вторник, 8 юни 2010 г.

НЕКРОФИЛСКИ МЕЧТИ

НЕКРОФИЛСКИ МЕЧТИ


Гробището се намира извън града, но може би градът се намира извън гробището. Всъщност градът лежи и дори се е притаил в подножието му.
Нощем земята бавно плюе труповете си – те още по-бавно изплуват на повърхността, драпайки към нощния отвес с полуразложените си крайници, така както водна лилия разтваря листата си за да приветства слънчевата светлина.
Това е една мъртва плетеница от тела, едно движещо се цяло, стенещо болезнено и монотонно. При това някак със задоволство от факта, че е отново извън хищната примка на земята, отново под далечния купол на звездното небе, милостиво в необятността си.
Има нещо грациозно в начина, по който земята отново предава изгнилите си зародиши в обятията на нощта, която ги поема и приютява.
Първите минути са безпаметни. Плетеницата трупове се движи бавно и безцелно, телата тръпнат замаяни от Събуждането, като новородени, после се борят с празното пространство в черепите си, изстисквайки от него все по-оредяващите си спомени.
Лазят едни върху други и се вплитат едни в други като плетениците червеи запълнили празните кухини в телата им...

Градът ги вика. Същият град, който ги бе погребал и забравил, сега ги зовеше с нощния си шум, с многобройните си светлини, тръпнещи страстно, в очакване, най вече с почти еротичната си жизненост, примамваща ги както биват примамени сперматозоиди от топлото румено ядро-матка.
Казват, че никога никога нищо не се забравя. Подсъзнанието изтласква това, което човек се опитва да забрави някъде дълбоко, както катерчока Грунди бил складирал желъди в скрити тайници в прогнилото дърво, но то остава там под формата на болезнен вътрешен конфликт и чака да дойде съня за да облече сънищата и да представи героите на своя малък градски театър в поредната постановка. Така и Градът без да знае изтласкваше своите трупове отново и отново…

След това те се групират на тумби и бали гнила плът. Повечето са слепи и дупките в черепите им зеят въпросително и донякъде обвинително. Първото, което докопват червеите са сочните меки очи – за тях са истинско угощение.
В центъра на всяка бала има Наблюдател.

Наблюдателите са по-новите попълнения. Те още не са изгубили очите си - най-ценното притежание за обитателите на задгробния свят! Наблюдателите единствени можеха да виждат и да преразказват Града, който по всеки друг начин бе болезнено недостижим - всеки път натам водеше обратно в гробището.
Градът бе като майка, отвърнала се от детето си. Те знаеха това! Едничката им радост сега бе да го наблюдават отдалеч, да му се възхищават, да си преразказват спомените, които им предлагаше.

В една от тези насядали групички Наблюдателят е почти младеж, все още непокапал, с немирна коса, развявана от вятъра. В погледа му се чете тъга или по-скоро примирение.
- Хей момче! – грачи нахално и протяга проядена ръка към него стареца Уи-Уиии – Сигур имаш страхотни очи. Я разкажи нещо. Кажи за кучките у вертепа на булевард “Батенберг”. Още ли развяват гъзо за фуражките от Пето?
Ръката се плъзва по лицето на Наблюдателя, когато докосва мекото око, младежът примигва.
- Дай ми едното!
Младежът уплашено се отдръпва от гноясалата напираща плът.
- Хи-хи-хи. Хи-хи-хи – хили се дебелата леля Грета, която прилича на огромен разпорен кит, под чиято мазна кожа се подават тежки млечнобели облаци китова мас – Хлапе, скоро ще се сдобиеш с доста от тези. – С тържествена усмивка леля Грета разтваря огромния си търбух с величието, с което се разтварят кървавочервените завеси на Болшой театр, и Наблюдателят вижда вътре гърчещото се гнездо червеи. Има нещо магнетично в движенията им и той протяга ръка да ги докосне, но леля Грета, усетила движението му, бързо залоства търбух.
- Нали няма да бързаш, млади глупако? Трябва да се радваш на това, което имаш, докато още го имаш. Хи-хи-хи, хи-хи-хи…
Масата трупове подема веселото хихикане – ХИ-ХИ-ХИ… После труповете осъзнават, че е малко глупаво да се хилят без причина, само защото звучи зловещо и всеобщия хилеж замира.
Когато най-подир се възцарява тишина, г-н Вятър довява тихо детско хълцане. Това е малкия Ванка, който е оставил мама в Града и му е адски самотно и студено тук.
- Искам си мамаааааа!
- Мама я няма, детенце. – злорадо се ухилва стареца Уи-уиии – Обаче и дъртия Уили може да направи туй-онуйцък за теб! Таквизи неща ще ти направи, че да ти стане хуууубавичко...
Ръката му се плъзва по хълбока на момченцето и обелени от кожата си пръсти пръсти алчно се увиват около малкото разядено пишле.
- Дъртия Уи-Уиии ще ти спретне такава хубава свирка, мойто момче, че шъ забравиш и мама и тате.
Момченцето уплашено пълзи в друга посока. Ако имаше очи сигурно би се разревало, но устата му само се разтяга издавайки дълбоки гърлени звуци и смрад на леш.
Леля Грета се ориентира по звука и първа докопва. Гушва го, клати го и го люшка, както се люшка бебе. Запява с дълбокия си гърлен глас, който се носи като вой на тревожна сирена в изоставеното гробище…

Детето вече спи. Труповете, унесени от воя на сирената продължават да се поклащат леко. Търбухът на леля Грета се разтваря за да поеме малкия Ванка.
- Луда ли си вещице! – изсъсква стария Уи-Уиии, когато мляскащия звук достига спуканите му тъпанчета – Ще го излапат за секунди. С кокалчетата.
Мляскащите звуци се усилват. Като голяма мазна вълна.

- Чревца, свежи чревца! – вика Дащния Изъл и влачейки се сред труповете къса от отворената рана в корема си и хвърля нависоко – дреболийките се сипят по труповете и те ги хапват сладко, сладко. Такъв си е Дащния Изъл – миналата седмица дори подари едната си ръка на Бодърстващия Йоханес.

Добрият бригадир Зарево се примъква до Наблюдателя и шепти в ухото му:
- Тя какво прави тази нощ. Отново ли плаче?
Младежът насочва погледа си към улица “Авеню” 35. Всевиждащия му поглед прониква отвъд бетонната маса и вижда инструмента на чувствата на бригадир Зарево.
Тя отдавна вече не плаче.
Бавно и грациозно се придвижва от стая стая и стъпалата й сякаш не докосват земята – като бяла водна птица, която сякаш плува половин метър над водната повърхност. Отваря прашасалите двери на скрина и вади новичка червена рокля. Когато старата се свлича безпомощно по голото й тяло, следвайки нежните й извивки, с новата сякаш цялата стая се озарява от вътрешната й светлина, разпръсквана от червената рокля.
После жаждата за живот, неутолима и непоколебима като бездънното море, отново я понася из къщата така, както буйния вятър носи есенното листо, играе си с него, описва окръжности.
Тя отива в хола и праща двете деца пред телевизора по леглата. Те припкат по стълбите нагоре, взимайки по няколко наведнъж.
Малко по-късно на вратата се звъни. Жената отваря. Човекът отвън държи букет червени цветя и се усмихва неуверено.
Вечерят, сядат на дивана. Смеят се… От смях и закачки те вече са голи и се поклащат един в друг. Ноктите й оставят червени резки по гърба му.
Младежът наблюдава унесено, след което докладва, че и тази нощ тя е сама и яде пуканки и течен шоколад пред телевизора, а по страните й се стичат шоколадови амфибии…

Нещо отдавна мъртво, противно на логиката, го погъделичка игриво, Наблюдателят плъзна ръка надолу по разлагащото си тяло и го пое в длан. Пенисът беше жалка гледка – разяден и потъмнял, почти черен, но все пак пенис.
Колко отдавна не бе мастурбирал? Щаше ли да може пак? Би могъл да изпълзи някъде настрани, където треперещите пръсти на труповете няма до открият и да го лъсне една за здравето на любимата на бригадир Зарево.
Това вълшебно нещо почерня още повече и надигна любопитно главичка. Ерекция след смъртта! Даскалът ми по биология трябва да види това! А преди Лорд Пенис бе просто част от ежедневието – сега обаче беше вълшебство – всяка форма на живот отвъд смъртта е вълшебство.
Никога не го бе правил сред трупове. В леглото – да, в банята, в тоалетната, дори веднъж в класната стая през голямото междучасие, когато остана сам. Едно от момичетата бе подранило тогава – завари го с надута пишка в ръка, опулен глупаво и целия червен. Бяла мъзга изхвръкна като сигнална ракета и се приземи право върху новичката й бродирана рокля! Момичето също се разписка и избяга, а той от притеснение и в бързината си го защипа болезнено с ципа.
Бригадирът го хвана за ръката с дебели, откачени от ставите си пръсти.
- Още ли плаче?
Наблюдателят хвърли поглед към шеметния маратон на двете голи тела в далечината. После се извърна, озовавайки се срещу празните черни дупки за очи в черепа на бригадира.
- Спокойно – брат ти е там и я утешава.
- Добрия ми брат! – кима бригадирът – Миличкия ми добър брат…

Общо взето труповете искат да знаят и затова питат. Наблюдателите разбират рано или късно, че единственото, за което стават е да отговарят на въпросите им, докато още могат. Защото рано или късно, докато спят в черепните им кутии се промъкват малките крадливи червеи и начеват бялата сочна мека маса.
Всеки чифт празни дупки крие своята история.
Нощта губи електрони апатия, когато е в досег с града.

Нощ след нощ Наблюдателите разказват за героите на града, а това разбира се са нощните отрепки – обирджии, пияници, наркомани, просяци, проститутките по ъглите на малките мърляви улички, сутеньорите им, дебнещи като плъхове в мрачни дупки. Това са нощните герои на града. Жените му крият набраздените си с годините овехтели лица зад грим, често перуки крият изтощената като сухи корени коса… Висящи на талази тела, криещи се зад крещящите цветове на мазен лъскав латекс. Гърдите, които би трябвало да са гроздове желание, сега са стока в мрежести бюстиета, дръгливи крака в надупчени чорапи, нервно потропват на асфалта в такт с напрежението и систематичните атака на хладния нощен вятър.
Тук там някой пияница кротко повръща в алеята, а течностите му кротко се изливат в носните кухини на заспал наркоман. Някъде иззад тъмната пресечка се носи тих джаз.
- Хей, искаш ли една свирка? – прекъсва жрицата на нощта оралното излияние на пияндето, подвиквайки на минаващ наблизо стар продрънкан Форд.
- Две на цената на една! – провиква се конкуренцията й от съседния ъгъл.
- Избягах от училище, искаш ли да ме напляскаш?… - крещи третата, която като че е най-напориста – Не? Аз да те напляскам?
Всяка носи в лъскавата си чантичка своите превъплъщения – палавата малка ученичка, която заслужава най-жестокото наказание, садистичната учителка, милата мама, която ще ти даде да сучеш (Кой не иска да засмуче циците на мама?), за двайсетак отгоре може дори мама да те „оправи”.
Градът обича роли! Храни се с живо месо, облечено в роля и ако загубиш своята, той ще хапне твоето живо месо за наказание, че си се отказал от представлението.

Когато идва утринната роса труповете лягат по гръб с разперени ръце, в очакване земята да омекне и да ги поеме отново. Росата пълни очните им кухини, жадно разтворените им, понякога лишени от зъби, усти, пълни ги и малки капчици свежа утринна росаплискат извън басейнчетата си и се плъзгат по съсухрената плът. Когато труповете натежеят земята бавно ги поглъща.
За да изплуват отново следващата нощ още по-изядени от червеите, докато една нощ останат само кокали.
Когато всички си отиват остава само младия Наблюдател като свидетел на будещия се, бавно изплъзващ се от мъртвата хватка на безпаметния сън град.
Две женски ръце нежно го докосват изотзад, плъзват се по страните на лицето му и попиват сълзите му. Той стреснато се обръща и вижда девойката, чиято красота явно продължава да отстоява на разлагащото влияние на смъртта.
- Не помниш ли? – гласът й е изпълнен с мъка. Ако имаше очи може би щеше и тя да заплаче. – Не ме ли помниш…?
Той скача на крака.
- Изобщо не те знам коя си… Мога да си отида когато си искам!
Когато става, обръщай гръб и тръгва, го застига гласа й:
- Обичам те!
Нещо го жегва дълбоко в сърцето. Обръща се – земята бавно поглъща девойката. В главата му се приближават фарове на камион. Две огромни светлини. Двама млади влюбени губят живота си. Споменът е мимолетен, изчезва и се размива като вятър, като оттегляща се вълна…
- АЗ СЪМ ЖИВ! – изкрещява – Чуваш ли – жив съм! Не съм като вас. Просто идвам понякога за да…
Той се запъва. Ами ако наистина е мъртъв. Рови в съзнанието си, тършува из спомените, но там няма нищо и нищо, само крещяща белота.
Отново този глас:
- Обичам те!
И той си спомня като че ли. Не всичко – само фрагменти – усмивката й, особеното чувство при допира на устните й, начина, по който пролетния вятър си играе със златните й коси.
Тя вече почти е потънала и той се затичва натам. Когато се навежда над нея и устните им се сливат, сълзите му капят върху нейното лице, пълнят дупките и тя натежава още повече.
И двамата знаят, че това е последната им съзнателна среща. Утре вечер отново ще са непознати. Защото земята яде спомени и това безмълвно признание в любов е последния фрагмент, последната част от губещата се мозайка.
Как би искал да потънат заедно, вплетени в прегръдка, но той е длъжен да се върне в собствения си гроб. По пътя за натам се обръща за последен път.
- И аз те…
Забравил е думата. Всичко в главата му се губи, просто изчезва. Утре няма да може и да вижда вече – червеите ще са довършили и очите. И тъй като се чувства толкова пезпомощен, той започва да крещи и да вие все едно и също:
- Аз…
Аз…
Аз…

Няма коментари:

Публикуване на коментар