вторник, 8 юни 2010 г.

ТЕАТЪР НА МЕЧТИТЕ

ТЕАТЪР НА МЕЧТИТЕ



Не зная защо продължавам да се връщам там.Театърът на мечтите е мястото,където се събират всички нещастни отритнати чада на цивилизацията-обикновените бачкатори,безнадеждните мечтатели или просто лудите.Това е мястото,където бездарни смешници се опитват да те развеселят,отхвърлени любовници оплакват съдбата си,пияндета на градус бърборят несвързано.Тук няма да видиш преуспели бизнесмени или търговци,постоянните посетители на театъра на мечтите са белязани от един общ белег-те всички са изгубили жестокия покер с живота,а оттам нататък реката тече надолу.
А аз продължавам да ходя там.Животът ми също е една кална локва,от която уморените кучета лочат вода.
Хайде,не се стеснявай и влез.Театърът на мечтите представлява слабо осветено помещение,в промеждутъците между представленията огласяно от тиха джаз музика.Меланхолията,която навява,е толкова осезаема,че можеш да запалиш клечка кибрит в нея.Кой знае защо тук винаги е пълно с народ.
Масите са пръснати като гъби,странично е бара,а в далечния край на,хайде да я наречем залата,се намират платформата с оркестъра и заветната трибуна.Трибуната се издига две стъпала над земята и е осветена точно толкова,колкото фигурата на говорещия на микрофона смътно да излиза от определението "сянка".Светлината е нежна и крехка,сякаш с последни сили осветява завесата,образувайки полусфера,контрастираща със заобикалящата я тъмнина.Когато завесата се разтвори,под милостта на полусферата ще се окажат поредната жертва и нейния добър приятел-стария микрофон.
Стария микрофон е най-осезаемото и същевременно най-интимното присъствие в театъра на мечтите.Той често остава скрит зад завесата,но всички знаят,че е там,че търпеливо чака следващия нещастник,от който ще смуче трепетлив,изтерзан глас.
Но въпреки жестоката си природа микрофонът,както вече споменах,е най-добрият приятел на всеки тук.О да,той ще се възползва от теб,ще се нахрани с дъха ти,но едновременно с това той нежно,по майчински ще те изслуша,ще те разбере и ще пострада или помечтае заедно с теб.Той ще свали част от тежкия товар върху плещите ти,а накрая,когато всичко свърши,мисълта за него ще склопи уморените ти клепачи и сънят ти ще е по-лек.
Уж се пазиш от него,бранейки достойнството си,но всъщност се боиш.Погледът ти все клони към онази най-добре осветена част на театъра,а сърцето ти забързва своя ход.Необозримото присъствие на микрофона пулсира пред очите ти,а по-тихите му от тишината вопли трептят в ушите ти,подканвайки.
Да,ти имаш нужда от него.Само още веднъж-за последно,после никога вече.Успокояваш се с тази мисъл ти за сетен път попадаш под властта му,забравяйки,че всеки пореден път от многото си се утешавал с все същите думи.
Отдаваш му се.Той е твоето семейство.Той е твоята мила мама,която ще избърше сълзите си и нежно ще те притисне в меките си гърди,той е твоят строг тате,който ще изслуша оправданията ти,а после правдиво ще те накаже,той е твоето малко братче,на което ще прочетеш приказка за лека нощ за да га предпазиш от чудовището в гардероба.И най сетне той е приятелят,на който би доверил всичко,и същевременно твоята любовница,в чиято страст ще изгориш най-ярко,а после ще се разсипеш на пепел.
Нощта се е просмукала в самата материя на театъра на мечтите,а цигареният дим е толкова плътен,че трябва да се бориш с него за да стигнеш до своята маса.Мрак и мъгла се сливат в едно тъжно цяло,често разкъсвано от самотни звезди-несигурната в съществуванието си светлина,лъхаща сякаш из самите маси,осветява лицата и тихите разговори на присъстващите.
Ето там на онази маса са се наредили като бездомници над казан членовете на обществото на търсачите на любовта,както сами се наричат.Самото им присъствие лъха на ирония.
Един от тях е облечен гротескно-шарени торбести дреехи,някакво обемно подобие на шапка,увенчано с раздърпано перо.Може би се вживява в ролята на Хамлет,защото държи изкуствен череп.Странното при черепа е,че около зъбите е омацан с червило,без съмнение символистично,но смисъла ми убягва.Друг стиска в треперещите си ръце роза,поглъща я с поглед.Останалите на масата гледат зареяно в пространството или просто дремят.
По нататък,на друга маса,се намира обществото на уморените поети.В разплутите си и скучновати излияния те често говорят за това,колко са нещастни,понеже никой не иска да публикува стиховете им,как света се е развратил дотам,че не дава пукната пара за истински ценностното,как същия този свят поради същата тази причина е поел пътя към неминуемата си гибел.Според думите им в знак на протест те са се отказали да пишат повече,лишавайки по този начин човечеството от творчеството си.Неминуемо това подбужда у мен въпроса,какво правят уморените поети след като не пишат стихове.
На друга маса седи прегърбена жена.Лицето и е бледо,има торбички под очите.Самите очи обхождат помещението.
Пред нея има полуопразнена чаша уиски.В уискито плува някаква буболечка,която помръдва с крачета.Когато жената надигне отново чашата,и студената горчива течност потече надолу по горещото й гърло,буболечката ще бъде погълната заедно с питието.По време на шеметното й спускане надолу крачетата й все така ще мърдат...
Разбира се от мястото,където съм седнал,не мога да видя никаква буболечка,но си представям,че има такава.Аз по принцип съм човек с много фантазия.Имам толкова много фантазия,че мога да нахраня всички гладни деца на театъра,но никога не го правя.В театъра на мечтите лъжите са преоблечени подигравки.
Всъщност никога не съм казвал нищо.Предпочитам да слушам.Това ми доставя някаква особена мазохистична радост,която сам не мога да разбера.Историите на театъра са винаги тъжни,винаги смешни до болка и болезнени до сълзи,действат ми винаги поттискащо.Обаче продължавам да се връщам.
Няколко минути се търкулват по крачола ми и издрънчават на земята.Оркестърът замлъква.Завесата се разтваря и маймуноподобното човече в черен фрак обявявя поредното изпълнение.За мое съжаление това е един от търсачите.Онзи с розата.Ще изследва,разбира се,отново тайните на любовта.
Той дълго говори за красотата на своята роза,гали я,притиска я в обятията си,накрая я изяжда.
Аз отпивам от уискито си.Следва Джазпауза,а след това стария микрофон ще приветства следващия поруган от живота актьор.
Следващата тема отново е любов.Джамел-простичко съобщава маймуноподобното човече и изчезва.
Джамел е много мургав,сигурно с арабски произход,млад мъж,според изпитото небръснато лице-преждевременно състарен.Облечен е небрежно,напомня скитник.Тъжните му очи са очи на мечтател.
Тази порода е рядка в днешно време.Има,разбира се,лъжемечтатели,но те са по-скоро безделници.Този там е истински или поне на мен така ми се струва.
Може би е пиян,може би лъже.Може би преувеличава.А може би говори самата истина.Но историята е прекрасна.Тя е един от онези сънища,които се явяват така рядко,но ти показват и те карат да изпиташ неща,които после цял живот няма да забравиш.
Приказката започва преди много много години.Имало едно време едно малко момченце на име Джамел.Веднъж на брега на океана,изхвърлена от вълните,то намерило бутилка.А в бутилката имало бележка.А на бележката пишело:"Аз съм Лайла.Аз съм едно малко и много болно момиченце.Който намери това писмо ще бъде моята първа и единствена любов."
По адреса в бележката малкото момченце намерило момиченцето и оттогава станали неразделни.Много скоро Лайла се превърнала в прекрасна девойка и Джамел се влюбил в нея.
Любовта им била толкова силна,че смъртта не могла да я победи.Когато коварната болест покосила девойката,Джамел затворил духа й в бутилката.Насън Лайла му била казала,че ако й намери тяло,тя ще живее в него.
Оттогава Джамел търсел по света.Не се надявал да намери жена,приличаща изцяло на Лайла,но бил твърдо решен да търси елементите-части от физическата й красота.
Бил намерил девойка с нейната усмивка,но тя не се съгласила.Той не я винял.Лесно ли е да делиш тяло с някой друг,да се смееш с неговия смях,да плачеш с неговите сълзи...Да изпитваш неговата любов.
Джамел не се отказал.Нямало да се откаже до смъртта си.Продължавал да търси,а нощем,в сънищата му,Лайла идвала при него и те отново били заедно.
Кой идва нощем,най прекрасна?
Кой?
Кой ме буди в късна доба и моето име шепти и моя разум замъглява.Кой ме докосва нежно,но само толкова,хвърля ме в екстаз.А после ме оставя сам,като уплашено животно,що не осъзнава своя собствен страх.
Аз бих умрял във твоите прегръдки,Лайла,но не-поробено е тялото-да търся,вечно да зова,да тръпна всеки миг,
душата ми загуби лик,
а миналото ми отнесе вятъра.

