вторник, 8 юни 2010 г.

СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО

СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО


Когато бях малък дълго се взирах в слънцето.
Докторите казаха, че едва ли някога ще мога да виждам отново. Безкрайни незрими седмици аз лежах на леглото в стаята си с бинтована глава… Това бе една цяла вечност, изградена от тъмнина. Чувах зловещ смях, който ме ужасяваше, чувах злобен шепот на разни неща, които се криеха по ъглите на тъмнината и твърдяха, че никога не ще мога да победя огненото око, никога няма да го накарам да мигне.
Живях така в пълен мрак, докато един ден слънчевите лъчи бавно и несигурно започнаха да проникват през бинтовете, да дразнят очите ми, да ги будят за нов живот...
Когато развих бинтовете светът беше едно мазно петно, в което бледи, едва крепящи се цветове танцуваха и се сливаха едни в други, после започнаха да се отделят, да добиват очертания…
За миг зърнах слънцето през прозореца-едно полезнено искрящо яйце на небосвода... Когато излязох олюлявайке се на двора то ми изигра лоша шега - скри се зад един облак.
Близо до малката семейна ферма, в чийто двор наперено се разхождаха дърдорещи кокошки, гонени от време на време от двете лениви стари кучета, се бе разположила горичката, а до нея имаше малък хълм и могила на хълма… По него се заизкачвах за да предизвикам слънцето. Когато стигнах догоре зачаках облакът да премине. После чух писъка на мама.
Майка ми, запотена и мазна, рошава, с дълги сплъстени коси, миришеща на гозба с лук и моркови, се бе затичала към мен и с огромното си туловище се хвърли върху ми, затискайки ме под десетките си кила месо, задушавайки ме и пълнейки очите ми с огромните си меки гърди.
Докторите казаха, че имам нещо в главата. Не го нарекоха с име, но аз мисля, че беше Слънчо. Слънчо се бе настанил в главата ми и озаряваше всяко едно мое решение в огнена жарка увереност.
От този ден нататък ме принудиха да нося превръзка винаги – свалях я само нощем. Мама – това огромно добродушно чудовище – ме водеше всеки ден в селската барачка, която наричаха училище, малката ми ръчичка потъваше в огромната й мека лапа, докато тя ме влачеше след себе си, другата ме сърбеше да разкъсам превръзката. Моите девет братчета и сестричета подтичваха около мен като рояк пчели – по-големите по-напред, по-малките изоставаха назад, някой от тях ритаха малки камъчета от калдаръма, които се удряха в подметките ми.
На съучениците ми и на моите две учителки – едната по математика, а другата по всичко останало, също им бе казано че имам нещо в главата. Само че, понеже не знаеха какво е, това ги притесняваше. Избягваха да разговарят с мен, наричаха ме тайно Слънчо и следяха да не махам превръзката.
Така още дълго живях в мрак, без това да ме притеснява особено. Съучениците, учителките, мама и деветте ми братчета и сестричета се бяха превърнали в гласове – делях ги на големи и малки гласове, нежни и укоряващи гласове, гласове ядосани или настойнически мили, снизходителни или изискващи гласове, гласове за подигравка и гласове за напътствие…
После дойде онзи глас, който не бях чувал никога досега. Другите гласове го наричаха новата ученичка, или просто Мари. Същия този глас щеше да ме накара да спра да мисля за Слънчо.
Едно междучасие той дойде при мен, както си седях отделен от другите на един голям пън в двора край барачката, която наричаха училище, гризейки от голямата сочна ябълка, която онова огромно чудовище с нежен глас ми беше пъхнало в пазвата, преди да ме остави тук.
– Ти кой си? – попита звънкият глас.
– Аз съм Слънчо – казах, – но истинското ми име може и да е Чарли.
– Аз пък съм Мари – съобщи тя.
– А къде са ти очите, Чарли? – попита след малко.
– Там отзад – посочих превръзката.
– Защо?
– Не знам – казах аз. – Мама не иска да ги виждат…
– Аз искам – каза тя.
Не исках да ги вижда. Предпочитах нещата да си останат само гласове. Така бяха по-красиви… Затова се нацупих и й обърнах гръб.
През следващите дни мисълта за този звънък момичешки глас не ме остави. Гласът, който ме следваше през междучасията, питаше ме какво обичам и какво не, кой е любимия ми плод, коя е любимата ми радиокласация... Понякога последван от допир на малки топли пръстчета, притискащи се в моите или завързващи вечно развързаните ми обувки…
Скоро открих, че искам повече от всичко да превърна този глас в картина. Само за малко, казвах си, и само него. Никой друг! Това не пречи на другите да си останат такива, каквито са.
Едно междучасие Мари ме хвана за ръка и избягахме. Качихме се високо високо на един хълм, близо до Слънчо. Тя бавно разви превръзката и каза, че имам красиви зелени очи.
Красивите ми зелени очи веднага се насочиха към Слънчо.
– Недей! – извика тя и притегли главата ми обратно.
Тогава я видях за пръв път – прекрасно видение със сини очи и златни разпилени от вятъра къдрици, което ми се усмихваше – тази картина се запечата в съзнанието ми като най-красивото нещо, което бях виждал някога.
После тя притисна устните си до моите.
Всъщност това не беше истинска целувка, защото тогава не сме знаели какво е истинска целувка, а просто повтаряхме това, което бяхме виждали по филмите. Но беше прекрасно да я усетя част от мен, и в този момент аз знаех, че повече никога няма да сложа превръзката.
Няколко години по-късно, след като вече бях разбрал, че я обичам, я загубих... Споменът за загубата на нещо толкова красиво и до днес буди в мен тъпа болка, сякаш липсва част от мен, която до вчера е била там, а сега я няма – виждам голото чуканче - волята прави усилие да раздвижи невидимия крайник, но него просто го няма.
Когато замина с родителите си за големия град, а аз дълго гледах грамадния избелял, натоварен до пръсване кадилак да се носи тромаво по прашния път, вдигайки тежки облаци прах, смалявайки се, топейки се в жежката лятна мараня… Сърцето ме болеше. Не по поетичния начин, описван в поемите, а наистина – сърцето ме болеше физически и силно...
Болката беше толкова неудържима, че накара очите ми да сълзят, тялото ми да се тресе, ръцете ми да се свият в юмруци, да загребат шепа камъчета от напоения с прах калдаръм и да замерят омразния Слънчо.
– Ти си виновен! – изкрещях му.
В яростта си отново го направих. Този път щях да успея. Слънчо изгаряше в обвивката си там горе, а аз се взирах в него с цялата младежка ярост, която можех да събера в насълзените си очи.
Аз я обичам!
Очите ми започнаха да се нажежават. Чувствах, как ретината ми изгаря. Заплашваха да пробият обвивките си и да шурнат в млечни фонтани.
После бавно, много бавно, Слънчо премигна. Слънчевият диск бе затулен от друг, който бавно се търкули по обръча му, захлупвайки го… За миг светът се превърна в черна нощ, която по-късно щях да чуя да наричат затъмнение, малко по-късно всичко се върна по старому… А аз си тръгнах, знаейки че съм победил, че това е моята лична победа над тъгата, над всемирния Слънчо, който бях поел в очните си орбити, над който за момент се бях издигнал в собствения си слънчев триумф…

Няма коментари:

Публикуване на коментар