ВКУС НА ЛЯТО
Старостта ми изгнива на семейната веранда, кокалите ми весело потракват при всяко движение на прогнилия люлеещ се стол…
Огненото кълбо там горе само е изпепелило обвивката си, течния огън се е разлял по цялата всеобхватна небесна шир, злато пълни очите на отправилия взор нагоре, злато капе по уморените ми кокаля, това е тежестта на лятното бреме. Човек иска да протегне ръка към леденостудена чаша вода, но ръцете лепнат о майката земя; иска поне да отвори очи да видим златния листопад, но мед покрива очите, сладникав мед прониква в чурупната му кутия и претопява в едно мозък и кост.
Стар съм, Господи; младостта ми отдавна вече стегна тежките куфари и си замина; вече дори не ми пише. Жена ми, Кейт, Господи, е там горе при теб сега, би ли й предал, моля те, че скоро ще сме отново заедно.
Кожата ми изсъхва и полепва по прашните кокали, кръвта се изпарява през порите, мозъкът ми се пържи в сос от объркани спомени, щипка воля за привкус…
Сякаш си топя.
Житното поле, стелещо се пред мен, е като голяма бухнала пита, чакаща да я отхапя; враните накацали тук-там са захарни бадеми…
Палави малчугани се гонят из житните класове, смехът им на тласъци се издига и заглъхва, превръщайки се в шепот; напомня ми за онова горещо само наше лято преди четиридесет и девет години, за онзи лудешки, само наш смях.
Старият раздрънкан Форд се кандилкаше по изровения селски пат и вдигаше жадни облаци прах, които се уталожваха чак подир час и оставаха да лежат неподвижно в полудрямката, вцепенила света. Някъде в далечината се спотайваше езерото – студеносин скъпоценен камък сред огнения пясък. Аз и Кейт се клатушкахме в тенекията, скрепена с нажежени до червено болтове, скърцаща монотонно като тиха песен и помня, тогава ми хрумна, че сме като Мики и Мини, поели на далечно пътуване в Микимобила. Карахме, не, по-скоро плувахме напред, пробивайки си път през нажежените вълни лятна омара; горещият вятър галеше лицата ни, а любовта-сърцата.
Тогава видяхме стареца.
Първо в далечината го помислихме за мираж, после образът му се изясни. Прегърбена фигура на кораброкрушенец, носещ се през океана гореща лудост право към нас; разкопчаната му бяла риза разкриваше съсухрено, загоряло от слънцето тяло; косите белееха като сняг, но сух сняг, лишен от влага. Подпираше се на бастун и имаше раница.
Помаха ни да спрем. Когато го застигнахме, очите му, изпървом уморени и безжизнени, заблестяха със син огън сред гнездата от бръчици.
- Закъде, господине? – попитах.
- Натам. – простичко обясни старецът, посочвайки пътя напред и се настани на задната седалка. Старият Форд изскърца приветствено и ми се стори, че старческото тяло също изскърца в отговор.
- Стар съм вече. – поясни човекът – ще се умира.
- Не е ли красиво? – каза след време непознатият по-скоро на себе си, отколкото на нас – Как всичко се топи едно в друго! Сякаш е там но не е! Ей я къде е планината, но сякаш още малко и ще изгори! Почти червена е-като медец-ах как искам аз да я изям! А въздухът пет пари не струва-пари ми като го дишам.
- Наистина е жежко тази година. – отговори Кейти, избърсвайки горещата пот от челото си – Но лятото тия дни ще трябва да си отиде. По радиото казаха, че това са последните горещи дни.
Сякаш за да ни докаже противното лятото ни притисна още по-жестоко в огнената си хватка; полето, плуващо около нас сякаш бе обхванато от пламъци, планините отвъд се топяха, а езерото в далечината изглеждаше нереално като мираж.
- Светът е бил изкован в такова време – обади се старецът – и в такова време ще свърши. Всичко, което тръгне от огнената пещ, рано или късно се връща пак там.
- Така или иначе идва есента нали така! А после още четири месеца студ и мраз! – допълних аз.
Не забелязах някакъв отличителен знак сред безкрайното поле, по който да бе познал мястото; всичко от известно време насам бе еднакво и монотонно. Просто свих рамене, свалих го и отново подкарах. Фигурата на стареца бавно се стопи в далечината.
Когато стигнахме езерото бързо забравихме за непознатия. Съблякохме се и се потопихме в студеното блаженство.
Правихме любов на горежия пясък, слънцето сипеше топли лъчи върху голите ни още мокри тела.
Колко красива бе моята Кейт! Колко съвършена! Чувствена русалка, която с всеки допир на крехкото си тяло ме подлудяваше и караше пениса ми да щръква отново и отново, да тръпне нетърпеливо, докато потъне в топлото й лоно…
Обядвахме и доволни поехме обратния път към града. Колата се носеше покрай медения пожар; бе станало дори по-горещо, но ние не обръщахме внимание на това. Просто си гукахме като 18 годишни хлапаци в гимназията и се хилехме на глупавите вицове, които си разказвахме.
По някое време Кейт възкликна. В далечината видяхме момченце на около девет. Беше облечено в синьо костюмче на бели линии, с белички обувки и бяла папионка. Чистичкото му пухкаво личице розовееше. Същинско ангелче.
Изведнъж Кейт изпищя ужасена и ме принуди рязко да набия спирачките, изхвърляйки нейното и моето тяло болезнено напред. Объркан и замаян я погледнах. Лицето й беше по-бледо от на призрак, очите и бяха широко отворени в неподправен ужас, устните й невярващо хриптяха:
- Ви-виж го какво прави!
Бавно, почти като насън извърнах поглед напред. Това, което видях, е останало в паметта ми и до днес, почти петдесет години по късно; и досега, в кошмарите си виждам кристално онази сцена.
Момченцето вървеше по пътя и ядеше. Разтваряше гигантска нечовешка паст и поглъщаше… Детските ръчички загребваха просто ей така като на шега житното поле и слънчогледите, горичките и планините, слели се в обща материя; мачкаха всичко в едно и пълнеха ненаситната зейнала пропаст в ангелското личице.
Очите му бяха сини. Горяха в син пламък.
Пълнеше и преглъщаше. Гребеше още и още…и вървеше към нас.
Не знам как, преодолявайки ужаса и паниката, съм успял да направя завоя и да отпраша далеч от малкия лакомник…
Пренощувахме в един мотел в Кендъл Парк, а на следващия ден, когато се осмелихме да поемем пътя за дома, момченцето бе изчезнало, а планините и полето си бяха на мястото. Но картината някак се бе променила. Есента бе обвила земята в пелена от студенина и тъга; лятото си бе отишло и скоро нямаше да се върне.
Сън ли бе това, Господи; стар съм вече, мозъкът ми изневерява. Люлеещия се стол бавно поклаща немощното ми тяло, лятото бавно ме убива…
Бих искал отново да съм млад. Както тогава – същото това пагубно лято… Гледам горещата житна пита, разстлала се пред мен, дълбокото синьо небе, планините в далечината, сякаш изваяни от мед, и си мисля…
Мисля си, че…
По-дяволите, бих искал да си хапна малко лято.
вторник, 8 юни 2010 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар