четвъртък, 14 април 2011 г.

Диктатура на асистентиата (Aвтор: Radostinsky)

Един ден асистентите в елитно висше учебно заведение прозряха болезнената истина, че всъщност представляват единствено и само слуги и придатъци на своите "класови врагове" от омразната академична аристокрация, съставена от професори, доценти, старши научни сътрудници и тем подобни субекти по вертикалата на образователната измет. Запаленият пламък на университетската революция обходи в светкавично темпо всички факултети, увличащ след себе си тълпи онеправдани и интелектуално експлоатирани асистенти, което от своя страна постави на дневен ред въпроса за учредяването на Асистентски ректорал- инструмент за повсевместно установяване на диктатура на асистентиата във всички факултети и тотално ликвидиране на университетското общество, крепящо се на научните степени и произхождащия от тях, чужд на асистентиата, академичен елитизъм. В пламенна реч на Учредителното събрание на Асистентския ректорал плешив асистент призова към насилствено сваляне на нечовешката академична тирания, завършвайки с думите: "Смърт на професорите! Смърт на доцентите! Да живее диктатурата на асистентиата, най-демократичната и прогресивна диктатура!"



Както се вижда, родената в асистентските мозъци идея бързо набираше скорост, но и както може да се очаква не всички факултети показваха в еднаква степен своята готовност за действия и не всички следваха последователно линията на въоръжено въстание и насилствено ликвидиране на професорската каста.



Все пак в един факултетите, по-точно този, който приютяваше гореспоменатият плешив асистент, ортодоксалният мултифакултизъм и последователният милитантен дух дадоха своите плодове и асистентите взеха властта по предначертания демократичен път. Десет минути след началото на революцията първият професор, станал жертва на класовата асистентска омраза, висеше обесен с избодени очи на клона на едно от дърветата в градинката на университета точно срещу библиотеката, където щяха да се разиграят не еднакво приятни за всички събития. Професорът беше разсъблечен до кръстта, а върху мършавите му гърди бе изрисуван със собствената му кръв символът на асистентската съпротива, който в следващите дни и месеци щеше да стане известен във всички университети по света, където асистентското революционно движение беше пуснало корени и изпълнените с надежда за край на академичната деспотия асистенти заставаха под знамената на асистентската революция, повтаряйки лозунгите на своите класови братя: "Смърт на професорите!" "Смърт на доцентите!" "Демокрация в университетите!" Устата на професора беше запушена със страници от собствените му трудове, които в следващите дни и месеци, меко казано, едва ли щяха да се радват на особена почит. Той обаче не остана единствената жертва на революционните вълнения в университета. Още преди да разбере какво става, главата на факултета, четиресет и пет годишен доцент, бе посетен от трима асистенти( плешивият плюс две негови колежки), които го известиха, че от днес нататък е освободен от всички длъжности в университета. Още преди да се е опомнил, доцентът получи зловещ удар по главата от предварително приготвената за тази цел метална тръба. Все пак една от колежките, придружаващи плешивия, беше планувала от седмици преврата, така че няма нищо чудно в хладнокръвието, с което извърши този благороден акт на класово правосъдие. Доцентът се строполи на твърдия под в собствения си кабинет. Асистентката-класов палач предложи на първо време да не се грижат за трупа на тази академична сволач, още повече че тя беше в напреднала бременност и не трябваше да вдига тежко. В утробата си тази праволинейна асистент-революционерка носеше отрочето на свой чуждестранен колега, асистент в същия университет, който броени дни след революцията бе командирован обратно в своята родина, за да разпалва там борбата за академично равенство на братския асистентиат. Наистина не можа да присъства на раждането на асистентския си син, но нали точно в своята образцова жертвоготовност асистентите превъзхождаха кръволочещите професори. Революцията продължи своя полет към светлите безкласови бъднини по доста по безкръвен начин, защото още щом разбра, какво се е случило с колегите му, последният останал жив професор се нагълта със свръхдоза транкилванти и предаде богу дух, още преди асистентският триумвират да е прекрачил прага на кабинета му, свърталище на предреволюционна ретроградност. Видели какво става с представителите на отиващия си строй, две професорки доброволно се отказаха от своите научни степени, скъсаха дипломите си и се заклеха във вечна и свещена вярност към новия прогресивен строй. Тази професорална паплач бе пощадена единствено благодарение на благородството и толерантността на новото време, вдъхновено от тримата асистенти, които след революцията попълниха революционния съвет на асистентските делегати, оглавил факултета след демократичните промени от революционно естество.



Настъпи времето на проверка и изпитания, дни на безмилостна борба срещу контрареволюционната реакция. Заобиколени от враждебни на прогресивния строй факултети, където все още не беше победила асистентската власт, асистентите се заеха с реформи. Библиотеката, щедро приютила словоблудстванията на отиващия си гнил строй, бе изпразнена, а трудовете на знаменити професори и антинародни писатели бяха изгорени на клада в двора на университета. Засега библиотеката остана празна- тепърва й предстоеше да се обогати с новите, прогресивни, разбираеми за народа, асистентски трудове, които в своята простота на изказа и непретенциозност правилно и единствено точно отразяваха живота и интересите на студентите, от чието име бе извършена хуманната и висконравствена революция. След това новите управници на факултета разрушиха и демонтираха всичко, което напомняше за някогашната мракобесна тирания на академичните олигарси: грамоти, бюстове, паметни плочи, скъпи мебели и помагала. Занапред във факултета можеха да се видят единствено портретите на любимия триумвират, който с цената на много лишения и рискове бе освободил студентите от вековните академични окови. Само що реформирали факултета, съветските асистенти, очите и ушите на бъдещата всефакултетна асистентска диктатура, трябваше да преглътнат горчивия хап атавизми и рецидиви от професоралната ера, когато студентите се оценяваха според знанията им, а елитарният мироглед вирееше необезпокояван в техните среди. Оказа се, че някогашните отличници и студенти с взети изпити отказваха да се превъзпитат и проповядваха откровен контрареволюционен реваншизъм. Междувпрочем трябва да се спомене, че в най-демократичния факултет на света бяха премахнати лекциите, тази допотопна отживелица на преподаване в устна форма. Сега студентите учеха от трудовете, които асистентите бълваха по двадесет на ден, а двете вече бивши професорки пишеха предговори към тези, по техните думи, най-гениални творби, родени от човешкия мозък. Те проклинаха академичния мрак, в който досега бяха живели, натрапен им от професорите- духовни сатрапи и убиици на асистенти. За да могат да задушат контрареволюционната вълна, инспирирана от студентите-отличници, агенти на Харвард и Оксфорд, беше нужно да се организира мощен отпор от страна на прогресивното студенство.Човешкият материал, поставен в основата на студентската милиция, бе съставен от студенти с три и повече невзети изпити- най-гениалната и прогресивна, революционна ядка в студентските среди. Наказателните отряди бяха поставени под командата на четиридесетгодишна асистентка. Никой не си правеше илюзии, че успоредно с насилието срещу студентите-отличници, паразитната гнилоч- наследство от времето на професоралната кръволощина, трябва да се наложат естетически модели, чието неспазване да се наказва със смърт. За прототип на новия естетически мироглед послужи студентка с вродено изкривяване на бедрената кост. Според издадения декрет всеки, който не подражаваше в походката на този светъл индивид, безмилостно репресиран и стигматизиран до дните преди революцията, трябва да бъде осъден по бързата процедура и обесен в деня на обявяването на присъдата. Асистентският трибунал беше организиран на демократичен принцип със съдебни заседатели в лицето на условно записани студенти. Тази светла младеж не се поколеба да санкционира по най-строг начин глутницата девианти, платена и под контрола на Кембридж и Йеил. Не беше без значение и фактът, че със стъпването си на власт асистентите въведоха нов революционен календар. Така студентската олигархия трудно научаваше кога са й изпитите, в резултат на което тези академични неофашисти бяха късани поради неявяване.



Така в най-кратки срокове бе установен демократичен режим и бяха положени основите на най-човечния строй в университетската история. Строй, обявил война на академичните различия и експлоатацията на човека-асистент от нечовека-професор.

2.

Малко по-малко от година бе изминала от Великата асистентска революция, която разкъса оковите на семифеодалния академично-експлоататорски строй. Престъпната клика професори и доценти бе ликвидирана. Отличническата пасмина можеше вече да се смята за затворена страница в най-новата история на най-прогресивния факултет на света.



Неочаквано за всички обаче черни облаци надвиснаха над светлото бъдеще на диктатурата на асистентиата. Така очакваната световна асистентска революция не се състоя. Поробеният братски асистентиат не винаги беше в състояние да вземе правилните тактически решения. Така например вместо да поведат армията онеправдани двойкаджии след края на поредната унизителна сесия много асистенти залитаха в крайно лява посока, парализирайки по този начин силите и действията на скъсаните студенти, което пък от своя страна резултира във факта, че много тройкаджии започнаха да плуват в опортюнистични води и залегнаха над учебниците. Този дефетизъм намери благоприятна почва дори сред прекъсналите заради невзети изпити автономи.



От друга страна босовете в Оксфорд и Харвард се съвзеха от първоначалния шок и решиха да нанесат контраудар върху интерфакултетното революционно асистентско движение. Скоро в университета в Хамбург се появи някакво мустакато неуспяло докторантче, което обяви себе си за месия, призван да освободи университетите от фермента на асистентската революция. Макар и този бивш стипендиант да обвиняваше асистентите, че са агенти на Кембридж и Йеил, наети за да сеят раздор в конкурентните им университети, всеки здравомислещ пропаднал студент виждаше ясно зад този смешник да стои и потрива доволно ръце охраненият и начетен професор. В своите истерични речи, наподобяващи по своята свирепост единствено професора по време на лекция, постоянно жестикулиращият и оправящ своя перчем докторант сипеше най-нагли лъжи по адрес на героичния асистентиат и в псевдореволюционна обвивка сваляше на студентите звезди от небето. На скъсаните обещаваше шестици, на отличниците спецкурсове, а на доцентите отреждаше място в своя страховит черен орден- организация, открито целяща физическото унищожение на демократичния и миролюбив асистентиат и безостатъчното изтребване на неспособните студенти. Програмата на оглавяваната от този безподобен дегенерат криминална академична банда съдържаше следните точки, изразяващи тоталитарното умозрение на нейния фюрер относно бъдещето на университетите по света: оценки според знанията и уменията на студента, стипендии за отличниците, въвеждането на четиридесетминутните лекции и т.н. Подобен старозаветен обскуритет можеше да предизвика засега само снизходителните усмивки на асистентските диалектици. Поне в този момент те нямаха причина да се страхуват от този професорален агент, защото докторантските небивалици вирееха единствено в полупразните глави на студентите от златната среда(изкарващи на изпитите предимно четворки и петици), които също се чувстваха застрашени от бъдещата повсевместна диктатура на асистентиата и утвърждаването на общество без академични титли и специализации. В случая бе успокоителен и фактът, че тази средна класа в академичните среди беше неспособна на каквито и да е самостоятелни революционни действия. Конфронтирани лице в лице с безпощадната студентска милиция те се разбягваха като професор, нападнат от глутница разярени асистенти, които предпочитат да използват дебелите му трудове по собствената му глава. Веднъж така един законспириран професор, подкопаващ устоите на засега единствения съветски факултет, бе принуден да поеме анално навития на руло лексикографски атлас с автор самия той.



Това, което тревожеше нашия триумвират повече от всичко, беше вътрешнопартийната опозиция в Асистентския ректорал. На един от последните конгреси на Ректорала, който се свикваше два пъти седмично, защото както знаем трудовите асистенти не си губеха времето с изнасянето на лекции, се беше появило малцинство сред асистентите, в чиято запазена марка бе на път да се превърне опортюнизмът. Те проповядваха, че може да се достигне до диктатура на асистентиата и без въоръжено въстание на асистентите. Видите ли, с течение на годините професорите ще измрат и тяхното място ще се заеме от отказалите да се издигнат в тоталитарната академична пирамида асистенти. На плешивия и двете му милитантни другарки им беше по начало ясно, че без кървава съпротива асистентите в университете с академично господство ще се професоризират много бързо, което не вещае нищо добро за диктатурата на асистентиата. Нашите приятели знаеха от опит, че дори въздуха, който дишат професорите, може да налее олово в краката на революционния метеж.



Друг проблем пред съвета на асистентските и студентските делегати беше и фактът, че много слаби студенти, които доскоро показваха слаби зезултати, се бяха интелектуално еманципирали в условията на диктатура на асистентиата и много бързо поправиха успеха си. Плешивият много често горчиво заявяваше:"Извършихме революцията от името на двойкаджиите, само дето вече нямаме двойкаджии."



Освен това за много кратко време тройката асистенти бяха изчерпали всички научни въпроси, по които можеше да се пише, и сега бездействаха, което предизвикваше негодувание у новата генерация студенти, свикнала всеки ден да поглъща нова порция знания. Двете бивши професорки, които доскоро пишеха рецензиите на асистентските трудове, бяха осъдени на смърт, защото използваха прекалено много термини, което напомняше за вулгарната научност от старите професорски трудове, които академичните кулаци бяха отнесли със себе си в гроба. Както вече знаем някои професори отнесоха в буквалния смисъл на думата свои трудове и пособия.



Няколко дни преди честването на първата годишнина от Великата асистентска революция съветския факултет беше разтърсен от невероятна по своите мащаби трагедия. Забързан към все още девет десети празната библиотека светлия куцащ индивид, залегнал в основата на новите естетически модели, се подхлъзна по заледените стъпала и си пръсна черепа. На извънредно заседание на факултетния съвет бе взето единодушното решение вече покойното чудо на природата да се балсамира и да се остави за ежедневно поклонение в специално обзаведена за тази цел аудитория. Когато обаче трупът започна да се разлага, асистентите разбраха, че са станали жертва на гнусна провокация от страна на професор от друг факултет, доставил нужните за балсамирането материали. На поредния конгрес на Асистентския ректорал плешивия заяви в гневна реч, че този акт не е плод на усилията на отделен професор, а на цялата академична конспирация със седалище Оксфорд. Тези атаки, заплашващи суверенитета на факултета, ще продължат до унищожаването на последния професорски бацил, виреещ на Земята.



Така народният факултет навлезе във втората година от своето съществуване.

3.

Неусетно изминаха първите седмици от смъртта на култовото същество. Революционният факултет беше започнал да се съвзема от тежката загуба, когато на небосклона се показаха нови предизвикателства.



Набиращият сила черен орден започна да сее терор, насочен срещу прогресивния и класово осъзнат асистентиат от Хамбургския университет. Много пропаднали учащи се, също станали жертва на доцентските хайки, бяха принудени или да преустановят бойкота, прерастващ много често в открит саботаж, на лекциите, водени от доценти, професори и други академични буржоази(както знаем прогресивните асистенти отдавна вече не си цапаха ръцете с тази остаряла форма на преподаване), или да напуснат това огнище на наука и знания, постепенно превърнало се в царство на академичната инквизиция. Връхната си точка тази инквизиция достигна, когато най-новите трудове на асистентите-революционери бяха изгорени на огромна клада. Тук е мястото да подчертая, че академичните плазмодии, зовящи се на езика на университетска бюрокрация доценти, бяха отговорни единствено за съставянето на списъка със забранени трудове. Истинската черна работа по изгарянето извършиха отличниците. Съюзът, в който бяха организирани под контрола на доцентите-палачи, носеше името на училия-недоучил докторант, вдъхновител на надвисналите мракобесни времена. Тези хищници копнееха за пълни аудитории и университети без скъсани студенти. За всеки наблюдаващ тези процеси от перспективата на широките маси пропаднали студенти, бе трудно да си представи или по-скоро да проумее тази комбинация от садизъм и назадничавост, така здраво загнездени в мозъците на този студентски елит. Подобно на раково образование черният орден разпръсна свои разсейки из целия академичен свят. В съседна Австрия съпругът на една от асистентките в триумвирата, оглавяващ единствения ЗАСЕГА факултет с утвърдена диктатура на асистентиата, беше изгонен от факултета, в който бе изпратен, за да разпалва революционната жар. Преди това обаче му бяха отнети всички академични титли(!!! той имаше ли такива?), а десетките му публикации, издържани в духа и защитаващи позициите на асистентската диалектика, бяха отчуждени и редактирани от жадните за хонорари и признание професори, принадлежащи към един отмрял свят, но все пак все още тровещи с изпаренията от своята научна тиня слабите и неподгатвящи се за изпитите си студенти. Междувременно лъжите и провокациите на нацисткия докторант нямаха край. Заслепен от своята омраза към световния асистентиат, той разпространи фалшифицирани банкови извлечения, които уж доказваха, че революцията в първия съветски факултет е финансирана изцяло от олигарсите в Оксфорд и Харвард. Сами по себе си тези долни лъжи нямаше да бъдат толкова опасни, ако броят на студентите, които им надаваха ухо, не растеше лавинообразно.



Каква беше ситуацията в самия съветски факултет? Ами казано накратко, асистентите продължаваха неуморно да разширяват демократичните права на своите студенти. Бъдещите висшисти бяха окончателно освободени от всякаква форма на академична деспотия. Никой вече не ги задължаваше да идват в университета освен в дните, определени за поклонение пред най-светлия индивид, прекрачвал прага на университета и загинал така нелепо на стъпалата на библиотеката, която за пореден път беше опразнена и превърната в музей на революционното асистентско движение. Централно място в този музей заемаха взетите по време на революцията професорски скалпове. На учащите не се налагаше вече и да четат поостарелите трудове на тройката. Писането и развиването на нови теории също беше заклеймено като рудимент на интелектуална контрареволюция. Така в общи линии учебният процес протичаше според следния принцип- всеки се подгатвяше за изпитите според възможностите и желанието си, а оценките, които получаваше бяха съобразени с личните му потребности. Академичното противопоставяне и тоталитарното делене на отличници и некадърници вече спокойно можеха да се смятат за изкоренени в най-демократичния факултет на света.



За съжаление на междуфакултетното революционно бойно поле не всичко изглеждаше съвсем розово. Партизанщината в доскоро революционния асистентиат достигна своята кулминационна точка, когато един студент от друг факултет в същия университет написа курсова работа, громяща тезите на бележит професор. За да задушат критиките на този загниващ академик, други двама студенти го завързаха за стола му и напъхаха гъбата за триене на дъска в пастта на професоида. След взетите предохранителни мерки студентът-референт буквално изкрещя своята курсова работа в охранената мутра на своя класов враг, завършвайки с това, че захвърли листовете с тезисите си в лицето му. Този наивен акт на класова саморазправа бе от тактическа гледна точка крайно неправилен, защото всеки ортодоксален академичен милитант много добре разбираше, че научните аргументи са слабо оръжие в борбата срещу академична реакция. За съжаление братският асистентиат не бе успял да обясни на своите кадри, колко е важно да се ограничат в борбата срещу професори и доценти единствено до употребата на брутално насилие.



Като капак на всичко пък мнозинството асистенти от Ректорала предложиха нова генерална линия, която постави нови величини и измерения в опортюнизма на постреволюционния асистентиат. Тези сектанти предлагаха световния асистентиат да апелира към академичната аристокрация да се откаже от научните си титли и да се нареди в асистентските редове.



Плешивият и двете милитантки, които отдавна бяха зажаднели за нова порция професорска кръв, трудно можеха да се примирят с подобен десен уклон в асистентските редици. Той не само можеше да се окаже пагубен за хода на бъдещата повсевместна асистентска революция, но и представляваше най-низка гавра с паметта на хилядите асистенти от предреволюционната епоха на класово противопоставяне в академичните среди- предзнаменователи на новия демократичен строй, от които обаче впоследствие се роди гнусна професорска сган, осъдена на смърт от асистентската революция. Професорска кръв- тези две думи най-правилно изразяваха благородните намерения на триумвирата, който за съжаление не винаги срещаше разбиране отстрана на своите братя и сестри другари асистенти. Курсът към кървава саморазправа с професори и доценти беше единствената възможна генерална линия в състояние да спаси асистентската революция.



Само бъдещето можеше да покаже дали тя ще успее да спечели сърцата на будните, но не винаги класово осъзнати асистенти и пропаднали студенти от университетите по света.

4.

През следващите няколко седмици събитията се развиваха с главозамайващо темпо. Битката за Хамбург можеше да се смята за окончателно загубена, след като в импровизиран марш до кабинета на местния ректор-мафиот, професор по диплома, но осквернител на истинската наука по призвание, мустакатото, интелектуално деградирало, докторантско дуче, предвождащо доцентския шпалир, призова главата на университета да предаде в ръцете му безусловно цялата власт, гарантирайки му същевременно през следващите четири седмици пълна свобода на действие, щото асистентската заплаха да бъде ликвидирана своевременно, а чукащата на вратата кървава революция, която не вещаеше нищо добро за академичните паразити, да бъде предотвратена. За да се хареса на своите босове от Оксфорд и Харвард, докторантчето нареди на своята вярна глутница отличници да запалят аулата на университета, след което прехвърли цялата вина за това деяние на демократично мислещия и пацифистки настроен асистентиат. По този начин се създаде атмосфера, подгатвяща почвата за невиждана и непозната досега в историята кървава вакханалия, насочена срещу асистенти и слаби студенти, за огромна радост на всички професори и подопечната им академична паплач. В дните след тези събития до триумвирата достигаха възможно най-тревожни сигнали. Делегати от университета в Хамбург, вземащи участие в заседанията на Ректорала, разказваха за асистенти, принудени отново да водят лекции, енциклопедии с корици от асистентска кожа, килими, изтъкани от косите на двойкаджии; казано накратко- новини, които изправяха всички революционно настроени асистенти на нокти и караха плешивия да джавка разпалено заплахи не само по адрес на докторанта, но най-вече насочени срещу световния професориат- истинският бос и вдъхновител на гореспоменатите жестокости, спрямо които депортирането на евреите след конференцията във Ванзее повече приличаше на студентска бригада, а талибаните и болшевиките взети заедно наподобяваха отряд бойскаути, сравнени със страховития черен орден. Извършеният скоро след това Аншлус на Виенския университет отписа и Австрия като потенциално огнище на революционни борби, защото вместо поздравителна картичка от втория в света фашистки университет съветските асистенти получиха по пощата буркан с някаква помия, която според съдържанието на приведената към него бележка, подписана от професор- марионетен Drahtzieher на тираничната анти-асистентска политика, се оказа, че представлява течен сапун, произведен от тялото на агента-асистент, натоварен с износа на революция от триумфалните преди година и половина революционни асистенти. В бурна реч, следхождаща едноминутното мълчание в памет на загиналия класов академичен брат, плешивият изказа пророчески слова, според които за всеки сапун, течен или не, произведен от плътта на брат-асистент, врагът ще заплати с милиони професорски живота. За да подплати своите думи с дела, той нареди един от асистентите в съветския факултет да бъде произведен в чин професор, след което го обесиха като класов враг и нахраниха с трупа му пудела на чистачката от сградата на факултета, защото според законите на асистентската диалектика в обществената пирамида тя заемаше място, сходно с това, което заемаха асистентите в академичната и закъсалите студенти в школската пирамиди.



Настъпиха времена, в които разликите между истинския революционер и бъдещия професор-еснаф, облечен засега в асистентски одежди, започваха да излизат наяве. Пораженците в асистентските среди вече бяха започнали да се съмняват в крайната победа, когато братският асистентиат от единствения университет в Бурунди въстана и успя да свали вековната буржоазно-академична тирания. В конкретния случай вярата в историческата роля на асистентиата, гробокопач на академичната тирания, и вродената жестокост на африканските негърски племена си бяха подали ръка, което пък доведе до невиждано досега клане на професори, хвърлило във възторг нашите приятели, които побързаха да изпратят приветствена телеграма на вече втория съветски не факултет, а цял университет. Поради значимостта на това събитие сме принудени да предадем текста на телеграмата дума по дума: "Другари и другарки асистенти, със своя подвиг ви попълнихте най-светлата страница в изписаната с професорска кръв летопис на аситентската борба. Изпълнявайки хуманния си дълг, вие направихта така, че Бужумбура( столицата на Бурунди- бел.авт.) се превърна в световна столица на мислещото човечество. Благодарение на вашия героизъм и самопожертвователност вече дори доскорошните двойкаджии от нашия университет могат да намерят Африка на картата на света. Сърдечно благодарим! Да живее световната асистентска революция! С братски асистентски поздрав!" В прочуствена реч на извънредното, тържествено заседание на Ректорала просълзеният плешив асистент каза, че тази победа доказва историческата правота на асистентската кауза. Тя е и нов аргумент, громящ тезите на еретически настроените опортюнисти, свили гнездо в Ректорала. Колко приятна бе изненадата на всички, щом разбраха, че много от победилите асистенти в Бурунди дори не могат да четат добре. Но, отбеляза плешивия, ние знаем, че значимостта на асистентите не се определя от техния принос към и без това пропитата от буржоазен дух наука, а от техния милитантен дух и готовност за насилствена саморазправа с представителите на отиващия си строй. Заседанието завърши с гласуване. Предложението на наскоро овдовялата асистентка-ветеран от първата революция, да бъде отправена покана към асистентите от университета в Бурунди да посетят факултета им, за да могат двете страни в максимално кратък срок да подпишат договор за сътрудничество и взаимопомощ, бе прието единодушно. Все пак у делегатите се настани убеждението, че другарката им не бе изцяло искрена в своите доводи. Кой знае, може би тайно се надяваше, че може да си намери нова половинка сред делегацията от Бурунди. Изглежда революционната целесъобразност на нашата палачка се беше тясно преплела с личните й потребности. Все пак не бива да забравяме, че дори и революционните асистенти бяха хора от плът и кръв.



Извоюваната в Бурунди победа запали фитила на Централна Африка. От всички столици в района до нас достигаха новини ту за развилнели се асистенти, ту за изядени професори и отличници, завършили земното си съществуване във врящия казан на някой докторант. Така например на остров Муруа, Нова Гвинея, асистентите от единствения намиращ се там университет излязоха с искането всички с академична титла по-висока от библиотекар да бъдат изклани. Впоследствие се поокопитиха и укротиха революционния си устрем, защото се сетиха, че ако това се случи, те също ще бъдат изядени от революцията. Все пак тези събития доказахваха, че омраза към тиранията на професорите сплотява всички асистенти по света в несъкрушим и единодействен съюз.



Всичко това вдъхваше на членовете на Ректорала нова доза оптимизъм. Плешивият обаче не се умори да повтаря, че най-трудното тепърва предстои. Засега съотношението между червените и откровено тоталитарните университети в света беше едно към едно. Кой щеше да се смее последен, червеният асистент или беззъбата професорска мутра?

5.

Фактът, че ако не друго, то поне професорската каста от Бурунди бе минала през месомелачката на кървавата асистентска революция, накара нашите приятели асистенти да си поотдъхнат за момент. Бавно като товарен влак с конлагеристи се нижеха дните до посещението на делегацията от братския бурундийски университет, огрян от светлите лъчи на асистентската диктатура. Най-после уреченият ден, в който асистентите от Бурунди трябваше да пристигнат, настъпи. Трудно с думи може да се опише радостта, която изпитаха в двата лагера от срещата помежду им. Със сълзи на очи и милитантни лозунги в устата тези безкомпромисни поборници за повсевместна демокрация в университетите, които никога досега не се бяха поколебали, образно казано, да прережат нечий професорски гръклян, сега се прегръщаха и разменяха братски целувки, подпечатвайки по този начин своята вечна и неделима дружба. От летището всички се пренесоха направо на празничното заседание на Ректорала. След приветствените слова на плешивия дойде ред за обмяната на опит. В двучасов доклад и с лице, разядено от някаква екзотична инфекция, която дори делегатите от медицинския факултет не можаха да диагностицират, милитантен пигмей разясни на дълго и широко предизвикателствата, пред които е бил изправен асистентиатът от Бурунди, и начина, по който се беше справил с тях. Пигмеят беше стъпил на дървено столче, защото размерите на ораторската трибуна не бяха съобразени с неговите. Революционната жар и натрапчивият натурализъм в стила на референта обаче успяха напълно да заличат първоначалното лошо впечатление, предизвикано от тази несъразмерност, а детайлираното описание на революционно-терористичните методи, с които си бяха послужили при изтребването на тамошните класови врагове, накара краката на дори най-коравосърдечните делегати от Ректорала да се разтреперят. Вторият и последен докладчик от африканска страна до такава степен се разгорещи в словоизлиянията си- смесица от възхвала на асистентската диктатура и заплахи срещу интернационалния професориат- че загуби съзнание и се наложи наскоро овдовялата асистентка от триумвирата да му прави дишане уста в уста. След като бурундийският другар се свести, думата взе плешивия. Анализирайки международната ситуация, той заяви, че вземайки властта в Бурунди тамошните асистенти се явяват спасители на световната революция. Сега, може би, техният университет се явява най-силната брънка във веригата, но след година, когато асистентите от целия свят ще бъдат вече победили, те сигурно ще бъдат задминати от своите другари и от учители ще се превърнат в ученици по революционно дело. Тези пророчески слова предизвикаха овациите на делегатите и клетви във вечна вярност към асистентиата, най-революционната класа в академичното общество. Заседанието завърши с примането на двата ключови лозунга, предложени от плешивия и пригодени към новите условия на международното бойно поле и съотношението на силите в двата антагонистични лагера: "Асистенти от всички страни- сплотете се!" и "Бий професора, където го хванеш!" Тези лозунги бяха вече узрели в асистентските мозъци, но се нуждаеха от всезнаещата уста на плешивия, за да придобият материален израз. Така от заседание на заседание неусетно изтекоха дните от посещението на чуждестранната делегация. Неописуема беше мъката от скорошната раздяла на братята по борба. Все пак страхът от Термидор(= предателство спрямо революцията) заставяше африканските другари да бързат за родината.



Най-неутешима беше мъката на вдовицата от триумвирата, която възпрепятствана от краткостта на посещението на делегацията от чужбина и от всикидневните, често продължаващи до късно през нощта заседания на Ректорала, не можа да се "сплоти" с нито един от гостите. За да помогнат на своята другарка да се почуства отново пълноценно човешко същество, асистентите приеха на поредното си заседание резолюция, която разрешаваше свободната любов в асистентските редици. Това решение беше съвсем закономерно, защото, както се казваше в преамбюла на резолюцията, професорите и подопечните им академични кадри използваха институцията на брака единствено като прикритие за своите извращения. Асистентската свободна любов от своя страна е своеобразна санкция на буржоазната, неофициална проституция, вирееща във висшите академични среди, и разкрива потребностите на широките слоеве асистенти и хора на интелектуалния труд.



Тази по-скоро козметична санкция мина някак си между другото, защото съвпадна с едно далеч по важно събитие. На добре познатия ни остров Муруа се беше разиграл инцидент, който разкри наивното лице на революцията. Несъмнено повлияни от революционно-егалитарната идеология на интернационалния асистентиат, библиотекарите от тамошния университет отказаха да обслужват професорите и дори им се удаде да съсекат със своите мачете двама от тях. В своя "Манифест за освобождаване от интелектуално-академичното робство" тези селянчета, играещи си с огъня на революцията, си позволиха да нарекат асистентите "прохождащи професори" и "дребнобуржоазни реакционери". Все пак импровизираната им "революция" беше много бързо потушена от местната професорска директория, която просто ги уволни и назначи на тяхно място жени, които досега се бяха занимавали с разливане на супата в мензата на университета. На заседание на Ректорала плешивият подчерта, че локалният характер на библиотекарите обрича борбата им на неуспех, а неразбирането на иманентната на асистентското движение диалектика, това вътрешно противоречие между от една страна академичния им произход, а от друга яростната им омраза към професорите, свидетелства за ограничения им мироглед. Освен това асистентите винаги са били против самоцелното избиване на професори и неизменно са се придържали към линията на строга идеологическа обосновка на зверствата, насочени срещу класовите врагове. Както знаем, библиотеката в първия съветски факултет отдавна вече не съществуваше в някогашния си предреволюционен вид, което обаче изобщо не попречи на нашите герои да изпробват новата си гилотина върху бившата библиотекарка. Така те още веднъж доказаха, че решително се противопоставят на лъжереволюционния тероризъм, опитващ се да замаже своята идеологическа безпомощност с потоци професорска кръв.



Всичко разказано дотук съвпадна с втората годишнина от Великата Асистентска Революция и първата от кончината на култовото същество, дошло при нас сякаш от друга планета. Диктатурата на асистентиата в съветския факултет беше необратима. Сега погледите на всички бяха обърнати към останалия свят, който, за съжаление, продължаваше да плува в тоталитарни води.

6.

Дните минаваха, а пощенската кутия на нашите асистенти оставаше празна. Вместо да се търкалят по земята, професорските глави продължаваха да си стоят на раменете им и да развиват мисловна дейност, външно сходна с тази на будните асистентски мозъци, но иначе напълно безполезна. Ненадейно от сърцето на старата академична деспотия, Оксфорд, до асистентите достигнаха новини, колкото противоречиви, толкова и смешни, за наскоро компилирана и издадена "Черна книга на асистентското движение"- книжле от шестстотин страници, в което бяха документирани, по думите на сенилната професорска сган, "престъпленията", извършени от световния асистентиат. Порнографската научност и педантичната минициозност на тези високо титулавани дъртаци достигнаха нови висоти в това начинание, защото в гореспоменатия труд бяха публикувани данни за всеки акт на класово правосъдие, което те се стремяха посредством извращаване на фактите и пъстър арсенал от манипулации да представят като нещо едва ли не престъпно и недопустимо. Другарите от Оксфорд бяха донесли един екземпляр от книгата на заседание на Ректорала и всички асистенти здравата се посмяха на наивния тон, в който беше издържан този вулгарен труд. В своята заключителна реч плешивия през смях прогнозира, че книгата сигурно ще се превърне в библиографска рядкост, защото от една страна пазарът бил доста отворен за хумор в проза, а от друга страна по света има много хора, за които героичната борба на световния асистентиат е източник на вдъхновение и емоционална опора. Освен това този труд е обречен да пожъне по-скоро обратен ефект, защото направеният анализ на събитията от последните две години, с който професорите така се гордеят, показва, че си нямат и понятие от това нещо, наречено "революционна диалектика". Историческият опит отдавна е показал, че диктатурата на асистентиата, макар и демократична по своя характер и същност, иска отрязани глави. Подобно начинание никога не може да бъде нещо безобидно и еснафско като това да ходиш по научни конференции например или пък да ядеш и пиеш по случай нечие издигане в академичните среди, а представлява целенасочен опит за трансформация на тоталитарното и закостеняло общество в демократично такова. Геноцидът над професорите и подопечните им не е нито самоцел, нито пък развлечение за асистентите, а историческа необходимост по пътя към безкласовото академично общество. Плешивият член на триумвирата от първия съветски факултет завърши с пожеланието след една година да празнуват издаването на втори том от същата поредица. След това всички асистенти изпяха с цяло гърло новонаписания от френски другар "Боен химн на интернационалното асистентско движение". Както се казва, не е нужно да си професор, за да се досетиш за какво се пее в него.



Не мина много време и световният професориат трябваше да преглътне нов хап асистентско правосъдие. Както може би всеки се досеща, още от първите дни на своето съществуване Асистентският Ректорал се беше превърнал в развъдник на възможно най-милитантната форма на атеизъм, която можеше да вирее в академичните среди, а и в човешкия мозък изобщо. При това аргументите, приведени в защита на безбожието от страна на асистентите бяха толкова убедителни, че дори и делегатите от богословския факултет в университета, където се бяха разиграли най-първите революционни брожения, не успяха да им устоят. За малко повече от две години революционната диалектика направи от тези доскорошни религиозни фанатици "правоверни" атеисти. Това принуди ръководството на факултета да обяви две последователни нулеви години, което само задълбочи идейната му криза. Пораженията в крайна сметка накараха богословските професори, светила от областта на долните лъжи и масовата манипулация, да се оттеглят в отшелничеството, предавайки на асистентите властта без бой. Естествено много от тях попаднаха под зверските удари на асистентската саморазпрва, което от своя страна направи новата победа на асистентиата още по-сладка. За да не дотягаме на читателя с излишни описания, най-добре е малко по-подробно да се спрем единствено на съдбата на декана. Напускайки сградата на факултета със свои престъпни трудове под мишница, той бе пресрещнат от група асистенти, които му изтръгнаха лъжливия език, който по-късно набучиха на върха на дървена показалка и разнесоха за назидание из аудиториите. Тези хуманисти в асистентски образ не се поколебаха и да отрежат стигащата му до гърдите брада, заричайки се да я присъдят върху скалпа на плешивия асистент в случай, че той самият се съгласи. Накрая съблякоха расото му, увиха в него книгите, които се беше опитал да изнесе, и запалиха получения вързоп. Наблюдавайки игривите пламъци и издигащия се към небето дим от горящия, миризлив сноп, хрисимите асистенти констатираха смъртта на една остаряла идея, на един отиващ си свят, от който вече никой не се интересуваше. По стара традиция те изризуваха със шуртящата от устата на професора кръв знака на асистентскта съпротива върху гърдите му. Макар и черпейки вдъхновение от Великата Асистентска революция, новите господари проявиха малко по-голяма далновидност в сравение със своите учители и вместо да горят книгите на жертвена клада, те предпочетоха да предадат дебелите томове на вторични суровини. Така те оказаха и финансова помощ на страдащия от перманентно безпаричие Ректорал. Друг източник на средства бяха хилядите реквизирани икони, озовали се впоследствие в колекциите на международни меценати. Самата революция нямаше нужда от тях(иконите), защото те покровителстваха противниковата страна, а освен това едва ли може да се каже, че се вписваха в естетическите представи на асистентските пуритани. Възкачвайки се на "светия престол" другарите преименуваха вече бившия богословски факултет в Асистентска комуна за народно просвещение и атеизъм. Плешивия, който беше ненадминат атеист и председателстваше поредното тържествено заседание на Ректорала, оцени по достойнство деянията на своите другари и си пожела занапред всички асистенти да действат с подобна екзалтация и непоклатима вяра в историческата правота на своята мисия. За финал той прочете телеграма от Бурунди, в която африканските другари обещаваха да изоставят чуждия за асистентското движение култ към слоновия фалос и да се наредят под знамената на асистентския атеизъм.



Всичко разказано дотук имаше двояко значение за бъдещето на световната асистентска революция. Първо, институционализирането на атеизма придаваше на асистентската идеология завършен вид и я превръщаше в универсална формула за преодоляването на каквато и да е форма на деспотия, където и да е по света. Второ, новата победа на асистентиата показваше в неподправен вид съотношението на силите в двата лагера. Очевидно беше, че играта на котка и мишка продължава, но с малката подробност, че този път мишката е по-добре организирана и въоръжена с много по-остри и усъвършенствани оръжия, както в духовно, така и в материално отношение.

7.

След като бяха отвоювали с цената на много жертви(от противниковата страна, разбира се) вече втори факултет в университета, плешивият и останалите асистенти решиха, че е дошло време да вземат цялата власт. Естествено войнстващите демократи от Ректорала трябваше да изчакат да настъпи удобен от тактическа гледна точка момент за революционни действия, защото макар и в отстъпление професорите все още превъзхождаха по сила асистентите. През следващите дни нещата се наредиха като по поръчка на асистентите. Наближаваше кръгъл юбилей от създаването на университета и академичният съвет, съставен естествено изцяло от професори, реши да почете празника като обяви съответния ден за неучебен. Асистентите, които признаваха в своята митология единствено годишнината от Великата Асистентска революция, изтълкуваха плановете на своите класови врагове като агресивна провокация, защото, по думите на плешивия в реч пред Ректорала, те подправят исканията на широките студентски маси и освен това, след като в двата съветски факултета лекциите са забранени със закон, за какъв, по дяволите(плешивия беше излязъл от кожата си от яд), почивен ден може да става дума, та при тях всеки ден за учащите се е такъв, защото единствено в условията на диктатура на асистентиата студентите се радват на пълна свобода при подготовката за изпитите и обучението изобщо. Ветеранът от първата революция заключи от всичко това, че историята със своята безпогрешна логика призовава асистентския юмрук да строши главата на университетските бонзи.



Изплашени от силните думи на плешивия пророк, въпросните професори решиха да не канят на честванията известни обществени личности и да се ограничат до скромно тържествено заседание в аулата. Тази поредна проява на лицемерие от страна на професорите разгневи в още по-голяма степен асистентите. Вече нямаше две мнения по въпроса, че клането трябва да се състои: смъртната присъда на академичните аристократи от университета беше подписана.



Дългоочакваният ден настъпи. Всичко живо с академична титла по-висока от асистент се беше събрало в аулата. На най-престижните места в залата се бяха настанили деканите, облечени в парцаливите си тоги. Думата имаше ректорът. Вече беше стигнал средата на баналната си, приспивна реч, когато в залата нахлуха близо читиридесет асистента, предвождани от плешивия и двете му другарки от триумвирата. Всички бяха с червени наръкавни ленти, а двама от тях носеха знамена със знака на асистентската съпротива. Тримата главни се насочиха към ректора, който беше загубил ума и дума от страх. Част от асистентите бяха вече проснали на земята деканите от предните редици, докато останалите се наредиха по протежение на двете дълги стени на залата, без да изпускат от очи своите класови врагове, които се бяха разплули като бейове върху удобните тапицирани кресла, с които беше мебелирана аулата. Две асистентки, въоръжени с бухалки, стояха на изхода. Озовал се лице в лице с триумвирата, ректорът се опита да каже нещо, но една от милитантките(познатата ни много добре вдовица) свали от стената зад ораторската трибуна картината, изобразяваща патрона на университета, и халоса с нея наглия бос по главата. Картината се счупи на две, а ректорът остана да лежи неподвижно в локва кръв, която постоянно разширяваше диаметъра си. Палачката захвърли с отвращение останалите в ръцете й отломки от това таканаречено произведение на чуждото за асистентиата изкуство, след което застана мирно зад плешивия, който взе думата. Необработеният глас на този велик революционер буквално раздра настъпилата тишина. В продължение на няколко минути той изреди дълъг списък от престъпления, в които бяха уличени слушащите го лауреати на всевъзможни степени и награди, ветерани от научни конференции, търтеи, припитаващи се от нископлатения интелектуален труд на асистентиата. Размахвайки въодушевено ляв юмрук, геният на асистентската революция заяви, че от този момент оглавяваният от него триумвират поема управлението на университета и освобождава всички преподаватели от настоящите им задължения, разрешавайки им в знак на своята човечност и зачитайки факта, че те някога също са били асистенти, да изпишат своите научни титли върху некролозите си, в случай че това ще ги накара да се почустват по-добре. По даден от него знак пазещите изхода асистентки пуснаха в аулата да влязат отрядите на студентската милиция. Плешивия им нареди да изкарат навън всички преподаватели с изключение на деканите, предоставяйки им на разположение четиридесет минути на пълна свобода на действие с единственото условия, след тяхното изтичане нито един от пленниците да не е останал жив. При извеждането им от аулата много от тези академични буржоази се разквичаха като прасета, карани на заколение, щом съзряха озлобените физиономии на прекъсналите студенти, които те само преди две години бяха безмилостно изпокъсали. Останали насаме с асистентите доцентите, които бавно се посъвзеха от първоначалния шок, започнаха да лазят в краката на някогашните си подчинени. Докарани до пълно отчаяние те бяха готови да признаят своята некадърност, оправдавайки настоящите си високи постове с факта, че произхождат от семейства с традиции в областта на висшето образование. Този лицемерен концерт от оправдания и вопли до такава степен отврати всички присъстващи академични парии, че те трябваше да се отклонят от първоначалния си план и първо колективно изтръгнаха езиците на професорите и професорки, след което пристъпиха към основната си работа, за която всъщност бяха дошли. Повечето асистенти бяха въоръжени с брадви. Под зоркото око на триумвирата главите на отвратителните, циврещи патриции бяха отрязани и набучени на приготвените специално за тази цел дъбови колове. Под строй, предвождани от тройката и двамата знаменосци, асистентите напуснаха аулата и слязоха в двора на университета, където ги очакваше отвратителна, но същевременно по странен начин привлекателна гледка. Студентите от милицията бяха вече изпълнили заповедите на плешивия и очакваха с притъен дъх асистентското шествие. За да засилят ефекта от добре свършената работа, те бяха построили огромна камара от късовете, останали от преподавателските тела. Наредени в две редици по един от двете страни на този приказен корпорален замък, някогашните двойкаджии посрещнаха с дивашки викове асистентските знамена, които първи прекрачиха вратата на задния вход на университета и първи се озоваха на двора, последвани от новите господари. Извисявайки се над шума от радостната глъчка, нечий глас даде тон за химна на асистентското движение. Това беше знак за всички, които като един запяха песента на триумфа. Този ден щеше да се помни още дълго.



Намирайки се още под силното влияние на гореописаните събития, асистентите проведоха с известна досада заседанието на Ректорала, насрочено за деня след великата победа. Всички смятаха, че героичния опит трябва да се използва и на международното бойно поле. Логично асистентите искаха властта в световен мащаб. Те знаеха, че вече няма кой да ги спре. Къщата от карти, изградена от жалките напъни на стотици хиляди дърташки мозъци, трябваше да рухне, за да може истинската наука да живее.

8.

Първите дни след повсевместната революция бяха ужасно напрегнати за всички асистенти. Денонощно се провеждаха заседания на Ректорала, от които делегациите си тръгваха с готов план за вземането на властта и ясни директиви, които трябваше единствено да бъдат приведени в действие- най-трудната и важна задача от всички. Макар и нечовешка по своя обем и интензитет, работата на асистентите щеше да се изплати неколкократно в момента, в който академичния свят осъмнеше без професори и други академични експлоататори. Внезапно в дните на трескав труд бодрото настроение на всички беше помрачено от едно единствено събитие. Някакъв бивш отличник внесе предложение, втория в историята съветски университет, който между другото носеше изключително простото и точно название "Втори Съветски Университет" (първият беше в Бурунди, както знаем), да бъде наречен на името на плешивия. Тази гнусна постъпка, която целеше да тласне асистентиата към характерния за професорите култ към личността, не остана без последствия. Възмутения до дъното на душата си плешив революционер-асистент призова делегатите на Ректорала да гласуват смъртна присъда за този ренегат. Междувременно от студентската милиция достигна сигнал, че въпросният елемент е бил крайно неубедителен в зверствата си в деня на Голямата Революция. Други негови колеги пък го представиха в очите на асистентите като подмазвач и непоправимо плямпало. С това чашата преля и още същия ден някогашният стипендиант бе осъден от революционния трибунал на смърт чрез удавяне в аквариума на биологическия факултет. След като присъдата беше изпълнена и подпухналото тяло бе извадено от аквариума, студентите напъхаха в устата му, която най-после беше замлъкнала, студентската му книжка, която отразяваше по възможно най-обективен начин възхода и падението на този криптозубрач, застигнат от справедливата ръка на революционното правосъдие. Самото тяло бе набучено на кол в двора на университета, където първо очите, а после и останалите месища на "поразяващата уста" бяха изкълвани от гаргите.



След това събитие, поразведрило напрегнатата атмосфера, нещата тръгнаха по старому. Седмиците минаваха, а асистентите по света не се решаваха да последват примера на своите учители от съветските университети. Изхождайки от всичко това, революционното крило на Ректорала, оглавявано от плешивия, стигна до заключението, че асистентската революция трябва първо да победи в една от големите академични деспотии(Оксфорд, Кембридж и т.н.),а чак след това останалите университети по света да бъдат заразени с революционния фермент. Тази теза, безспорно правилна, бързо намери подръжници и след дълги дискусии делегатите на Ректорала решиха единодушно, класовата борба да се пренесе на територията на Харвард. За тази цел група асистенти, които трябваше да оглавят тамошната пета колона на революционния асистентиат, бяха командировани в тоталитарния университет. Те бяха предвождани от плешивия, който остави своя университет на грижите на двете другарки от триумвирата.



Броени часове бяха нужни на интернационалната бригада асистенти, за да установи контрол върху всички ключови места в Харвард. В реч в ефира на студентското радио плешивият обяви, че е дошъл да освободи университета от паразитната класа на професорите, която задушава всичко прогресивно и демократично, въплъщавано от местния асистентиат. Той призова студентите да останат в стаите си докато траят хайките из кампуса. Всеки, който оказва дори морална помощ на академичните тирани, ще бъде третиран като враг на диктатурата на асистентиата и ще попадне под безмилостните удари на революционния метеж. Думите му явно бяха произвели желания ефект върху учащите се, защото през следващите два дни на кървав класов терор в кампуса не се мярна нито една студентска физиономия. За сметка на това обаче всички осъдени на смърт от революцията бяха там. Асистентите, въоръжени до зъби, се бяха групирали в бригади, всяка от които отговаряше за предварително набелязани жертви. Всички входове на Харвард Ярд бяха блокирани от въоръжени асистентски постове, така че играта на гоненица беше с предизвистен край. Много от професорите се предадоха, надявайки се по този начин да омилостивят давещите се от злоба асистенти- без успех. Първите жертви бяха изкормени, а труповете им окачени с помощта на бодлива тел за мрежите, ограждащи спортните площадки. По високоговорителите в кампуса бяха предавани речи на плешивия на заседания на ректорала и бойния химн на асистентското движение, който вдъхновяваше въоръжените отряди на революцията към нови и нови жестокости. Група професори се бяха окупирали в Юнивърсити Хол в централната част на кампуса. Там те останаха до следобедта на втория ден, когато вратите и прозорците на старинната сграда от 17в. не издържаха на дивия щурм на асистентите. Циврещите и вайкащи се нищожества с академични титли, каквито ги имаше из целия свят, бяха изкарани навън и обесени на клоните на дърветата пред величествената сграда. Отрупани от вкочанясалите се трупове само ден по-късно те(дърветата) наподобяваха широколистни коледни елхи, които вмесо пъстроцветни играчки можеха да се похвалят с покритите с охлузвания от бой тела на професорите, върху чиито оголени гърди беше изрисуван с кръвта им неизменният символ на асистентската съпротива. Щяха ли обаче самите студенти да харесат подаръците, приготвени им от техните учители- асистентите. Всички учащи се бяха призовани да се съберат в централната част на кампуса на третия ден от революционните брожения. Там ги чакаха асистентите, които им обясниха накратко, какво се беше случило през изминалите два дни. Поставени пред свършен факт, студентите се зарадваха, но най-спонтанна беше радостта на застрашените доскоро от преждевременно прекъсване на обучението си поради слаб успех или, накратко казано, пропадналите. Веднага бе построена импровизирана дървена трибуна, от която на развален английски плешивия им разясни значението на извършената революция за самите тях и за хода на световната асистентска революция, разбира се. Свършил работата, за която беше дошъл, и доволен от видяното, плешивият реши, че е време да си върви вкъщи, където го очакваха нескончаемите заседания на Ректорала. Американските колеги го увещаваха да остане, за да помогне в укрепването на младата асистентска диктатура, но великият революционер беше непреклонен в решението си. Там, където няма вече професори, не може да има сериозни проблеми, които да го задържат. Носени на ръце от своите другари, асистентските интербригадисти се качиха на автобуса, който трябваше да ги отведе до летището, и със сълзи научи си взе довиждане с новия червен университет.



Само що стъпил на родна земя, плешивият се упъти към заседание на Ректорала. В петчасова реч пред наострилите уши делегати от цял свят триумфантът от последната революция обясни, че новата победа е нанесла смъртоносен удар на световната академична тирания, хранеща се от духовния мрак, надвиснал над човешкия род от зората на неговото съществуване. Пътят към световната революция е павиран. Дните на световния професориат и неговите протежета са преброени.

9.

Щом сложиха ръка на целия университет асистентите, както в Харвард, така и в университета на легендарния триумвират, се почувстваха с развързани ръце и вече можеха свободно да прекроят не само цялостното устройство на учебното заведение, но и на социалния живот на студентите. Посредством чрезвъйчаен декрет на всички учащи се бе наредено да се настанят в студентските общежития, някои от които бяха необитаеми, независимо от това дали разполагаха със собствени жилища или не. Създаде се невиждана досега ситуация, при която студентите бяха натъпкани по пет човека в стая, предназначена иначе за двама. По думите на плешивия и заобикалящите го радикали от лявото крило на Ректорала, което се радваше на голямо влияние след победните революции, силно централизираната, комунална организация на на студентския живот е в състояние да унищожи всеки остатък или нов зародиш на пошлата академична елитарност, възпитавайки по този начин човека на новото време- продукт на диктатурата на асистентиата. Наистина продоволствената криза и бедствените битови условия можеха да отчаят понякога и най-закоравелите подръжници на диктатурата сред студентите, но в крайна сметка бе създадена атмосфера на другарска солидарност- добродетел, непозната в отишлия си вече от три университета строй. Другарите от Бурунди не бяха в състояние да следват бързите темпове на развитие в двата братски университета. Засега там се задоволяваха единствено със строежа на няколкоетажни общежития от кал и слама. Все пак там, където обективните условия спъваха прогресивното развитие на нещата, идваше на помощ безконтролното революционно насилие, а бурундийските асистенти, ако можем да си позволим тази диалектическа шега, бяха професори в тази област.



Но нека да обърнем поглед към международното бойно поле. Всеки, запознат с логиката на международната революция, знаеше много добре, че трите кървави революции неизменно трябваше да всеят смут и паника сред професорите и техните слуги от една страна и да влеят нови сили и дързост в редиците на противниците им от друга. Така в много университети доскоро страхливите и архиконсервативни елементи от асистентиата се бяха превърнали за отрицателно време в жадни за професорска кръв лъвове на революцията. Обратното, в някои от най-бруталните и деспотични учебни заведения като Хамбургския университет управниците се тресяха от страх и едва ли не се молеха по-бързо да им дойде краят, защото чакането им ебаваше майката(да, поставени под чудовищно напрежение професорите не се притесняваха да псуват и дори придобиваха за кратко що-годе човешки облик, колкото и странно да ни се струва последното). В Хамбург узорпиралият властта докторант не се предаваше, но от страховития му Черен орден бяха останали всичко на вичко пет доцента, които не ги биваше за нищо. В деня, в който асистентиатът и в този университет въстана, той си стоеше в кабинета в компанията на двама от приближените му. Изведнъж от коридора достигна шум от бързи стъпки на многобройна тълпа, заглушаван спорадично от дивашки викове. Още преди да разбере, какво става, вратата се отвори с трясък и докторантът се озова лице в лице с двайсетина асистента. Четирима от тях подхванаха с ритници и удари с метални палки подчинените му, а останалите се заеха с главния контрареволюционер. Двама го хванаха за краката, двама за ръцете, а друг опря на гръкляна му добре наточен касапски нож. Плененият беше изнесен навън, където му завързаха ръцете и краката, а след това и самия него привързаха с триметрово въже за паркиран пред университета джип, зад чийто волан вече се беше настанил един от другарите. Може би всеки се досеща, какво последва след тези приготовления, но за по-голямо яснота: След като обиколи двадесет пъти сградата на университета, джипът се върна в изходната си позиция, само че това, което теглеше след себе си вече не приличаше на човешко същество, а по-скоро на някакъв гигантски залък, изплют от нещо, което преди това го беше порядъчно предъвкало. Асистентите направиха снимки на това, което беше останало от докторанта, и ги разпратиха на своите другари по света. На заседание на Ректорала този документ, свидетелстващ за образцовите зверства на асистентите от Хамбург, фигурираше във формата на огромен транспарант, разпънат от единия до другия край на стената зад орторския пулт. В своята реч плешивият постоянно приканваше своите колеги да обърнат внимание ту на един, ту на друг детайл от това гигантско произведение на изкуството. Кой можеше само преди седмица да повярва, че братския асистентиат от това изостанало място на контрареволюционната реакция готви подобен сюрприз за световното революционно движение? Плешивият, разбира се, той знаеше и предвиждаше всичко. Законите на революционната диалектика, които той беше развил до съвършенство, ни учиха, че при подобни обстоятелства най-изостаналите звена се превръщат в най-прогресивните огнища на революционни брожения. Под давление на плешивия делегатите от Ректорала приеха новата генерална линия, под чиито знамена трябваше се наредят все още поробените асистенти. Тя се изчерпваше с простия лозунг "Революция или смърт!".



Спокойно можем да кажем, че през дните, последвали заседанието, започна последната битка за съдбата на висшето образование в световен мащаб. Делегатите в Ректорала си заминаха, всеки за своя университет, като преди се това заклеха да се върнат за следващото заседание като победители от успешна революция. От всички точки на света долитаха новини за развилнели се асистенти, разтърстващи устоите на старите университети, заразени със съвсем нови и прогресивни идеи. Там, където се вееха червени знамена и се усмихваше зловещият знак на асистентската съпротива, неизменно се чуваха и крилатите лозунги на прогресивното човечество: "Смърт за академичните паразити!", "Не на лекциите!", "Без професори светът ще е по-добър!" и т.н. Робите се бяха събудили и наводняваха като хлебарки кампуси, аудитории, кабинети, лаборатории. Виена, Муруа, Оксфорд- тези имена се превърнаха в горещи точки върху картата на световната революция. За кратко броят на червените университети в световен мащаб нарастна на седемнайсет, но световният асистентиат едва ли щеше да спре дотук. Веднъж започнал, потопът трябваше да залее целия свят, за да е сигурен, че всичко гнило и ретроградно ще бъде удавено в собствената си кръв.



Застанал пред огромна карта на света в кабинета на революционния триумвират, плешивият отбелязваше с червени флагчета местонахождението на съветизираните университети. След като свърши с приятното занимание, той се посъветва с двете милитантки и, обладан от добро предчуствие за крайния развой на световната класова борба, написа речта си за следващото заседание на Ректорала, което вероятно щеше да бъде посветено на кървавия триумф над професорската каста, погребана в дебелите и рядко отваряни от студентите томове на историята.

10.

Перото не е достатъчно остро, а клавишите на клавиатурата прекалено несъстоятелни, за да могат да бъдат описани по адекватен начин всичките нещастия и целия водопад от насилие, който се изля върху дебелите глави на академичните бацили след кървавия старт на финалното асистентско надигане, което трябваше веднъж завинаги да сложи край на деспотията в университетите в световен мащаб. Наистина, това, което професорите и техните съучастници трябваше да преживеят, представляваше брутален синтез на цялото варварството, което човечеството беше изпитало на гърба си в хода на многовековната си история. Трябва обаче да признаем едно нещо: световният асистентиат беше наясно, как се правят революции.



Опирайки се на правилната логика, че веднъж започнала, революцията трябва да бъде доведена до логичния си завършек, а не да се спира по средата и да се чака едва ли не, професорите да измрат сами, асистентите не се поколебаха да използват и крайни средства за постигането на светлата си цел. Така например, в много университети по света асистентите бяха решени да заличат абсолютно всичко, което можеше по някакъв, макар и абсурден, начин да бъде асоциирано с професорската сган. Извънредни революционни декрети съдържаха заповеди ту за разрушаването на цели сгради, обитавани от професорите, ту за задължителна екзекуция включително и на членовете на професорските семейства или пък за стерилизация на професорските съпруги респ. съпрузи, въпреки че, както повечето може би се досещат, много често и двамата съпрузи бяха обременени с омразната научна степен- чудовищна проява на академичен инцест.



Двете седмици кървава баня бяха достатъчни, за да може и най-големият песимист сред революционните асистенти да се убеди, че световният професориат няма да го бъде. Червени знамена се вееха вече над всички университетски сгради по света. Професорите вече ги нямаше. Настъпи ерата на истинската наука. Поставени бяха основите на новата безкласова цивилизация, която отваряше пред човечеството вратите към непрестанен и еднакво справедлив за всички прогрес във всички области на живота.



Ето че дойде и последното заседание на Ректорала, който по идея на плешивия пророк на революцията трябваше да се саморазпусне, защото беше изпълнил своето предназначение. В приповдигнато настроение, но без капка съжаление за извършените зверства, асистентите бяха изпълнили иначе огромната зала, в която от край време се провеждаха всички заседания на този инструмент за световна революция, и очакваха с притъен дъх финалната реч на плешивия. Великият водач на асистентското революционно движение не обичаше да кара колегите си да чакат и в уречения час прекрачи прага на заседателната зала в компанията на двете неотлъчно следващи го милитантки. Щом го забелязаха, делегатите се изправиха на крака и, размахвайки ляв юмрук, запяха с цяло гърло Бойния химн на асистентското движение. Като истински ляв пуритан, без да обръща внимание на приветствията и да отговаря на поздравите на своите колеги, както би направил някой самовлюбен професор в случая(ако беше все още между живите, разбира се), плешивият гений се отправи към ораторското място. След като се убеди, че погледите на всички следяха и най-незначителните му движения, асистентът взе думата. Речта, която произнесе, отбеляза нов връх в ораторското му майсторство и безспорно заслужава място във всеки учебник по история(ако занапред, разбира се, някой си науми да пише и издава подобни ненужни пособия), което ни задължава да предадем този блестящ експонат революционната риторика в пълния му вид:



"Другари и другарки асистенти! Още от зората на човешкото съществуване, когато нечленоразделният рев на първия човек раздира царящата тишина, човекът като сомнамбул преследва най-великия идеал, който може да съществува- идеала за равенството и справедливостта. Вековете тирания и експлоатация(както физическа, така и духовна) не можаха да отучат роба да мечтае за светлите безкласови бъднини, когато от напоената с кръвта на господаря земя ще избуи демократичната диктатура на онеправданите и унизени труженици, когато последните ще бъдат първи, а първите вече няма да ги има, за да паразитират от труда на истинските хора, и ето, че този дългоочакван момент настъпи!(Бурни аплодисменти от страна на делегатите, заглушаван единствено от дивашките ревове на лявото крило революционери- най-милитантното и подчиняващо се единствено на плешивия течение в революционните асистентски среди. Тук е вероятно мястото да споменем, че студентите бяха разпуснати във ваканция за неопределно време, защото на световния асистентиат тепърва му предстоеше да реши съдбата на висшето образование по света. Но нека да дадем отново думата на плешивия.) Сега робът има думата, а устата на "капиталиста" се задави със собствената му помия. Вече няма университет в света, неогрян от светлите лъчи на бленуваната от всички ни диктатура на асистентиата. Червените знамена и знакът на нашата съпротива, който аз и моите две другарки изрисувахме върху гърдите на първия убит от нас професор със собствената му кръв(весело оживление сред присъстващите в залата сатрапи), вече доминират пейзажа във всички световни учебни заведения. Другари, аз познавам всеки един от вас. Не ми е чужд трепета, с който ние всички преди време сме прекрачили пределите на университета, но познавам добре и нелекия път на асистентите, щедро осеян с капаните на некадърните, но жадни за хонорари и признание дъртаци, наричащи себе си професори, доценти и т.н.(негодувание в асистетскя лагер, предизвикан от спомените за недалечното мракобесно минало). Колко пъти трябваше да работим ден и нощ, за да се задоволим после единствено с потупване по гърба от тлъстата ръка на корумпирания и деградирал буржоа с научна степен. Днес, когато революцията победи, а аудиториите и кабинетите съхраняват единствено неприятния спомен за присъствието на отишлата си измет, ние вече можем да си отдъхнем и да гледаме спокойно към бъдещето. Сега, когато вече няма тоталитарно делене на степени и класи, когато диктатурата на асистентиата наказа всеки, който смяташе себе си за нещо повече от колегата до него, ние, асистентите, можем да изведем света до качествено нов, по-справедлив строй. И ако сега всичко изглежда толкова обнадеждаващо и оптимистично, то това не се дължи на факта, че видите ли прекарах последните три години в библиотеката и продължих да се ограмотявам и извисявам, заровил глава в книгите, подобно на птицата щраус в очакане някой от изневиделица да ми го вкара(весел смях, предизвикан от чуството за хумор на плешивия), а единствено и само на това, че както аз, така и вие, моите другари, прозряхме ролята на бруталното насилие в човешката история и изнесохме, ако ми позволите тази диалектическа шега, поучителна лекция на професорите по колективен терор.(аплодисменти) Затова сега, когато си позволявам да се обърна към вас, аз няма да ви обяснявам колко съм поумнял през изминалите години на ожесточена борба, а ще кажа единствено: Да живее вечната борба на роба за справедливост! Да живее терора! Смърт на робията и духовните тирани! Смърт!(асистентите се изправят на крака и запяват с дивашки рев химна, представители на лявото крило си пробиват път до ораторския пулт и понасят плешивия на ръце)