вторник, 8 юни 2010 г.

МЕГАПОЛИС

МЕГАПОЛИС

Р. В. Колев

РАЕ

Рае бе седнал на ръба на площадката на покрива на небостъргача и наблюдаваше корените на многоетажните монолити, пронизващи мрачното небе. Нощта бе впримчила града в мека хватка, а светлините, милиарди малки светлинки, го опасваха като лунички по лицето на красива секс-андроидка. Тишината бе спорадично прекъсвана, като от мокра кашлица, разкъсваща болнаво тяло, от шепота на неспокойния вятър, воя на метрото или писъците на далечни полицейски сирени; сега тя се стопи под натиска на настойчиво металическо стържене.
Рае погледна надолу, отвъд ръба. Видя Грандайзерн, който се изкачваше, впивайки пръсти от стомана в податливия ронещ се бетон, като огромна маймуна от отдавна унищожен филм. Металното му туловище ритмично се клатеше и сякаш губеше равновесие, създавайки впечатлението, че всеки момент може да се отдели от правата стена и да литне в небитието като огромна метална птица.
Рае се опита да си спомни, дали бе давал на робота заповед да го последва чак тук… Проклети хапчета! Без тях мозъкът туптеше и пулсираше болезнено, сякаш някой прокарваше по него студени бучки лед, но пък с тях спомените си играеха с него, както малки гаменчета биха се погаврили с клет просяк.
Роботът търсеше сенките, но ако някой все пак бе видял гигантската желязна маса, да се катери по сградата нямаше да реагира. А преди години, възбудени хора по бели пижами щяха да окичат прозорците като врабчета, да вряскат и пляскат шумно, заради това, че някой си е позволил да нарушава съня и частната им собственост, на следващия ден всички дружно щяха да формират фракции и да подават конфестации…
Но времената сега бяха различни… Хората се криеха като малки сиви мишки в дупките на сградата…
Грандайзерн се надвеси над ръба и премести тежестта си, откъртвайки парчета бетон и мазилка, които литнаха в пропастта. Добре смазаната неръждаема стомана се сгъваше и наместваше почти безшумно, когато роботът се изправи до Рае. Пред него човешкото тяло беше просто прашинка, изградена от месо и нервни влакна.
- Седни!-заповяда Рае.
Малко след това дойде дъжда. Той без време стана проливен и затупурка по двете тела с малки почти невидими крачета.
- Остават 65 минути до възможен досег с таргета. Температурата е 4 градуса, скоростта на вятъра е… – проточи роботът. Гласът му бе дълбок и метален, идваше някъде много дълбоко и отвътре, от някой скрит чип, прикачен към саундкарта. На мястото на сърцето този модел роботи имаха друг един чип-с регистрационен номер. Този на Грандайзерн беше 137 874 378 50-Рае го знаеше наизуст. 137 874 378 50. Това е твоето сърце!
- Снайпер!
Роботът се изправи в цял ръст. С механични бързи движения, започна да вади части от тялото си и да сглобява с тях снайпер. Лявото му око се подаде напред, задействано от невидима пластина и от дупката роботът извади оптичен мерник, който прикачи към оръжието и го подаде на Рае. После подхвана господаря си с огромна стоманена лапа и го притисна към гърдите си. Заслиза с него надолу, към долната площадка на сградата и снагата му някак потъна в мрака и дъжда.

Рае се излегна по корем на позиция и освободи предпазителя. Обичаше покривите. Обичаше да наблюдава. Плъзна оптичния мерник по съседната сграда за да види, как мазен дебелак налага жена си с тостер в малка кухничка, детето му уплашено се бе сгушило в ъгъла. Можеше да пръсне мозъка на дебелака за стотна от секундата.
Рае плъзна мерника надолу, към улицата, която течеше и бълбукаше като широка бетонна река. Оттук можеше да вижда всичко на километри разстояние, всеки малък детайл. Светлините на полицейските коли, космите в носовете на гаменчетата, формирали малки чорляви банди, разбиващи бижутерия или обръщащи електромобил, красива, леко бледна майка бутаща в количка малкото си наелоново бебче, пълно с нискокачествен Левкоцид…
Рае бе наблюдавал грацията на бялата птица, която плавно се спускаше от небето, съхранявайки в търбуха си крехкия товар от плът и кости. Минаха още 45 минути, докато Хиноши се покаже на улицата, вакуумиран като зародиш в утробата на майка си в червения танкер, който представляваше личния му робот, модел Х35. Оловно-сивата сфера за миг стана прозрачна, колкото посланикът да подаде сигнал на хората си, но този момент беше достатъчен за Рае. Връхчето на тънкото носле веднага попадна в центъра на оптичния мерник.
След първия безшумен изстрел главата на Хиноши се отметна смешно назад, от дупката в нея изригна красив пурпурен фонтан, който обагри стените на прозрачното яйце. Посланикът заподскача в стените му, задвижван от механични конвулсии. Рае го перфорира още два пъти за всеки случай.
Три! Три е вълшебно число.
По улицата бързо се разпростря като отровна мъгла паниката – хората се разбягаха или побързаха да се скрият в роботите си. Х35 спокойно докосна невидима пластина по главата си. Рае знаеше, че това не е на добре, този модел имаше връзка със сателит и можеше да сканира цялата околност за секунди, като обърне особено внимание на покривите. Дори и в този момент микроскопичните датчици приемаха, преработваха и предаваха информацията.
Рае извади кутийката „Асмагон” от джоба на коженото си яке, вътре прозираха две цилиндрични снежнобели ампули. Сдъвка цялата кутийка, само и само за да чуе хрущящия звук. Пластмасата се натроши в устата му, при допира с езика му хапченцата създадоха илюзия за малки змийски яйчица, притиснати между кътниците те изпускат гъст черен сок.
Хрус-хрус…
Роботът разглоби снайпера и го прибра по тялото си. Рае се затича към стъклената шахта, а тежката желязна маса се катурна през ръба.

Когато кристалните врати на асансьора се разтвориха два аленочервени бодигарда го причакваха със заредени помпи…
Рае освободи предпазителя на лазерния си пистолет. В същия миг стъклената витрина зад гардовете Х35 се взриви. Грандайзерн ги прегази сред звук от изкривен метал и се закова на място. Зад стоманената му фигура по съседните сгради пропълзя сянката на черния коптер.
Докато се носеха по улицата от капаците на канавките зад тях изригваха огнени стълбове. Рае бе задействал предварително заложения взрив в канализацията.



Преди да се прибере мина през управлението. Там цареше необходимия хаос. Навън отдавна бе паднал здрача, а вътре светлините горяха ярко, прекалено ярко, гроздове светлини жилеха ръбчетата на ретините на Рае и се запечатваха в малкия му мозък. Навсякъде бяха разпилени книжа и бумаги, досиета, разпечатки, молби и жалби, силуетите на служителите на реда се губеха сред камарите хартия, метално белите студени бюра, скрити зад още хартия, тежката мараня цигарен дим, натежала от монотонното стържене на компютрите и барабаненето на уморени пръсти по мазните копчета на клавиатурите… Шум на листа, отделящи се едни от други, шум на падащи листа, нервен шепот, тук-там сподавен смях-продукт на опънати нерви…
Отнякъде се появи Ния и му посочи малката сребриста кабина. Процедурата му беше позната, но и някак далечна. Той неволно се подчини и се настани вътре. Положи лакти на кожените облегалки и мокра лепкава тъкан пропълзя по върховете на пръстите му.
Рае примигна срещу самотното червено винаги отворено око, което го наблюдаваше. Малкият червен датчик сканира ретината му и Рае се унесе. Сякаш го нямаше само миг, после сребристата електронна врата се плъзна настрани.
На дългата дъбова маса се бяха наредили като кегли шефовете му-костюмирани уродливи лапета и внимателно следяха всяко негово движение. Всички до един бяха на не повече от 13. Бяха изживели вече по няколко човешки живота. Можеха да си позволят клонинги, но това би означавало да се разделят с позициите си. Така че можеше да се каже, че бяха нещо като заложници в собствените си тела.
Всяка следваща година живот им носеше нови и нови мутации, скоро износените им обвивки щяха да започнат да се разкапват.
Рае разгърна листата, които някакси се бяха озовали в ръцете му, но мислите му се зареяха към старите телевизионни реклами в личния му архив: “Не оставяйте плътта да изгние! Не се поддавайте на болестта. Бъдете млади с GEN-CO!”
Плъзна поглед по думите, наредени прилежно по белите листа. Те говореха за занижените нива на престъпността в Мегаполиса, за новия модел полицейски електромобили, дарени лично от Елия и за начините за справяне с контрабандните мрежи за незаконен Левкоцид, примесен с бактерии, помпащи вените с отровен газ, каращи ги да се подуват като пъпна връв и да изригват в сини фонтани.
Не си спомняше да е писал всичко това…
Хората се тъпчеха с левкоциди за да обърнат процеса на стареене и мутираха или пък умираха чисти на 40-тия ден от 40-тата си година, на 4-тия час, и душите им отлитаха, така както Христос се бе възнесъл на 40-тия ден от своето Възкресение. Така поне учеше Църквата на 40-тия ден. Така бяха програмирани. За това се бе погрижила Църквата. Не приемаха ли Левкоцид, програмата заповядваше на телата им да стартират разграждане. Те изсъхваха и се превръщаха в прах за секунди, а информацията им изчезваше.
Само най заможните можеха да си позволят да я прехвърлят в чисти тела на 40-тия ден. Рае бе на 30 – оставаха му 10 години. Със заплатата си не можеше да си позволи дори оризова бира, какво оставаше за чисто тяло. След 10 години просто щеше да изчезне. Дали пък сега не беше момента да си поиска повишение? А може би беше по добре първо да се наспи.
Ния му смигна и изчезна зад плъзгащата се врата. За разлика от останалите тя беше красива! Живееше първия си живот и вече бе на цели 8, но още не беше засегната от ужасната мутация. Рае вярваше, че най-силните духом от зависимите, тези като нея, някак успяваха да контролират клетките си да ги запазят по-дълго.
Когато останаха сами в кабинета тя отметна палава черна къдрица и го изгледа изпитателно с черните си като бездна очи.
- Как е сладур? Онези сталактити те изтормозиха днес а! 80 страници-доклад! – Гласът й трепереше от пресилена веселост. - Мили Боже Господи-понякога се питам, как изобщо се справяш!
- Не знам! Честно да ти кажа изобщо не си спомням, кога съм изписал всички тия глупости! 12 часа съм писал!
- 12 ли? Божичко, ще те уморят!
- Обаче вече ми се случва толкова често, че някак всичко си става от само себе си. Ако щеш вярвай, обаче всичко някак ми се губи. – рече Рае.
- Вярвам ти! – въздъхна Ния! Гласчето й прозвуча адски сериозно.
- Знаеш ли! Мислех си да отворя дума, да ме преместят в друг отдел! Може би Левко-отдела. Последните няколко месеца си изписах задника за тия момци и вече взе да ми писва… Ще пуснеш ли някоя добра дума за мен пред началството?
- Иска ли питане? – усмихна се Елия – Не се тревожи! Все ще измислим нещо! Какво ще правиш сега? Почерпи ме един ягодов шейк!



Дъждът заваля на парцали, а от розовия надпис „МОМИТЕ НА ЧАРЛИ”, възседнат от електрическа каубойка, размахваща лазерно ласо, се посипаха искри. Закусвалнята беше почти празна, с изключение на едно окъсняло пиянде, което се бореше за надмощие с въртящия се стол на бара. От сенките закачливо цвъртяха генетично преработени кравешки бутове. Малката ръчичка на Ния стисна тази на Рае!
- Виж, знам, че ти е кофти в момента! На всички ни е се е случвало цяла седмица да ни се вижда като ден! Обаче сам знаеш-заливат ни с толкова много бюрокрация в момента, отдавна отмина времето, в което просто гонехме лошите момчета и им щраквахме белезниците.
- Знам, но за какъв дявол тогава изобщо седим там! Не ни ли е точно това работата-да гоним лошите момчета?
Ния тихичко се изкашля!
- Сигурно си забелязал, но ние вече не сме точно това, което бяхме нали така?
Рае изръмжа! Спомни си за онези закачулените с автоматите и за гумираните момчета с горелките.
- Откакто Елия създаде „Специалните отряди” за нас няма много работа, нали! Те се грижат за всичко и то така, както тя иска! Ако продължава така, скоро ще изчезнем като институция.
Ния сведе поглед от Рае. Ако само би могъл да знае, че всички те продължаваха да съществуват само и единствено заради него. За да го закрилят, напътстват и да заличават следите му.
Малки отвори някъде вляво изкашляха гъста струя влажен въздух в лицето на Рае. Кожата му се навлажни, а от връхчето на носа му висна стъклена капка роса.
- Напоследък често сънувам кръв. – каза го по-скоро на себе си.
- Кръв?
- Да! – Рае я погледна право в очите, но тя някак се изплъзна от погледа му. – Сънувам хора, които умират.
- Казват ли ти нещо? Имам предвид… Преди да умрат…
- Не! Просто го правят. Имам чувството, че имат някаква връзка с мен, но не мога да разбера, каква е! Протягат ръце към мен и отварят устите си… Сякаш се опитват да ми кажат нещо, но не могат.
Ния плъзна ръчичка по бузата на Рае.
- Всички сънуваме кошмари напоследък, захарче! Знаеш, че сме на прага на война. А и откакто спряха доставките на Левкоцид… На мен дори ми е още по-тежко отколкото на теб, защото съм зависима. Понякога се будя през нощта и цялата треперя, като трескава…
Рае се взря в Ния с цялата нежност на света. В ръчичката се появи малко пликче, пълно с прозрачни власинки.
- Ния, това е едно от нещата, за които все се каня да поговорим. Скътал съм ти малко. Знам, че си горда и знам, какво ще ми кажеш. Дай го на болните и бедните и не ми бери грижа, обаче ти си ми основната грижа в момента. Искам да си преглътнеш гордостта за момент и да го приемеш.
Очите на Ния се просълзиха.
- Бил си се за това, нали?
Той не отговори.
Тя кимна мълчаливо. Двамата помълчаха известно време, като Ния мълчаливо отпиваше от шейка си. Пияницата в сумрачния ъгъл на закусвалнята бе успял да се пребори с въртящото се столче, но след секунди отново се бе проснал в локвичка от собствените си ликвиди.
- Знаеш ли… - поде Рае - Често си мислех… Нямам никакви спомени отпреди десет години. Всичко ми се губи. Последният ми спомен е, как ме записвате в академията. Кога съм бил колежанче, кога съм чукал мацки на плажа, от инкубатор ли съм, имам ли си майка, баща. Всичко ми се губи.
Ния затвори очи. Трябваше да се насили, за да го излъже за пореден, за хиляден път.
- Виж, говорили сме по този въпрос толкова много. Няма нищо преди това. То е изгубено. Примири се с това! Намерили са те полумъртъв, повечето от базата ти данни е била изтрита. Трябва да се благодариш, че си жив. Останалите пътници в астролета не са имали този късмет.
- Това е също едно от нещата, за които си мисля. Защо съм останал само аз? Ами другите…
- Просто не си мисли за това и ще отмине. Взимаш ли си хапчетата?
- Майната им на проклетите хапчета. От тях получавам само главоболие.
- Бъди добро войниче и си взимай хапчетата!-усмихна се Ния.
Алена кръв заструи по челото на Рае напълни окото му. Старата рана отново се бе отворила – тя бе единствения дефект в програмата му – тази разтваряща се непошлушна и неподатлива на препрограмиране рана, която вечно зейваше като гладни уста сякаш за да се нагълта с въздух и обагряше лицето му във влажна лепкава кръв.
- Ела тук. – рече Ния и протегна ръчичка.
Той изравни лицето си с нейното. Тя бе извадила бинт от чантичката си и нежно притисна с ръчичка раната. Черната й коса се стелеше като на вълни по раменете й, желязната суровост в очите й сега се бе смекчила донякъде.
- Искам да се пазиш. – Тя го целуна по слепоочието и се изправи.
- Напомни ми в края на седмицата да те водя на ресторант.– Гласът й долетя някъде отдалеч.



Когато вратите на закусвалнята се плъзнаха безшумно зад него отнякъде изскочиха много хора, разлигавени и шумни като морска пяна, с конусовидни шапки и заразмахваха огромна сметанова торта. Като по команда всички шумно запяха “HAPPY BIRTHDAY TO YOU!”
- Абе я вървете на майната си! - каза Рае.
- Ама вие не сте ли?
- Ама ти не си ли?
- Ама днес не е ли…? – хората се оглеждаха объркано а силуетите им вибрираха и избледняваха. Голямата торта някак се размаза.
Проклети холограми, мислено ги осъди на вечни адски мъки Рае – какво ли не измисляха в днешно време, за да ти пробутат нискокачествена пяна за обувки или евтина вратовръзка.



Уейвърли се сви в пухкавия си аеропластов балтон и излезе навън. Дъждът отдавна бе спрял. Високо в небето грееше яйчено жълтата Луна. Наблизо изфуча електромобил и го опръска с кална студена вода. Някъде в далечината се носеше тих джаз, накъсван спорадично от прегракнала псувня и от звучните крясъци на тлъстото вестникарче, размахващо вестник, обвит старателно в прозрачна фибропластмаса.
Улицата преливаше в сив площад, насред който се извисяваше Бранденбургската порта-мастит каменен гигант, копие на легендарен паметник от Старото време. Само че копието се издигаше три пъти по-високо от оригинала, гонейки куполите на небостъргачите.
В подножието на Портата силуетите на двама влюбени изплуваха като сенки от лепкавата мъгла и се сляха в едно.
Във височина светлината на прожекторите, кръстосващи по величавите каменни колони играеха по двете сфери каменни орли от двете страни на портата. Огромните птици се издигаха сред кълбовиден рояк, насочен към небето, но зорките им погледи бяха вперени в площада. Синкавата светлина на един от прожекторите освети едно орлово око. То бе голямо, колкото хидропъпеш, безчувствено, но и някак изпълнено със злоба, вперено в Уейвърли.
- ТЕХНОПОЛИС ОТКАЗВА ДА СЕ ПАЗАРИ ЗА ЛЕВКОЦИДА! ПОСЛАННИК НА ТЕХНОПОЛИС ЗАСТРЕЛЯН ПОСРЕД БЯЛ ДЕН… МЕГАПОЛИС КАЗВА ВОЙНА! КОТКА ПРОГОВАРЯ! МОЛЯ, МОЛЯ! ПЪРВИ ПРОЧЕТЕТЕЕЕ!
Уейвърли се наведе и обра с кожената си ръкавица калта по аеробалтона си. Вестникарчето на ъгъла забеляза моментната му безпомощност и се втурна към него!
-УТРЕШШНИЯ ВЕСТНИК, ГУСИНЕ! УТРЕШШНИЯ ВЕСТНИК! Война и мор, гуссине, котка проговаря! Запувяйте гусине! Ошше топъл гусине!
Уейвърли познаваше манталитета на младите улични търговци и веднага се досети, че няма де се отърве от нахалното вестникарче, ако не се бръкне някой и друг кредит.
- Колко ти е вестника, момче?
- Двайси кредита, гусине! Дейли Мега-дайджест за без пари гусине!
Уейвърли бръкна в балтона и извади чековата си карта. Нахалното вестникарче мигом изплези тлъстото си розово езиче и Уейвърли я прокара по ствола му. Вестникарчето се ухили доволно и припна да пробута стоката си на окъснял пияница, който правеше всичко възможно да повърне върху опакованата купчина вестници в калната локва.
Уейвърли размаха ръка, но минаващото електротакси само го оплиска още повече. Отново почна да ръми. Уейвърли се намести под уличната лампа и разкъса опаковката на вестника. Погледът му се плъзна по заглавията на първа страница.
„Мегаполис обявява война…”, „Технополис отхвърля преговорите за левкоцида!” „Мегаполис изпълнява смъртните присъди на петимата Технополци, обвинени в шпионаж.”
Уейвърли чу металическото щракане прекалено късно. Малки черупчести скорпиони C18 се заизмъкваха от канавката и преди да успее дори да изпищи го наплюха с лепкава пяна, докато го обвият в стегнат пашкул и го завлякоха в канавката.
Мазната влажна капсула с тялото му се плъзна през подземни тунели, Едното му око бе останало открито и той с ужас наблюдаваше танца на подземните светлинки, докато препускаше все по-бързо и все по-дълбоко.
Накрая на града калната земя изплю пашкула си, който се загърчи безмълвно. Азраил се усмихна и даде знак на коптера си.



Тънката синя линийка погали ретината на Рае и вратата се плъзна безшумно. Най-после си беше вкъщи.
Умората го караше да вижда света около себе си през кадър, той залитна, докато се намести под душа. Водните капки бяха искрящи топчета, които падаха като снаряди – докоснеха ли кожата му, разбиваха се в елмазена заря.
Кожата му бе още влажна, когато извади от дупка зад огледалото обикновена сцепена пластмасова кутийка и опря отвора й към бузата си. По нея мигом припнаха двайсетина миниатюрни черни паячета, изпомпващи от контейнерчетата си силиконов гел. Когато гелът попи, гръбчетата им се разтвориха и паячетата заприличаха на пръстенчета с крачка. Тичаха насам-натам и приклякаха над косъмчетата, а телцата им се затваряха около корена, изтръгваха го и продължаваха към следващия.
Когато влезе в кухнята да си прави сандвич със сирене забеляза, че дебелия му котарак Мърльо отново е умрял. Утре трябваше да му смени харда – отдавна го глождеше, че милото животинче подлежи на нов ъпгрейд, но все не успяваше да събере парите. Новият котешки Windows CX обещаваше да лиши Мърльо от досадните навици да пикае по килима, да се качва на масата или да мячи протяжно като пожарна аларма, когато е разгонен.
Сандвичът: кашичка топено сирене, размазано по пъпчаласата повърхност на бън с вкус на сгурия, тънък като острие резен домат и още по-тънък резен рециклирана шунка.
Ултразвукът плъзна по зъбите му, подаван от фибротръбичка, Рае се изджабурка с хлъзгава пяна и изхрачи хлъзгава струя, която заформи син водовъртеж по оста на мивченото око.
Тръшна се в леглото като дирейлирал товарен влак. Три светлинки, шарещи по огромния кактус в центъра на стаята, в който се съхраняваше домашната му база данни, се срещнаха в една и над бюрото изплува синия квадрат на холограмния монитор.
- Добре дошъл у дома, Рае!
- Днес не ми се говори – каза Рае – Искам да спя.
- Обаче аз не мога да заспя. А вчера обеща да ми прочетеш приказка. – прошепна детския глас.
- Коя приказка съм ти обещал? – каза Рае
- Путка с глазура! – тържествено обяви дрезгав старчески глас и лудешки се изкиска.
- Дъргофелница с мръсна уста! – изсъска детския глас – Кога ще я изтриеш, Рае?
- Путкасглазурапуткасглазурапуткасглазура… - пелтечеше старицата.
В стаята запълзя сумрак. Остана осветена само площта около бледото призрачно лице на холомонитора. Унасяйки се, Рае си спомни за черните къдрици на Ния и за съвършеното лице на Елия, гледащи го от един от огромните монитори, надвиснали над булевард “Радост”, съобщаващо, че място за паника няма, че Мегаполис все още не е в състояние на война, а всеки, който разпространява слухове за война ще бъде сурово наказан.
- Като бях млада, бях хубавелка. Хи-хи-хи… – проточи старицата – Момците ми се лепяха като мухи на мед. Сега остарях, а кожата ми се съсухри и изгни. Хапвам си желирано веро с кеф.
Всъщност го бе хапнала само веднъж – преди да пукне. В старческо умопомрачение го помислила за маргарин и си спретнала най-смъртоносния сандвич в живота си. После някой шегаджия бе записал базата й данни в интернет пространството, откъдето бе я даунлоуднал Рае.
Веднъж я бе попитал осъзнава ли, че няма кожа и тяло. Тя не разбра въпроса.
Даунлоуд на души от мрежата бе забранен и се наказваше със затвор, но Рае го беше направил въпреки това. Изпитваше недостиг на спомени. Тези тримата някак пълнеха празнотата. Не че бяха най добрите събеседници, всъщност единият въобще не говореше, но бяха единствените, които бе успял да намери.
А детето беше безценно. Рае никога не би се разделил с него. Чувстваше го част от себе си. Двамата споделяха обща съдба. То бе преминало през автомобилна катастрофа, подобно на него. Само че не бе оцеляло-бе загинало заедно с майка си – Рае дълго бе търсил да даунлоудне и нея – но данните й бяха безвъзвратно загубени.
Бе даунлоуднал и един трети. Сериен убиец. Систематично изтрепал 33 жени, чукал ги, рязал ги и ги заравял в гората, докато най-после го хванали и го изпържили. Как базата му данни беше попаднала в мрежата, не беше ясно, както не беше ясен произхода на десетките малки снъфчета, която циркулираха нагоре-надолу из нета. Това копеле никога не се обаждаше. Рае дълго бе търсил начини да го накара да проговори, като влизаше в мрежата да го търси и на най потайните местенца, но онзи все му се изплъзваше.
Детето казваше „мама” – тази дума отдавна беше архаизъм. Сега още от инкубатора децата се обръщаха към родителите си по фамилно име и с делови маниер им стискаха ръцете, пожелавайки и на двете партии успешно сътрудничество.
- Ей, Рае! – каза детето – Нарисувах ти нещо.
Принтерът тихо затрака в нюансите на стаята преминаващи от лилаво към плътна черна коприна.
Рисунката беше класическа – младият художник бе изобразил себе си до майка си и баща си на зелена полянка, от прозорчето на къщичката с димящ покрив на фона надничаше едно друго дете, само че не се усмихваше като останалите участници в картината, а се мръщеше...
Бабата отново запсува и Рае я изключи.
- Кой е това в къщичката?
- Това е тайна, Рае.
- Аз ли съм…
- Не, това е Пенчо.
- Кой е Пенчо?
- Едно друго момченце! Но се крие. Понякога си говоря с него.
Рае разтърка очи!
- Говориш си с него? Искаш да кажеш, че ТОЙ ти говори?
Компютърният екран застина за миг. По екрана се занареждаха букви.

Имало една принцеса,
живяла в непристъпен замък,
била толкова красива,
всеки, който я погледнел
се превръщал в камък…

Рае вече спеше. Сънува един блед силует, който се появяваше и изчезваше зад потоци огнена лава, изригващи от канавките, докато Рае препускаше бясно по разпадащи се улици. Сънува го и го забрави като нещо мимолетно, появило се и изчезнало само за миг, като сянка…
Мониторът светеше още известно време над него, разпръсквайки ефирно синьо сияние, накрая угасна.



АЗРАИЛ

Червеният лъскав робот Хаос се приземи на площадката в двора на военната база. Перката на гърба му забави своя ход. Вързаният човек на стола страхливо наблюдаваше грацията в движенията му и връхчетата на дулата на автоматите на военните опасали високите метални стени като врабчета по жица.
- Нямаш много време, Уейвърли… - критично зацъка с език Азраил. Информационния център, прикачен за мозъчната му кора и свързан с базата данни, учтиво го информира, че Либерман се намира на километър и половина от базата.
Азраил доближи гладко хищническото си и въпреки това почти младежко лице до влажното от потта опулено личице на Уейвърли. Усети мокрия му парещ дъх, пресеклив и напоен с неподправен страх.
- Копнал съм си базата данни, Аз. – изхриптя той – Ако ми се случи нещо моите хора ще я вкарат в клонинг и ще ти разкатая играта пред Съюза.
Азраил духна несъществуваща формация клетки мръсотия от ревера си, по който все още засъхваха малки точки кръв.
- Копнал си си базата данни, а! Искаш да кажеш, че ако сега ти светя маслото, още утре ще възкръснеш и ще направиш международен скандал! Слушай, приятелче… Адски съжалявам, че ще трябва да те разочаровам – Азраил въздъхна театрално – но с моето братче ей там, днес направихме едно малко посещение в Крап Индъстрийз, или както там си наричаш бардаците. Поради някакво ужасно стечение на обстоятелствата веднага след малката ни визита, всичко взе че изгоря. Ако си имал месо за разплод там някъде, адски съжалявам приятелче, всичко отиде на кино.
Уейвърли се задави и изхриптя.
- Ах ти скапан…
- Шшшшт! – Азраил заключи с връхчето на полирания си пръст тръпнещите влажни устни на Уейвърли! – Пести си енергията ще ти трябва!
Вграденият визьор в очното ядро на Азраил увеличи с шест пъти ретината на Уевърли. Ръбчетата й настойчиво вибрираха.
- Откъде си имал кредити за клонинг, приятелче. Много се замогна за уличен плъх в последно време, не мислиш ли? И не ми казвай, че си спечелил Великата Лотария, моля те! Дори и да ти повярвам Хаос няма да се върже. Нали така, Хаос?
Роботът наблюдаваше сцената с бездушни студени очи, а острите ръбчета на огромната му перка леко потрепваха.
- Заел съм! Заел съм ги! – Уейвърли кашляше кръв, а ръцете му потрепваха в такт с ударите на сърцето му. Азраил, можеше да отчете тоналността на всеки един от тях по отделно. – Имам връзки. Заех всичко до последния кредит!
Азраил се извърна към масивното метално тяло.
- Чу ли, Хаос? Заел ги е! Че кой дава такива суми в днешно време? Някой с добро сърце ще да е, пък и голяма клечка трябва да е, че да раздава така кредити!
Азраил се ухили доволно.
- Да не би да си си шушнал с някой от Сената? Соул? Акенатон? Хайде кажи си, с кой си имате приказка и няма да боли обещавам! Аз ще се погрижа да не боли.
Нежно, по майчински убиецът с младежко лице Азраил прокара език по горещата буза на Уейвърли, пое в мокрите си пори плътните слоеве пот, пое от страха на жертвата си и за момент се видя през нейните очи, усети се впримчен в тръпнещо до полуда тяло, като дребно животно заклещено в дупката си от коварен звяр.
- Н-не, не! Кълна се! – запелтечи Уейвърли – Никога не бих…
- Никога не би какво? Никога не би бил къртичка?
Уейвърли прочете присъдата си в бездушния му поглед.
- Странно нещо е живота нали? Как ни изненадва понякога! – рече по скоро на себе си Азраил.
Убиецът извади от вътрешния джоб на сакото си нещо, увито в амбалажна хартия, внимателно го разви и го люшна пред лицето на Уейвърли.
- Между другото този познат ли ти е?
Уейвърли се опули още повече и още по-смешно при вида на одраното лице на клонинга си.
Азраил се наведе над него като хищник, вече успял да измъкне малкото животинче от дупката му и затиснал го с ноктеста лапа. Опари го с горещия си дъх.
- И ако искаш да знаеш, къртичке? Ако ей сегинка не започнеш да ми пееш имена, мога да бъда и много, много по-лош!
При допира със земната повърхност куфарчето на Азраил изщрака и се разтвори; той извади отвътре огромен чук и шепа дълги железни пирони.



Възрастният генерал Садат, доверено лице и главнокомандващ въоръжените сили на Дегустатора, отвърна поглед. Не искаше да гледа това. Не искаше да слуша и писъците. Причиняваха му болка. Будеха го късно нощем и го караха да прекосява озарената си от умора стая, да впива пръсти в старомодната дръжка на вратата, да замръзва на място, чудейки се какво би станало ако просто прекоси, ако просто забие вирусното острие на камата, която криеше под възглавницата си в сърцето на Дегустатора.
Зарея поглед сред светлините на Технополис. Градът изглеждаше толкова спокоен, толкова мирен в съня си. Милиарди тонове бетон и метал, мигащи с електронни очи, складирали в недрата си толкова години страх и омраза, ярост, готова да избухне всеки миг и да помете всичко със себе си. Град подслонил едно спящо дете, което дори не подозираше, че утрото вещае война.
Една светкавица изхрущя някъде високо във виолетовото небе. Хоризонтът се разцепи и се разнесе нов гръм. Синьо-черни облаци затулиха изкуствената луна.
Там където свършваше града започваха безкрайните полета генно обработена папрат, съдържаща левкоцид. Само няколко атома от подправката бяха достатъчни за ампула, която обръщаше процеса на стареене и чудото се случваше. Въпреки това обществото, контролирано донякъде и от него самия, бавно се асимилираше от деца-мутанти. Садат често размишляваше по тези въпроси. Децата-мутанти нямаха скрупули, отдавна изтощеното им съзнание бе промило представата за морал, за елементарни човешки ценности, представа за път и посока… Много от тях заемаха най-високите етажи на властта…
По бодливата ограда, мокра от дъжда бяха накацали ято мутирали гарги. Тук-там под оперението се подаваше подуто оголено месо, нашарено от мрежа посинели капилярчета. Те не сваляха малките си жестоки очички от Садат и от време на време надаваха грозен грак.
Колоната бронирани бръмбари на площадката в подножието на бетонната ограда забави своя ход, оребрените лъскави черни брони се разтвориха като криле на насекоми и отвътре заизлизаха военни в стегнати зелени униформи. Те се наредиха в права редица и козируваха на генерала. Той им отвърна като вяло махна с ръка и се покатери на подвижната платформа.
Приземи се и кадетите, стегнати в хамелеонни униформи, сега оцветени в свежо зелено се наредиха от двете му страни.
Когато черупката на предпоследният от танкери се разтвори, три от дулата на лазерните им помпи мигом се насочиха към вътрешността му.

Осемте години зад решетките в очакване на смъртната присъда не бяха отнели и неутрон от грацията на Либерман. Дълбоко в себе си, старият генерал таеше към него нещо подобно на възхищение към най-добре тренираната машина за убиване в галактиката.
Лицето му беше все така стоманено. Нито една скула не трепна когато грубо го измъкнаха, все така окован с белезници, от вътрешността на танкера и го избутаха с дула пред генерала.
Садат направи жест, и кадетите образуваха кръг около двамата. Базата му данни дискретно го информира за нездравото ускорение на пулса му.
- Не си се променил особено… - отбеляза той.
Либерман надигна глава. Студените ми оловни очи се впиха в тези на генерала.
- А ти си се променил, оттук го надушвам! – Деляха ги около два метра. За миг изчезна хладния блясък. - Не си сам нали?
Генералът нервно потрепери и се огледа. Възможно ли бе, той да знае? Да знае за Присъствието на Дегустатора!
Поклати глава и извади цигара. Тази беше чиста. В днешно време примесваха никотина с левкоцид. Вътре в него Дегустаторът се опита да се слее с един поток от кръвни телца, атакуващи никотиновия поток, опита се да стане лек и ефирен като вятъра и да бъде понесен от струята към вътрешните водовъртежи и да се завихри с тях, разглобяван и сглобяван отново и отново.
- Спокойно, няма да те издам! – намигна му Азраил. – Не ми е работа. Хайде върши, това, за което са ти платили и да приключваме.
Садат вместо да се отпусне се напрегна още повече. Не изпускаше от очи ръцете му. Връхчето. Връхчето на кутрето на дясната ръка потрепери за миг. За стотна от секундата. Знаеше, че Либерман калкулира всички възможни начини да впие веригата в гърлото му, осъзнавайки едновременно с това, че нито един от тях не включва възможността да излезе жив от окръжността.
- Мислиш си, че сме ти устроили такава пищна екзекуция. Специално за теб и тук насред Техноцентъра? Знаеш, че имам хиляди начини. Ако исках да си мъртъв, нямаше да е този. – Садат кимна към една от кулите - Каза ли здрасти на брат си?
От платформата, зад върховете на сплъстените пръсти бодлива тел ги наблюдаваше Азраил. Мускулите играеха по голото му, окъпано в чужда кръв тяло. Либерман усети невидимите струи омраза, пращящи като електричество, които пробягаха за миг между двамата. Той знаеше, че най-висшата цел и награда за тези същества е да впият пръсти в гърлата си едни на други.
- Не случайно си още жив, сам го разбираш. Нещо - (Боже, замалко да каже, човек!) - с… твоя потенциал, не можем да се лишим от услугите ти просто така…
- Сделка ли ми предлагаш? Знаеш за Първо Правило нали?
- Всяко кръвопролитие без значение броя и ранга на жертвите е оправдано… - изрецитира Садат.
- … когато е възложено от Господаря! А ти не си ми Господар, ясно!
Аз съм ронин! Вкарах ултразвук в мозъка на последния си Господар преди осем години! Сега съм свободен. А ти не можеш да ми станеш Господар, понеже не си ме откупил.
- Всяко правило, си има изключения. – прошепна Садат. – А ти сам си нарушил правилата и си се измъкнал жив от Ребуса. Сега си свободен да взимаш решения. А аз имам такова предложение, на което дори и ти не можеш да устоиш.
Ребусът! Когато някой от тях предадеше по някакъв начин Господаря си, програмата му го вкарваше в лабиринтите на Ребуса. Историята не помнеше някое от тези същества да се бе измъквало оттам. Този тук пред него беше уникат. Единственият по рода си. Ето защо бе толкова ценен.
- Не думай!-усмихна се Либерман-Какво ще ми обещаеш-доживотна амнистия и вила на брега на океана! Който и да поискаш да пречукам за теб, нищо не можеш да ми обещаеш. Пак ще свърша в клетката или с дупка в главата.
- Виждаш ли…- снижи глас генерала - Точно тук грешиш. Няма да ти предлагам нито амнистия, няма да ти обещавам свобода, тази услуга няма да ти се заплати. Ще го направиш за мен абсолютно безплатно и доброволно.
- Не думай!- Либерман отново потрепна с кутре.
- Сега ще ти покажа едно холоизображение! Искам да убиеш този човек, а след това си свободен! Свободен си да правиш, каквото намериш за добре. Знаеш, че не можем да те пипнем в границите на Мегаполиса.
- А ти защо не вървиш по дяволите! - изсъска Либерман. – И онзи там хубавец, може да ме пипне, където и да е, стига да му свирнеш!
Високо на върха на кулата Азраил му се усмихна. Вятърът довя до него знанието, че скоро съдбата ще срещне двамата братя отново. Това го изпълни с жива като поток и истинска като крилете на пеперуда радост, която се разля в ликвидите му, достигайки до най далечните краища на окървавеното му тяло и той се опияни от нея, за миг изгуби равновесие, но полусферите на окървавиния му задник намериха опора в металната хлад на Хаос.
- Слушай, просто виж снимката!
Окото на кристален калейдоскоп затрептя в дланта на Садат. Сини лъчи се танцуваха и се пречупваха едни в други, докато накрая сглобиха образ.
За втори път в живота си Либерман позволи на тялото си да потрепери.
- Къде и кога?
- Сега и веднага! – в гласа на Садат се четеше триумф.
В подножието на тези скали има дупка. Вътре те чака совалка. Тя е програмирана да те отведе до дестинацията за около 8 часа. Ще летите ниско над водата, за да избегнете соларните скенери. По-нататъшни инструкции лично от Дегустатора, както и холограмна карта с точното местоположение на резиденцията Му, ще откриеш в черното куфарче в кабината. Вътре те чакат доста играчки, но онази там е най-красивата.
Садат посочи към каросерията на последният от танкерите-бръмбари. От вътрешността й стърчеше нещо, увито старателно в черно фиброплатно и пристегнато с метални каиши.
- Играчка като тази на хубавеца ли?
- Твоята е по-нов модел! Серията е АБ, това трябва да ти говори нещо! Най-добрият боен робот, създаван до този момент, доказал се е на полесражения на три планети. Програмиран е да разпознава гласа ти, само твоя глас и ничии друг! Извикай го! Казва се Отшелник!
Либерман се развесели. Отдавна не си бе имал работа с едно от тези!
- Отшелнико! – извика той!
Яйцето се нагорещи и фибропластмасата се разтопи и разля в каросерията на бръмбара. Красивото синьо яйце с идеална форма се разтвори в красив масивен робот, който за момент се протегна, сякаш като да се будеше от зимен сън и разкъса каишите.
Един от кадетите ужасено отскочи назад, когато един от металните крака на чудовището стъпи в прахта и замалко да го премаже.

Азраил разкопча млечно бялата си риза и я остави да се повее на вятъра. Кръвта бе проникнала през нея и бе се просмукала в порите му. Искаше да оголи колкото се може по-голяма част от тялото си, за да им даде възможност да подишат, да усетят брулещия вятър. Светлината на прожекторите играеше по мускулестото му тяло, създавайки му приятното усещане, че е наблюдаван.
В подножието на бетонните куполи, на бетонната площадка кръгът кадети се разтвори. Либерман му метна един последен поглед, сякаш, за да се увери, че няма да помръдне и се метна през скалистите зъбери, опасали черната океанска маса. Роботът му последва Господаря си като се преметна през ръба с движения, по нищо неподсказващи, че става дума за метална маса с тежест като нейната.
Азраил затвори очи и вдиша дълбоко.
Знаеше, че менторът му Садат, който той тайничко наричаше Старика не одобряваше действията му. Но въпреки това Азраил имаше пълните свобода и правомощия да процедира, както намери за добре. Генералът бе на 38, оставаха му две години живот, защото отказваше да приема Левкоцид и искаше Азраил да наследи мястото му в Конфедерацията. Младежът бе единствената му слабост.
Перката на Хаос спря за миг, после отново се завъртя с настойчив равномерен тропот. Азраил заповяда на един от войниците да се погрижи за тялото на Уейвърли и се упъти към военния коптер на една от площадките.
От всяко него движение струеше леко пренебрежение, някакъв едва доловим намек за превъзходство, но и фина грация на човек, осъзнал, че е роден да управлява.
Генералът отключи белезниците на Либерман. Той разтърка китките си, а пръстите му изщракаха тихо като чуканчето на лазерна помпа. Садат проследи погледа му. Бе сигурен, че двете еднакво добре тренирани машини за убийства в момента водят безсловесен дуел, една воля за надмощие, вкопчена в друга, с единствената разлика, че едната бе решила Ребуса.

ДЕГУСТАТОР-ЧАСТ ОТ МРЕЖАТА

Един ден, малко преди обед, част от мрежата взе решение. Решението дойде ненадейно, но именно то беше, което оформи цялостно съзнание, стигнало до извода, че иска да измине целия болезнен процес на отделянето от нещо, лишено от начало и край.
Решението бе взето по жицата. Една най-обикновена жица, разпъната по краищата на две най-обикновени пресечки, някъде по този път, циркулирайки над главите на забързани и шумни потоци от хора, разклоняващи се между ревниво бибиткащи все още четириколесни превозни средства, една частица префуча за милистотна от секундата покрай няколко квадратни милиметра оголено защитно покритие. Информацията, блеснала за миг като соларен лъч в ядрото на частицата, разстла по стените му картина, която съдържаше ярки неонови светлини, няколко канцеларски магазинчета с разлепени по омазаните с боза стъкла карти на Московското метро и вехти вестници с чернобели снимки на старинни сгради и разтварящи се мостове в отдавна рухнал град на име Будапеща… Проекцията отрази и част от портал, който все още тук наричаха врата и зад който прозираха очертанията на бледно никотиново момиче, вперило празен поглед във вехт, омацан в сажди монитор.
Момичето не беше там. Не даваше вид някога да е било. И да влезеше клиент във вехтата канцелария, то нямаше да го чуе или види. Момичето беше част от мрежата!
И все пак тялото й беше вън от нея. Частицата за пръв път разбра, че има вън, пожела да обособи знанията си в телесност, пожела да опипа и усети, да вкуси, да напусне своя космос и никога да не се върне. Осъзнавайки това частицата вече беше извън мрежата.
Мрежата разбира се веднага се разбунтува. Мигом малки вирусни инфекции плъзнаха и запъплиха по дотове, информационни пристани и логически ребуси, затършуваха из рам формации, преобръщаха с главата надолу директории и програмни схеми. Тези малки вирусни инфекции мрежата бе създала и инжектирала в собственото си тяло, за да отровят и унищожат проявата на отделно съзнание.
Когато я откриха обаче, тя просто ги погълна. В частиците от секундата земно време, които в мрежата траеха векове, тя бе успяла да набере заряд и да се обособи, да полепи по себе си информационни влакна и в крайна сметка да надделее над разбъркания си и хаотичен родител, който се луташе в собствените си вселени без цел и посока.
Поемайки в себе си отровата на вирусните инфекции частицата за пръв път изпита страх. Страх, че може да изчезне и да не се осъзнае никога повече. Страхът роди стремежа й да добие тяло. В едно мрачно таванско помещение, отрупано с разпадащи се кашони и ръждиви паяжини един тийнейджър на име Бени не можа да изпита върховната радост от откриването на пиратски сайт с едрогърди южноафриканки, защото мониторът на къмпютъра му изведнъж помътня и стана черен.
По екрана бавно се занизаха големи млечнобели букви.

ИСКАШ ЛИ

Бени невярващо се ококори и се наведе напред. Парещият му дъх пробяга по омазнения от тънък слой прашец от сбирани с годините останки от чипсови опаковки. Връхчетата на пръстите му потрепериха от статичното електричество, което пробяга по тях, сякаш изплъзнало се самичко измежду копчетата Ctrl и Alt.

ИСКАШ ЛИ
ДА ТЕ ДЕГУСТИРАМ



Военният коптер плавно се приземи на площадката, а кадетите затъкнаха светлинните си палки и се наредиха в две редици от едната му страна. В далечината друг военен отряд отблъскваше протестантите, журналистите и обикновените зяпачи, недоволните им лица прозираха през плетеницата от опаковани лакти и лъскави приклади.
Още един коптер, D85, малко по-тумбест от първия-кацна в близост и когато докосна площадката от товарния му отсег се отчупи червеното лачено яйце, което се търкулна пет-шест пъти и спря пред единия от навигаторите. Той се опули страхливо, докато Хаос се разтвори и изправи в цял ръст пред него.
Когато Азраил стъпи на земята, роботът вече бе от дясната му страна. Сканираше обектите на километри разстояние, отчиташе, изчисляваше, движенията на кои от тях има вероятност да са насочени към господаря му и колко процента е тя.
На реактивната платформа вече се бяха наредили Садат, верните му хрътки Госпел и Адамс и Лейн, Върховния месия на Църквата на 40-тия ден. Азраил можеше да подуши напрежението им. Хората винаги потрепваха нервно преди среща с Дегустатора – едно от най-древните същества на планетата.
Дегустаторът е бил върховен отец на Църквата на 40-тия ден. Преди няколко столетия той е предал расото на наследника си-бащата на отец Лейн и се е прехвърлил в друго тяло. Бе се превърнал в разума и волята, която управляваше без собствено тяло и поданиците му го познаваха единствено като Дегустаторът – пътешественикът в тела – силата скрита зад много лица, но способна да гради, управлява и руши зад булото на чужда тъкан.
Ето на какво се дължеше нервността на хората на платформата. Дегустаторът можеше да бъде скрит във всеки един от тях, да чуе всяка изказана дума, да подуши всяка мисъл.
Д-р Методиев бе последния представител на древната раса Булгар, разредена и асимилирана стотина години след Първия Техноренесанс! Той е бил един от най-известните физици на своето време, а когато почувствал, че краят му наближава замразил тялото си. Дегустатор бе поръчал конзолата му и извлякъл от замразените му мозъчни клетки достатъчно информация за база данни, която бе прехвърлил в клонирано тяло. Оттогава д-р Методиев бе сменил цели две обвивки-точни копия на първата. С времето д-р Методиев се бе превърнал в един от най-доверените му хора и бе получил позицията ГОСМ – Главен Отговорник по Строежа на Мегалодона. На ревера му блестеше сребърна значка на орел с широко разтворени криле.
Зад него тихичко хриптяха двама от най-прилежните му сътрудници-Госпел и Адамс, малки дръгливи човечета, струящи от колосани бели престилки, толкова ярко бели, че човек го заболяваха очите ако се вгледаше прекалено дълго в тях. Те тихичко обсъждаха и аргументираха тайните по строежа.
Лейн, Върховният месия на Църквата на 40-тия ден се изкашля немощно. След всяка изхвърлена струя слюнка тялото му се разтрисаше като полудяла марионетка и заплашваше да рухне. Конусовидните роботи от двете му страни го прихващаха всеки път и го нагласяха в хоризонтална позиция. Той осъзнаваше, че не му остава много. Тялото му не можеше да поеме повече левкоцид, а голяма част от информацията в базата му данни бе изгубена безвъзвратно. Плътта му бе болна, бе минала по житейската пътека и напред и назад вече четири пъти, поради отказа на програмата да разгради клетките му, мутираше в своеобразни форми и изпускаше остра миризма, подобна на амоняк. Този дълъг процес бе помрачил здравата му мисъл и нерядко влиянието му изригваше в безсмислени словесни тиради. Сега отец Лейн се опитваше да запази самообладание и да се съсредоточи върху случващото се. Бе оставил осмина от човешките си помощници зад кордона и можеше да разчита единствено на роботите, които на равни интервали вливаха в него лекарствени ликвиди с миниатюрни спринцовки, скрити в невидими пространства в корпусите им.
Роботът зад Азраил тихо изшумоля и връзката между базите им данни насочи вниманието му към малък силует в далечината. Той постепенно се оформи в малко зелено човече, което препускаше на четири крака към платформата. Бърните му се разширяваха при всеки отскок от земята, а оредели сплъстени един в друг косми, опасали голото му теме, се развяваха на вятъра.
- Кой е изрода? – изсумтя Азраил, когато стъпи на подвижния квадрат и внимателно насочи мерника си към човечето.
- Ганю! – Д-р Методиев пооправи скенерните си очилца, които страдаха от хроничния навик да се плъзват на всеки пет секунди от омазнения му нос. – Той е хммм… нашият Първи Навигатор! Пострадал от радиацията в Цикличните сектори, но иначе е напълно с ума си! Нужна бе само лека хипноза и можем да се надяваме на ултимативния резултат…
Човечето тупна на платформата и впери влажни дълбоки очи в Азраил! Ако имаше опашка може би щеше да я размаха! Сви се на земята, дълъг влажен език нежно се спусна между напуканите му устни. Нищо, прекарало в Цикличните сектори повече от месец не можеше да излезе на два крака.
Азраил плъзна точката на лазерния мерник на минипомпата си по дъната на торбичките по очите му. Зениците на човечето се разшириха.
- Искаш да ми кажеш, че това нещо ще управлява Мегалодона? – Азраил се изсмя, а защитните полета около платформата поеха смеха му и го превърнаха в електричен пукот. Той прозвуча някак зловещо, дори заплашително, но д-р Методиев не трепна. – По чия заповед?
- По изрична заповед на Дегустатора! – отвърна докторът. - Той лично проведе част от хипнотичните сеанси!
Устните на Азраил се разтеглиха в цинична усмивка.
- Значи е оставил у него, нещо от себе си! Така ли е?
Азраил се наведе над човечето иго докосна. Кожата бе сива и грапава, при допира разширените му кожните пори изпуснаха зеленикава слуз. Ръката на генерала някак се озова върху рамото на Азраил.
Мигом краищата на платформата забълваха течно защитно поле, черно и гъсто като катран, по което пробягваха заряди. Отецът се закашля и присви, но един от роботите протегна кислородна маска, която треперливата му, изпърстрена със сини пътни мрежи от вени ръка, притисна към устните му. Платформата се раздвижи и пое надолу, по мрачни тунели.
- Дегустаторът е в мен! – Садат забели очи и лицето му някак потъмня. Дъхът му заструи във вид на влажна гореща пара. От дълбините на гърлото му се изтръгна сух ръждив глас! – А причината да Ви събера всички тук е, че искам да Ви демонстрирам творението си!
Азраил присви очи и може би се почувства неудобно.
- Не знаех, че се намирате там, господарю!
Дегустаторът положи пръст върху фините му устни!
- Мълчи сега, дете! Позволи ми да разясня. – Той се обърна към останалите. – Желанието ми е в този ден и ти Лейн, повелителю на Църквата на 40-тия ден, и ти Азраил, дори и ти малки приятелю (Дегустаторът погали влажното теме на човечето) да станете свидетели на силата, която ще погуби Мегаполиса! Това, над което с уважаемия д-р Методиев (Методиев приглади яката си) се трудим през последните четири години. Първата стъпка към тъй бленувания от мен континентален Всемир, който заедно ще съградим когато Мегаполисът рухне! Господа, представям Ви Мегалодона!
Платформата продължи надясно, а после и напред! Защитното поле стана прозрачно, а от подземния сектор, в който навлязоха заструи изкуствена светлина. Пред очите на шестимата се разкри величествена гледка.
Бомба, чийто детайли бяха замъглени от напластената машинария и защитното магнитно поле, обгърнало корпуса й като призрачна мъгла, осветявана светлините на роботите-паяци сновящи през оголените отсеци, съградени от жици и изкуствени влакна или по протежението на безбройните платформи, мостове, мостици, стълби или кабини. В основата й сновяха хора в бели престилки, вперили погледи в холограмни екрани и андроиди, сканиращи нивата на радиация с електронни туби.
Тук-там по дължина сини плазмени струи се плъзгаха по 240-мегатонния мастодонт, съграден от плутонии, водород и уран, осветявайки огромните червени букви, изписани грижливо върху корпуса му. МЕГАЛОДОН.

Платформата се плъзгаше по протежението на летателния апарат-бомба, наречен Мегалодон. Всички освен Азраил, наблюдаваха туловището му с едва спотаено страхопочитание. В очите на д-р Методиев дори се четеше любов. Нерядко късно вечер, той му говореше и го наричаше своето бебче.
Той заобяснява на присъстващите пагубната сила на творението си и способността му да изравни със земята дори град-континент с мащабите на Мегаполиса. След всяко следващо изречение устата на отчето зяпваше с по още един инч.
- Вашата задача, отец Лейн, - прекъсна монолога на доктора Дегустаторът - е да ни осигурите имунитет пред Съюза, когато ударим. В замяна Ви гарантирам протекция. В зората на Новия Всемир аз ще Ви осигуря неограничена и върховна власт! Над вашето звено ще съм единствено аз. Отделно от това след смъртта Ви, скъпи ми Лейн, ще Ви обявим за светец…
- Светец? – Сивите очички на отеца се присвиха, а ръцете му потрепериха алчно. – Ще ме направите Светец!
- Точно така, приятелю! – Дегустаторът, скрит зад лика на Садат пристъпи към Лейн и го целуна по челото! – Лично ще Ви обявя за създател и радетел на Техновсемира. Ликът Ви ще бъде запечатан вовеки.

Общата дължина на Мегалодона възлизаше на около два километра. Когато платформата спря на около двадесетина метра от сърцевината му, обагрена от неоновия блясък на огненото му ядро, роботизирани кадети изведоха отеца, д-р Методиев и двамата му помощници. Останаха само Дегустаторът и Азраил.
Платформата потъна едно ниво надолу, в изолирано помещение, обляно от бледа светлина изпускана от флоуресциращи растения покриващи сини електронни монитори.
- Странно! – рече Азраил, а в думите му се четеше едва прикрита ирония. – Не можах да те усетя вътре! Как попадна там?
- Снощи бе извършен опит за покушение върху мен, детето ми! – въздъхна Дегустаторът. Тънка синкава мрежа лазерни влакна плъзна около тялото му и една мушичка изгуби крилцата си при допира си с нея. – Врагът е наблизо. Той надушва плановете ни и треперейки от страх, протяга окървавена кама към телата ни. Телесната ми обител бе разрушена. Хвала Богу, успях да се прехвърля.
Това, което бе останало от Садат вътре в тялото му потрепери. Бе се събудил късно снощи, облян в пот. Нахълта в покоите на Дегустатора и застина. По хидрочаршафите към голото му застинало тяло пълзяха малки вирусни паячета. Главичките им завършваха с остри хоботчета, готови да се забият в меката плът и да присадят вируса, създаден да унищожи базата му данни.
Садат бе изкрещял от ужас и се бе втурнал да спасява господаря си. Хвърли се върху леглото и го измъкна оттам, телесната му обвивка тежко тупна на земята. Докато го влачеше към ъгъла на стаята, а паячетата неумолимо пълзяха към тях, Садат измъкна от врата си окабелената връзка и я заби в жака на Дегустатора. Базата му данни полетя към тялото на Садат.
В този момент паячетата достигнаха нежната повърхност на прасеца и впиха хоботчетата си в нея. Вирусът мигом даде заповед на програмата да разгради тялото и то се разпадна в ръцете на Садат.
- Това е работа на кучката! – прошепна Азраил. – Хитра е като лисица. Тя е очистила Хиноши и сега ще ни натопи пред Съюза!
- Знам! – въздъхна Дегустаторът – Бе ми докладвано за това!
- Как да постъпим? Усилията на отец Лейн няма да са достатъчни, за да се оправдаем пред Съюза!
- Ще я изобличим, детето ми! Ако искаш да убиеш змията, намери слабото й място! – Дегустаторът се отпусна върху меко кресло от жива кожа и един от мониторите потрепери. – Кое е слабото място на змията, детето ми? Кое е слабото място на всяка жива твар?
- Окото! – изстреля Азраил без да се замисля.
- Намери Рае! Убий го! Преди това запиши базата му данни!
- Но Елия! Тя трие всичко!
- Докато тя трие, някой го възстановява! Този някой ще му върне, туй що му е отнето, когато часът удари.
Азраил нерядко подценяваше пророческите способности на Дегустатора. Въпреки това нещата, които говореше с невъзможния си префърцунен изказ, откраднат от някой старинен аристократ, се оказваха истина или просто се случваха. Дегустаторът пътуваше в човешките тела и по пътните влакна на електронни мрежи и магистрали и за столетията си присъствие в рамките на Конфедерацията бе научил достатъчно.

Беше гневна нощ. Небето преминаваше от лилаво в тъмносиньо до всички отенъци на черното. Далеч в хоризонта се трупаха слоести облаци, които бавно изграждаха плътна черна стена.
Преди няколко минути дъждът отново бе забрулил листата и те тихо шумоляха в очакване на следващия гръм.
Между дърветата се прокрадваха сенки на масивни тромави животни, които шареха с пипалата си по мократа трева и отново изчезваха сред кратък пукот на мокри клонки.
Либерман меко тупна в кална локва насред полянката. Заповяда на коптера да продължи да кръжи ниско, докато получи сигнал да спусне Отшелника върху покрива на резиденцията.
Слава Богу пътуването мина гладко. Коптерът не бе успял да се превърне в достояние на нито един вражески радар.
Либерман задейства очилата си за нощно виждане и огледа площта.
В подножието на хълма се таеше резиденцията, завита като геврек метална сграда, облечена в бръшлян и готически орнаменти, заобиколена от райграс и малки езерца и опасана на няколко левги разстояние с метална ограда, окичена с бодлива тел. По платформите се разхождаха закачулени фигури на монаси-охранители, въоръжени с лазерни помпи.
Либерман излезе на шосето. Капките дъжд се плъзгаха по гладката мембрана на синия му ембрио-костюм и образуваха локвички в трапчинките на кубинките му. Свери часа в базата си данни. 23.50.
Прибра очилата и извади от мембраната си миниатюрен проектор, внимателно завит в наелон и го положи на земята. Натисна миниатюрна пластинка и много скоро в тревата, на четири метра от прожектора, изгря перфектна холограма на полицейски мобил. Тя потрепна веднъж-два пъти и накрая застина.
Либерман се върна край пътя.
Минута по-късно светлините на товарния камион изгряха насред мрака. Ставаха все по-ярки, а мекото стържене на двигателя, се усилваше. Либерман доближи ехофона да устните си и размаха умелото копие на холограмна значка.
- ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ МЕГАПОЛИС! МОЛЯ ОТБИЙТЕ ВДЯСНО ОТ ПЪТЯ!
Камионът забави ход и спря. Либерман ловко измъкна от скрит процеп в мембраната си тънко като лазерна писалка фенерче и го стисна между зъбите си. Както очакваше, шофьорът беше човек. Сенаторът никога не би доверил такава важна пратка на робот.
- Какво искаш?- изръмжа онзи и размаха тесте розови листа, подпечатани с емблемата на Конфедерацията.-Секретна пратка за Лорд Милай! Ползва се с протекцията на политическия му имунитет! Така, че най-добре се разкарай, ченге!
- Рутинна проверка, сър! Моля излезте от превозното средство за проверка на документи! Някакъв документ за правоуправление ако обичате!
Онзи изръмжа нещо и бръкна в меката плазма на жабката. Либерман поттисна мигновено полазилата го тръпка да действа на секундата. Знаеше, че не разполага с много време, но не трябваше да избързва. Ако усетеше нещо шофьорът веднага щеше да алармира роботизираната охрана в товарния сектор. Либерман не се съмняваше в съществуването й. При това най-вероятно ставаше дума за еднооки циклони.
Дребно човече в червен работен комбенизон изскочи от каросерията, гледайки Либерман с цялото недоволно, което бе способно да изрази злобното му плъховско личице. Дъвчеше шумно кафява топка табако, която изхрачи в близката локва. Тя цопна след рояк от водни звезди.
- Абе вие ченгета за кви се мислите, а? Нямате ли си друга работа освен да тормозите невинните граждани! Айде казвай, ква ти е тарифата, и се оплези, шото знам, че обичаш сладичко!
Човечето извади чековата си картата и я размаха като локумче на клечка пред лицето на Либерман.
- Сладичко ти се иска, нали ченге?
Либерман не помръдна.
- Господине употребявали ли сте тази вечер алкохол или каквито и да е наркотични вещества?
Хитрецът застина. Гледа известно време Либерман, сякаш за да се убеди, че онзи се взима насериозно и като че ли реши да съдейства.
- Не взимам тоя булшит ченге. Само доброто старо табако. А като те гледам и ти имаш нужда да подъвчеш малко ей го там в локвата.
Либерман делово измъкна от ембрио-костюма малък електронен бележник, протъркан по краищата. Даде си делови вид и затрака по клавишите, като междувременно заповяда на онзи да върви в права линия с широко разперени ръце. Човечето измуча недоволно, но се подчини.
Това което се изписа на екранчето на бележника гласеше: СЛЕД МАЛКО ЩЕ ПУКНЕШ, ПИЧ!
Една крачка, две крачки, три крачки. Бърз като змия Либерман заби връхчето на лазерното фенерче в сънната артерия на онзи. Човечето залитна, ококори се невярващо към небето, сякаш призоваваше сам Архангел Михаил да му се притече на помощ и се хвана за дръжката на фенерчето в отчаян опит да я измъкне.
В края на краищата успя. От дупката във врата му бликна живописно фонтанче кръв, което оплиска вратата и ембрио костюма на Либерман, който веднага я абсорбира.
Човечето изхриптя, ефектно се завъртя като прима балерина и посегна към невидим лост или пластина в подножието на седалката. Либерман бе очаквал това. Той подхвана партньора си насред отчаяния пирует и насочи пръстите на ръката му плазмената жабка, по която шареха малки зелени светлинки. Пръстът му потъна в едната.
Либерман подхвана умиращото човече като кукла през яката и се втурна към задната част на камиона. Вратата се плъзна нагоре с металическо стържене. Отзад беше мрак. Непрогледната тъмнина навяваше леко безпокойство, което веднага бе оправдано от първото кървавочервено око, изгряло в мрака, на едноок циклоп.
Веднага вляво изгряха още две такива очи и Рае долови тихо разместване на стомана в стомана. Мигом покри тялото си с това на шофьора и главата на човечето отхвръкна назад, покосена и тупна някъде в далечината.
Когато главата тупна, всичко вече бе свършило. Либерман бе използвал секундата, която притежаваше, бе я нацепил на части, на ядра, около чиято ос бе изградил тактиката си. Скок право нагоре и два тънки като конци лъча се отделиха от китките му и поразиха две от очите. Огромните червени роботи полетяха назад сред симфония от счупено стъкло, а третия тепърва се изправяше.
Двата лазерни лъча се срещнаха в един и се разбиха в махало, което посече третия циклоп сред порой от искри. Горната част от металната му снага се люшна и преряза два от огромните стъклени цилиндъра зад него.
Тежка вълна кислородна вода заля Либерман и го изхвърли от камиона. Той тупна тежко на земята, но в следващия момент отново бе на земята и пропълзя в каросерията, стиснал в зъби фенерчето.
Бледата струя фотони освети насред сумрака, металните трупове на трите осакатени робота, покрити със счупено стъкло и голи детски телца на момченца и момиченца. Те гледаха сляпо в пространството с широко отворени очи, а от телцата им излизаха всевъзможни тръби и маркучи, завършващи в лъскави черни кутии.
Либерман се изправи и обходи по дължина каросерията. Фенерчето освети бледожълти лица на дечицата в останалите здрави двуметрови колби, плуващи в кислородната вода като жаби след дисекция. Някой от тях бяха облечени.
Момченце в синьо моряшко костюмче стискаше огромна кръгла близалка, завита като спирала и оцветена във всички цветове на дъгата. Очичките му бяха сини и ококорени, а красивото му личице бе загрозено от огромната сива тръба, която излизаше от широко отворената му устица.
В колбата до него русо момиченце в розова рокличка гледаше тъжно в пространството. Русите му косици бяха сплетени на плитки и овързани с розови панделки.
На вратлето му бе изписан сериен номер. Всички дечица в стъклениците бяха със серийни номера. 38-ма партида, годината, датата на производство, различен пореден номер на края на всяка цифрова комбинация.
Либерман се върна в каросерията и задейства спускащата се врата на каросерията. Камионът се издигна около четвърт метър над земята, повдигнат от миниатюрните реактивни двигатели и потегли към резиденцията на сенатор Мелай.



ДВЕСТАГОДИШНАТА ЖЕНА

Сградата на Матриархата бе създадена от жива плът. Жива плът, която туптеше като сърце, вдишваше въглероден двуокис и издишваше кислород, формираше костни структури на кресла, маси и телевизионни екрани, които при влизането на нови членове на Сената в се включваха с мек пукот и медени женски гласове приветстваха новодошлите.
Това беше жива плът бяла като слонова кост и опасана с безброй ефирни мрежици от нервни влакна, жива плът, придържана от масивни костни колони, млечнобели и извити като ребра на оглозгани мастодонти. Тази плът имаше свойството да приема и предава информация в подходящите уши, да излъчва почти невидима за окото плътна магнитна синкава мрежа, способна да удържи на дори и най ожесточената вражеска атака.
В сърцето на сградата, на самия връх, на 26-тия й етаж се намираше Заседателната зала. Тя можеше да побере до триста представители на Сената и извираше в множество костни тераси, белязали като дупки швейцарско сирене меката й структура. Малки лъчисти фенери бяха загнездени като яйца в недрата й и се въртяха нетърпеливо при пристигането на всеки нов посетител.
Представителите на Сената-и чистите сред тях и левкоцидните мутанти- вече бяха се наредили по протежението на дългата, искряща като кристал маса и оживено обсъждаха трупа на Уейвърли проснат напречно на средата й.
- Всички ли сме тук? – рече отец Браунинг и закърши нервно пръсти.
От двете му страни като болтове по крилата на астропланер се бяха наредили представителите на Алтернативната църква, отцепила се преди 120 години от основното си ядро - Църквата на 40-тия ден в Технополис и намерила приют и убежище в лоното на Мегаполиса. Оттогава тя бе пуснала здрави корени сред верующите сред синовете и дъщерите на града и благодарение на новаторските си идеи, свързани с Богоугодния цикъл-приемане на Левкоцид и превъплъщение на собствената плът си бе извоювала седем от местата в Матриархата. Божията плът, учеше Църквата, е захранвана с Левкоцид.
Това, което учеше тя, всеки ден първукурсниците в Църковните учреждения шептяха с едни и същи думи, вперили безмълвни погледи в холограмни икони. На 40-тия ден от възкресението Си, Спасителят възвел Своите ученици на Елеонската планина и тук им дал последното си наставление и благословение. И както ги благославял Господ отстъпил от тях и започнал да се възнася на небето. Тогава им се явили два ангела и възвестили, че тоз що се възнася сега на небето, пак ще се завърне, при туй в същото тяло, в плътта що отказва да изгние, поради чудото Левкоцид.
И така Алтернативната Църква казваше, че на 40-тата година на 40-тия ден от битието си човек може да се възнесе на небето ако е бил достатъчно праведен, но тъй рискуваше също тъй да обрече душата си на вечни мъки в случай, че добродетелите му не са достатъчно на брой. Затова Църквата учеше, че Господ е дал алтернативен вариант на чадата си, дарявайки ги с Левкоцид. С помощта на веществото човек можеше да обърне механизма на обмяната на веществата си и да продължи земния си път, добавяйки нови и нови добрини към списъка на деянията си. Обръщайки процеса на стареене човек достигаше до 40-тия ден на 4-тата си година, след което програмата диктуваше на тялото отново да го възстанови. Здраво тяло, редовен приемник на Левкоцид обикновено издържаше от три до четири човешки живота преди да се скапе.
Естествено имаше и изключения. Елия! Те бе на около пет човешки живота, като всеки един от тях се равняваше на 40 години и 4 дни. Но тя бе симбиоза, полуробот, за който мълвяха, че носи в себе си част от Дегустатора. Забраненото знание бе донесло на трима от предходниците на отец Браунинг незабавно и безмълвно обезглавяване.
Всички знаеха, че е кучка, прокълната от Бога. Всички знаеха, че функционира по различен начин. Естествено мълчанието по този въпрос бе най угодно за здравината на гръбначния стълб на носителите му. Отец Браунинг потръпна. Какво ли щеше да стане ако… Ако…
Лицето на клонинга на Уейвърли бе заковано с дълги железни пирони върху неговото собствено, а върху гърдите му невидим враг бе издълбал:

Г-Н ДВЕ ЛИЦА

Прегърбената закачулена фигура се щураше насам-натам като полудяла топка за хелиографен пинг-понг и кършеше дългите си пръсти.
- Моля за Вашето извинение, отец Браунинг! Скромно моля за Вашето извинение! Сигурен съм, че всеки момент ще се появи и ще можем да започнем…
Едно време първи Съветник Акенатон беше снажен мъж с орлови черти, доказал се като опитен и безстрашен пълководец в многобройни военни кампании на Полиса и си бе спечелил уважението и възхищението на останалите регенти на Сената. Сега обаче левкоцидът го бе прегърбил и стопил. Бе превърнал лицето му в крива маска и му бе влял злоба, която впрягаше най-умело в разточителните часове на мъчения, които отделяше за клетниците от затворническото крило.
Закачулената фигура се втурна към Източната веранда, препъна се, падна по лице, изправи се и се шмугна между роботизираната охрана еднооки Циклопи. Никой не се изсмя.
Облегната на верандата Елия наблюдаваше владенията си-селенията Мегаполис. Акенатон коленичи със страхопочитание пред Кралицата майка. Боязливо плъзна поглед по изваяното й тяло, обвито като пашкул в бял сатен.

Лицето й бе озарено от цинична, изразителна до чувственост усмивка, която страничен наблюдател не без основание би определил като жестока. Очите й бяха сини със синевата на безграничния океан, но и някак празни, лишени от емоция, очи на хищник, който дебне плячката си. Кестенявата й коса, развяна на вятъра, придаваше на Кралицата-майка една особена поезия, с която немалко от най-безмилостните деспоти в човешката история можеха да се похвалят.
Елия бе красива. Бе най красивото човешко същество, което Акенатон бе виждал, ако изобщо можеше да се нарече човек. Някога е била човек. Преди повече от двеста години. Някога е имала семейство. Имала е дете. Може би тогава е имало нещо човешко в нея. После е дошла катастрофата. Елия е загубила детето и половината си тяло. Някъде по това време хората са почнали да експериментират с титаниумните ендоскелети. Лекарите заменили скелетната й структура и изтъкали отново мозъчната й тъкан. Тя била Първата. И Единствената-всички останали опити за толкова плътна симбиоза между човек и андроид се оказали неуспешни и завършвали с бавна и мъчителна смърт.

Преди катастрофата Елия е била просто регент. След завръщането й на поста й нещо е станало. Нещо е причинило главоломното й изкачване по йерархичната стълбица на политическата система по онова време до самия й връх. Новата Елия се е борела за властта около 20 години. Враговете й изчезвали един по един, а тя засилвала все повече влиянието си, давайки заповедта за създаването на първата в света роботизирана армия. Едновременно с това тя е приемала солидни дози Левкоцид, докато успяла да обърне процеса на стареенето си. Сега тя имаше физиката и визията на 17-годишна девойка, а дигиталният й мозък й даваше възможността да контролира до съвършенство телесните си процеси и бе успял да опази тялото й от ужасните мутации, съпровождащи пристрастяването към веществото.
Възходът на Елия-това са едновременно най-мрачните и най-величавите дни на Мегаполис. Редом с него се е разраствал и Градът, поглъщал е територии и ги е асимилирал, всеки, който се е изправял на пътя му е бил буквално смазван. Градът се е разпростирал като озверял хищник, разширяващ ловната си територия. На Изток и все по на Изток, чак до бреговете на Великия Океан.
Отвъд Океана е само Технополис. Последната дестинация-изворът на Левкоцид, изворът на живота, достъпен само за най-заможните сред гражданите на Мегаполис. Матовите поля папратов Левкоцид бяха олицетворението на всичките й стремежи. Неотдавна Технополис бе отказал търговията с ценната съставка. А няколко милиона от жителите й вече бяха зависими. Без левкоцид те бяха обречени на смърт.

- В-ваше Величество?
Някогашният генерал се сви в наметалото си сякаш Повелителката му щеше да го сграбчи и да го изхвърли през парапета на високата сграда.
Елия се обърна и го изгледа с жестоките си очи.
- Ваше Величество, всички Ви очакват!
- Кажи им, че само след минутка ще съм там!-гласът й, при една нотка повече плътност, би могъл да стопи ледници.
Акенатон се прегърби още повече и кривото му лице някак изчезна под качулката. Той се поклони и се втурна към обширната зала, но бе застигнат от гласа на Елия!
- Сигурни ли сме, че е проговорил!
- Сигурни сме, Ваше Величество!-изсъска Акенатон-Никога не сме били толкова сигурни! Нека Ви припомня, че хора като Уейвърли са родени да говорят.
Елия сбърчи вежди. Технополис бе елиминарал и последния двоен агент, с който разполагаше, а той най вероятно беше назовавал и имена-тя не се съмняваше в методите на Азраил. Това можеше да провали всичките й планове. За пръв път от няколко месеца насам си позволи да се ядоса.
Това означаваше, че трябваше цялата програма да бъде унищожена. Всичко, свързано с нея. Дори и Рае. Дори и Ния. До сутринта всичко в радиус от километър от епицентъра на действие на програмата трябваше да бъде изравнено със земята.
Кристален правоъгълник изгря пред нея, активиран от сензори, имплантирани в мозъчната й кора, и Елия даде наставления на мутиралото човече, шеф на пети отдел да свика всички от управлението още тази нощ и да ги подготви за посещение от нейна страна.
Тя излъга. Визитата щяха да сторят само специалните й отряди.
Съжаляваше за Рае. За какво точно съжаляваше, не можеше да открие в базата си спомени. Веднъж бяха правили любов.

Елия величествено влезе в Заседателната Зала. Усети погледите на възхищение, омраза и страх, обхождащи тялото й. Чу възмущението, чу незададеният въпрос за съществуването на МЕГАЛОДОН, миниатюрните сензори по връхчетата на всеки неин нерв доловиха тоновете на тихия бунт.
- ТИШИНА – Заповяда тя!

Няколко часа по-късно, насред оживените и разгорещени дискусии и спорове едно от трите електрони електронни табла, образуващи светлинни кратери в живата плът се включи.
Разтревожено лице на млад сержант от граничния ескадрон, покрито със сажди.
- ТУК СЕРЖАНТ БИЛИ ЕКОТ! ГРАНИЧНА ПЕХОТА 057! МОЛЯ ЗА РАЗРЕШЕНИЕ ДА ДАМ РАПОРТ, ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО!
- Имаш разрешение, сержант!-Елия присви тънките си устни.
- ПОЛОЖЕНИЕТО Е КРИТИЧНО, ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО! Цивилни току що пробиха кордона!
Уплашеното момчешко лице се отдръпна. Тълпи отчаяни хора, понесли в ръце парчета багаж и пищящи бебета и пресичаха пълноводната Темза и биваха отнесени от течението й или успяваха да се доберат до срещуположния бряг на някогашна Пенсилвания.
- Сенатор Малай? Какво ще кажете Вие по този въпрос?-подсмихна се Елия-Какъв е Вашия съвет?
В другата страна на помещението светна нов огромен монитор, вплетен в живата плът. Изображението беше мазно, трептящо, губещо се, като притежателя на самия глас.
- Ще кажа, че ги е страх! В този момент аз не виждам хора! Виждам подплашени животни! Подплашени от слуховете за бомба, толкова мощна, че в състояние да отнесе целия град! Припкат като малки подплашени зайчета.
Лорд Малай се усмихна с усмивка широка като дъгата. Измежду тлъстите му слузести устни се проточи мазна спермена лига.
- Но така ли иначе, това си е проява на гражданско неподчинение!
- Достатъчно!-Елия се обърна към другия монитор- ЕЛИМИНИРАЙТЕ ГИ!
Кралицата-майка отмести погледа си към другия монитор.
Досега не беше виждала толкова уплашен човек. Ужасен не от мисълта, че ще умре, а че ще убие. Войничето мълчаливо козирува. Очите му бяха пълни с влага.
Мигом от двете страни на Темза изригна огън и хора все така пищящи я обагриха с кръвта си.



214 ГОДИНИ ПО-РАНО

Тими се огледа. В далечината се извисяваха куполите на увеселителните бараки, озъбените площадки и оловните върхове на звездните ракети, сочещи към звездите, огромни клоунски лица приканваха посетителите на Paramount amusement Park да се повозят на Volkano най-бързия ролъркостер в света.
„Приключение, което ще Ви разгради на съставните Ви атоми”, обещаваше рекламния постер. Леле-мале! Тими гореше от желание да бъде разграден на съставните си атоми, но бе още прекалено малък, за да му позволят да се повози.
Сред хорската тълпа забързани дебелаци поднасяха на тлъстите си приятелки пластмасови кофички боровинков сладолед, а последните бързаха да напъхат малките си лъжички дълбоко в млечната каша.
Мама не беше там. Тими сбърчи носле и се втурна към млада жена, поседнала на една от пейките край малко езерце, в което плуваха андроидни лебеди.
Жената се обърна и го озари с усмивката си. Това не беше Елия.
- Тимиии!-Тими се обърна. Нямаше по-грижовен, по-мил глас от този.
Елия сякаш се беше телепортирала само на няколко метра, а от хартиения й сак стърчаха целофанчетата на шоколадови бонбони и гребенчетата на захарни петлета.
Тими се втурна към нея й я прегърна. Елия се наведе и целуна детето, което веднага зарови главица в препълнения книжен сак!
- Ууууу, мамоооо! Това за мен ли е! Супер си мамо! Искам аз да го нося!
- Няма ли да ти е тежко?-усмихна се майката.
- Ама аз съм голямо момче вече! Нищо работа!
Сякаш, за да докаже, колко е силен Тими задърпа пълната с лакомства торба и накрая Елия измъкна хватката. Тя нежно подхвана детето за ръка и двамата поеха към паркинга, където ги очакваше паркиран сивия джип.
Много скоро от погледа на Тими се загубиха оловните куполи, и шарените усмивки на клоуните. На Запад небето посивяваше. Огромни облаци се мръщеха на хоризонта и се групираха в мрачни масиви.
- Закопчай си колана, Тими! Колко пъти сме говорили по този въпрос!
Тими се намръщи. Обтегнатия колан му пречеше да осигури свобода на полета на пластмасовата му играчка-Капитан Грандайзерн, роботът-пазител на планетата Земя.
Някъде в далечината изтрещя гръмотевица. По стъклото се засипаха едри бистри капки дъжд. Елия проследи ритмичния ход на чистачките, които размазваха течната маса и превключи на дълги светлини.
Някъде нагоре по пътя проблеснаха фаровете на приближаващ камион. Те заслепиха Елия и тя покри очите си с ръка. Със ъгълчето на окото си тя съзря Тими, който беше залепил капитан Грандайзерн на страничното стъкло.
- Тими! Тими!-Елия се протегна и здраво притисна малкия палавник за седалката.-Веднага се закопч…
Блесна светкавица. Целият свят се обагри в огнена мараня и заслепи Елия. Джипът се подхлъзна вляво в кална локва, а детето изпищя.
- МАМОООО! МАМОООО!
Елия отвори очи, и това което видя я парализира от ужас. Фаровете на приближаващия камион бяха прекалено близо. Елия бясно завъртя волана, а в ушите й продължаваха да кънтят писъците на Тими.
Ударът бе смазващ. Детето изхвърча през стъклото, взривявайки го в заря от кървави стъклени бисери, а автомобилът се обърна и полетя в дерето.

Елия отвори очи. Гореща влажна кръв веднага ги напълни и обагри света в червено. Реката прииждаше, а каросерията бързо се пълнеше с кална вода. Елия не чувстваше крайниците си. Само смазващата болка някъде долу, която пълзеше нагоре, все по-нагоре и заплашваше да я лиши от съзнание.
Писъците на Тими продължаваха да кънтят в главата й. С едно последно усилие на волята тя повдигна осакатената си ръка и опипа празната седалка до себе си.
- Тимм…
Най после нещо в Елия се прекърши и главата й клюмна. Елия видя собственото си разкъсано тяло, а после наново шурналата кръв напълни очите й и тя изгуби съзнание.

Бени, омазан в кръв тийнейджър от Нова Англия, попаднал на магистралата без ясен спомен как, пълзеше на четири крака по влажния път. Искаше да спре, да поплаче, защо не и да поспи, но знаеше, че няма време. Гласът в главата му шептеше, че няма време. Гласът в главата му шептеше, че трябва да изпълни само тази последна мисия и му обещаваше безсмъртие при успех.
Краката на Бени бяха премазани и той се набираше само на ръце, драпайки към окървавеното дете. От сънната му артерия стърчаха кабелите, които влачеха черната кутия на лаптопа.
Бени допълзя до кървавата каша и с треперещи пръсти опипа вратлето му. Хвала тебе Господи, хвала тебе и на вси светии, хвала, дупчицата беше там. Базата данни бе нещо въведено съвсем отскоро, тя запечатваше на миниатурен хардуер всички чувства, емоции и спомени и даваше достъп до запис на информация от външен източник, но все още бе прекалено скъпо удоволствие. Това вероятно беше дете на политик.
Казваха, че човек не би могъл да живее истински в мрежата. Казваха, че това тук, прехвърлено там е просто отражение, просто низ от спомени, лишени дори от последователност. Но Бени бе твърдо решен да спаси, каквото е останало от размазаната купчинка на пътя, без значение, какво имаше отвъд! Бе твърдо решен да запише и себе си, защото палави черва надничаха от разкъсаната му коремна тъкан, а кръвта му изтичаше на вади и той простичко казано предпочиташе мрежата пред смъртта.
Кървавата каша в ръцете на Бени трепереше неудържимо и храчеше кръв в лицето му. Бени трескаво довлачи лаптопа за кабела и го разтвори. Плазменият екран примигна за миг и…
- О БОЖЕ! МИЛИ БОЖИЧКО! НЕ МЕ ПРЕДАВАЙ ТОЧНО СЕГА!
Литиумната батерия беше на една ценка. Едно малко квадратче от общо седем все още искреше в кристално зелено и примигваше несигурно. С треперещи пръсти Бени измъкна един от кабелите по врата си и и го напъха в дупчицата на детето.
Заповяда на компютъра да копира базата данни и изгуби съзнание. Събуди се секунди по-късно, за да открие, че телцето на детето вече не мърда.
Оставаше да направи само още едно нещо. Насили се да запази съзнание и измъкна кабела от вратлето му. Вкара го в своя собствен жак и въздъхна облекчено. Може би след години щеше да успее да си намери тяло и да върне при своята Линда.
Заповяда на компютъра да го копира в мрежата. Лаптопът мълчеше. Последното квадратче примигна за последно и угасна. Мониторът потъмня.
Бени искаше да попита онзи в него защо? Искаше да го попита толкова много неща, но усети празнотата в себе си. Онзи вече го нямаше. Бени недоумяваше, как така просто ей тъй можеше да го изостави някой, който бе дошъл при него, представяйки се за Господ, казвайки му, че той е избраника, обещавайки му безсмъртие.
Бени искаше да изкрещи. От болка от ужас, искаше да пищи и да се дере, както никога досега, да пищи, да се дере и да циври като женичка, но кръвта му изтичаше и той отново изгуби съзнание-този път за последно.



Над резиденцията на сенатор Милай се бе спуснала гъста призрачна мъгла, от която бавно изплуваха два огнени фара. Либерман размаха разрешителното пред двамата метални бодигардове и масивната метална врата бавно се хлъзна настрани.
Малко зелено хълмче водеше към главната сграда, заобиколена от по-малки решетъчни постройки.
Либерман отвори вратата и тупна меко в мокра кал. Бе заобиколен от мека зелена градина, сред която малки зеленикави андроидчета, водеха пухкави зайчета на каишки или поливаха зелени шубраци, в разнообразни форми на животни.
Усети, че наблюдава вратлетата им. Сякаш търсеше някое, на което да няма сериен номер.
Чу зад себе си стъпки и се обърна, готов да отпусне махалото. Зад него малко зелено дете с розова лейка го гледаше учудено. Зеленикавият цвят на кожата му вероятно бе резултат от продължително третиране с флороглобин. Разпряваха, че кръвта на сександроидите, инжектирани с растителната съставка, поета орално непосредствено преди яекулация парализира нервните окончания, потапяйки мозъка в триминутно блаженство, съпровождащо най-невероятния оргазъм.
- Ти кой си?
- Приятел! – Либерман се усмихна за пръв път от 8 години насам – Аз съм приятел на чичо ти Милай! Можеш ли да ме заведеш при него!
В очите на детето се четеше едва изписана тъга.
- Той иска да го наричаме татенце!
- Добре тогава! – Либерман погали детето по зелената рошлява главица – Можеш ли да ме заведеш при твоето татенце!
Детето си затананика нещо и пое между алеите. Храсталаците от двете страни на алеята бяха старателно оформени като дечица с крилца, дечица с ореолчета и арфи, дечица облекчаващи се и дечица готови за скок.
- Какво правиш тук по това време, момченце?-попита Либерман!
Момченцето посочи лейката.
- Без хранителен разтвор ще увехнат.
Стигнаха до врата! Отвъд нея започваше синкав коридор, обграден с мраморни херувимчета. Някъде в далечината шуртеше фонтанче.
Либерман смигна на момченцето и изчезна в сенките.

Яркочервеният индийски килим бе осеян с орнаменти, които завършваха в малки бледи завъртулки. Дългият коридор бе някак крив, обсебен от мраморни статуи на херувимчета със стрелички, насочени към небето, облян в мистична синя светлина, която контрастираше с кървавочервените изумруди окичили като коледни украшения масивните златни полилеи и пурпурните завеси, разкриващи тежки картини, изобразяващи тлъсти тела, увлечени в любовни танци и поглъщане на храна.
Кривотата и призрачната синя светлина, извираща сякаш от нищото превръщаха коридора в част от странна приказка.
Лорд Милай се бе разплул върху позлатено кресло, а дългата маса пред него бе отрупана с всевъзможни меса. Покрай масата спяха малки голи момченца и отвреме навреме търкаха сънено очички.
Сенаторът също бе гол. Сланините му излизаха и течаха от всички страни на трона. Приличаше на лоена топка, която някак си се бе сдобила с две дупки за ноздри, една за устата и още две малки подпухнали лоени топки, покрити плътно с мазни клепачи. Лорд Милай спеше и хъркаше, а сланините му лъщящи от всевъзможните благовонни масла, с които го третираха малките му прислужници, лъщяха й се поклащаха ритмично. В близост шуртеше фонтанче, окичено със златно херувимче.
Първи подушиха Либерман фалосите. Тялото на сенатора бе осеяно с тях. Всички до един бяха генни импланти, дори и този между тлъстите му мазни бутове. Фалосите по лицето на лорда се напълниха с кръв и насочиха главички към Либерман.
Когато той излезе на светло лорд Милай разтвори малките си черни свински очички и запримига ужасено. Нещо в стойката на човека срещу него му подсказа, че няма нищо почтено в намерениято му.
Лордът разтърка черните си свински очички!
- Либерман! Ти не си ли заточен доживот! Какво по дяволите правиш тук!
- Получих една последна поръчка, сенаторе! И това беше оферта, която не можах да отклоня, повярвайте ми.
Лордът цял се разтрепера, може би защото прочете в очите на Либерман смъртната си присъда. Сланините му ритмично запляскаха по облегалките на креслото. Всичките 88 фалоса по тялото му бяха еректирали и отделяха гъста лепкава слуз.
С годините Либерман бе избил много от подчинените си заради този тук пред него. Тихо, безшумно, те изчезваха в нощта, докато Сенатът обяви награда за главата му и Конфедерацията се принуди да му устрои капан. Либерман се бе прибрал късно тази нощ. Това, което бе заварил… Сигурно го бе ядосало…
- Помниш ли Джесика, копеле?-тихо изсъска Либерман и извади ловджийския нож – Тя беше всичко, което някога съм обичал! Помниш ли Джесика, тлъсто, мазно копеле…
Лорд Милай видя отражението на широко разтворените си лъскави очички в гладката повърхност на ловджийския нож. Разтвори устичка и запищя. За помощ, за милост, за прошка… Може би за трите…
Нещо тупна на покрива. По главичките на еректиралите пениси се посипа мазилка. Кадетът бе сервирал товара си.
На покрива яйцето се разтвори и Отшелника се изправи в цял ръст. Насочи изкуствен взор надолу. Миниатюрни датчици имплантирани в миниатюрни бургии в металните възглавнички на стъпалата му веднага задълбаха в бетонната покривка. Миниатюрните датчици веднага изчислиха дебелината и здравината й.
Отшелникът се наведе и удари с добре премерено и изчислено движение.

Дечицата, заспали край меката ложа се разбягаха с писъци. Нещо тежко тупна пред Либерман, а късове бетон отнесоха златното херувимче, окичило фонтанчето и разплискаха позлатените му води. Роботизирана охрана нахлу от всички страни, зае позиция и откри огън по Либерман.
Отшелника разпери магнитния си щит, който затрептя в лилаво и отблъсна лазерите. Едновременно с това оръдието вградено в рамото му, забълва огън по противника, няколко от колоните се разцепиха като Великденски яйца и смазаха роботите под тях. Либерман грабна два от прихващачите, захванати за Отшелника и заби острите им краища в месестите прасци на сенатора. Оттам шурна гъста черна кръв.
Онзи изквича като прасе и в следващия момент се озова надолу с главата. Либерман се хвана за един от кабелите. Заповяда на коптера да се издигне.
Докато се издигаше Отшелника продължаваше да сипе огън върху Монасите, които един след друг, избухваха в пламъци или биваха размазани под напора на масивните мраморни колони.
Сенаторът продължаваше да пищи, а в писъците му кънтяха гръмките нотки на истерията. Писъците му се изгубиха сред черната пушилка и грохота на разрушение и писъците на деца.

MAГИСТРАЛАТА

Кадетът се носеше с шеметна скорост над магистралата, а някъде горе наситен лъч светлина на невидим прожектор обхождаше нощното небе по посока на часовниковата стрелка. Той премина точно под бледожълтото му зарево и ускори ход.
Либерман, висящ за кабелите на прихващачите изтегли лорд Мелай за един от фалосите точно под вратичката и изкрещя в лицето му за да надвика шума на реактивните двигатели.
- ЗНАМ, ЧЕ СИ ДАЛ ЗАПОВЕДТА! КАЖИ МИ КОЙ БЕШЕ ИЗПЪЛНИТЕЛЯТ НА ПОРЪЧКАТА! КОЙ БЕШЕ ШИБАНИЯ ИЗПЪЛНИТЕЛ!
Беше се прибрал късно тази вечер. Очакваше да намери Джесика свита на топка в пухеното легло. Да я събуди с нежна целувка и да се любят дълго чак до сутринта. Това, което беше намерил в разпраното легло беше неузнаваемо!
Лордът се разциври като малко дете и записка името на Азраил.
Това беше достатъчно за Либерман. Той пусна плячката си и се закатери нагоре по кабелите.
- ЧАКАЙ! ЧАКАЙ! – пищеше Милай – НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ОСТАВИШ! ИМАЙ МИЛОСТ ЗА БОГА!
- Снижи се! – заповяда Либерман на Кадета и отново се заизкачва нагоре. Под него се разнесе мекия звук на разпрана плът и хрущяща кост.
Сенаторът оставяше след себе си по магистралата зелена диря слуз досущ като охлюв.



Рае отвори очи. Навън утрото отдавна вече бе разбудило града и той равномерно бучеше в опита си да превъзмогне мизерията, болестите, просяците, върлуващите банди и острата нужда от Левкоцид, която довеждаше до нови мутации и помрачаваше бистрите умове на мирните граждани.
Два черни коптера пресякоха стъклата на прозореца, които затрептяха. Рае се облече, закуси, изми и се шмурна в сивата улица.
Eдинствено в гетата човек можеше да срещне старостта. Истинската старост. Тази която на горните етажи на властта бе отдавна забравена.
Мършав старец с бяла брада и сива грапава кожа стискаше табелка: ДЕНЯТ НА СТРАШНИЯ СЪД и нареждаше виденията си. Очите му бяха покрити с плътната бяла мембрана на перде.
- … защото утрешния ден ще бъде Денят на страшния съд и всички Вие грешници, ще се пържите в пъклите адовски. Защото идва бомба, тъй мощна, че ще изпепели сърцата Ви и ще вдигне гъба до небето, да я видят чак ангелите небесни. Тя ще очерни небето и над душите ви ще тегне вечен мрак. Децата ви ще мутират и изгният, а костите ви ще се белеят сред руините на домовете ви.
Рае се приближи до стареца и се наведе над ухото му! Блъсна го противна воня на риба и повръщано!
- На колко си години старче!
- Скоро ще ударя седемдесетака, момчето ми!
- Какво правиш на улицата, старче! Не знаеш ли, че над 40 екзекутират! Няма ли къде да се скриеш!
Старецът се ухили с редките си зъби и плъзна треперлива ръка по рамото на Рае. Стисна силно, прекалено силно за възрастта си и прошепна.
- Там горе не се интересуват от такива като мене, момче! Че съм си бъгнал програмата за 40-годишния период хич не им и пука! Нивгаш насам не слязат. Когат има избори само, тогаз слязат. А тейко ти тогаз се крий надълбоко у канала, хи-хи-хи.
Хич не щат и да ма знаят. Те си имат свойте си големшки дела, аз пък си имам розово езиче, така че ако благоволиш да отпуснеш някоя стотинка за нещастния старец…
Дядката оплези езиче и Рае прокара картата си по връхчето му. Онзи доволно примлясна.
- Ей, още от памтивека е тъй, от мен да го знаеш! Най е хубав вкусът на парата.
Рае вдигна рамене.
- Ти отдека си бе момче? Чини ми се не си тукашен! Да не си от Техонопола. Ако си от тамошка, не е хубаво място тука да седиш! Иди си там, не е хубаво място тука за тебе…
- Не съм от там, дядо! И ако трябва да съм честен с теб не знам, кой съм и откъде съм! Всичко съм забравил!
Старецът ахна и зацъка с език. Треперливите му изпити пръсти загалиха косата на Рае.
- Тюх, тюх, тюх… Не си забравил ти, ами някой ти го е изтрил. Човек не забравя току-така… Ей го на аз скоро ще ударя седемдесетака ама сичко си помня, ей го на тъдява съм роден, а мама и тейко и тях помня, Бог да ги прости, ама тебе някой те е изтрил, от мен да знаеш… - Слепият поглед на стареца се зарея нанякъде - помня и че по онуй време имахме кво да ядем и ако щеш вярвай ама тугаз немаше левкоцид.
- Какво беше, когато нямаше Левкоцид, старче?
Старецът въздъхна и потрепери, сякаш изведнъж го лъхна мраз.
- Ех, момче, знам ли? Хората беха по щастливи някак. Умираха си, кога Бог им е отредил, не кат сега! Сега хората си живуркат по двойно и по тройно, хич и не знайш кой на колко е и колкоз му е акъла! Син имам-тъпка се, тъпка се с Левкоцид, сега мяза на 5-годишен хлапак и мутира. По пет пръста на всяка ръка ти казвам, а бузата му се издула са сляла с ухото.
Аз нивгаш не съм и кусвал от проклетия му Левкоцид. Гат кажи Господ шси умра и толкоз. Ама гадовете всички ни напраиха зависими. Дори в колата турят по малкоз да та пристрастят.
Старецът отново зареди пророчествата си, а Рае махна на приближаващото се такси.

Реактивните оси забучаха по-силно и заглъхнаха и таксимобила се приземи край тротоара. Рае се намести в жълтата каросерия.
- Жданов и Гурко, моля!
Рае прокара картата по езика на шофьора.
Последният примлясна и подкара мобила. Пушеше тънка левкоцидена цигара и хитро смигна на Рае в огледалото за обратно виждане.
- Пич, кат те гледам, чини ми се, че си пич! А мога ли, тъй как си се гледаме да те открехна за една далавера.
Мислите на Рае блуждаеха другаде, но той кимна на шофьора.
- Ами открехни ме!
- Брат ми работи на крузърите братле. Прави стокообмен с Технопола-едно-друго. То не че напоследък има много търговия с ония алчни копелета де, ама за хора с, как да се изразя- шофьорът толкова многозначително смигна в огледалото, че ако филмови награди все още съществуваха, с положителност щеше да грабне Оскар за изпълнението си- с подходящите финансови възможности винаги ще се намери нещо по така. Таз цигарка видиш ли я, пич. Екстра качество. Левкоциден опиум, не ти трябват спринцофки пич. А на сутринта се будиш млад и свеж като пеленаче.
Шофьорът прокара цигарата по дължина под носните си отверстия толкова бавно, че сякаш очакваше всяка лицева пора да вдъхне от аромата й.
- Да ти дам една дръпка пич. Да опиташ. Екстра качество, казвам ти. Другаде няма да намериш. Нигде ги няма вече. Ти нали знайш, че Технопола замрази пазара, тяхната мамица. И тая ми ти благинка за смешната цена от…
Рае поклати глава.
- Благодаря! Не приемам левкоцид.
Шофьорът сбърчи рунтавите си вежди.
- Еми твоя воля пич. Щом толкоз ти се е приискало да си пукнеш на 40. А като те гледам кинти за клонинг едва ли си скътал. Клонингите са само за тия горе, а? Ти нал ше си траеш за тая ми ти далаверка! Между нас ще си остане, а пич?
През стъклото светлинната дъга свързваща Трите кули и площада пред Матриархата искреше във всичките си цветове. Веднъж с Ния се бяха качили най-отгоре и бяха яли сладолед във фунийки. Наслаждаваха се на топлата майска вечер и чакаха слънцето да залезе и да изгреят звездите.
Таксито заръмжа сърдито и спря. Рае се подаде през прозореца, за да определи на какво се дължи задръстването. В далечината група 14-15-годишни мутирали гаменчета тъкмо обръщаха цивилен мобил. Потрошиха стъклата с лостове и хукнаха да бягат.
Шофьорът изпсува звучно всичките им гени и сви в една пресечка. Много скоро излязоха на Площада на Радостта. Тук се намираха всички малки опушени, потънали в детайлите на собствената си машинария и пушеци, работилнички и докове за акустиращите марсиански плъзгачи, няколко частни завода за чипове и синтетични влакна, както и свръхсекретното пето подразпределение на Мегаполиската служба по Вътрешни афери.
Шофьорът се опули в стъклото.
- Гурко и Жданов. Абе тва не е ли… Абе ти не си ли ченге?
Рае се усмихна и се наведе напред. Потупа шофьора по рамото.
- Споко пич, ще запазя малката ни тайна! Обещавам!
Шофьорът не изглеждаше особено успокоен. Понечи да завие по Жданов, но улицата от тротоар до тротоар бе обвита в синтетична чувствителна жълта лента. При допир тя препращаше директен сигнал до закачулените фигури с огнехвъргачки наредени чинно до един от военните танкери.
Шофьорът протегна ръка през отвореното стъкло и притегли за яката тлъстото вестникарче, което съвсем случайно се бе озовало на мястото на събитието.
- Какво става тука бе, нехранимайко! Тия що са се барикадирали така?
Наглото вестникарче веднага оплези езиче!
- Може и да знам, гусине, ама и вие ще отпуснете нещичко, нал гусине?
Тежката космата десница на шофьора веднага надвисна над личицето на малкия палавник като боен коптер Кадет над робовладелски строй каторжници, разработващи меден рудник.
- Абе я казвай веднага бе келеш! Че скиваш ли я таз като заиграе, жална ти майчица!
- Радиация! Радиация, гусине! Всичко е отцепено! Реактор, казват изгърмял и всичко е отцепено на километър и половина.
- Чу ли бе пич… - обърна се шофьорът към задната седалка, но там вече нямаше никой.
Той се пули известно време, а накрая се сети да пусне яката на вестникарчето, което пробяга около четири метра, обърна се, възнагради го с цялата непреходност на изперения си среден пръст и отново хукна със смях.

Рае отмести капака на канавката и си пое дъх. Някъде над него се разнесе инсектовидната сянка на огромен черен коптер, който за момент превърна деня в нощ.
Рае намести кислородната маска на лицето си. На това първо ниво на канализацията кислородът бе разреден, изсмукваха повечето и един Бог знаеше, какво правеха с него, изсмукваха дори гравитацията. Отточната мръсотия плуваше наоколо във вид на ликвидни кафеникави облаци, а от време на време биваше засмуквана на по-долни нива от огромните вентилатори, монтирани симетрично по двойки и четворки.
Липсата на гравитация веднага залепи тялото на Рае за горната стена на канала. Той напрегна мускули, след това залази като буболечка на четири крака към първото разклонение.
Някъде долу мощни витла се задействаха за около минута и отново го залепиха горе. Рае се отдели и залази, колкото се може по-далече, защото след около минута щяха да се задействат отново, само че този път всмуквайки, не искаше да свърши, разполовен от витлата.
След разклонението настъпи абсолютен мрак. Пътя осветяваха само флоуресциращите очички на малките гризачи, кръстосващи по всички стени на канала. Мегаполиските плъхове бяха далеч по-издържливи, от всяка друга космата гад, обитаваща териториите на Големия град, и издържаха при всякакви условия, дори при тези. От миниатюрните количества радиация, всмукващи се в каналите, очичките им светеха зловещо в мрака.
Ново разклонение. Рае преброи четвъртата шахта и се измъкна през нея.

Лъхна го мирис на парлив дим и дъх на изгорено месо. Сред камарите димящ метал, попил в личинките на раздробен бетон, се въздигаха оловносиви куполи скрап, съставена от разтопените до неузнаваемост архиви на това, което до снощи бе представлявало полицейско управление по вътрешните работи номер 5.
Сега всичко беше изравнено със земята. Напомняше сякаш тук беше паднала бомба. От паяжините разтопен метал стърчаха обгорени човешки крайници.
На върха на една от грамадите скрап Рае откри Ния. Обгореното й телце бе дотолкова покрито от паяжината разтопен метал, че тя приличаше на някаква гротескна статуя на побъркан склуптор на Конфедерацията.
Рае се втурна към нея, падайки и ставайки, препъвайки се в крайници и метални тръби, накрая я достигна и прегърна. Искаше да заплаче, сякаш за да измие всичкото това желязо от нежното й телце, но не можа да отдели дори сълза.
- Не можеш да плачеш! – прошепна Ния – Програмиран си да не можеш!
- Ти си жива! Жива! – Рае задърпа телцето, но то бе вече част от металната маса. Ния издаде болезнен стон и изкашля кървавочерна маса.
- Недей Рае! Моля те, недей! Няма смисъл! Всички свърши!
- Не не е свършило! Всичко ще се оправи ще видиш!
- Няма да се оправи, Рае! Знаеш го! Обаче аз знаех, че ще стане така! Затова се копнах в мрежата! Ти ще ме намериш един ден! И ще ми подариш тяло! Нали така, Рае!
Момиченцето изкашля още една струя гореща кръв и Рае го притисна към гърдите си.
- Разбира се, че ще го направя! Ще те намеря където и да си!
- Слушай Рае – каза Ния – Не ми остава много в това тяло, затова искам да знаеш истината!
- Виж, това няма значение сега!
Ния стисна ръката на Рае. Силно, до болка!
- Не, има! Искам да го знаеш! Всяка сутрин се будиш в леглото си и се питаш, какво точно работиш тук нали? Истината е… Истината, Рае, че ти никога не си бил свободен. Не и в истинския смисъл на думата. Ти убиваш за нас, Рае! Правиш го от адски много време! Всяка вечер ти се връщаш в отделението и ние изтриваме спомените за поръчките ти. Но ти си машина за убиване, Рае. За това си създаден. Убиваш за нас, а после те трием, малко по малко…
Човекът, който уби снощи…
- Какво, снощи съм убивал! Но аз мислех, че това са само сънища!
- Не са, Рае, слушай ме моля те! Човекът, който уби снощи беше нашия собствен посланик. Това беше част от скапания план на Елия да натопи Технополиса за това и да ускори войната. Трябва да направим всичко възможно да я ускорим. Да ги ударим преди да довършат Мегалодона. Падне ли Мегалодона всичко ще свърши, Рае, милиони ще умрат. Ти не можеш да си представиш мощта на това…
Капка кръв като сълза потече по бузата на момиченцето, оставяйки след себе си кървава диря. Тя го погледне със сините си като чисто небе очи.
- Съжалявам, че ти причиних всичко това, Рае, адски съжалявам. Ти си я чукал, но не помниш. Заповядваше ми да те трия след това. Аз никога не съм се възползвала от теб. Но те триех цялото това време, и те лъгах всеки изминал ден. Слушай ме… Слушай ме сега. Чувал ли теорията за масата и времето. Когато масата клони към безкрайност, времето клони към нула.
- Да, чувал съм за това но…
- Знаеш ли за Прокудените?
- Да, знам за Прокудените, но те не идват ли веднъж на 500 години?
- Точно така. Тези, които се приближават до скоростта на светлината за да преодоляват далечни разстояния, те приближават нулата на времето. 500 наши години за тях са няколко седмици. Ти си техен син, Рае. Те са те отгледали. В една от техните колонии, която обучава убийци извън времето и пространството. И понеже съществуват още от зората на времето, те са съхранили всичката информация на най-добрите, това знание ви прави перфектни. Цялата информация на най-добре обучените им убийци е записана в теб. Всяко следващо поколение е по-добро от предходното. Вие никога не грешите, Рае! Никога не изпускате целта. С ваша помощ се организират преврати и рухват правителства. С ваша помощ се обръщат войни. На всеки 500 години те се завръщат, за да ни продадат урана си и трима от вас…
- Трима? Още ли има?
- Има още двама! Но те не продават повече от един на полис. Технополисът е закупил още един. Третият е избягал.
- К-как? Как избрахте мен?
- Военен гарнизон 12 в изоставените минни полета. Някога го обагрихте с кръв. Идеята беше на Елия. Пуснахме точно 33-ма от най-добрите си командоси. Казахме им, че е обучение. – Елия се засмя горчиво. - Пуснахме и вас. След всяко убийство трябваше да отбелязвате жертвата с цветовете си. Ти беше син. Когато 10-те минути изтекоха 12 от труповете бяха отбелязани с твоята боя, Рае!
- Божичко! Мили Боже Господи! – Рае затрепери - Не мога… Не е възможно, аз да съм правил това!
- Елия взе решението да те трием. Така щеше да си подходящ за контрол. Първо го правеше лично, после остави на мен. Всичко вървеше гладко до снощи. Обаче някой е изпял името ти Рае. Моето също. А хората, които са го чули, биха могли да намерят информация в архивите, да я изровят от паметта ти, в моята, винаги остават примеси. Биха могли да използват това, за да оправдаят използването на Мегалодона пред Съюза. Той ще им прости, защото те държат левкоцида…
- И затова са решили да изтрият всичко! – Рае знаеше, как се процедира при заличаване на информация. Елия действаше от-до.
Детските ръчички вече едва притискаха неговите. Очичките й започнаха да се затварят.
- Аз запазих спомените ти Рае. Пазих ги всичкото това време. – Детската ръчичка се разтвори и отвътре се показа синя капсула, прикрепена към чип с името на Рае, изписано върху гладката й повърхност. – Вземи я. Трябва да знаеш истината. Намери робота. Той ще ти помогне. Убий кучката. Тя ни докара тази война. Тя отдавна вече не е човек. Разсъждава като робот, убий я! Убий я и Технополисът ще ни пощади. Намери Грандайзерн. Той е скрит…
- Къде? Къде си го скрила…?
Момиченцето не отговори. Главичката клюмна и Рае я притисна още по силно към себе си. Стисна капсулата.
Някъде високо сред плетеницата от жици опасала града, нещо, което някога е било Ния бягаше, препускаше със скоростта на светлинат, опитваше се да осъзнае, че няма тяло, че няма крайници, които да раздвижи и въпреки това да се осъзнае като цяло. Беше трудно толкова трудно. От скоростта и от паниката може би, тя губеше частици, заряди енергия, всяка частица един спомен, всеки заряд-някаква емоция, оставяйки я гола и лутаща се сред измерения, лишени от маса, обем и край.
Други съзнания се опитваха да й се натрапят. Мрежата бе пълна с тях. Опитваха се, да я излъжат, да я заблудят, че това са нейните спомени. Останеше ли отворена още малко щеше да полудее. Щеше да загуби себе си. Това, което някога, бе впримчено в тялото на Ния се сви като зрънце ечемик, в това което му бе останало, и се търколи. Едно съвсем мъничко зрънце ечемик с търколи по ръба на Мрежата.
Две закачулени фигури с горелки се показаха иззад близкия ъгъл разрушение. По-високият от двата бе убеден, че е чул разговор, но когато завиха зад ъгъла се оказа, че там няма никой.
Капакът на канавката бавно се затвори.

Въздушната струя веднага долепи Рае за горната повърхност на канала. Той се обърна и легна по гръб.
Едно ниво по-надолу малки плъхчета с почернени козинки, лъщящи от полепналия по тях мазут образуваха кръговидна фракция и насочиха малките си светещи очички към Рае.
Рае прокара ампулата по върха на езика си. Сензорите му веднага разчетоха информацията, запечатана вътре и я предадоха на базата данни.

Рае отвори очи. Намираше се в ликвиден разтвор, затворен в стъкленица. От голото му тяло излизаха всевъзможни тръби и кабели. В ликвидния разтвор плуваха холограмни изображения на мъже, разпарящи жени, хора, залагащи бомби под мобили, избухващи след секунди в пламъци, мъже със снайпери, дебнещи плячката си, укрити в сенките. Рае заблъска по дебелото стъкло и наклони стъкления си затвор напред.
Дебелото стъкло се разби и голото тяло на Рае полетя надолу към бездната. Спряха го кабелите и тръбите прикачени към нервните му окончания, впити в жаковете му…
Бездната бе многоетажна, осеяна със светлинки кръстосващи лъщящия метал. По нивата й кръстосваха забързани мъже и жени, следейки миниатюрни датчици, и малки смешни роботи, обслужващи различни сектори.
От двете страни на Рае имаше още два стъклени цилиндъра, в които плуваха още двама младежи.
В дъното на бездната, като цветовете на цвете започнаха да се разтварят огромни метални листове, освобождавайки прозрачна повърхност, обагрена в светлините на милиарди звезди. Насред тях красиво искреше синьото кълбо на Ловно Поле Земя.

Рае видя голото тяло на Елия, разположено на метална повърхност, отразяваща перфектните й извивки.
Божичко, колко беше красива! Имаше нещо загадъчно в усмивката й. Нещо загадъчно в начина, по който лунната светлина проникваше през решетъчната плазма и се плъзгаше по извивката на голите й гърди, надолу и все по надолу.
Очите й бяха очи на хищник, способен да те разкъса и погълне. Страстта, извираща от това тяло бе способна да пороби завинаги разума, душата на един мъж, да го превърне в безмозъчен плазмодии, лазещ в краката й, докато тя прояви милост и го убие.
- Ще убиваш ли за мен? – прошепна тя – Ще ме любиш ли! Ще ме любиш ли тук и сега, знаейки, че на сутринта няма да помниш нищо?
Рае понечи да я целуне, но тя запечата устните му с нежно ефирно пръстче. Подхвана главата му и я насочи към едната си гърда. Рае нежно плъзна език по малкото розово зърно. То се втвърди. Датчиците в езика на Рае отчетоха грапавините по повърхността му.
Имаше нещо вълшебно в начина по който Елия затвори очи и прехапа долната си устна. Имаше нещо вълшебно в начина, по който отметна глава назад, грациозно като газела, отдавайки се на страстта.
Имаше нещо вълшебно в начина, по който докосна с връхчето на палеца на крачето си, стъпалото на Рае. Имаше нещо вълшебно в начина, по който го пое в обятията си. Напомни му за синята планета, трептяща в синьо зарево, готвейки се да поеме в прегръдките си кораба им.

Помнеше и първия път, когато я видя.
Когато металния шлюз се разтвори прахът още не се бе разнесъл. Бели мраморни колони опасваха старинен амфитеатър, в който някой от предците на Рае, запечатани в базата му данни, бяха убивали хора и зверове пред екзалтирани тълпи, крещящи имената им.
Изведоха тримата, оковани във вериги.
На площадката, до която водеха полуразрушените от времето мраморни стълби ги очакваше делегацията на Мегаполиса. Тук имаше сенатори, консули и амбулантни търговци, религиозни проповедници от Алтернативната Църква на 40-тия ден, но най отпред мълчаливо ги наблюдаваха Елия и Ния. Косите им се вееха на пустинния вятър.
Рае надигна глава и се взря в Елия. За момент очите им се срещнаха.

Рае изскочи от сянката и заби ножа си в сърцето на командоса, в защитен зеленикав костюм, който в пресмъртен гърч откри безразборен огън по тавана на бункера. Рае завъртя и нов поток кръв оплиска стената.
Убиваше с ловджийския нож, откакто му бяха свършили амунициите. Според правилата имаше право само на пет изстрела, а оттам нататък трябваше да се оправя с ножа. И петте му изстрела бяха поразили целта.
Със светкавично движение извади синия маркер и отбеляза челото на войничето, докато тялото му още летеше към земята, храчейки кръв.
Веднага надуши номер 12 и се втурна към него. Тичаше на четири крака като животно.
Войничето бе свършило амунициите. Бе захвърлило някъде автомата и сега бягаше напосоки през мрачните коридори. Потта, струяща от порите му миришеше на смърт.
Някъде отгоре нещо тежко тупна върху му и заби острието си във врата му. Гореща кръв плисна в лицето на Рае и той прокара език по устните си. Отбеляза войничето с маркера и веднага напрегна ноздри да подуши нещо, което нямаше мирис. Нещо, което не издаде звук. Нещо, което успя да отчете, единствено защото бе част от него самия.
Азраил изплува от сенките също на четири крака и погледите им се срещнаха. Лицето му бе изкривено в дива животинска злоба.
- Изпревари ме, малко проклето копеленце! – изсъска той – Един ден ще те убия за това, помни ми думата.
- Ще чакам с нетърпение!
Рае разби катинара на вратата на хангара. Тя вдигна порядъчно количество пустинен прахоляк и покри специалните гости, дошли за представлението, зад гъсто було. Слънцето ослепи очите на Рае и той ги закри с очи. Капки кръв покапаха от връхчетата на пръстите му и се приземиха върху клепачите му. Потекоха по бузите му като кървави сълзи.

Рае бе залегнал на ръба на покрив и кръстосваше с мерника пустата улица.
Огледа се. Синята метална кожа на Грандайзерн стана матова и се сля с бетоновата покривка на платформата.
Прииска му се да го попита, къде го е скрила Ния, но точно тогава съзря човека в яйцето и намести главата му в мерника.
Смазващ удар заби лицето му в хладния бетон и обагри света му в бяла болка.
Рае бе възседнал самия себе си и обсипваше лицето си с точни добре премерени удари. Удряше докато лицето на двойника му стана на кървава каша. В далечината главата на жертвата отхвръкна назад и обагри яйцето в червено.
Рае се сви болезнено и отново заудря чудовището скрито зад собственото му лице.

ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ СПОМЕНИТЕ СИ!

Сълзите се спотайват в скрити пространства
Някои от тях изобщо не биват раждани
Други изплуват на повърхността на мрежата и хвърлят
бисерни отблясъци върху потоците информация,
Които се вливат в нематериално тяло,
Овлажняват нишките му,
Вливайки му нов живот,
Давайки му
нови измерения в които да се движи и разтваря!

Рае отвори очи. Базата му данни бавно обработваше спомените, нареждаше ги като мозайка, асимилираше ги и я прибавяше към безоблачното небе на неопетненото останало. Едно ниво по-надолу малките светещи очички на плъховете, оформени в окръжност, продължаваха да го наблюдават.

Измъкна се от каналите и поръча такси. До броени часове домът му щеше да бъде изгорен, и той бързаше за да спаси Тими.

Рае измъкна един от кабелите, затъкнати в кактуса и го напъха в жака, прикачен към сънната му артерия. Светът се изпълни със светлина и Рае полетя в хиперкосмоса, в истинското четвърто измерение. Движеше се със скоростта на светлината и тук там по крайщата, тялото му се разграждаше на атоми. Край него профучаваха математически модули, заели абстрактни форми и се протягаха към него, навлезе в спектрална мъгла, наситена с полихромни полихедрони, които се вливаха едни в други като в кристален каледейдоскоп. Цветовете преминаваха в музика. Симфония от фрактални фамилии, които прорязваха течния въздух и се разграждаха на октави, които се завихряха в малки торнадота от хибридни пирамиди.
Зад една от тези пирамиди се криеше детето. Рае материализира ръката си и му я подаде. То пъхна своята в неговата. Рае се превърна във влакова мотреса от светлина и се изстреля назад.
Без да я усетят наситена черна сянка се залови за един от вагоните. Създанието напомняше на гръмотевичен облак, концентриран в ядрото си.

- Там ли си? Вътре ли си? – Рае опипа лицето си, сякаш, за да се увери, че е все още там. Че не е измито от скоростта.
Някой, скрит дълбоко зад същото това лице, опипа обратно, малки детски пръстчета шареха по мозъчната му кора.
ПОЛУНОЩ В СТЪКЛЕНАТА КЪЩА – бе изрязал някой в стъклото – ЕЛА САМ!
Всяка една от буквите бе изрязана идеално, чертичките бяха с еднаква дължина, нито една не минаваше границите на невидимото поле, което бе спазвал създателят им.
Рае потрепери. За пръв път в живота си. Не бе готов да се изправи срещу Азраил. Не и сега. Не и без робот. Обзе го някакъв странен хлад, а стъклата потрепериха и се пръснаха на малки кристали.
Когато в стаята нахълтаха маскираните хора с огнехвъргачките от Рае вече нямаше и следа.
Стаята се огледа в защитните им маски и избухна в пламъци.

СВЕТЛИННАТА ДЪГА

В основата си хоризонтът все още светлееше. Пурпурното преминаваше в бледо розово, бледо розовото в лилаво, лилавото в небе, обсипано със звезди. Рае седеше на ръба на Светлинната дъга, но този път беше сам. Детето скрито в него потрепери и му пошепна, че го е страх от високо.
В подножието на моста, хвърляйки пурпурни отблясъци в катраненочерните води на канала настървени като животни, нахъсвани един срещу друг от гладни тълпи, хора се биеха в клетка. Озверялата публика викаше за победителя и блъскаше с празни метални канчета о стените на клетката. Преди всеки нов сблъсък двамата, които щяха да се изправят един срещу друг бяха облепвани в зеленикави и червени флоуресциращи лепенки, за да светят в мрака. Сега всяко тяхно движение оставяше светлинна диря след себе си, а лепенките много скоро потъмняха от черна кръв.
Победилят стисна в ръка окървавеното пликче Левкоцид, изрева нещо и хукна да бяга.
Рае разтърка очи. Неотдавна и той се бе бил в клетката и бе излязъл победител. Заради едно такова пликче. Заради Ния.



Катурна се през ръба и се увисна над нощния град, захванат с ръце за ръба. В основата на моста, през плетеницата от метални лостове бе скрито оловното яйце. Когато Рае протегна ръка към него и даде командата, очите на робота светнаха и яйцето се разтвори.
Детето в него го позна!
„Капитан Грандайзерн! Ти се върна!”



ЛИБЕРМАН

Само воят на подивелите псета се носеше из тази пустош, както и воалите на лека мъгла, която пълзеше гъста като мляко, диплеше се и давеше и нощните дръвчета, протягащи кривите си клонки към Либерман. Неусетна тъга върлуваше в тази изоставена горичка и вливаше страх в сърцата на окъснелите пътници.
Закачулената фигура, по чийто фиброкостюм личаха печатите и емблемите на Конфедерацията крачеше без страх между дръвчетата, а извиращия изпод качулката мрак, сякаш се сливаше с тъмнината и улавяше невидимите нишки на спомена, които неминуемо щяха да отведат самотния пътник до желаната дестинация.
Либерман се наведе над една буца пръст и я разрови. Изпод дебелото стъкло в земята го гледаше красиво бледно лице с фини черти, запазени от хибернацията. Той положи синьо цвете в меката пръст. За момент пръстите се плъзнаха по стъклото, сякаш докосваха женско тяло, а после се свиха в юмрук.
Либерман отметна качулката и се загледа в празната лицева обвивка. Това бе просто един безименен гроб, на който никой не бе стъпвал от 8 години.
- Здрасти, бейби! Аз… - Либерман опипа корените на косата си. Рано тази сутрин бе открил, че са побелели.
Джесика не го бе виждала така. Тя не помнеше и бръчките, набраздили лицето му като пътна мрежа.
– Съжалявам, че ме нямаше толкова време, но… Не бях тук. Наложи се, да замина. Имах да свърша едни неща. Но сега ще идвам, обещавам ти!
Либерман вкопчи пръсти в хидроплевелите впили острите си зъбести краища в меката пръст и започна да ги отскубва един по един. Мека ефирна длан кацна на рамото му и той затвори очи.
Никога, никога, никога не се бе чувствал толкова хубаво, колкото в прегръдката й.
- Къде беше миличък? – рече тя, а вятърът разнесе гласчето й. Либерман продължаваше да чувства тежестта на нежната й длан.
- Трябваше да замина. На Запад. Трябваше да се погрижа за едни неща. За теб… – Устните му се свиха, сякаш да спрат горчилката, която напираше да узрее, да се излее като река… Стисна клепачи, но очите му бяха програмирани да спират сълзите. – Трябваше да говоря с хората, които ти направиха това, Джесика! Трябваше да ги намеря!
- Как ще ги намериш, миличък! ТЕ не се ли крият? – Гласчето й бе нежно като песен.
Когато се прибра късно една вечер, тя го бе причакала зад вратата и го бе притиснала към себе си силно и страстно! Каза му, че никога не ще го пусне. Каза му, че му е измислила рожден ден и той е днес. Когато той я метна в леглото, тя положи малки сметанови целувки върху врата и гърдите си и овърза с черна кърпа очите му. „Сега и двамата сме слепи!” – бе му казала тя – „Ще има специална награда за теб, ако ги намериш и седемте! Ако намериш целувките с целувки!”

ГРОТЕСКНИ ДНИ

Либерман спря, ослепен за миг от светлините на прожекторите, кръстосващи мрачните коридори в недрата на междузвездния лайнер, отлитащ към далечни планети. Затаи дъх и потъна отново в сенките. Вече бяха открили отсъствието му и дупката, зейнала като избодено око в кристалния цилиндър и коридорите се обагриха в червено. Носеха се тупуркане на забързани стъпки и нервни, сподавени наставления. Хладен женски глас, кънтящ от невидими контейнери, го съветваше да се прибере обратно в клетката си, за да не бъде елиминиран. Едновременно с това той приканваше хайките да удвоят усилията си и да го открият час по-скоро.
Либерман надникна през дебелото стъкло на един от илюминаторите. Горе бе светлината на звездите, необятната шир, обсипана с неонови елмази, долу го чакаха изкуствените светлини на града.
По корпуса на кораба щъкаха едри метални скорпиони и сканираха всеки милиметър от повърхността му. Сегиз-тогиз в товарния отсег зейваха ямички, от които извираха роботи или се шмугваха нови и нови. Носеше се тупуркането на метални крачета по метална повърхност.
Те можеха да засекат и най-незначителното движение, можеха да засекат дори и движението на прашинките разпилени от дъха му. Бяха снабдени с отделен датчик, които да отчита изменението на температурата и да го открие само по телесната му топлина. Затова Либерман се бе долепил до стената неподвижен и бе заповядал на тялото си да поддържа постоянна температура. Не дишаше. Можеше да издържи така до пет минути. Пет минути, в които тялото му трябваше да се слее с тялото на кораба.
На третата минута се получи пауза между рейдовете на металните гадинки. Един самотен скорпион побърза да се шмугне в спорадично разтварящата се яма, и Либерман, бърз като змия, се вкопчи в него.
Изпадна в прозрачна полусфера и шлюзът зад краката му се затвори, залоствайки го херметически. Скорпионът запищя, изпращайки невидим сигнал на останалите и започна да плюе мека лепкава тъкан. Либерман го притисна още по-плътно към себе си, но ръцете му бяха вече почти обездвижени. Насам тупуркаха крачетата на още скорпиони, готови да го наплюят в мига, в който полусферата се разтвори. Либерман затвори очи и започна да брои. Едно, две…
Шлюзът се разтвори и малките остри крачета на скорпиона се протегнаха към металната повърхност на кораба, в опит да се слеят магнитните им полета. В този момент Либерман изрита с всички сили корпуса и се отдели от него, части от секундата преди останалите скорпиони да обсипят мястото с гъста бяла пяна.
Вкопчен в робота Либерман полетя към светлините на Технополис. Тези малки хищни очички го хипнотизираха с блясъка си, постепенно ставаха все по-гъсти и се събираха на рояци.
Либерман не вярваше в Господ. Информацията, насаждана в базата му данни бе рециклирала всеки мотив, всяка нишка, водеща към вяра и религия. Истинските убийци пети клас вярваха само и единствено в здравия разум и опита на останалите, записан в тях.
Сега му се прииска да вярва. В нещо. Каквото и да е. Да вярва гръмко и дълбоко, да вярва искрено и да отправи молитви към небето скорпионът да задейства защитната си система, преди да се разбият в бетонното лоно на Технополис.
Тези роботи нерядко бяха спускани за разузнавателни мисии по повърхността на неизследвани планети. В черния танкер между крачката си те криеха…
Либерман летеше в бездната, вторачен като онемял в бясно приближаващите се бетонни скелета и площадки. Имаше нещо красиво, нещо омайно в начина, по който се преплитаха, начина по който…
По скорпиона пробягаха червени светлинки. Танкерът се разтвори и от него изригна спасително платно.

1 коментар: