вторник, 8 юни 2010 г.

ВКУС НА ЛЯТО

ВКУС НА ЛЯТО



Старостта ми изгнива на семейната веранда, кокалите ми весело потракват при всяко движение на прогнилия люлеещ се стол…
Огненото кълбо там горе само е изпепелило обвивката си, течния огън се е разлял по цялата всеобхватна небесна шир, злато пълни очите на отправилия взор нагоре, злато капе по уморените ми кокаля, това е тежестта на лятното бреме. Човек иска да протегне ръка към леденостудена чаша вода, но ръцете лепнат о майката земя; иска поне да отвори очи да видим златния листопад, но мед покрива очите, сладникав мед прониква в чурупната му кутия и претопява в едно мозък и кост.
Стар съм, Господи; младостта ми отдавна вече стегна тежките куфари и си замина; вече дори не ми пише. Жена ми, Кейт, Господи, е там горе при теб сега, би ли й предал, моля те, че скоро ще сме отново заедно.
Кожата ми изсъхва и полепва по прашните кокали, кръвта се изпарява през порите, мозъкът ми се пържи в сос от объркани спомени, щипка воля за привкус…
Сякаш си топя.
Житното поле, стелещо се пред мен, е като голяма бухнала пита, чакаща да я отхапя; враните накацали тук-там са захарни бадеми…
Палави малчугани се гонят из житните класове, смехът им на тласъци се издига и заглъхва, превръщайки се в шепот; напомня ми за онова горещо само наше лято преди четиридесет и девет години, за онзи лудешки, само наш смях.



Старият раздрънкан Форд се кандилкаше по изровения селски пат и вдигаше жадни облаци прах, които се уталожваха чак подир час и оставаха да лежат неподвижно в полудрямката, вцепенила света. Някъде в далечината се спотайваше езерото – студеносин скъпоценен камък сред огнения пясък. Аз и Кейт се клатушкахме в тенекията, скрепена с нажежени до червено болтове, скърцаща монотонно като тиха песен и помня, тогава ми хрумна, че сме като Мики и Мини, поели на далечно пътуване в Микимобила. Карахме, не, по-скоро плувахме напред, пробивайки си път през нажежените вълни лятна омара; горещият вятър галеше лицата ни, а любовта-сърцата.
Тогава видяхме стареца.
Първо в далечината го помислихме за мираж, после образът му се изясни. Прегърбена фигура на кораброкрушенец, носещ се през океана гореща лудост право към нас; разкопчаната му бяла риза разкриваше съсухрено, загоряло от слънцето тяло; косите белееха като сняг, но сух сняг, лишен от влага. Подпираше се на бастун и имаше раница.
Помаха ни да спрем. Когато го застигнахме, очите му, изпървом уморени и безжизнени, заблестяха със син огън сред гнездата от бръчици.
- Закъде, господине? – попитах.
- Натам. – простичко обясни старецът, посочвайки пътя напред и се настани на задната седалка. Старият Форд изскърца приветствено и ми се стори, че старческото тяло също изскърца в отговор.
- Стар съм вече. – поясни човекът – ще се умира.
- Не е ли красиво? – каза след време непознатият по-скоро на себе си, отколкото на нас – Как всичко се топи едно в друго! Сякаш е там но не е! Ей я къде е планината, но сякаш още малко и ще изгори! Почти червена е-като медец-ах как искам аз да я изям! А въздухът пет пари не струва-пари ми като го дишам.
- Наистина е жежко тази година. – отговори Кейти, избърсвайки горещата пот от челото си – Но лятото тия дни ще трябва да си отиде. По радиото казаха, че това са последните горещи дни.
Сякаш за да ни докаже противното лятото ни притисна още по-жестоко в огнената си хватка; полето, плуващо около нас сякаш бе обхванато от пламъци, планините отвъд се топяха, а езерото в далечината изглеждаше нереално като мираж.
- Светът е бил изкован в такова време – обади се старецът – и в такова време ще свърши. Всичко, което тръгне от огнената пещ, рано или късно се връща пак там.
- Така или иначе идва есента нали така! А после още четири месеца студ и мраз! – допълних аз.
Не забелязах някакъв отличителен знак сред безкрайното поле, по който да бе познал мястото; всичко от известно време насам бе еднакво и монотонно. Просто свих рамене, свалих го и отново подкарах. Фигурата на стареца бавно се стопи в далечината.
Когато стигнахме езерото бързо забравихме за непознатия. Съблякохме се и се потопихме в студеното блаженство.
Правихме любов на горежия пясък, слънцето сипеше топли лъчи върху голите ни още мокри тела.
Колко красива бе моята Кейт! Колко съвършена! Чувствена русалка, която с всеки допир на крехкото си тяло ме подлудяваше и караше пениса ми да щръква отново и отново, да тръпне нетърпеливо, докато потъне в топлото й лоно…
Обядвахме и доволни поехме обратния път към града. Колата се носеше покрай медения пожар; бе станало дори по-горещо, но ние не обръщахме внимание на това. Просто си гукахме като 18 годишни хлапаци в гимназията и се хилехме на глупавите вицове, които си разказвахме.
По някое време Кейт възкликна. В далечината видяхме момченце на около девет. Беше облечено в синьо костюмче на бели линии, с белички обувки и бяла папионка. Чистичкото му пухкаво личице розовееше. Същинско ангелче.
Изведнъж Кейт изпищя ужасена и ме принуди рязко да набия спирачките, изхвърляйки нейното и моето тяло болезнено напред. Объркан и замаян я погледнах. Лицето й беше по-бледо от на призрак, очите и бяха широко отворени в неподправен ужас, устните й невярващо хриптяха:
- Ви-виж го какво прави!
Бавно, почти като насън извърнах поглед напред. Това, което видях, е останало в паметта ми и до днес, почти петдесет години по късно; и досега, в кошмарите си виждам кристално онази сцена.
Момченцето вървеше по пътя и ядеше. Разтваряше гигантска нечовешка паст и поглъщаше… Детските ръчички загребваха просто ей така като на шега житното поле и слънчогледите, горичките и планините, слели се в обща материя; мачкаха всичко в едно и пълнеха ненаситната зейнала пропаст в ангелското личице.
Очите му бяха сини. Горяха в син пламък.
Пълнеше и преглъщаше. Гребеше още и още…и вървеше към нас.
Не знам как, преодолявайки ужаса и паниката, съм успял да направя завоя и да отпраша далеч от малкия лакомник…
Пренощувахме в един мотел в Кендъл Парк, а на следващия ден, когато се осмелихме да поемем пътя за дома, момченцето бе изчезнало, а планините и полето си бяха на мястото. Но картината някак се бе променила. Есента бе обвила земята в пелена от студенина и тъга; лятото си бе отишло и скоро нямаше да се върне.



Сън ли бе това, Господи; стар съм вече, мозъкът ми изневерява. Люлеещия се стол бавно поклаща немощното ми тяло, лятото бавно ме убива…
Бих искал отново да съм млад. Както тогава – същото това пагубно лято… Гледам горещата житна пита, разстлала се пред мен, дълбокото синьо небе, планините в далечината, сякаш изваяни от мед, и си мисля…
Мисля си, че…
По-дяволите, бих искал да си хапна малко лято.

Няма коментари:

Публикуване на коментар