вторник, 8 юни 2010 г.

ОРГАНИЧНО БЪДЕЩЕ: МОЛЕКУЛЯРЕН КОЛИЗЕУМ

ОРГАНИЧНО БЪДЕЩЕ: МОЛЕКУЛЯРЕН КОЛИЗЕУМ
Грандайзерн




Полихромната врата потрепери и се разтвори. Отвъд нея имаше само дебел пласт синкава плазма, която донякъде изолираше рева на побеснялата тълпа. Звуковата вълна обаче, често успяваше да достигне лабиринтовидните катакомби под колизеума.
Тримутровият робот се изправи грациозно и активира невидим чип в корубата на титаниумната си каска. Защитното поле забръмча и я обви като ореол около главата на светец от Постепохата.
СХ се гмурна в плазменото поле и излезе от другата страна по-лъскав и по-красив от всякога. Арената замлъкна за миг, а после отново избухна. Сензорите на СХ преброиха около 150 000 хуманоиди този път, около двойно повече от предния. Величественият колизеум се огъваше под тежестта им, а воят им се засилваше на тласъци.
Визуалните му сензори отчитаха собственото му отражение в гладката езерна повърхност на масивния му живачен щит и не отчитаха нищо друго освен математически издържано съвършенство.
Съвършенство, което се намираше в абсолютно противоречие с първичната елементарност, неоправдана от който и да е закон на физиката, струяща от шумната, потна тълпа, състояща се молекули, повечето които заразени от всевъзможни вируси или по правило генетично увредени… Молекулите, образуваха неправилно структурирани тела, меки, слаби, крехки, податливи на болести и някак вулгарно грозни, треперещи от грохота на собствените си напъни да се надвикат, да натъпчат в устните си отвори колкото се може повече органична енергия, под формата на мазнини и въглехидрати, която после отново да възпроизведат през потните си жлези или анусните си или устни отвори, в течна, твърда или газообразна форма.
Тези, които му се възхищаваха и скандираха името му бяха носители на криво, неправилно структурирано ДНК и с времето СХ бе стигнал до заключението, че няма логика, а и не е редно да забавлява толкова слаби структури на всяко следващо представление.
Визуалните сензори отдавна бяха оставили тълпата и се бяха плъзнали по нежната бистра повърхност на живачния щит. СХ откри, че му трудно да отдели възприятията си от собственото си отражение.
- СХ, дами и господа, изрева в мегафона човечето с черния фрак. Най-съвъшения робот, който майката Земя е виждала някога. Чудото на Гигавселената. Изкуствено създаденият убиец, който е способен да се изправи сам срещу цяла армия и разбира се… - Човечето затай дъх - … да я разсече на две. Толкова гладко, колкото аз и вие, дами и господа, бихме разрязали парченце масло…
Човечето изду бузи, разпери ръце и затвори очи, сякаш му предстоеше да се пребори с мощен анален спазъм.
- Тази вечер, дами и господа, ще станете свидетели на нещо уникално. Нещо изумително. Опустошителната сила на майката природа среща модерната технология в титанична битка. Три ужасяващи звяра ще се изправят срещу универсалната машина за убиване. Кой ще надделее? Вижте го с очите си, за да го повярвате!
Роботът смени цвета си от тъмносиньо на небесносиньо, по нагръдника дори наченки на виолетово, а по гладката повърхност на фибропласта, обвил титанимната му повърхност заиграха зайчетата на слънчевите лъчи, шурнали иззад бяло облаче. Две от тях пробягаха по устието на масивната му ръка, от която с тихо свистене изхвръкна двуметрово острие. Отблясъкът, който създадоха, когато скокнаха отгоре му бе толкова ярък, че повечето от 150-те хиляди, запълнили всички страни на колизеума закриха очите си с ръце.
- Ето го и него, дами и господа! – изкряска победоносно човечето! – Острието, от което се бои и самият Господ. Острието което е способно да разполови сурово яйце без да изтече жълтъка.
Острието бе от моношизоид. По-начетените от посетителите на колизеума, знаеха, че този така рядък метал се добиваше единствено на пустинните спътници на Марс 3, както и че единствения начин да се сдобиеш с него бе сключиш сделка с варварите ацтеки, които ги обитаваха. Също така не бе обществена тайна, че те търгуваха единствено с живо човешко месо. Една унция от този материал се разменяше за цяла звездна галера протестанти, емигранти или увредени, които щяха да намерят смъртта си в работническите каторги на дяволските спътници.
Моношизоидът бе неразрушим, което ще рече, че поне досега науката не бе открила материал, който да е способен да увреди стуктурата му. Дори потопен в течна магма моношизоидът излизаше невредим, дори по устойчив и бляскав отпреди. Също така този материал, единствен в Гигавселената бе способен да разреже титаниум като масло.
СХ размаха острието, което завибрира, разсичайки въглеродните молекули с жужене, а по него плъзнаха малки лазерни мушички, които бяха програмирани да го точат веднъж на всеки 180 000 секунди. Една от тези мушички се плъзна на около наномилиметър от курса си, попадна върху острието и изчезна в ефектен малък взрив. Публиката, проследила всичко това върху огромните плазмени монитори, увиснали във въздуха, като огромни телепортаторни портали, ахна възхитено, а после отново шумно замляска.
Някъде в далечината, в другия край на песъчливата арена, още три полихромни врати се разтвориха и плазмите им пропуснаха три огромни африкански лъва, чийто рев се сля с този на тълпата.
Когато първият от хищниците се приготви за скок, публиката затаи дъх. Шумното цяло за секунда застина като изсечено ведно с мраморните артефакти на колизеумната структура и СХ за пръв път от създаването си изпита нещо, което мемориалните му анализатори отчетоха като погнуса от хуманоидите, податливи до такава степен на емоция.
Острието изсвистя за хилядна от секундата, и лъвът застина насред скока си. Горната половина от черепа му се отдели и хвръкна към публиката с въртеливо движение, разпръсквайки капки мозък по хуманоидите като побеснял поливен кран. Туловището по чудо се приземи на лапите си, опита се да се набере, сякаш двигателните мускули отказваха да приемат, че двигателния център е изчезнал, после тупна тежко, вдигайки облак кървав прахоляк.
Другите два лъва спряха объркани, загледаха се в трупа на третия, но накрая животинския инстинкт надделя и те се хвърлиха с рев към синия робот.
СХ разсече на две първия, който посмя да скочи. Вътрешностите и ликвидите му шурнаха като из ведро от разсечената половина на тялото му още във въздуха.
СХ захвана долната му половина на лъва за лапата, преди да е докоснала земята и като опитен бейзболист посрещна третия лъв с мощен удар.
Животното тупна насред публиката и тя се разбяга ужасено. Лъвът бавно, олюлявайки се се изправи. Черепът му бе разбит в гладкиата повърхност на мрамора и от зейналите ями на изхвръкналите му очни ябълки, едната от които все още се олюляваше на нерва си, потече кашичка втечнен мозък. Бавно, залитайки, като попаднал под въздействието на алкохолни ликвиди хуманоид, лъвът направи още една-две неуверени крачки и се строполи насред седалките със сух хриптеж.
Публиката ахна ужасено и някак препрограмирано, като едно цяло, после изпадна в див възторг у шумно заръкопляска. Арената се огласи от мляскащите удари на десетки хиляди потни длани една в друга.


***

Броени минути преди следващото представление, около три човешки седмици по-късно, СХ седеше в катакомбите си напълно деактивиран за неопитното око. Под машиннната му обвивка обаче, няколко волта електричество все още пробягваха по чиповете на електронния му мозък.
Роботът размишляваше. Размишляваше може би не бе точната дума, тъй като той не беше човешко същество, но тя донякъде описваше енергичният процес на трескаво пресмятане на възможни решения на зададения проблем. А проблем имаше, и той беше толкова сериозен, че от месеци насам смущаваше логически подредената и препрограмирана функционалност на СХ.
Едно от преимуществата на меката материя бе че притежаваше свойството да се разгъва и размножава. С времето тя можеше да обхване цели континенти, като зараза, като вирус способен да унищожи дори и най съвършенната компютърна схема.
Дали бе податлива на обработка? Нито един електронен източник в Наносферата не даваше тази информация. Дори и да беше засекретена, СХ лесно можеше да разкодира всеки код, така че лесно би я открил, но Наносферата само този един единствен път го беше предала. А той толкова много би искал да узнае.
Би искал да ги облече
Да овладее структурата им
Да ги разруши на съставните им атоми и да ги изтради върху себе си. Да преструктурира ДНК-то им.
Да ги превърне в нещо съвършено, а самият той, да се научи да се разпростира и разширява.


**

СХ изплува от синкавата плазма и тълпата полудя. Роботът бе по бляскав и по величествен отвсякога.
- Даааами и господа, чудото на Галактиката. Вашият любим Дигитален борец – СХ!” – изкрещя бясно човечето в черен фрак, а очите му още малко и щяха да изкочат от подпухналото, потънало в пот пухкаво лице. – Да видим как ще се справи срещу роботи от собствения си клас. Тези двамата хубавци по нищо не му отстъпват и са последен писък на електронните технологии. Естествено те също са снабдени с непобедимото... – човечето затай дъх сякаш щеше да сподели някаква голяма тайна – повтарям непобедимото...
- ОСТРИИИИИЕЕЕЕЕЕЕ – изкрещя публиката, сякаш беше едно цяло-една голяма пищяща разкашкана маса.
СХ отправи визуалните си сензори към два от порталите, които бяха започнали да жужат, а по ръбовете им пробягваше статично електричество. През тунелите насам се задаваха две тежки титаниумни тела, които роботът все още не можеше да сканира.
С времето и битките, очакването на всеки следващ противник бе развило в робота нещо като форма на лек интерес, която безуспешно се бе опитал да анализира и която се състоеше в изострено внимание и оптимизиране на сензорните системи на 100 %. В края на краищата бе остановил, че не му пречи, пък и не беше вирус, затова бе решил да не изолира този дефект, а го остави. Сега той се случи отново. Сензорите му без да им е давал команда сами се настроиха на оптимално натоварване в очакване на новите му противници.
Плазмените стени се разтвориха и почти едновременно оттам изкочиха два кървавочервени робота. И двамата бяха последно поколение, и двамата като по команда насочиха кървавочервените си остриета от моношизоид към него.
СХ анализира ситуацията и не намери причина за безпокойство от насилствена дисфункция. Той отдавна се бе научил да се ъпгрейдва сам. Точно това учените на Колизеума не можеха да разберат, затова продължаваха да го засипват с все по усъвършенствани врагове, очаквайки той най-после да загуби битка, но това все не се случваше. Нямаше да се случи и този път.
Бе бърз. Прекалено бърз. Никой не бе очаквал такава скорост. Никой дори не го видя. Никой нямаше и да знае, как го е направил, а СХ нямаше намерение да оставя свидетели така, че никой никога нямаше да узнае.
Преди и двата червени робота да успеят да направят и едно едничко движение СХ вече се бе озовал зад тях и ги бе посякъл.
Преди малкото човече в зеления фрак да успее да изкрещи победоносно, както правеше след всяка следваща победа, главата му вече хвърчеше високо във въздоха, така че за момент забули слъцето.
Още преди тълпата да успее да се усети, роботът вече се бе озовал сред тях с извадено острие и бе започнал да ги вършее. Всичко се случваше толкова бързо, че тези, на които им бяха останали няколко секунди за реакция, щяха да видят просто тела избухващи във фонтани от кръв в рамките на наносекунди, идно мосшвна вълна от кръв и вътрешности които заляха колизеума като море.
Дори и някой да бе имал време дори да си помисли да бяга, СХ бе хакнал всички изходни портали. Херметически затворените им врати вече отдавна бяха омазани с кръв и мозък.
Роботът продължаваше да вършее или по скоро да плува сред море от кръв, пихтия и кокали. Ако само успееше да смели масата достатъчно бързо, може би, само може би щеше да съумее да я преобрази преди да е станала негодна за употреба.


**

На рефлекторниете екрани пихтиестата белезникаво червена маса, набраздена от капиляри и кръвоносни съдове, широки колкото речни канали, пулсираше като сърце.
Генералът я гледаше смръщено и отвреме на време сключваше вежди, сякаш неуспешно се опитваше да открие логично разрешение на нелогичен проблем.
Тънката му усмивчица, която бе негово лично произведение на изкуството и която си пазеше само за специални случаи, отнавна вече се беше скрила зад мрачни облаци.
В командната зала пристъпи ефрейтор Кагни. Едновременно с това месестата маса, покрила Колизеума, се превърна на зелена решетка върху екраните и започна да се върти. Компютърът започна да анализира състава й и да нищи структурата й, откривайки, че това е мутирало човешко ДНК. Нещо повече – то се менеше и възпроизвеждаше всеки изминал ден.
Ефрейторът козирува и застина като излят от бетон.
- Сър. Инспектор Кагни сър.
- Свободно. – махна му отегчено генералът.
- Репортът е готов, сър. През последните няколко седмици обстрелвахме това... това... нещо, сър... с всички видове ядрено, химично и биологично оръжие, с което разполагаме...
Генералът се намръщи още повече. Само част от това, което бяха излели върху месестата пихтия само в рамките на един час, беше достатъчно да доведе целия район до биологична катастрофа. Речните обитатели в близкия поток вече бяха почнали да мутират. Намираха риби с три очи или с по две глави, скоро сигурно щяха да порастат и крайници и да изпълзят на сушата.
- И какво казват експертите, момче?
- Няма промяна, сър! – изкрещя ефрейторът, а тялото му се изпъна като струна. Униформата му беше млечно бяла и придаваше на младежкото му, нежно лице, по което още не беше набола брада, ангелско изражение. – Органичната структура не се е редуцирала по никакъв начин, няма промяна в структурата й. Напротив, тя продължава да се разширява.
На рефлекторните екрани пихтиестата маса, обвила колизеума като пашкул, запулсира още по ожесточено в отговор. От огненочервения хоризонт изплуваха ято хеликоптери, които много скоро, а и за пореден път, щяха да облеят в течна лава.
Генералът скептично наблюдаваше сцената.
Пихтиестата маса щеше да се гърчи известно време, а след това ДНК-то й щеше да се регенерира само в рамките на 30-тина минути, и тя отново щеше да продължи да расте.

**

Извън границите на града започваше бунището. Малко по на изток пък бунището се вливаше в тресавище, създадено с годините от пластовете мека земна маса и лепкавите изпражнения, които градските канали изливаха в коритото на малка долчинка. Там нерядко изчезваха скитници, замръкнали насред бунището в търсене на блага.
Затова Вальо го бе предупредил. Винаги, винаги, винаги следвай пътеката от консервени кутии, завещана на търсачите на боклуджийски съкровища от легендарен наркоман. „Така никога няма да се изгубиш” – бе казал важно Вальо и бе избърсал с опакото на мръсния си ръкав сополената капка виснала от връхчето на месестия му нос – „И все ще намираш хубави неща като това.”
Вальо бе разгърнал шлифера си и оттам освен рибешките кости и добилата зеленикав цвят и форма воня висна парцалив плакат с мис Юли. Тя беше чисто гола и се усмихваше със стодоларовата усмивка, която Пепи честичко сънуваше. Единственото й облекло бяха червени лачени обувки, които правеха усмивката й още по-ослепителна.
„Каквото и да правиш обаче”- го бе предупредил съзаклятнически Вальо – „Никога не се отделяй от пътеката. Защото освен тресавището, там някъде, дебне и стария колизеум.”
Старият колизеум. Пепи не знаеше какво точно е това но го свързваше с надписи и плакати от сорта на „ОПАСНОСТ ОТ ЗАРАЗА” и „ЗАБРАНЕНА ЗОНА”, с военни и хеликоптери, които предупреждаваха с мегафоните си, да не се ходи там под заплаха от военен съд и затвор.
Пътеката от консервени кутии, завързани една за друга с канап свършваше дотук. Вече се мръкваше, а Пепи не бе открил нищо интересно. Нито едно съкровище освен може би стара ръждясала отварачка.
Може би някои хора, такива като Вальо, замисли се той, бяха предопределени да откриват съкровища, а други не. С нещата, които Вальо изнамираше тук, можеше да построи цял дървесен замък с люлки и видеоигри.
Някъде далече го очакваха светлините на града. Татко, който от известно време насам доста си го побийваше, а и бе започнал да си говори сам с телевизора и да го сочи обвинително с полупразното шише от водка. Там го чакаше и мама, която излизаше за работа в завода толкова рано и се прибираше толкова късно вечер, че Пепи почти не я виждаше. Късно вечер Пепи се будеше от хриптящата й дрезгава кашлица, която го изненадваше рано сутрин с кървави следи, нашарили плочките в банята, както кривия й почерк по бележките с напътствия които му оставяше на вратата на хладилника преди да се разболее.
Когато пое пътя за дома пръстчетата в гуменките му бяха започнали да джвакат. Щяха да си джвакат така по целия път към дома ако не ги бе спрял онзи глас. Нежен като песента на Сърцатите мечетаи огласящ цялото бунище. Гласът викаше неговото име.
Когато се обърна, видя мис Юли. Точно такава, каквато я бе видял на плаката. Чисто гола, облечена само в червените си лачени обувки, тя се бе облегнала на една купчина боклуци и му се усмихваше предизвикателно. Дългата й къдрава коса се вееше на вечерния бриз.
Когато мис Юли се изчезна зад купчината боклуци, Пепи нямаше как да не я последва. Гласът й беше прекалено... хубав. Прекалено приказен.
Той не обърна внимание нито на табелките „Забранена зона” или пък тези с черепчето и двата пресечени кокала, нито на изпокъсаната бодлива тел, част от която одра глезена му и от него шурна кръв.
Искаше просто да бъде с нея. Да прекара известно време в обятията й.
Никога не бе стигал толкова далеч. Никога не бе и предполагал, че ще намери това.
Огромна планина от месо. Живо, пулсиращо месо, което запулсира още по учестено при появата му. Част от месото фосфорецираше в мрака и това позволи на Пепи да види, как мис Юли изчезва в мрачна пещера, издълбана в месото.
Преди да изчезне напълно тя се обърна и му се усмихна. Това бе достатъчно за Пепи да се втурне към нея, за да я догони.
Не искаше да я губи от поглед, но май че успя. Вътре в пещерата бе адски мрачно и колкото по навътре навлизаше толкова по мрачно и тясно ставаше.
Пепи имаше чувството, че стените от месо някакси следят всяко негово движение и се движат с него, опитват се да го притиснат.
Накрая Пепи се уплаши и запали клечка кибрит. Мис Юли бе изчезнала и Пепи реши да си ходи. Когато се обърна обаче, се оказа че изходът е изчезнал, заместен от стена от месо, която се стесняваше все повече и повече.
Преди дори да му дойде мисълта да пищи за помощ от стената от месо изплува женска гърда. Едра и сочна, с набъбнало зърно.
Точно като гърдата на мис Юли. „Голяма цица” – би я нарекъл Вальо.
Но Пепи изобщо не си мислеше за Вальо в този момент. Страхът бе отстъпил пред желанието да погали с език и да засмуче гърдата. Да смуче от нея докато заспи. Да не мисли за нищо лошо на този свят, нито за юмруците на татко, нито за кървавата кашлшца на мама. Просто да суче докато заспи.
Когато пое в уста гърдата, стените от месо бавно обгърнаха Пепи и го засмукаха и разтвориха за секунди. Чу се само едно единствено Бльоп и Пепи изчезна завинаги в Органичния Колизеум.

1 коментар: