш само за секунди.
Джани се загледа в малките искрящи точици в очите й. След малко изгревът щеше да прогони сянката под козирката й и да открие и красивите й лунички, обагрили устието на сините й очи.
Никога не я бе целувал. А я познаваше я от три години, от нощта в който една от плоскостите в стената се отмести и тя се сгуши като малко уплашено зайче под завивката му, докато в коридорите отвън отекваше ритмичния тропот на незнайните й преследвачи.
От какво бягаше? Никога не я бе попитал. А и тя нямаше да му каже.
- Казаха ми, че днес ще спечеля Игрите.
- Знам, че ще ги спечелиш! – гушна се в него Моник – А когато ги спечелиш, ще ме отведеш оттук, нали Джани?
Иззад мозайката от небостъргачи бе надникнал огненият слънчев сърп. След малко щеше да стане ослепителен.

Рано сутринта невидими куриери доставиха във всяка сграда, чрез тръбите укрити в стените, условията на изпитанието. Малко от обитателите им можеха да четат, затова игрите освен написани бяха и нарисувани. Сред състезателите днес, Джани видя името и снимката си.

Тълпата нададе жаден вой, а избраните сред тях доведоха вързаните дебелаци, изловени в квартала, голи и старателно намазани със свинска мас, която лъщеше под зарята на утринното слънце. Дебелаците вече не се съпротивляваха и някак жално попоглеждаха гладката повърхност на еднокрилия остъклен покрив на небостъргача, със същото изражение, което биха имали, ако някой им откраднеше бургера с двойна доза майонеза. По покрива щъкаха като мравки неуморни работяги, завързани с въжета, и старателно нанасяха пластове свинска мас посредством прътове, увити с марля в края. Скоро цялото крило заблестя като току що полирано и дори един от работниците, който бе имал глупостта да забрави за въжето си, се бе подхлъзнал, полетял и разбил в близост. Падането имаше ефекта на капка, приземила се във водната повърхност, около която тълпата се разшири в окръжност и събра отново, ахкайки и предвкусвайки тръпката от предстоящото представление.
Сред дебелаците Джани разпозна тлъстата съседка Грета, която нямаше навика да оставя нищо ядливо прекалено дълго извън устата си. Телесата й лъщяха здраво пристегнати от въжетата, а между двата й огромни виснали бута гърди някой шегаджия бе привързал и кокершпаньолчето й Наско, което гледаше уплашено ревящата тълпа с очички, треперещи в собствената си влага. Козинката му бе прогизнала от свинската мас, напоена в нея.
Когато покатериха дебелаците горе и ги изкараха на покрива през люкове в горната му част, тълпата затаи дъх. Наредиха десетимата състезатели в линия и раздадоха на всеки червените дискове.
Когато дебелаците се плъзнаха надолу и се понесоха въздуха като огромни летящи китове състезателите метнаха дисковете си. Грета Епълкот се понесе надолу като мазна огнена комета, а ужасеното й грухтене заглъхна в зловещия плясък, който издаде разпльокващото й се тяло при срещата с коравия асфалт.
Между ужасно размесените й с кученцето вътрешности зорки наблюдатели измъкнаха диска на Джани. След малко в близост се разбиха и другите тела, разливайки наоколо течностите си и подкожната си мазнина, в която по невнимателните наблюдатели се подхлъзваха и падаха. Нито едно не уцели червен диск на състезател.

Джани се събуди, легнал по гръб, в остъклен аквариум под формата на правоъгълен паралелепипед. Вътре беше доста тясно, освен това стъклото явно бе бронирано, защото не поддаде на юмручните му удари.
На арената от другата страна на стъклото закачулена черна фигура обясняваше, допряла тръба до устата си нещо на редици черни закачулени фигури, наредени върху стъклата на старинен амфитеатър. Джани се напрегна да различи думите, въпреки че главата му бучеше като след удар с нещо тъпо и тежко.
- Дами и господа, ще успее ли най-бързият ни екземпляр да се справи с три от най отровните змии в света, избирани специално според личните му качества? – крещеше онзи в тръбата. – Достатъчни ли са уменията му, за да достигне ужасяващите лабиринти на Сградата и да се справи със заплахите й?
Чак сега Джани забеляза, че е гол в кутията. От една от трите дупки в далечния край откъм стъпалата му се разнесе тихо пращене. Много скоро отвътре надникнаха две зловещи мънички очи като мъниста, овенчали люспеста ромбоидна глава.
- Дами и господа! – крещеше закачуленият – Представяме Ви нейно величество Bitis gabonica или иначе казано Габонската пепелянка! Най дългите и най острите зъби в света, приятели! Отровата скрита в жлезите й, съставена от смъртоносни токсини разгражда и втечнява тъканите за секунди! Ще успее ли Джани да се справи особено, като знае че разполага точно с пет минути преди момичето от сънищата му Моник да бъде разполовено от ГИЛОТИНИРАЩОТО МАХАЛО!
Една завеса в другия край на арената се разтвори и Джани съзря, окованата на койка моник и сребристия отблясък на огромното остро махало, увиснало над нея, което се люлееше наляво и надясно, снишавайки се към корема й.
- Страхотна мацка, нали дами и господа! – изграчи закачуленият – Кой не би получил най страхотната ерекция при вида на това страхотно телце, което след малко ще бъде изкормено. Със сигурност дори и нашичкия Джани, на когото инжектирахме специална доза виагра, която за секунди ще разшири вените в члена му, причинявайки стоманена ерекция.
Джани с тревога забеляза, че главичката на члена му започна да се подува, докато тежкото студено тяло на Битис Габоника пропълзя по крака му. Още две зли очи, пробляснаха зловещо във втората дупка.
- Точно така! Това е истинска черноглава плюеща кобра, приятели! Тя е дошла да навести нашия Джани, чак от далечните джунгли на Африка! Освен че отровата й е една от най смъртоносните в света, тя е в състояние да я изплюе на два метра разстояние, ослепявайки мигновенно жертвата си…
Рогчето върху муцуната на Битис Габоника закачи кожичката на члена на Джани, който продължаваше да се издува. Джани светкавично сграбчи главичката на плюещата кобра с лявата си ръка и притисна жлезните й подутини в краищата. Гореща струя плисна в грозната ромбоидна муцуна на Битис Габоника и тя се отдръпна, попадайки право в хватката на десницата на Джани.
- Каква невероятна драма, дами и господа! И кога ако не сега е момента да посрещнем кралицата на всички смъртоносни змии, Черната мамба! Това е най бързата змия в света, и едновременно с това и една от най отровните. Тя прави няколко бързи ухапвания и се отдръпва, изчаквайки невротоксина й да парализира целта й. Смъртта на жертвата се дължи на задушаване, което пък се дължи на парализа на мускулите. Черната мамба става особено агресивна, когато почувства заплаха за себе си или децата си. Днес нашата мама Мамба е особено ядосана, защото нашият нескопосан Джани е седнал точно върху яйцата й.
Джани видя гъстия черен сок, под задника си, разстлал се като лепкаво нефтено петно, чу и писъците на Моник и бесния вой на махалото, което се спускаше застрашително и след минутка щеше да я разкъса.
Джани поднесе плюещата кобра към устата си и я приклещи между зъбите си в основата на главичката. Черната мамба се плъзна гъвкаво и точно по крака му в посока на надървения му член, който вече бе успял да еректира до болезнено състояние.
Мамбата се наведе приспивно над него, разтваряйки уста. Джани мигом я приклещи в хватката си и заби дългите остри зъби на Битис Габоника в опашката й. Поднесе главичката й към тази на пепелянката и тя от своя страна заби зъбите си в нея. Двете змии, ухапали се взаимно се загърчиха в предсмъртна агония.
Две от страните на кутията се разтвориха сами и Джани изскочи отвътре. С два скока се озова до качулаткото и напъха плюещата кобра под качулката му, притискайки главичката й. Онзи запищя ужасно и се кгърчи болезнено.
Джани метна змията в публиката и се втурна да развърже Моник. Прегърна я силно към себе си, но иззад тях прокънтя зловещ смях.
- Чудно нещо е какво постига мотивацията, Джани! – рече втората закачулена фигура. – Ето, че ти отново си герой! Само че не си спасил правилното момиче, тя е един от нашите продуценти! Тя ти даде достатъчно мотивация, упътвайки нашия приятел, г-н 9-ти етаж към теб. Дори тя ти измисли играта със змиите!
Махалото се разби на милиарди малки бисери в койката, защото беше от стъкло. Джани усети хладен метал в сънната си артерия. Усмихна се. Знаеше, че е малко по бърз от Моник. Измъкна острието и го допря в слепоочието й. След секунди двамата потънаха в сумрака под капака на близката шахта.

- Ако някой се опита да влезе, ще й прережа гръкляна, чувате ли? – провикна се Джани нагоре, към черните фигури, които надничаха през решетката.
- Канализацията в Хиперполиса е затворена система, Джани! – рече Моник. – Няма къде да отидем.
Двамата повървяха известно време в мрака, след това седнаха в калта на рекичката локва и помълчаха.
Ръката на Джани бавно пропълзя по вратлето й. Той я повали в черната вода и смъкна дънките й. Ръцете му трескаво напипаха малките меки гърдички с набъбнали зърна под блузката, смъкнаха дънките и разкъсаха тънките и гащички. Проникването бе топло, а после стана горещо. Моник изстена и нагласи движенията на ханша си към неговите.
С триумфения оргазъм на изпразването, дойде и жестоката болка. Бърза като змия Моник бе забила острието в очната му ябълка. Джани изпищя и се хвана за лицето, а измежду пръстите му бликна лепкавия сок на окото му. Сгърчи се до стената, а Моник се наведе над него и му пошепна.
- Сега и другото, Джани! По-добре аз, отколкото те! Това е единствения начин. Няма друг! Знам, че ще успееш, знам, че ще го направиш.
Джани спря да диша и отвори уста като риба на сухо, сякаш се опитваше да повърне душата си, или може би да погълне нейната. Устните им се сляха в едно, а другото му око се спука в горещо ручейче и му донесе мрак.

Събуди се гол върху ледената земя и веднага разбра, че е в Сградата. Стана и опипвайки намери една от стените. Бе тухлена, а една от тухлите стърчеше навън, сякаш някой я бе оставил тук за него. Джани опипа ануса си за да се увери, че картата е още там и извади тухлата от стената.
Бе почувствал чуждото присъствие някъде наблизо, още преди да се събуди. Нещо, дишащо напрегнато, като хищник, дебнещ плячката си, и излъчващо миризмата на мърша пълзеше към него на четири крака. Пълзеше, притаяваше се и после пак пълзеше, дебнейки момента в който да се хвърли към гръкляна му с надеждата да го изгризе и да изпие топлата му кръв.
Джани внимателно повдигна единия си крак, намести с два пръста тухлата пред босото си стъпало и го изстреля право напред, преди още другия да успее да реагира. Разнесе се хрущящ звук на разбита черепна кутия и мозък, разплискан по стената.
Джани отлепи тухлата от лепкавата маса и опипвайки пътя си напред, пое към следващия етаж на Сградата.

ВТОРИ ЕТАЖ НА СГРАДАТА: ВЪЛШЕБСТВО НА КОЛЕЛА
Дедфейс/ Грандайзерн

- Къде си, Моник?
Викът му отекна в слепотата на мрака и заглъхна някъде в далечината пред него. Заслушан в умиращото си ехо Джани потрепери. В него не бе останало нищо човешко. Това бе врясъкат на диво животно, попаднало в капан или заключено в клетка.
“Намирам се на втори етаж!” – каза Джани най-вече на себе си. Преди малко метална платформа го бе издигнала до студен влажен коридор и той пое по него. Бе утолил жаждата си в една локвичка, произхождаща от умерен капчук, чийто произход бе проследил. Надяваше се и скоро да намери нещо за ядене, защото умираше от глад. Бесе опитал да хване един плъх, следвайки тропота на малките му крачета, но той прекалено бързо се бе шмугнал в дупката си и Джани само си удари главата в стената.
Потръпна отново, но този път от болка. Празните очни кухини, в които доскоро се бяха намирали очите му, пулсираха от болка, каквато никога досега не бе изпитвал. Сякаш някой дращеше с нащърбена вилица оголените му очни нерви.
Болката непрекъснато се усилваше и Джани прехапа вътрешната месеста страна на бузата си в старанието си да не й обръща внимание.
Припомни си изгрева на слънцето, галещ Хиперполиса, небостъргачите, от чиито покриви бе наблюдавал неведнъж полета на птиците заедно с Моник.
Изведнъж, точно когато споменът заглъхна, от тъмнината пред него се разнесе задавен кикот, който накара кръвта в жилите му да замръзне. Джани потрепери, забравил за миг изпепеляващата болка, и в съзнанието му нахлуха думите на непознатия, който му беше дал картата:
“Всички етажи са пълни със слепи хора. Задачата им е освен да достигнат догоре да се избиват едни други, срещнеш ли някой от тях и не го ли убиеш ти пускат газ през тръби в стената и си пукваш на място. С всеки етаж копелетата стават все по-силни и по-издържливи. Щото нали се сещаш, че са изперкали до един и са станали кат някви диви зверове.”
„Аз няма да изперкам като другите!” – си бе обещал Джани някъде един етаж по надолу!
Този път кикотът се разнесе по-наблизо. Може би на стотина метра от мястото, на което се намираше, а може би на по-малко. Беше му трудно да прецени, защото заедно със зрението си бе загубил и точна представа за разстоянията. Преди му се беше сторило, че се чува отпред, а сега му се струваше, че идва някъде отдясно и дори отгоре.
Разнесе се детска мелодия, като онази която старците пускат в за да примамват влюбени двойки, да се качат в рикшите им.
- Ти не ме виждаш, Джани, но аз съм клоун на колело! – разнесе се игриво детско гласче, което бе някак адски несериозно, сякаш на границата на избие в див кикот – Имам си и червен нос! Като го натиснеш бибитка!
Сякаш за да докаже твърдението си, нещото, което твърдеше че е клоун извърши движение, което Джани усети по трептенето на въздушните молекули, и се разнесе бибиткане.
- Праща ме Моник! – рече клоунското гласче.
- Моник – изръмжа младежът – Виждаш ли ме Моник!? – Най вероятно съществото което твърдеше, че е клоун на колело, бе робот и Моник го наблюдаваше през очите му! – Дойде да ми се порадваш ли?
- Хахо-хихи! Хахо-хихи! – рече клоунът – Моник ме праща за да ти предложа вълшебство!
- Какво вълшебство!

Джани се завъртя бясно около себе си, но протегнатите му ръце загребаха само въздух.
- Ще получиш предавател! Хахохихи! Хахохихи!
Клоунът на колело се разхили, сякаш току що бе казал най-смешното нещо на света, а после гласът му зави и се деформира като на животно!
- Пипни клоуна за носа. ДАЙ НА КЛОУНА ТОВА, ОТ КОЕТО ИМА НУЖДА! ДАЙ НА КЛОУНА ТОВА, ОТ КОЕТО ИМА НУЖДА! ДАЙ НА КЛОУНА ТОВА, ОТ КОЕТО ИМА НУЖДА!
Джани се протегна и напипа мекичка грапава топка.
- СТИСНИ КЛОУНА ЗА НОСА И ЩЕ ПОЛУЧИШ БЛИЗАЛКА! – изрева клоунът с мечешки глас!
Когато натисна топката, на земята тупна нещо. Джани го взе и го намести в ухото си.
- Добро утро, Джани! – рече Моник.
- Утро ли е!? – попита Джани – нямам представа какво е навън! – тук е тъмно като в рог! Може ли да счупя главата на клоуна ти!?
Тухлата, която междувременно бе наместил на голото си стъпало изхвръкна напред като ракета, но удари само гола стена! Клоунът бе изчезнал!
Джани размаха ръце като обезумал, но от него нямаше и следа. Детската музичка заглъхваше някъде по коридорите.
– Това в ухото ти е приемник, не го сваляй! – рече уж загрижено Моник! – Сега когато вече нямаш карта, това ще бъде единственото ти средство за ориентация. Опитай се да не го овлажняваш!
Джани закрачи напред по коридора.
- Чуваш ли ме, Джани! Ти си умно момче! Убедена съм, че ще издържиш поне до пети етаж! Това са поне още пет дена живот! Няма нищо по ценно от живота, скоро ще си дадеш сметка за това.
Джани се вцепени и се обърна.
- Има ли някой там! Произнесе някак прекалено тържествено.
Отговори му противният, натежал от слюнка кикот на съществото, което се приближаваше тичешком към него в мрака.
“По дяволите! Съвсем забравих, че не съм сам.”
Джани се обърна към шляпащите стъпки, от които вече го деляха не повече от десет метра, разкрачи крака и стисна здраво тухлата. В носа му нахлу зловонната, кисела миризма на немита плът. Човек ли тичаше към него? Обезумял състезател от предишните Игри? Господарите на Хиперполиса пускаха подобни създания да бродят нощем по улиците на града, за да са сигурни, че никой няма да напусне дома си след залез слънце, за да се опита да избяга в Инсомния.
- Знаеш ли български! Стой на страна от мен и няма да ти пръсна мозъка! – Джани направи крачка назад и вдигна тухлата, готов да я запрати с всичка сила по нещото. Ръката му трепереше от напрежение, краката му се подгъваха, от порите на тялото му се лееха реки от пот, но гласът му беше абсолютно спокоен.
- Какво е това Моник-прошепна! – Какво за Бога е това? Не издава звуци на човек…
- Мисля, че е било човек! – рече Моник замислено и някак прекалено хладно – Сега не прилича на човек. Някой си е играл с него! Май е изкормено или нещо от сорта. Част от червата му излизат през устата.В ерекция е доколкото виждам. Едното му око виси на очния си нерв. Тича към теб на четири крака. По мой груби изчисления след около пет секунди ще се срещнете.
- Мммессоо – разнесе се ужасен задавен вой на метър от него! Някой тичайки преглъщаше шумно. – Ддайммммииииммессссоооо...
Джани замахна с тухлата по посока на гласа...
...и падна назад, като удари болезнено главата си в циментовия под.
- Мессооо – виеше от глад непознатият и търкаше възбудения си член в голия корем на Джани, а топлата му слюнка капеше по лицето на зашеметения младеж, който напразно се бореше да се освободи от тежестта на притисналото го към земята туловище. Разнесоха се мляскащи звуци и Джани усети с нарастващ ужас как нещо меко и лигавопрониква в зеещата отворена яма на очната му кухина!
- Махни се от мен! – изпищя той и се замята още по-трескаво. Чу се ръмжене, зъбите на непознатия се впиха в гърдите му и откъснаха парче от плътта.
Джани изкрещя, стовари тухлата върху главата на мъжа и отхвърли настрани внезапно омекналото му тяло.
Ръмженето беше спряло. Младежът остана да лежи няколко секунди, като гълташе жадно въздух и се опитваше да успокои бесния ритъм на сърцето си, после се надигна и седна. Гадеше му се, главата му бучеше, а старите и новите му рани караха мозъка му да се гърчи от пареща болка. Сякаш някой се опитваше да разкъса мозъчната му кора с рибарски куки.
Нямаше сили да ходи, но и не искаше да остава близо до мъртвото туловище.
А наистина ли бе мъртво?
Джани напипа сплъстената от кръв коса на нещото. Удари информативно още няколко пъти с тухлата пукнатия му череп, докато не го разопакова съвсем и разранените му пръсти не потънаха в разкашкания мозък.
- Само сте за снимка и двамата! – разсмя се в ухото му Моник! Никога не съм виждала по-весело нещо! Онзи замалко щеше да те изчука в окото преди да му светиш маслото!
- Като стигна догоре ще ти извия врата Моник! – изсъска Джани – Заклевам се ако ще това да е последното нещо, което ще направя.
Изведнъж го обзе неистов гняв към безжизненото тяло, сякаш това беше Моник.
Напипа една от ръцете на нещото, поднесе я към устните си и отхапа омекналия бицепс. Устата му се напълни с кръв и плът, а празният му стомах изкъркори. Боже, колко гладен беше! Не беше хапвал нито залък от вечерта преди Игрите. Мъртвата плът беше приятно топла, но имаше отвратителен вкус – досущ като сандвич с развалено пилешко.
- Май си много гладен, хубавецо! – рече подигравателно Моник – Да можеше да се видиш отстрани сега!
Джани изтръгна предавателя от ухото си в отговор.
Когато стомахът му се засити достатъчно, пропълзя до тухлената стена, която му служеше за ориентир и извади картата от ануса си. Разгъна мазното парче пергамент и проследи с треперещ пръст линиите, издълбани в хартията. Според картата трябваше да завие при третото разклонение на коридора наляво, после...
“Ами ако картата лъже? Ако онзи старец въобще не беше онзи, за когото се представяше?”
Джани въздъхна. Така или иначе трябваше да тръгне нанякъде, ако не искаше да се вкочани от студ.
Постара се да запамети маршрута, въпреки че очните кухини го боляха повече от всякога (толкова много, че почти не усещаше другите си рани) и му беше трудно да се съсредоточи. Щом реши, че е готов, прибра пергамента и продължи пътя си през дяволския лабиринт. Когато се уморяваше да ходи, пълзеше, докато не изгуби съзнание. После се свестяваше и продължаваше. Напред и все напред. През няколко минути спираше и се ослушваше за стъпките на други Състезатели, но в лабиринта цареше гробна тишина. Веднъж дочу откъм тавана над главата си ужасяващ нечовешки вой, от който кожата му настръхна, но какъвто и да беше звярът, който го издаваше, изглежда се намираше на някой от горните етажи.
Постепенно Джани изгуби представа за времето и минутите започнаха да му се струват часове. Имаше чувството, че се влачи по коридорите цяла вечност, въпреки че едва ли беше изминал повече от три километра. В едно нямаше съмнение – Сградата беше огромна.
Когато най-сетне се добра до последното разклонение и запълзя по коридора, който трябваше да го отведе до изхода от този етаж, зад гърба му се разнесе свиреп кучешки лай и топуркането на множество лапи.
- Слепи ротвайлери! – съобщи Монек! – Извадихме им очите, затова са адски ядосани! Но пък все още си имат перфектно обоняние.
Изнемощял от жажда, умора и загуба на кръв, Джани се изправи с усилие на крака и се втурна с последни сили към края на коридора. Само след няколко крачки се строполи отново на пода. Кучешкият лай зад гърба му се усили. Ако се съдеше по звуците, кучетата бяха пет или шест и щяха да го настигнат след броени секунди. Представи си как се нахвърлят отгоре му с разпенени муцуни и започват да го разкъсват със страховитите си челюсти.
Джани се изправи отново, залитна и се подпря на някаква студена метална повърхност. Желязна врата!
Младежът заопипва трескаво вратата, но нямаше и помен от дръжка.
Бесен лай изпълни въздуха и Джани усети как кръвта му изстива. В този миг треперещите му пръсти напипаха малък кръгъл бутон отстрани на стената и вратата се отвори с тихо бръмчене. Той се хвърли в празно пространство пред себе си с протегнати напред ръце и чу как няколко кучешки челюсти изтракаха на мястото, на което беше стоял допреди секунда. Падна на земята и изохка, защото си натърти таза.
Изведнъж въздухът пред него се нагорещи и го лъхна ужасна топлина. Сякаш някой беше отворил вратата на гигантска пещ. Кучетата заквичаха от болка, после желязната врата се затръшна сама, заглушавайки жалостивите им звуци. Замириса на опърлена козина и изгоряло месо.
- Какво им направихте! – задавено изхриптя Джани!
- Киселина! – това е наказанието за всички, които не си вършат работата! – рече Моник – Тези момчета днес определено не си свършиха работата! Работата им беше да ти хапнат топките!
По лицето на Джани бавно изплува тържествуваща усмивка. Напук на кучката бе достигнал Трети етаж на Сградата.
Някъде около него зазвуча отново клоунския смях, но когато удари срещна за пореден път голата стена. Клоунът отново бе изчезнал.
- Не си готов да хванеш моя клоун, Джани! Все още си само на Трети етаж!
- Колко етажа има общо! Колко Етажа е сградата?
От другата страна на линията се разнесе само статично пращене!

3-ТИ ЕТАЖ НА СГРАДАТА: ГРАДИНАТА НА СЛЕПИТЕ КОТЕШКИ ГЛАВИЧКИ

Джани се събуди в локва кална лепкава вода. От външния свят в Сградата проникваше влага и от тухлените стени се носеше натрапчива миризма на мухъл и още нещо. Някаква остра киселинна миризма, пареща дихателните му канали.
Невидими зли очички го следяха от десетките малки дупчици, които би могъл да обходи с поглед ако не бе сляп.
Не бе точно дишане. Не бе тежкото наситено дишане на слепия звяр, скитащ някъде по горните етажи, проникващо в тоновете бетон и желязо, кънтящо и превръщащо се във все по осезаема заплаха.
Бе по-скоро вдишване. Малки учестени откъслеци поемане на въздух от малки любопитни телца, тук-там тихо цвъртене.
Едва повдигна вдървената си ръка и се опита да раздвижи пръстите си. Тя изпука и кръвта му напои изсушените й артерии. Някъде отдолу пенисът му отново бе еректирал.
Едно от любопитните плъхчета леко захапа кожичката около главичката и търти да бяга.
Бе чувал, че плъховете чакат малките деца за да заспят, за да отгризнат малките им нослета и да заситят глада си с възглавките на малките им ушета.
Спомни си за онази зловеща нощ в която Хората, които излизаха от тайниците в стените, отнесоха баща му, оставяйки го с ужасите, които се таяха в голямата старинна библиотека в стаята.
Това не бе просто библиотека. За баща му бе спомен за нещо отдавна отминало и забравено. Повечето книги се разпадаха на прах в ръцете му, а от малкото, които бяха останали Джани се бе научил да чете, да разпознава различните видове животни. Мечка, тигър, котка, куче, плъх… Плъх! Плъховете са опасни за новородени. Пренасят мръсотии и зараза…
Същата вечер, когато хората от стените отнесоха баща му, Джани, тогава на 8, остана с очичките в мрачната старинна библиотека. Малки ярки чифтове очички, зейнали в мрака, подканящи го по скоро да заспи, за да се налапат с меките му части.
„Хей, малкия! Татко го няма вече да те пази, а! Ония Черните не си поплюват! Ще му разнесат червата из целия Мегаполис, а ти оставаш тук с нас. Тази вечер хууубавичко ще се повеселим. Ще си направим кашичка от малките ти очички, а от пръстчетата ти ще си спретнем чудесни наденички. Църрр-Църррр…”
По някое време 8-годишния Джани започна да се унася. Тъмнината се сгъстяваше, но жълтите очички в сенките в библиотеката блестяха все така ярко. Тръпнещи в очакване.
Постепенно малкият Джани се унасяше. Стаята се превръщаше в мъгла, осеяна с малки зли огнени връхчета на карфици. Всеки път, когато отвореше очи, огънчетата се озоваваха все по-близко.
Искаше да избяга, да побегне из безкрайните лабиринтовидни коридори на Убежищата, но заловяха ли го Хората, които излизаха от Стените, щяха да му направят много по-лоши неща от това, да му отгризнат носа.
Малкият Джани с усилие отвори очи. Клепачите му бяха натежали като бурканчета с мед. Светът бе станал още по размазан. Някъде черните символи в книгата, която по-късно се бе разпаднала на прах в ръцете му, казваха, че плъховете упояват малките бебенца с първото захапване. После заспиваш и…
И…?
Сега за пръв път ги видя. Когато татко бе тук, да го пази, никога не се бяха осмелявали да излизат наяве. Сега бяха запълнили стаята с косматите си телца, гледаха го с малките си жълти очички и го чакаха да заспи.
Бяха десетки, не… Стотици…
Фамилии и фракции от плъхове, които просто седяха на задните си лапички и го наблюдаваха. И всеки път, когато мигнеше, те някакси се телепортираха все по-близо.
Нещо му подсказваше, че няма да се задоволят просто с нослето му. Щяха да го изгризкат целия с кокалчетата.
Опита се да се оттласне по-навътре в сенките на ъгъла, но напипа само още космати телца. Едно от по-малките плъхчета закачливо го захапа за пръстчето.
Малкият Джани почти не усети болка. Въпреки, че от пръстчето му рукна ручейче черна кръв. Сякаш бе упоен. Искаше просто да се отпусне и да заспи. Да забрави за малките нахални плъхчета, изпълнили стаята и просто да заспи.
Клепачите му отново натежаха.
Когато отново отвори очи, се озова очи в очи с плъхчетата. Бяха накацали по цялото му тяло. Джани се опита да се надигне, но тялото му отказа да се помръдне под тежестта на десетките плъхове, покатерили се отгоре му.
Какво го бе спасило тогава?
Джани не помнеше.
Моник се обади в Хиперсферата му:
- По-добре тръгвай, Джани! На този етаж са имплантирани душове, които впръскват киселина на всеки два часа. А ти преспа повече от половината, така че имаш около 59 минути да достигнеш следващото ниво.
Джани стисна зъби, но болката от прехапаното връхче на езика му бе нищо в сравнение с болката от това да чуе отново гласа й.
Спомни си за онова последно утро, което прекараха заедно на ръба на Сградата. За пурпурночервените ириси слънчево зарево, които се подаваха по спиралата на бетонните улеи, за начина по които гонеше капките роса в косата й.
- Нали знаеш, че когато стигна върха, първото нещо което ще направя е да те хвърля отгоре?
- Слушай ме, Джани! Има система за това, което се случва с теб. Система, включваща и теб и мен, и това което стана между нас. Но сега не му е времето. – Гласчето й потрепери за миг, но Джани не можа да прецени дали е поредното театралничене или действително по него пробяга емоция – Трябва да станеш. Не после. Не след пет минути. Веднага. Киселинните душове не са шега. – Пауза, след което гласът й се превърна в шепот. - Виждала съм какво става с човек, когато се включат.
- Обзалагам се, че ти е харесало да гледаш това, малка кучко! Сигурно си се изпразнила от кеф. – изръмжа Джани и се изправи болезнено. Пръстите му напипаха тухлата полегнала в близост.
- Ще се направя, че не съм чула това. – Гласът й отново бе станал леден. – В края на коридора пред теб има разклонение. Тръгни вляво. Избереш ли друга посока, ще задействаш киселинните душове.
Вляво стените се разширяват и образуват нещо като долина. В стените й има…
- Какво има в стените, Моник?
- Котешки главички! Слепи котешки главички. Главичките образуват фракции. Геометрични фигури. От подредбата им можеш да извлечеш формула, с която да изчислиш пътя си. Натисниш ли правилните главички, ще се отвори нов коридор. Там те очаква ново препятствие. Преодолееш ли го ще получиш достъп до следващия етаж!

1 коментар: