ЗАХАРНИ ОЧИ

ЗАХАРНИ ОЧИ

Кометите в нощното небе се разтваряха в шарена заря, която преливаше в лилаво, искрящо зелено и ослепително жълто. Тя раждаше бляскави колесници и огнени дракони, които бълваха рояци от искри, а след това изгаряха в самите себе си.
В долините на хоризонта отблясъците им обагряха върховете на плетеницата от небостъргачи в розовите лъчи на утрото, а после отново ги завиваха с черно небе.
Тълпата се успокои за миг, а после наново зашумя като огромна пълноводна река, разливаща се от коритото си, жадна за живот. Очакваща мига.
След няколко минути огромните електрически цифри върху кулата, която се извисяваше над небостъргачите, набраздили останалата част от града, щяха да се възпламенят и човечеството щеше да посрещне новата 3008-ма, годината на желязната маймуна.
Това бе поредната новогодишна нощ, която щях да изкарам сам. Но преди някакси не ми е пукало. Винаги си имах Джони, а искрящите течности на Джони с две бучки лед в празнични вечери, омайва душата и гони проблемите. Обаче, колкото напредваха годинките, все повече ми се приискваше да съм като мъжете, които наблюдавах през прозорците на съседните сгради. Там гладко избръснати съпрузи се прибираха вечер от работа в просторни, добре осветени холове, където ги посрещаха топла трапеза, усмихнати съпруги и румени дечица, които все още употребяваха думата „татко”. Тези гладко избръснати съпрузи, точно като прецизно програмирани холограми, четяха молитвата преди вечеря, слагаха децата да си легнат и грижовно ги завиваха, а след това загасяха лампите и чукаха усмихнатите си съпруги.
Всяка вечер прозорците, надупчили съседните сгради, излъчваха една и съща програма.
Къде бях 5 години по-късно? 5 години след като се хванах с най неблагодарната професия на света, тази на частния детектив, който редовно мръзне в студа и дъжда, дебне по цели нощи мрачни входове, катери покриви, честичко яде бой и накрая няма кредити дори да си избие вечерната доза Джони…
Преди 3 години последното ми гадже не издържа и си стегна багажа, когато й звънях просто не отговаряше. Оттогава не ми е проговаряла.
Самотни празни кашони, очакващи да бъдат напълнени с ненужна апаратура и още по ненужни джаджи, зееха като гротескни застинали чудовища от гардероба, осветявани от време на време от проблясъците на разваления неонов надпис на бар „На другия край на Вселената” на другата страна на улицата.
Утре се изнасях оттук. И без това вече не можех да си позволя наема. Годината на желязната маймуна щеше да изпрати последния частен детектив в Мегаполиса. Хората вече нямаха нужда от тази професия. Бизнесът постепенно бе застинал като праисторическо чудовище, което уж просто бе поспряло край пътя да си почине, а към него вече се рояха пълчища от мухи, нямащи търпение да похапнат и снесат в още топлата му леш.
На кой му бе нужно да наема детектив, да разобличи невярната съпруга, когато можеше по всяко време да влезе в Наносферата и да установи къде е и с кой се чука в момента. С подходящите кодове можеше дори да наблюдава бесния танц на циците й през очите на любовника й, бил той хуманоид или сександроид. На кой му бе нужно да наема частен детектив, да разплита сложни престъпления, когато всяка смърт се отбелязваше директно в мрежата, тялото бе мъртво, но наноструктурите имплантирани в мозъчната кора изпращаха цялата информация за причината на смъртта, извършителя на убийство, начина, състоянието на кръвните телца, степента на токсични примеси в слюнката... При всеки акт на насилие или кражба жертвата или свидетелите сами пращаха сигнал н Наносферата и роботизирана полиция арестуваше виновника за секунди.
Последните ми седем клиента бяха бабички. Полицейската централа отказваше да хаби роботи, за да сваля клонираните им котаци от дърветата, затова звъняха на мен.
Стъклото, през което шпионирах развеселената подпийнала хорска тълпа на площада, тайничко завиждайки на влюбените двойки, които щяха да посрещнат новата година заедно, се подмокри. Ситни капки дъжд забарабаниха по повърхността му.
Холограмният монитор, виснал като обесник насред стаята, изпращя болезнено и се включи. Полуздрачната стая се обагри в призрачно бяло сияние.
Самотна фигура на входа на сградата, няколко етажа по надолу, настойчиво натискаше плазмата на звънеца, пръстовите й отпечатъци веднага изписаха на монитора личната й информация. Строителен предприемач, на 48, живее на ъгъла на Мейн и Дъборти, женен, бездетен… Замислих се. Дали не беше възможно това да е същия Месингбот. Онзи, за който бях чел по вестниците.
- Слушай, приятелче! Разкарай се! – наведох се над радиоцентъра. – Нова Година е, освен това съм пиян!
- Соул! Соул Либърти? – в гласа на онзи звучеше тежестта на човек, който не беше свикнал да му отказват, въпреки това на съгласните леко потреперваше, което говореше за зле прикрита несигурност. – Отворете да вляза! Важно е! Крейвън ме упъти към вас!
- Крейвън? Той е бивш полицейски програмист за Бога! Защо по дяволите не ви е пратил при тях?
Онзи замълча! В черно-белия ми холограмен монитор бели капки дъжд се стичаха по белия наношлифер на непознатия, увито в него бялото му месесто тяло потрепна за миг!
- Въпросът е деликатен! Предпочитам засега да не намесвам властите! – изкашля се притеснено – Затова идвам при вас! Казаха ми, че сте най-добрия!
Мислено се изсмях на иронията на последното изречение. Не само бях най-добрия, но бях и единствения. Бях най-добрия просто, защото нямах конкуренция!
- Добре, приятелче! Ужасно гадно ми е да те разочаровам, и то баш на Нова Година, но фирмата затваря! Утре ликвидираме бизнеса, ако трябва да сме точни. Затова се прибери вкъщи, почерпи се, легни се наспи и утре се обади на ченгетата.
- Отворете вратата веднага! – гласът му внезапно бе придобил железни нотки, присъщи на хората, разполагащи с някаква власт – Ако не друго, можете поне да ме изслушате.
Въздъхнах и подадох сигнал на входната врата за дезактивиране на ключалката. Прав беше. Ако не друго, можех поне да го изслушам.
По стълбището се разнесе тропот и скърцане на стълби, които едва придържаха тежестта на едро тяло. Въпреки това явно го глождеше нетърпение и непознатият щеше да е тук след броени секунди.
Някъде навън светът отново се взриви в рояци от светлина и около 50 хиляди човека изкрещяха едновременно: ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА. Разнесе се звън на 50 хиляди целувки.
Вратата се разтвори с трясък.
- Честита Нова Година и на тебе, както и да ти е шибаното име! – поднесох полуопразнената си чаша във въздуха. Две от капките кацнаха върху проектора на холограмния монитор, той изпращя за последно и угасна завинаги.
- Хари! Хари Месингбот! – онзи още пръхтеше задъхан, подпирайки се на коленете си. – Честита и на вас!
- Е, Хари Месингбот! Празник е, пък и ти си последния клиент на фирмата, тъй че тая поръчка ще ти е безплатна! – адски делово зарязах чашата и метнах хидрошлифера върху рамото си! – Казвай на кое дърво е котката и ако Бог опази пияния ми гъз и тази вечер, няма да свърша със счупен врат в спешното!
- Седнете си на мястото! – Гласът на онзи бе останал леден. Очите му се бяха навлажнили, плуваха на пресекулки в собствената си влага, а месестите му бузи се бяха изопнали напред, придавайки му някакво особено нацупено изражение, като на Порки прасето, когато го тормози Дафи Дък. Напомняше на наркоман, който изгаря от някаква вътрешна треска, пръстите му трепереха, а от широките пори по жълтеникавата пита, която представляваше лицето му, сълзяха едри капки пот. Можех да се хвана на бас, че само допреди месец е тежал два пъти повече, но нещо се е случило и е загубил значителна част от теглото си. Нещо тормозеше спокойния сън на този човек, за което свидетелстваха и слоестите торбички под очите му. - Първо ми дайте езика си!
Пиянската ми усмивка се смрази. Следейки напрегнато дивите пламъчета в очите му, подадох навън връхчето на езика си и г-н Месингбот прокара кредитната си карта по него.
Цифрите, които пробягаха по мозъчните ми извивки ме накараха да отстъпя крачка назад и да се просна изнемощял на стола си, сякаш бях в далеч по напреднала пиянска фаза, отколкото се намирах в момента.
- Какво по дяволите е това!
- Половината от сумата, която ще получите, ако просто ме изслушате и ми помогнете.
- Какво? Половината! Ама това… Това е десет пъти повече, отколкото съм взимал за всичките си случаи, взети заедно.
По дяволите, с това можех не само да си платя шибания наем за шибаната стаичка за шестте месеца, в който изоставах с плащанията, с това можех да купя проклетата сграда. Опитах се да не накарам ченето си да не трепери и да не трака толкова издаващо. Някакси вече бях успял да телепортирам алкохола в кръвта си в друго измерение и да си придам най-професионалното изражение, което съм си придавал през живота си.
- Парите за мен нямат значение! – рече онзи – Чували ли сте за Хиперполисните структури? А за „Звездните Корабостроителници Месингбот”?
Кимнах.
- Мое притежание са. Така че, както вече казах, парите не са от значение. Освен това ще поема всички разходи по разследването ви! Всичко, каквото е необходимо.
Месестата му ръка, обшита със златни пръстени, стисна моята. Бе плувнала в гореща пот. Потта проникна в междупръстията ми и ги овлажни.
- Чувате ли ме? ВСИЧКО, КАКВОТО Е НЕОБХОДИМО!
Поех си дъх и за пръв път от пет години насам се изправих в стола си и погледнах другия с ясен като кристали поглед.
- Добре, господин Месингбот! Мисля, че съм готов да Ви изслушам!

- Става дума за жена! – рече онзи и гласът му трепна за втори или трети път от нашето запознанство.
Разбира се, че ставаше дума за жена. Повечето истории, свързани с подобни суми започваха и свършваха с жена.
- И по-точно, става дума за моята жена.
- Жена ви?
- Да! Точно така!
- Страхувате се, че се вижда с друг?
- Не е това, г-н Соул! – онзи избърса тежки капки пот от челото си с кърпичка посребрена по краищата. – Страхувам се за нея.
- Защо се страхувате за нея, Хари? Хари! Мога ли да ви наричам Хари? – Онзи кимна… - Страхувате се, че някой я заплашва? Изнудва? Шантажира?
- Не! Не! Не е това! Тоест и това е, но има и нещо друго… – Месингбот се наведе напред и зашепна заговорнически. Уплашените му очички проблеснаха в полуздрача. – Страхувам се, че не е човек!
Клечката, която така усилено бях задъвкал през последните двайсетина секунди сега увисна в долчинката на долната ми устна.
- Страхувате се, че не е човек, тъй ли Хари? Ами какво да е? Извънземно? Върколак? Анроид?
На последното онзи потрепери и събра пръстите си в кутия и ги закърши, колкото и да бяха мазни болезнено изпукаха.
- Вижте, Хари! Нали и сам разбирате, че това е невъзможно! Да е андроид, имам предвид. Ами помислете само. Как ще влиза в Наносферата? Как ще плаща сметки? Как ще пазарува? Нали веднага ще я засекат… Единствените лицензирани андроиди са сександроидите. Всички до един са регистрирани и консумацията им стриктно се спазва. Сам андроид не би могъл да съществува извън тази… Извън андроидската общност.
Очичките на Месингбот продължаваха да блестят и той отново зашепна някак трескаво, като под влиянието на силен наркотичен глад.
- Слушайте, Соул! Тя пазарува. И плаща сметки. Готви. Готви перфектно между другото. Прави всичко, което правят нормалните хора. Но има нещо…
- Какво нещо?
- Не знам! – онзи сякаш търсеше думите, които да сложи в устата си. – То се усеща. Просто…
- Просто?
- Просто всичко свързано с нея е прекалено перфектно! – най после изплю камъчето Месингбот – Не знам, как да го обясня.
- Опитайте се! – предложих аз.
- Добре! В храната винаги има едно и също количество сол и къри. Точно толкова, колкото аз го обичам. Имам чувството, че го мери с пинсета. Когато си говорим, имам чувството, че винаги, винаги, винаги знае какво ще кажа. Сякаш го е изчислила предварително като математическа задача и е извела най добрия възможен отговор като решение. Не казва нито дума нито повече, нито по-малко отколкото трябва, а има познания по всички въпроси, и ако щете науки. Не пие, не се смее, а когато го прави, имам чувството, че е защото аз го очаквам от нея. Когато гледаме кино сякаш не гледа, а просто изчаква филма да свърши. Когато правим секс, не се поти, не издава звуци. Издава, когато усети, че го очаквам от нея…
- Чакайте малко! Чакайте малко! Не се поти?
- Не, сигурен съм в това! Когато свърша винаги съм плувнал в пот. Тя не е. Тялото и е със същата телесна температура, както и преди да започнем да го правим. Аз воня до небесата. Но тя винаги мирише… - отново закърши пръсти - Не, не, ухае е точната дума! Тя винаги ухае по един и същи начин. На жасмин. Сякаш не притежава собствена миризма, затова непрестанно се пръска с жасмин.
- Момент! Жасмин? Жасмин Месингбот? Това е името й, нали? – Онзи повдигна учудено вежди и аз поясних. - Видях го на холограмния монитор.
- Да точно така, Жасмин Месингбот. Но я наричам Захарни очи.
Пръстите отново затрепериха наркомански, сякаш мъжът срещу мен бе на левкоцид от години насам и сега изведнъж някой му бе спрял дозите.
- Захарни Очи! – усмихна се някак отчаяно, когато го стрелнах въпросително с поглед. – Защо ли? Трябва да ги видите! Те са единственото човешко в нея. Сини са като… Като… Съжалявам не съм поет. Но ако бях, сигурно бих измислил нещо за нея. Те са причината да се влюбя в нея…
- Само това ли е причината да смятате жена си за андроид, г-н Месингбот! Това че не се поти и че готви прекалено добре.
- Не, има и друго. Но сега не мога да говоря за това.
- Добре тогава! От колко време сте заедно с жена Ви, г-н Месингбот?
- От около една година. Оженихме се преди около 8 месеца-средата на април.
- Как й е моминското име?
- Сънилейн!
- Виждали ли сте родителите й? Разговаряли ли сте с тях?
- Не, никога! Твърди, че са загинали при катастрофа.
- Хрумвало ли е да потърсите смъртните им актове в архивите на Наносферата? Или пък акта за раждане на съпругата ви? Това би ви убедило, нали?
- Не! – Ръката му се стрелна светкавично към моята и я стисна толкова силно, че кокалчетата ми изпукаха. Моята длан затрепери в неговата. – Не искам по този начин. Не ви плащам, за да разследвате по този начин. Такова едно търсене, ще предизвика прекалено много въпроси, разбирате ли! А аз държа на дискретност!
Внимателно отхлабих хватката му около ръката си. Ако властите откриеха, че действително андроид се подвизава на свобода, Жасмин Месингбот подлежеше на незабавна ликвидация. Отново се хванах, че обмислям и подобен вариант, въпреки, че осъзнавах колко абсурдна бе подобна идея. Сбърчих вежди в напрегнат размисъл.
- Кърви ли? Виждали ли сте я да кърви?
- Да, кърви! Но това не значи нищо! Последните садо-мазо модели андроиди кървят.
- Да, но те кървят на специални места, там където са имплантирани подкожни контейнери за боята. Не и в пръстите. Виждали ли сте я да кърви през пръстите?
- Да, веднъж се поряза. Но това не е достатъчно доказателство за мен. Както вече казах, тя е перфектна. Предполагам, че за нея да кърви през пръстите не би било проблем.
- Пие ли вода?
Синтетичните хора се повреждат при поглъщането на течности. Правило номер едно за всеки уважаващ себе си сексманиак.
- Да, пие вода, но ако желае да заблуди някого не би било проблем да настрои тялото си така, че да я поглъща и да я складира някъде, нали така?
- Спи ли?
- Да! Заспива за секунда. В момента, в който си легнем! А когато се събудя, тя винаги е будна, винаги се е събудила преди мен.
- Страхотно! Как се запознахте?
- Тя дойде при мен. Тоест тя ме намери. – В гласа му се прокрадна поезия, въпреки, че не беше поет, а корабен магнат. – Беше дъждовна вечер. Колата й закъсала на магистралата. Нямахме връзка с Наносферата и двамата, затова й предложих да я закарам до вкъщи и да поръчаме помощ оттам. Същата вечер се любихме за пръв път.
Погледът му се рееше, сякаш в момента се намираше, някъде там, насред дъждовната вечер и проникваше в жената, в която се бе влюбил.
- Има ли приятели? Роднини? Брат? Сестра?
- Приятели няма! Казва, че трудно общува с хората. Роднини няма почти никакви. Има само някакъв чичо в Уайоминг. Чуват се от време на време. По празници. Той я е отгледал, след като е останала сираче.
Изобщо не се бях усетил, как съм взел писалката и изписал върху лявата си ръка с криви букви: ЧИЧО В УАЙОМИНГ
- Той същото име ли носи? Сънилейн!
- Да, почти съм сигурен.
- Вие разговаряли ли сте с него? Виждали ли сте го?
- Не, никога! Тя казва, че той е прекалено затворен човек! Освен това бил болен и не искал да го притесняват. Не дойде и на сватбата. Всъщност на нея присъстваха само мои роднини.
Мислите ми летяха трескаво и вече минаваха границата на щата Уайоминг, когато изведнъж им теглих спирачки и се загледах в Месингбот.
- Какво ще направите, ако откриете, че жена Ви действително е андроид, Хари! Ще я предадете ли на властите?
Месингбот впери поглед някъде надолу и обра потта по бузите си с кърпичка. Сега приличаше на призрак в мрака. През последните няколко минути от разговора ни сякаш се бе смалил в себе си и се бе превърнал в сянка. Отговорът му дойде след дълго закъснение, прошепна го тихо като молитва.
- Не! Не бих могъл. Прекалено много я обичам. Ако открия, че е андроид ще продам всичко и ще заминем оттук. Чувал съм, че на островните флотилии в Архипелага не ползват Наносферата. Има места, където няма да могат да ни намерят.
Слушах го и не можех да повярвам. Че един от най богатите индустриалци в Мегаполиса е готов да зареже всичко заради, заради…
- Чакайте малко! Вие сте готов да се разделите със Структурите и Корабостроителниците?
Очите му се бяха превърнали в черни празни хралупи, но гласът му излъчваше увереност, като на смъртник, примирил се вече с пустотата на другия край на тунела.
- Да. Толкова много я обичам.
- Добре, Хари! Едно нещо не мога да разбера. Ако узнаете, че не е андроид, ще продължите с нормалния си живот. А ако узнаете, че е, може да загубите всичко, дори свободата си. Защо тогава изобщо се подлагате на този риск. Ако обичате, защо просто не забравите за съмненията си и не продължите напред.
- Защото трябва да знам. – Месингбот почти изкрещя последното с тона, с който сигурно бе крещял на десетки свои служители думите: „Защото си уволнен!”, а ако ръцете му трепереха малко по малко, сигурно би ударил в масата.
След секунда се овладя и гласът му се успокои.
- И освен това мисля, че тя е в опасност! Не е същата напоследък. Мисля, че някой я преследва, а и през последните седмици имам чувството, че къщата се наблюдава. Станаха и някои неща с нас. Тоест с нея! Тя започна да се държи странно. Страхува се от нещо, но не ми казва какво. Често излиза! Ходи някъде. Няма я с дни, понякога седмици. Казва, че ходи при болния си чичо в Уайоминг, но аз знам, че не е така. Усещам го.
- Предполагам, че сте проверили самолетните й резервации.
- Разбира се! Всичко е точно. – потвърди Месингбот. – Но вие не я познавате Соул! Тя е прекалено хитра за това. Ако реша да я проследя до летището, ще я видя там и ще видя, как се прикачва към самолета. Тя няма да допусне да направи грешка. Няма да допусне да ми даде повод да я заподозра.
- Тоест вие само усещате, че тя лъже, така ли?
- Точно така!
- Тя в момента при вас ли си е!
- Да. Прибра се днес в ранния следобед. Нямаше я цяла седмица. Каза, че чичо й бил много зле и веднага легна и заспа.
- И вие решихте да дойдете при мен?
- Да! Не можех повече! Всички тези часове дни, в които я няма. Не мога да си върша работата! Не мога да спя! Да се храня! Побърквам се! Мисля само за това. Ръцете ми треперят. Имам нужда да знам.
- Какво точно имате нужда да узнаете, Хари?
- Къде ходи? Какво прави? Има ли някаква опасност за нея? Каквато и да е? И всичко това дискретно! Моля ви! Не искам никой да разбира за подозренията ми. А ако се справите усилията ви ще бъдат възнаградени двукратно, ако се справите блестящо, дори трикратно на това, което ви предложих до този момент.
- Добре, Хари! Мога ли да разчитам на Вас, да изведете съпругата си от къщи утре вечер? На вечеря, кино, каквото и да е. Трябват ми няколко часа в дома ви, а ако това не доведе до нищо, смятам да се разходя до Уайоминг.

КВАРТАЛ

Къде отива човек, когато има спешна нужда от джобен ДНК Анализатор? Естествено, че в Японския квартал! И ако трябва да бъда по-прецизен - при сладко-киселите месца на чичо Сан!
Червеният портал, който приветства новодошлите в Японския квартал на Мегаполиса е наситено яркочервен и пазен от два изрисувани дракона с криви зъби, разперени като ветрила нокти и бесни очи, които люто разхвърлят искри наляво-надясно.
Преминеш ли портала, се озоваваш в друг свят, свят на забързани дребни хора, попоглеждащи те скришом със скришни очи, на древни странни същества, следящи те през погледа на молитвени статуи и безмълвни статуетки с амулетна стойност. Попадаш в свят на мистични миризми, пълзящи из тъмни дупки, свързани с кривите улички с криви стъпала, които приканват за по чашка саке окъснелия пътник, на ревящи зад китни сергии търговци, предлагащи стоката си – висящи от лъскави куки сушени плодове и сушени одрани животинки, чиито имена дори не си чувал. Това е царството на червените глинени грънци и паници, по чиято повърхност загадъчно се усмихват моми в кимона, прикрили с ветрила части от кукленските си лица.
Сладко-киселите месца на чичо Сан! Зачервено хапки месо се усмихват от малки купички, от време на време един грижовен чичо Сан ги залива с ароматни сосове от и ги кади с непознати билки.
- Ааааа! Соул Сан! – ухилва се широко, защото чичо Сан отдалече съумява да надушва „профит”. – Какво води днес насам, Соул Сан!
- Трябват ми някои неща! Бих искал да ми ги заемеш.
- Ааааа! Соул Сан отново е в бизнеса! – очичките на чичо Сан светнаха. – Какво можи предложи? Ето чудесно сакчи! Само си качва на покрива! Алохромна тъкан, сан! Увива се в котка и хоп котка долу!
Отказвам щедрия дар.
- Добре! Какво точно ти трябва, Соул! – рече чичо Сан.
- Наносинхронизатор! Няколко паячета. Около 8 следователи и още четири алхимика. Имаш ли от тях.
- Хммм! А ти какво направи с твоите? Разиграл си ги на покер, нали? – сбърчи устни чичо Сан! (вече говори нормално, защото не съм обикновен наивен турист) – Може и да се измисли нещо. Въпреки, че в последно време трудно се намират тия джаджи. Но ще ти струва.
Извадих пълната си вече кредитна карта и чичо Сан изплези език. Когато я прокарах по корена му, усмивката на чичо Сан отново бе станала широка.
- И ДНК анализатор! Такъв, който да няма връзка с Наносферата.
- ДНК Анализатор! Откъде по дяволите да ти взема ДНК анализатор. При това чист го искал моля ви се, тва е все едно да поискаш Дева Мария да слезе от небето и да ти врътне една свирка, сан. Имаш ли си някаква представа, че тия неща са забранени? Имаш ли си идея, какво могат да ми направят, ако ме хванат с чист ДНК анализатор? Искаш да ме обесят за топките ли!?
Прокарах картата още веднъж по езика му, за да се успокои. Този път усмивката му не се върна.
- Добре! Ще видя, какво мога да направя, Соул. Но за последното ще ми трябва повече време.

Телекомуникационният център, вграден от вътрешната страна на черепната ми кутия се включи и златистата ми значка от флотилията, надписана с мотото „Напред, звездни патоци!”, изстреля сребриста жичка, която насочи окото си карфица към мен и едновременно с това излъчи миниатюрен холограмен квадрат в пространството, в които съзрях мазната усмивка на Крейвън.
- Къде си, Соул?
Холограмното изображение потрепери и изчезна за миг, смутено от преминаваща през него синкава пеперуда, запътила се към сладко-киселите месца на чичо Сан.
- При чичо Сан!
- О, виждам, че вече си се хванал за работа. Защо не дойдеш при мен, Соул! Аз съм на две преки от теб. Трябва да поговорим. Най вече за птиченцето, което ти пратих. Онова златнодайното! Оооох!
Крейвън ми смигна и насочи предавателя си към долната половина на тялото си, където по хоризонталата енергично се придвижваше женска глава, развяла гъстата си грива. Като лъвица, разкъсваща плячката си.
- А ти къде си, Крейвън?
- В най-страхотния бардак в Звездната система, Соул. На ъгъла на Чен и Парк! Идваш ли?
След малко отново притъмня и заваля проливен дъжд. Когато реактивното такси се приземи пред мен, то развя хидрошлифера ми и трябваше да се загърна в него, за да не се изхлузи от мен. Когато излитахме, едно детенце в протрита бяла блузка се появи отнякъде и се затича след нас.
- Разкарай се, хлапе! – показах се през прозореца. – Искаш двигателите да те изгорят ли?
- Юру сарезару Моно! Юру! – Хлапето протягаше към мен парцаливо розово хвърчило, завършващо с кубични форми, а от нослето му течеше нахален сопол… В очите му се четеше неподправен ужас. - Сарезару Моно!
- Какво? Български не знаеш ли? – опитах се на надвикам шума на реактивните двигатели.
- Юру… - крещеше хлапето, но гласът му заглъхна, а аз поех хвърчилото от ръката му, за да ни остави на мира, и приклещих въженцето със затварящото се стъкло.
Покрай нас се понесоха дъждовни разноцветни улички, като шарена мозайка, която преливаше частите и цветовете си във въртележка, изпъстрена със ситни йероглифи.
- Какво? Какво по дяволите? – веднага се включих в Наносферата, за да открия еквивалента на думите. – Юру какво?
- Юрусарезару Моно! – обади се таксиджията. - Местен диалект. Означава „Човека в бяло”!

Когато разтворих завесите на малкия бардак на ъгъла на Чен и Парк отнякъде долетя звън на малки камбанки, а в ноздрите ми проникна остър мускусен аромат, който погали обтегнатите ми нерви и аз се проснах на креслото до Крейвън. Сександроидката, конструирана като японска гейша в кимоно на пурпурни линии и виолетови фазани, разперили оперението си и загледани в лунния сърп, изгрял върху пурпурно небе, продължаваше все така с механични движения да обслужва половите му органи, докато той старателно прокарваше две тънки бели линии левкоцид в носните си отверстия, посредством малка кристална тръбичка.
Мляскащите звуци, носещи се някъде отдолу, бяха заглушени от мекото бълбукане, напомнящо ромол на планински поток, което се носеше от огромния аквариум, зад чиито стени се бяха лепнали или надничаха иззад стволовете на тюркоазено сини и зелени водорасли, непознати видове ококорени риби, някой искрящи с всички цветове на дъгата, други облечени в дълги остри шипове, на които някоя от по-малките риби лесно можеше да се наниже.
- Една дръпка! – подаде ми Крейвън тръбичката. Във влажните му червени очи личеше крайна форма на изтощение.
- Не, благодаря! – разрових синтетичната коса на андроидката в скута му. Отдолу, отпечатани върху вратлето й, се показаха черните успоредни линии на регистрационния й номер!
- Заведението черпи! Не? – Крейвън се подсмихна под мустак и ми смигна, насочвайки поглед към бледото лице, което надничаше иззад една от червените завеси, а когато обърнах поглед натам, то бързо изчезна. – Тази няма да я откажеш, нали? Програмирана е да е срамежлива. Не се безпокой, тая ти е от мене. Затова, че прие да ми свършиш услугата.
- На теб ли ти върша услуга? Мислех, че работя за Месингбот!
- Е да! – Крейвън прехапа устни, може би защото силиконовия разум в скута му бе програмиран веднъж на пет минути да захапва леко главичката. – Но нали разбираш, той ми е много добър приятел. Познаваме се от сума време. Затова приемам това като лична услуга.
Срамежливката от другата страна на завесата отново подаде глава и ми смигна развратно. Упътих се натам.
- Само още едно нещо, Соул! – Крейвън протегна вяло ръка напред, сякаш ме възприемаше много по близо като разстояние, отколкото бях в действителност.
- Кажи, Джо!
- Опитай се да не говориш с нея. – Крейвън отпусна глава назад и очите му започнаха да се затварят. Гласът му бе някак тъжен. – Опитай се да не я срещаш изобщо. Ако ти се наложи, не я гледай в очите. Не го прави. Никога не я гледай в…
- Коя? Срамежливката ли? За нея ли говориш, Джо?
Крейвън бе застинал в мъртвешка дрямка. Синтетичната гейша в скута му най после се отдели от члена му и се взря в мен с празното си мъртвешки бяло лице, с празния си поглед, в който имаше някаква толкова ужасна черна бездна, че залитнах назад. По тънките й полуразтворени бели устни се стичаше гъсто бяло семе. Тя ги разтвори с ужасен разпарящ звук, не сваляйки погледа си от мен и издаде нещо средно между мляскане и ръмжене.
- АРРРРРРРРРААААААААААААААА!

20-тина минути по-късно бях забравил за това. Вече се намирах в стаичката на Срамежливката, която с плавни движения пристъпваше в лимоновото си кимоно, криейки изваяното си лице зад изящно ветрило, по извивките на което скачаше тигър. Тя отсипа в малката ми порцеланова купичка, изразяваща с небесносини багри красотата на японско имение на брега на спокойно езеро, поредната доза саке. След това се върна със също толкова бавни движения в средата на стаята и извади червеното цвете от порцелановата ваза. Бавно започна да къса червените му цветчета едно по едно и колкото повече ги късаше, толкова повече еректираше малкия ми приятел.
Срамежливката взе малкото си банджо и започна да изтръгва от него звуци, докосвайки с тънките си пръстчета струните.
Аз съм роден и отрасъл в Мегаполиса. Не разбирам от изкуство. Омайните звуци не родиха в мен никакво друго желание, освен да я награбя и да я обладая отзад, като животно, разкъсвайки финото й кимоно и размазвайки изящния й грим със семето си.
Пролазих към нея и с рязко движение разтворих кимоното й. Отдолу щръкнаха малките й розови гърдички. На допир кожата й бе толкова тънка й фина, отдолу личаха тънки силиконови тръбички, по които се разливаше синкава течност. Върху вратлето й личеше регистрационния й номер.
Проникнах в нея бързо и грубо, а тя пискаше и се бореше, но аз знаех, че тя е програмирана за това. Прониквах във всичките й дупки, докато не осъзнах, че времето ни е изтекло и тя застина. Прокарах кредитната си карта по езичето й и тя се събуди отново. Покатери се в скута ми и притисна лицето ми към гърдичките си. Прехапа долната си устна, докато осмуквах зърното й. Като човек. Като истинска жена или по-скоро като нейно отражение. Но когато отвори очи те отново бяха безчувствени и празни.
На осем питиета започвах да говоря разни неща, безмислици. Най вече неща, които бях чул някъде по-рано през деня и се бяха запечатали в съзнанието ми.
- Знаеш ли? Знаеш ли? Чудех се! Чувала ли си, че две тела в една затворена система, са всъщност едно и също нещо. Като две торнадота, част от едно голямо торнадо. Те се лутат в две различни посоки, но всъщност са едно и също...
Тя ме гледаше с празните си изкуствени очи.
- Добре! Колко кредита ще ми струва да се влюбиш в мен?
Тя не реагира, поне не орално! Заклати се все по-бясно в скута ми и почувствах, че след стотни от секундата ще свърша в нея.

Около 23.00 на следващата вечер яйчен полумесец вече бе изгрял в черното небе, напомняйки ми за полумесеца на кимоното на сександроидката-гейша. Аз се бях загърнал в шлифера си в стария си ръждясал реактивен Форд, който пък от своя страна бе грижливо скрит в сенките на могъща хидротопола, и отпивах поредната глътка студено кафе с вкус на кална локва. Наносферата ме информира, че ритмичният джаз, носещ се от радиостанцията са избрани парчета от „Зовът на Ню Йорк”, собственост на царя на саксофона Ерик Алекзандър.
Наблюдавах входа на широкото двукрило имение, резиденция на видния индустриалец Хари Месингбот, чийто портал всеки момент предстоеше да се плъзне безшумно встрани и за пръв път в живота ми да ми се удаде възможността да зърна г-жа Месингбот.
Около 23.20 това най-после се случи и две сенки се откроиха на бледата светлина на уличната лампа. Поеха към паркирания в близост луксозен катер, като за момент едната спря и погледна право в моята посока. Сякаш погледът й проникваше през сенките, през затъмненото стъкло на Форда, пробивайки очите ми.
Затаих дъх, не смеех дори да дишам. Бях се вкочанил. Едната сянка подръпна другата и двете потънаха в катера, настроен да отпраши към луксозните вертепи на модерния Шанз Прованз.
Когато се отърсих от вцепенението, грабнах кашончето с приборите и излязох в нощта. Когато исках можех да съм безкрайно бърз и безшумен, затова с няколко скока се озовах при входния портал, преди някой от съседните имения, потънали в растителност, но вперили насам стъклени очи, надничащи иззад хмела ививните растения, да е успял да ме забележи.
Прокарах ретината по лазерния скенер и палеца си по плазмата на звънчето на входната врата, знаейки, че по-рано през деня, надявах се без съпругата му да е забелязала, Месингбот ми бе дал достъп. Вратата се плъзна встрани и аз попаднах в синкави полумрачни коридори, облени от синя месингова светлина, пречупваща се в разнообразни форми от инструктираните с готически символи веранди, насочени към луната. Предвидливо отделих долния слой на подметките си и ги скрих в джоба на хидрошлифера си.
Имението бе мащабно и коридорите преливаха в стаи, а в стаите коридори, образувайки цяла плетеница от коридори и сини багри, в която трудно бих се ориентирал, ако Месингбот не бе аднал към базата ми данни карта на имението.
В просторната мрачна баня налапах джобното си фенерче, понеже не исках да привличам излишно внимание, като използвам осветлението. Коленичих на четири крака до украсената със златни инкрустации вана и извадих пластмасовата колба от кутията. По ръбчето на ваната мигом плъзнаха малки черни паячета, които защъкаха навсякъде, като малки мравчици.
Виждате ли, когато човек се потопи в горещата вана, той неизменно оставя дебел слой кожна мазнина и тъкан, полепнали като белезникава лента странично по белите й стени. Той съдържа достатъчно информация за структурата му. Дори и тя старателно да се изчисти със силни препарати, все пак поне 24 часа след употреба на ваната, човешки следи остават. А според Хари г-жа Месингбот винаги се къпеше преди приеми.
8 от паячетата сбираха информация от мазната лента в малките си чашки, като преди това внимателно я впръскваха с фин сивкав прах и изследваха почвата й, след това я подаваха на още четири - наречени анализатори. Анализаторите приличаха повече на лупички с крачка, отколкото на паячета, получаваха ли тъкан от 8-те малки работници, те я прокарваха под гръбчетата си-лупички. Ако тъканта приета от тях съвпадаше по състав с тази на Хари Месингбот, лампичката върху малките им главички светваше червено. Ако ли пък бе на някой друг, лампичката щеше да светне зелено.
Първият опит даде негативен резултат. Всички анализатори светеха в червено. Г-жа Месингбот не бе оставила никаква част от тялото след себе си, въпреки че бе ползвала ваната.
Очевидно изнервен се упътих към семейната спалня. Там по-голямата част от помещението бе заета от огромна двуместна спалня с пухени завивки, а стените й тавана бяха старателно облицовани с огледала със сребърни рамки. Така правеха секс богаташите, помислих си. Накъдето и да погледнеш виждаш, как го правиш.
Диамантът на полицата от страната на кревата, която би трябвало да се помещава от г-жа Месингбот бе почти с размерите на юмрук и с кредитите, които щях да взема за него бих могъл да си купя имение в Хага, около стотина сександроида и луксозна яхта, но дори не си позволих да се заиграя с тази мисъл. Бях дал частичен временен достъп до базата си данни на Хари, и знаех, че където и да бе извел жена си, внимателно следеше всяко мое движение.
Пуснах паячетата по възглавницата на съпругата и те плъзнаха по нея, а анализаторите се наредиха отстрани по ръбчетата й като стражи. Когато спи и се върти във възглавката си човек неминуемо оставя тънки като фибри косъмчета от косата и тялото си, кожички от връхчетата на пръстите си и миниатюрни частици тъкан в постелята. Нищо! Абсолютно нищо! Само във въздуха се носеше натрапчивия нежен аромат на жасмин.
Накрая едно от паячетата намери един единствен косъм, и аз щях да се разплача от радост, но когато го връчи на анализатора, се оказа, че е мой.
По принцип съм търпелив човек, но този път не издържах и почти изкрещях от разочарование. По дяволите, дори и андроидите оставяха по нещо. Тази жена сякаш беше дух.
С треперещи пръсти събрах паячетата и ги пуснах върху бижутата на г-жа Месингбот! Нищо! После върху кухненските прибори, върху кристалните чаши! Нищо освен мазнината по пръстите на Хари! Накрая дори започнах да претърсвам вътрешността на хилядите й обувки в скрина една по една, докато накрая, чак когато получих сигнал от Месингбот, че след малко се прибират, осъзнах, че съм изгубил контрол над себе си.
Проклинах се наум, но си събрах нещата, заличих следите си, доколкото можах и изчезнах.

Изминаха се няколко дни, не помня точно колко, защото се нижеха като един огромен дълъг ден, дни на безпаметно пиянство, на финала на които се будех най вече насред канавките или заклещен между плъзгащата се врата на входа на офиса. И да ме е търсил някой, бях изключил Наносферата си и той не би могъл да ме открие.
Дори не ме тормозеше въпроса, как ще връщам, ако се наложи, кредитите на Месингбот, голяма част от които вече бях профукал по сександроиди и Джони. На петия, шестия или седмия ден от ерата на моето безпаметно пиянство се събудих, облегнат на стената с клюмнала глава, седнал в локвичка от собственото си повръщано. Отнякъде долетя светлина и аз отправих взор към прозореца, сега широко отворен, осветен от първите лъчи на слънцето. Това, което привлече вниманието ми обаче, бе не радостта, бликаща от слънчевото око, а тънката струя тъкан, която започваше от дръжката на прозореца и завършваше с дрипави кубични форми. Хвърчилото! Как бе попаднало там? Възможно ли е да съм го мъкнал през цялото време със себе си?
Светкавично включих Наносферата и прехвърлих съобщенията си набързо. Три от Месингбот, две от Крейвън. Крейвън бърбореше просто small talk, Месингбот бе разтревожен, настояваше да знае, накъде върви разследването.
- Разтревожен съм, г-н Либърти! Адски съм разтревожен! – бършеше напрегнато челото си от застиналата пот Хари Месингбот. В очите му прозираше неподправен страх. – Последните два дни, някой се опитва да проникне в Наносферата ми. Усещам го, как я опипва…
Изключих визуалния секретар и набрах чичо Сан! Яркият образ на ухилената му физиономия опари ретините ми и ме накара да примижам.
- Ей, Соул! Къде изчезна? Нещо си зачервил нослето като те гледам! Пак ли си пиян?
- Слушай ме сега! Искам да ти задам един въпрос! Чувал ли си нещо за „Човека в бяло”?
- „Човека в бяло”? – Радостната физиономия на чичо Сан помръкна. – Не четеш ли вестници?
- Не! Буквите нещо ми бягат.
- Не може да не си чувал! Понякога цели влакови мотреси се появяват като из от нищото, пълни догоре с обгорени човешки трупове. Наистина ли не знаеш?
- Не, не знам! Продължавай!
- Ами това е! Извършителят и до ден днешен не е заловен. Разправят, че е облечен в защитен бял костюм и крие лицето си зад газова маска. Разкарва се със сглобяема огнехвъргачка, скрита в куфар, и…
Образът потръпна и се разводни. Мозъкът ми бе пронизан от остра болка, сякаш някой опипваше и стържеше гънките му с груби пръсти с криви изгризани нокти. Главата ми сякаш всеки момент щеше да се разцепи на две. Върху холограмното изображение, което в момента предаваше само начупени линии, се изписа подлудяващия червен надпис: ПРОБИВ В СИСТЕМАТА!
Мамка му! Веднага изключих Наносферата преди вирусът да засегне мозъчните ми функции. Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Колко време съм го носил в себе си! Как е влязъл в Наносферата ми. Дали беше от някоя от електронните курви, с които бях преспал или бях пил нещо заразено? Така или иначе опитът за неоторизиран пробив в Наносферата ми бе налице и се замолих на Бог да се окаже просто повреда в системата, а не целенасочен вирус, който да е ровил в информацията ми, докато съм спал.
Защитната ми система бе изградена по законите на бета сайтовете - реална информация на първо ниво не съществува-просто цифрови полета от пароли, които крият други цифрови полета и така десет пласта защита. Този вирус трябваше да е извънземен за да пробие и десетте ми нива на защита, преди да го усетя.
Така или иначе се налагаше да довърша случая без лична Наносфера! Ако се свържех с някой външен да отстрани проблема сега, щях да направя информацията по случая достъпна за всяко сополиво хакерче в мрежата. Разполагах с около 48 часа преди властите учтиво да ме уведомят, че в рамките на Мегаполиса е извън закона, да се разкарвам с изключена Наносфера и да ме приберат ща не ща за подмяна. Тогава неминуемо щяха да разберат за случая и ако мацката на Месингбот действително се окажеше андроид, двама от нас отиваха зад решетките, а третия за претопяване.
В такъв случай непременно трябваше да приключа случая, колкото се може по-скоро. Трябваше да вляза още веднъж в Наносферата си, рискувайки по този начин да се повредя завинаги, за да изтрия цялата информация по случая, и после ако все още бях с всичкия си и не бълнувах несвързано, точейки лиги като идиотите, да докладвам повредата.

ЗАХАРНИ ОЧИ

Цял ден щъках насам-натам в търсене на нелегални програмисти без регистрация, докато накрая се прибрах скапан от умора и се метнах под душа. Елмазени водни бисери се разбиваха в тялото ми със силата на метеорити и избухваха в миниатюрни кристални взривове.
Малки паячета плъзнаха по мократа ми кожа, без да рискуват да се изпълзнат дори за миг, вкопчвайки се в косъмчетата ми и впръскаха гел в порите по бузите ми, който веднага попи. Върху гръбчетата им се отваряха миниатюрни кратерчета, те сядаха върху косъмчетата ми и кратерчетата се затваряха, приклещвайки ги; паячетата ставаха и изтръгваха косъма.
Чух шум от хола и извадих лазерния си дегустатор от тайника в банята. Във всяко помещение от апартамента се помущаваше тайна пролука с оръжие. Излязох от банята по хавлия, стиснал Дегустатора в ръка, той можеше да пробие дупка с радиуса на топка за боулинг по права линия в разстояние на 8-16 метра. Попаднах в мек полуздрач, който оцветяваше лъскавите метални повърхности на кухненските уреди в матово. Веднага усетих онзи особен аромат, който сякаш бе очаквал да се покажа, криейки се в сенките, в пролуките и тайните пространства между кухненските съдове, процепите на плъзгащите се врати и улеите между плочките.
Обърнах се и я видях. Не точно нея. По-скоро очите. Сините очи, които ме приковаха на мястото ми и ме накараха напълно да забравя за предупреждението на Крейвън!
„Очите! Никога не я гледай в очите!”
Стотна от секундата по-късно бях допрял Дегустатора в челото й.
Тънките й, искрящи като колиета устни се извиха, придавайки й загадъчност.
Сините очи, които от този момент нататък, щяха да се татуират в проломите на малкия ми мозък, и никога да не бъдат изтрити оттам, продължаваха да бъдат вперени в моите. И да исках не можех да отвърна поглед.
Ръката ми потрепери. Само за миг.
Жасмин се обърна и тръгна към банята, а аз я последвах, завлечен сякаш от тънка златна нишка.
Водната пара я обгърна и я превърна в призрачно бледо сияние.
- Какво правите тук!? Знаете ли, че това се нарича влизане с взлом! За това могат да ви арестуват!
- Ти също си бил вкъщи! – рече тя безцеремонно, хладната нотка в гласа й имаше свойството да разтопява айсберги – Защо тогава и аз да не бъда у вас?
- Никога не съм бил у вас, госпожо! Никога не съм ви виждал и нямам представа, коя сте! – възразих аз безпомощно.
Жасмин протегна тънкото си пръстче и докосна връхчето на носа ми. По него запъпли малко черно паяче и надникна в ноздрата ми.
- Това е твое, нали! Беше си го забравил вкъщи! Дойдох да ти го върна.
- Мъжът Ви ли Ви разказа за мен?
Жасмин махна с ръка отегчено. (Отметка: Андроидите не жестикулират.)
- Не! Хари не знае, че съм тук! Всъщност наскоро се разбрахме да не ме разпитва къде ходя. Както и аз него междувпрочем.
- А откъде имате адреса ми?
- Говори ми на ти! Колкото до въпроса ти, Соул Либърти, да кажем, че достъпът до Наносферата на съпруга ми не е толкова труден. Да кажем, че вече знам едно друго за теб.
- Ти ли ми хакна Наносферата?
Водната пара се разсея сякаш по неин сигнал и тя се обърна и отново се взря в мен. Едната й вежда се повдигна въпросително само на няколко милиметра.
Наведе се над ваната и докосна един от бутоните. Водата изливаше нежни пръски влага върху вратлето й, оголените й малки гърдички, оставени незащитени от ефирната тъкан на оранжевото й потниче.
Усетих, че изтръпвам. Ако наистина беше андроид, в което вече бях почти сигурен, можеше да ме убие за секунди. Андроидите огъват стомана с лекотата, с която можеш да скършиш клечка за зъби. Просто трябваше да топне главата ми във ваната и натисне. После ще кажат, че съм се натряскал и съм заспал пиян във ваната. Водната повърхност се полюшкваше леко и очаквателно.
Опитах се да повдигна наново Дегустатора, но не можах. Просто придърпах Жасмин към себе си, усетих горещия й дъх по сънната си артерия.
- Не те ли е страх от вода?
Тя не ми отговори. Загреба с шепа от ваната и отпи. Бистра струя вода потече между устните й.
- Какво търсите тук, г-жо Месингбот?
- Видях те!
- Затова ли дойде? Защото си ме видяла?
Ако искаше да ме убие нямаше по добър момент. Трябваше просто малко да ме побутне и щях да цопна във ваната.
Устните ми алчно се сляха с нейните. Проникнах във влажната й кухина, усетих, как нейното езиче гали моето.
Съборих я на влажния под и двамата се плъзнахме един върху друг, като на бобслей, в посока кухнята, където продължихме да се въргаляме един върху друг влажни и разкъсващи дрехите си. Тя загреба покривката на масата и върху ни се изсипаха тигани и лазерни вилици, остриетата на които които обгориха гърба ми.
Не обръщах внимание на болката. Плъзнах език по ефирната кожа, сгъвката между ключиците, по вратлето в посока на меките малки гърди, чийто влажни зърна се втвърдиха при допира.
Плъзгайки се двамата един върху друг върху плочките достигнахме до хладилния отсег, чиято врата се плъзна настрани при допира ми, аз награбих качето с бита сметана й и го разнесох отгоре й.
Тялото й, обагрено досега в синята светлина на звездното небе, сега се оцвети в бронз. Тя разтвори крака, вкопчи остри нокти в задните си части и ме пое в себе си.

Любихме се с часове, накрая я оставих в леглото и щъках от стая в стая като блуден призрак, забравяйки кой съм и за какво съм тръгнал. Приковаваха ме сините й очи, които внимателно следяха всяка моя стъпка. Знаех, че оттук насетне, където и да отида, каквото и да направя, този поглед, начина по който просто седеше гола в леглото и ме наблюдаваше съсредоточено със сините си очи, щеше да ме преследва завинаги.
Накрая се отказах, за каквото и да бях тръгнал и легнах до нея. Никога не бях виждал по съвършени извивки. Тялото й сякаш бе изваяно като скулптура и точно като скулптура не излъчваше абсолютно никакво чувство, просто бездушна хладна ослепителна красота.
- Чувала ли си... Понякога хората се събират с идеята, да си кажат най важните неща на света, и накрая не си казват почти нищо! – заключих философски аз.

Пет часа сутринта е. Тялото ми не спи. Въпреки, че 3 часа по-рано изравних дишането си с нейното.
Не бих си позволил да заспя. Не и с нея до мен. Бе толкова лесно просто да се отпусна в обятията й да заспя като пеленаче в гръдта на майка си, но мисълта, че може и да не се събудя след това, ме накара да остана буден, създавайки илюзията, че съм заспал.
Сребърното кръстче на вратлето й имаше слот в долната си част, отдавна бях забелязал това. Много внимателно го поех в ръка и вкарах слота в капсулата на значката си. Разнесе се тихо пращене и информацията потече от едното кибертяло в другото.
Тя продължаваше да диша равномерно, голите й гърдички бавно се издигаха и спускаха, ако само се правеше че спи, бе перфектна актриса. Отделяйки значката си от кръстчето й, по невнимание натиснах скритата пластина в нея и лицето на Жасмин се обагри от синя проекция. Значката ми с информацията от кръстчето излъчваше триизмерна графика или поне част от нея, на карта, която описваше сложен лабиринт, в който измежду сините линии пресъздаващи безкрайни призми от криволичещи и пречупващи се едни други тунели, лазеше и една червена, която слизаше все по-надолу и по-надолу. Графиката свършваше някъде по средата, може би това беше само част от карта.
Остана само косъма. Докоснах с тънка лазерна игла меката й коса и един тънък като нишка от паяжина косъм се отдели и попадна в дланта ми. Тихичко се измъкнах от леглото, за да го скрия в сигурна капсула. Сърцето ми сякаш спря своя ход, когато чух гласа й.
- Знаеш ли? Ако си искал косъм от мен, за да ме проверяваш, трябваше просто да си поискаш. Щях да ти го дам.
Жасмин стана, облече се с грацията на принцеса и напусна апартамента. След нея остана само горчив дъх на жасмин й сенките, които през останалата част от нощта щяха да рисуват името й по стените.

Първото нещо или по-скоро първите няколко неща, които направих на сутринта, бяха да нахлузя хидрожакета си, да надяна широкополата шапка Хъкълбери Фин, да хукна нанякъде, да забравя за какво съм тръгнал, да се върна обратно вкъщи, да изпия още две горещи кафета, отново да тръгна при това тичешком надолу по стълбите, на най долната да се сетя, че съм тръгнал по чехли, да се върна за втори път и в крайна сметка да си поръчам такси, което паркира точно пред прозореца.
След по малко от двадесет минути бях при чичо Сан.
- Ооооо, Соул Сан! Буда вижда твое лице, Соул Сан! Душата тий чиста и твой път ши бъди изпълнин с упаснусти, но правдив и чист кат пролитен цвят.
- Да, и аз се радвам да те видя чичо Сан! Дай нещо за хапване, нещо с повечко жълтък. А между другото пристигна ли ми поръчката?
- Може и пък и да е под тезгяха, Соул Сан! – намигна ми с хитро той и плъзна под носа ми жълтеникава димяща купичка, от която се носеше незабравим аромат.
- А ти не си ли си беше забравил тези сто кредита, последния път, когато разцъкахме виртуален покер. – Подадох му картата си скрита под кърпичката и само с едно ловко движение той успя да я прокара по езика си и да я върне обратно.
Чичо сан мистериозно извади някъде изотдолу нещо старателно увито в няколко пласта дебела амбалажна хартия и я разви, оглеждайки се страхливо на всички страни, само колкото да надникна.
Вътре Метален цилиндър, в чиято вътрешност пробягваха зелени волтови дъги, подаде звуков сигнал, че е активиран. Чичо Сан мигом го скъта обратно с ловкостта и скъперничеството, присъщи за гризач скатаващ в хралупата си възедър желъд.
- Нямаш представа, на какво се подложих, за да се докопам до това. – в гласа му се четеше страх. - Тук е само за малко, след това ще го върна. Дай да проверя стоката и да приключваме.
С треперещи пръсти подадох капсулата с косъма на Жасмин. Вече знаех, какъв ще е резултата, просто нямах смелостта да си го призная.
Чичо Сан изчезна за миг иззад тезгяха, а след това отново се телепортира пред мен.
- Соул, не знам какво е това, но каквото и да е, определено не е от тази планета. Соул да не би… Да не би да става въпрос за извънземно…?
Бях вече адски изнервен, да не споменаваме и недоспал, затова може и да съм креснал.
- За Бога човече! Просто кажи, какво е!
Лицето на Чичо Сан доби сериозно изражение.
- Това е човешко ДНК! Не знам за какво си го мислил, но това си е най-обикновено човешко ДНК!
Прескочих тезгяха въпреки неистовите протести на чичо Сан и разгърнах амбалажната хартия. Върху черното мониторче под стъклото на цилиндъра бе изписано с големи зелени букви:

ХОМО САПИЕНС

Върнах се на мястото си, но не можах да си уцеля устата с горещия омлет. Просто умът ми не побираше това. Как може да съм бил толкова глупав? Как може дори за момент да съм си въобразил, че нерегистриран андроид може да се разхожда на свобода, да се жени, да изневерява на съпруга си?
Изобщо не бях забелязал двете масивни тела в черни костюми, които някакси се бяха озовали от двете ми страни. Обаче усетих разместването на въздушните молекули, когато единият посегна да ме сграбчи и наврях чинията с горещия омлет в лицето му. Онзи изрева и замахна, но уцели с тежкия си юмрук другия право в лицето, защото предвидливо се бях навел.
Храбрата ми съпротива обаче бе бързо потушена и двамата ме замъкнаха към паркираната в близост черна аеролимузина. Чичо Сан не реагира.
- Ти! Ти ли си им казал, че ще ме намерят тук?
- Спокойно, Соул! – рече чичо Сан – Те са ми приятели. Просто искат да поговорят с теб.

В лимузината се бе разположил дядка в млечно бял костюм с бяла вратовръзка и бели ръкавели. Той леко отпиваше от искряща чаша бренди, с леко нацупена физиономия, сякаш чашата му дължеше пари. Когато двете маймуни ме стовариха на кожената седалка пред него, кутрето му потрепна за миг.
- О! Мосю Соел! Каква приятна изненада. – измърка той. – Носите ли ми мартини?
- Соул! – отвърнах аз – И не ви нося мартини, но вие можете да ми предложите малко бренди.
Дядката някак с досада щракна с пръсти и едното от човекоподобните награби една от кристалните чаши, наредени в близост и бутилката. Явно подобни функции, подобаващи на добрия етикет и коренно различни от това да блъскаш глави на непознати хора в тухлени стени, не му се удаваха особено, защото по време на краткия си спектакъл успя да олее и мен и себе си и дядката.
- Ооо, Астор! Как може да си толкова невъзпитан. Ами че имаме гости. – измяка недоволно дядката. – Някой да изхвърли Астор навън. На улицата. Астор ще си ходи пеша до вкъщи днес.
Другата горила успя да ме прегази, минавайки през мен, докато изхвърляше колегата си от колата, онзи колоритно полетя навън и си падна на главата си. Докато отпивах от брендито си ми хрумна забавната мисъл, да си поискам още една чаша и да се освободя и от другия гард, но в крайна сметка заключих, че ще е прекалено злобно от моя страна.
- Името ми е Карпентър! Частен колекционер и приятел на животните. – рече дядката развеселен. – А вие Мосю Соел май сте нервен! – Сам забелязах, че ожесточено тропам с пръсти по повърхността на чашата. - Сигурно изгаряте от нетърпение да научите, защо сте тук!
- Определено изгарям от нетърпение.
- Подочухме за малката Ви поръчка с Алфонс. – дядката кимна благосклонно на неандерталеца до мен. – С Алфонс сме искрено заинтересовани да помогнем с всичко… - Дядката посочи нагоре с показалец, сякаш намесваше и божията сила… - с абсолютно всичко, за да помогнем на вашето малко разследване.
Не се учудих, че и той знае. Напоследък имах чувството, че докато спя целия град ми рови в Наносферата и знае всичко за мен – всеки един случай, който съм имал, всяка една тайна, дори часовете ми за мастурбация.
- Вие ли ми хакнахте Наносферата?
- Ние не знаем за какво говори мосю Соел, нали Алфонс! Не, не сме Ви „хакнали” Наносферата! – старецът изплю думата „хакнали” сякаш бе нещо мръсно, случайно попаднало в устата му – Имаме си други източници.
- Добре тогава! Давайте по същество, че си имам работа.
- По същество ли, г-н Либърти! По същество нашата скромна организация е готова да ви предложи абсолютно същата сума, която ви е била предложена до този момент, за да откриете абсолютно същото нещо.
- А то е?
- Просто да разкриете дали въпросната персона е андроид! Както вече казах, готови сме да ви се отплатим пребогато за услугата, освен това именно нашата намеса доведе до безпрепятственото изнамиране на тъй наречения ДНК анализатор, чието нерегистрирано присъствие както знаете е незаконно.
- Сериозно ли? Ами че това звучи адски щедро от ваша страна, г-н Карпентър. – избиваше ме на смях. – А между другото, някакси ми убягна по време на разговора ни – какво колекционирате?
- Андроиди, г-н Либърти! И ако трябва да сме по-точни – СЕКСанроиди! – дядката натърти на думата секс. – Гордея се с това, че притежавам най-богатата колекция от сександроиди в света. Имам всички модели сександроиди, създавани някога в рамките на Мегаполиса, садоандроиди от Зверополиса и дори възможно най-редките модели с порцеланово покритие от далечния Архипелаг. Забележителна колекция, мосю Соел, задължително трябва да я видите някой път.
- И какво? Искате да направите клиентката ми част от малката си колекция. В смисъл да я изключите и да я напъхате в епруветка? Е, ще трябва да ви разочаровам, г-н Карпентър. Мацето е човек.
- О, ние не сме напълно убедени в това, г-н Либърти. По-скоро сме убедени, че вашето малко разследване въобще не е приключило.
- Оставете ме тук ако обичате!
Докато излизах от колата ме догони гласът на стареца.
- Не забравяйте да ни посетите, г-н Либърти! Непременно трябва да разгледате нашата малка колекция.

Първото нещо, което направих веднага след това, бе да се разходя до летищната централа и да поръчам билет до Уайоминг. Любезно отклоних предложението на летищния персонал, представен от два небесносини робота с по едно самотно червено око скенер, вперено в мен, да изтеглят сумата по прехвърляне направо от Наносферата ми и се разплатих с личната си кредитна карта.
(Сумите в кредитните карти все се съхраняват в отделна Наносфера, наречена Световна Еволюционна Банка.)
Бялата цилиндрична летяща конструкция на лъснатата от защитна пяна писта, блестеше самотно на слънчевите лъчи, докато миниатюрните в сравнение с величествената й конструкция аеровози започнаха да се прикачват към нея, превръщайки я в тежък електрически грозд, натежал от метални зърна, пълни с товар от плът и кости. В далечината тежките сплъстени облаци започнаха да се разсейват и за пръв път от множество месеци насам видях небето, 99 процента от годината забулено от злокобни мъгли и буреносни маслиненочерни масиви, изливащи се в отровни дъждове. То бе синьо и чисто, като сините й очи, от които бе останала само синината, всемирна и разтапяща се като влажна захар на слънчевите лъчи.
Група нахални холограми успяха, докато още бях в движение да набутат рекламни брошури през полуотвореното странично стъкло, рекламиращи екскурзии до любезните пристани на Кипър и далечните мистични масиви на Архипелага.
Когато прикачих старинния си Форд, вградените сензори мигом ме предупредиха с механичен не дотам заинтересован женски глас, че срока за подмяна на возилото ми е изтекъл и движейки се с него на такава височина, рискувам здравословното си състояние.
Изключих го отегчено, аерофлотът се възнесе и не след дълго заплувах сред бели пухкави облаци, които образуваха от всичките ми страни разнообразни животински форми и лица, много лица… Пухкавите им очи останаха вперени в мен, докато не се унесох и заспах.

Уайоминг, бивша част от пустинни масиви, наречени Тексас, ме посрещна с прашни пусти пътища, по които прахът се вдигаше на горещи нервни облаци прах и полепваше от вътрешната страна на стъклата на аерофорда ми, под ноктите ми, в ноздрите ми, инжектирайки ми сухия вкус на пустиня, а най вероятно и в карбуратора на колата, който без съмнение по-късно през деня щеше да ми донесе неприятна изненада.
Умирах за глътка студена кола и спрях край крайпътна бензиностанция откъдето се снабдих с цял пакет, а после използвах и външната Наносфера на електронния пристан, на който мързеливо се бе излегнало мутирало рошляво псе и издаваше насечени гърлени звуци.
Според информацията в Наносферата, можех да открия въпросния г-н Сънилейн само на 30-тина километра оттук, той обгрижваше частна ферма за увредени клонирани овце. Купих си една сива каубойска шапка от сувениршопа до бензиностанцията и запънах палци в цепките на джобовете на дънките, като едновременно с това за посъзерцавах пясъчната виелица, разнасяща кълба сено, които се гонеха и блъскаха едно друго. Постоях така, досущ като Джон Уейн, човекът с каменно лице от старите каубойски филми, сякаш се готвех всеки момент да извадя пищаците.

ПАСТИРЪТ

Билата на далечните планински върхове бяха покрити с фина пелена слана, а синьото небе се разливаше по краищата в кадифено сияние. Докъдето поглед стигаше се разстилаха тучни зелени поляни, надупчени тук там като очи от малки сини езерца, и тънки като кръвоносни съдове вадички. От двете страни на тревистата долина се диплеха широколистни гори, тихи сега и потънали в сенките си.
Тишината, застинала като поточетата в далечината, бе прекъсвана спорадично от протяжно блеене. Слънцето прежуряше, а тялото ми струеше в горещи линии пот.
Пастирът седеше безмълвен и неподвижен като статуя и наблюдаваше стадото си. Може би му липсваше само синтезаторна флейта, която да поднесе към устните си и от накрайника й да се понесат игриви кънтри мелодии.
Стадото се състоеше от мутирали овце, някой от тях с по две глави, повечето кривогледи. Затова пък телата им бяха нашарени с гъста, чиста като белтък вълна, която блестеше отдалеч като сребърна. Овцете вървяха на зиг заг или пък се опитваха да се прескочат една от друга, като от време на време тупваха тежко на земята, а бдящия в близост велоцираптор мигом се озоваваше там, нежно ги захапваше за вратовете със зловещите си челюсти и ги повдигаше отново на краката им.
Велоцирапторът явно ме усети. Поспря за миг, клатейки глава сякаш душеше въздуха, застина като пернато, преди да клъвне поредното зърно и с няколко скока се озова пред мен. Острите му хищнически нокти перфорираха земята, при всяко оттласкване от меката почва, а аз се бях вторачил в тях като хипнотизиран, забравяйки, че само с един лек замах, той може да разпори корема ми с нокъта си, с останалите да извади още топлите ми, димящи черва и да ги поднесе към разтеглената си в кръвожадна усмивка паст.
Усетих горещия дъх на велоцираптора в лицето си, но и без него влечугото ме изгаряше само с поглед. Жълтите му ириси се бяха впили като игли в моите, сякаш рапторът само чакаше сигнал да ме разкъса на съставните ми части и да разпилее вътрешностите ми по цялата долина.
- Ханс, ела тук, Ханс!
Влечугото се извърна и сякаш се ухили още по широко. Бях чувал, че усмивката на тия хубавци крие около 80 остри като бръсначи зъби. Хвърли ми един последен зъл поглед, който сякаш ми казваше: „Пак ще се засечем друже! И следващия път един от двама ни ще си тръгне разпран, и туй май няма да съм аз!”
С два скока Ханс се озова при пастира на стадото, който приповдигна леко бялата си каубойска шапка и го почеса по врата. Животното примижа.
- Ханс е добричък, господине! – провикна се пастирът. – Ама не обича непознати! Не! Бога ми, сър, хич не ги обича!
Пастирът плясна животното по хълбока и то се впусна надолу по хълмчето, към две от повредените овце, които безуспешно се опитваха да се сбият, но все не успяваха да си уцелят главите.
- Седнете при мен, господине. – Непознатия и протегна към мен мускулестата си мазолеста ръка, по която бе запретната чистичка овехтяла риза на карета. Загорялото му от слънцето лице се разтегли в чистосърдечна усмивка, а сините му очи заблестяха с искрите, нашарили спокойните езерца в далечината. – Джеф! Джеф Сънилейн!
- Соул Либърти! Приятно ми е! – стискайки ръката му усетих силата на желязна захватка.
- Какво те води насам, Соул Либърти? Рядко идват чужденци по тия краища!
- Работа…
Очите му продължаваха да блестят.
- Откъде си, г-н Соул?
- От Мегаполиса! – отвърнах.
Пастирът се намръщи.
- От Мегаполиса, викаш! Значи не идваш с добри новини. Нали? Там небето винаги е забулено, забелязал ли си господине. Винаги е черно. Не е като тук. Тук небето винаги е чисто.
- Така си е! – Покрих горната половина на лицето си с каубойската си шапка, защото в обедната дрямка слънцето прежуряше. – Откъде сте се сдобили с раптор?
- Всъщност това е Deinonychus, господине, доста по бърз е от раптор, уверявам те. Поръчах си го. Струваше ми цяло състояние, но е безупречен.
- Не се и съмнявам в това.
- Боб, господине? – пастирът дружелюбно ми подаде полуотворено канче боб от микровълнова консерва, който приканващо бълбукаше в червения си сос, под напора на жестоката жега, сякаш току що свален от огъня. – Малко ще попръдваш от него после, но иначе е сладък като мед и адски сочен! В големия град няма да намериш такъв.
- Не, благодаря ви Джеф! – махнах с ръка. – Но нещо ми направи впечатление и исках да ви питам…
- Кажи, господине!
- Не, че е нещо важно. – повдигнах рамене небрежно. – Просто го забелязах. Всяко четвърто изречение ли завършвате с „господине”?
Пастирът ме стрелна с поглед, който би трябвало да изразява едновременно тревога и опасение, но сега излъчваше просто някакво студено спокойствие. Усмивката му се бе изпарила за миг, като лятна мараня.
- Всъщност мога и без „господине”! Ако така ще ти е по удобно! – Гласът му бе далеч по делови, добил хладните нотки на растяща неприязън. – И понеже ще я караме по същество. Какво те води насам и има ли нещо, с което мога да ти помогна, Соул Либърти!
- Добре! – замрежих очите с ръка, изследвайки трапчинките в каменното му лице, разположени сякаш до милиметър на еднакво разстояние една от друга, и едновременно с това извадих холограмната си значка и му я показах. – Работя като частен детектив в Мегаполиса. Имам няколко въпроса за Вас.
- Частен детектив? Има ли такава работа още? – изсмя се сухо Сънилейн.
- Името Жасмин Сънилейн говори ли Ви нещо?
- Кой те е наел, Либърти?
- Няма значение. Името Жасмин Сънилейн, говори ли Ви нещо?
- Да, това е племенницата ми. Да не е загазила нещо?
Последното бе изречено с глас, равен като външната линия на холограмно изображение на прясно боядисана стена.
- Не засега. Но разследването ми е свързано с това да разбера повече за нея.
Пастирът като че ли се изнерви. Пръстите му учестиха барабаненето си по микровълновото бобено канче. Между белите редици на стадото злите очи на велоцираптора не слизаха от мен.
- Няма нищо за разбиране. – рече Сънилейн. – Родителите й починаха като беше малка и оттогава аз се грижа за нея. Откакто замина за големия град почти не сме се виждали, а още по-рядко се чуваме.
- Странно. Според близките й тя идва да ви навести поне веднъж месечно. Последният път е било преди пет дни. Не може да не си спомняте?
- Знаеш ли какво, Либърти! – гласът му бе метал, сякаш току що бе приел играта на котка мишка и обмисляше ход с фигурите си върху шахматната дъска. – Току що си спомних, че наистина намина да ме види този уикенд. Идва да ми помага от време на време да постегнем фермата…
- Хммм, според нея сте били тежко болен, Джеф! Тежко болен и на легло!
- Да! – За пръв път видях объркания поглед на Сънилейн, който до този момент се бе опитвал да прикрие очите си под сянката на шапката. – Наистина бях болен.
- И оздравяхте. Тя ви вдигна на крака, така ли?
- Точно така!
- Болестта ви има ли нещо общо с това, че не се потите, Джеф?
- Не се какво…
- Че не се потите. – казах аз с невинния глас на девствен единадесетокласник. – Тук е колко… 30-тина градуса? А вие седите на слънце поне от няколко часа. Но пък ризата ви е абсолютно суха, Джеф. Как така?
- Вносна е! - процеди Сънилейн. – От Хиперполиса. Попива влагата.
- Аха, попива влагата значи! – Загледах се адски съсредоточено в пространствата между ноктите и меките възглавнички на пръстите си, сега влажни от гореща пот. – Но от колкото и време да седите тук, Джеф… Не може да не сте жаден! Кола?
Подадох му стекчето леденостудена кола, но той поклати глава. Шах, силиконово копеле!
- Не сте жаден, Джеф?
- Знаеш ли какво, Соул! Или както там ти е шибаното име. – Той вече не се опитваше да прикрива неприязънта си и повдигна каубойската си шапка. Очите му бяха влажни и студени като кубчета лед. – Тъй като явно не си дошъл чак от Мегаполиса, за откриеш, дали съм жаден, а аз вече бях тъй добър да ти отговоря на всичките въпроси, ти предлагам да се разкараш. И тъй като си на чужда собственост, а туй си е престъпление, ти предлагам да го направиш веднага.
- Ще бъда честен с теб, Джеф! – извадих ДНК дегустатора. Чичо Сан сигурно вече бе открил липсата му и правеше задни кълба от яд. – Имам съмнения, че си нелицензиран андроид. Няма да си тръгна, докато не те проверим, а ако се окаже, че си, може и да спестя тази информация на властите, ако ми съдействаш!
- Спести си анализата, гусине! – гласът му вече като че бе изстискан, опустял от нотки. – Отсега ти казвам, че съм. Надявам се да си е струвало, като се има предвид, че ти остават около 12 секунди живот.
Следващото, което каза смрази кръвта ми и някак успя да набута все още туптящото ми сърце право в хранопровода.
- Ханс! – провикна се пастирът. – Ханс, разкъсай, г-н Соул! – обърна се към мен. – остават ти около 8 секунди живот, Соул! Можеш да се опиташ да бягаш, но Ханс развива средна скорост от 80 км/час и не би имало особен смисъл.
Велоцирапторът вече подскачаше насам с широко разтворени челюсти, а зъбите му блестяха някак хипнотично. Светкавично опрях лазерния Дегустатор в слепоочието на Сънилейн.
- Кажи му да спре! КАЖИ МУ ДА СПРЕ ВЕДНАГА!
- Много си глупав да идваш тук, Соул! – промълви пастирът. – Между другото остават ти около две секунди.
Не знам, откъде извадих тази скорост. Никога не съм бил, чак пък толкова бърз. Но ужасяващият пронизващ страх, който ме бе стиснал за гърлото някак бе успял да телепортира ръката ми 90 градуса встрани, чудовището надвесило се над мен в скок изквича болезнено като прасе и приземи около 80-килограмовата си маса право върху Сънилейн. След досега с колта ми, черепът му бе като изгребан с черпак. Мълнията на дегустатора проблясна и изчезна като слънчев отблясък в синьото небе.
Тъй като първи досег с кожата на пастира осъществиха дългите извити нокти, преди разплискването се разнесе разпарящ звук, стотни от секундата по-късно синтетичните черва на Джеф Сънилейн се разпиляха по зелената трева. Сред тях имаше и истински човешки органи, влажни и кървавочервени, или поне изглеждаха като истински. Скоро тя се обагри в сини ликвиди, които се втвърдиха и се превърнаха в желе. Под велоцираптора Джеф махаше с ръчички и крачета като размазана стоножка.
Пролазих по динозавърския труп и застанах лице в лице с андроида. Набутах колта в ноздрите му.
- Сега на теб ти остават около три секунди живот, Джеф! Ще ти вкарам един в силиконовия мозък и ще се отнесеш право в Хиперсферата, обещавам ти. – изсъсках. – Освен ако решиш да бъдеш добро момче и да ми съдействаш! Кой е създал Жасмин?
- Да ти го начукам ченге! – Джеф изплю в лицето ми синя каша. – Аз така или иначе вече съм мъртъв!
- Кой я е създал? – изкрещях и набутах връхчето на дегустатора дълбоко в ноздрата му.
- Майната ти!
- Защо има човешко ДНК?
Андроидът затрепери, а главата му завибрира. Очите му се забелиха, кожата му се нацепи и от нея заструиха сини фонтани каша.
Хванах лицето му с ръце и обърсах с ръкава си кашата.
- Вижжжж черррр… вата ми. Половината от мен е…
- Какво е половината от теб, Джеф?
- Човек… Половината от мен е човешка плът…
- Трансплантирани ли са ти тези неща, Джеф?
- Не! Правим си ги. И това е само началото. Аз съм междинен стадии. Тя! Тя е в последен.
- Последен?
- Нямаш никаква идея срещу какво се изправяш ченге! Тя ще те… Тя ще…
- Какво ще направи тя, Джеф!
Той възкликна някак уморена. Звуците, изтръгващи се от устата му, бяха като стържене на ръждясал метал.
- Тя ще те изяде, гусине! Не само физически. Ще изяде душата ти.
Андроидът най-после застина. Синята каша по лицето му посиня и изпусна ужасна воня на разложено.
Отдалечих се на няколко крачки и се строполих на земята. Хванах се за главата. Бях ли чул това, което бях чул току що?
Никога не съм и предполагал, че ще чуя от андроид думата „ душа”. Мислех, че за силиконовите мозъци, това е просто утопия, фикция, част от човешката вселена. Самият факт, че бях чул това от копие на човек, накърняваше тънката стъклена граница между неговия свят и моя и насаждаше у мен натрапчивата мисъл че онова размазано петно вече не е то, а той.
Върнах се отново и откъснах сребърното кръстче от врата му. Когато го включих към значката си двете карти се сляха, образувайки призма, и се завъртяха, а линиите, набраздили картите заблестяха в червено и синьо.


ХВЪРЧИЛО


В съня си отново се върнах в Тексастката долина, заобиколен от ромола на близкото поточе, песъчлива рехава трева и влажните останки на Ханс и самотния пастир, премазан от него. Въпреки, че беше мъртъв Сънилейн съумя да повдигне разкашканата си глава и да ми смигне:
„Ханс е добро, момче, гусине! Той просто си играе!”
Това което за миг бе пробягало като слънчев отблясък по далечните сухи плата на пустинята, се върна като отдавна забравен спомен за нещо мимолетно и недосегаемо като пустотата на празна улица. Две човешки сенки, които съзрях с крайчеца на окото си през една от невидимите стени на призмата, веднага се скриха зад склона, сякаш никога не бяха съществували.
Събудих се разтреперан, сякаш сенките бяха се скрили в мрачните кътчета на ириса и ме бяха последвали, в старинния Форд, на гроздовия самолет и чак тук през тунелите на лабиринтовидния Мегаполис, чак до дома ми, за да ме преследват в кошмарите ми.
А може би двете сенки просто ми се бяха привидели и ме събуди не тръпката и ужаса, който ми внушаваше тази илюзия, а студеното брулене на вятъра от отворения прозорец.
Станах да го затворя и за мое учудване, видях за дръжката му завързано хвърчило, което се вееше на вятъра. Хвърчилото ми се стори някак адски познато.


***


Рано сутрин градът се събужда и се протяга иззад ъглите на уличните паяжини бавно започват да надничат фаровете на аероскутери, бързащи да отведат притежателите си на работното си място, скитници изплуват изпод камари кашони, бавно широката дъгова улица започва да се оглася от рев, вой на сирени, звън на холограмни рекламни пана, забързани стъпки, прокрадващи се стъпки, стъпки, догонващи или бягащи от други стъпки.
Продавачите по бакалиите и бръснарите бавно мият омацаните си в тиня стъкла, неонови надписи проблясват в отчаяни напъни и накрая все пак светват трепетливо, като все пак накрая някоя буква остава тъмна, превръщайки надписи като ТОПЛИ ОРИЗОВИ ПИТКИ в ТОПЛИ ОРИЗОВИ ПТКИ, електронни котараци се ухажват взаимно с провлачено мячене от срещуположни балкони, тук там профучава хео лифт, натоварен с небесносини сександроидки и опръсква аеробалтона ми с калните лепкави води на Мегаполиса.
В кафенето „Сутрешен сюрприз” ме чака Крейвън, който се е подпрял баровски на една от месестите кожени седалки. Докато наблюдава тържественото ми пристигане критично, вниманието му се отделя за миг и се приковава плътно върху дупето на минаващата наблизо сервитьорка, след това отново се връща към мен, Крейвън повдига едната си вежда и цъка с език.
- Бре! Мче ти от два метра вониш на пор, войводо! Кога най после ще откриеш вълшебствата на добрия стар течен сапун?
- Здрасти Крейвън.
Сядам срещу него и се облягам напред на лакти. Някъде отстрани ме лъхва вълна свеж влажен въздух.
Сервитьорката с качественото дупе някакси се е телепортирала до нас.
- Кафе тъмно.
- С какъв вкус. –изрецитира тя. Под тънката синя материя на блузката й се подават набъбналите й гърди. – Имаме с вкус на боровинка, с вкус на ягода, с вкус на банан.
- Нямате ли просто кафе с вкус на кафе?
От устните й въпросително се издува розовия балон на дъвката й.
- Дайте му с вкус на боровинка – добавя Крейвън – и добавете един омлет с бекон.
Когато мис „Екстра дупе” се изнася Крейвън се навежда напред, сякаш да ми сподели правителствена тайна, от която зависи живота ми. От чантата на бабето, седнало на съседната маса се подава рошляв бял пудел и наостря уши, сякаш, за да не изпусне нещо.
- Разбрах, че си ходил до Тексас.
- Хех. Явно съм станал някаква звезда или нещо от сорта. Всички знаят къде ходя и какво правя.
- Не се нервирай де. Хари ми каза.
- Извинявай. Нещо съм изнервен напоследък.
- Слушай, Соул! – Крейвън ме гледа изпитателно в очите, сякаш там ще открие отговора и непреклонната истина за човешкото битие – С Хари се познаваме от ей такива келеши. Имам предвид, че го чувствам адски близък. Този случай е не по-малко важен за мен, отколкото за него. Затова трябва да ми кажеш! Откри ли това, което търсеше в Тексас…
- Нека просто кажем, че открих нещо, част от нещо по-голямо – въздъхвам – Но за това ще си поговоря с Хари малко по-късно днес. Нали се сещаш, колкото и добри приятели да сте, и колкото и добри приятели да сме двамата с теб, това е поверителна информация по конкретен случай. А аз все още съм ченге, Крейвън. Ако не по значка, поне по сърце.
- Добре. Няма да настоявам. Но трябва да те предупредя. По улиците се носи слух, че някои доста важни клечки са ти вдигнали мерника.
- Да, можеш ли да повярваш, онзи ден се возих с личната лимузина на Даниел Карпентър.
- Даниел Карпентър? – повдигна вежда Крейвън, не учудено, някакси по скоро отбеляза получената информация. – Даниел Карпентър, милионерът? Той пък какво общо има…
- Не знам. – плъзнах показалец по огледалната повърхност на тежкия пепелник. – Но ми предлагаше кредити.
- Кредити? За какво?
- За абсолютно същото нещо. За информация.
Навън три аероскутера форсират по хоризонталата. Три хлапака се изпреварват със смях оставяйки зад себе си гъсти червени пушечни дири. Вятърът, който вдигат, развява хидрошлифера на млада жена, към 30-те, разкривайки незащитените части от тялото й.
- Стой настрана от Даниел Карпентър, Соул! – казва Крейвън - Този човек може да бъде изключително опасен. Знаеше ли, че членува в сектата на инсомните.
Досещах се. Сектата на инсомните е частна организация, чиито дейности включват сключване на сделки за отстраняване на конкуренти, залагания на черния пазар, спонсориране на снъф и всякакви други дребни извратени забавления, които могат да зарадват само представителите на висшите аристократични прослойки.
За мен това вече нямаше значение сега. Звънът на чаши от съседната маса ме пренесе в един друг свят на жасминово ухание и нежна плът, шепнеща името ми. Сигурно съм зареял поглед, защото Крейвън усети липсата ми на концентрация.
- Виждал си я! Видял си я нали! – Ръцете му неусетно бяха стиснали моите. – Говори ли с нея?
- Какво значение има, Крейвън? – измъкнах се от хватката му – И изобщо защо е толкова важно това за теб?
- Нищо – Той махна с ръка – Забрави.
Очите му бяха погаснали и само за миг улових искрица от пламъка, който ги бе обладал преди малко, и който адски ми напомняше за нещо, което бях видял в очите на Хари Месингбот.
- Не, кажи ми.
- Просто като виждам какво му причинява… – въздъхна Джо Крейвън - не искам същото да се случи и с теб.
- Какво да се случи с мен, Джо…
Джо Крейвън ме изгледа някак подигравателно.
- Мъжете се влюбват в нея, Соул, не си ли забелязал.
Отвърнах на погледа му със същата привидна откровеност.
- За да отговоря на въпроса ти, не съм разговарял с нея. Виждал съм я отдалеч.
Значката ми иззвъня и аз увих миниатюрната нишка, която излизаше от нея, на нивото на очите си. Настроих сигнала на личната си честота. Откакто Наносферата ми се разстрои мистериозно можех да използвам само външна връзка, до която достъп имаха само Месингбот и чичо Сан.
- Соул! Соул! Трябва да дойдеш веднага. – Лицето на Хари бе разтревожено и още по запотено от обикновено. Като зачервена разтревожена баничка. – Тя отново е изчезнала, този път без предупреждение. Адски съм разтревожен, Соул, моля те…
Свалих жичката от очите си и я прибрах. Крейвън ме гледаше изпитателно.
- Какво има? Станало ли е нищо.
- Не. Нищо. Не се притеснявай. Трябва да тръгвам.
Приготвих се да стана и плъзнах кредитната си карта по ръба на масата, там където се намираше кода.
- Само едно последно нещо. Чувал ли си някога нещо за „Човека в бяло”?
- Човека в бяло? – Соул зяпна – Не четеш ли вестници?
Соул метна последния брой на Мегаполис Дейли пред мен и натисна едно от заглавията. Снимката под него проектира във въздуха и ужасната картина на обгорени човешки тела някак изобщо не се връзваше с фона на млечния ягодов шейк на Крейвън.
- От няколко месеца се случва влакови мотреси да излизат от по долните етажи на метрото по този начин – отбеляза Крейвън – пълни с обгорени човешки тела. Всъщност, според тази статия-някои от тия изобщо не са хора, а андроиди, но властите покриват всичко, нали се сещаш.
Гледах овъглените човешки останки, които все още димяха в 3Д, сякаш се намирах на самата влакова мотреса. Месото бе почерняло и откриваше кости и зъби, очите бяха окапали в бледа каша, размазана по черните очни кухини, тук там овъглени пръсти се протягаха, като в отчаян призив за помощ.
- Кой? Кой е направил това?
- Човекът в бяло. – рече Крейвън – Или поне така твърдят вестниците. Разправят, че някакъв психопат с черно куфарче се разкарвал из Мегаполиското метро. Някъде из долните етажи тоя ненормалник вади от куфара защитен бял костюм и противогаз и сглобяема огнехвъргачка…
- Трябва да потеглям, Крейвън, наистина… Дай ми тоя вестник. – Грабнах
вестника и изхвръкнах навън, точно когато дъждовните облаци и артистично настроените скитници решиха отново да потопят улицата във вода и топъл мелодичен джаз.



Аеротаксито препускаше през криви кални улици към имението на Месингбот и аз реших отново да разгърна вестника, въпреки че вече знаех какво ме очаква там. Навън небето отново бе притъмняло, набраздено от гъсти, набръчкани като тлъстини облаци, сякаш се готвеше да повърне върху града душите на мъртъвците, които вече не можеше да поема.
На вътрешната страница на вестника имаше видеовръзка, която прикачих към слепоочието си. На холограмния монитор се появи полуобгорена жена или по-скоро подобие на жена. Нещото, което лежеше в болничното легло приличаше повече на огромен въглен, снабден с беззъба уста с обгорели венци и едно ужасено уплашено око, от което струеше слуз, бяла като сметана.
- Юру сарезару Моно! Юру сарезару Моно! – повтаряше жената-въглен, а аз вече прекрасно знаех, какво означава това. Докато отваряше беззъбата си уста, по бялата й възглавница се сипеше фина пепел, която преди съдбата да я срещне с Човека в бяло е била кожата й.
- Според разказите на оцелели, човекът в бяло се е появявал изневиделица – каза червенокосата репортерка до болничното легло. – Той е носел в себе си метален куфар, в който очевидно е съхранявал сглобяема огнехвъргачка. Това, което е правел в претъпканото метро, пълно с бързащи на път за работа е едновременно зловещо и нечовешко. Това е началото на една несъизмерима трагедия. Той е обгарял, повтарям обгарял...
Таксито замря насред набраздената с тополи улица. Платих на шофьора и изхвърчах от таксито. От известно време насам нещо, чиято форма и структура не можех да определя, но адски напомняше на страх, глождеше сърцето ми.
Още когато видях широкоотворената месингова порта и каменното ангелче, килнало се на една страна, разбрах че нещо не е наред. Огромното имение ме гледаше с празни прозорци-очи сякаш ме приканваше да стана свидетел на ужасна и покъртителна тайна. Тополите зашумоляха, сякаш за да оправдаят страховете ми.
Огромната дъбова врата с лъвски глави вместо дръжки и огромни месингови халки вместо чуканчета също зееше широко отворена. На това място обикновено по старите филми частните детективи обикновено вадеха патлаците, и аз последвах примера им. Промъкнах се вътре тихо като котка, но още щом влязох в просторната приемна на два етажа, вторият от които свързан с първия с величествени мраморни стълби, разбрах, че няма да търся дълго.
Златните инкрустации по евкалиптовите плочки бяха опръскани с ярка червена кръв. Фонтанчето в средата на залата бе потъмняло, а хоботите на слоновете-статуи, които се къпеха в него бяха кърваво червени, сякаш многократно бяха намушкали някой с хоботите си.
Пръските кръв разплискани навсякъде хаотично и леко спираловидно водеха към съседното помещение. Чиято и да беше кръвта не исках да се омажа в ДНК-то й, затова внимателно избягвах капките.
Хари Месингбот приличаше на клоун. За подобна асоциация не малко допринасяше ухилената му застинала физиономия, чийто устни бяха обагрени със собствената му кръв. Приличаше на огромен масивен клоун, който някой старателно бе разпрал като шаран и бе декорирал стаята със собствените му черва. Те излизаха като оплетени един в друг чаршафи от стомаха му и се простираха през цялото помещение чак до вентилатора, сякаш перките му ги бяха измъквали бавно от все още живия Хари, докато издъхне.
Някой се бе опитвал да измъкне окото му, но май не е бил доволен от усилията си или пък просто му бе омръзнало по средата, защото го бе оставил да виси на очния му нерв, и то бе залепнало за бузата на корабния магнат.
- Някой май добре си е поиграл с теб, а Хари? – наведох се за няколко бързи снимки, но някъде на третата стомаха ми се разбунтува и стиснах зъби.
Чак сега картинката ми дойде в повече. Досега не бях повърнал, но когато видях кафеникавата локва, в която бе седнал Хари и ме лъхна противната воня, едвам не го направих.
Корабният магнат бе напълнил гащите. Бедният Хари не бе издържал и се бе насрал, докато са го измъчвали.
„По-дяволите, момче! Съвземи се!” – каза Соул-печеното копеле, отражение на филмовия Хъмфри Богарт, някъде дълбоко в мен. – Изповръщаш ли се тук! Оставиш ли ДНК на мястото на престъплението си история, Соул. Дори и мама не може да те измъкне от електрическия стол тогава, да го знаеш!”
„Точно така! Адски си прав” – отвърнах му – „Точно затова трябва да изчезвам.”
Преди да го направя обаче кървавите плетеници по стената зад Хари започнаха да добиват някакъв смисъл. Снимах ги с вградения в окото си фотообектив.
Изхвърчах като стрела от имението, станало свидетел на първата кървава вакхалия, която замалко да ме накара да повърна и изчезнах в една от малките улички, набраздили като бръчки старческо лице района.
Влязох в мрачен вход, вонящ на мухъл и застояло и повръщах дълго и напевно. Когато приключих се почувствах някак поолекнал и поседнах, или по-скоро се свлякох до още топлата си локвичка. Докоснах слепоочието си и ретината ми изръчи холограмен образ, който се разстла върху отсрещната тухлена стена. Кървавата плетеница продължаваше да няма никакъв смисъл. Пробвах се да я увелича двойно и тройно, изчистих я от цветове, нищо.
Тогава просто я обърнах на 180 градуса.
Картината пред мен примигна и изписа.

ВЪРВИ СИ ВКЪЩИ, ЧЕНГЕ


**


Това беше началото на нощ, която зле прикриваше гнева си. Небето преминаваше от лилаво в тъмносиньо до всички отенъци на черното. Далеч в хоризонта, по ръбовете на града се трупаха слоести облаци, които бавно изграждаха плътна черна стена.
Преди няколко минути дъждът отново бе забрулил листата и те тихо шумоляха в очакване на следващия гръм.
Самотният пастир беше прав за едно. Този град винаги е мрачен.
Намирах се на един от Дъговите мостове, свързващи градините с фонтаните с магистралата, водеща към Мегаполиса и с леко наръбените плата в основата на Пурпурните планини. Бях паркирал под моста служебен Хидролет, набавен ми от Крейвън, предвид създалата се ситуация не исках да рискувам да си наемам. Под мен редица ръждясали товарни вагони, собственост на фондация „Карпентър” и задвижвани от подземни магнитни релси, се нижеше в посока имението.
Задействах очите си в режим нощно виждане и огледах резиденцията на Даниел Карпентър-солидно добре защитено имение на три ката. Мощен лазерен проектор на върха излъчваше жълтеникави електронни лъчи, които пронизваха мрака, в търсене на нежелани посетители. Знаех, че попадна ли в обсега на някой от тях, и разпознае ли ме като враг, то той може да ме разполови за наносекунда.
Два от тези лъчи се пресякоха за миг, разнесе се електрическо пращене. В момента, в който лъчите се разделиха, аз скочих върху един от вагоните. Ребрата ми болезнено изхрущяха при досега с хладката стомана, но аз се насилих да не издам и звук. Оттук нататък всяко мое движение можеше да бъде засечено.
Някъде близо до главната порта един от лазерните лъчи премина на сантиметри от мен. Затаих дъх и ми се прииска някакси да се слея с металното покритие под мен. Лъчът забави ход за миг, сякаш сензорите му бяха отчели топлите молекули на дъха ми, а след това продължи своя ход.
Вагоните преминаха портата, която се затвори зад тях с металическо жужене. Ако досега един друг Соул вътре в мен ме бе успокоявал, че мога да си тръгна по всяко време и че все още не е късно, сега вече нямаше връщане назад. Или щях да си тръгна с гръм и трясък или нямаше да си тръгна изобщо.
Наближавахме малка импровизирана гара, снабдена с малко, зле осветено хале, цистерни за гориво. неспокойно щъкащи насам-натам лилави роботи от по нисък клас, предназначени за товарно-разтоварителния процес, както и с двама роботизирани гардове, снабдени с шокови помпи. Тези оръжия не бяха предназначени за убиване, а за зашеметяване на противника. Не се й съмнявах, че успееха ли да ме заловят тук, в резиденцията на Карпентър ме очакваше бавна и мъчителна смърт. Тези дърти богати копелета минаваха по изобретателност дори и Светата инквизиция, що се отнасяше до разточителни мъчения.
„Какво по дяволите правиш тук, Соул?” – каза онзи другия Соул вътре в мен – „Месингбот вече ти предплати. Месингбот е мъртъв-кредитите си остават за теб. Върви на островните флотилии, чукай мацки на плажа и си живей живота. Кой по дяволите те караше да идваш тук и да рискуваш собствения си задник.”
„Млъквай!” – рекох аз – „Опитвам се да мисля!”
Търкулнах се от покрива на вагона и тупнах в един храсталак. Наблизо имаше градина с малки зайчета и ангелчета с арфи от райграс.
Застинах. Дано не бях вдигнал много шум. През процепите на вагоните виждах товарно-разтоварителните роботи, които несмутимо продължаваха своята дейност. Промъкнах се до главната порта и изчаках някой да се отдели от колоната.
Търпението ми много скоро бе възнаградено. Двама от малките лилави роботи свиха в посока имението си. Придържаха стъклени контейнери, в който плуваха възголеми човешки зародиши.
Когато минаха покрай мен, забелязах че белезникавите им главички бяха белязани с регистрационни номера. Преди още да успея да се запитам, за какво са му притрябвали на Карпентър зародиши и откъде по дяволите ги е намерил, голямата електронна порта започна да затваря крила и аз се мушнах в имението точно преди да са се слели в гладка стена.
Попаднах в просторна зала, осеяна с малки мраморни херувимчета и огромни позлатени картини, изобразяващи сношения между хора и роботи. Широки полирани стълби водеха към втория етаж, където режима ми за нощно виждане засече човешка топлина.
Това най-вероятно беше Карпентър. Дали имаше андроиди в помещението заедно с него, не можех да определя. Роботите не излъчват топлина, не излъчват абсолютно нищо.
В едно от помещенията вляво от мен, засякох през стената гард. По честотата на вдишванията и издишванията му определих, че отдавна е задрямал. Това беше или Астор или Алфонс – не можех да кажа с точност тъй като и двамата имаха сходна масивна телесна структура.

