вторник, 8 юни 2010 г.

КОЖА

КОЖА





Първо виждаше само очите. Може би те го привлякоха. Може би бяха светлините, отразени в тях, така както слънчевото зайче на стената увлича детето в гонитба, така както блясъкът на на фара в нощната мъгла изпълва с радост сърцето на уморения моряк.
Очи, които обещаваха надежда.
Картината бе бледа и мимолетна, като полъх на вятър в главата му. Градина пълна с ябълкови дървета, той се промъква между храсталаци и липи, а отвъд, насред градината, го чака девойката.
Всичко е приказно и призрачно. Бледа приказка пред очите му, вкус на ябълка в устата му и стремеж, копнеж нейде вътре в него към съдба, носеща името на девойката.
После картината започна да избледнява, и той се почуди за произхода й. Това не беше част от неговия мозък. Структурата му бе запазена марка на проектантите на бетонната цивилизация - бетонен град с бетонни улици, без сънища и видения. А сега картината изчезваше, както се бе появила, въпреки, че той отчаяно стискаше зъби, сякаш за да я задържи в главата си още малко.
После отлетя.
Като неземен полъх.
Като послание, пратено през времето и пространството - последния дъх на отдавна мъртво божество-завещание за идните векове..., безплътен призрак-желание, невидим импулс и тръпка - ще го уловиш настроиш ли мозъка си на правилната честота.
Когато всичко изчезна,той знаеше че трябва да притежава девойката.
Очите му се бяха насълзили; той примигна няколко пъти за да прогони влагата. Паузи мокра мъгла се заредуваха с паузи пълен мрак; през това време той се приготви да възприеме девойката в цялост.
Завесите се разтвориха, и ликът й бавно попи в съзнанието му. После чу писъка. Крещеше някой вътре в него, някой, който в последните няколко секунди бе успял да си оплете елече от надежда.
Тя бе поне двайсетина години по-възрастна. Би могла да му бъде майка.
Безмълвният писък бе отправен към Господ. Същият бог, в който той не вярваше.
"Защо,Господи;как така,Господи?"
Защото тя бе красива. Очите й бяха красиви. Красота и тъга струяха от всяко нейно движение. Проза бе въздухът, който дишаше, а издишаше поезия, подплатена със звън на сребърни камбанки.
А тялото бе гротескна подигравка.
Никога не се бе вглеждал така отвътре, винаги бе търсил красотата на куклата, механичните й ласки; сякаш сега някой бе натиснал главата му във вода, и той се бе научил да я диша,сега трябваше да се научи и да плува.
В следващата част от приказката той вече беше на нейната маса (дори не бе забелязал как се озова там) и си разговаряха за незначителни неща. Всяка нейна дума бе песен, а смехът й-манна небесна. Копнеж гореше в сърцето му - той я бе пожелал.
Малко по-късно той бе завел в дома си своята поругана от възрастта Пепеляшка-всичко тук бе част от тазвечершната приказка. Стаята бе полуздрачна, обляна от призрачна мека светлина, разпръсквана от огъня в камината. Сякаш самите мебели излъчваха топлина и уют, сенките им, съживени от буйния огън, си играеха по стените, вливаха се една в друга,увлечени от любовна страст.
Той нежно освободи роклята; тя се плъзна по тялото й нежно, като коприна.
Когато я видя в пълната й красота, той я пожела така, както не бе пожелавал никоя друга.
Това тяло притежаваше мъдростта на вселената. Възрастта бе взела,но и дала - безкрая на небесната шир, нежността на морските вълни, майчината любов.
Сега той бе малкото детенце,което се бе озовало само в тъмнината; тя бе майката, която щеше да удави всичките му страхове в безграничната си любов.

Той боязливо протяга ръка и докосва едната й гърда. Плъзва се по набръчканата като пергамент кожа като по нещо свято, ненакърнено. Докосва зърното.
Тя го поема в прегръдките си. Устните им се сливат в едно. Ръката й се плъзва по голото му запотено тяло като лебед сред морето от влага, нежно обхваща едното полукълбо на дупето му, после продължава към еректиралия член. Той стреснато отскача назад. Знае,че само едно нейно докосване там ще го накара да се изпразни - да крещи и да се гърчи и да пръска струи семенна течност като излязъл от контрол поливен маркуч.
Тя се усмихвас най-нежната усмивка. Започва да отстъпва към леглото,а невидимата нишка,с която са обвързани, повлича и него. Тя се отпуска в кревата като тъжна въздишка...
Той спира вцепенен. Гледа я безумно, без да знае какво да прави, цялата кръв е напуснала черепната му кутия и се е концентрирала на друго място.
-Ела!-прошепва тя.
Ела!
Като по магия се озовава в прегръдките й, в топлина та й, в която сякаш ще се разтопи, обсипва я с целувки. Тя му подава гърдата си, и той я поема в уста като гладно кърмаче; усеща зърното й на върха на езика си.
Тихи стенания-стихове в нощта!


Той триумфално прониква в нея, тя изтръпва, краката й притискат ханша му, пръстите на ръцете й се преплитат с неговите.
Тиха радост-двете тела сега са едно.
Момчето се чука сега. Момчето чука вселената. Момчето пие от нея и се превръща в мъж.
Накрая вселената се взривява в светлина и топлина; двамата заспиват, слети в едно, шептящи:
- Обичам те!
- Обичам те!

Той не сънува приказка. Той сънува желания, влачещи окови. Болезнено отваря очи.
Късно през нощта е. Тя е права до леглото, съблича нещо от себе си. После излиза от стаята.
Той лежи известно време,после решава да тръгне след нея.
Когато вижда проснатото на земята нещо, замалко да изкрещи. Това е кожата й.
А може би просто сънува.
Тихо,на стъпки, излиза от стаята, като насън преминава още една. Студен вятър го лъхва и насочва погледа му към разтворените стъклени врати.
Тя е там отвън сега. Чисто гола в зимната нощ. Лунната светлина огрява тялото й.
Той затаява дъх. Това вече не е възрастна жена, това е приказна, ефирна девойка, сякаш изплувала от мечтите му. Никога не е виждал нещо по-красиво.
"Защо не ми каза?" Той се втурва радостен към спалнята.
Тя го усеща и крещи нещо след него, но той не я чува. Грабва старата кожа, за секунди се озовава до камината и я хвърля в огъня.
Нечовешки писък на агония оглася дома му и той се озърта уплашено. Тя тича насам пищейки, стъпките й странно шляпат.
"Шляп,шляп," кънти в недоумяващата му глава, обаче нито това, нито писъците са достатъчни да го подготвят за това, което ще види.
Когато съществото без кожа изскача в стаята, шокът е толкова силен, че го удря в сърцето. Той пада на колене, а устните му се свиват в безмълвна молитва.
-ЗАШО НЕ ИЗШАКА? - грачи съществото, изплетено от кървави макарони.
-ЗАШО НЕ ИЗШАКА?-крещи с лишената си от устни уста - ОШЕ АЛКО И ШЯХ А ЪМ ТЪОЯ!
Взорът му се замъглява. Вижда как съществото се хвърля през близкия прозорец, чупейки стъклото с тялото си. Успява да се добере до назъбената рамка и поглежда надолу-долу,на заскрежената бяла улица тяло липсва. Има само пурпурно-червени петна.
На четири крака достига леглото, повръщайки по пътя. После най-сетне губи съзнание. Сънува същия кошмар, който ще го преследва години след това.
Сънува,че се разхожда по заснежената бяла улица, когато от една бяла пряспа изскача същесвото без кожа. В един ужасен миг той се озовава лице в лице с него.
-ШЕ Е ОИЧАШ ЛИ? – крещи - ШЕ Е ОИЧАШ ЛИ ЕЗ КОЖА?
Събужда се с вик. Иска му се всичко да е било само сън, но не е.Дупката в прозореца продължава да зее.
После идват сълзите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар