БЕТИ СПАСЯВА ЗАЙО

ЗА ТОВА, КАК БЕТИ ИСКАШЕ ДА ХВАНЕ ФЕЯ




- Ти си луда. - каза Зайо - За какво ти е фея?
- Хмм - Бети се замисли - не съм решила още. Феите какво правят по принцип? Изпълняват желания, нали?
- Още чай?
Зайо поклати глава и за по-сигурно прибра чашата под масичката. Когато си наумеше нещо Бети беше непоколебима. Зайо си спомни, как миналото лято бе решила да помири дебелия котарак Бо и кучето на съседите. Резултатът беше катастрофален. Обаче тя не си бе взела поука. Напротив. Зайо често се ужасяваше при мисълта, че някой ден може да й хрумне пак да опита.
Все пак реши да пробва да я вразуми.
- Няма начин да хванеш фея.
- Защо? - попита Бети с искрено любопитство. Въпросът свари Зайо неподготвен.
- Амиии... - сбръчка плюшеното си чело той в трескаво търсене на причина - Къде ще намериш фея?
Бети плясна с ръце и възкликна:
- Ами че тя идва тук всяка вечер зайче.
- Съвсем изключено. Никога не съм виждал фея в стаята. - каза Зайо.
- Тя идва. - Бети сниши заговорнически глас - Не знаеш ли, че феите слепват клепачите на малките деца с вълшебен прашец за да заспят?
- Пък мен никога не ме е приспивала фея. - каза Зайо.
- Бързи са. И се крият. Затвориш ли очи, изскачат и ти поръсват клепачите с прашеца. Хоп - в следващия момент вече си заспал.
- Тъй ли? А ти откъде знаеш?
- Бо ми каза. - отговори Бети - Котаците ги разбират тези работи.
Котките наистина знаеха доста неща, повечето от които предпочитаха да пазят за себе си, обаче Бети бе подкупила Бо с курабиики, които бе откраднала от кухнята, докато мама говореше по телефона.
Зайо се примири.
- И какво ще я правиш като я хванем? - въздъхна.
- Ще я накараме да ни заведе в гората на феите.
- Ааа, без мен. - побърза да каже Зайо. Нямаше никакво намерение да ходи във Вълшебната гора. Това беше непознато и неизследвано място, а такива места несъмнено бяха и опасни.
- Страхливо зайче! - засмя се Бети - Страх го е от една мъничка, ей толкова мъничка фея. Страхливо зайче!
- Не съм страхливо зайче - нацупи се Зайо - Изобщо не ме е страх.
- Добре тогава. - Бети измъкна отнякъде един голям празен буркан - Сега ще ти обясня, какво ще направим.



Същата вечер Бети лежеше в леглото си и спеше или поне усърдно се правеше, че спи. Зайо също дебнеше.
Доста почакаха. Зайо тъкмо бе започнал да се унася, когато се появи феята. Светеше в мека жълта светлина, като звездичка.
Надвеси се над личицето на Бети. Зайо се хвърли отгоре й с одеалото.
Феята се мяташе като същинско дяволче, и той едва я удържаше.
- Бетии..! - извика.
Само, че Бети не можеше да му помогне. Клепачите й бяха слепени от вълшебния прашец, и тя не можеше да ги отвори. Опита да напипва напосоки, но изгуби равновесие и се стовари от леглото на земята. Изправи се. Трябваше да стигне до банята и да си измие очичките.
През това време оживялото одеало в лапите на Зайо се мяташе диво из цялата стая, влачейки плюшената играчка след себе си.
В бързането Бети не уцели вратата, а се удари в стената, падна и заплака. Сълзичките й промиха вълшебния прашец.
Когато отвори очички, Зайо тъкмо излиташе през прозореца.
Бети бързо се обу и изтича навън, както си беше по нощничка. Намери Зайо в една локва доста по-надолу по улицата. Феята бе отлетяла, а одеалото бе цялото изцапано.
Бети хвана Зайо за лапата и двамата поеха към къщи. Зайо се оплака от болки в задните си части.
Нощта отдавна вече беше паднала над улица "Върбова”, но пътят на двамата беше добре осветен. Светлината идваше от стаите на малките момченца и момиченца, които тази нощ до късно нямаше да могат да заспят, понеже феята се бе уплашила и избягала.
- Май сбъркахме, Зайо. - тъжно каза Бети.
- Надявам се никога вече да не гоним разни феи. - отвърна сърдито Зайо.
- Може би. - каза Бети, загледана замечтано в звездичките, окичили празнично нощното небе - Може би...

БЕТИ СПАСЯВА ЗАЙО



- Кой е там? - попита Зайо.
- Аз съм Чарли.
- Аз съм Боби.
- Аз съм Ангел.
- Аз пък съм Маги.-чу се и момичешки глас.
Насред всеобщото хлипане, подсмърчане или просто смъркане Зайо чу и още детски гласчета, които назоваха имената си. Зачуди се, колко ли бяха всички в чувала.Тела непрекъснато се блъскаха в него, обаче той не можеше нищо да види - вътре бе тъмно като в рог.
Досега Зайо не бе вярвял в Торбалан. Едно време Бети се плашеше от чудовището от гардероба, обаче той не го бе вземал насериозно.
- Някой знае ли,накъде ни мъкне Торбалан? - попита Зайо.
Никой не знаеше, обаче по всеобщото подсмърчане Зайо разбра, че където и да е това, никой не изгаря от желание да отиде там.


Веднага щом я бе събудило затръшването на вратата на гардероба и бе видяла празното легълце на Зайо, Бети се бе досетила, каква е работата. Обаче трябваше да е сигурна. Облече се и отиде в кухнята. Котаракът Бо първо въобще не беше разговорлив, а се сърдеше,че е бил тъй грубо събуден насред сладкия си котешки сън. Обаче бързо си промени мнението, когато тя ядосана размаха пръстче и го погледна с онзи зловещ поглед, който неволно върна Бо назад във времето, когато Бети, все още твърде малка за да си дава сметка за някой работи, бе твърдо решила, че най-лесния начин да изкъпеш един мърляв котак, е да го напъхаш в пералнята. Така че Бо й разказа каквото знаеше за Торбалан: Ако се отвиеш през нощта, идва Торбалан, пъхва те в чувала и изчезва незнайно къде из дълбините на гардероба. Явно през нощта Зайо се бе отвил, и Торбалан го бе прибрал в чувала.
Бети се върна в стаята. Гардеробът мълчеше зловещо. Бети изпитваше чувството, че влезе ли, повече никога няма да излезе.
Какво я чакаше вътре? Може би Торбалан ядеше малките дечица и щеше да изяде и нея.
От страх сърчицето й лудо препускаше в гърдичките. Обаче защо тогава крачетата й неумолимо скъсяваха разстоянието между нея и гардероба?
Зайо. Трябваше да спаси малкото си зайче.
Когато отвори вратата, отвътре я лъхна мрак.
Разбута дрехите и бутна дъното на гардероба. Отзад се откри каменна стълба. Светлината на лампата в стаята я осветяваше донякъде.
Бети пое по стълбата, някъде много надолу глухо се чуваха детски вопли. Вървеше известно време, като внимаваше да не се спъне, после спря да си почине.
- Накъде си тръгнало,момиченце? - тихо прошепна едно тъжно детско гласче.
Бети се огледа в полумрака. Не видя никой.
- Кой си ти?
- Аз пръв зададох въпрос. Редно е пръв да получа отговор.
- Отивам да спася Зайо. - каза Бети.
- Бъди тиха. Торбалан спи сега.
- Кой си ти?
- Преди може и да съм било малко момченце. - прошепна гласчето - Сега съм само гласче.
- Торбалан ли те изяде?
- Той не яде деца. Само ги краде.
Последва мълчание.
- Може ли да повървя с теб?-попита гласчето.
- Може. - отговори Бети.
Известно време вървяха надолу, после гласчето попита:
- Искаш ли да ти изпея една песничка? Ще я пея тихо и няма да го събудим.
- А знаеш ли песничката за добрия моряк?
- Не, но знам тази за локомотивчето, което казвало "Пуф-паф, пуф-паф...".
- Добре - каза Бети.
Гласчето тихо запя, а на припева Бети тихо припяваше.
“Пуф-паф... Аз съм храбро влакче.
Ела със мен и ти!
Заедно да пропътуваме света…
Пуф, паф
Ще видим много чудеса…”

Все по-надолу...
...пуф-паф...
...и надолу...


Колкото повече слизаше Бети, толкова повече заглъхваше гласчето, накрая съвсем изчезна. Тя стигна до врата. Когато я отвори, се озова в обширна, слабо осветена зала. Имаше още две врати.
Бети видя масичка до вратата, от която излезе. На нея имаше тебешир.
Приближи вратата от дясната си страна, откъдето се чуваха детски гласчета. На вратата имаше прозорче с решетка, и оттам надничаше друго малко момиченце. Бети пробва дръжката, обаче беше заключено.
- Здравей.-прошепна момиченцето.
- Здрасти.-прошепна Бети - Ти как се казваш? Аз съм Бети.
- Аз съм Анук.
Бети беше виждала Анук на детската площадка един ден. Беше я наблюдавала, докато си строеше къща от кубчета. Когато къщата бе готова, Анук я разруши и построи от кубчетата замък. А когато замъкът беше готов, Анук се засмя на глас от радост. Тогава Бети бе попитала своята приятелка Мариела откъде е това момиченце, понеже очичките му бяха смешно дръпнати. Мариела й разкри, че Анук идва от Корея.
- Аз съм те виждала преди. - каза Бети.
- И аз теб. - усмихна се Анук.
- Много ли сте вътре?
- Много. И все от улица "Върбова".
- От дълго ли?
- Не знам. - въздъхна Анук - Тук времето не съществува.
После главата на момиченцето изчезна. Зад вратата се чу тупване и сподавена ругатня. След малко главата на Анук отново се показа.
- Извинявай, паднах. В момента се крепя на раменете на Пенчо.
- Няма нищо. - каза Бети - Къде е ключът?
- Там, в личните му покои. - каза Анук, гледайки към вратата отсреща.
Бети си пое въздух за да си вдъхне кураж.
- След малко се връщам.
- Бъди тиха!


Вратата злокобно изскърца, и кръвта на Бети се смрази. Изчака малко, после влезе в малка стаичка. Връзка ключове лежеше на масичката до леглото. Бети се приближи на пръсти и ги взе. За момент се загледа в Торбалан - едно голямо космато чудовище, гушнало в съня си плюшено мече. Измъкна се от стаята и тихо затвори вратата след себе си. Отиде до другата врата, намери правилния ключ и отключи. Отвътре на пръсти заизлизаха деца.
Когато се показа Зайо, Бети го гушна.
После се обърна към останалите.
- Хайде!
Когато отвори, вратата, от която бе дошла обаче, стълбата липсваше, имаше само стена.
- Напиши си името с тебешира! - прошепна Анук.
Бети затвори вратата и написа с тебешира:


БЕТИ


Когато отново отвори вратата, стълбата си беше там. Децата започнаха да се изкачват. Обаче страхът, Торбалан да не ги хване отново, ги караше да бързат прекалено много. Последното дете тръшна вратата след себе си.
Някъде отвътре се чу ядосан рев- Торбалан се беше събудил.
Децата се разпищяха и хукнаха с всички сили нагоре по стълбите.
Първи в стаята нахълтаха Бети и Зайо. После гардеробът започна да бълва крещящи и пищящи деца. Наводниха цялата стая и обърнаха всичко надолу с главата;някои възторжено скачаха по леглото.





Когато и последното дете излезе Бети и Зайо тръшнаха вратите на гардероба и заключиха с ключето. Отвътре се чу недоволен рев.
Точно тогава в стаята влязоха мама и тате по пижами. Гледаха втрещено.
После тате изведе децата за да закара всяко едно до дома му, а мама остана за да се скара на дъщеря си. Цялата стая беше омацана с мръсни детски стъпки. Бети се опита да обясни,че не са правили нощно пижама парти с другите деца, а тя ги е спасила от Торбалан, обаче мама не повярва и каза, че на сутринта с тате щели да й измислят някякво наказание, а сега е много късно и да си ляга. Зайо също не можа да обясни на мама, понеже мама открай време го мислеше за обикновено плюшено зайче и изобщо не му обръщаше внимание.
Когато мама отиде да си доспи, Бети се прибра в леглото си и се нацупи. Не беше честно мама да й се кара. Тя не бе направила нищо лошо.
След малко от гардероба се чу тихо хлипане.
-Кой плаче? - попита Бети.
- Аз. - чу се дълбокия глас на Торбалан, а Зайо се скри под леглото - Искам си децата!
- Много пък искаш. - скара му се Бети - Отсега нататък ще си заключвам гардероба нощем и няма да идваш повече. И другите деца ще си заключват гардеробите и ще си стоиш заключен.
- Неее - Изкрещя чудовището и захлипа толково неутешимо, че Бети неволно го съжали.
Приближи гардероба и попита:
- Ти си самичко, нали?
Хълцането престана.
- Не съм. - чу се отвътре виновно.
- Самотно ти е вътре и затова крадеш деца. Не защото се отвиват.
- Не е така. - изръмжа отвътре Торбалан.
- Така е. - продължаваше Бети - Обаче наистина ли мислеше, че като ги държиш при себе си насила ще те заобичат?
- Не искам никой да ме обича. - изкрещя от гардероба чудовището - Аз съм чудовище!!!
- Горкичкото. Винаги ли си стояло на тъмно? - каза Бети, после добави сериозно - Слушай, сега ще те пусна да излезеш. После заедно ще наблюдаваме изгрева.
-Неее!!! - изпищя чудовището - Слънцето ще ме стопи!
-Няма.
-Не го пускай! - викна Зайо изпод леглото- Ще ни изяде и двамата.
Бети загаси лампата и отключи гардероба. Вътре в тъмното се бе сгушило чудовището и трепереше.






- Хайде ела! - протегна тя ръчичка към него.
- Страх ме е. - промълви Торбалан.
- Няма от какво.
Чудовището пое ръката й, надигна се и я последва до прозореца. Зайо се измъкна изпод леглото и застана от другата му страна. Хвана другата му лапа.
Слънцето бавно се подаде иззад хоризонта; първите слънчеви лъчи затанцуваха из стаята, прогонвайки мрака в най-потайните дупки и най-скритите кътчета.
- Красиво е, нали? - попита Бети.
Чудовището се усмихна и изчезна.
Бети и Зайо останаха още известно време пред прозореца.


По-късно същата сутрин, когато слънцето вече бе почнало целеустремено да изкачва небесния свод, улица "Върбова" бе огласена от нежен звън на камбанки. Една бяла камионетка за сладолед се задаваше по улицата, после спря на тротоара.
-Сладолед! - изкрещя някой, и това явно бе вълшебна думичка, защото като чрез магия вратите на къщите на улица "Върбова" започнаха да се отварят и отвътре, като пчелички, напускащи кошера, заструяха деца - весели и засмяни. Обсадиха камионетката.
Отвътре се показа сладоледаджията, който никое от децата не бе виждало преди.
- Днес сладоледът е безплатен за всички. - обяви тържествено той.
Децата нададоха радостни възгласи. Сладоледаджията се усмихна.
А Бети се засмя щастлива, понеже го разпозна по усмивката.