вторник, 8 юни 2010 г.

ЧЕРНА ПЛАНЕТА

ЧЕРНА ПЛАНЕТА

Горите зашумоляха и листните им корони ни помахаха в отговор. Намалих на около 50 и се обърнах назад, подпрял лакът на облегалката. Ани спеше, спокойно засмукала сламката на сладоледения си шейк. Бе облечена с червеното костюмче, което й бяхме подарили за 8-мия си рожден ден. Ангелското й личице бе грейнало в усмивка. Тони се бе отпуснал на рамото й, бузките му се издуваха като платната на малка регата, понесена от спокойни ветрове.
От лявата ми жена ми Кейт изследваше с лъскавия си бинокъл малките гризачи, накацали по дърветата, някои от тях понесли желъди, малки като копчета, други ни наблюдаваха, ококорени, заловени за основата на някое клонче или листо.
- Не е ли странно? Тия зверчета ме зяпат. Нямаш ли чувството, че ни зяпат, Пол?
- Мислех, че красивите жени са свикнали да ги зяпат! – подсмихнах се. – Периферното ми зрение не можеше да се отлепи от апетитната цепка между нежните й гърди, която подканваше да бъде завършена изследвана с език.
Помня, как искряха очите й, когато още бяхме колежанчета, и се криехме в тоалетните, да пушим трева, заключвахме се в някоя кабинка и го правихме на тоалетната чиния. В една от тези лирични паузи си бях наумил, че Господ ни е създал с единствената цел да направим най жестокото чукане в историята, на седмия ден да получим едновременно инфаркт, а още седем дена по-късно да възкръснем, и да се изчукаме отново.
С годинките част от страстта, която я движеше тогава бе изчезнала, бе изчезнал и блясъкът в очите й, но за негова сметка се появили тънки като фибри бръчици под очите й, а връхчетата на косите й бяха посивели.
Въпреки това все още бе красива.
Гумите на Ландроувъра вдигаха гъсти облаци прах, които закриваха като плътна завеса пътя, отразен в страничното стъкло. Напред дърветата скоро щяха да се разредят и открият тревистата долина, в която лежеше Жеравна, заобиколена от разпръснати тук-таме плантации вакли овце и черешови дървета.
Жеравна е градът на моето детство-като малък нашите ме пращаха тук с баба за през лятото. Любимото ми занимание бе да катеря черешовите дървета и да пълня като хамстерче бузите си догоре с тлъстите сочни плодове, червени като раните, които се разтваряха в коленете ми, когато се появеше стопанинът на двора и аз тупвах от дървото на земята.
Жеравна е едно от най-красивите малки градчета в българския Балкан. Въздухът е толкова свеж, че гали дробовете, жените са толкова красиви, че раждат нощни фантазии. Малки вити каменни улички изчукан калдаръм, опасани от двете страни с малки бели къщички от бял камък, водят към малък площад. Площадът има старинна чешма, а зад масивната сграда на кметството се открива величествена дъбова гора.
Едно време хайдутите са се събирали на площада, пушкали са във въздуха и са набивали на заострени колове главите на тираните. На този площад, наречен Средоряка, са бесени хора. Според учебниците на Средоряка се е ляла кръвта на масови кланета и пепелта на обгорени деца, превърнали се в живи факли на излизане от опожарените си домове.
Гората разтвори обятията си откри малкото градче, обвито в черешова радост, белите му стени сега бяха боядисани в матово, под нежното було на вечерта. Тук там по къщичките светеха малки очи-прозорци, а от комините се виеха кълбовидни торнадота дим, навяващ мисли за топли камини и пухкави погачи.
- Никога не съм била тук! – рече Кейт. – Ти кога за последен път си бил тук?
- Преди 16 години. Можеш ли да повярваш? Шестнадесет години - Натъртих на последните две думи. – А имам чувството, че всичко ще си е същото. Всичко до последната пирамида.
- Със сигурност повечето от хората, които си спомняш – отбеляза Кейт като че ли повече на себе си – или са отдавна в гроба или са остаряли дотолкова, че няма да ги познаеш.
Аз бях избрал, къде да прекараме почивката. Не й бях казал това, но този град се явяваше в сънищата ми. Девойка с нежни длани пълзеше из стаята, галеше ме и викаше, аз излизах на верандата и се озовавах на границата с Жеравненския лес. Тънкия й глас се виеше сред дебелите стволове на нощната гора, а аз неизменно го последвах. Силуетът й, пълен с течна жарава, се превръщаше в сянка и се отдалечаваше все повече и повече, колкото и да бързах да го настигна, а накрая се озовавах сред абсолютен мрак.
На никой не бях разказал за този сън. Дори на жена си.
- Ейййй! Видя ли това!? – възкликна Кейт.
Понякога като се развълнуваше, очите й разширяваха като на малко дете, а сочните й устни се издаваха напред.
Огромна грамада камъни се издигаше на кръстопътя. Камъните от които бе изградена бяха почернели и проядени от лишеи с времето, превръщаха я в някакъв уродлив каменен изверг, застинал самотно насред пътя.
- Знаеш ли какво е това?
- Не! Спри ще го снимам!
Задържах ръката й, бръкнала наполовина в дамската й чантичка.
- Не го снимай!
- Защо?
- Защото аз ти казвам. Просто не го снимай.
Настана една от онези леко сконфузени паузи, в който Кейт изпитателно очакваше да обясня нещо, на което не можех да дам обяснение, като например, къде е изчезнал Телешкия салам.
- Това е прокълнато място! Някой е бил прокълнат тук.
- Прокълнат! – Очите й отново заблестяха, все едно бе открила, че е героиня на детска приказка. - Какво става като те прокълнат?
- Всеки, който мине оттук мята камък и изрича името на прокълнатия. Така с времето се трупа грамада…
- И? Какво става после…
- Еми просто си се трупа! – замислих се. - А да! Не е хубаво да идваш тук в полунощ…
- Защо?
- Ами според приказките, които са ми разказвали като дете, в полунощ на грамада се събират дяволи. Ако някое дете се загуби и дойде тук в полунощ, дяволите отнасят душата му. Ако дойде възрастен го изяждат.
Като малък тоя кръстопът ми е изкарвал ангелите. Без значение, колко ми се играеше, след 23.00 не припарвах насам. Оттогава грамадата сякаш бе пораснала.
- Чакай! Чакай! Искаш да кажеш, че грамадата я е имало още тогава.
- О, това нещо е много старо, повярвай ми…
- Дяволчета! – размърда се малката Ани в съня си. – Имам дяволче на главичката.
- Нямаш дяволче на главичката, миличко! Сънувала си! – Кейт се пресегна и погали малката ми принцеса и едновременно ме стрелна с един от онези погледи, които обикновено ме караха да се чувствам като сериен убиец, току що заклал всичките представители на детски хор „Камбанка”. – Видя ли какво направи, уплаши я с приказките си!
- Ти ме попита. – вдигнах рамене.
Чак сега забелязах, че Кейт трепери. Неусетно се бе стъмнило, а грамадата се извисяваше черна, мълчалива и някак застрашителна.
- Карай напред, Пол! Побиват ме тръпки от това място. Не искам да замръкваме тук.
Мен също ме втрисаше от самотния монолит и побързах да дам газ. Много скоро иззад едно възвишение се показа табелката с надпис Жеравна. Някой хитрец бе добавил с червен шпрей под надписа две думи:

ЖЛЕЗИТЕ МИ

Около нас плуваха величествените възвишения на Стара планина. Като дете, наблюдавайки ги през прозорците на татковия джип, ги мислех за гърбовете на огромни заспали зверове, готови всеки момент да се изправят и да поемат нанякъде.

Вече беше 23.00 когато открихме механа „Трите Петлета”, в която имахме резервация. Сивите и черните бабички накацали като врани около старинната чешма, от която се виеше сребриста струя вода, видима дори в полуздрача, бяха така любезни да ни упътят с беззъбите си усти, които сигурно помнеха и клетви и проклятия от отдавна забравени времена.
Докато се отдалечавахме, подскачайки с джипа от паве на паве по каменната пътека, една от бабичките се изправи делово и ни показа среден пръст. Аз весело подадох ръка през стъклото и бавно изпружих своя.
„Трите петлета” беше уютна постройка от дялан камък, над чийто дървен портал делово потракваше букова табелка, върху която бяха издялани две петлета, кръстосали вратлета като шпаги. Третото петле беше ветропоказател, според който вятърът брулеше от север.
Зад оградата, странично на страноприемницата брулеше малка ручейче, издълбана в речен бряг. На миниатюрно водно колело бяха разтегнати за щавене дебели ангорски кожи.
- Скъпа, вземи Тони! Аз ще взема Ани.
Нарамих чантите на едното си рамо, гушнах заспалата дълбоко Ани с другата ръка, тя отпусна топлата си бузка върху шийните ми прешлени.
Посрещна ни топла камина, в която пращеше добре обслужван огън на дървени въглени. Стопанинът на дома, облегнал се зад масивния, добре полиран дървен тезгях се представи като бай Ставри. Някъде в далечината мързеливо мъркаше котак.

Сложихме децата да легнат в малка стаичка, в която се носеше миризмата на грижливо поддържано дърво и уют. Те се гушнаха едно в друго и се унесоха като котенца.
- Дяволче – прошепна Ани в съня си.
Целунах я нежно и затворих вратата.
С жена обитавахме съседната стая, снабдена с голяма розова спалня с пухкави завивки. Разтоварихме багажа и се отправихме към приемната. Настанихме се на отделна маса. Беше полупразно, а най близкия човек беше русоляв швед, явно току що пристигнал, който стискаше сноуборда си, явно приготвен за далечните заснежени върхове на Рила. Русите връхчета на брадата му в съчетание с жадните му, вперени в огъня очи му придаваха авантюристичен вид.
- Шпрехен зи дойч?
- Я, айн Бисхен! – потвърдих аз.
Шведът се оплака, че тук почти никой не знаел английски и бе изключително щастлив от нашата среща. Потвърди, че действително се е отправил към заснежените върхове на Рила, където го чакаха приятелите му. Бил се разделил с тях, защото в сайт за запознанства се бил запознал с красива мацка от Жеравна. Тя обаче не била на автобусната гара, когато пристигнал по-рано днес.
Шведът щял да остане тук още ден-два - да се поразходи из града и да си купи от прословутото розово масло, което тук се продавало в малки бъчонки с човешки облик, а след това да продължи към млечните повърхности на Рила.
Когато с Кейт останахме насаме, хапнахме Македонска наденица на жар в компанията на пращящия огън и местната фолк звезда бай Мецан, който, въоръжен с малка мандолина, изпълняваше Добруджански фолклорни хитове. Пееше за загубената си любов и за безкрайни полета и долини, окичени с рози, червени като кръвта на българските юнаци.
Когато й давах романтика, в очите на Кейт се връщаха искрите. Това бяха едни от малкото моменти, в които осъзнавах, че все още я обичам истински. Очите й са ключът към един до болка познат свят, в който бродех през последните 15 години. Всяка най малка емоция, всеки оттенък на чувство, се отразяваше вътре. потъмняващи
Прибрахме се в стаята и тупнахме в постелята. Намазах я отгоре до долу с алое. Тя заблестя и стана хлъзгава, като русалка, изплувала от пяната на морска вълна. Точно заради пламъчетата в очите й, които отразяваха огъня в камината, членът ми се изпружи и с мек блясък потъна в топлия й хранопровод.
Обладах я изпървом грубо, влизайки изведнъж, разко. Забавих движенията си и прониквах меко и нежно, целувайки едновременно с това връхчетата на синкавите й в нощта зърна и долчинките в основата на нежното й вратле. Наблюдавах танца на тялото й, което се гърчеше като змия, опитвайки се уж да се изплъзне от хватката ми, но всъщност приканвайки ме, притегляйки ме в недрата си с леки откъслечни тласъци на петите, заковани в задните ми части.
Когато я любя имам чувството, че съм задействал нещо. Някакъв механизъм, който отключва скрити врати и насочва телесните ми еквиваленти в паралелни измерения да ги отворят и да преминат през тях.
Най после се отпуснах и заспах в локвите на собствената си пот. Тя се гушна в мен и като че ли замърка, но пет минути по-късно се обърна на другата страна и се сгърчи като зародиш в плацентата си.

Сънувах жената, която преследвах сред дърветата. Тя отново ме погали с дланите на вятъра и хукна между дърветата. Аз я последвах. Колкото по-навътре в леса навлизах, толкова по тъмно ставаше и скоро достигнах места и поляни, до които далечните светлини на градчето не можеха да достигнат.
- Ти самодива ли си?
Тя само се засмя и изчезна от тялото й остана само смеха, добил облик на сянка, криеща се зад дърветата.
Спрях се и разтърках очи. Сянка, леко размита по краищата и изкована от абсолютен мрак, ме наблюдаваше иззад ствола на едно дърво. В нея вече не бе останало нищо от предната девича невинност и игривост, която ме бе подмамила в гората.
Сянката ме гледаше със зли черни очи, които излъчваха единствено злоба. Злобата бе толкова осезаема, че потреперих и се събудих.
Посегнах за топлата постеля, но загребах единствено студен тръпчив вятър. Бавно на портала на мозъчната ми кора почука идеята, че наистина съм в гората.
Не съм сонмамбулствал от малък. Всъщност изобщо не съм предполагал, че завръщайки се тук, това ще ми се случи отново.
Обърнах се стреснато и в далечината съзрях бледите огънчета на „Трите Петлета”! Божичко, ако само се бях събудил минутка по-късно, нямаше да намеря пътя за обратно и щях да се загубя във вековния Старопланински лес. Много хора са се залутвали тук и никога не са се завръщали.
Загърнах се в пижамата и треперейки от брулещите усилия на студения нощен вятър тръгнах към светлината. Сухи съчки пращяха под меките ми голи ходила, трънчета се забиваха болезнено в тях, а влажна лепкава кал проникваше между пръстите ми.
Не се обърнах, да видя, дали сянката от съня ми, все още се притаява зад дърветата, наблюдавайки ме със злобните си очи. Беше ме страх, че точно като мен, е излязла от съня ми и е там, зла и тръпнеща в очакване.

На следващия ден слънцето бе обагрило триъгълните, изградени от червени като руменина керемиди на сгушените в себе си къщурки. На площада бе празник. Росата явно не бе събудила само вкусните Печурки, които раждаше района, но и малки китни шарени павилиони. В тях усмихнати мустакати чичковци и едрогърди румени жени в народни носии, пристегнати с гайтани, продаваха лъскави стоманени брадви и топори, медени грънци, глинени съдове, малки ритуални човечета, наречени Петърчо - служещи за предпазване от злите сили, тлъсти буркани пълни с наситено жълт като жълтък пчелен мед, който усмихнатите гърдести продавачки описваха като орална амброзия, дребни глинени сувенири, заели формите на различни горски животни и духове, чесън, метални грънци, звънящи приканващо като женски глас, на полъха на вятъра, остри ловджийски ками, червено-бели мартеници за баба Марта, които младите окичват на ревера и посрещат с тях пролетта…
- Аааа! Захарно петле! Захарно петле! – малката Ани ме задърпа за ръката, сочейки с малкото си пръстче сергията, окичена с захарен памук и кървавочервени захарни петлета, в различни големини. – Тате, купи ми захарно петле!
- Искай от майка си! В нея са парите.
- Ох, май съм забравила кеша в другата чанта. Кредитни карти приемате ли? – усмихна се Кейт на бабичката зад щанда.
- Не! – поклати глава бабичката и се ухили с беззъбата си усмивка – Най-близката банка е в Котел! Обачи за туй хубаву момичи едно захарно питленце безплатно!
Старицата навря захарното петле в личицето на Ани и се ухили някак адски зловещо с празната си устна кухина. Ани затърка малките си юмручета в очичките си и се разрева.
- Извинявайте! – каза извинително Кейт – Много е притеснителна. Пол? Ще трябва да се върнем, да си взема… Пол?
Гласът й идваше някак отдалеч, защото отнякъде се бяха появили кукери. Те ме бяха наобиколили, танцуваха, биеха дрънците си, удряха тъпаните си и клатеха сопи, обсипани с ошав и малки звънчета. Всички до един бяха облечени в ангорски кожи, а демонските им маските, окичени с рога или перушина се хилеха зловещо. Като по сигнал кукерите, ръмжейки и дрънчейки се смесиха с тълпата.
Бях се залутал, а шумната приказлива тълпа, след всяка моя стъпка, ми откриваше ново лице. Лица, непознати и чудно интересни, лицата на едно никому неизвестно приказно градче, сгушено в най отдалечения край на света.
Тогава я видях.
Първо видях очите. Черни и уверени, вперени в мен, издаващи нежността и грацията и едновременно с това подсказващи за непорочност и буен нрав, подхождащ само на коренячките Загорчанки. Нежните сочни устни, извити като сребристите гайтани на младите невести в Добруджанския край. Пурпурночервената къса коса, разтворена като завеса, за да открие нежното бяло кукленско лице. Аромата на гъст черен мед, който излъчваха чистите й пори и ме заплениха като песен.
Тя дойде и си отиде като полъх. Която и да беше. Както и да й беше името.
Просто едно неземно красиво лице, което се бе появило и изчезнало в едно малко градче, в което не бях стъпвал от 16 години, и в което щях да пребивавам още два дни от живота си.
Обърнах се, за да я повикам, но тя вече бе изчезнала сред тълпата.

В ранния следобед отпивахме билков чай от малки чашки с карамелен цвят в една кръчма, чийто маси и столове бяха разположени право насред пълноводната бистра река, в която си играеха малки полови лъжички, и се припичахме на слънце. И аз и жена ми придържахме по едно от децата, за да не цопне във водата. По някое време зазвъня камбана. Гласът й се разнесе и прескочи зелените баири, обрасли с гъсти гори, ехото го върна, за да прескочи и баирите от другата страна. Камбаната зовеше.
Забързани монахини, в стройна редица, наредени като пингвини една след друга изчезнаха зад манастирската порта, която се хлопна зад тях. От някъде долетя звън на дрънци.
Овчарят на съседната поля се поспря, подпря се на ваклата овца в близост и се загледа в нас.

Кейт изгаряше от нетърпение да разгледа манастира и бързаше напред, помъкнала децата след себе си. На прага на дървената двукрила порта, възрастна монахиня събираше „божи” данък, по две евро на човек, за деца по едно.
- Ей гусине!
Обърнах се.
Възрастен чиляк, загорял от слънцето се подпираше на сопата си и ми се хилеше дружелюбно! Гъсти мрежи бръчки покриваха цялото му почерняло лице, а на главата му бе затъкнат рунтав калпак. Палчите му бяха затъкнати в пурпурночервено елече, а от потурите му стърчеше вития край на Змейска лула.
- Искате ли ракия, господине! Най хубавата в цяла Сливенска област! Ей там горе на баира в манастира на войводата я добиват. По тайна рецепта. Бистра е като сълза. Горчи кат любовна мъка и пробива сърцето кат хайдушка кама. Пийнете ли от тая ракия, гусине, нивгаш не ще я заборавите!
Понечих да викна децата, но чилякът поклати глава.
- Там, дека ще ви водя гусине, не пущат деца и жени, гусине!
Повиках Кейт и я помолих, да влезе в манастира и да разглежда иконите, кандилата и свещниците, докато ме чака. Обясних й, че ще се забавя максимум 15 минути и взех част от парите в чантичката й в себе си.
По пътя, който минаваше право през реката се спрях и събух обувките си. Исках отново да усетя под голите си ходила малките бели камъчета, заоблени от течението. По средата се спрях, съзирайки в далечината зловещите изкорубени каменни стени на крепостта.
Като бях малък другите деца от Жеравна никога не ме пускаха да ходя с тях там в жарките дълги следобеди, затова веднъж ги проследих. Още преди да съм доближил крепостта чух ужасните писъци. Приличаха на писъци на малки деца, пищящи насред гората.
ИИИИИИИИ-ИИИИИИИИ
В онзи ден се бях прокраднал на пръсти и бях надникнал измежду масивните камъни. На два побити в земята кола бе опънато дебело въже, напоено с кръв. На него висяха за малките си крачета пухкави зайчета.
Те се танцуваха на въжетата, тресейки се ужасно, гледаха ме с ококорените си очички и пищяха като малки деца, докато децата от селото ги деряха живи.
ИИИИИИИИ-ИИИИИИИИИ

Чилякът отново ме поведе право през реката, която ромолеше чиста и искрена. От другата страна на речното корито имаше тревиста клисура, която досега не бях забелязал.
Каменни стъпала водеха до гъсто обрасла с трева могила, в която съзрях малка дъбова вратичка. Отдалеч никой не би могъл да различи постройка с врата в това, но в идеята се криеше адски чар.
Чилякът почука три пъти и вратата се отвори.
Озовах се в малка кръчмичка, по чийто тъмни маси и тезгяхи се облягаха мързеливо уморени чиляци с червени потури и бели ризи. Във въздуха се носеше миризма на билки, на чисти кристални високопланински концентрати, на хмел и омара.
Кръчмарят беше едра космата грамада с чиста риза и огромен пухкав калпак кимнат настрани в абсолютна симбиоза с килнатия му рунтав мустак.
- Не сте тукашен, гусине. От кой край сте?
- От София съм.
- И сте дошли чак дотук за нашта прословута манастирска ракия, предполагам.
- И това! – усмихнах се хитро – И заради сънищата… Все го сънувам този ваш град!
- Сънища, а! – погледът на кръчмаря се изостри – За сънища и тълкувания си имаме Вещерка. Всичко знай и всичко ще ти кажи! Освен другуто гони магии и духове, и рани цери… На Опълченска живее. Лесно ще я намериш.
- Е засега нямам нужда!
- Ооо, вервай ми гусине! – размаха пръст кръчмаря – Може и да заимаш!
- Ще ми сипете ли една бъчвичка от ракийката?
- Разбира се гусине! 80 евро, гусине!
- Вие луди ли сте?
- Упитайте една чашка гусине! – Кръчмарят продължаваше все така протяжно да се усмихва, докато отсибваше в дъбова кана течност, по бистра от сълзите на новородено. – Дяволска ракия е тва, нищо че я правят монаси. Гат я упитате и двойно на туй ше дадете.
Само аромата й ми завъртя главата. Допрях малката кристална чашка о върха на езика си и изгълтах чистата течност. Тялото ми за миг изгоря отвътре, сякаш преминало с ултразвуков асансьор през адските огньове, после се прероди, но в някакво друго измерение, на чистата неподправена радост, в всички бяха ужасно щастливи и усмивките им се отлепяха от лицата им, за да ми проговорят.
- Казах ли ви гусине! Ей го на, вече не сте тук с нас.
Протегнах се да го докосна. Исках да докосна пухкавите му мустаци и да поровя малко в тях. Вече ги докосвах наум. Те бяха като пухкави облаци, като захарен памук, пухкав и порест.
Дълбоко в себе си осъзнавах, че дори и най сериозното ми напушване с колегите от офиса миналата Нова Година, дори и тревните оргии с Кейт, не можеха да се равняват по никакъв начин на това. Това беше друго измерение на опиянението, съвсем друга плоскост, която дори в сравнение с халюцинации, породена от предозиране с ЛСД би изглеждала далечна и недостъпна, отделена от тях със златна порта, високо в небесата, охранявана от звездокрили ангели, впръскващи неземни мелодии в ушните отверстия с малките си тръбички.
- Гусине! Ще ви го кажа сега и ще ви го кажа само веднъж! – каза кръчмарят, чийто глас изведнъж бе станал адски сериозен. Бе изчезнал и добродушният Добруджанския акцент. Сериозността в гласа му някак съвсем не подхождаше на цялата радост и песнопение, които ме заобикаляха. – Утре има слънчево затъмнение, гусине! Тук не го е имало от 40 години, гусине!
- 40 години! – повторих аз като насън – Ами че това е адски много време!
- Не е безопасно за децата Ви гусине! – очите на кръчмаря бяха изпитателно вперени в мен – Махнете децата от града! Вземете хубавата си женичка и дечицата и се махайте!
- Махайте? – запитах аз някак унесено.
- На всяко затъмнение тук има жертвоприношение на бог Тангра!
Изобщо не бях осъзнал, как се бях озовал навън, на хладния мартенски въздух, а опиянението ми бързо си проправяше път извън тялото ми, като отдалечаващ се морски отлив.
Нещо издуваше единия ми джоб и аз блъкнах да го извадя. В ръката си държах малка каменна фигурка на гола бременна дебелана, която бе обгърнала с ръце издутия си корем. Каменната й глава изобразяваше чепка грозде.
В съзнанието ми остана да ехти една единствена дума! Жертва? Не! Жертвоприношение ли бях чул? Това ли беше думата?


Вечерта сложихме децата да легнат и отново се любихме. Сексът бе слаб и безволев, а нещастния ми пенис висваше безпомощно, всеки път, когато се опитвах да проникна в нея. Накрая се отказахме. Кейт се нацупи и се обърна на другата страна.
Аз се отпуснах в мокрите чаршафи, облян в собствената си гореща пот.
Цяла вечер думите се бяха въртяли в главата ми като някаква шибана въртележка, обсипана с метални шипове, забиващи се при всяко нейно въртеливо движение, все по-дълбоко в мозъка ми.
„Махни децата!”
„Жертвоприношение!”

Събудих се на сутринта. Не съм сънувал нищо, а и да съм сънувал нещо, не помня. Нарочно бях залостил снощи вратата, за да не кръстосвам нощем из горските дерби. Затова пък, прозорецът зееше широко отворен, а завесата се вееше на утринния вятър като наметалото на забързан вестоносец, забързан към шатрите на хана.
Сутрин обикновено съм в ерекция. Малкият ми приятел е надигнал главичка и надига чоршафите. По навик бръкнах с ръка да го погаля, а другата ми пропълзя по меката топла гръд на спящата Кейт! „Циците й все още бяха най-перфектните цици на света!”
Между краката си не напипах нищо! Нямам предвид отпусната пишка. Не! Този път не напипах абсолютно нищо. Само мека гъста окосменост и две влажни срамни устни, дълбоко заровени в нея като съкровище.
Ощипах се няколко пъти, за да се събудя най-после, но пенисът ми продължаваше да липсва, колкото и да опитвах и да бърках в срамните си устни за да го извадя. Те от своя страна се навлажниха още повече и усетих непозната вълна на възбуда, каквато не бях изпитвал никога досега. Тези устни таяха желанието да поемам, а не да прониквам.
Ощипах се отново и погледнах ужасено към Кейт. Възможно ли бе да ми е отрязала чепа, докато съм спал? Или пък сам да съм го отрязал!
Точно тогава забелязах циците. Под цепката на пижамата надничаха малки стегнати сочни гърдички, чийто зърна, набъбнали и поруменели, се търкаха в грубата повърхност на пижамата, пращайки на мозъка ми сигнали за приятно раздразнение.
Скочих от леглото, като изстрелян с трамплин и се озовах пред огледалото. Оттам с широко отворени сини очи ме гледаше красивото лице на момичето, което бях видял вчера на площада.

Опитах се да обясня на Кейт, но тя като чу историята ми първо ме нашамари, а след това ме изхвърли навън, като ми поръча да кажа на Пол, да престане с глупавите си шегички.
В общи линии не се получи като по филмите. По филмите когато някой променеше външния си облик, примерно превърнеше се в жена, той отиваше при гаджето си, в скоби, жена си, разказваше й за най личните им моменти заедно, като подробностите около първата целувка, цвета на любимите й гащи и другите работи които само двамата знаят. Като чуеше това половинката веднага се връзваше и двамата заедно намираха начин да развалят магията и да върнат предишния му облик.
Сега определено не стана така. Лутах се сам из празните утринни улици и се чудех, кога точно ще се събудя, но паренето на студения утринен вятър, докосващ малките ми гърдички под пижамата, студенината на каменните павета под ходилата ми, допира на фините ми нежни пръстчета с витрините на малките магазинчета, бяха адски истински.
На една от стъклените витрини на малките магазинчета среднощен злодей бе изписал с шпрей с огромни червени букви.

ОСАКАТИ МЕ!

Тогава дойде мъглата. Тя забули пътя, малките къщички, керемидите по покривите, навъсените кладенци, черните врани накацали по невръстните тополи, в гъсто сиво мляко и ме застави да блуждая, като сянка.

Дървената табелка закована за потъналия в сивкави лишеи дувар, ме информира, че това е улица „Опълченска”! Значи вещерката живееше някъде наблизо.
- ВЕЩЕРКЕЕЕЕЕ! ВЕЩЕРКЕЕЕЕ! –развиках се аз с новичкия си женски глас, а може и да съм се разревал.
Дървената порта на една от по малките каменни къщурки-джуджета се разтвори с ужасно злокобно скърцане и кокалест пръст ме покани да вляза.
Скелетоподобна бледна старица, губеща белотата си в черни шалвари, сновеше нагоре-надолу из малка тъмна стаичка, пропита с дъха на тамян и ми посочи чердже, върху което да се настаня.
По стените висяха връзки мащерка и разни треви на снопове, щавени кожи, скелетчета и черепчета на малки горски животинки, някои от които не бих могъл да разпозная, дори с биологично учебно помагало под ръка.
Старицата сновеше около мен като лешояд около мърша и повтаряше.
- Загубена душа! Загубена душа!
- Ти вещица ли си? Ти ли ме превърна в жена? – рекох аз.
В очите й се четеше някакъв дивашки лудешки блясък и тя ги впери болезнено в моите, сякаш пробиваше ирисите ми с карфица.
- Как те викат? – изрече бавно тя с дрезгав ръждясал с годините глас.
- Пол!
- Отдека си, Пол?
- От София!
- Как се викат Вашите?
- Това важно ли е?
- Как се викат Вашите?
- Баща ми е Иван! Майка ми е Мария!
- Ти си загубена душа, Пол! – изрече старицата като заклинание – Знаеш ли къде си попаднал? Знаеш ли в коя година?
- 2006?
- Грешка! – изкряка дъртата и навря кокалестия си пръст в сгъвката между скулата и окото ми – Годината на Бог Тангра! Знаеш ли кой е той!
- Знам за Мадарския конник! Изрязан е в скала. – Почесах се по темето, забравяйки че вече съм жена и рискувайки да счупя нокътя. - Конникът е пронизал змей, ако си спомням правилно! Това май е Тангра, нали така?
- Бабини диветини! – махна с ръка старицата – Онова е просто рисунка. Бог Тангра е божество! Най-силното божество! Най-кръвожадното! Почитали са го още древните траки! Той е Богът Слънце! Създател е на всичко живо! Тук още го почитат…
- Кой го почита?
- Няма значение! На слънчево затъмнение, когато луната закрие слънцето, бог Тангра умира. Силата му изчезва. Това значи, че изчезват и магнитните полета, които държат цялостта на това място.
- Те ли ме направиха на жена?
- Не точно! – бабето като че ли се замисли – Виждаш ли, когато се разтроят магнитните полета на толкова силен магнитен център, какъвто е Жеравна, е възможно…
- Какво е възможно?
- Възможно е души да излизат от телата си, така както планети излизат от орбитите си, когато бог Тангра умира.
- Планети излизат от орбитите си?
- Да! – изграчи старицата. Гласът й изскочи като кучешки лай. – Планети излизат от орбитите си и слънца угасват, когато бог Тангра умира. Загиват цели слънчеви системи. Разбираш ли ме?
- Не! – признах си чистосърдечно аз.
- Както и да е! – рече старицата - Когато паднат магнитните полета, които придържат душата, закачена към тялото ти, тя е свободна да поеме, по който си път избере.
- Значи душата ми просто ей така е пожелала да влезе в друго тяло!
- Да! Някое, което си е набелязала по рано!
- Искаш да кажеш, че аз съм искал да стана жена? – ужасът в гласа ми прозвуча някак прекалено театрално.
Бабето не отговори.
- А какво е станало с моето тяло?
Старицата почти опря кривия си в нос в моя. Поех в ноздрите си ужасния й дъх на леш.
- Другата душа, тази на момичето, обитава твоето тяло.
- Добре! – предадох се аз. - Не знам, какъв театър разигравате тук, но ще те питам само още едно нещо. Можеш ли да развалиш магията? Да ми върнеш тялото имам предвид? И колко ще ми струва?
- Колкото ти се отдели от сърцето, господине! – вдигна рамене бабето – Намери момичето! Доведи го тук. После отиваме в Златоград. Там магнитните полета са слаби и ще ти върна тялото.
- Добре! – Ударих с юмрук по земята с едно финализиращо движение и се изправих. – отивам да намеря момичето и веднага се връщаме.
На входа се спрях и видях намръщеното си отражение в криво счупено огледало, омацано с паяжини.
- Момент! Къде да намеря момичето?
Старицата някакси се бе телепортирала в другия край на стаята в масивния люлеещ се стол. Липсваше й само черната гарга на рамото, която да програчи тревожно и зловещо.
- Че аз отде да знам? Това е нейното тяло, нали. То само ще я намери.
- Обзалагам се, че е така. А къде ще я намери.
- Виждаш ли меденото канче на портала?
Меденото канче на портала, висящо на побит накривво пирон, бе самотно и добре излъскано.
- Е, и какво за него?
- Празно е.
- А аз какво се очаква да направя! Не виждаш ли, че съм излязъл по нощница.
- Сложи си пръстенчето вътре!
На кутрето ми блестеше малко пръстенче с диамант. Какво пък, казах си. Не беше мое. Тя да му бере грижата, която и да е тя.
Пръстенчето леко издрънча, когато тупна в празното канче.
- Ще я намериш, където си я видял за пръв път! – съдбовно изрече старицата.
- Значи на площада! Видях я на площада!
- Не! Казах, където си я видял за пръв път!
Навън отново ме забрули грубият утринен вятър и аз загърнах малките си гърдички в пижамата си. Позамислих се и се върнах обратно.
- Имаш ли да ми дадеш одеало, или нещо от тоя сорт. Навън е адски студено.
Старицата въздъхна и се изправи като сянка. Движенията й бяха някак плавни. Взе брадвата, подпряна на камината и една от кожите, закачени на стената.
- Кажи ми за жертвоприношението! – рекох аз, докато ме завиваше в една от кожите, които свали от стената. Не свалях очи от брадвата в ръката й, която държеше все едно е детска играчка.
- Вярата в бог Тангра е родена някъде в този край! Затова тук се извършва ритуала по раждането му. Чужденците биват принесени в жертва.
- Защо?
- Защото това е единственият начин, слънцето да се освободи от Сянката и бог Тангра да се роди наново. – прошепна старицата, сякаш я бе страх, че някой ще я чуе - Както ти казах бог Тангра е кръвожаден Бог. Може да се върне към живот единствено чрез жертвоприношение. Кръвта на жертвата изсмуква негативната енергия, която го убива и я пренася другаде? Когато Слънцето се освободи от сянката на Луната и възстанови силата си, някъде се ражда Черна Планета.
- Черна Планета. – повторих аз като насън. Бях виждал Черна Планета някъде. Бях сънувал Черна планета, която изяжда слънцето. – Къде се ражда Черна Планета?
Старицата махна с треперлива ръка, сякаш бързаше да прекрати разговора.
- Някъде! В друга звездна система. Не знаем къде! На милиарди светлинни години оттук. Достатъчно далече!
- Кажи ми за Черната Планета! – усетих, че треперя като трескав. Бях хванал старицата и я разтърсвах лудешки, рискувайки да откача главата от крехкото й тяло. – Какво е Черната Планета?
- Достатъчно! – Старицата докосна челото ми. Направи кръстен знак с ръка, движейки устните си в непознато древно заклинание и ми връчи брадвата. Вратата се хлопна под носа ми.
Загърнах се в кожата и поех към гората. Там, където за пръв път бях видял момичето в съня си.

В гъстата мъгла дърветата се бяха превърнали в сенки, които вибрираха в собствените си очертания. Луната в оловносиньото небе бе разкривено зло око, което от време на време надникваше иззад поредния черен облак, за да ме шпионира. Под заешките розови пантофки на жена ми пукаха сухи съчки. Студът бе смразяващ, проникваше през кожата, с която се бях загърнал, през порите на собствената ми кожата, през подкожната ми мазнина.
Имаше нещо, което бях забелязал в отражението си в огледалото, на излизане на дома от старицата. Нещо в черните като катран очи, в които плуваха звезди. Очи, които не бяха мои, а принадлежаха на непознатата девойка. Нещо в игривия ми блясък, което ме навяваше на мисълта, че може би съм влюбен.
Някъде в далечината изграчи сова. Припомних си приказките, с които ме бяха плашили като малък. В полунощ дяволите, ламите и самодивите се събират в клоните на старо дърво. Натъкнеш ли се на дяволското сборище, задават ти три гатанки и ако не отговориш, те изяждат с костичките. Така разправяше баба.
Какво пазеше от злите сили. Брадва и какво още? Чесън? Тамян?
В отговор на совата, навсякъде около мен се разнесе детски плач, а мъглата се сгъсти. Вече не виждах почти нищо, а само си пробивах път с нежните си ръчички през сплъстената димна сметана.
Очите на последните къщички на ръба на Жеравна бяха изчезнали отдавна. Детският плач се засили.
Много е лесно, разправяха, да се загубиш в гората, когато чуеш лисицата да лае. Лаят й напомня детски плач.
Имаше и едни други, малки пухкави неща, които издаваха звуци, като детски плач, когато ги деряха, но не исках да мисля за това сега.
Нещо помръдна в мрака. Силуетът изчезна зад едно дърво и аз хукнах след себе си.
Преследвахме се известно време, но аз вече знаех, че гоня единствено себе си. Всяко следващо дърво бе като парче счупеното стъкло на бабичката, в което се отразяваше мъжкия ми еквивалент.
Много е стряскащо да тичаш по заешки пътъци в гората нощем, насред мъгла, толкова гъста, че можеш да я срежеш с електрически трион, и изведнъж да се натъкнеш на самия себе си.
Всъщност е донякъде успокояващо, защото си очаквал върколак, демон или друго дяволско изчадие, а не точно себе си, поне до момента, в който осъзнаеш, че зад собствените ти очи те гледа някой друг.
Онзи другият се бе спънал и проснал на земята, а аз оставих брадвата настрана и се метнах отгоре му. Притиснах го с тялото си, което не бе толкова тежко колкото ми се искаше. Усетих се, че дишам по учестено, отколкото би трябвало и че зърната ми са по-твърди и чувствителни от когато и да било.
Момичето в тялото ми бъркаше под пижамата ми със собствените ми ръце, докосна връхчетата на зърната ми и по цялото ми тяло се разля топла гореща струя емоция.
Момичето в тялото ми смъкна долнището на пижамката ми и загали с дебелите си пръсти клиторчето ми.
Не можех да се удържам повече. Между краката ми бушуваше буря, каквато не бях изпитвал до този момент и аз разтворих крака. С треперещи пръсти извадих члена си, сега притежание някой друг и го наместих дълбоко между горещите си влажни срамни устни.
Тялото ми изпъшка и погледите ни се срещнаха. В очите му видях онази другата, която за пръв път изпитваше възбудата на това, да се озовеш от другата страна на огледалото.
Пенисът й проникна дълбоко в мен и аз изскимтях от удоволствие. Започнах да придвижвам ханша си нагоре-надолу, все по-бързо и по-бързо, а другото ми аз запъшка от удоволствие. Тялото ми зарови пръсти в мекото ми гладко дупе и ме надяна още дълбоко върху дебелия, твърд член. Божичко, никога не бях предполагал, колко е хубаво. Момичето ме притегли ме към себе си и впи устни в твърдото ми зърно.
Ехото разнесе страстните ми вопли, а в отговор съвсем наблизо закачливо издрънча камбанка.
Огледах се. Бяхме заобиколени от кукери с факли и сопи. Човешки тела в черни и бели дългокосмести кожи, закичени с камбани, сушени плодове и гевреци, лицата им закрити от космати маски на озъбени рогати дяволи, на клюнести хищни птици, на злобни демони с усти, разтеглени в кръвожадни усмивки. Разнесе се далечна свирня на гайда и на тъпан.
Просто се бяха наредили в окръжност около нас и ни наблюдаваха. А после изчезнаха така загадъчно, както се бяха появили. Танцуваха измежду дърветата старинни лудешки танци, размахваха малките си факли и биеха на малките си тъпани, което изглеждаше адски подлудяващо в съчетание със свирнята на гайда.
Прииска ми се да скокна и да хукна след тях. Свирнята на гайда бе някак толкова игрива. На човек му се приискваше да припне като младенец, да заиграе между дърветата, да подрипва и да подскача, да пее и подпява, докато събуди самодивите и Караконджулите и завърти с тях Дяволското хоро.
Момичето в тялото ми тяло стисна със силните си ръце дупето ми и ме наниза за пореден път на пениса си. Изпищях и започнах лудешки да се мятам нагоре-надолу, а насладата, която изпитвах в този момент ме побъркваше.
Не помня, колко време мина. Часове може би на бясно чукане, на пот капеща и сливаща се с друга пот, на тела, чиято роля бях объркал, танцуващи едно в друго, на страст и стенания, които преливаха в лая на лисиците и далечната свирня на тъпан.
- Все още ли си искаш тялото? – попита ме накрая тя.
- Не! – признах си чистосърдечно аз и я целунах по челото адски нежно. Тя закачливо прокара езичето си в ноздрата ми, гъделичкайки носната ми кухина и аз прихнах да се смея. Езиците ни се оплетоха, като топка съвкупляващи се отровни змии в дупката си и тя отново проникна в мен.
Момент. Нещо не беше наред. Нещо напираше да се отличи насред далечната свирня.
Някъде на третия тур чукане чух писъците. Не собствените си. Не на момичето. Чух писъците на Кейт, които някак бяха успели да надвият детския плач, свирнята на гайдата и ударите на тъпана и отекнаха насред гората.
Извадих пениса й от себе си, навлякох долнището на пижамата и грабнах брадвата.

Сигурно съм взел разстоянието до каменистата пътека на един дъх, защото времето в което бях препускал през гората и дърветата, които се бяха превърнали в размазани кончета на побъркана въртележка, ми се бе сторило като стотна от секундата.
От гъстата мъгла изплуваха два зловещи силуета на кукери. Единия мъкнеше със себе си Кейт, а в другата си космата лапа държеше факла, а другият държеше двете ми деца, които надаваха неистови писъци и търкаха подутите си червени очички с юмручета.
Намирахме се на кръстопът. От съседните улички през мъглата към нас се задаваха пламъчетата на още факли.
- Ще го кажа само веднъж! – изсъсках – Пусни жена ми, копеле проклето! А ти – посочих другия с брадвата – пусни децата ми!
Кукерите не реагираха. Или не разбираха български или ритмичното бумтене на тъпана ги беше вкарало в някаква особена фаза делириум, който ги караше леко да се поклащат.
При първият замах с брадвата във врата на единия се разтвори черна рана, от която запръскаха катранени фонтани кръв. Вторият удар разполови главата на втория по средата и плисналия фонтан обагри Тони и Ани с черни вади.
Първият кукер се влачеше на четири крака по земята и се опитваше да затвори зейналата кървяща рана във врата си с ошав. Поднесох факлата към козината му и той се превърна в жива факла.
- Хайде, Кейт! Кейт, за Бога!
Кейт трепереше. Бе се опряла на каменния дувар. Ръцете й трепереха, а от широко отворената й уста се стичаше тънка струя лига.
Огънчетата на факлите в мъглати, криволичещи по малките улички към нас се приближаваха все повече. След по-малко от минута щяха да бъдат тук.
Коленичих пред Кейт и стиснах треперещите й ръце.
- Слушай, Кейт, не знам за кой ме смяташ, но сега това няма значение! Чуваш ли ме! Гледай ме в очите, Кейт! – една сълза, отделила се от окото й, капна в моето. Ръчичките й се разтрепериха още по-силно в моите. – Който и да съм. Слушай ме! Който и да съм! Аз съм тук да ти помогна! Тук съм, за да спасим децата. Да махнем децата от тук, Кейт!
Почувствах, че сам не мога да се сдържам повече и от очите ми бликнаха горещи сълзи.
- Онези ще ги пречукат, повярвай ми, Кейт! Ако не ми помогнеш, няма да се справя сам! Никога не бих могъл да се справя сам! Моля те, помогни ми!
Ръцете й спряха да треперят и погледът и се проясни. Връчих й Тони, а аз самият грабнах Ани, стиснах я за ръката и двамата заедно побягнахме по кривите улички, подгонени от огньовете, свирнята на гайда и ритмичните удари на тъпан.
Скоро достигнахме до страноприемницата, която в момента изглеждаше много по-зловеща от преди и нахълтахме в ландроувъра, паркиран отпред. Благодарих на Бога, че си държах резервни ключове под седалката.
Точно като по филмите, изпървом ландроувъра отказа да запали. Озъбени чудовищни лица се налепиха по стъклото, а децата се разпищяха още по силно.
Отнякъде се разнесе острия моторен рев на резачка. Злобните лица от лявата страна на автомобила изчезнаха. Огромен черен кукер с рога, въоръжен с моторна резачка тичаше насам, подскачайки леко като на хоро, на всяка стъпка, размахвайки моторната си резачка.
- ЗА БОГА! – изпищя Кейт! – За Бога, да тръгваме.
Моторната резачка се вряза в задното стъкло и мина на сантиметри от главичката на Ани.
- Ани! Тони! Лягайте на земята веднага. – изкрещях.
Ландроувърът най-после запали и потеглих на газ, разпръсквайки кукерите.

Бяхме вече на няколко километра от Жеравна, когато кървавочервения диск на слънцето се показа над черните склонове, като разтваряща се рана, от която скоро щяха да заструят тънки пръски кръв.
- Паркирах колата встрани от пътя и хванах ръката на Кейт в моята. Тя отново се бе разтреперила като малко зайче и се сгуши в мен.
- Ти! Ти наистина ли си Пол? – изплака тя.
- И да и не, Кейт! – отвърнах - Така или иначе трябва да се върна там!
- Не! Не те пускам! Който и да си! Която и да си.
Кейт ме притисна още по-силно и почувствах мокрите й от влага зърна да се търкат в моите.
Устните ни се сляха в едно. Само жена би могла да целуне така друга жена.
- Сега трябва да се върна там, Кейт! Има някои неща, които трябва да знам. Някои неща, които трябва да разбера. – целунах я по челото - Но ще се върна при теб, Кейт! Може би няма да съм същия, какъвто ме помниш, но ще се върна при теб, обещавам ти.
Загърбих джипа, като се помъчих да не обръщам внимание на тихото клипане на жена ми и уплашените погледи на децата ми, залепени за стъклото и поех обратно към Жеравна.

Слънчевият диск потрепери. По очертанията му бавно започна да се приплъзва един друг диск, изкован от мрак, той за момент обгърна света в полуздрач.
Площадът Средоряка бе пълен с хора. Кукерите мълчаливо наблюдаваха черните мраморни стълби, които водеха до огромния вековен бор, чийто корени се разстилаха, няколко метра по-надолу, чак до подножието им, където потъваха в малко езерце.
От двете страни на черните мраморни стълби бяха наредени още малки каменни фигурки на тлъстата бременна жена с глава на гроздов чеп.
За ствола на дървото бе завързан шведа, с който се бях запознал снощи в страноприемницата. Дебели въжета притискаха челото му към дървесната кора, пълзяха по гърдите и краката му, обездвижвайки го. Очите му се въртяха наляво-надясно като очите на уплашено животинче, заклещено в дупката си.
Тъпаните продължаваха да бият, а гайдата замлъкна. Разнесе се песнопоние, което започна с леко мърморене, тихо като заклинание, а после премина в песен.
„Снощи ми се
дете роди
мажко дете
Бела Бога.
Митровден й отговаря.
По мен иде ден Божи.
Он е кръстил небо.
Он кръсте
мажко дете,
мажко дете Бела Бога!”
Вещерката подаде на кръчмаря, обвит целия в бели кожи ритуална кама и той коленичи пред нея и целуна кокалестата й ръка. Бавно заизкачва черните мраморни стълби.
- Велика Майко! – изрече кръчмарят - Богиньо на траките. Богиньо на плодородната земя. Господарке на всичко и на всички. На всичко що е живо и на онуй що не е. Ти си всеобхватна, майко! Ти си всемогъща сила, която определя ритъма на живота. Вселената е рожба твоя! Дари със златния си венец бога Слънце, избави го от черните му окови.
- А ти какво ще ми дадеш? Какво ще ми дадеш! – изкиска се старицата.
Черният диск на Луната вече почти бе преполовил Слънцето, от което бе останал бледен сърп. Скоро светът щеше да потъне в пълен мрак.
- Ще ти дам клепачите му, Велика майко! – Кръчмарят изряза клепачите на Шведа. Кожата се отдели и откъсна със звучно пляскане, а отдолу се показаха оголените нерви. Шведът запищя и аз знаех, че скоро няма да спре.
Кръчмарят подаде ритуалната кама на кмета. Кметът я захапа и бръкна дълбоко в очните кухини на шведа с едно рязко движение. Изтръгна очите, които за миг се задържаха на очните нерви, които най после се скъсаха и заръсиха навсякъде потоци черна кръв.
- Аз пък ще ти дам очите му, Велика майко! – изрече кмета. Слизайки по стълбите той подаде ритуалната кама на съсухрено бабе и остави очите в паничката на вещерката, до клепачите, които бе оставил там преди малко кръчмаря.
- Аз пък ще ти дам носа му, Велика майко! – изпищя бабичката, а шведа се разпищя още по-сърцераздирателно, като малко дете.
Когато бабето отчупи носа на шведа, от раната му бликна кръв. Кръвта вече бе образувала локвичка в краката му и се стичаше по улеи, издълбани в корените на дървото, които я отвеждаха до малкото езерце.
Не можех да издържам повече и затворих очи. Чувах само писъците, ужасяващите нечовешки писъци. По ужасяващи и от тези на живите зайчета, с които с приятелите ми деряхме живи като малки, а после в съня ми ме преследваха малки одрани пищящи зайчета.
- ИИИИИИИ- ИИИИИИИ!
Затиснах ушите си с ръце, но болезнения рев, продължаваше да бучи в черепната ми кутия, а също и гласовете. Жестоки, но и някак тържествено церемониални.
- Аз ще ти дам ушите му, Велика Майко!
- Аз ще ти дам лицето му, Велика Майко!
- Аз пък ще взема топките му, Велика Майко!
Момент! Това беше моят собствен глас. Отворих очи. Видях се как поемам ритуалната кама от ръцете на поредната окървавена бабичка. С тържествени стъпки се отправих към обезобразения ревящ човек, завързан за дървото.
- ИИИИИИИ! ИИИИИИ!
Видях се, как изкачвам черните мраморни стъпала и коленича пред шведа. Видях как вадя пениса му от напоените му с кръв панталони и го налапвам. В устата на тялото ми пенисът му еректира и точно тогава изтръгнах тестисите му.
- ИИИИИИИИ! ИИИИИИ!
Това вече не бяха човешки писъци. Човек не би могъл да издава подобни звуци. Това беше воят на лудостта, като всеки негов тон се запечатваше дълбоко в подсъзнанието за да ражда кошмари до края на живота ми.
Тялото ми изтиска тестисите на шведа в един от улеите и подаде камата на следващия.
- Аз ще ти дам пениса му, Велика Майко! – рече продавачката от сергията, която бе бутала в устата на детето ми захарно петле.
Пенисът на шведа се отдели от тялото, като за момент остана да виси само на кожичката си, а после се откъсна с разпарящ звук.
Изстисканите топки и пенисът на шведа тупнаха в медната паничка на вещерката.
- Добре тогава! – ухили се тя – Аз пък ще взема сърцето му.
Изкачи се по стълбите и разпори с камата стомаха на завързания швед. Бавно започна да измъква червата му и да ги изстисква в улеите. Гъстата му кръв се стичаше по тях в малкото езерце, застинало насред корените на дървото, като мъртво око.
С едно рязко движение старицата направи червена резка между ребрата му и измъкна все още туптящото сърце.
Главата на шведа най-после клюмна.
Вещерката се наведе и изстиска сърцето в един от улеите. Кръчмарят отчупи един от клоните на величественото дърво и от него потече лъскава черна смола.
Смолата и кръвта се смесиха в езерцето, завихриха се в черен кръговъртеж и цялата водна повърхност почерня.
По някое време на представлението краката ми явно не бяха издържали и се бях проснал по очи на земята. Бавно се изправих на лакти и се загледах в езерцето.
Дълбоката черна вода роди малки искрици, които се превърнаха в малки звездички. Една звезда-слънце обсипваше далечна галактика с топлината и светлината на лъчите си. Зловещото кълбо на Черната Планета бавно започна да я поглъща. Колкото по-голяма част от нея поглъщаше, толкова по-ярък ставаше света около мен и слънцето се освобождаваше от хватката на Луната.
Черната планета ме зовеше с далечни ужасяващи гласове. Гласове на болка и агония. Лицето ми се бе озовало на сантиметри от водната повърхност на езерцето, в отчаян опит да зърна, да надникна, какво крие в сърцевината си Черната планета.
Черните й океани се забушуваха и започнаха да плюят по черните си брегове, наситени с черен пясък, черни лъскави пашкули, влажни като плацента. Черни уродливи човешки тела разкъсаха плацентите си и запищяха с гласовете на одраните зайчета.
- ИИИИИИИ-ИИИИИИИИИ!

1 коментар: