вторник, 8 юни 2010 г.

КОРАБ КЪМ ДАЛЕЧНИ ЗВЕЗДИ

КОРАБ КЪМ ДАЛЕЧНИ ЗВЕЗДИ

Бурята отдавна бе утихнала. Тревичките бяха забавили своя ход, пашкулите, пълни със бобeни зърна в градините, бяха прибрали полите си, листата, окичили старите тополи бяха замлъкнали.
Последните две светкавици си бяха отишли като огромна огнена птица на кокили, а водата на малкото езерце, по чийто краища се кипреха бамбукови стъбла, кръстосани едно в друго, бе успокоило водите си.
Една пластмасова летяща чиния полетя в красива парабола, поспря за миг и накрая цопна в езерото. Накъде наблизо на малката си гъдулка засвири щурче.
Марти поспря и прокара пръстчета по вълнистата си коса, която изглеждаше синкава в мрака. Мама бе му казала, че всички малки щурчета умират, когато търкат крачетата си едно в друго. При търкането се носи свирня на цигулка.
- Видя ли какво направи? – обърна се момченцето към сестричето си, което го очакваше на другия край на поляната, а черните му лъскави очичките му блестяха със светлината на малките звездички опасали небето. – Казах ти да не я засилваш толкова. Сега как ще я намеря?
Марти изсумтя и сбърчи носле. Изу малките си ботенки, измъкна чорапките и ги навря в задните си джобове, оставайки съвсем босичък. Скри ботенките с нослета на малки пухкави кученца в основата на сноп пръчки папрат и нагази във водата. Леки подводни течения загалиха ходилата му, камъчетата забодени по дъното, го караха да се хлъзга и губи равновесие, но Марти се захващаше за пръчките папрат и напредваше все по-напред към центъра на езерото. Едно малко жабче или може би попова лъжичка бе заседнала в пролуката между палеца и безименния пръст на крачето му, Марти ги размърда и хлъзгавото животинче се измъкна и изчезна нанякъде.
- Побързай, Марти! – провикна се Бети. – Мама каза преди 10 да сме се прибрали!
Вятърът се завихри и развя косите на Марти. Той се наведе и започна да обарва пипнешком водното дъно. Не виждаше абсолютно нищо в катраненочерната му повърхност, осветявана единствено от малките звездички, отразени в него, окичили го като бисери, и от малките светулки танцуващи една с друга по въхровете на сноповете папрат.
Нещо влажно премина наблизо и пошляпна голото краче на Марти под водата. Той потрепери. Какви ли не твари живееха из горските езерца.
Наблизо изкряка жаба.
- Жабо-Жаборано – запя Марти – Помогни ми да намеря малката си летяща чиния!
Изведнъж Марти се спря. Намираше се точно по средата на кръглото езерце. Под крачката му нещо се случваше, нещо се движеше и вибрираше, сякаш се будеше от дълъг сън. Ударите на сърчицето на Марти ускориха своя ход.
Езерото бе утихнало. Крякането на жабите се бе сляло в едно и се бе надигнало в приглушено бумтене, което прерасна в ръмжене.
Точно пред Марти в черната повърхност на езерото изгря светлина. Като прожектор скрит под водата, тя образуваше идеална окръжност и изригваше право нагоре ярка огнена светлина.
Марти понечи да отстъпи назад, но земята под краката му отново завибрираха недоволно и той застина. Пластовете кал се разместваха под голите му пръстчета оголвайки туловището на онова отдавна заспалото нещо.
Реши да преброи до три, за да успокои хода на сърчицето си, което биеше бясно в гърдичките му и заплашваше да изскочи оттам, като малко жабче и да цопне в езерото. Стигнеше ли да се обърне три щеше да си плюе на петите.
1-
2-
Марти се завъртя, но точно тогава и от тази страна блесна ярка жълта светлина, която изригна нагоре в жълтъчен стълб.
Понечи да отстъпи настрани, но мигом и от ляво и отдясно още две-три-четири идеални очи от светлина обградиха пътя му. Под дясното му краче имаше нещо меко и гладко.
Марти искаше да заплаче, да повика сестричето си, но сърчицето му някак бе заседнало във вратлето му и му пречеше да си поеме въздух. Като насън той се наведе, взе пластмасовата летяща чиния и я притисна към гърдите си като щит. Намираше се в средата на идеална окръжност, изградена от странните светлини и го беше страх дори да си помисли, какво предстои да се случи.
Земята под краката му изригна и започна да се надига. Марти се подхлъзна и тупна по дупе върху корпуса на нещо огромно, хладно и металическо. Бученето се бе усилило и пищеше в ушите му. Някъде в близост се отвори черен шлюз и го засмука в металическите си обятия.

- Мартииии! Мартииии! – пищеше Бети и тичаше към нощното езерце. Спря и затисна ужасено устичката си с ръчичка, когато от черната му повърхност се издигна огромна черна летяща чиния, обсипана с ярки светлини и изчезна в нощното небе, закривайки за миг сиянието на луната.
Бети поспря край брега на езерцето, позамисли се, поседна, обгърна колената си с ръчички и заплака. Нахалните жаби и самоубийствено настроените щурчета подеха плача й и запригласяха.

На няколко милиона километри разстояние Марти с ококорени очи наблюдаваше отдалечаващата се слънчева система, която отдалеч приличаше на разсипано бурканче кисело мляко и бясно препускащите през илюминаторите звезди оставящи огнени дири след себе си.
Планетата земя се бе превърнала в една малка синя точка, тогава село Катуница, Сливенска област сигурно бе мъничка точка в точката.
В черната каюта, която го заобикаляше мигаха светлинки и черни пластини се разместваха, отделяха едни от други и наместваха едни в други. Корабният компютър явно се опитваше да комуникира с него, защото отвреме на време по меките на допир монитори пробягваха и се градяха и разрушаваха фракции от точки и чертички, за които Марти предполагаше, че изобразяват числа. Бе чувал, че всичко на този свят може да се изобрази или изкаже с числа, но той самия не знаеше езика на числата и нямаше ни най малка представа, нито какво се опитва да му каже корабния компютър, нито къде го води.
Където и да го отведеше, Марти знаеше, че това ще е много, много далеч от дома.

Бети се сепна от далечна свирня. Някъде далече зад дърветата тя съзря процесия, осветена от факли, затъкнати в човките на полу-пауни с човешки крака. Такава процесия тя не бе виждала никога досега. Кривокраки уродливи създания, такива каквито не бе виждала никога досега крачеха на по три, четири или осем крака в нестройна колона измежду дърветата, очичките им блестяха, а главите или пък горните крайници на немалка част от тях бяха окичени от гъста перушина, люспи или рога. Някой от тях надуваха гайди или издължени дудуци, от които се носеха сладки звуци, приканящи невинния наблюдател да се включи в процесията и да се хване на хорото със създанията.
Бети си спомни за дяволската сватба. Дяволската сватба, разправяше баба, е когато дяволица ще се омъжва. Дяволите танцуват из гората, а последваш ли вълшебната им свирня, те завличат в гората и те изяждат с костичките.
Създанията успяваха едновременно да се поклащат между дърветата, да подрипват и да подскачат и да размахват издължените си криви крайници, а от процесията се носеше глъчка и нечовешки злокобен смях.
Бети разтърка очички. Когато отново ги разтвори чудните създания изчезваха зад дърветата.
Нямаше време и за това. Каквото и да беше, най важното сега за Бети бе да се прибере вкъщи и да разкаже на мама и тате, че Марти е отвлечен от извънземни, те пък да се обадят на ФБР, ЦРУ на Мъжете в черно или пък на който там трябваше, за да бъде спасено малкото й братче.
Бети се затича между дърветата, но колкото повече приближаваше малката осветена от тъжното жълто лице на Луната поляна, толкова по далечна ставаше тя, накрая се изгуби съвсем.
Колкото повече Бети се опитваше да намери пътя, толкова по навътре в гората се залутваше. Вече отдавна бе престанала да чува далечния лай на кучетата, скрити зад оградите в селото, тихия ромол на Катунишката река или пък далечното нежно ръмжене на пекарницата, в която не си почиваха дори и нощем, за да снабдят на сутринта жителите на Катуница с пухкави, топли комати хляб.
Бети се ядоса и ритна чадърчето на една Печурка, по която бяха накацали светулки. Чадърчето отхвръкна и се приземи във високата трева, а отдолу малко голо човече с грапава розова кожа и космато маймунско лице.
Човечето мигом се втурна да си вземе шапката, нахлупи си я и изпружи към Бети средния си пръст.
- Патка! – изсъска то и изчезна под един грамаден побит камък.
- Чакай! – провикна се Бети – Имам нужда от помощ!
Късно! Човечето бе изчезнало безвъзвратно. На всичкото отгоре светулките, които досега я бяха следвали, също се бяха изпарили и Бети бе останала в абсолютен мрак.
Тя отново се тръшна на земята и малко оставаше отново да заплаче, когато в далечината отново се разнесе мистичната свирня на гайда и свирки и ритмичния пукот на тъпани.
Между дърветата тя съзря Дяволската Сватба, която продължаваше игриво да лакътуши между дърветата. Бети избърса сълзичките си, стана, потрепери за миг, а после като че ли взе решение хукна в посока на свирнята и огньовете
Само съзнаваше, колко глупаво и безмислено е да моли дяволите и горските духове за помощ срещу извънземни, но трябваше да опита. Те бяха единствената й надежда точно сега.

Когато металната елипсовидна комета проблясна за миг и докато, калта и водата, полепнали по нея се стичаха обратно в езерцето, тя примигна закачливо и се понесе към далечни звезди.
И докато от едната страна на езерцето Бети ужасено наблюдаваше отвличането на малкото си братче, от другата му страна едно малко синьо дете от клас Разузнавач CX3 безмълвно наблюдаваше изчезването на единственото превозно средство, с което можеше да се прибере отново на родната си планета.
Синьото дете ококори черните си като смола очи, наведе се и залази на четири крака. Отвори устица, издаде един особен звук, подобен на мучене и загреба в долната си челюст мека кална трева. Синьото му езиче се разстла по тревната постеля като килим и малките мравчици, които синьото дете бе държало цял ден в плен в корема си, учейки се да търкаля трошички и строи мравуняци като тях, се отправиха в стройна колона към свободата си.
Синьото дете допълзя на четири крака до пътя, по който профуча със страшен рев тежкотоварен камион, пълен с кокошки. Той остави зад себе си пелена от кокоши пера, които падайки, танцуваха като пелерина, а две от тях паднаха върху челцето на Синьото дете на мястото, където хората имаха вежди и му придадоха леко намръщен вид.

Бети тичаше след Дяволската сватба. Спъваше се, падаше и ставаше, дори си удра ужасно нослето на една трънка, но мисълта за братчето й попаднало в плен на ужасната летяща чиния, загубено на светлинни години разстояние от село Катуница, Сливенска област я караше да става и да продължава. Когато най-после догони процесията откри, че ще й е нужно малко време да събере мислите си, тъй като определено това бе най чудното и невероятно нещо, което бе виждала през живота си.
От двете страни на процесията пауновидни птици с човешки крака и малки увиснали гениталии крачеха наперено, разперили паунските си опашки, които блестяха във всички цветове на дъгата. Червени, лилави, искрящо сини и зелени очи, накацали по краищата на опашките им блестяха някак хипнотично, и на Бети и се зави свят, докато се взираше в тях. Странните птици придържаха в човките си факли, които осветяваха цялата процесия.
Тя самата бе трудна за описване. Съвсем в началото крачеше нещо, което адски приличаше на Плачеща върба, която вървеше на собствените си корени. По всичко личеше, че плачещата върба е бременна, защото придържаше с два от корените си издутия си корем. От корема от време на време се ронеше кора, а от дупката надничаше любопитно малко черно създание с остри бели зъбки. Когато видя, че Бети го наблюдава, то срамежливо закри с парче кора дупката в корема на майка си.
Това сигурно е младоженката, досети се Бети. Ако е така къде е младоженеца? Бети го потърси с поглед. В близост на четири крака лазеше получовек-полузмей с жълтеникава люспеста кожа, дълъг извит врат и човешко лице, окичено с рунтав калпак, по който блестяха дребни златни монети и сушени плодове. Той се оглеждаше във всички посоки със жълтите си змийски очи, раздвоения му език непрекъснато се подаваше и опипваше наоколо, едновременно с това човекът-змей размахваше дебелата си люспеста опашка, която отвреме на време помиташе някои от дребните голи човечета с маймунски лица и остри зъби на гризачи, които тичаха наляво-надясно като луди и ги залепяше в калта. Те бързо се изправяха, за да не бъдат прегазени от останалите по-мастити членове на процесията и отново хукваха насам-натам с бесен кикот.
Зад младоженците уверено миниатюрни зеленикави лами, чийто многобройни вратове завършваха с котешки главички, които от време на време мяучеха въпросително, мъркаха протяжно или се хъскаха една друга. В ноктестите си лапи ламите с котешки главички придържаха пчелни кошери, в които жуженето на рояци от пчели пригласяше на свирнята на гайда и ритмичните удари на тъпана.
След ламите крачеха ухилени дяволи. Те махаха с опашки, лукаво си намигаха едни-други и леко подрънкваха със звънчетата с които бяха окичени завитите им рога. Всички бяха голи, като единствената окосменост по тях бяха козите им брадички, колкото по гъсти бяха те, толкова по уверено крачеха притежателите им, докато дяволите с по редки бради сякаш се криеха притеснено сред тълпата.
Дяволите поднасяха към устите си дудуци със завити лъскави крайници, издути гайди от овча кожа с дървени мундщуци или пък биеха тъпани а свирнята им караше Бети, подтичвайки край тях, леко да потропва с крачета и я изпълваше с желание да се хване за ръце с останалите и да заиграе Дяволското хоро.
Зад Дяволите крачеха хора, които не приличаха на хора. От кръста нагоре те бяха като кукли, които се клатеха безчувствено, като марионетки на връв. Изведнъж един от тези псевдо хора се спъна и горната част на тялото му се отдели с меко шляпане и тупна на земята. Под човешката кожа се подаде сноп възголеми попчета с прозрачна влажна кожа, под която прозираха дебели вени, по които струеше синя искряща течност. Рибите гледаха ококорено и уплашено, както би гледал някой, който се е озовал гол на публично място, разтваряха безмълвно устите си и шляпаха с хриле, а после клъвнаха човешкия костюм и си го навлякоха криво-ляво. След това човешкото подобие, под чиято кожа се криеха ококорени попчета хукна да настигне процесията размахвайки изкуствените си ръце.
Зад тях на задните си лапи крачеха Караконджоли. Това бяха намръщени космати създания с мръсни лица и тежки сплъстени мустаци, които непрестанно ръмжаха и се бутаха едни други, колкото се може по злобно и нарочно. Около тях сновеше лисица с искряща оранжева козинка, която непрекъснато шепнеше нещо в месестите им, мръсни уши и ги насъскваше още повече едни срещу други.
Най накрая на процесията пристъпваха Нави. Това бяха малки голи пилета, за които Бети бе чувала, че са обитавани от душите на починали деца. Основното занимание на Навите бе да пакостят на родилките и да грачат протяжно и грозно късно нощем, край къща в която се ражда дете.
Бети наистина беше объркана. Въпреки, че процесията бе събрала на едно място толкова много различни и странни твари, никое от тях, дори и рибите в човешки костюми, не напомняше дори малко на истински човек и не даваше признаци, че може да общува по човешки.
Бети се затича, за да догони Дяволската сватба, защото отново я бе изпреварила и се развика.
- Ей! Чуйте ме! Чуйте ме! Някой тук говори ли български.
- Някой тук говори ли български? Някой тук говори ли български? – разкикотиха се малките голи човечета с маймунски личица и се яхнаха върху един от караконджолите, който в опитите си да ги прогони удари този до него и двамата се сбиха.
Освен гризачите никой друг не обърна ни най малко внимание на Бети и тя започна да се отчайва. И точно когато в очичките й отново заструиха сълзички, тя съзря едно детенце с бяло моряшко костюмче, което бе застанало отстрани на процесията и я наблюдаваше.
Бети се засмя щастливо, втурна се към него и го прегърна.
- Кажи ми, че говориш български!
Момченцето продължаваше да я наблюдава безмълвно, а вятърът разроши чорлявите му черни косици.
Чак сега Бети забеляза, че главата на момченцето е куха. Зад дупките за очите и устата на детенцето надничаше рояк светулки, който се завихри и оформи думи. Бети надникна в устата му, за да разчете думите.

ЗДРАВЕЙ БЕТИ

Бети се разсмя и плясна с ръчички.
- Хей! Откъде знаеш името ми?

ВИЖДАЛ СЪМ ТЕ

- Ти как се казваш? – попита Бети.
Момченцето повдигна рамене.
- Нямаш ли си име?
Момченцето повдигна рамене.
- Можеш ли да ми помогнеш?

МОЖЕ И ДА МОГА

- Братчето ми беше отвлечено от извънземни. Играехме си на фризби и фризбито падна в езерцето на Самодивската поляна. То отиде да го вземе и от водата се надигна летяща чиния, която го отвлече.

ВИДЯХ Я КОГАТО КАЦНА

- Кога е било това?

ПРЕДИ НЯКОЛКО ДНИ

- Знаеш ли, кой може да ми помогне да намеря братчето си?

ГОРСКИЯ ЦАР

- Той може ли да ми помогне?

ТОЙ ЗНАЕ И МОЖЕ МНОГО НЕЩА

- Ще ме заведеш ли при него?

ДА! ЩЕ ТЕ ЗАВЕДА ПРИ НЕГО! НО

- Какво но?

ТОЙ ЩЕ ПОИСКА НЕЩО ОТ ТЕБ В ЗАМЯНА

- Какво ще поиска?

ЩЕ ПОИСКА НАЙ ЦЕННОТО ТИ!

Светулките се разпаднаха и събраха отново, за да образуват ново изречение.

ТРЯБВА ДА СИ ГОТОВА ДА МУ ГО ДАДЕШ

АКО ИСКАШ ДА СПАСИШ БРАТЧЕТО СИ

- Просто ме заведи при него! – рече Бети и хвана момченцето със светулките за ръчичката. Двамата отново се присъединиха към шумната процесия и изчезнаха зад дърветата.


Сватбарите спряха край малко кладенче скрито зад величествен бук. Дори и всички съученици на Бети да се бяха събрали тук, нямаше да могат да го обгърнат с ръце.
Един синкав лунен лъч огряваше ведрото в кладенчето, в която едно по едно животните, духовете, демоните и горските твари се качваха, за да достигнат долния свят, а два от дяволите ги спускаха с въже надолу.
Огромните пауни изпружиха шарени шии и очите по опашките им заблестяха в отблясъците на лунното сияние. Птиците разтвориха човки и огнените факли полетяха в кладенчето.
Бети надникна в устата на момченцето с кухата глава. Две от светулките в очните му кухини се снишиха надолу, придавайки му леко въпросителен вид.
- Къде отиват?

ПРИБИРАТ СЕ ОТКЪДЕТО СА ДОШЛИ?

- Откъде са дошли?

ОТ ДУПКИТЕ ПОД ЗЕМЯТА
ОТ ПЕЩЕРИТЕ
ОТ РЕЧНИТЕ ДЪНА

- А къде е Горския Цар? – попита Бети.
Момченцето посочи огромното дърво.

В КОРЕНИТЕ МУ
ДОТАМ СЕ СТИГА САМО ПРЕЗ КЛАДЕНЧЕТО

Бети проследи с поглед ствола на гигантския мрачен дъб. Той се извисяваше над останалите дървета и бе разперил могъщата си корона, сякаш се опитваше да затули и луната, и звездите.
- Идваш ли? – рече Бети.
Светулките в главата на момченцето отново започнаха да нареждат думи.

СЛЕДВАЙ ГОРСКИТЕ ДУХЧЕТА
ТЕ ЩЕ ТЕ ОТВЕДАТ ПРИ НЕГО

Чак сега Бети забеляза малките сини огънчета, в който танцуваха малки сини човечета с шапки с остри върхове, накацали по ръба на кладенчето.
- А ти?

АЗ ОСТАВАМ ТУК!
ИМАМ ДА ВИДЯ ОЩЕ МНОГО НЕЩА

Бети се покатери във ведрото и се озъби на един от дяволите.
- Ако ме изтървеш долу ще се върна и ще ти откъсна главата!
Дяволът лукаво се усмихна и й намигна.
Преди да потегли към долния свят Бети хвърли един последен поглед към детето със светулките. То стоеше някак тъжно и самотно в мрака, като сянка, а светулките в главата му бяха угаснали.

Синьото дете вече от няколко земни часа седеше в една канализационна локва, която ако имаше обоняние, би определило като миризлива и се опитваше да установи на какъв език говорят плъховете. Бе опитало всички познати му езици, които бе усвоило на тази планета до този момент-езикът на мравките, този на калинките и финото скриптене на щурците. И тъй като за последно бе пробвало да им говори на езика на щурците и дълго бе търкало синята си главица в тухлената стена, това му докара само нови болки в мозъчната плазма.
Синьото дете никога не бе предполагало, че плъховете говорят собствения му език-езика на цифрите. Откри го по случайност, когаот от скука започна да реди празни консервени кутии една върху друга.
Плъховете, разположени безразборно до този момент и любопитно вирнали косматите си муцунки към него, мигом образуваха пирамидална фракция. Синьото дете размести още веднъж консервите, и плъховете образуваха два идеални квадрата, като всяка от страните му се състоеше от четири плъха.
Сега синьото дете опита нещо по сложно. Направи от консервените кутии къщичка с правилни страни, после три пирамида, после ги разположи в ромб. Плъховете мигом образуваха нова пирамида, успоредник и окръжност. Малките им влажни мустачки потрепваха някак доволно, след всички тези маневри.
На езика на числата следващия диалог изразен в геометричните фигури, които нареждаше синьото дете и броя на консервите и плъховете, се превеждаше така:
- 33337777777777776666664444433333322222
- 44444444447777777722225555544444999999
- 24246666666655555544444488888822221111
На езика на хората диалогът се превеждаше така:
- Загубих се! Изпълнявах мисия на Земята, но някой ми открадна кораба и не мога да се върна. Вие приемате ли космически сигнали?
(На това място малките плъхове замахаха с мустачки, за да му покажат, че наистина ги приемат.)
- Но не можете да предавате нали?
(На това място плъховете бяха останали безмълвни.)
- Трябва да предам сигнал за помощ до съседната галактика. Там работят жители на моята планета. Те познават родителите ми и ще предадат сигнала нататък.
- Уууу, това е много далече. Направи сателит! Сателит трябва да се построи!
- Млъкни бе, опитвам се да чуя, какво казва тоя смешния!
- Къде да намеря сателит?
- Ще си го направиш!
- Ааааа! Познах те! Ти беше тоя дето ми отмъкна шунката снощи! Искаш ли да ти отгризна ухото а?
- Как да го направя?
- Слушай внимателно! Този канал се разклонява в три различни тунела. Трите различни тунела водят до три различни къщи. Трите различни къщи имат три сателитни чинии, това са уреди които предават визуален сигнал от земни спътници. Едната чиния е малка, втората е голяма, а третата е още по голяма. Сглоби ги в едно и ще получиш сигнал, достатъчно силен, за да можеш да го пратиш.
- Не съм ти отмъкнал шунката аз бе! Кривия Ханс беше!
- Онези високите двукраки какъв език говорят?
- Не ми е отмъкнал шунката Кривия Ханс бе! Питах го вече! Ти си я взел!
- Не говорят с числа. Най добре изобщо не си говори с тях! Ще си спестиш много грижи, запомни това от нас!
- Ти какво, лъжец ли ме наричаш? Щом ти казвам, че не съм аз, значи не съм.
- Благодаря ви за всичко, наистина!
- Точно тъй! Лъжец си и половина Мръсни Гофри! Дебелата Грета снощи те е видяла да ядеш шунка, значи е била моята!
- Обаче внимавай! И трите къщи са изпълнени с капани и опасности, каквито дори и не с подозирал, пришълецо. Вземи този черпак и ако имаш нужда от нас просто заудряй с него тръбите в къщата и ще ти дойдем на помощ. Но да знаеш, че за нашите услуги се плаща. За помощта ни ще трябва да изпразниш хладилника и да ни предадеш всичкото сиренце.
- Добре! Ще го имам предвид!
- Само за третата къща не ни викай! Там никога не припарваме! Там живеят вещици! Знаеш ли какво е вещица?
- Не ме е страх от нищо!
Синьото дете пое към от първата от трите къщи, джапайки през калната вода, а зад гърба му, кой знае защо, два от плъховете се сбиха.

Ведрото се спря пред един от подземните тунели. И сините огънчета поведоха Бети през мрачен коридор, от чийто стени стърчаха коренчета. Едно от пламъчетата се спря току пред лицето й.
- Имаш ли бонбони? – попита то.
Бети зарови в джобовете си извади от там лепкава шарена каша.
- Имам едно, но е дъвкано!
- Нищо! Давай го насам!
Лепкавото бонбонче изчезна в сините пламъчета.
Мрачния коридор се разтвори в просторна галерия, от чийто таван стърчаха сталактити. Бърчейки носовете си навъсени прилепи следяха всяко движение на Бети. Галерията бе добре осветена от факли, който опасваха двете страни на мраморна пътека, а малки сини и зелени духчета периодично кацаха върху тях, за да ги възпламенят.
Подземни води извираха от скрити дупки в масивната скала и течаха по каменни улеи, а след това се разливаха в подземни езерца.
Горския цар бе огромен прозрачен дебелак, който сякаш бе изграден от синя течност, обвита в прозрачна тъкан. В търбуха му плуваха отровни бели медузи и малки окорени рибки. Брадата му се състоеше от хиляди малки коренчета, увити едно в друго, а от главата му стърчаха огромни извити рога.
Гигантът седеше в корените на вековния бук, които образуваха нещо като трон под масивното му тяло, и тъкмо благославяше двамата младоженци, които му се поклониха и изчезнаха в сенките.
- Поклони се ! – прошепна едно от духчета в ухото на Бети.
Бети се подчини.
- Кое е това човешко дете? – избоботи гигантът, а тежкия му глас отекна в галерията и в предхождащите я коридори, ехото го върна и разнесе още веднъж.
Едно от духчетата зашепна нещо в ухото му и той кимна.
- А защо е дошло тук? – изтътна Горския Цар.
Преди духчето отново да се лепне за ухото му, Бети тропна с краче.
- Мога и сама да говоря за себе си!
Ехото превърна тропването на крачето й в ритмично бумтене, което се изравни с ударите на собственото й сърчице.
- Я! Имало характер туй човешко дете! Защо си дошло човешко дете? Какво дириш при Горския Цар?
- За да спася малкото си братче! – провикна се Бети – Отвлякоха го извънземни.
Гигантът се разсмя и се хвана за корема, който избълбука доволно.
- МУХАХАХАХАХА! Не е отвлечено малкото ти братче, а само е отишло където не трябва. Сега само ще си пати, понеже отдето и да се е появило онуй нещо не е от тази галактика, не е дори от тази вселена, а е Отвъд!
- Къде е това Отвъд.
Гигантът щракна с пръсти и водите от малките водопади, които се разливаха в езерцата се раздробиха на малки водни капки, които образуваха звездни системи и галактики по протежението на цялата галерия.
- Виждаш ли това до нослето си, човешко дете. Това е Земята.
Едно малко синьо духче се гмурна в капката и тя заискри цялата в синьо.
- А тук, където съм аз, това е ръба на Вселената.
Гигантът плъзна ръка по редица от водни бисери, които плуваха пред прозрачните му очи.
- С теб ни делят около 30 метра сега. Но ако това там а Земята, а това тук е Ръба, можеш ли да си представиш, какво огромно разстояние е това.
Бети сбърчи носле. Така правеше, когато нещо не разбираше или бе недоволна от нещо.
- Аз съм бил там като млад! – продължи Гигантът – На Ръба имам предвид. Преди няколко милиарда години човешко време. Но никога не съм бил Отвъд. Тогава дори не го е имало. Било е просто мрак. Виждаш ли този мрак – Гигантът посочи мрака в пещерата зад дървото, в която не блестяха капките-планети. Откъдето и да е долетяло онова нещо, то е дошло някъде оттам. А ако разстоянието от мен до теб е 30тина метра, от ръба до мястото където търсиш, може да е 50, 60, 100, никой не знае.
Гигантът се изкашля, а няколко от острите масивни сталактити паднаха и се разбиха в плитките езерца.
- Преди няколко милиона години започнаха да ми донасят, че някакви неща излизали оттам и минавали Ръба на Вселената. Кръстосвали планетите. Държали се странно, действали на други закони и принципи, различни от тези на нашата Вселена. Но никой нищо не знае за тях. Те идват и изчезват, а братчето ти е имало неблагоразумието да се навре в една от чиниите им.
- Ти можеш ли да ме отведеш там.
- Аз мога всичко! – във величествения глас на Горския Цар пролича раздразнение. – аз съм син на майката Земя, която пък е дъщеря на Великия Космос. Обиколил съм всички кътчета на Вселената, знам и мога всичко. Но не и това. Не мога да те отведа Отвъд, защото там не разполагам с власт. За тях съм никой.
- Но можеш да ме отведеш някъде близо до Ръба нали? Можеш ли да го направиш?
- Може и да мога? – усмихна се Горския Цар с усмивката на закоравял картоиграч – Но ако някога се върнеш… Ако някоа успееш да спасиш братчето си и да се върнеш ще поискам нещо в замяна. Горския Цар винаги иска нещо в замяна.
- Всичко! Всичко ще ти дам, за да спася Марти! – провикна се Бети, а от очите й бликнаха сълзи.
Горският Цар се облегна на дървесния си трон и се наведе напред. Лицето му, голямо, колкото цялото телце на Бети се изравни с нея.
- Ще поискам душата ти момиченце! Ако някога се върнеш жива и здрава и доведеш и братчето си, то може да си върви, но аз ще взема душата ти. Ще те превърна в малко духче и ще ми служиш за вечни времена. Съгласна ли си с това условие?
- Съгласна съм! – рече Бети без да се замисля, а от окото и капна една мъничка сълза и се разби в синята капка, която изобразяваше планетата Земя.
- Чудесно! – възкликна гигантът и плясна с пръсти от радост – Капитан Шмуц!
От сенките изскочи ухилен черен дявол с небесносиня капитанска шапка на главата и козирува.
- Капитан Шмуц е капитан на Дървесния кораб. – представи го Горския Цар – Той обикаля всички краища на Вселената и събира за мен душите на умиращи планети. Новата експедиция трябваше да замине вдруги ден, но в твоя чест ще започне утре. Капитан Шмуц ще те остави на Ръба, там има Звездна спирка, а оттам ако си намериш някой луд, който да иска да премине Ръба, твоето пътуване ще продължи. Капитан Шмуц ще те очаква на Ръба точно един месец, а ако не успееш да се върнеш за това време, ще продължи пътуването без теб.
Бети искаше да изпищи от радост, но прехапа устни. Тя знаеше, че щеше да достигне до края на Вселена, дори да премине Отвъд, но щеше да спаси малкото си братче, каквото и да й костваше това.

Бети се събуди на сутринта от настойчиво побутване с копито. Капитан Шмуц й кимна да го последва. Тя не помнеше нито как е заспала, нито как се е озовала в тази тревна ниша, но когато излезе на полегатата полянка, ахна от изненада.
Всякакви двукраки и четирикраки животни, тролове, самодиви и караконджоли, веди и бродници, вурдалаци, исполини, хали, лами и задъхани змейове-всички слизаха от всички страни по билото на полянката, към величествен Дървесен Кораб, насочил гордата си мачта към небесата.
Слънчето играеше по полираните му страни, а забързани демони и бесове даваха насечени команди на напиращя по палубите екипаж и опъваха платната. Златисти енергийни полета обвиха кораба като пашкул, и той засия още повече.
Бети се затича към палубата и започна прегръща всички наред-без значение колко космати бяха или колко рога имаха.
Днес от планетата Земя излиташе един чуден кораб. Кораб, който щеше да се отправи в търсене на малкото й братче. Кораб към далечни звезди.

1 коментар: