ДЪЖДОВЕН ДЕН В ЛОНДОН

Дъждовен ден в Лондон

Дъждът падаше като пълноводен водопад и обличаше мрачните кристални извивки на нощен Лондон в мътен матов воал. Малки рекички се гонеха измежду паветата на очукания кълдъръм и образуваха мрежа от фибри, из която тук-там стърчаха малки самотни островчета, по които се прескачаха едни други мокри рошляви котаци. И тъй като призрачната атмосфера не би била съвършена без наличието на г-н Мъгла, отнякъде, иззад някой завой или може би от покрайнините на града, където се спотайваха бедняшките квартали, се появи и той така мистериозно както само той си знаеше и пролази по улица Кендърбъри почуквайки тук-там с бастунчето си чрез лая на уличните псета и воя на гурляви хлапетии, които все още отказваха да заспят.
От мъглата бавно изплува карета. Първо единия кон, а после и другия, потракваха някак монотонно и безгрижно, но пък създавайки чувство за заетост, сякаш бързаха занякъде, а едновременно с това все едно просто безгрижно припкаха без цел и без посока.
Кочияшът беше пълнобузест господин, с пухкаво месесто лице, набраздено от кървавочервени изпъкнали капиляри, който навремето, много много отдавна би могъл и да бъде определен като джентълмен, но сега бе просто леко подпийнал кочияш, който успяваше едновременно да се подпира на единия си лакът, да навиква конете, да върти тънката пръчка и да надига металическа табакера, която несъмнено съдържаше спиртна напитка.
Съдържанието на каретата се състоеше от двама млади влюбени. Сър Алфред, почтен счетоводител, който бе имал благоразумието да намери насред лабиринта от формуляри за попълване любовта на живота си Ана и да й предложи брак, но досега умело прикриваше радостта си от този факт зад каменната физиономия на която е способен само закоравял административен чиновник. Сега обаче по безчуственото му изпито лице, разчеленено от усукани фини мустачки се бе прокраднала сянка на загриженост.
Двамата млади влюбени бяха тръгнали тази сутрин чак от Южен съсекс с идеята да уговорят своята венчавка в популярна Лондонска черква с почтения и ползващ се с добро име сред богоязливата еноря свещенник Уинипег Хич, но плановете им за близкото безгрижно щастие бяха помрачени от ненадейното неблагоразположение на госпожица Ана.
Последната, която винаги с усмивката си бе успявала да огрее като слънце и най-мрачните стаи и коридори, сега трепереше като лист на вятъра и отвреме на време кашляше кръв върху белите сатенени ръкави на г-н Алфред. Красивото й детско лице бе мъртвешки бледо, сгърчено в непоносима агония, а малките й красиви сапфирени очи се взираха в тези на сър Алфред втренчено и неразбиращо, като на прегазено с файтон животно.
- Кочияш, спри веднага! – най-сетне изкрещя сър Алфред и се подаде иззад лилавото перденце. Наложи се да разтърси за рамото водача на возилото, който тъкмо си довършваше мънкайки под носа песента за чифликчията, който строил сам с двете си ръце мелница, вдъхновен от мисълта, как прибере ли се ще се съвкупи с едрогърдестата си невеста.
- Чуууууш – изквича кочияша и дръпна поводите. Конете потропнаха още веднъж-дваж благозвучно и спряха.
Главата на сър Алфред изчезна отново иззад завесата и точно като в ефектна куклена постановка малко по-късно главата на г-ца Ана се показа иззад вратата на каретата и изповръща гъста бяла локва, която се смеси с ръкавите на речните потоци, набраздили калдъръма.
След малко от каретата изхвръкна сър Алфред, придържайки бомбето си да не бъде отнесено от водните потоци, покатери се на стълбичката до кочияша и го разтърси още веднъж сякаш така придаваше по-голямо значение на думите си.
- Лекар, трябва ни лекар. Знаеш ли лекар наблизо. Всъщност къде сме по дяволите?
Сър Алфред се огледа. Тази част от Лондон въобще не му беше позната. Сградите тук се бяха надвесили над улицата като закривени нокти на хищник. Иззад изпочупените им прозорци се вееха прокъсани драперии. Камари от боклуци се валяха насред улицата, а от тях като от оживено пристанище потегляха малки дървени лодки по образуваните от дъжда потоци, а върху тях гордо се кипреха огромни черни плъхове. Малките улички измежду сградите водеха към непознати пространства, а от тях струеше заплашителен мрак. Вонята на гнилоч и разложено месо тук беше отвратителна и удряше като парен чук носните отверстия.
- Чу ли ме какво ти казах – изкрещя още веднъж сър Алфред и разтърси кочияша още по-силно – Къде сме по дяволите?
- Сър не е богоугодно да псуете тъка! – изсумтя кочияшът, а от устата му пълна със зеленясали разкривени зъби лъхна ароматна воня на пиян пор. – В предградията сме. Взех тойзи път шоту е по кратък.
- Добре слушай ме сега внимателно – рече сър Алфред. – Забрави за черквата. Води ни при най-близкия лекар. ЛЕКАР! – повтори думата сякаш за да му я набие по добре в алкохолизираната черепна кутия - Знаеш ли наблизо лекар?
- Ууууу, сър. Лекар. Из тия ми ти квартали. И по туй време на нощта. Трудно шей да намерите! Да не каж голяма дума ама почти невъзможнъ задъчка си е туй.
В отчаянието си сър Алфред измъкна от портфейла на панталона си банкнота и я набута в тлъстите пръсти на кочияша.
- Мисли, човече, мисли! Лекар ни трябва! Веднага!
При допира на банкнотата до върховете на пръстите му, нещо насред алкохолните мъгли в главата на кочияша си проправи път и той го пое и изстреля.
- Знахарка, гусине. Знам една знахарка наблизо. Лекувала ми е мазол и цирей на трътката гусине.
- Води ни тогава! – рече вдъхновено сър Алфред.

Малко по-надолу по пътя улицата потъваше в абсолютен мрак, сред който се рееше бледо сияние като изгубена душа. Тук малък мандал осветяваше следната табелка.

Знахарка и лечителка
Гледа бъдеще и прави магии за сполука

- Аз тук шъ ви остаям гусине. – рече кочияшът – Не е на хубаво без да си болен да се скиташ тъдява. Унъз жена вижда всичко.
При което човекът се прекръсти трижди и се оттегли се заднешком в каретата. Конете, които при наближаването на тази част от уличката бяха станали видимо неспокойни, сякаш въздъхнаха облекчено и потеглиха без какъвто и да е сигнал от кочияша.
Сър Алфред, който в две ръце държеше заболялата си невеста, съумя да потропа с крак на вратата.
- Ехей има ли някой тук.
На третото потропване вратата изскърца подобаващо зловещо и се заотваря без помощта на видима сила.
Сър Алфред, който покрай слабостта на булката си, бе обладан от непривична за него храброст пристъпи вътре.
Лъхна го тежка миризма на мехлеми и непознати билки. Помещението беше малко и добре разхвърляно със символи на стратегически места, които трябваше да въведат невинния посетител на мисълта, че тук живее някой който цери болести и контакува с отвъдното.
По стените на всевъзможни пръчки и въженца висяха разни треволяци и сушени животинки, сред които сър Алфред разпозна плъх, прилеп, змия и гущер, а имаше и такива животински видове, снабдени с по пет или шест крайника или пък мънички рогца, които достопочтенния счетоводител виждаше за пръв път.
Имаше и книги, разхвърляни тук-там, чиито корици изоброзяваха свастики и разголени девици, които навяваха на мисълта, че читателят им е най-малкото страстен любител на черната магия.
Стаята беше почти тъмна, а мракът бе разпилян от пращящия огън в камината, който осветяваше тъмна фигура. Естествено, за да подчертае магическите си способности, лечителката беше в черно.
- Положи я там – разнесе се съсухрен старчески глас и иззад черното було се показа възлеста кокалеста ръка, снабдена със заострени нокти, която посочи към малък креват, съставен главно от кожи.
Когато разтвори булото, сър Алфред зърна нещо странно. Под воалите старицата кърмеше бебе. Не беше толкова странен факта, че за напредналата си възраст имаше кърма, колкото самото бебе. То беше възедро, бузесто, сиво на цвят, очите му подпухнали и лакоми и въобще не приличаше на човешко дете. Кожата му бе грапава и обезкосмена, тук там осеяна със сиви петна. То лакомо впиваше устни в тънката увиснала гърда на старицата.
- Това е земно божество - рече тя. – Може и да излезе нещо от него, а може и да свърши на боклука.
Сър Алфред положи невестата си върху кожите, тя потрепери конвулсивно и се отпусна. Въздъхна още няколко капки кръв.
- Чума, треска, холера и тоберкулоза – рече злокобно старата жена. – Бич за грешниците измежду человешката глутница.
- Моля ви! - промълви сър Алфред - Можете ли да й помогнете? Това е моята годеница Ана. Нощес я разтресе и кашля кръв.
Сър Алфред чу свистене, подобно на вятър и се извърна. Старицата като по чудо се бе озовала до леглотол Тя повдигна черния си воал. Очите й бяха мръснобели, зениците се сливаха с останалата част от очните ябълки които бясно препускаха по тялото на Ана, сякаш изчисляваха нещо.
Тя прокара разкривена кокалеста длан по гърдите на Ана.
- Ето тук е! – прошепна и натисна навътре. Ноктите и се впиха в нежната плът на Ана.
Младата булка изохка болезнено и на сър Алфред му се сви сърцето от болката изписана в просълзените й очи.
- Тук е – тук е. – изграчи радостно старицата сякаш бе открила злато и впи ноктите си като хищник още по навътре.
- Туке – изкряска бебето още по зловещо след това отново впи малките си пръстета и зъбки в гърдата на вещерката и висна от нея като зрял плод.
- Какво – недоумяваше сър Алфред – Какво има там?
Старицата сграбчи ръката му и я сложи на мястото. Сър Алфред усети бучката. Нещо твърдо и топчесто се беше настанило под кожата на милата му Ана, пареше и леко пулсираше.
- Можете ли да махнете това?
- Може и да мога... – рече загадъчно старицата.
- МОЖЕИВАМОЖЕ – изкряска се бебето виснало на гърдата й, а после отново впи зъби и нокти и засука.
Каквото и да беше това сър Алфред се досещаше, че дори и най-добрите доктори в Лондон не притежаваха знанията да го отстранят без да я убият. Изглежда, че тази уродлива старица, изпълзяла сякаш от кошмарите му бе единствената му надежда.
Той измъкна с треперливи пръсти портфейла си и прокара пръст по банкнотите, които изпращяха като сноп сухи пръчки в тишината.
- Колко? Само кажете колко и ги имате!
- Но млади момко – Старицата ахна и ококори очи с прекомерна любезност. – Ние въобще не искаме пари. Разбирате ли, няма какво да ги правим.
Последните думи тя сякаш изсъска и огънят в камината изпращя и сякаш се уголеми, поглъщайки и малкото останал кислород в стаята.
Старицата впи алчни лакоми очи в крехкото нежно тяло на Ана и на сър Алфред му се прииска да протегне ръце, за да го предпази от толокав хищен и желаещ поглед.
- Кръвта й. Част от кръвта й и ще го махна.
- Не – прошепна насън Ана, която междувременно се бе унесла в трескава дрямка. От челото и струеше обилно пот.
- Тя не може да ни чуе сега – прошепна старицата – в момента тя блуждае в друг свят. – Решението е изцяло ваше сър Алфред.
Сър Алфред въобще не се и замисли, откъде вещерката знае името му. Мислите му сновяха съвсем другаде.
- Колко кръв – продума – Колко от кръвта й искаш?
- Достатъчно за да оживее – рече сухо старицата. Гласът й драскаше като шкурка по нервните окончания на сър Алфред.
- Защо не вземеш от моята.
- Защото искам от нейната – изврещя старицата и подскочи. Бебето люлеещо се на гърдата й се удари в ръба на близката дъбова маса и замалко да се изпусне. – Сега искам от нейната, а за твоята има време. А сега искаш ли сделката или не. Ако не можеш да си я взимаш и да търсиш някой друг да махне това.
Сърцето на сър Алфред биеше учестено и още малко щеше да се промуши през клетката от ребра и да надникне навън. Той никога не се беше сблъсквал с толкова сложно решение през живота си.
- Добре. – въздъхна той - Приемам сделката.
Тялото на Ана потрепери болезнено в мрака, сякаш за да възрази.
- Добре тога – потри доволно ръце старицата и от шума на търкане на грапавите й длани една в друга на сър Алфред му призля. – Чакай ме в другата стая. Когато приключа ще те извикам.
Старицата посочи към малък, коридор, увит в тънки бели кожи, обсеяни с фибрите на отдавна изсъхнали кръвоносни съдове. Коридорът завършваше с малка вратичка, през която за да се промуши човек, трябваше да се приведе.
Сър Алфред пролази вътре на четири крака и се озова в малка мрачна стаичка, която миришеше на мъртво месо.
В мрака нещо прошумоля и той чу тупуркане на малки стъпала на нещо което се спотайваше в нишите на стената.
И понеже беше мъртво уморен сър Алфред не обърна подобаващо внимание на звуците, а облегна глава на коленете си и заспа веднага.
Сънува прилепи, полепнали по мрачни стени като стари одърпани драперии и тихо влажно храчене в мрака. Сънува, че нещо дращи и пъпли към него по невидими коридори, гладно и сумтящо, жадно да впие малки остри зъбки в меката му плът. Виждаше се през очите на нещото. Легнал по гръб в малка кафеникава пещера, сякаш изваяна от глина, сключил ръце на гърдите си като смъртник. Лицето му беше бяло като на призрак.
Събуди се облян в пот и впил нокти в глинестата почва. От стаята в другия край на коридора се чуваха мляскащи звуци. Паническо чувство полази сър Алфред като студен вятър лъхнал изведнъж в инак топъл есенен ден.
Той се втурна в посока на звуците като пътьом удари глава в остър каменен издатък, но почти не обърна внимание на парещата болка.
Разтвори вратата и това което видя накара сърцето му да спре да тупти за миг. Старицата бе впила зъби във врата на неговата Ана а изпод захапката по снежнобялото вратле на годеницата му струеше тънка струя аленочервена кръв.
- МАХНИ СЕ ОТ НЕЯ ВЕЩИЦЕ – изкрещя сър Алфред, втурна се натам и отблъсна изчадието от тялото на любимата си. Чу се разпарящ звук на цепеща се кожа. Съществото изсъска в мрака към сър Алфред. Очите му бяха кървясали от устата му стърчеше парче кожа от неговата Ана.
Сър Алфред пое тялото на ана в обятията си-сега то беше леко като перце – и хукна да бяга. Усети остри нокти, които пробягаха по врата му сякаш, на нещо което се бе пресегнало да го сграбчи, но се бе отказало в последния момент, когато той изскочи навън посред дъждовната улица.
Не очакваше навън да е ден и то пладне. Колко време бе спал не знаеше. Просто тичаше по влажните улици с тялото на любимата си в ръце, докато намери файтон.