Промъкнах се по стълбите и влязох в спалнята. Карпентър спеше на огромен креват, облицован със слонова кост. Беше прегърнал малко синкаво андроидно дете.
Навън безпокойството на нощта се бе трансформирало в ураганни ветрове, които блъскаха клоните на хибридни маслодайни дървета в прозореца. През стъклото виждах малките роботи, щъкащи по перона на гарата, които като по сигнал чинно се прибраха в халето.
Готов ли си? – прошепна Хъмфри Либърти, или пък може би беше Соул Богарт.
На три се хвърлих върху стареца и допрях дулото на лазерния си Дегустатор в слепоочието му.
Онзи отвори уста като риба и облещи си очи, те зейнаха като черни влажни ями насред белезникава мрежа от бръчки.
- Казвай къде си я скрил, болно копеле! – изсъсках – Инак нали се сещаш, включа ли това, ще ти остави дупка в мозъка колкото топка за боулинг!
Андроидното дете отвори очи и аз му дадох знак, като с пръст си прерязах гръкляна, да мълчи.
- Оооо, мосю Соел! – израдва ми се Карпентър, въпреки това долната му устна трепереше – Каква приятна изненада.
- Спести си насраните етикети за шибаните аристократични приятелчета. На мен не ми минават тия, ясно? Казвай къде е!
- Ама кой къде е, мосю Соел!
- Жасмин, дърто копеле! – почти изкрещях. Нервите ми бяха опънати до краен предел и малко оставаше наистина да му светя маслото. Така обаче никога нямаше да се добера до Жасмин. – Видях какво сте направили с Месингбот шибаняци! Изкормили сте го като риба. Казвай къде сте я скрили!
- Хари Месингбот ли? – гласът на стареца изхрущя като счупено стъкло. Влажните му черни очи се бяха смалили до злобни цепнатини. – Хари Месингбот е мъртъв? Значи сега тя притежава всичко.
- Слушай писна ми от теб! – измъкнах го от кревата му. И го изблъсках пред мен. Той почти се преби в малка порцеланова масичка, накичена със стъклени фалоси. – Няма нужда да ми се правиш на шибания Свети Петър. Води ме при нея!
- Сигурен ли сте, че искате да я видите, мосю Соел? – ухили се някак зловещо Карпентър. Старческите му рамене потрепериха от зле прикрит гърч, а гласът му стана дрезгав и сух като пресъхнало речно корито – Жасмин е бисерът на колекцията ни. Ако действително я видите, после не можете да си тръгнете, мосю Соел. Ние няма да го позволим. Ще ви открием, дори да отидете на край света. Ще ви измъчваме в продължение на седмици, дори и месеци.
- Ей Дани! Знаеш ли какво! – Застанах пред него и му се ухилих на свой ред – На мен изобщо не ми пука. Скивай тук.
С едно точно премерено движение на майстор касапин разбих носа му с дръжката на Дегустатора. Той живописно се килна настрани и плисна кръв на всички страни, обагряйки с черни застинали капки огромните картини в посребрени рамки по стените, изобразяващи сексуални вакхалии.
- Ааааа! Мошю Шоел, сгърчи се Карпентър като ударено куче – Ражбихте ми ношааааа!
- Казвам се Соул, тъпако! Научи го най-сетне.
Изтрих кървавите си пръсти в опакото на хибридния си костюм и се замолих Алфонс или Астор да не чуят квиченето на стареца, който лазеше на четири крака и оплакваше разбития си нос.
- Млъквай! Инак ще ти чупя пръстите един по един, докато не ме заведеш там където искам. Или още по добре ще пръсна изкуствения мозък на секс играчката ти.
Насочих лазерния Дегустатор към андроидното Дете.
- Нееееее! – изпищя Карпентър по болезнено отколкото когато му счупих носа – Това е ценен екшпонат от Европейския конгломерат. Не го наранявайте мошю Шоел.
Пръскайки кръв наляво надясно, като развалена машина за пуканки, Карпентър се довлече до огромната камина в средата на спалнята и натисна невидим бутон. Зеленикав сензор сканира ретината му и огнището, заедно с огъня в него се разтвори на две.
Някъде отвъд се разкри белотата на клинично бяла лаборатория на поне два етажа. Преди да завлека Карпентър със себе си в белотата се обърнах към детето. Запитах се дали да не му пръсна мозъка за всеки случай. Все още никой не бе усетил присъствието ми, но то можеше да ме издаде.
Синкавият Андроид не беше помръднал. Продължаваше да ме гледа с тъжните си сини очи, в които ако не беше робот, можех да се закълна, че долавям благодарност.


**

Излязохме на обширна тераса, която разкриваше огромна лаборатория опасана от непрестанно движещи се и прескачащи светлини, огромни платформи и ескалатери, които с жужене препускаха насам натам, електронни табла и монитори, които пукаха в меката си плазма, нежни, изчистени от бръчки женски лица, които с меки като кадифе гласове съобщаваха, че всички системи функционират нормално, че температурата в лабораторията е в рамките на нормалното, че ембрионите навлизат във фаза циклиране. На долното ниво виждах огромно количество стъклени цилиндри, наредени прилежно в прави колони и редове, ако имах времето и търпението да го сторя, бях сигурен, че мога да преброя поне пет до шест хиляди. В цилиндрите плуваха най-различни видове андроиди, изключително и някак стерилно изящни, пресъздаващи всички възможни аспекти от човешката красота. Между цилиндрите скитосваха малки роботи-анализатори на колела. Те мереха температурата на течния разтвор в цилиндрите, сверяваха данни по малките циферблати в основата на всеки и после забързано продължаваха към следващия в списъка си.
„Харесва ли Ви колекцията ми, мошю Шоел” – промълви Карпентър. Гласът му бе изчистен, изразяващ крайна фаза на възхищение, сякаш бе забравил за разбития си нос” – Имам екземпляри от Хиперполиса, от Архиструктурите, от отдавна потъналата Европа и дори от Загиналата Луна Никой в света не може да се похвали с такава колекция. Трябва да се гордеете, че това е последното нещо, което ще видите преди да умрете.”
Изведнъж цялата лаборатория се обагри в наситено червено. Женските устни по надвисналите около нас Плазмени монитори зациклиха, потрепериха и зашепнаха зловещо: НАШЕСТВЕНИК, НАШЕСТВЕНИК, НАШЕСТВЕНИК
Светкавично се извърнах към Карпентър, за да му зашия още една с дръжката на колта и изкрещях.
- Какво си натиснал проклето малко копеленце? Казвай, какво си активирал!
В очите на Карпентър се четеше присъдата ми.
- Нали не си мислехте, че ще излезете жив оттук, Соул? Никой не е толкова глупав. На никой, никога няма да позволя да ми я вземе.
Точно преди да му откача долната челюст един лазерен лъч прониза ръката ми и аз изпуснах колта. През дупката в дланта си видях Астор и Алфонс, размахващи Дегустаторите си като магически пръчки, с които току да извадят пухкаво зайче от пазвите си. Бяха придружени от цяла армия бойни роботи гардове, с антени, светещи в червено, сиреч настроени на режим убиване.
Бях достатъчно бърз, за да хвана падащия си Дегустатор със здравата си ръка и да се хвърля на сляпо от терасата, точно преди два от лъчите да се пресекат точно на мястото, на което бях преди миг. Това, което ми се запечата на дъното на малкия мозък, точно преди да полетя в нищото, беше опулената физиономия на Карпентър, които сякаш току що бе отчел нов световен рекорд по скорострелно изчезване от напечена ситуация.
Затворих очи и зачаках да се разбия някъде долу, или пък не дай си Боже да бъда разполовен на две в стената на някой от стъклените цилиндри, след което ми хрумна да се помоля за избавлението на душата си. Малко след това ми дойде гениалното прозрение, че щом размишлявам по темата за изкуплението значи е възможно все още да съм жив и предпазливо отворих едното си око. Намирах се на една от бясно препускащите платформи, а от двете ми страни хвърчаха цилиндри.
Не можех да видя Карпентър и лакеите му, само чувах болезнени откъслечни вопли и ядосани наставления, това Слава Богу би трябвало да означава, че и той не ме вижда.
„Мисли, момче, мисли!” – каза Хъмфри Богарт в мен. – „Какво би направил истинския детектив сега?”
„Чакай малко. Аз съм истински детектив. Какво намекваш, че не съм истински детектив ли. Ако искаш да знаеш, ти не си истински. Ти си просто глас в главата ми.”
„Млъквай, момче. Не мислиш ли, че сега не е най-подходящия момент да размишляваш дали имаш гласове в главата си. Без значение, дали съм истински или не моят задник, зависи от теб, така че намирай начин да гепим мацката и да се разкараме оттук преди да е станало прекалено късно.”
„Ок, мисля, мисля.”
Напънах се да изстискам цялата функционалност на мозъчните си клетки, но всичко, което успях да родя беше стара рецепта за картофен пудинг, както и една стара поговорка, звучаща изключително тъпо и не на място насред ситацията: „Никога не карай по-бързо, отколкото може да лети ангела ти!”
Тъкмо ми идваше да прасна сам на себе си едно ляво курше със здравата си ръка, когато ми дойде прозрението. Еми че то беше точно пред очите ми. Виждах го през дупката в дланта си.
Логиката е просто. Ако Жасмин е толкова важна за Карпентъп, то той би трябвало да има лесен начин да я открие.
Изкъртих капака на електронното табло на площадката и натиснах копчето за ръчен контрол. На дисплея натиснах опцията за гласова навигация. Някъде в базата си данни, съхранявах последния си разговор с Карпентър. Да, намерих го. „Жасмин е бисерът на колекцията ми. Жасмин е бисерът на колекцията ми. Жасмин е бисерът на...”
Настроих гласовите си корди на честотата на Карпентър и го казах с неговия глас.
- Жасмин!
Хайде летящо копеле заведи ме при нея. Бих искал просто да я спася, но ако не успея би ми било достатъчно и само да я зърна за един последен път. Може би дори да я докосна.


**

Магнитната платформа промени курса си. Около нас запрепускаха красиви секс андроидки с дръпнати очи от Азиатския архипелаг. Чувствах, че тя е някъде наблизо. Чувството бе прекалено силно, за да не го забележа или да го поттисна в себе си и сърцето ми се разтуптя припряно. Вече не обръщах внимание на болката в продупчената си ръка. Като насън извадих кутийката, която си бях подготвил за такива случаи и заповядах на паячетата вътре да изплетат в дупката в ръката ми синтетична материя.
На едно място капсулите с андроидите се разредиха и навлязох в обширна площадка, оградена от масивни мраморни колони със сребърни кантове. В центъра й се намираше още една, по-голяма капсула, позлатена, в вградени в нея сапфири с големината на юмрук. Тя като че ли светеше, обагрена от изкуствената светлина на подвижни прожектори, плуваше във водна среда, толкова чиста, че я караше да изглежда сякаш лети в пространството. Като богиня наблюдаваща човешкото стадо горе от облаците спокойно и без сянка на присъда.
Това, че беше гола, не изглеждаше ни най малко не на място и неадекватно, напротив, голотата на нещо толкова необятно красиво сякаш беше най естественото нещо на света. Косите й, разпилени плуваха и се увиваха около нея, като змиите на Горгоната Медуза.
Бях затаил дъх пред нещо толкова изящно и едновременно с това накърнимо и мимолетно, когато усетих, че това не е тя.
В основата на цилиндъра в златната подложка бе инструктирано:
ЖАСМИН ВЕРСИЯ 6.6.5
Въпреки това създанието адски приличаше на нея, бяха почти като две капки вода. Казвам почти, защото Жасмин беше съвършена, тази тук беше само на дъх или на полъх от съвършенството, но нещо не й достигаше. Нещо което само моята, моята единствена и неоценима Жасмин притежаваше. Моя, само моя...
Може би съм го казал на глас, или дори изпял, защото зад мен Карпентър, застанал заедно с Алфонс и Астор на нова платформа, заръкопляска ентусиазирано, сякаш бе станал свидетел на оперета от световна класа.
- Браво! Браво, мосю Соел! Ето, че човешката жажда за досег с истинската красота все пак ви доведе дотук. Възхищавам ви се. Досега никога външен не я е виждал. Вие ще сте първия и последния.
- Но... Но това не е тя. – казах заеквайки аз. Разочарованието бе заседнало като тежка буца непредена вълна в сърцето ми и запушваше кръвоносните съдове.
- Разбира се, че не е тя, мосю Соел. Тази Жасмин, която Вие търсите е следващата версия. Когато стане мое достояние, тя ще бъде новата кралица на ненадминатата ми колекция. Красотата й ще засенчи дори и тази, колкото и да се натъжавам, когато го изричам...
Карпентър въздъхна театрално като цирков артист, които е показал и последния си номер и е време да се раздели с публиката, преди да паднат тежките завеси и да изгаснат светлините на прожекторите, и някак делово ме посочи на копоите си.
- А сега, мосю Соел, е време, да поговорим за вас и за вашето, боя се съвсем нерадостно бъдеще. Алфонс, Астор, дръжте го!
Очевидно искаше да ме хване жив, за да се гаврят с тялото ми, по-късно, докато още има сили и гласни струни да пищя от болка, но аз приех това като преимущество. Когато двамата дебили тупнаха върху моята платформа. Аз бърз като примигване отклоних насочения към лицето ми Дегустатор на Астор към крака на Алфонс, в който мигом зейна дупка и онзи запищя, като че да го деряха жив. Астор, който все още не можеше да проумее, как така лицето ми се е трансформирало в ходилото на колегата му, в никакъв случай не бе очаквал, че следващото ми действие е да скоча върху раменете му, а оттам право в цилиндъра.
Когато цамбурнах при нея, чистия воден разтвор се обагри от кръвта ми и сърцето ми се сви при мисълта, че мога да загрозя нещо толкова красиво. Някъде далеч чувах ужасените писъци на Карпентър.
- НЕЕЕЕ! НЕ СТРЕЛЯЙТЕ, ГОВЕДА! МОЖЕ ДА Я НАРАНИТЕ!
Когато очите ми се изравниха с нейните, тя леко разтвори розовите си устни, нежни като майски цветчета. Сякаш е знаела, че ще дойда за нея. Сякаш е стояла там и ме е чакала. Не издържах и я целунах.
Едновременно с това опрях дулото на Дегустатора в стената на цилиндъра. Целувката ни бе прекъсната от трясъка на счупено стъкло. Докато падахме я прегърнах силно, за да я предпазя да не се нареже на някое стъкло. Не бих си простил никога ако накърня по този грозен начин перфектната й структура.
Виж Дегустатора е друго нещо. Той оставя кръгли дупки в материята. Почти съвършено кръгли. Насочих го към слепоочието й.
- Слушай сега, старче! – обърнах се към Карпентър, който продължаваше да ме гледа невярващо. На съседната платформа държеше крака си и се превиваше Алфонс, който обаче явно забравил за болката, също се пулеше в мен, сякаш с последния си номер бях надминал дори Хари Худини. – Аз се измитам оттук. Тя идва с мен като гаранция. Ако слушкаш и не ми се пречкаш докато си стигна безпрепятствено до хидролета ще ти я оставя непокътната. Имаш ми думата. Разбрахме ли се.
- Разбрахме се. – каза Карпентър и този път гласът му беше на пречупен стар човек – Само не я наранявай!


**
Когато слязох от вагоните и се отправих през дългите шумолящи треви към хидролета, забелязах, че лъчите на прожектора са изгаснали. Карпентър не би направил нищо, което да нарани по някакъв начин нежното създание в ръцете ми.
Когато я положих в тревата се замислих. Дали наистина възнамерявах да спазя обещанието си, когато го давах. Така или иначе, не можех да я оставя жива. Никога. И не защото андроид, толкова съвършено имитиращ човек, представляваше заплаха за цялата човешка раса. Не, нямаше да я убия заради това. Дори само мисълта, че някой друг освен мен би могъл да притежава дори и частица от това, което представляваше истинската Жасмин, ме подлудяваше.
- Ще ме убиеш ли? – прошепна тя и отвори очи. Бяха зелени. Зелени като тучни ливади, зелени като листата на кокиче.
Стреснат отскочих назад, все така насочил дулото към главата й. Течността в цилиндъра явно я е държала в покой, но сега определено бе активирана. Андроид от подобен ранг преспокойно би пречупил костите ми като солети ако придобие възможност.
- Да. Съжалявам. – почти проплаках аз.
- Направи го. – каза тя – Аз нямам цел повече, откакто тя е тук. Съществуването ми е лишено от логика.
- Съжалявам – вече плачех със сълзи – нямаш идея колко съжалявам.
- И аз съжалявам – рече тя – Че моментът, в който тя ме целуна не може да продължи вечно.
В ретината им видях любовната им игра, начина по който Жасмин целуваше, а след това засмукваше зърната на сестра си, която бе нейно бледо подобие. Начинът, по който другата отмяташе глава назад в екстаз, като ранена сърна.
Когато натиснах спусъка, се почувствах по-извратен от педофил, по-омърсен от сериен убиец, по-черен и от сатаната.
Преди да вляза в Хидролета, се върнах гузно при тялото, като престъпник, който се връща на местопрестъплението и откъснах сребърното кръстче от врата й.

Заварих жилището си на парцали. Парцали, останали от стените, черни от саждите, полепнали по тях, парцали черен дим и парцали прогорени пластични форми, напомнящи за ужасни мутирали животни. Спалнята, където само преди броени дни с Жасмин, бяхме правили любов, сега беше изравнена със земята. Бяха останали само завесите, люлеещи се на нощния вятър, накъсани, черни, напоени с дъха изгоряло и нотка от аромата й, но само загатната, почти неосезаема. Сякаш някой се бе опитал да заличи всичко, свързано с нея, да унищожи дори самия спомен.
На стълбището тълпа зяпачи, полузабулена в дим, одумваше събитието с интереса, с който биха наблюдавали финал за суперкупата. Около тях щъкаха малки роботизирани рекламни роботи, които бяха програмирани да намират групи от повече от трима и да им прожектират обещания за райски екскурзии, застраховки живот и лак за обувки. Изглежда сега на мода бе рекламата за застраховка имущество, защото проекцията на костюмиран модел с усмивка за милиони обясняваше на зяпачите, как собственикът на изгорелия имот сега нямало да има никакви грижи ако просто се бил сетил да застрахова при Джонсънс и Патерсън.
Сритах един от малките роботи и с наслаждение наблюдавах, как се разби, в каквото бе останало от близката стена.
Точно тогава бях осветен от прожектор и белезникав лазер обходи цялото ми тяло и се спря на ириса. Тълпата в близост ахна протяжно, сякаш току що архизлодея е бил разкрит.
От пушилката изплуваха хора в служебни полицейски униформи с насочени към мен мерници на тежкокалибрени помпи.
Някъде навън бучаха хеликоптери, взрени в мен с ярките си прожектори, като еднооки циклопи.
- Соул! – рече мегафонен глас – Соул Либърти. Вие сте арестуван от Централното управление на Мегаполиса. Моля да ни окажете пълното си съдействие...
Никога досега не бях падал от трети етаж, но реших да пробвам и се хвърлих през прозореца. Реших, че щом съм оцелял в Карпентъровите лаборатории, ще го направя и сега. Разбих се малък магазин за цветя и мигове по-късно покрит в карамфили, лилии, фибростъкло и кръв, се изправих и се шмугнах в близкия тунел.

МЕТРО

Мегаполиското метро е една от най-мащабните подземни конструкции, създавани някога. Безкрайни тунели се спускат хиляди километри под земята, разделени на нива, за да превозят мултимилионния град от една дестинация до друга. Някой, преследван от закона, лесно би могъл да се укрие тук.
Но ако не внимава лесно би могъл да се изгуби из подземния лабиринт. Метрото е, като океана, който изисква своите жертви. Според статистиките на година тук изчезват безвъзвратно по около стотина човека. Разправят, че объркаш ли влака, може и да те отнесе не където трябва, или пък малко по-надълбоко отколкото си очаквал. Разправят за загадъчни призрачни мотреси, които забират окъснелите пътници и ги извозват, чак до ада.
Метростанцията, на която бях попаднал беше меко казано призрачна. Абсолютно пуста, обвита в полуздрач, с изкъртени избелели плочки и дупки, пълни с мръсотия, тук-там разпилени броеве на Мегаполис Дейли, които разказваха за серийния убиец, върлуващ из метрото-зловещия човек в бяло. Друга статия изведнъж оживя в репортерка с дръпнати очи, придала си най-безразличното изражение, което може да има човек:
„Градът бе шокиран от внезапната смърт на един от най-влиятелните бизнесмени на Мегаполиса-Хари Месингбот. Както съобщихме по рано, той бе намерен в дома си...”
Стъпих върху холограмата и тя се разпадна. „...Обесен на собствените си черва...” – така завършва изречението ти тъпа безразлична китайска кучко.
Около мен се носеше призрачна музика на ръждясала цигулка, излъчвана от старинни предаватели. Музичката постепенно се засили и зави хипнотично като ужасна зловеща латерна, чиято ръчка бясно върти невидим злодей.
От съборено кошче за боклук една пейка вдясно от мен изскочи рошляв плъх и изчезна в сенките на линията.
Изобщо не помнех, как съм се озовал тук. Помня, че в бързането си да избягам от официалните власти, взех първата ми попаднала мотреса, после я смених с втора, трета... Когато ми омръзна просто бях слязъл и така се бях озовал тук. Колко нива под земята, нямах идея.
Нещо ме убоде близо до сърцето и извадих сребърното кръстче, спомен от фалшивата Жасмин. Извадих го и го включих към значката ми, която мигом излъчи проекция.
Трите части на призмата се съединиха в огромна геометрична фигура, сглобена от синкави нишки. По нишките бавно пъплеха бели точки, които маркираха влакови мотреси. Дъното на призмата, на хиляди километри под земната повърхност, светеше в червено и аз някакси усетих, че тя е там и ме чака. А сега вече разполагах с ключа към нея.
Третата мотреса, която минеше оттук (виждах я на картата), щеше да ме отведе едно ниво по-надолу, едно ниво по-близо до нея.

МЕТРО 33

Не помня, колко влака бях сменил вече и нямах и представа, колко дълбоко под земното ниво се намирам. Може да са минали часове, може да са минали и дни. Тук-там слизах на опустели мрачни метростанции, сменях влакови мотреси, все така, загледан в призмата, като хипнотизиран от светлината й, като мушичка, която все така се връща към пагубната светлина на лампата.
Колкото по-надълбоко слизах, толкова по-странни ставаха пътниците около мен. Едно ниво по-нагоре бях забелязал, че на някои започват да им липсват уши, а сега забелязах и неналичието на носове. Тези пътници не комуникираха, не издаваха дори и звук, не разгръщаха вестници и не гледаха припряно часовниците си. Просто мълчаливо чакаха своите спирки, а дойдеха ли те се носеха, сякаш плуваха, като призраци в нощта. Кожата им беше млечнобяла, а очите им бяха като въглени, не изразяваха абсолютно нищо човешко.
Разбира се това не ми правеше абсолютно никакво впечатление. Всичко, което исках и всичко, което жадувах бе да стигна час по-скоро при нея. Да я прегърна. Да й разкажа, как убих сестра й и да чакам справедливото й наказание.
Малко след завоя на следващия тунел, подземен роботизиран кран, приличен на архаично огромно чудовище пое мотресата в клещите си и я пренесе едно ниво по надолу. Никога не бях слизал толкова надълбоко под земната повърхност. Налягането беше огромно и имах чувството, че металът на влака скърца под натика му. В ушите ми бучеше и картината пред мен се замъгли. Белите пътници около мен се превърнаха в млечна каша.
Когато отново отворих очи видях човека в бяло. Никога не бях виждал, как изглежда, но въпреки това, веднага разбрах, че е той. Той кротко седеше на няколко реда вляво от мен с метално куфарче в скута. Бе облечен в бял официален костюм, сякаш се бе запътил за вечерно парти. Преди да изтрия влагата в очите си, той бавно, като ритуал, разтвори куфарчето си и надяна противогаза, с който закри лицето си. Същото толкова бавно извади трите части на огнехвъргачката си и започва да я сглобява. Млечните пътници не реагираха по никакъв начин.
Това че ня метър от мен седеше някой, който възнамеряваше само след секунди да ме превърне във въглен не ме панира толкова, колкото откритието, че ми липсва Дегустатора. По дяволите, май щеше да ми се наложи да блъфирам.
Изправих се срещу човека в бяло, точно като каубой от стар уестърн. Липсваше ни само протяжната музичка на Енио Мориконе. Белите хора около нас, като че ли проявиха умерен интерес и зачакаха развръзката безмълвно, като врани, накацали по близките скамейки.
Той беше въоръжен с огромна огнехвъргачка, вероятно развиваща температура близка до тази на слънцето, аз единствено със значката си, която проектираше в него синята призма. Сякаш лъчите й ей сегичка щяха да го нарежат на малки кубчета.
- За толкова тъп ли ме смяташ, Соул! – рече Човека в Бяло. – Какво ще ми направиш с малката си лайняна значка?
- Кой? Кой по дяволите си ти? – рекох аз. Изрекох го на пресекулки, защото налягането в главата ми, заплашващо да направи мозъка ми на пюре, пречеше на ясната ми реч и на логичния поход на мисълта ми.
- Аз съм просто някой, който търси това, което търсиш и ти, Соул.
- И какво ще да е това?
- Аз... Аз търся Жасмин. И ти ме доведе при нея. Виж, в това, което държиш в ръка има монтиран предавател. – той посочи значката в ръката ми. – Аз също така ти хакнах Наносферата.
Изричайки това, той изригна струя течна лава срещу мен. Светът стана ярък, а после искрящ; изригна в огнена стихия, която разтопи белите човечета като сладолед. Аз се гмурнах под вълната със скорост, която не бях предполагал че притежавам, като стар фокусник, който се чуди откъде и изровил онзи последен хитов трик, и залазих на четири крака към Сарезару Моно. Край мен малките бели човечета вече бяха станали черни и пищяха като одрани зайци. Ужасния им вой спука едно от тъпанчетата в ушите ми и от него заструи кръв, която плисна по овъгленото ми лице.
Залових се за крака му, като удавник за сламка и задрапах нагоре. Той явно не беше очаквал това от мен. В изненадата си опита да насочи огнехвъргачката към мен, но яз отклоних дулото и стъклото встрани от нас се разтопи в кристална каша. Отвън виждах бездната и огромния метален робот, захванал нашата мотреса, който щеше да ни пренесе едно ниво по-надолу.
Използвах момента и се захванах за едно оцеляло перило зад него. Изритах го с всички сили с двата си крака и изхвърлих тялото му навън през прозореца.
Изхвърчайки, той се хвана за мен и ме повлече със себе си. Горещото разтопено стъкло полепна по корема ми и изгори тъканта ми. Изпищях от болка.
Той висеше в бездната и току да падне, но намери сили да се изтегли към мен за яката ми и да изсъска през противогаза.
- Ти трябва да довършиш започнатото, Соул. Трябва да ги избиеш всички.
- Имаш предвид да се скитам из метрото и да горя живи хора, както правиш ти ли, скапан маниак? – рекох аз.
- Ти не разбираш... – През противогаза гласът му звучеше металически като на робот – Това не са хора. Тя не е човек.
- Коя тя? Жасмин ли? – изкрещях аз, опитвайки се да надвия воя в главата си.
- Да. - рече той. – Никога не е била. Тя е идеалният андроид. Създадена е, за да ни измести като раса. Но каквото и да става, аз винаги ще я обичам. Дори да бях стигнал до нея и да се бях насилил да дръпна спусъка, аз пак щях да я обичам. Кажи й го! Кажи й го преди да...
С тези думи той най-сетне се изпусна и литна в пропастта. Замахнах да го хвана, но в ръката ми остана само противогаза. В бездната под мен бавно изчезваше едно лице, загледано в мен с изражение на безкрайна молба. Лицето на Крейвън.

ЖАСМИН

На следващата метростанция вратите се разтвориха и от пепелявия дим изплува сияйна фигура. Чак сега забелязах че корема ми кърви и от него стърчат парчета стъкло. Отпуснах се изнемощял на една полуразтопена пейка и я зачаках, държейки се за корема. Ръцете ми се обагриха с кръв.
Лицето й изплува от мъглата и Бога ми, кълна се, това беше лице на ангел.
- Най-после те намерих. – казах аз, а от очите ми се стичаха сълзи. – Имаш ли представа, колко те търсих?
Тя кимна, сякаш знаеше.
- Какво си ти?
- Аз съм човек. Винаги съм била. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.
Тя пое главата ми скута си, и аз се почувствах у дома. (исках винаги да съм с нея и в нея. Исках винаги да ме е прегърнала и да се губя в безкрайно сините й, захарни очи.
- Аз... Аз убих сестра ти. – изплаках аз, защото внезапно почувствах нуждата да й се изповядам за всичко лошо, което съм правил през живота си. Сякаш тя имаше силата да опрости всичките ми грехове. – Трябваше да го направя.
- Знам. Намерих Дегустатора ти. – изрече тя с лекия спокоен глас на синьото море. В гласа й не се четеше обвинение, но то беше някъде там, витаещо във въздуха, по-осезаемо и по-тежко от смъртно проклятие.
Тя го положи Дегустатора в ръката ми.
- Ти ли уби Месингбот? – попитах.
- Не. – гласът й беше ледено студен, като вода, струяща от айсберг – Ние не правим така. Беше Крейвън. Той си беше наумил да избие всички, които някога са ме обичали. Искаше да ме притежава. Както и Месингбот, а също така и Карпентър.
Навън Черните пещерни тунели се обагриха в бяла стерилна светлина. Светът побеля и отвън изплува подземен град, разцепен на нива. По различните етажи, снабдени с мощни плазмени проектори и светлини, огромни компютърни системи и металически цилиндри, в които плуваха човешки части, щъкаха още от белите човечета. Може би бяха хиляди, дори стотици хиляди.
- Жасмин – изрекох аз и от очите ми отново заструяха сълзи.
- Ти искаш ли да ме притежаваш, Соул? – рече тя. - Затова ли дойде?
- Разбира се, че искам. – изплаках аз - Ти си най-прекрасното, най красивото нещо, което ми се е случвало. Аз дишам заради теб. Бих направил всичко за теб. Знаеш това.
Тя нежно пое ръката ми в своята. Плътта й бе толкова нежна и накърнима. Плъзгаше се моята груба, обгорена кожа като сатен.
Положи дулото на Дегустатура в устата ми също толкова нежно, сякаш вкарваше вътре зърното на собствената си гърда.
- Ако наистина е така, натисни спусъка, Соул. Направи го и ще ти простя, за всички злини, които си сторил. Останал е заряд само за още един изстрел.
Губех се в очите й. Те постепенно се разшириха и се разтвориха в цялото синьо небе, в което можех да плувам цяла вечност, стига само да изпълнех тази простичка нейна молба.
Пръстът ми потрепери. Затворих очи и сълзите, отприщени лиснаха по обгореното ми лице. За милистотни от секундата, които дори тя не бе успяла да предвиди измъкнах Дегустатора от устата си и отнесох съвършеното й лице.
Тя се сгърчи на земята, и аз отвратен от себе си се изправих на крака за да довърша започнатото. Да разруша нещо красиво, което никога през живота си, не бих могъл да създам. Това ми отне сякаш цяла вечност.
Тя лазеше на четири крака окаяна с липсващо половин лице, но все още излъчваща някаква странна ефирна власт, като богиня, която някакси селските идиоти са съумели да свалят от небето и да пребият до смърт със сопите и вилите си. От счупеното й лице течаха кръв и разтопен мозък, докато здравата половина оставаше изящна като порцелан. Това лице напомняше на счупена ваза.
Не можех да я гледам как страда. Допрях подметката на обувката си в главата й и го разбих в близкото перило. Мозъкът й и част от окото й останаха да се стичат по металната му повърхност.
С това сърцето ми се счупи и всичко човешко и добро, което бе останало в мен хвана последния влак за преизподнята. В част от стъклото виждах собственото си каменно изражение. Бавно взех противогаза и го надянах на лицето си.
Тук влакът спря и вратите се разтвориха. Това бе последната станция.
Отвън ме чакаше белият град и тълпа от малките бели човечета, които стояха застинали безмълвно, като на траурно шествие.
Поех мъртвата Жасмин в ръце и и я положих на перона пред тях. Очаквах да нахълтат в купето и да ме разкъсат с малките си бели зъбки, но те не го направиха. Просто останаха да седят безмълвни, сякаш сковани от почти недосегаема тъга.
Влакът затвори врати и потегли. През стъклото виждах бялата церемония, която подхвана тялото на Жасмин и то изчезна сред масата.
Тунелите отново потънаха в мрак, а малко по напред един метален робот-конструктор, пое мотресата и я пренесе едно ниво по-нагоре. Заспал съм, а когато отново се събудих мракът бе ослепен от ярка светлина, този път не изкуствена, а истинска дневна светлина.