петък, 7 февруари 2014 г.

THE WIZARD`S GUIDE TO BANK ROBBERY AND OTHER MALEFICENT GAGS:
THE BANK OF 1 000 SOULS
МАГЬОСНИЧЕСКИЯ ГИД ЗА БАНКОВИ ОБИРИ И ДРУГИ ЗЛОТВОРНИ НОМЕРА: БАНКАТА НА ХИЛЯДАТА ДУШИ
Този разказ проследява част от приключенията на три отхвърлени от университета по диалектични магиструктури студента с неосъществени амбиции да се превърнат в истински магьосници, както и на кварталния пройдоха Съкича, който идва от съвсем друго измерение и е попаднал в цялата ситуация напълно случайно, „от нямане какво по-интересно да прави“. Злата тийн-вещерка Санди, безобразно некадърния демон лорд Гняз и простоватия трол Грундьо са имали невероятния късмет да се докопат до митичния “магьоснически гид за банкови обири и други злотворни номера”, който им отваря вратите към един нов и вълнуващ свят на магия и дръзки, но за сметка на това ефектни престъпления. Следващата им цел е “Банката на Хилядата души”.
Тишината беше толкова плътна и наситена, че човек спокойно можеше да си я навие на прежда и да си ушие елече от нея или пък топли ушанки. Пред тях се извисяваха скалните зъбери на каньона, в които според легендите бродеха душите на пазачите на банката. Това бяха два гигантски скални масива, надупчени от злобните захапки на времето с тесен процеп помежду им. Пак според същите легенди той би трябвало да се разширява малко по-навътре, осигурявайки удобно пространство за неспокойните души да се саморазправят с всеки натрапник по възможно най-кървавия и откачен начин, които съответния кръчмарски разказвач, намерил достатъчно щедри слушатели, които да са готови да почерпят още една халба в името на добрата история, можеше да измъдри. По върховете си скалните масиви бяха окичени с гъсти борови гори, които местните наричаха “Леса на хилядата страдания”, което благозвучно си пасваше и с името на банката – “Банката на хилядата души”. Самият трезор би трябвало да е скрит на около 7-8 километра навътре в каньона, поне според магьосническия наръчник, но така или иначе никой не се беше връщал жив за да разкаже.
Облаците в небето се сгъстиха и от сив, добиха сивкаво-метален цвят, който придаде на цялата клисура леко хромиран отенък. Самотен вой на койот разцепи тишината.
- Ухххх – от това място ме побиват тръпки – рече Съкича – Хайде да си ходим.
От устата му още висеше част от дебелото черво на броненосеца, който бяха уловили и опекли миналата нощ.* Беше се оказало прекалено жилаво за неговия вкус – но той беше на принципа че с постоянство всичко се постига, затова го бе задъвкал от снощи.
- Никъде няма да си ходим, докато не ошушкаме това място до последния грош – Санди беше кисела, защото спокойния й сън нощес бе начесто смущаван от вокалните умения на вече упоменатия койот. Тя вече си бе намислила около 350 изобретателни магични начина, по които да му причини болка ако успее да се докопа до него. – Според магьосническия наръчник някъде вътре има трезор с около 20 милиона в чисто злато.
- Да но вътре също пише и за душите на мъртъвците, които го пазят. – изквича Съкича, които освен останалите си човешки добродетели – алкохолизъм, страст към хазарта и склонност към лъжа и подмазване, беше и отявлен страхливец - Вадели на хората очите. Вадели им червата и какво ли още не. Вътрешната страна на каньона била оплискана с кръвта на такива като нас. Като графити.
- Млъквай и си дъвчи дебелото черво или каквото там си загризал – кресна Санди – Ако не ти харесва връщай си се в измерението, от което си долетял, докато ние плуваме в планини от мангизи.
- Вижте сега – защо не се успокоите и двамата? Нищо не може да ни се случи, докато имаме това – рече Лорд Гняз и миролюбиво и потупа магьосническия гид.
Гласът му винаги оказваше благотворно влияние върху крехката психика на Съкича. Напомняше му донякъде за монотонния приспивен глас на Морган Фрийман и кой знае защо зараждаше в него визията за малко ручейче от чиста руска водка “Смирноф”, която се спускаше по скалисти улеи и се изливаше в пълноводна река, също изцяло съставена от водка.
- Ми хубаво – измънка си Съкича под носа – обаче аз ще вървя най-отзад.
- Ок, хора – изкомандва Санди – слагайте майскировката. Да не се казвам Санди Прокоп ако до утре заран не сме най-богатите копелета на континента.
Съкича измърмори под носа си нещо, което дори и Лорд Гняз с лингвистичните си познания си по 3 508-те земни, неземни и магиефирни, познати на съвременната наука езика, не можа да разбере какво е.

• Бел ред.: Според магьосническия гид подобни твари се ловяха с мощен магисточник, изваян във формата на месоядно растение. Той се заравя под земята и вибрира учестено, създавайки впечатлението за подземен мравуняк. Гадинката заравя главата си в земята и хоп – магисточникът й отхапва главата. Четиримата горе-долу бяха успели в това начинание като изключим прехапаните пръсти на Съкича, които бе наврял ръката си в челюстите му в най-неподходящия момент.
Лорд Гняз очерта във въздуха невидима врата и много скоро очертанията й се изпълниха с блед мрак. Демонът завъртя невидима дръжка с топчеста форма и вратата се разтвори. Разкриха се очертанията на стария му килер, осветяван единствено от гола крушка, танцуваща неспокойно наляво-надясно и караща сенките им да се гонят по стените.
Килерът на лорда можеше да се похвали с единствения по рода си говорещ мухъл в мултивселената, който не пропусна да ги приветства с добре дошли.
- Ей хора, кво стаа? – звънливо изчурулика мухълът.
Само Лордът измънка нещо в отговор, а останалите се направиха, че изобщо не са чули. Като се замислиш, какво точно можеш да отговориш на говорещ мухъл, който в пряк текст те пита “Кво стаа?“
- Мда – рече по-скоро на себе си Съкича. . Не е на-добре щом разни гъбести неща под дъските започнат да ти се обясняват.
- Ей хора, мисля че си заклещих дупарата – гласът на трола прозвуча като цяла камара падащи камъни, разбиващи се на оживено кръстовище.
Докато Лордът му помагаше да освободи масивните си задни си части от рамката на вратата Санди и Съкича наизвадиха магьосническите такъми от старата ракла. Вдигна се облак прах, който закачливо превзе дихателните пътища на обирджиите и те закашляха в синхрон.
- И кво – банково обирче, а? - приказливо поде мухълът. – Ще има ли взривове, гоненици, ала-бала...
- Ще има препарат против мухъл и други плесени, ако много ти знае устата – Лорд Гняз заплашително заразмаха метален флакон с изтекъл срок на годност, който предвидливо си държеше в раклата за подобни ситуации – Нищо от това, което виждаш тук не се е случило, ясно?
- Да бе – гроб съм. – съгласи се мухълът – то и без това на кой да разказвам. Един малоумен плъх се навърта само тъдява, но щом и белот не можах да го науча да играе –представи си колко е зле.
Четиримата навлякоха магьосническите мантии и нахлузиха изкуствените бради, предназначени за банкови обири. За трола това бе особено сериозен проблем. Каменистите му телеса караха дори най-големия размер мантия да се къса по шевовете, а брадата стърчеше от скалистата му физиономия като някакво недохранено пернато кацнало на висок планински зъбер.
**
-Ох-Ах. Кой ме настъпа? Гледай къде ходиш бе, гранит недодялан. – критиките на Санди бяха насочени към трола, който въобще не беше свикнал с тесни пространства и някакси не му отиваха на манталитета.
- А мен пък нещо ме ухапа – проточи се жалния глас на Съкича някъде най-отзад.
Четиримата се промъкваха през тесния процеп между скалните масиви в абсолютен мрак. Тук-там трябваше да се пълзи, да се прегази другарче или просто да се изпсува колкото се може по-сочно и шумно. По-някое време блесна отвесна линия, която много скоро се превърна в сивкав процеп, от който струеше мъгла. Мъглата прииждаше на талази и протягаше към тях топли лепкави пипала.
- Сааааааандиииии – Сааааандиии Прокоооооп. Ние знаееееем за теееееб... – шепнеха гласовете в ухото на Санди.
- Какво по-дяволите знаят?
Мълчание.
- Като казах по дяволите имах предвид теб, Гняз. – гласът на Санди имаше нежния полъх на 500-паундово гюлле разбиващо масивна тухлена стена.
- Нищо не знаят. Просто не ги слушай. Искат да ни объркат. – рече Лорд Гняз.
- Все отнякъде ми знаят името – промърмори Санди – Тази работа не ми харесва.
Излязоха в просторна клисура, заобиколена от всички страни от високи скални зъбери. Някъде високо горе в унисон с поттискащата атмосфера звучеше воят на койота.
Мъглата ги обгръщаше от всички страни. Санди усети, че краката й се отделят от земята. Тънки невидими пръсти, изградени от мъгла я теглеха нагоре. Хиляди тихи гласчета шептяха сквернословия в ушите й. Събра цялата си смелост, насочи вълшебната си пръчка право напред, порейки мъглата и се провикна с всички сили.
- ТОВА Е ОБИР. НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА. ГОРЕ РЪЦЕТЕ. КОЙТО НЯМА РЪЦЕ, ГОРЕ МЪГЛАТА ИЛИ КАКВОТО ТАМ Е ПРОТЕГНАЛ. АКО ВИ Е МИЛ ЖИВОТА.
- Санди, те са вече мъртви – тактично се намеси Лорд Гняз. – Най-доброто, което можем да напрвами в този момент е да си плюем на петите.
- Никъде няма да ходя без златото – заяде се Санди.
Пред очите й тялото на Съкича се отдели от земята полюля се малко във въздуха и се разби в най-близката каменна стена. Разнесе се болезнения плясък на мека плът срещнала безкромпромисната съпротива на солидна скала. Тролът Грундьо напразно размахваше масивните си ръце-чукове във въздуха, но успяваше да загребе само мъгла.
Край тях слоевете мъгла бяха добили очертанията на човешки тела, стрелкащи се насам-натам край тях, дебнещи ги със зли искрящи очи. Воят на койота в далечината определено бе добил зловещ отенък. Липсваше само проклинащия припев на камбанен звън.
- Вратът ми – пропищя Съкича, чието тяло болезнено тупна на земята – Мисля, че е счупен.
С учудваща за крехкото си телце сила Санди го грабна от земята и го връчи на трола, който го метна на рамо.
- Когато е време да се изчезва е време да се изчезва – мъдро заключи тя – Изнасяме се хора.
**
Вечерта край лагерният огън Лордът за пореден път разлистваше магьосническия наръчник.
- Добре де какво е толкова ужасно, че не можеш да го кажеш. – поде Санди.
- Дай ми още малко време – Лорд Гняз настървено разлистваше страниците на гида сякаш от това зависеше живота му. – Това е написано на санскрит. И то не какъв да е, а някаква изчанчена диалектална форма за архимагове. Но ако мислиш, че можеш да се справиш по-добре от мен – заповядай!
- Настоявам веднага да ми кажеш, какво пишеше с дребния шрифт на по-миналата страница. – натърти Санди. Лордът отдавна бе открил, че когато тя искаше нещо от някого пространството за шикалкавене, ослушване или тактическо сменяне на темата се равняваше на опцията за мирни преговори на златната рибка, оставена на милостта на съседския котарак.
- Ох, толкова е ужасно, че дори не мога да го изрека. Вижте сега, не може да няма някакъв друг начин.
Очите на Санди се бяха свили до две жълти искри в мрака. Те някакси бяха поели от пламъка на лагерния огън и сега сполучливо прогаряха дупка след дупка в крехката чувствителна душевност на лорд Гняз.
- Комрейд, по-добре да й кажеш. – трепетливо се разнесе страхливия глас на Съкича – Не ми харесва като загледа така.
Лицето на демона беше побеляло и се бе издуло като балон. Кошмарната думичка беснееше вътре и напираше да излезе.
- Котки. Ето казах го. – изпусна парата Лорда – Този специфичен вид души пазители изпитват страх от котки.
- Най-обикновени котки. От онези пухкавите, ноктести същества, които ходят на четири лапи. – недоумяваше Санди – Това ли било? Това ли те беше страх да ни кажеш през цялото време?
- Ама те са ужасни зли твари, отвратителни са на пипане, а меката им пухкава козина е меко казано гнусна. – защитаваше се Лорда – Напълно разбирам защо хилядата души се страхуват от тях.
- Аха, чудесно. Съкич, би ли изприпкал до Челопек да ни донесеш една котка.
- Ама не може ли на сутринта. – измрънка Съкича – Казват, че из тия земи бродела Кикимората. Аз не знам магии – как ще се опрявам.
- Вземи със себе си трола. Грундьо – тръгваш със Съкича.
Тролът послушно нарами негодуващия си спътник и закрачи към близката горичка. Земята се разтресе под краката му, а една преминаваща наблизо лисица дори припадна от шока.
- Искам само да натъртя – рече тържествено Лорда – че използването на котка в тази конкретна мисия – е в разрез с многовековните демонски традиции и цялата ми демонска натура.
- Съчувствам ти и за мен е важно че ми споделяш това, Гняз– гласът на Санди бе добил благия ромон на пълноводна река – А сега би ли ме оставил да поспя ако обичаш.
...
На няколко километра от бивака в Челопек отдавна вече беше паднал плътен мрак, примесен с вълниста, мокра от дъжда мъгла. Само от близката кръчма се носеха още смехове, звън на халби, разбиващи се в нечия глава или традиционната Челопешка псувня - Нада ти умре коня дано.
Съкича предпазливо подаде глава за да надникне през мазния от алкохолните и цигарени изпарения матов прозорец, но навреме отскочи за да даде път на летящата халба която мина през него и се разби в близката подпорна греда.
Ефектния му плонж не остана незабелязан от местните, които впериха замрежените си от алкохола кървясали очи в него, когато пристъпи вътрер изтупвайки стъкла от качулката на суитчъра си.
- Ей ти – сладкодумно изгъгна 150 килограмов брадясал челопечец, на който местните сполучливо бяха лепнали прякора – Киро Мамута. – Ти май не си тъдявъшен, а? Май си чуждоземец?
Съкича, който от опит знаеше, че разговори, които започваха така никога не бяха полезни за здравето, измънка нещо, в отговор, но дори и сам не чу, какво е то. Втрисаше го начина, по който малката дъбова табуретка се огъваше под тежестта на Киро Мамута. Явно беше казал нещо, което да накърни чувствителната изискана натура на няколко пияни до козирката Челопеченци, защото те вече се отправяха към него, стискайки в лапите си крака на столове или бухалки с гвоздеи по тях.
- Какво коте търсиш ти ве? – изломоти Киро Мамута. – Тва е почтено заведение. Ние няаме нишо общо с „Дома за плътски ищения и други разврати на чичо Ханс.
Изведнъж глъчката замря и гневните лица на прииждащата тълпа придобиха херувимските изражения на случайни минувачи, които по някакво странно стечение на обстоятелствата са се озовали в неправилното време на неправилното място. Тези от тях, които имаха гвоздеи по сопите си бързо откриха, че е много трудно да се почесваш невинно по тиквата с тях без гвоздеите да се заплетат в сплъстените им чорляви коси.
- Котето е едно такова малко сладко и пухкаво и често вика Мяу – гласът на трола, засенчил тълпата с масивното си туловище, всяваше също толкова респект, колкото и опрян в слепоочието Магнум 45-ти калибър – Искате ли да ви го нарисувам?
- Ъ-ъ-ъ, няма нужда – отзивчиво изчурулика Киро Мамута – Аз сега се сетих, че нашта маца, наскоро се окоти. Направо ще Ви дам едно. Ако искате вземете цялото котило. Имаме и страхотна баница с праз. Жена ми я е правила-много си я бива в баницата с праз, тъй да знаете.
Тълпата изведнъж откри, че това е най-добрата идея, спохождала някога Мамута и с радостни възгласи се отправи към дома му.
Тролът се усмихна. Той нерядко оставаше изненадан от безграничните параметри на човешката съпричастност и отзивчивост.
...
- ГОРЕ РЪЦЕТЕ ИЛИ ЩЕ НАСЪСКАМ СРЕЩУ ВАС ВСИЧКИ ДЕМОНИЧНИ СИЛИ НА ТАЯ КОТКА, ДОШЛА ЧАК ОТ ПЪКЛОТО ЗА ДА ВИ ПРОКУДИ – Изкрещя Санди и насочи котето към мъглата.
Тя от своя страна се сгъсти и оформи бледи човешки фигури, които боязливо погледнаха към водача си – сивкав силует с присвити жълтеникави очи, чиято горна част от главата завършваше с еленски рога. Той изсъска нещо на древен македонски и се изпари със злобно съскане. Останалите последваха примера му.
Четиримата се отправиха навътре в клисурата. Съкичът бе поставил котето на рамото си, откъдето зоркия поглед на Лорд Гняз не го изпускаше. Двамата се гледаха с дълбоко недоверие и неприязън и отвреме навреме се хъскаха един друг.
Няколко километра по навътре групичката достигна изваян от земните пластове кратер, чиято паст се бе разтворила като цвете по краищата. От дълбините му се стелеше гъст бял дим. Цялата картинка създаваше в главата на Съкича визията за огромен шоколадов шейк със сметана отгоре.
- Тролът остава да ни чака в килера – останалите – грабвайте въжетата – изкомандва Санди.
Докато се спускаха с въжета в кухината на кратера Санди погледна тревожно към Лорда.
- Едно нещо не ми дава мира. Ако съставителят на гида е знаел, колко е лесно да проникнеш в този трезор, защо не е направил това и сам.
- Знаеш ли – рече Лорда – Същото си мислех и аз. Моето предположение е, че вътре има още капани за които гидът не знае. Не случайно твърдят, че никой, който се е опитал да ограби този трезор не се е измъкнал жив.
Когато димът се разсея и пред очите им се разкри планината от злато Санди сякаш забрави за опасността. Тя алчно загреба в шепите си известно количество монети и диаманти, които закачливо подрънкваха.
- Мисля, че този път успяхме. – рече Санди. Очите й блестяха с цвета на златната река, която ги заобикаляше – Гняз, отвори килера.
Когато вратата на килера се разтвори, отвътре надникна главата на трола. Четиримата започнаха да го пълнят със злато. Докато го правеха, погледът на Санди бе привлечен от нещо.
В центъра на златната планина се издигаше пиадестал, върху който седеше скелетът на древен войн и ги гледаше укорително. Върху главата му имаше корона, в чиято основа бе вграден най-големия диамант, който Санди бе виждала през живота си. Той бе с размерите на стиснат юмрук и блестеше хипнотично, сякаш я приканваше.
Санди тръгна към него. Погледът й се бе опразнил от съдържание – устните мълвяха думи на древни езици, които тя дори не бе чувала през живота си.
- Мисля, че започнах да добивам представа, какво може да се е случило с тези преди нас. – рече Лорда. – Съкич, Грундьо помогнете ми да я вържем – тя не е тук с нас в момента. И не забравяйте – каквото и да решите да вземете оттук не пипайте този диамант. Дори не го поглеждайте.
Докато се опитваха да завържат Санди, която яростно се съпротивляваше в пещерата се чу дрънчене. Котето, привлечено от блясъка на короната, някакси бе успяло да се покатери върху главата на скелета и да я събори.
- Мамка му, забравихме за тъпата котка. Сега ще стане болезнено. – изпъшка Лорд Гняз. – Всички в килера! Веднага!
Разнесе се грохот и сводовете на пещерата започнаха да пропадат около тях. Четиримата се намърдаха в килера.
Някъде в далечината – насред разпадащия се кратер прозвуча жалния вопъл на котето.
Лордът изхвърча от килера преди Съкича да успее да го спре.
Завърна се след по-малко от минута, прегърнал котето, миг преди целия кратер ефектно да се сгромоляса зад гърба му. Съкичът трясна вратата на килера преди помещението да се е изпълнило с прах и сажди.
- Гняз, не съм предполагала, че си станал такъв любител на котки. – ехидно подметна Санди, която вече бе успяла да излезе от моментния унес.
- Някой ще ми каже ли – какво стана там всъщност. – разпери безпомощно ръце Съкича – тази котка как така успя да разруши всичко? Щото...
- Я преди това ми кажи– прекъсна го Лорд Гняз – В котилото, за което разправяше какви цветове котета имаше.
- Ми де да знам – всякакви – вдигна рамене Съкича – Жълти, кафяви, сиви...
- И ти взе точно черното?
- Мииии що? Не трябваше ли – попита невинно Съкича. – То това беше най-сладкото. Кръстих го Петаче (5 cents).
- Мда – рече замислено Лорда – по-скоро на себе си отколкото на другите – То си го е пишело, но ние не сме обърнали внимание. Глава девета.
Той разтвори книгата пред останалите на въпросната глава.
- “Черните котки носят нещастие. Никога не ги ползвайте, когато става дума за опасна мисия”.
- Еми какво да се прави – философски обобщи Санди. - Някой ще ми помогне ли да преброим плячката. След това ще започнем подготовка за следващата банка по списъка.
Петачето приятелски се отърка в крака на Лорда.
- Мисля, че то разбира, че си му спасил живота – рече Съкича. – Това може да е началото на прекрасно приятелс....
- Млъквай, Съкич - изрекоха в хор и Санди и Лорда.

Няма коментари:

Публикуване на коментар