Животът носи твойто име,Лайла.
Животът има твоето лице.
И Лайла е животът,без Лайла има само смърт в смъртта.

Да търся,вечно да зова...
И хората глупец да ме наричат
и да се смеят на глупеца...
Че Лайла дава нищичко и всичко,
прашни пътища,копнеж,тъга...

Аз така ще си умра,
Коя Лайла,коя би се дала,
-Дете,ти можеш ли да плачеш...
със нейните сълзи...


Джамел се стопява в мрака.След джазпаузата маймуноподобното човече в черен фрак отново се появява.-Вентрилоквистът-обявява.
Затварям очи,а когато отново ги отварям на стол в кръга от светлина седи нисичък мъж с възголемичък нос,наивният му виолетов костюм е проява на лош вкус.На коляното му седи една от онези дървени кукли с ококорени очи,които говорят на децата с устни,задвижвани от ръката на вентрилоквиста.
-Здравейте,аз съм господин Смешко.-съобщава човекът;гласът му трепери-А това е моят приятел Веселушко.Кажи "Здравейте!",Веселушко!
-Здравейте,приятели!",изръмжава куклата,обаче всички видяха устните на вентрилоквиста и в тяхното движение прозира неспособността.Вентрилоквистът помахва на аудиторията с ръката на куклата;капчица пот се стича по скулата му.
-Как си днес,Веселушко?
-Добре-изграчва весело куклата.
-И аз съм добре,а това е чудесно.Ще разкажем ли на милите хора една история,Веселушко?
-Еби се в гъза!
Шепота сред публиката и дори тихото жужене на вентилатора секват в този миг;всички погледи са отправени към сцената.
Лицето на вентрилоквиста се е сгърчило в агония.С върховно усилие той отваря устасякаш отлепя устните си една от друга.
-Ве-ссс-е-еллл...
-Хайде да им разкажем приказката за некадърното копеле!
-Как....?
-Приказката за вентрилоквиста дето не можел да намери оная си работа,камо ли да говори с корема си.-изкрещява куклата.Вентрилоквистът се свива болезнено като ударен в корема.Сега вече той явно крещи с гласа на куклата,от очите му се стичат сълзи.
-Омръзна ми да ме използваш,педал неден.
Омръзна ми,майната ти.
Боже Господи,толкова си нещастен,че сам не го съзнаваш
-Не!
-Да.През целия си живот си бил такъв.Такъв си се родил и такъв ще си останеш.Мислиш си,че забавляваш някого ли-не.Те всички ти се смеят."Ха-ха-ха,вижте дребното човече с големия нос.Та той дори не може да говори с корема си."
-Не!-изплаква със собствения си глас вентрилоквистът,свличайки се от стола.
-Нещастник,нещастник...-крещи куклата.
-Не,не...-на земята вентрилоквистът се раздира от ридания.
-Нещастник,нещастник,нещастник...-пее куклата.
-Не съм,не съъм...
-Нещастник,нещастник,нещастник,нещастникнещастникнещастникнещастникнеща...


Когато завесата отново се разтваря на стола седи старец.Той казва,че има да сподели нещо много важно,и това са двете кодови думи,които му осигуряват вниманието на публиката.
-Аз понякога летя-казва простичко.-Сънувам,че съм се качил някъде нависоко,после скачам.И съм лек като перце-вятърът ме понася като птичка.
След това старецът изпада сякаш в своя собствен свят.Разказва за земите,които е видял,за това,как се надпреварва с птиците и прегръща небосвода,как се рее...по-свободен от свободата...
Аз също съм имал подобни сънища.Толкова е хубаво да летя безгрижен,някой е откраднал грижите.
Старецът привършва.Завесата се спуска,но аз успявам да видя инвалидната количка,която идва да го прибере.


Навън в нощта дъждът вали обилно и може би докато се прибера ще успее да измие сивите петна в мен.Уморен съм и трябва да поспя.Тая надеждата,че нощта все още може да ми прощава.
В една локва лежи захвърлена куклата.Вземам я.
"Ти всъщност не се казваш Веселушко,нали?"
Продължавам нататък.Обувките ми монотонно пришляпват в локвите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар