ТРИТЕ МАСКИ

ТРИТЕ МАСКИ




На запад от град Рахзад-им, северно от Тихия лес, скрит в прегръдките на Мъгливата планина, се намира връх Рахзад-ирим. Той се извисява като мълчалив исполин във вечно покритото със сивкав мрак небе, надвиснало над мълчаливите планини, а страховитият му, някак заплашителен вид може да стресне и най-закоравелите планинци. По него почти няма растителност, наоколо не бродят животни, птичи песни не разсейват ужасяващата студенина, лъхаща от това място.Разправят, че ако легнеш в подножието на Рахзад-ирим със събрани крака и разперени ръце - положение, наподобяващо кръст, затвориш очи и се вслушаш внимателно в тишината, заобикаляща като непревземаема стена страховия връх, ще доловиш мъдростта, извираща от сърцевината зад каменната обвивка.
“Вятърът ще я донесе…”, разказват най-нахаканите мъдреци на град Рахзад-им, “… и ще зашепне в ушите ти странни,неразбираеми думи за изминали времена, за измрели народи, за войни, магии и страховити чудовища…
Само че от друга страна…”, казват,”… не е хубаво да се заслушваш прекалено внимателно в мъдростта, защото може и да се побъркаш.”
След това мъдреците се почесват многомислено по брадите си и започват да разказват страховити истории за хора, завърнали се от Мъгливите планини, скубещи косите си и бълнуващи несвързано, изболи собствените си очи и спукали тъпанчетата на ушите си със заострени клонки.
Втората легенда, съпътстваща като сянка името на Рахзад-ирим, е дори още по-интересна.Според преданието, ако се изкачиш до най-високата точка на страшния връх, а той се извисява на хиляди километри над земната повърхност(някои дори го сравняват с Атлас - исполина, който според митологията крепи небето да не падне) и се хвърлиш оттам надолу с главата, миг преди тялото ти да се разбие в острите каменни зъбери в подножието му, ще разбереш смисъла на живота. За съжаление обаче, никой не се е върнал да разкаже, дали наистина е така, пък и никой не е сигурен, дали ако наистина скочиш, сърцето ти няма да се пръсне преди да достигнеш зъберите долу.
Третата, и може би най-интригуваща легенда за върха се отнася до паяжините от пещери, разпростиращи се стотици километри навътре; издълбани в Рахзад-ирим от природата може би, а може би от нещо друго. Някъде там, разказват мъдреците и почесват алчно брадите си, сред нескончаемите лабиринти, обгърнати от вечна тъмнина, някъде там, в самата сърцевина на Рахзад-ирим, се намира гроба на незнаен войн. Вътре се намират трите маски-бялата, зелената, черната.
Те ще донесат на притежателя си несметни богатства, такива, за които не е и сънувал, щастие, мъдрост, знание за други, непознати светове и истини.
Никой не знае точния произход на тази легенда(пък и никой не го интересува). Тя се предава през годините, през вековете; шепнат я горите, реките, планините. И хората се вслушват и вярват. Стари и млади, мъже и жени, те всички я разказват и преразказват, слушат преданието отново и отново, всички с алчен пламък в очите, с пръсти, треперещи да докопат маските.
Тази легенда не би могла да умре. Човешката алчност я подхранва. Интересът към трите маски, пазени от тайнствения Рахзад-ирим, също така не би могъл да спадне. Годините са станали свидетели на стотици иманяри, авантюристи или просто луди, тръгнали да търсят късмета си, да покорят тайната на страховития връх. Никой от тях не се е завърнал, всички изчезват в недрата му. Може би това е наказанието за алчността им. Може би проклятието на Рахзад-ирим никога няма да позволи на хората да разкрият тайната на трите маски.

Из статията “Живите митове”, сп. “Приключенец”



Дрехите му бяха станали на парцали, ръцете му кървяха, чувстваше как силите му го напускат, сякаш изтичаха с потта, струяща от всяка пора на изтерзаното му тяло. Лазеше слепешката в непрогледен мрак на четири крака, като животно. Не знаеше в каква посока се движи, не знаеше излиза ли или се връща, или пък се върти в кръг. Напред и все напред опипвайки, ръзклонение, напред, разклонение, наляво, по-дяволите - ново разклонение. Накрая се строполи на студения каменен под, просто защото не можеше повече.
Заплака, но без сълзи защото тялото му не разполагаше с необходимата течност за сълзи.
Беше последния. Всички останали бяха мъртви. От самото начало на експедицията проклетия връх се опитваше да ги унищожи. Колко лесно се загубиха. Всичките им модерни уреди отказаха, просто бяха отказали да работят сякаш така им беше скимнало.
Първо свърши храната. После водата.
И заживяха като слепци, в непрогледен мрак, отброявайки последните си часове. Много от тях се побъркаха - бяха забравили, че са хора, лаеха и хапеха, виеха като вълци или се хилеха лудешки, без да знаят защо. Много от тях не умряха от глад или жажда, а просто се разкъсаха помежду си. Измираха бавно. А върхът сякаш през цялото време им се смееше.
Човекът бе единственият, донякъде запазил разсъдъка си. Да, той виеше с глутницата и убиваше себеподобните си, после диво лаеше или ръмжеше и се бореше с тях за топлите късове месо. Той също пиеше от кръвта. Обаче когато остана сам, той продължи напред. Малко останал разсъдък или просто инстинкт, може би онзи чисто човешки сляп устрем до последно, разграничаващ хората от животните. За това да не откачи напълно помогна и факта, че той действително намери гроба. Ако това бе станало по-рано,той щеше да скача и да крещи от радост, но сега беше толкова уморен, отбеляза събитието просто като факт.
Бе прибрал маските в раницата, колкото и безнадеждно да беше всичко, може би отбелязвайки по този начин моралната си победа над Рахзад-ирим. После продължи напред-нали това правят хората. До смъртта си.
И така луташе се още много време. Дни и нощи, часове и минути-всичко това се бе сляло в простото понятие време-времето, което щеше да го отведе до смъртта.
Някъде отпред блесна светлина и го ослепи.
Той отдавна бе забравил, какво е това светлина. Закри очите си с ръце и се сви на земята, скимтейки уплашено. После разумът бавно започна да запълва свободното пространство в главата му.



Отпи от чая, все още колебаещ се на границата между горещо и топло състояние, и се отпусна в удобното меко кресло. Огънят в камината тихо пращеше. Луната надничаше през прозореца в стаята, обливаше я в топло лъчисто сияние, потяпяше сякаш всичко наоколо в безметежно спокойствие. Сякаш времето беше спряло, човекът се чувстваше като част от една много красива и много древна картина.
Бавно пое едната маска в ръка, нарушавайки пространствения континуум застинало време. Усмихна се. Бе жив и здрав, бе оставил цялата лудост далеч зад гърба си и имаше маските. Смисъла на живота му.
Пръстите му нежно погалиха вътрешната страна на бялата маска, руните, издълбани в масивното дърво.Обходиха ги, почувстваха ги.
Не бе имал време да ги преведе или поне да направи опит да ги преведе. Това щеше да отнеме много време. Може би отговаряха на една стара песничка, която бе чул от старците в Рахзад-им.
Интересни стихчета. Започнаха да изплуват в паметта му, той затвори очи и зашепна текста, тръпнейки сладостно.

-Бялата за мъдростта и знанието-сила е,
а покориш ли я, ликувай ти,
наденеш ли я, в миг ще се намериш
във царството на своите мечти.

Зелената е свобода и свежест,
струи из планини, гори, реки,
зелената, щом я наденеш,
ръце размахай и лети.

Черната е жива сладост,
глад и жажда, свобода,
наслада впримчена във ярост
път и болка във скръбта.

Интересни стихчета… Но трудно разбираеми. Май имаше само един начин да покори загадката.
Бе чакал толкова дълго…
…дълго…
Стисна по-здраво маската, тя сякаш заблеся в бяла светлина в ръцете му.
Светът около него разми очертания и изчезна.
Той остана сам с маската.
И ударите на големия стенен часовник.
Тик-так, тик-так, тик-так…Часът е точно 0.25. Тик-так, тик-так…
Вселената чакаше.
Чакаше него.
Той надяна маската.



Събуди се в просторна зелена долина. От едната му страна имаше малко езеце, искрящо в безброй светлинки, от другата - в далечината се виждаше млад, обрасъл в растителност връх. Въздухът бе напоен с миризмата на хиляди свежи цветя, разпрострели се из долината като шарен килим, небето бе синьо и чисто, толкова синьо и чисто, че ти се иска да го докоснеш.
Той насочи вниманието си към върха.
Възможно ли е?
Различи очертанията на… Рахзад-ирим… никога нямаше да го сбърка.
Само че беше някак… по-млад.
По-щастлив…
Накичен в зелена премяна, строен и красив.
Викове изотзад го стреснаха.
Той се обърна. Към него тичаше странно дребно тумбесто същество, размахващо ръчички, и крещеше нещо, колкото му глас държи.
Още преди да успее да реагира, то вече бе коленичило пред него и му се кланяше ожесточено.
Разгледа го по-подробно.
Бе виждал нещо подобно и преди. В детските книжки.
Възможно ли е?
По-дяволите, наистина приличаше на джудже.
Дребно с дълга бяла брада, бляскава метална ризница и метален шлем, метална препаска с брадва с позлатена дръжка.
Бърбореше нещо на непознат език и продължаваше да се кланя.
Когато се заслуша, учуден, долови смисъла на отделните думи, после разбра всичко.
- Господарю! Господарю! - викаше джуджето - Ти се върна!
Странната мисъл започна да си пробива път към съзнанието на човека и той тръгна към езерцето. Коленичи и се огледа в него.
Оттам го гледаше смаяно едно джудже.



Човекът живя три години под земята при джуджетата в качеството си на техен върховен владетел, запозна се с безбройните галерии, опасващи каменното им царство, изучи металообработката и каменоделството, стана притежател на несметните им съкровища. Запозна се и с културата на елфите, които живееха в близките гори и с които джуджетата поддържаха мирни отношения.
Джуджетата го приемаха като техния завърнал се владетел, изгубил, за нещастие, паметта си.
От джуджето, което го намери, Ирин, той научи историята за изчезването на истинския владетел Ормин.
Преди много лета, от небето паднал огромен камък. Той разтърсил земята и вдигнал голямо количество прах, който образувал непрогледна мъгла. След време мъглата се разсеяла, но върхът, където бил паднал камъка, останал обвит в черна сянка. Нарекли го Рахзад-ирим - върхът-сянка.
Една нощ ужасно черно чудовище слязло от върха, избило много невинни джуджета и елфи в съня им, душите им крадяло и ги отнасяло със себе си на върха.
Превръщало ги в сенки като себе си, после слизало от върха за нови жертви.
Владетелите-войни на двата народа, джуджета и елфи, Ормин и Дамир се съюзили срещу злото. Подарили си взаимно, в знак на вечна дружба, две маски.
Бяла за Ормин, символизираща джуджешката мъдрост и знание и зелена за Дамир, олицетворяваща духовната свобода и красота на елфите. Елфите сътворили и една черна за чудовището, която да заровят по-късно ритуално с трупа му.
Двамата владетели причакали сянката в засада, когато отивала на лов. Ранили я жестоко и я подгонили навътре в недрата на Рахзад-ирим.
Сгрешили, защото войниците им се изгубили сред смъртоносните лабиринти, а сенките - роби на чудовището ги издебвали и избивали. Все пак Ормин и Дамир достигнали самата сърцевина на прокълнатия връх и влезли в люта схватка със злото.
Три дни и три нощи се тресяла земята, и гръм и светкавици раздирали небето.
Три дни и три нощи тръпнели двата народа в тревога, а Рахзад-ирим бълвал огън и прах.
На четвъртия ден била тишина. Облаците се отдръпнали, земята се успокоила, сенките започнали да се спускат от върха и да се предават.
Чудовището не се появило повече, но и владетелите не се завърнали.
Велика радост, но и велика печал настанала в земите на джуджета и елфи.
Eдна от пленените сенки разказвала, че видяла елфа Дамир в предсмъртния му час. Тежко ранен, той държал трите маски и тихичко припявал елфическа мелодия. От зелената и бялата лъхала светлина, а от черната мрак.
Опитите да бъдат намерени телата на двамата владетели останали безуспешни.
Година по-късно и двамата владетели се завърнали.


Един слънчев ден в началото на четвъртата година от царуването му, в покоите на джуджешкия владетел нахълта Ирин. Джуджето плачеше и скубеше брадата си. Владетелят тревожно изслуша разказа му.



Много народ се бе събрал пред входа на Великите джуджешки пещери. Отвсякъде се чуваха стенания и сърцерадирателни вопли.
Когато владетелят пристигна със свитата си, тълпата му направи път.
Причината за вълнението бе трупът на джуджето Мирин, пазител на прохода към пещерите. Лежеше в неестествено разкривено положение. Очите му бяха изцъклени, коремът му беше разпорен, изпразнен от съдържание и напълнен с камъни.
Владетелят потрепери пред тази невиждана гавра с джуджешкия род. Светът се завъртя пред очите му, воплите на народа му се сляха, кошмарни видения от един далечен свят изпълниха главата му. В този миг той си спомни. Бе забравил що е болка и мъка. Сега тези отличителни белези на родния му свят се завръщаха за да му напомнят, че е човек и че са част от него, да го обсебят… Отново…
Силен гръм разтърси Рахзад-ирим и го стресна. Върхът отново бе обвит в сянка. Изглеждаше някак по-грамаден от преди, по-застрашителен.
Следобеда дойдоха пратеници на елфическя крал Дамир. От тях джуджешкият владетел разбра, че сянката се е погаврила и с техния народ. Дамир му предлагаше съюз.
Същата вечер пред очите на събралото се джуджешко множество двамата владетели стиснаха ръцете си. На следващата сутрин многобройна войска от джуджета и елфи потегли към Рахзад-ирим.



Мъглата и мракът тук бяха едно цяло. Живи, обвиващи го в ледена прегръдка, замъгляващи очите му… Кръвта и лудостта навсякъде, агонията на измиращата му войска… А сенките бяха безбройни, изникващи като че ли от земята, пъплещи, впиваха се като пиявици и пиеха кръвта на мъртвите му войни. С всеки удар на секирата си той посичаше по две-три наведнъж, но нови десет изскачаха на мястото им, обграждаха го зли и кошмарни.
Когато видя звяра-сянка нови сили се вляха в него и въпреки страха, заплашващ да запокити съзнанието му в бездната на лудостта, той се втурна към чудовището.
Сянката бе огромен черен войн с бляскав черен меч и черен щит. Посичаше по десет наведнъж, в краката му се валяха главите им-лицата им застинали в гримаса на вечен ужас.
Джуджешкия владетел с рев се хвърли срещу него.
Черният войн бе по-бърз. Заби меча си в сърцето му. След това го измъкна и докато тялото се свличаше на земята замахна да отсече главата. В този момент очите им се срещнаха.
Джуджешкият владетел имаше сили и време само за една дума. Тя беше въпрос-той попита защо.
В отговор главата му хвръкна.



Човекът изкрещя и се просна на земята, повличайки стола със себе си. Болката пронизваше цялото му тяло, разкъсваше го.
Тишина.
Той се огледа трескаво, поттискайки болката.
Намираше се в кабинета си. В ръцете си стискаше, счупена на две, бялата маска.
Изправи се, изправи и стола.
Часовникът на бюрото, осветен от нощната лампа показваше 0.25.
Всичко наоколо си беше в същото. Обстановката, огънят в камината… Възможно ли е трите години в джуджешкото царство да се равняват на секунди тукашно време.
Нещо на бюрото привлече вниманието му.
Зелената маска искреше в мека матова светлина.
Ръцете сякаш сами, неподчиняващи се на волята, я поеха и наложиха върху лицето.



Гората около него го приветстваше. Шумът на листата звънеше в ушите му като жива песен, бодра и весела. Той тръгна напред, без да знае накъде отива, наслаждавайки се на величествената красота на природата.
Гората сякаш бе жива.
Духът й го наблюдаваше, следеше го, носен на крилете на утринния вятър, понякога се вмъкваше в него, гледаше през неговите очи, дишаше през неговата уста.
Гората го обичаше и му се радваше.
Той се излегна по гръб и разпери ръце. Загреба шепа пръст.
Втри я в лицето, гърдите си.
Почувства как природата попива в него. Почувства я как се разлива по тялото му. Почувства я като нещо хубаво и топло, разпространяващо се в него, изпепеляващо клетката от сивота.
Отвори очи.
Горе беше небето, синьо и безкрайно.
Толкова синьо.
Сякаш се вля в него, сякаш полетя освободен.
Беше като завръщане.
- Боже пак сме едно! - прошепна, къпейки се в море от щастие.



Колко време бе лежал не знаеше. Когато отвори очи се оказа заобиколен от чудно красиви същества в зелени дрехи. Те смаяно го наблюдаваха.
- Дамир! Дамир!, шептяха те.
Той им се усмихна.



Той живя три години при елфите в качеството си на техен върховен владетел, а те вярваха, че това е той. Приликата бе поразителна, както той сам се бе уверил, виждайки картина на истинския владетел.
Той изучи тайните на елфите, научи се да подчинява гората и живите твари в нея на волята си, да я уважава и приема като нещо живо, способно да чувства. Усъвършенстваше хармонията между себе си и нея. Взаимно се учеха.
Често нощем тя идваше в покоите му под формата на красива девойка. Девойка толкова прекрасна, че той сякаш губеше разум. Толкова грациозна и толкова нежна. Прегръщаше я и я целуваше, говореха си, а после дълго правеха любов, впримчени в едно неразделно цяло докато утрото отново не лишеше девойката от материя.
Очите и бяха сини.
Толкова сини…



Един слънчев ден в началото на четвъртата година от царуването му той намери трупа на пазителя на горските градини Имир.
Елфът бе набучен на високо дърво, от гърдите и ръцете му стърчаха клони. Други бяха натъпкани в очите, ушите, устата.
Кръвта му капеше по свещената горска земя, всяка капка потъваше дълбоко, разяждаше я.
Владетелят се заслуша.
Гората се гърчеше в болка.


Същата вечер сключи договор с владетеля на джуджетата Ормин. На следващата сутрин многобройна войска от джуджета и елфи потегли към Рахзад-ирим.



Сенките прииждаха отвсякъде. Земята бе погребана под труповете на войниците му и той газеше в кръвта им. Сечеше прииждащата сган, черната кръв го плискаше и гореше кожата му.
От локвите черна кръв израстваха нови сенки, гърчещи се и ревящи, сливащи се в едно, образувайки гротескни форми. Вливаха се в телата на мъртвите джуджета и елфи и ги будеха за нов живот. Скоро елфическият владетел откри, че се сражава със собствените си войни.
Чу крясък.
Огромната черна сянка посече владетеля на джуджетата.
Той се втурна натам и я намушка.
Тя се сгърчи в агония, грабна обезглавения труп на джуджето и го запокити насреща му.
Елфическият владетел загуби равновесие и падна, притиснат от джуджешкото тяло. В момента в който го отмести от себе си сянката го посече.



Бе лежал дълго.
Отвори очи.
Почувства разяждаща болка.
Остави я да се разлее по тялото му, да го погълне и да отшуми.
Намираше се на пода в кабинета си.
Тихичко хилейки се се изправи и закуцука към прозореца, който зееше отворен вероятно от вятъра.
Навън нощта преваляше, но утрото бе впримчено в мъртвата хватка на тежка мъгла.
Из мъглата се лутаха сенки на хора.
Противно на всякаква логика изведнъж всички сенки се впуснаха в лудешки танц, диво размахващи крайници. После се скупчиха и завиха всички заедно по отиващата си луна.
Човекът светкавично затръшна прозореца, залости и се отдалечи от него преди да го овладее желанието да повие и той малко.
Противно на волята си отново се приближи за да погледне надолу. Сега човешките сенки късаха части от телата си, смеейки се жизнерадостно, и ги мятаха в посока на неговия прозорец.
Когато задъхан от ужас се обърна, се озова срещу изражението си в огледалото на отсрещната стена. Само, че то бе някак по-различно. Сякаш то съсредоточено наблюдаваше него.
-Здрасти!, усмихна му се той. После се сети,че е любезно да предложи чай на госта.
Взе чашата отдавна изстинал чай от бюрото си.
- Искаш ли чай? - попита.
Отражението се ухили:
- А ти искаш ли чай?
Човекът не знаеше какво да отговори.
- Искаш ли чай? - повтори отражението – Искаш ли чай?
ИСКАШ ЛИ ЧАЙ?
Човекът го замери с чашата за да го накара да млъкне.
Чашата бавно литна напред.
Счупеното огледало раздроби отражението му на няколко по-малки, всяко от които го питаше иска ли чай и се кискаше.
Човекът трескаво се огледа.
Незнайно как черната маска се бе озовала в ръката му. От нея лъхаше мрак.
Той я надяна.



Отново се озова насред битката. Морето от трупове стигаше коленете му.
Всичко около него беше кръв и писъци, и падащи тела.
Вече бе разбрал кой е.
Този път маската въобще не го бе променила.
Някакво джудже го нападна.
Той го посече.
- Защо? – попита джуджето преди да се раздели с главата си.
Той не можа да отговори, защото му се наложи да се разправи с един елф, който го бе намушкал.
Когато го довърши пи от кръвта му.
После се хвърли да убива още и още.
Защото беше жаден.