вторник, 8 юни 2010 г.

СМЪРТ СРЕД ЖИТНО МОРЕ

СМЪРТ СРЕД ЖИТНО МОРЕ
Р. „Грандайзерн” Колев

Нощта едва сега започваше, а над малкото градче, което се разстилаше в далечината, вече витаеше една особена едва осезаема тежест, предхождаща обикновено трагични събития или масова смърт, каквато бе усещал често по време на репортажите си в африканските страни.
Джими, който принципно беше дълбоко религиозен, с годините репортерска работа бе затвърдил мнението си, че Господ определено не може да огрее навсякъде, а наблюдавайки Кендъл Парк иззад мрачните тревисти хълмове на долината, той все повече се убеждаваше, че Господ няма да бди точно над това място, точно тази нощ. Градът приличаше на зинала черна паст, в която тук там проблясваха жълтеникави зъби-прозорците на малки схлупени къщурки.
Джипката Крайслер се кандилкаше по каменистия път (всички пътища водещи към малки, забравени градчета са каменисти) и вдигаше заядливи облаци прах, които гримасничеха, превъплащавайки се ту в озъбени чудовища, ту в мутирали човешки лица.
- Та как ти беше името, момче? – стресна тежкия глас на мъжа с рунтавите мустаци младежа.
- Джими! Джими Хейууд, сър! – отговори Джими, отлепяйки лицето си от стъклото.
- И с какво каза, че се занимаваш, Джими – попита разговорливо мъжът с мустаците.
Джими не си спомняше да е споменавал, какво работи.
- Журналист съм, сър. Уошингтън журнал. Пиша статия за Кендъл Парк.
- И на мен не ми приличаш на крадец на овце момче. На учено момче приличаш. – Мъжът с рунтавите мустаци, явно надушил зараждането на интересна тема за разговор, намали с дебелите си пръсти радиото, от което се носеше закачливо кънтри. – Да знаеш, че крадците на овце не ги тачим по тия краища.
- Не съм си и помислял, да крада овцете ви, сър. – рече Джими.
- Хех шегувам се – Човекът с рунтавите мустаци се ухили и разкри два златни кътника. Очите му бяха проникващо сини, изпъстрени с мрежа от бръчки. – Имаш ли си приятелка в големия град, момче?
Джими измъкна моторолата си от джоба на дънките и я разтвори.
- Как се казва?
- Мери, сър!
- Хубавка е твойта Мери. Много да си я пазиш!
Джими кимна. Последва минутка мълчание, след което силния глас на човека с мустаците изкънтя отново.
- Та за какво ще я пишеш тая твоя статия момче? Кендъл Парк не е по-интересен от плюнка на пътя, тъй да знаеш. Едва ли ще позабавлява гражданчетата от Диси.
- За братята Маккони, сър.
- Братята Маккони! – изпъшка мъжът с мустаците. Мигом черна сянка пролази по лицето му и той свъси рунтавите си вежди.
- Знаете ли за тях, сър?
- Дали знам? – Мъжът се изсмя някак тъжно – Бях там, синко, с очите си видях.
Доловил учудения поглед на младежа мъжът с рунтавите мустаци и каубойската шапка награби ръката му в тежката десница и я разтърси.
- Шериф Доулън. Можеш да ми викаш просто шерифе.
Докато се опитваше да не мисли за болката в китката си от тежкото ръкостискане на шерифа, куп неканени мисли, плод на професионално изкривяване, споходиха Джими. Така значи, човекът, който го бе взел на автостоп, бе самия шериф. От него можеше да изкопчи сума ти полезна информация. Две сияйни светулки му намигнаха от другата страна на стъклото. Браво, Джими, удари джакпота.
- Мога ли да ви задам, няколко въпроса, свързани с масовото клане на 18-ти април, сър. За читателите ни би било интересно…
- На колко си години, синко? – прекъсна го шерифът.
- 24, сър.
- 24! – изсумтя Доулън – Млад си още. Млад си да пишеш за тия неща. – Шерифът го измери със сивите си очи от главата до петите – Защо не пратиха някой от криминалната хроника?
- Аз съм от криминалната хроника, сър.
- Мамка му – изрева Доулън, сякаш се е разминал с едно число от милиона в Голямата лотария – Бих се заклел, че водиш спортната рубрика или онази страница с анекдотите, момче.



**



Шериф Доулън изобщо не искаше да се връща към онзи спомен. Хлапето му се бе сторило симпатично, затова го бе взел. Искаше просто да си прибере вкъщи, където го очакваха горещ пай с месо и циците на Марта, и по пътя да разкаже някой и друг виц, да подочуе някоя и друга история и клюка от големия град (който Доулън по принцип не харесваше и избягваше, но пък за сметка на това проявяваше към него нездравото любопитство като към нещата, които по принцип не харесваме и избягваме).
Горещ свински пай. Концентрирай се върху тази мисъл. Горещ свински пай с цялото семейство, ще сложиш малките по леглата, ще правиш дълъг и горещ секс с Марта и изобщо няма и да се сещаш за това. Кървави спагети.
Ето пак залитна натам. Изобщо не се сещай за това. Дори и не си го помисляй. Кървави спагети.
Споменът нападна шерифа като лешояд гниещ на слънцето прериен койот, и той започна да разказва. Някъде в далечината хлапето включи микрофона си.
Върна се към тишината в къщата. Бягащите сенки. Животинския крясък, който я разсече като сатър, когато човешкото подобие се вкопчи в крака на Доулън.
Лицето висеше на ивици-някой го бе кълцал дълго и продължително. Някой си бе поиграл с това лице. Едното око бе спукано и млечната му каша засъхваше по оголените нерви на изтръгнатата буза, а другото бе полуизбито, висеше на очната си връв. Ченето бе изтръгнато и висеше на едната си става, клатейки се като махало.
Долната част на тялото липсваше изцяло, от кръста надолу стърчаха само кървави спагети, прободните рани от кръста нагоре разкриваха кошмарна смес от бликаща кръв и мускули.
Но не това беше най-абсурдното в ситуацията.
Не че омаца чисто беличкия панталон на Доулън, който Линда тази сутрин бе огладила и му бе връчила с целувка, с грозната си лепкава кръв.
Не че нещото размахваше кухненска бъркалка за тесто в едната ръка а с другата, от която бе изтръгната цялата китка, неистово драпаше по издутината на чатала на шерифа, сякаш му правеше шибана свирка с чуканче.
Най абсурдното в ситуацията беше, че това нещо там долу бе още живо.
Че дишаше.
Че мърдаше.
Че надаваше неистовите гърлени писъци на новородено, което се въргаляше не в пъпната си връв, а в собствените си черва.
Шерифът изгуби равновесие и се строполи по гръб на земята, а проклетото нещо вече лазеше отгоре му. Драпаше и пищеше.
В един кошмарен миг, той се озова лице в лице него – с бездната която надничаше иззад спуканото око и с изтръгнатото чене. Опита се да го отхвърли с крясък, като нещо гадно и отвратително, което ти се е лепнало на гърдите, но нещото здраво се беше вкопчило в него.
Като насън Доулън видя помощник-шериф Стейси, пулещ се към него с онзи полуидиотски поглед, присъщ на селските кретени, които наскоро са се сдобили с револвер и значка и се чудят какво да ги правят. Видя го бавно да надига револвера.
- Не глупако! – изкрещя шерифа, но крясъкът му бе заглушен от неистовите писъци на нещото.
Куршумът срещна обезобразеното тяло в корема, отхвърляйки го настрани. Шерифът се хвърли към Стейси и изтръгна револвера от ръцете му. Изстрелът все още отекваше в главата му.
Онова нещо продължаваше да се дере диво. Защо все още беше живо по-дяволите?
Чак сега Доулън видя, че то имаше цици. Накълцани изтекли цици, спукани като балони, висяха изпод бялата окървавена престилка. Бети! Божичко Бети, това ти ли си?
Шериф Доулън никога не бе проливал сълза през живота си. Дори когато като малък любимото му куче Уили ухапа сестричката му и татко изведе Уили навън, а се върна сам.
Сега горещи сълзи избиха в очите му и шерифът покри устата си с ръка, сякаш за да задържи дъха си, излизащ на пресекулки.
През влагата в очите си, Доулън съзря човека с маската.
Това беше млечно бяла усмихната маска с дръпнати очи. Наблюдаваше го някак адски подигравателно, сякаш цялата случка беше най-смешното нещо на света.
Доулън бавно вдигна натежала десница и произведе изстрел, но човека с маската бе изчезнал в мрака.
Части от Бети намериха разпилени из цялата кухня. Съпругът й Боб обитаваше почти 30 различни места в цялата къща, а главата му намериха в телевизора. Бебето им, малката Линдзи извадиха в желирано състояние от микровълновата.
На това място помощник-шериф Стейси повърна, а Доулън с треперещи пръсти запали цигара. Боже Господи! Що за идиот би опекъл живо бебе в микровълновата?
Намериха братята Маккони дълбоко в гората на следващия ден. Чифт окървавени мачете бяха бинтовани в стиснатите юмруци на единия, другия, подобно на брат си бе опаковал в дланите си чифт брадвички за кълцане на месо.
Бяха се насекли сами. Рояци от мухи се опитваха да запълнят отворените им рани.
Погребаха ги в безименен гроб на същото място насред гората. Заедно с маските.



**



- Маски? Какви маски?
Шерифът въздъхна.
- Това е друга история. Имаш ли цигара?
Джими извади от джоба на ризата си пакет Камел. Шерифът нервно запали, първият път неуспешно. Пое дълбоко, задържа дима в дробовете си прекалено дълго, а след това го изпусна.
- Бащата, старият Маккони, работеше в пътуващ театър години наред. Когато театърът фалира той се върна. Беше изпил всичко, което беше заработил. Единственото, което донесе със себе си бяха две маски.
- Какви маски?
- Маски на Янус. Чувал ли си за тях.
- Виждал съм ги. Едната е ухилена, а другата се мръщи.
- Точно така. Покрай този случай започнах да се интересувам от маски. Не от маски по принцип, от тези двете конкретно. Прочетох доста по въпроса.
Очите на Джими светнаха като на малко дете. Той обичаше да вкарва драма в криминалните си истории, а тук определено му намирисваше на поетично убийство.
- Тези маски са създадени преди около две хиляди години в Древна Гърция. В почит на бог Дионис.
- Това е бога на виното и веселието, нали?
- Не само това, момче. – рече Доулън - също така на възраждащата се и умираща природа. Дионис е син на Зевс-бога на небесното царство и Персефона- владетелката на подземното царство. Ревнивaта Хера се опитва да убие детето, като изпраща титаните да изядат, като го примамят с играчки. Зевс го спасява, като го зашива в гръдния си кош.
- Това какво общо има с маските?
- Има много общо – рече Доулън и смени на дълги светлини – Според това, което прочетох първите две маски са създадени в опит да се възроди Дионис. Принципно се вярва, че актьори, носещи двете маски, са изнасяли първите в света театрални представления пред публика в древна Атина. Аз мисля, че не е така.
- Защо? - Джими запали цигара.
- Мисля, че са правели жертвоприношения. Този с тъжната маска е бил касапина. Той е вадел нероденото от корема на бременна жена, за да го зашие в гръдния кош на млад мъж. Другият, веселият, е протагониста. Той е контактувал с публиката. Опитвал да разсмее хората с палячовщини, за да ги разсее от касапницата, която се е разигравала пред очите им.
- И така се заражда театърът така ли?
- Така вярвам, да.
- Каква е връзката с Маккони.
- Виждаш ли, като се напиеше в кръчмата старият Маккони винаги твърдеше, че е донесъл със себе си оригиналните маски. Първоначалните две. Откъде ги е изкопал не знам.
- Вие вярвате ли в това, сър?
- Вярвам само на това, което видя с очите си и на това, което чуя с ушите си момче. Но ще ти кажа как свърши стария Маккони. Преряза си вените в Баркамския затвор. Как попадна там ли? – Доулън въздъхна - Когато се върна Маккони умори жена си, Сиси. Счупваше я от бой всяка нощ, докато горката предаде Богу дух. После остана да живее сам с двете си момченца-близнаци на по осем. След като Сиси се спомина, баща ми, покойният шериф Райли, започна да наминава все по-често оттам. Това, което заварил една вечер… - Доулън отново си пое въздух, този път някак сухо и болезнено.
- Какво е заварил там, шерифе?
- Карал ги е да носят маските. – почти прошепна Доулън. – Карал ги е да носят маските, докато ги е чукал. Маккони е принуждавал едното да гледа, докато шиба другото. Карал ги е да носят маските, за да не вижда лицата им.
Джипката Крайслер забави ход и спря. Пред тях се извисяваше крива сграда, от чийто покрив висеше стар изпочупен неонов надпис.
МОРЕНИЯ СТРАННИК
- Дотук си момче. Това е мистния хотел, но те предупреждавам, че въобще не е Шератон.
- Чакайте шерифе? – изстреля Джими – Какво става накрая?
- Това беше края, мчомче. – рече Доулън – Баща ми е закопчал задника на Маккони, а хлапетата пратили в сиропиталище. Никой не беше и чувал за тях допреди няколко дена. Оттам-нататък историята я знаеш.
Джими слезе от колата и кимна на шерифа. Онзи докосна крайчеца на каубойската си шапка.
- Благодаря Ви, шерифе!
Джипката изчезна сред облак прах. Джими чак сега се сети да изключи микрофона.



**



Кендъл Парк бе зъл в съня си. Тишината засяваше в душата на шерифа ларвите на тревогата, а тъмнината ги превръщаше черни пеперуди с прашни крила.
Той вече съжаляваше, че бе разказал всичко това на младежа. Сега разбираше какъв страшен лихвар е времето, връщаше му тъпкано най ужасните спомени, от които бе направил всичко възможно да се скрие.
Опита се да си мисли за горещия свински пай, за Марта и за децата, но сянката на съмнението не му даваше мира.
Шерифът даде газ.



**



Джими се прозя и заизкачва дървените стъпала, които изскърцаха протяжно като мячене на котка.
Хотел „Уморения Странник” бе мрачна двуетажна сграда с характер. Фасадата му, очертана на фона на нощното небе и пълната жълтъчена луна, имаше едно от онези особени изражения, подходящи за призрачни къщи от евтини филми на ужаса и бе далечен братовчед на хотела от Психо.
Лъхна го светлина и миризма на полирано дърво. Посрещна го приветливо малко фоайе. Уютна топлина струеше от мебелировката, обицована с кафеникави драперии, някъде горе тихо и приспивно бръмчеше вентилатор. Човекът, положил глава в скута си на протърканото гише, току до звънчето, очевидно бе заспал.
Джими тихо се изкашля. Никаква реакция. Джеме реши да бъде по-настоятелен. Тихо се приближи и побутна човека на регистрацията. Онзи не помръдна.
Ударите на сърцето на млладежа зачестиха своя ход. Нещо не беше наред. Едно нездраво любопитство загложди Джими да огледа и останалата част от главата, лицето досега бе останало скрито. Боязливо побутна още веднъж човека по рамото. Главата се наклони настрани и чукна на гишето. Чукна на кухо.
За момент Джими се парализира. Вместо лице виждаше просто вътрешната страна на темето. Нямаше лице. Всичко бе изчезнало. Очи, мозък, нос и уста, сякаш нещо ги бе изгребало отвътре, оставяйки само куха черупка.
Джими глупаво се огледа за скрита камера. Сякаш очакваше ей сега отнякъде да изскочат тълпа хора с камери и да се развикат „Добре ли те стреснахме, а?”, но това така и не се случи, пък и кой зрител би се смял на подобно шоу.
Напомни му за една случка в африканската джунгла преди няколко лета. Бе се отклонил от кампа известно време просто бе скитал из джунглата, докато го намериха. След няколко часа скитане бе почувствал глад и си бе свалил кокосов орех от една палма. Блъскаше ореха с треперещи пръсти в един заострен камък, докато коравата обвивка се пукна и от пукнатините потече сладка лепкава течност, която Джими с удоволствие изсмука. После дочупи ореха и загреба с пръсти от месестата част.
Чак сега Джими забеляза, че зад гишето всичко беше в локви и пръски от пурпурно червена кръв, която бе омазала шкафчетата с ключовете като дебел пласт блажна боя. Още кръв нахлу като наводнение в главата на Джими и той потрепери, като ударен от електрически удар.
Къде му е лицето?
Къде му е шибаното лице?
Нещо малко горещо и влажно капна по челото на Тими. Той бавно, почти като насън погледна нагоре.
Лицето на рецепциониста му се хилеше от вентилатора. Окосмената част от скалпа бе залепена с парче бинт за връвчицата. Въртящите се перки развяваха лицето като хвърчило.
Ах, ето къде си било, непослушно, палаво лице, слизай веднага долу!
Джими вече не чувстваше тревога, дори му стана весело и му отвърна с усмивка. Колкото и откачено да звучеше, хрумна му, че само трябва да го свали отгоре и да го върне на мястото му и всичко щеше да се оправи. Да придобие отново смисъл.
Чу се пльок и лицето на рецепциониста тупна право върху опуленото лице на Джими. Засъхващата кръв по него полепна по страните му. Джими го притисна към своето лице, за да се напасне идеално и се намести зад регистрацията.
Избута трупа на поспаланкото и той се пльосна насред локвата от кръв.
Хи-хи-хи. Сега той беше хотелиерът. Никой не би се сетил. Той щеше да обслужва гостите. Дори дрънна със звънчето. Като малък винаги бе искал да си има собствено звънче и да дрънчи с него по цял ден.
Огледа се в огледалото на Моторолата. Лицето беше мазно и бе започнало да се изхлузва, обагряйки по детски наивната физиономия на Джими в червено. Той отново го притисна към своето.
Почисти очите си от лепкавата кръв и през дупките за очи на другия видя фигурата на портала. Онзи беше облечен в сивкав работен комбинезон, в стиснатите си юмруци, старателно увити в бинт, стискаше чифт брадвички за месо. Лицето бе прикрито от една от маските на Янус. Онази намръщената.
Паниката леко отстъпи място на животинската лудост и Джими напълни гащите. В огледалното покритие на моторолата си, която се въркаляше на тезгяха той видя отражението на ширико разтвореното си от ужас око. Клепачите му се бяха слепнали един към друг от засъхналата кръв. Зеницата се бе превърнала в черна дупка.
Онзи с брадвичките се запъти насам, и Джими трескаво затърси нещо, което да му предложи за игра. Кой го знае какви игри играеше. Кървавите брадвички в ръцете на непознатия въобще не се харесваха на репортера.
Джими нахлузи криво-ляво лицето на хотелиера и пробва да звънне със звънчето на регистрацията. Онзи хич май не се позабавлява от това.
Непознатият замахна с брадвата и разцепи гишето на две. Малки дървени тресчици полетяха на всички посоки и една се заби в клепача на хотелиера, приковавайки го към клепача на Джими. Докато инстинктите за самосъхранение у младежа се задействаха, му хрумна, че само ако се опита да я измъкне окото му ще шурне като фонтан.
Джими се наведе в последния момент и избегна втория дъгов замах с брадвата. Някакси успя да се промуши между краката на непознатия и хукна нагоре по стълбите. Онзи хукна след него.
Джими чуваше тежкото му дишане ведно с ритъма на ударите на собственото си сърце. Попадна в дълъг коридор, постлан с тежки червени килими. Нямаше време да размишлява, дали са естествено червени или от попиваща в тях човешка кръв.
Нахълта в първата стая, чиято врата беше отворена и я заключи след себе си. Мигом чифт брадви започнаха с тежки удари да пробиват дървесината.
Мамка му, някой бе залостил прозорците с дебели греди. Джими нямаше да успее да се измъкне навреме.
Нахълта в банята и залости. Трескаво търсейки оръжие той се подхлъзна и падна във ваната. Там го чакаше нещо влажно и лепкаво.
Сбирайки зад писъка таящ се зад заключените му устни целия ужас на света, Джими измъкна глава от разпорения търбух на човешко тяло. От грозната зейнала яма стърчаха ребра.
Вратата на банята се разхвърча на всички посоки и непознатият нахълта вътре. Джими трескаво затърси нещо, с което да се защити, но докопа само четка за зъби и я насочи срещу себе си като меч.
В следващата секунда и четката за зъби и половината му ръка беше изчезнала. Джими глупашки се загледа в оголеното си чуканче, а след това долови странни порещи звуци. Погледна надолу и видя собствените си черва да се изливат в разтворения гръден кош на човека във ваната. Никога през живота си не бе срещал нещо толкова бързо, колокото беше непознатия.
Мамка му, сега я загазих, каза си Джими, а когато срещна тъжния празен поглед на маската, осъзна ужасяващата истина, че онзи изобщо не бе приключил със него. Напротив, още дори не беше започнал.



**



Шерифът паркира Крайслера и тичешком се отправи към къщи. Въпреки, че през целия път виждаше къщи със светещи прозорци, не можеше да се отърве от чувството, че градът е някак мъртъв. То се бе загнездило в сърцето му като малък тлъст гном и не му даваше да диша.
В къщата бе абсолютен мрак и бе тихо като в рог. Доулън опита да светне лампа, но нямаше ток. Спокойно, старо момче, може би просто са си легнали. Точно така, забави се доста, не са те чакнали и са се паркирали по леглата.
Шерифът взе стълбите към втория етаж и заобикаля стаите. Леглото на Марта бе празно, също и детската стая. Сега вече Доулън бе сериозно притеснен. Ръцете му започнаха да треперят. Шестото чувство на шерифа никога не го бе лъгало. Боже, божичко мили, моля те нека само този един единствен път през живота си да греша. Моля те, нека просто са живи и здрави.
Шерифът забърза отново надолу, взимайки по три-четири стъпала наведнъж, с риск да си счупи врата в тъмното. Тичайки наляво-надясно като полудяло топче за пинг-понг Доулън попадна в трапезарията.
Видя силуетите им в мрака. Бяха се наредили на масата и го чакаха за вечеря.
Но защо седяха на тъмно по дяволите. Защо не си бяха запалили свещи или нещо подобно?
- Марта – почти изкрещя Доулън – всичко наред ли е, Марта.
Абсолютната гробна тишина, с която му отговори къщата, му подсказа, че не всичко е наред. Тресейки се целия, шерифът измъкна от колана си фенер.
Марта и дечицата му Томи и Миранда бяха бинтовани за столовете си, а ръцете им бха заковани за масата с дебели пирони. В чиниите пред малчуганите димяха още топли собствените им сърца, а пред Марта срамежливо махаше с ръчички изтръгнатото от корема й зародишче. Сякаш подканяше шерифа да се присъедини към гощавката.
Вълна от неимоверна и неописуема като синевата на небето вълна от болка удари шерифа право в сърцето. Още няколко децибела отгоре и щеше да се пръсне. Още преди да изникнат сълзите от тъмнината бавно изплуваха две човешки фигури.
Доулън замахна слепешком към тях, защото очите му бяха премрежени от напиращата влага. Чу остро свистене и се озова на земята без ухо и с липсващи три пръста на дясната ръка.
Чак сега съзнанието му се избистри. Спомни си, че бе срещал двамата нощни гости и преди. Много, много отдавна и много много далече оттук.
Преди да си спомни напълно нещо нечовешко го грабна като играчка и го запокити през остъклената веранда.Шерифът се сгромоляса тежко в задния двор на къщата, който граничеше с житното море.
С мъка се изправи, осъзнавайки, че шансовете му за оцеляване са равни на нула. Опитвайки се да игнорира смазващта болка, разпространяваща се като чума по цялото му тяло, с лявата ръка измъкна револвера и го изпразни в приближаващите се фигури.
Нито една от тях дори не забави своя ход.
Шерифът захвърли безполезното желязо и закуцука в обратната посока, потъвайки сред житните класове, леко поклащани от вятъра.Кръвта от разкъсаното му от стъклата чело се примесе с ручейчетата сълзи които бликаха от очите му. Доулън не спря, а продължи напред слепешком.
Вече доста навътре сред житата, той си позволи да изтрие с ръкава на здравата си ръка очите си. Отдалече видя светлините на Кендъл Парк. Градът никога не бе бил толкова тих, толкова… мъртъв. Точната дума беше мъртъв.
Шерифът подхвана осакатената си ръка и отново се затътри към спасението-далечните светлини на Лейк Сити. Една-две крачки по натам се спря. Какво го чакаше на края на житата? Какво щеше да намери там след тази нощ.
Доулън въздъхна тежко и се обърна. Житните класове нежно галеха нарязаното му лице, вятърът тихо припяваше приспивна мелодия, пълната луна мълчаливо го наблюдаваше.
Адски бавно той отчупи шпорите на каубойските си ботуши и свали ризата си. Разкъса я на ивици и ги уви в стиснатите си юмруци.
Когато бе напълно готов двете мълчаливи фигури се бяха оказали от двете му страни. Едната маска му се хилеше подигравателно, а другата го гледаше някак печално.
Двамата едновременно се хвърлиха към него. Докато го кълцаха шерифът заби една от шпорите в окото на единия. Можеше просто да я измъкне и да свали маската, но не го направи. И без това вече знаеше истината. Това не бяха братята Маккони. Никога не са били. Истинските лица на тези двамата хубавци винаги са били маските на Янус.
Затова вместо да измъкне шпората от окото на единия, Доулън предпочете да я завърти. Някъде надолу равномерно се носеха шляпаши звуци от раздробявано с остри предмети месо.
По детински весел смях отекна сред житното море, вълните му го поеха и го разнесоха по четирите посоки на земята.

1 коментар: